Преди да започнем днешното ни събиране, ще чуем един разговор. Двама души си говорят. Първият казва: „Ако ме кастрят, братята и сестрите вече няма да искат да изпълняват дълга си“. Вторият казва: „Няма да искат да изпълняват дълга си ли? Голяма работа. Ако мен ме освободят от длъжност, братята и сестрите ще станат негативни и слаби“. Като вижда, че другият отбелязва предимство, първият казва: „Ако спра да вярвам, всички братя и сестри, които са при мен, ще ме последват“. Щом чува това, вторият казва: „Е, тогава ти явно имаш по-силно присъствие от мен. Ако мен ме премахнат обаче, много хора в нашата църква ще спрат да вярват. Какво мислиш за това? Аз имам по-силно присъствие от теб, нали?“. Разбирате ли какво казват в този разговор? За какво се състезават двамата? (Състезават се за това кой е по-способен да спечели хората, кой е по-способен да установи независимо царство. Гледат кой от тях е малко по-хитър от другия.) Състезават се за това кой е по-хитър, кой е по-способен, кой има по-големи способности и кой от тях е спечелил повече хора. Дали се състезават за това кой от тях има повече истина реалност? За това кой от тях има повече човешка природа? За това кой от тях разбира повече истината? (Не. Състезават се за това кой от тях би разполагал повече хора, които да се втурнат да го защитават, ако бъде освободен от длъжност или премахнат.) Каква е тази способност, за която се състезават? Състезават се за това кой има по-голям капацитет да контролира, да оплита в мрежите си и да подвежда хората. Познайте: що за хора са тези двамата? (И двамата са антихристи.) Какви са те? Не са ли и двамата двама зли души, тирани? (Такива са.) Ясно се вижда, че това са двама зли души — те се състезават безсрамно за това кой от тях има по-голям капацитет да върши зло, кой е по-способен да подвежда и контролира хората, кой е по-способен да ги печели на своя страна, кой е по-способен да се състезава с Бог за Неговите избраници. Който от тях може да контролира повече хора, има по-голям капацитет. Ето за това се състезават. Кажете Ми, има ли антихристи, които провеждат такива състезания? (Има.) Публично ли ги провеждат или се съревновават тайно? (Тайно.) И така, има ли съдържание в разговора между двамата в тази история? Реално ли е то? (Има и е реално.) С оглед на това, че си съперничат тайно, биха ли казали тези неща безцеремонно? Огромното мнозинство от антихристите са лукави и нечестиви. Те не биха казали това публично или директно, за да не дадат на хората оръжие срещу себе си. Но така си мислят тайно и всъщност именно това правят. Колкото и да се опитват да прикриват нещата, да ги крият и да се маскират, тяхната антихристка и злобна природа не може да бъде прикрита. Всичко това със сигурност ще бъде разкрито. Може да не казват нищо на глас и да няма нищо очевидно, което другите да чуят, но те действат без ни най-малко прикритие или двусмислие, без да крият или да пазят тайни. Те не действат зад гърба на хората, а още по-малко правят някакви отстъпки. Няма никакво двусмислие или небрежност в тяхното поведение и в техните действия да впримчват хората в мрежите си, да ги подвеждат, да ги контролират и да установяват независимо царство. Те безцеремонно се противопоставят на Бог и безцеремонно впримчват хората в мрежите си и ги подвеждат. Надяват се, че ако бъдат кастрени, много братя и сестри ще застанат в тяхна защита, ще се противопоставят на Бог и на Неговия дом, ще станат негативни, ще се отпуснат и няма да изпълняват дълга си. Това би ги зарадвало неимоверно и би сбъднало желанието им. Ако бъдат освободени от длъжност, те отчаяно искат много хора да станат негативни, да говорят открито за тях и да ги защитават, да дават обяснения и аргументи в тяхна полза задкулисно. Те отчаяно искат хората да изброяват заслугите им, да защитават правотата им — дори да съдят и да заклеймяват подредбите на Божия дом, тайно в сърцето си да се противопоставят на Бог, като отричат Неговата праведност и отричат, че всичко, което Той казва и прави, е истината, че всичко това са положителни неща. И ако спрат да вярват, те отчаяно искат всички да ги последват в неверието им, да си тръгнат с тях, да станат техни последователи. Те отчаяно искат всички да отрекат, че Бог е истината, и да повярват, че те притежават истината, че всичко, което те правят, е правилно и че те могат да променят хората и да ги спасят. Ако бъдат премахнати или отлъчени от църквата защото вършат зло, те отчаяно се надяват много хора да отрекат съществуването на Бог и да се върнат в света, където ще станат невярващи. Това би им донесло наслада. Това би възвърнало равновесието в сърцето им и би било облекчение за тях. Тези разкривания на сатанински нрав, тези поведения, тези същности и дори тези сложни, подробни идеи и мисли — за кого са типични те? Тези хора истински братя и сестри ли са? Имат ли истинска вяра в Бог? Наистина ли се покоряват на Бог? Имат ли дори най-малка частица боязън от Бог? (Не.) От това може да се види, че антихристите по същество са враждебни към Бог и са Негови врагове. Точно ли е това твърдение? Истина ли е? (Точно е и е истина.) Сто процента така стоят нещата. Твърдението е истината, то ни най-малко не е неточно, защото е факт, никога непроменящ се факт. Така мислят антихристите и това правят. Всички техни действия и дела са подчинени на личните им амбиции и желания. Те са подчинени на природата на антихристите и са подстрекавани от нея. Могат ли тогава хора като антихристите да бъдат спасени? (Не.) Те са враждебни към Бог на всяка крачка, на всяка крачка са враждебни към истината. Ако някой според тях навреди на интересите им, причини загуба на репутацията им, като ги лиши от техните желания и амбиции, от надеждата им да бъдат благословени, те ще се надигнат в съпротива срещу него и ще му бъдат врагове — без значение дали това, което е направил, е правилно или погрешно. Такава е природата на антихристите. Ето защо, независимо какви грешни и зли неща са извършили такива хора като антихристите или какви неща са извършили, които противоречат на принципите и на работните подредби на Божия дом, те няма да позволят на другите да ги кастрят или да ги разобличават и да се справят с тях. Щом тези неща ги сполетят, те не само няма да им се покорят и да ги приемат, или да признаят, че това, което са извършили, е злодеяние — не, те ще отвърнат на удара и ще се опитат да възстановят доброто си име с всички необходими средства. С всички средства, с които разполагат, те ще се опитат да прехвърлят греховете си, грешките си върху главата на някой друг и няма да поемат никаква отговорност. Нещо повече — най-голямото им желание е хората да бъдат измамени и подведени да оправдават злодеянията им и да спорят в тяхна защита, както и повече хора да се изправят и да се обявят в тяхна защита. Именно това те най-много биха искали да видят.

Тук ще приключим нашата история. Правилно познахте: тези двамата наистина са антихристи. Само антихристи биха могли да водят такъв разговор, да изричат такива неща и да желаят такива неща. Нормалните, покварени хора от време на време може да имат по няколко такива идеи, но когато наистина им се случи нещо, те ще се върнат пред Бог, за да търсят и да се молят. Малко по малко ще стигнат до покорство. Всички, които са истински вярващи, всички, които имат съвест и разум, ще имат донякъде богобоязливо сърце, когато бъдат кастрени или освободени от длъжност. Ще имат донякъде отношение на покорство, готовност да се покорят. Те не желаят да застават срещу Бог, да са враждебни към Него. Ето как трябва да се държи един обикновен човек с покварен нрав. Антихристът обаче не притежава нищо от това. Колкото и проповеди да чуе, той няма да се откаже от желанията си и от своите амбиции да контролира хората, да ги печели на своя страна и да ги подвежда. Нещо повече, тези неща изобщо няма да намалеят. С течение на времето и с промяната на обстоятелствата неговите амбиции и желания ще стават дори все по-лоши, все по-претенциозни. Това е коренната разлика между природата същност на антихристите и тази на обикновените, покварени хора.

Вече завършихме нашето общение по девета точка за различните проявления на антихристите. Този път ще разговаряме по десета точка: Те презират истината, открито нарушават принципите и пренебрегват подредбите на Божия дом. Да презираш истината, открито да нарушаваш принципите и да пренебрегваш подредбите на Божия дом — всяко едно от тези неща само по себе си би било достатъчно сериозно и нито едно от тях не е разкриване на обикновен, покварен нрав. Във всяко от тях може да се види, че същността на антихристите, която се съдържа в тях, носи в себе си злоба и нечестивост. Това са двата очевидни и сериозни елемента. В такъв случай могат ли надменността, непреклонността и измамността да бъдат използвани, за да се опише същността на антихриста? (Не.) С тези описания би било доста трудно да се стигне до същината на тези черти от същността на антихриста. За да се обобщи същността на антихристите, може да се използват само двата вида нрав на злоба и нечестивост.

Ще ги разгледаме един по един. Те презират истината — какво означава „презират“? (Гледат на нещо отвисоко.) (Омаловажават, пренебрегват и принизяват нещо.) (Смятат нещо за недостойно дори за презрение.) Всички думи, които използвате, означават почти едно и също нещо. Да „презираш“ нещо, означава да не му обръщаш внимание, да го гледаш отвисоко, да го принизяваш, омаловажаваш и пренебрегваш. Най-общо казано, това означава да се съпротивляваш на нещо, да се отвращаваш от него и да го ненавиждаш от дъното на сърцето си, да не го приемаш и дори да го заклеймяваш, и всичко това примесено с враждебно осъждане и клевета. Как се сравнява това по степен с това, което казахте вие? (По-подробно и по-конкретно е.) По-конкретно и по-практическо е от това, което казахте вие. Повечето от определенията, които предложихте, бяха синоними на „презирам“. Това, което казах Аз, е доизчистване на същността на действието и поведението на „презирането“. Това е конкретно, подробно описание на поведението и същността на презирането на истината. То означава, че когато някой презира истината, тогава в това, което прави, в начина, по който се отнася към истината в ежедневието си, и в отношението, което възприема в сърцето си към въпроси, които включват истината и положителните неща, хората могат да видят, че отношението му към истината е на неприемане, на съпротива и на неприязън към нея — и дори на осъждане, заклеймяване и очерняне. Всичко това са конкретните начини, по които „презирането на истината“ се проявява и разкрива — толкова конкретни, че включват всеки аспект от отношенията и подходите на такъв човек към истината: той се отвращава от истината, от Божиите слова и от положителните неща. Той им се съпротивлява от дъното на сърцето си и не ги приема. Когато му кажеш, че нещо е Божие слово, че е истината, какво ще бъде отношението му? „Божии слова, истината — на кого му пука! Използваш божиите слова и истината вместо всичко. Няма ли в живота, който живеем ние, хората, нищо друго освен божиите слова? Прочели сме толкова много книги, придобили сме толкова много образование — всичко това напразно ли беше? Хората имат мозък и ум, имат способността да мислят самостоятелно за проблемите. Да основаваш всичко на божиите слова и на истината — не е ли това малко прекалено догматично?“. Какво ще бъде отношението му, когато му се случи нещо и ти му кажеш, че трябва да се моли на Бог, да Го търси и да чете Неговите слова? „Да чета божиите слова? Когато ни се случи нещо, това си е наш проблем. Какво общо имат проблемите на човека с бог? Какво общо имат те с истината? Наистина ли мислиш, че всичко го има в божиите слова, че те са енциклопедия? Божиите слова не споменават непременно всичко. Проблемите на хората трябва да се разрешават от самите тях, а конкретните проблеми изискват конкретни решения. Ако не можеш да се справиш с нещо, потърси го в интернет или се консултирай с експерт по въпроса. В нашата църква дори има университетски преподаватели, а много от братята и сестрите са студенти. Не можем ли всички ние заедно да се мерим с истината?“. Щом споменеш търсенето на Бог и търсенето на истината, щом кажеш, че трябва да чете Божиите слова, той си наумява да те гледа отвисоко. Той не желае да практикува по този начин. Ще го сметне за твърде унизително и срамно и ще смята, че това би го направило да изглежда некомпетентен. Не е ли това форма, която е възприета от презирането? Това е действително проявление, действително поведение на презиране на истината. Такива хора не са малцинство. Те често може да слушат проповеди, да държат в ръцете си томове с Божии слова и да изпълняват дълг в Божия дом, но когато им се случи нещо и им се каже да търсят истината и да четат Божиите слова, те го намират за нелепо и изпитват неприязън към него. Не могат да го приемат, дори се отвращават от него. Ето защо, когато им се случи нещо, те използват човешки методи, за да се справят с него, като твърдят: „Конкретните въпроси изискват конкретни решения, а проблемите на хората трябва да се разрешават от тях самите. Няма нужда да се търси бог. Бог не трябва да се грижи за всичко. Освен това има някои неща, за които бог не може да се погрижи. Това са наши лични дела, които нямат нищо общо с бог и нищо общо с истината. Бог не бива да се меси в личната ни свобода и в личния ни живот. Имаме право на собствен избор — и имаме право да избираме как да живеем, как да се държим и как да говорим. Истината и божиите слова са за моменти на най-голяма нужда, за критични моменти, за моменти на най-голяма необходимост, когато на някого му се случи нещо, с което не може да се справи, срещу което не разполага с никакви средства — тогава трябва да извади божиите слова и да ги почете малко, за облекчение, за да му дадат малко духовна утеха. Това е повече от достатъчно“. От тук може да се види, че отношението към истината на такива хора като антихристите очевидно е такова, което не признава, че истината може да бъде животът на човека или че Божиите слова са свързани с всичко, което се случва на хората в реалния им живот. А още по-малко вярват във факта, че Бог държи всичко, което човек има, в ръката Си.

Антихристите презират истината. Това обхваща много неща. Какво означава да се каже, че антихристите презират истината? Какъв е обхватът на това твърдение? Ще го разделим на три точки за разнищване. Така ще ви стане по-ясно. Първо, те презират Божията идентичност и същност. Божията идентичност и същност не означават ли истината? (Означават.) Второ, те презират плътта, в която Бог е въплътен. Плътта, в която Бог е въплътен, и делото, което Той върши, не са ли истината? (Истината са.) Остава това, че презират Божиите слова. Първото е, че презират Божията идентичност и същност. Второто може да се съкрати, като се каже, че презират Христос. А третото е, че презират Божиите слова. Ще продължим да разнищваме всяко едно от тези неща поотделно.

I. Презиране на Божията идентичност и същност

Първо ще разговаряме за това какво е отношението на антихристите към Божията идентичност и същност, което ще покаже, че те презират истината в това отношение. Какво е отношението на антихристите към Божията идентичност и към Божията същност? Какво мислят те за тези неща? Как ги определят? Как гледат на тях? Какво включва Божията същност? Божият праведен нрав, Божието всемогъщество, Божията святост и Божията уникалност. Що се отнася до факта, че Божията идентичност е идентичност на Създател, че Той господства над съдбата на цялото човечество, антихристите признават ли това? (Не.) В какво конкретно се проявява тяхното непризнаване? (Антихристите няма да приемат от Бог хората, събитията и нещата, които ги сполетяват всеки ден. Вместо това те просто ще анализират прекалено тези въпроси и ще се отнасят към тях с човешки представи и фантазии.) Ще се отнасят към тях с човешки представи и фантазии? Първата половина от това, което каза, беше правилна: когато нещо се случи на антихриста, той само ще анализира прекалено въпроса. Втората половина обаче, в която каза, че те ще се отнасят към нещата с човешки представи и фантазии — това са поведения, които проявяват обикновените, покварени хора. Това, за което разговаряме и което разобличаваме тук, е, че антихристите презират истината и факта на Божието върховенство над съдбата на човечеството. За да намериш доказателства за това, трябва да откриеш съответните методи и поведения на антихристите. Всъщност антихристите признават с думите си, че „човекът е създаден от бог, че съдбата на човека е в божиите ръце и че хората трябва да се покоряват на божието господство“ — но така ли го приемат, когато нещо им се случи? Думите, които изричат, са доста приятни и правилни, но не така практикуват, когато им се случи нещо. Именно техният подход и отношението им към нещата, когато им се случи нещо, разкриват, че думите, които казват, са лозунги, а не истинско знание. Когато им се случи нещо, какви възгледи, какви мисли, твърдения и нагласи имат те, които доказват, че притежават същността на антихрист? Когато нещо сполети антихриста, може ли той да приеме този факт като първа реакция? Да се успокои и да се покори на Бог, и да приеме средата, която Бог е подредил, независимо дали е добра или лоша и дали му е от полза или не — такова отношение ли има той? Очевидно е, че няма такова отношение. Първото му съображение, когато му се случи нещо, е как това засяга неговите интереси и позиция. След това крои планове как да се измъкне от него, да намери изход, да го избегне. Като не желае да поеме отговорност за случилото се, той прикрито търси причини и извинения, използва човешки методи, за да го разреши, използва ума си, за да анализира проблема и да се справи с него. Дори ще прехвърли отговорността на друг, ще се оплаче, че този човек греши, а онзи не прави, каквото му се казва, и същевременно ще съжалява, че е бил небрежен и невнимателен като за начало, че е постъпил еди-как си като за начало. Той очевидно има отношение на съпротива, уклончивост, отхвърляне и неприемане на обстоятелствата, които го сполетяват, обстоятелствата, които Бог устройва. Първата му реакция на тези обстоятелства е да се бори с появата им. Втората е да използва човешки методи, за да ги заглади, да премине през бурята с човешки средства и дори да използва човешки средства, за да прикрие фактите и загубите, които нанася на делото на църквата и на навлизането в живота на братята и сестрите. Той влага цялата си умствена енергия в използването на човешки средства, за да прикрие и скрие злодеянията си. Той не признава естеството на лошите неща, които е извършил, или кои истини принципи е нарушил, дори наставлява хората около себе си: „Не позволявайте това да се разчуе. Нека никой от нас не казва нищо. Никой друг не трябва да узнае“. Той не само не се покорява и отказва да приеме тези обстоятелства, но също така ще отвърне на удара, като мами и укрива, като се опитва да прикрие какви са фактите в действителност, с надеждата да направи от слона муха, да ги омаловажи, за да не позволи на своите висшестоящи водачи или на Бог да узнаят за тях. Ето как антихристите се справят с нещата, които ги сполетяват. Дали начинът им на справяне с нещата е в съответствие с лозунгите, които скандират? От лозунгите, които скандират, и от отношението им, когато нещо им се случи, кое представлява разкриване на тяхната природа същност? (Тяхното отношение, когато нещо ги сполети.) И така, какво всъщност е това отношение? Имат ли те отношение на покорство? Имат ли отношение, което смирено би приело Божието дисциплиниране и кастрене? Имат ли готовност да се покорят на Божието върховенство? Дали тяхното отношение и техните истински поведения са на истинска вяра, на това, че каквото и да им се случва, Бог е Този, Който господства над всичко, което човек има? (Не.) Ни най-малко. Какво е тогава тяхното отношение? Съвсем очевидно е: те възнамеряват да отказват неща, да прикриват неща и да мамят, възнамеряват да се противопоставят докрай и да не позволят на Бог да действа или да господства. Те смятат, че имат способността и капацитета да оправят всичко. На тяхна територия никой не може да се намесва в работата им или да ги управлява — те трябва да са най-великите. Тогава дали в този момент богът, в когото вярват, все още съществува? Вече не — той вече е празна черупка. И така, каква е тяхната вяра в този момент? Тя е нереалистична и куха и носи измама в себе си. Те нямат истинска вяра.

Когато нищо не се е случило на антихриста, той се преструва, че слуша проповеди, чете Божиите слова и учи химни. Участва в църковния живот и активно участва във всички проекти на църковното дело, като често казва: „Ние вярваме в бог, затова трябва да вярваме в неговото върховенство и да се покоряваме на неговото върховенство. Всичко е в божиите ръце и всичко, което той прави, е добро“. Освен това той често наставлява другите: „Хората не бива да настояват да действат по свой собствен начин. Когато нещо се случи, трябва да се молят на бог, защото всичко е в неговите ръце“. Той скандира тези лозунги доста високопарно и отношението му изглежда доста решително и непоклатимо — но не отговаря на очакванията, тъй като когато нещо го сполети, самите факти, това, което истински разкрива, разобличават напълно и изцяло неговия истински духовен ръст и неговата същност. Разобличават го, че не вярва във факта на идентичността и същността на Създателя, нито във факта, че Той господства над всичко. Той не желае да приеме тези факти, а още по-малко желае да ги признае. Още по-лошо — той не само не ги признава или приема, но и упорито остава в опозиция докрай. Когато му се случи нещо, той се оплаква, ако не от едно, то от друго. Не идва пред Бог по възпитан и покорен начин, за да търси Неговите желания и Неговите намерения. Не идва покорно пред Бог и не се покорява на Неговото върховенство и подредби, не приема устроеното от Него и Неговото върховенство, не приема покорно Неговото дисциплиниране. Вместо това той иска да замаже нещата с човешки техники и кроежи, с човешки средства — да потули нещата, да заблуди другите и Бог. Вярва, че ако замаже въпроса, на практика ще е приключил с него. Вярва, че ако го замаже и грешките му и поквареният му нрав бъдат прикрити, ако никой не знае за тези неща и ако никой не е способен да открие нещо нередно у него или да изследва въпроса допълнително, той ще е постигнал нещо огромно. Тогава ще се почувства спокоен. Ако се съди по думите и по моделите на поведение на антихриста, по неговите дела и действия, когато нещо му се случи, както и по същността на неговото поведение и представяне, той упорито се съпротивлява на Божието върховенство. Той упорито се бори с него докрай. Каквото и да е направил погрешно, той няма да позволи на Бог да го кастри или да създаде среда, с която да го дисциплинира, а още по-малко ще Му позволи да го разкрие и разобличи. Щом бъде разобличен, щом истината излезе наяве, той изпада в паника и става объркан и раздразнен. Дори обръща ситуацията и превантивно хвърля обвинения, като казва, че Бог не го е защитил, че не го е благословил, че е несправедлив — защо иначе, когато същите неща са се случили на него и на някой друг, Бог не разкрива другия човек, а само него? Защо иначе, когато са се случили едни и същи неща на него и на друг човек, Бог няма да дисциплинира другия човек, а само него? Той дори ще каже: „Като виждам, че бог не е праведен, ще трябва да се защитя с човешки методи, със собствените си методи“. Той вярва, че бог не може да го дисциплинира и да го разобличи, когато е направил нещо нередно, а трябва да го прикрива, да му дава зелена светлина на всяка крачка, да му дава лесния изход, да търпи всяко негово прегрешение. Той вярва, че това е, което би следвало да направи бог. Ако Бог го разкрие и не се отнесе към него със специално благоволение, когато нещо му се случи, и ако не му даде специално видение или водачество, той смята, че такъв Бог не е любящ, че е непригоден да господства над съдбата му. И така, когато му се случи нещо, той не иска да се покори на Бог и да приеме всичко, което идва от Него като сътворено същество. Вместо това той иска Бог да му служи, да му помага във всичко и дори да не го укорява или дисциплинира за прегрешенията, които извършва, или за покварата, непокорството или съпротивата, които разкрива. От всяко поведение и проявление на антихриста може да се види, че той няма истинска вяра в Бог. Тази негова така наречена истинска вяра е просто опит да извлече ползи и да придобие облаги. Той не се покорява на устроеното от Бог, а самият той би устройвал Бог, като желае да Го използва, за да върши всичко за него и да му отваря врати. Той не приема Божието върховенство и Божиите подредби, нито Неговото спасение като покварено сътворено същество. Вместо това той смята, че оказва на Бог изключително благоволение, като вярва в Него, и че Бог трябва да помни това, да го защитава и безусловно да го благославя, да му прощава, независимо какво лошо е направил, като му дава специална прошка. Хората, които са антихристи, са наистина зли. Те нямат никакъв срам. Дори не знаят какви са и кои са. Затова когато им се случи нещо, безсрамно предлагат оправдания и извинения, застъпват се и настояват за своята правота, прехвърлят отговорността и крият фактите — противопоставят се на Бог докрай. Боят се, че ако бъдат разкрити и хората ги прозрат, вече няма да имат статус или престиж. Вярата им в Бог е само на думи. Те не влагат нищо и не се покоряват истински, а още по-малко се приближават до приемане. Следователно по отношение на факта на Божията идентичност в същността на антихриста може да се види, че той се съпротивлява от дъното на сърцето си — не желае да позволи на Бог да господства над съдбата му и да устройва всичко, което е негово. Не иска да позволи на Бог да бъде върховен владетел — кого би искал за върховен владетел? Би искал самият той да има последната дума, което косвено означава да позволи на Сатана да манипулира нещата и да позволи на покварения нрав и на сатанинската покварена същност да бъдат негов живот и той да царува като цар в сърцето му. Така стоят нещата. А що се отнася до същността на Бог — как се отнася антихристът към нея? Антихристът таи съмнения относно елементите, които съдържа Божията същност. Той не вярва, той се съмнява. Дори има представи за всички тези елементи, наред със заклеймяването им. Понякога дори използва своите фантазии, знания и ум, за да анализира и тълкува тези елементи. Някои глупави хора дори вярват, че техните тълкувания са доста добри, духовни, основателни и практически. Това е още по-отвратително.

А. Презиране на Божията праведност

Хора като антихристите винаги се отнасят към Божията праведност и към Божия нрав с представи, съмнения и съпротива. Те си мислят: „Само теория е, че бог е праведен. Има ли наистина такова нещо като праведност в този свят? През всичките години на живота си нито веднъж не съм я открил или видял. Светът е толкова мрачен и зъл, а злите хора и дяволите се справят доста добре, живеят в доволство. Не съм видял да получават това, което заслужават. Не мога да видя къде е божията праведност в това. Чудя се: Дали божията праведност изобщо съществува? Кой я е виждал? Никой не я е виждал и никой не може да свидетелства за нея“. Това си мислят те. Не приемат цялото Божие дело, всичките Божии слова и всичко устроено от Бог въз основа на вярата, че Той е праведен, а винаги се съмняват и преценяват, винаги са пълни с представи, за които никога не търсят истината, за да ги изкоренят. Антихристите винаги вярват в Бог по този начин. Имат ли те истинска вяра в Бог? Не. Антихристите винаги поддържат отношение на съмнение, когато става въпрос за Божията праведност. Разбира се, те имат своите съмнения относно Божия нрав, Божията святост и това, което Бог притежава и представлява. Те не вярват в тези неща, а се ръководят само от това, което може да видят очите — ако не могат да видят нещо със собствените си очи, никога няма да повярват в него. Те са точно като Тома, винаги се съмняват в Господ Исус, като не вярват, че Господ Исус е възкръснал от мъртвите, не вярват във великото Божие могъщество. Може ли такава измет като антихристите, които нямат духовно разбиране, нито се стремят към истината, да повярва, че Божиите слова са истината? Могат ли те да повярват в Божието всемогъщество и в Божията мъдрост? Те не вярват в нищо от това. В сърцето си винаги имат своите съмнения. Ако се съди по същността на антихристите, те се ръководят от това, което се виждат с очи, така че те са материалисти. Те не могат да видят Божието всемогъщество и не вярват, че Божиите слова са истината, че са факти, които Бог вече е осъществил. Тъй като нямат духовно разбиране и нямат истинска вяра, те няма как да видят Божиите дела. Факт е, че имат скрит мотив да вярват в Бог. Те са безразсъдни нарушители на реда — слуги на Сатана. Може ли човек, който не приема истината или не вярва в съществуването на Бог, който гледа на всичко с човешки очи, да открие съществуването на истината? Може ли да открие факта на Божието върховенство над човечеството? Със сигурност не. Те гледат на нещата с изпитателен поглед, с подозрителен поглед и със скептично отношение и дори се съпротивляват на всичко, което Бог върши, така че антихристите не вярват в Божия праведен нрав. Те имат своите съмнения и не го приемат. Кои поведения на антихристите показват на другите хора, че те не приемат истината или не признават Божията същност? Има много такива конкретни поведения. Например: когато възникне проблем в делото на църквата, независимо от тежестта на вината за него или какви са последствията му, първата реакция на антихриста е да се измъкне и да прехвърли вината на друг. За да не бъде държан отговорен, той дори ще отклони погледите от себе си, като каже няколко правилни, приятно звучащи неща, и създаде привидна суматоха, за да прикрие истината по въпроса. В обикновени моменти хората не могат да го видят, но когато нещо ги сполети, грозотата на антихриста бива разобличена. Подобно на настръхнал таралеж, той се защитава с всички сили, като не иска да поеме никаква отговорност. Що за отношение е това? Не е ли това отношение на неверие, че Бог е праведен? Те не вярват, че Бог проучва внимателно всичко или че е праведен. Те искат да използват собствените си методи, за да се защитят. Те вярват, че: „Ако не се защитя сам, никой няма да го направи. Бог също не може да ме защити. Казват, че е праведен, но когато хората изпаднат в беда, той наистина ли се отнася справедливо с тях? Няма начин — бог не прави това“. Когато са изправени пред неприятности или преследване, те се чувстват безпомощни и си мислят: „И така, къде е бог? Хората не могат да го видят или докоснат. Никой не може да ми помогне. Никой не може да ми въздаде справедливост и да отстоява правдата за мен“. Те смятат, че единственият начин да се защитят е със собствените си методи, че в противен случай ще претърпят загуба, ще бъдат тормозени и преследвани — и че Божият дом не прави изключение от това. Антихристът вече е планирал всичко за себе си, преди нещо да го е сполетяло. Отчасти това, което прави, е да се опитва усилено да се изкара за толкова силен човек, че никой да не смее да го притеснява, да се заяжда с него или да го тормози. От друга страна, е придържането му на всяка крачка към философиите на Сатана и към неговите закони за съществуване. Кои са те главно? „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“, „Остави нещата да си вървят, ако не те засягат лично“, „Разумните хора са добри в самозащитата, като се стремят само да избягват грешки“, действат според обстоятелствата, умели са и ловки са, „Няма да нападна, освен ако не бъда нападнат“, „Хармонията е безценна, търпението е благородно“, „Говори добри думи в хармония с чувствата и разума на другите, тъй като откровеността дразни другите“, „Мъдрият човек се подчинява на обстоятелствата“ и други подобни сатанински философии. Те не обичат истината, а приемат сатанинските философии, сякаш са положителни неща, като вярват, че те ще могат да ги защитят. Те живеят според тези неща. Не казват истината на никого, а неизменно говорят приятни неща, подмазвачески, ласкателни неща, като не обиждат никого, мислят за начини да се покажат, така че другите да ги уважават. Грижат се само за собствения си стремеж към слава, придобивки и статус и изобщо не правят нещо, за да поддържат делото на църквата. Който и да направи нещо лошо и да навреди на интересите на Божия дом, те не го разобличават и не го докладват, а се правят, че не са го видели. Ако погледнем техните принципи за справяне с нещата и отношението им към случващото се около тях, имат ли те някакво познание за Божия праведен нрав? Имат ли някаква вяра в него? Нямат никаква вяра. „Никаква“ тук не означава, че нямат осъзнатост за него, а че имат съмнения относно Божия праведен нрав в сърцето си. Те нито приемат, нито признават, че Бог е праведен. Когато видят много хора да свидетелстват, че истината и праведността царуват в Божия дом, те се съпротивляват на това и го осъждат в сърцето си, като казват: „Защо големият червен змей не е получил възмездие за това, че преследва по този начин божиите избраници? Злите хора сред невярващите тормозят божиите избраници, клеветят ги и ги осъждат, но те също не са получили възмездие. Всички те са добре — защо вярващите в бог винаги са тези, които биват тормозени?“. В сърцето си те не вярват в Божия праведен нрав. Не вярват, че Бог се отнася към всеки човек с праведност, нито вярват в идеите, че Бог ще въздаде на всеки според делата му и че само онези, които се стремят към истината, ще бъдат благословени от Бог и ще получат красива крайна цел. Антихристите не вярват в тези неща. Те си казват: „Ако това са факти, как така не съм ги видял? Ти казваш, че онези, които се стремят към истината, ще бъдат благословени от бог. Е, еди-кой си в нашата църква се стреми към истината, отдава всичко на бог и изпълнява дълга си доста предано. И какво става с него накрая? Преследван е от големия червен змей до такава степен, че едва може да се прибере у дома, семейството му е разбито — дори не може да види децата си. Това ли е божията праведност? А еди-кой си, който беше хвърлен в затвора, защото вярваше в бог, и беше измъчван почти до смърт. Къде беше тогава божият праведен нрав? Той остана твърд в свидетелството си, не беше Юда. Защо бог не го благослови и защити? И защо бог позволи на големия червен змей да го пребие почти до смърт? Имаше и един водач в нашата църква, който се отказа от семейството и от професията си заради делото на църквата. Години наред изпълняваше дълга си и премина през немалко несгоди, а накрая беше заклеймен и премахнат, защото беше извършил малко зло и беше смутил делото на църквата. Къде беше божият праведен нрав? А има и някои братя и сестри, които изпълняват дълг в божия дом съвсем млади, като понасят несгоди и се трепят, но щом направят грешка и нарушат принципите, биват кастрени. Някои от тях плачат доста жално от страх да не бъдат премахнати и отстранени, без да има кой да ги утеши. Защо не мога да видя божията праведност в това? По какъв точно начин се проявява божият праведен нрав в тези неща? Защо не мога да го видя? А ето и моя собствен случай — може да съм малко нехаен при изпълнението на дълга си и понякога да разкривам малко покварен нрав, но все пак имам талант. Защо божият дом не ме повиши?“. При всички тези въпроси антихристите не могат да видят ясно какво става. Те виждат само външни явления, но не могат да видят какви са Божиите намерения зад нещата. Дълбините на сърцата им са изпълнени с опасения и съмнения, с идеи и представи — в сърцата им има много възли, които не могат да разплетат. Винаги когато мислят за тези неща, те са изпълнени с оплаквания, със заклеймяване и хули срещу Божия праведен нрав. Огорчени, те си казват: „Ако бог е праведен, защо простодушните хора биват кастрени? Ако е праведен, защо не извинява хората за това, че разкриват малко поквара? Ако е праведен, защо някои хора, които са изпълнявали дълга си и са страдали толкова много, биват освобождавани от длъжност, само защото не са свършили истинска работа? Ако е праведен, защо ние, които го следваме с непоколебима отдаденост, биваме преследвани и измъчвани и евентуално изпращани в затвора, а в някои случаи дори бити до смърт?“. Антихристите нямат ясно обяснение за нито едно от тези явления. Те не знаят какво става с тях, не могат да го видят ясно. Често се питат: „Праведен ли е богът, в когото вярвам, или не? Съществува ли богът, който е праведен, или не? Къде е той? Когато сме изправени пред трудности, когато сме преследвани — какво прави той тогава? Може ли да ни спаси, или не може? Ако бог е праведен, защо не унищожи Сатана? Защо не унищожи големия червен змей? Защо не накаже това нечестиво човечество? Защо не въздаде справедливост и не отстоява правдата за нас, които вярваме в него и сме страдали ужасно? Защо не се застъпи за нас? Ние мразим дяволите и Сатана и мразим злите хора — защо бог не отмъсти за нашите оплаквания?“. Един след друг въпроси „защо“, които излизат неспирно от сърцето на антихриста, като картечница, без какъвто и да е контрол. Когато не може да контролира тези неща, защо не дойде пред Бог да се моли и да търси или да чете Неговите слова и да търси братя и сестри за общение? Няма ли тогава да разреши тези проблеми, един по един? Наистина ли е трудно разрешаването на тези проблеми? Ако възприемеш отношение на покорство пред Бог и към истината, на приемане на истината, тези проблеми вече не са проблеми — всички те могат да бъдат разрешени. Защо антихристите не са способни да направят това? Защото не приемат истината, не вярват, че Божиите слова са истината, или не признават истината. Те не могат да се покорят на цялото Божие върховенство и на всички Божии подредби, камо ли да приемат от Бог всичко случващо се. Затова антихристите са изпълнени в сърцето си със съмнения относно Божията праведност. Когато са изправени пред изпитания, съмненията, които изпълват сърцето им, се отприщват и вътрешно те започват да се съмняват в Бог: „Ако бог е праведен, защо ни оставя да страдаме толкова много? Ако бог е праведен, защо не изпитва милост към онези от нас, които са изтърпели докрай нещастията, следвайки христос? Ако бог е праведен, защо не защитава онези от нас, които отдават всичко за него и изпълняват дълга си, или не защитава семействата ни? Ако бог е праведен, защо оставя някои хора, които искрено вярват в него, да умрат в затвора, в ръцете на големия червен змей?“. Тогава те започват да протестират шумно срещу Бог: „Ако бог е праведен, не бива да ни оставя да страдаме толкова много. Ако бог е праведен, не бива да ни дисциплинира и да ни разкрива без никакъв смисъл. Ако бог е праведен, трябва да бъде толерантен към всички злодеяния, които вършим, да ни прощава цялата ни негативност и слабост и да проявява снизхождение към всички наши прегрешения. Ако не можеш да правиш дори тези неща, тогава не си праведен бог!“. Всички тези неща се въртят в главата на антихристите. Те са изпълнени с представи за Бог и изобщо не търсят истината, за да ги изкоренят. Когато дойде денят, в който бъдат разкрити, тези представи със сигурност ще се отприщят. Такъв е грозният начин на мислене и такова е истинското лице на антихристите.

Антихристите не признават или не приемат истината, а още по-малко признават факта, че Бог е Създателят, затова за тях праведният Божи нрав остава голям, открит въпрос. И с течение на времето, с настъпването на събития и с появата на различни проблеми, този техен въпросителен знак става все по-голям и по-голям — и постепенно се превръща в отметка. Какво означава тази отметка? Означава, че те напълно отричат факта, че Бог е праведен. И когато тази отметка бъде направена — когато антихристът отрече, че Бог е праведен — всичките му фантазии и желания се изпаряват. Помислете върху това: каква е отправната точка, която води до такова последствие? (Антихристите смятат, че щом вярват в Бог, трябва да бъдат благословени и да получат Неговата закрила. Затова когато Бог извърши дело, което не е в съгласие с техните представи и фантазии, те смятат, че Той не е праведен и не могат да го приемат от Него. Освен това, след като у тях възникнат представи за Бог, те не се молят на Бог, не търсят истината и не могат своевременно да ги изкоренят. По този начин техните представи се трупат и натрупват — ето това в крайна сметка води до такова последствие.) Вие говорите за повърхностни явления. Не стигате до първопричината. Защо казвам това? Защото има нещо в основата на способността на антихристите да се държат така и да имат такива възгледи, на способността им да се съмняват и да отричат Бог. Това се определя, разбира се, от природата същност на антихриста. Това е първопричината — ще я оставим така. Основната първопричина тогава е, че от самото начало на антихристите е липсвала любов към истината или приемане на същата. Защо не приемат истината? И за това си има първопричина: те не признават, че Бог е истината, че Неговите слова са истината — и тъй като не признават това, не могат да го приемат. Като се има предвид, че не приемат истината, могат ли да погледнат на който и да е проблем изобщо през призмата на истината? (Не.) Те не могат да направят това — и така, какви са последствията? Те не могат да прозрат нещата, които им се случват, каквито и да са те — големите и малките неща, които се случват около тях, както и думите на другите хора. Те не могат да прозрат хората или събитията — не могат да прозрат нищо. Някои неща външно изглеждат така, както те казват, но по същество не са така. Това е свързано с истината. Ако не разбираш истината или не я приемаш, можеш ли да разбереш истината, свързана с тези неща? Не можеш, така че всичко, което можеш да направиш, е да анализираш и да изучаваш нещата с човешки поглед, с човешко знание и с човешки ум. До какви резултати ще доведе такова изучаване? Ще бъдат ли те в съответствие с истината? Ще бъдат ли те в съответствие с Божиите изисквания и намерения? Не, никога няма да бъдат. Също както в историята за Йов, която всички, които вярват в Бог, знаят. Всеки, който признава и приема истината и който е способен да вярва в Бог и да Му се покорява, възхвалява и се възхищава на Йов в сърцето си. Всеки такъв човек иска да бъде като Йов. Освен това, всеки такъв човек възхвалява и се възхищава на изразите на възхвала на Йов към Бог и на познанието му за Него сред изпитанията му. Хората могат да разберат в сърцата си, че различните премеждия и мъки, сполетели Йов, са дело на Бог. Като цяло личността на Йов е въжделение за всички, които се стремят към истината. Всички те искат да следват примера му и да бъдат като него. И така, как се постига такъв положителен резултат? Каква е основата му? Сърдечната вяра и признанието, че това е истината, че всичко това е Божие дело — именно на тази основа човек стига стъпка по стъпка до желанието да бъде като Йов, да желае да стане някой, който се бои от Бог и отбягва злото. Те вярват във всичко това и го признават в сърцето си и накрая постигат въжделение за него, към което продължават да се стремят в живота си. За да се постигне такъв резултат, най-същественото е човек да признае всичко това и да вярва в него в сърцето си. И така, имат ли антихристите такова признание и вяра? Нямат. Как гледат антихристите на всичко, през което премина Йов? Смятат ли, че има смисъл във всичко, което Бог направи? Могат ли да видят, че всичко това е ръководено от Него? Те не могат да видят това, нито че има смисъл във всичко, което Бог върши. Какво виждат те в това? Че Йов има голямо богатство, с овце и волове, които да изпълнят цяла планина, и най-красивите синове и дъщери в страната. Това виждат те. И тогава, след всичките му страдания, Бог отново го благославя. Какво виждат те в това? Те биха казали: „Човекът си е изтъргувал тези благословии — той си ги е спечелил. Съвсем редно е било бог да му ги дари“. В цялостното им разбиране на въпроса, дали от своята гледна точка антихристите приемат истината и се покоряват на Бог? (Не.) Каква гледна точка имат тогава? Има само една гледна точка, от която антихристите гледат на целия въпрос, и това е гледната точка на неверника. Неверникът гледа дали има получени облаги или придобити ползи, или претърпени загуби, как да се възползва и как да не се възползва, какво би довело до загуба и страдание, какво не си струва да се прави и какво си струва. Това е перспективата на неверниците. Неверниците гледат и се отнасят към всичко по този начин, правят всичко по този начин, с такъв вид същност. Това е отношението на антихристите към Божия праведен нрав.

Б. Презиране на Божието всемогъщество

Как антихристите гледат на Божието всемогъщество? Справедливо е да се каже, че за антихриста думата „всемогъщество“ е много емоционална — дума, която може да стимулира неговите амбиции и желания. Това е така, защото той много би искал да бъде такъв тип човек. Да бъдеш всемогъщ, всесилен и вездесъщ, да си способен на всичко, да знаеш как да правиш всичко, да си в състояние да правиш всичко — ако някой придобие тази способност, ако има тази дарба, тогава всичко би било лесно за него. Той не би трябвало да се страхува от никого, би имал най-върховната власт, най-висшия статус и би могъл да властва над другите. Би имал абсолютна власт да контролира и манипулира другите хора. Това е далеч извън възможностите на антихриста и издава неговите амбиции, неговите желания и истинската му същност. От една страна, изразът „Божието всемогъщество“ го изпълва с всякакви фантазии, любопитство и представи. От друга страна, той би искал да придобие прозрение за Божието всемогъщество чрез вярата в Него, за да може да разшири собствените си хоризонти, да стане по-проницателен и да задоволи любопитството си. От трета страна, той също се стреми да бъде всесилен, да бъде почитан от хиляди хора, все повече хора да му се покланят и да пазят място за него в сърцата си. И така, имат ли антихристите истинско познание за Божието всемогъщество? Имат ли истинска вяра в него? Отново и тук е същото, както с Божия праведен нрав — антихристите не просто са изпълнени с представи, с нереалистични и кухи фантазии, които не отговарят на фактите — те изпитват също така дълбоки съмнения относно Божието всемогъщество. Те са скептични, те не вярват в него: „Всемогъщество? Къде на този свят има някой, който е всемогъщ? Къде има някой, който е всесилен и вездесъщ? Няма такъв човек! В света има много велики и известни хора, има и много хора със свръхестествени сили: пророци например, както и всякакви астролози и тълкуватели на пророчества, и дори те не са всесилни. Все още трябва да се поставя въпросителен знак след „божието всемогъщество“, то трябва да бъде щателно проучено“. И така, за антихриста Божията същност на всемогъществото не съществува, защото, както той вярва: „Не мога да си представя или да разбера как бог би могъл да бъде всемогъщ, така че това негово „всемогъщество“ не съществува. Аз не го признавам. Колко големи са всъщност божиите способности и възможности? Никой — в миналото, в настоящето или в бъдещето — нито ги е виждал, нито ще ги види“. Антихристите постоянно се съмняват и са несигурни в сърцето си, така че всичко, което се случва в църквата и на братята и сестрите, става обект и обхват на техните изследвания. Какво изследват те? Те изследват всичко, което възниква, всичко, което се случва в дадена група или на даден човек, какво е направил Бог, как е действал, дали има някакви знамения и чудеса в това, някакви нови и уникални събития, които са отвъд това, което човек може да си представи, или отвъд човешките способности и досег. Освен това те изследват дали някой от братята или сестрите е говорил за преживяване, в което Бог е извършил в тях такова дело, което надхвърля човешките очаквания. Пример за това би било момиче, което излиза от черупката на речен охлюв, както в народната приказка, и им приготвя пиршество, когато са най-гладни. Друг пример би била появата на злато в къщата им, незнайно откъде, когато не са имали достатъчно средства, или когато са преследвани, преследвачите им внезапно да ослепеят, неспособни да видят нищо, и ангел да слезе и да им каже: „Не бой се, дете — тук съм, за да ти помогна“. Друг пример би бил, когато братята и сестрите са подложени на зверски побои и жестоки мъчения, божията велика светлина да освети и ослепи очите на извършителите, да ги остави да се търкалят по пода, молейки за милост, като никога повече не посмеят да удрят братята и сестрите, тъй като бог е отмъстил за тях. Или когато са чели Божиите слова, но не са могли да ги разберат, колкото и да са се старали, и са били напът да заспят, да видят в мъглата образ, който им казва: „Не спи, събуди се — ето какво означават моите слова“. Или когато нещо се е случило и са напът да направят грешка, да бъдат предупредени от силен вътрешен укор и дисциплиниране, че да се прави това би било погрешно, а да се прави онова би било правилно. Ако някое от тези неща, които обикновените хора не могат да преживеят и не са способни да направят, се случи в църквата, в Божия дом, за всеки, който следва Бог, това би било достатъчно, за да му докаже, че Бог е всемогъщ. Ако такива неща не се случват или ако се случват доста рядко, но дори да се случат, това все пак е само слух и така тяхната фактологичност и достоверност са силно компрометирани, тогава Божието всемогъщество факт ли е, или не е? Притежава ли Бог същността на всемогъществото или не? В сърцето си антихристът поставя въпросителни след тези идеи.

Антихристите неизменно преследват тези знамения, чудеса и паранормални сили, докато Бог върши дела, говори и спасява човека. Те преследват неща, които не отговарят на реалността или на фактите. Нещата, които преследват, нямат изобщо нищо общо с Божието дело за спасението на човека, нито с истината, нито с промяната в нрава на човека. Но въпреки това те са решени да ги преследват. Изпълнени са с любопитство относно Божието всемогъщество. Често в молитвите си искат от Бог: „О, боже, би ли ми разкрил своето всемогъщество? О, боже, не си ли всемогъщ? Ако си всемогъщ, моля те да уредиш този въпрос за мен. Боже, ако си всемогъщ, всесилен и вездесъщ, моля те да ми помогнеш, тъй като сега съм изправен пред предизвикателства. Боже, ако си всемогъщ, моля те, премахни болежките от тялото ми, премахни обстоятелствата, пред които съм изправен, за да ми помогнеш да избегна опасност. Боже, ако си всемогъщ, моля те, докато изпълнявам дълга си, направи ме умен и хитър, талантлив и надарен за една нощ, така че да мога да овладея професионалните умения, без да се налага да ги уча, да стана експерт и да се отличавам от другите. О, боже, ако си всемогъщ, моля те, накажи и отмъсти на онези, които злословят и се подиграват на вярата ми в теб. Направи ги слепи и глухи, с рани по главите и гной по стъпалата. Нека умрат като кучета. Боже, ако си всемогъщ, моля те, позволи ми да видя твоето всемогъщество“. Бог е изрекъл толкова много слова и е извършил толкова много дела, но антихристите не обръщат внимание на това и го пренебрегват. Те никога не приемат присърце Божиите слова, нито приемат присърце Неговото дело и всяка стъпка от Неговото важно дело по спасяването на човека, нито го приемат сериозно. Вместо това са решени да искат знамения и чудеса, Бог да извършва чудеса насред Своето дело, като искат от Бог да върши специални неща, които да отворят очите им и да задоволят любопитството им, за да докажат Неговото съществуване и да докажат, че Той е всемогъщ. Още по-смешното е, че антихристите дори се обръщат към Бог в молитва: „О, боже, не мога да те видя и затова вярата ми е малка. Моля те, разкрий ми истинската си личност, дори само насън — моля те, разкрий ми твоето всемогъщество, за да мога да имам вяра в теб и уверено да вярвам в твоето съществуване. Ако не го направиш, винаги ще имам опасения във вярата си в теб“. Те не могат да видят Божието съществуване или да познаят Неговата същност и нрав сред Неговото дело и Неговите слова, но биха искали Той да извърши допълнителни неща, неща, които са невъобразими за човека, за да укрепи тях и да утвърди вярата им. Бог е изрекъл много слова и е извършил много дела, но колкото и практични да са Неговите слова, колкото и поучителни за хората да са истините, които Той говори, колкото и спешно да се нуждаят те да ги разберат, антихристите не се интересуват и не ги приемат присърце. В действителност колкото повече говори Бог, колкото по-конкретни дела върши Той, толкова по-отвратени, по-раздразнителни и по-изпълнени със съпротиви се чувстват те. Нещо повече — в тях дори ще възникне заклеймяване на Бог и богохулство срещу Него. Те ще протестират шумно срещу Него: „В тези слова ли е твоето всемогъщество? Това ли е всичко, което правиш — да говориш слова? Ако не говореше, нямаше ли да си всемогъщ? Ако си всемогъщ, тогава не говори. Не използвай реч или общение за истината и не предоставяй истината на човека, за да ни дадеш възможност да придобием живот и да постигнем промяна в нрава. Ако беше направил всички ни ангели за една нощ, твои пратеници — това вече би било всемогъщество!“. Докато Бог изрича Своите слова и върши Своето дело, природата на антихристите се разкрива и разобличава малко по малко, без никакво прикриване, а същността им на неприязън към истината и съпротива срещу нея също излиза изцяло наяве. Нравът и същността на антихристите, които презират Божията идентичност и Неговата същност, също биват разобличени и се разкриват малко по малко, с течение на времето и с непрестанния напредък, който Бог постига в Своето дело. Антихристите преследват нереалистични неща. Те се стремят да зърнат знамения и чудеса — и водена от тази амбиция и от това желание, които не отговарят на реалността, тяхната природа на неприязън към истината и на омраза към нея излиза наяве. За разлика от тях, онези, които наистина се стремят към реалността и към истината, които вярват в положителните неща и ги обичат, виждат Божието всемогъщество в процеса на Неговото дело и слова — и това, което тези хора могат да видят, това, което могат да придобият, и това, което могат да познаят, е точно това, което антихристите никога не са способни да познаят и да придобият. Антихристите вярват, че ако хората придобият живот от Бог, трябва да има знамения и чудеса. Те вярват, че без знамения и чудеса придобиването на живота и истината само от Божиите слова и постигането по този начин на промяна в нрава и на спасение е невъзможно. За един антихрист това е абсолютно невъзможно — то е несъстоятелно. Ето защо те неуморно чакат и се молят, като се надяват Бог да им разкрие знамения и чудеса и да извърши чудеса за тях — а ако Той не го направи, тогава Неговото всемогъщество не съществува. Подтекстът на това е, че ако Божието всемогъщество не съществува, тогава Бог със сигурност не съществува. Това е логиката на антихристите. Те заклеймяват Божията праведност и заклеймяват Неговото всемогъщество.

Докато Бог спасява хората, антихристите изобщо не се интересуват от Неговите слова, от различните Му изисквания и от Неговите намерения. Те се съпротивляват на тези неща и изпитват неприязън към тях от дълбините на сърцата си. Това, което ги интересува, не е реалността на всички положителни неща, нито спасението и това да бъдеш доведен до съвършенство, които човек може да постигне в резултат на стремежа си към истината и покоряването пред Божиите устройвания. И така, какво ги интересува тогава? Интересува ги Бог да им разкрива знамения и чудеса и да извършва чудеса, за да ги видят, да им даде възможност да придобият прозрение чрез това и да им даде възможност да се превърнат в забележителни хора, в свръхчовеци, в хора със специални сили, в необикновени хора. Те искат да се отърват от наименованието, идентичността и статуса на обикновени хора, на простолюдие и на покварени хора чрез божието всемогъщество. Затова каквито и представи или проблеми да има за тях сред Божието дело, те не търсят истината, за да ги разрешат. Те не само че не са способни да разберат истината или да постигнат промяна в нрава — не, те също така съдят Бог, заклеймяват Го и Му се съпротивляват заради всичко, което Той върши и което не е в съгласие с техните представи. В очите на антихристите цялата практическа работа, която Бог върши, е нещо, което те не признават — именно това те заклеймяват. В крайна сметка именно тези възгледи и тези определения за Бог ги карат да отричат напълно в сърцата си съществуването на Божията същност и още по-крайно да заклеймяват, да очернят и да хулят съществуването на Божията същност. Това е така, защото вярата им в Бог се основава на убеждението, че бог е всемогъщ, че бог ще се отзове на техните оплаквания, че ще отмъсти за тях, че заради тях ще победи всички онези, които те мразят и на които гледат отвисоко — че бог ще удовлетвори техните желания и амбиции. Това е основата на тяхната вяра в Бог. Но стигнали вече до настоящето, тези зли хора сега виждат, че такъв бог не съществува и че няма никаква възможност Бог да направи нещо за тях. От тяхна гледна точка това е доста неблагоприятна ситуация за тях — тя е ужасна. И така, след като са преживели много неща, техните опасения и съмнения относно Бог стават все по-силни, докато не вземат решение да напуснат Бог и Неговия дом, да се стремят към света, да следват злите тенденции и да се хвърлят в обятията на Сатана. Ето как завършват нещата за тези хора. Ако се съди по отношението, което антихристите таят към Божия праведен нрав и към Божието всемогъщество, те наистина са неверници. Нямат ни най-малка вяра в Бог, нито най-малко покорство или приемане на това, което Бог върши. Когато става въпрос за положителни неща и за истината, те са отвратени от тях и им се съпротивляват. Ето защо, независимо как гледате на това, неверническата същност на антихристите наистина съществува. Това не е нещо, което другите им налагат, и не е превръщане на мухата в слон — тази тяхна същност се определя въз основа на всичките възгледи и подходи, които разкриват, когато ги сполети нещо.

Антихристите вярват в Бог с години, без да са способни да видят факта, че Бог господства над съдбата на човека. Те не могат да разберат този факт. Не могат да разберат един факт, макар че е изложен пред очите им — това не е ли слепота? Божият праведен нрав и Божието всемогъщество често се разкриват в църковното дело, в Божиите избраници и във всякакви неща, които се случват. Бог позволява на хората да виждат тези неща навсякъде — но антихристите, бидейки слепи, не могат да ги видят. Когато антихристите са следвали Бог в продължение на много години, те изричат онази известна фраза: „Вярвам в бог от толкова много години, но какво съм придобил?“. Изглежда, че наистина не са придобили нищо. Бог е отдал живота Си за човека, но антихристите не са придобили нищо. Не е ли това жалко? Наистина е жалко! Тази фраза на антихристите илюстрира проблема толкова добре. Всеки, който чува Божиите слова и преживява Неговото дело, който приема Неговите слова като свой живот, би казал: „Вярваме в Бог от толкова много години и сме придобили толкова много от Него. Не само благодат и благословии, Неговата закрила и Неговата милост — но по-важното е, че от Бог сме разбрали и придобили толкова много истини. Живеем с подобието на човешки същества, с достойнство. Знаем как да постъпваме. Дължим на Бог толкова много. В сравнение с цената, която Той плаща, с това, което Той върши за нас, нашите малки несгоди дори не си струва да се споменават. Човек трябва да се отплати за Божията любов“. Антихристите обаче правят точно обратното. Те казват: „Бог върши делото Си през последните няколко години, но как така не съм придобил нищо? Всички казвате, че сте придобили това и онова, имали сте това или онова преживяване — но тези преживявания ще ви нахранят ли? Какво означават тези преживявания? В сравнение с благословиите, с благодатта, с виждането на знамения и чудеса, не са ли те напълно недостойни за споменаване? Ето защо чувствам, че през многото си години на вяра в бог не съм придобил нищо. В сравнение със страданието, което съм понесъл, с това, от което съм се отрекъл и което съм отдал за бог, нещата, които съм придобил, изобщо не си струват! Какво е истината освен няколко твърдения и теории? Какво е тя освен няколко доктрини? Чувал съм тези слова, тези истини и не усещам да е постигната някаква огромна промяна в мен! Като за начало, умът ми не е толкова пъргав, когато мисля за нещата. Нещо повече, остарявам и здравето ми не се подобрява в сравнение с преди. Косата ми е посивяла, имам повече бръчки по лицето — дори съм изгубил няколко зъба и не са ми поникнали нови. Бог казва, че спасените са като свежи, жизнени деца, а ето ме мен, стара торба кости, с лице на старец. Не съм се превърнал в дете. Според божиите слова сивокосите старци могат да се превърнат в младежи с гарвановочерни коси. Как така аз не съм се променил? Бог казва, че ще преобрази напълно хората, но това не се е случило с мен. Не съм станал нов човек. Все още съм си аз и когато ми се случват неща, все още трябва сам да измислям как да се справям с тях. Плътските ми трудности също се увеличават — често съм слаб и негативен. И нещо повече, паметта ми е зле през последните две години. Толкова много чета божиите слова, но той не е засилил паметта ми. Не може ли бог да даде на хората малко специална способност, такава, която да предпазва телата им от стареене? Считам, че най-големият проблем в момента е пълното преобразяване ан хората. Истината изглежда не може да разреши този проблем. Ако бог кажеше нещо, което наистина би могло да превърне някого в нов човек, с вид на сияен ангел, който може да се отдели от тялото, който може да избяга през плътни стени, който, когато е изправен пред преследване и опасност, може да произнесе заклинание и да изчезне, и винаги да е недосегаем — ако, в резултат на честото четене на божиите слова, косите на хората не посивяваха и лицата им не се набръчкваха, а на мястото на падналите зъби израстваха нови — това би било страхотно! Ето това е да бъдеш напълно преобразен! Ако бог правеше тези неща, тогава щях да повярвам, че той е бог, без никакви резерви. Ако той продължава да говори и да проповядва истината, тогава вярата ми скоро ще се изчерпи. Скоро няма да мога да продължа да вярвам и може би вече няма да съм способен да изпълнявам дълга си. Няма да искам“. През времето, в което един антихрист следва Бог, в сърцето му често ще възникват едни или други изисквания към Него, в представите му често ще възникват всякакви съмнения и прекомерни изисквания, а в отговор на обкръжението и личните му желания ще го спохождат всякакви странни мисли. Важно е обаче само едно нещо: той не може да разбере словата, които Бог изрича, и не може да види факта, че Бог върши делото Си, за да спаси човека, а още по-малко може да разбере, че всичко, което Бог върши, е предназначено да спаси човека, че всичко е предназначено да даде възможност на човека да постигне промяна в нрава. Така че, докато продължава да вярва, той губи ентусиазма си. Докато продължава да вярва, в сърцето му възникват чувства на негативност и униние и в него се появяват чувства и мисли за оттегляне, за отказване. Що се отнася до Божията същност, забравете, че той ще повярва в нея, ще я признае или ще я приеме — докато продължава да вярва дори не му се занимава с този въпрос. Ето защо, когато кажеш в общение, че нещо е Божията праведност и Божието всемогъщество и върховенство, че хората трябва да Му се покорят и да Го познаят, антихристите външно няма да издадат звук — изобщо няма да изразят някакви възгледи. Вътрешно обаче в тях ще възникне отвращение: няма да искат да слушат; няма да имат желание да слушат; някои от тях просто ще станат и ще си тръгнат. Когато всички слушат проповеди, когато другите разговарят за Божиите слова, когато братята и сестрите разговарят с голям плам за своето свидетелство за преживяване — какво правят антихристите? Пият чай, четат списания, играят си с телефоните си, клюкарстват безцелно. И като протестират и се съпротивляват чрез тези мълчаливи действия, те се стремят да потвърдят с поведението си, че всичко, което прави Бог, е безполезно: „Вие просто се опитвате да рационализирате нещата, като заблуждавате себе си — бог и истината просто не съществуват и е просто невъзможно човечеството да бъде спасено от бог!“. В техните очи всички, които вярват в истината, които се покоряват на Бог и които вярват във факта, че Бог може да спаси човечеството, са глупаци — всички те са безмозъчни и всички са били измамени. Те вярват, че съдбата на човека е в собствените му ръце, че той не може да позволи на другите да я устройват вместо него, че хората не са кукли, а имат умове и способността да мислят самостоятелно за проблемите — и ако някой не може дори да поеме контрол над собствената си съдба, тогава той е боклук, непълноценен човек. Така че каквото и да става, те не са готови да предадат съдбата си на Бог, за да я контролира Той. Това е отношението на антихристите към всичко, което Бог върши. Те остават от начало до край зрители и неверници, които играят ролята на слуги на Сатана. Те са използвачи и размирници — те са злодеи, които са успели да се промъкнат.

В. Презиране на Божията святост и уникалност

Антихристите ни най-малко не признават или вярват в праведността и всемогъществото в Божия нрав същност, а още по-малко имат някакво познание за тях. Разбира се, още по-трудно им е да вярват в Божията святост и уникалност, да ги признаят и да ги познаят. И така, когато Бог споменава, че иска хората да бъдат честни, да бъдат практични сътворени същества, които си знаят мястото, у антихристите възникват идеи и им идва определено отношение и чувство. Те казват: „Не е ли бог възвишен? Не е ли той върховен? Ако е така, изискванията, които той предявява към човека, трябва да са грандиозни и възвишени. Мислех, че бог е толкова тайнствен. Не бих си помислил, че той ще поставя такива незначителни изисквания към човека. Могат ли те да се считат за истината? Те са твърде прости! Би било правилно божиите изисквания да бъдат високи: човекът трябва да бъде свръхчовек, велик човек, способен човек — това е, което бог трябва да изисква от човека. Той иска от човека да бъде честен — това наистина ли е божие дело? Не е ли подправено?“. В дълбините на сърцата си антихристите не само се съпротивляват на истината, но докато го правят, в тях се появява и богохулство. Не е ли това презиране на истината? Те са изпълнени с презрение и пренебрежение към Божиите изисквания. Определят ги и се отнасят към тях с подигравка, пренебрежение, сарказъм и присмех. Очевидно антихристите са отвратителни в своя нрав същност. Те не са способни да приемат неща или думи, които са истински, красиви и практически. Божията същност е истинска и практическа, а Божиите изисквания към хората са съгласно това, от което те се нуждаят. „Грандиозно и възвишено“, както поставят въпроса антихристите — какво е това? То е фалшиво, празно и кухо. То покварява хората и ги подвежда, кара ги да падат и ги отдалечава от Бог. Истините, които Бог изразява, и Неговият живот, от друга страна, са достоверни, обичливи и практически. След като човек преживява известно време Божиите слова, той ще открие, че само Божият живот е най-обичлив, че само Неговите слова могат да променят хората и да бъдат техен живот, и че именно те са това, от което хората се нуждаят — докато онези грандиозни, възвишени мнения и поговорки, изтъквани от Сатана и антихристите, са коренно противоположни на истинността и практичността на Божиите изисквания към човека. Следователно, с оглед на този вид същност на антихристите, те са напълно неспособни да приемат Божията святост и уникалност. Изобщо няма как да признаят тези неща. А що се отнася до различните аспекти на покварения нрав и покварената същност на хората, които са разобличени от Бог — тяхната непримиримост и надменност, техния нрав на измамност, нечестивост, на неприязън към истината и на жестокост — антихристите изобщо не ги приемат. А що се отнася до Божия съд над хората и Неговото строго порицание към тях, антихристите не само че не са способни да познаят Божията святост и обичливост в тези неща — напротив, в сърцето си те изпитват неприязън към тези слова, които Бог говори, и им се съпротивляват. Всеки път, когато четат Божиите слова, които наказват, съдят и разобличават покварения нрав на човека, те ги мразят и искат да ругаят. Ако някой каже, че са надменни, непримирими, нечестиви хора, които изпитват неприязън към истината, те ще спорят с този човек и ще ругаят предците му. А ако някой разобличи покварената им същност и ги заклейми, това е като да иска да ги убие — в никакъв случай няма да го приемат. Именно защото антихристите имат такава същност и разкриват такива неща, те биват разпознавани, без да знаят за това, и несъзнателно биват изолирани и разкривани в Божия дом и в църквата. Тяхната амбиция и тяхното желание често остават неизпълнени и затова омразата им към словата, които Бог изрича, към Неговото съществуване и към фразата „истината царува в Божия дом“ нараства. Ако им кажеш тази фраза, те ще искат да се бият с теб до смърт, да те измъчват до смърт. Само по себе си това не показва ли, че антихристите са враждебни към Бог? Да, така е наистина! Ако някой каже: „Бог е уникален. Човек не може да се покланя на никого другиго, освен на Него, нито на който и да е идол“, би ли искал един антихрист да чуе това? (Не.) Защо не? Тези думи го заклеймяват, нали? Не го ли лишават от правото му да бъде бог? Би ли бил щастлив без правото да бъде бог, с угаснала надежда за това? (Не.) Ето защо, ако го разобличиш, ако го оставиш съсипан по отношение на положение и репутация, без никой да му се покланя, ако го оставиш неспособен да печели хората на своя страна, без статус, той ще протегне към теб своите злобни, демонични нокти, за да те измъчва. Когато в една църква се случат неща и някой иска да ги докладва на Горното, ако водачът на църквата е антихрист, ще му позволи ли да докладва? Той няма да позволи това да се случи. Ще каже: „Ако докладваш за това, ще си носиш последствията! Ако горното ни кастри и премахне хора от нашата църква, ще се погрижа да съжаляваш за това — ще накарам всички да те изоставят. Тогава ще усетиш какво е чувството да бъдеш премахнат!“. Това не плаши ли и не заплашва ли човека, който би докладвал? Антихристът казва: „Бог е уникален, нали? Добре. И аз ще бъда уникален. Каквото кажа аз, това става в нашата църква. Каквото и да искаш да направиш, трябва да минеш през мен — няма как да ме заобиколиш. Искаш да ме заобиколиш? Ще трябва да го направиш през трупа ми! Аз царувам в нашата църква. Каквото кажа аз, това става. Аз съм истината — аз съм уникалният!“. Не е ли това проявление на дявол? Да — неговото дяволско лице е разобличено, неговите дяволски думи са изречени.

По отношение на това как антихристите се отнасят към Божията същност, те преминават от неверие и съмнения към изчакване и изпитване, и накрая стигат до осъждане и богохулство. Това ги води стъпка по стъпка в тресавище, в бездънна пропаст и ги насочва към пътя на съпротивата срещу Бог и на вражда с Него, на пълно противоречие с Него и на шумно протестиране срещу Него до края, от който няма връщане. Те не само че не признават съществуването на Божията същност — вместо това в тях възникват всякакви представи и фантазии за всеки аспект на Божията същност, с които подвеждат хората около себе си и хората, с които влизат в контакт. Целта им е да направят повече хора същите като тях — изпълнени със съмнения в съществуването на Бог и в съществуването на Неговата същност. Дори когато умират, биха повлекли други хора със себе си. Не им е достатъчно да вършат лоши неща сами — искат да намерят и други, които да ги придружават, да вършат лоши неща с тях, да се съпротивляват на Бог и да смущават делото на Неговия дом с тях, да се съмняват в Бог и да Го отричат с тях. Антихристите са изпълнени с представи и фантазии за всеки аспект на Божията същност. Те не само че не са способни да познаят Божията същност от всичко, което Той върши — те също така щателно анализират, изучават, изпитват и осъждат Божията същност, и дори тайно се съревновават с Бог, като казват: „Не си ли уникален? Не си ли богът, който господства над съдбата на човечеството? Как можа да допуснеш да се случат такива неща на хора, които вярват в теб? Ако ти си уникалният бог, изобщо не бива да позволяваш на никаква вражеска сила да прониква в твоето работно място“. Що за приказки са това? Винаги, когато нещо се случи в църквата, антихристите са първите, които ще се изправят и ще кажат подривни неща, негативни и осъдителни думи. Те са първите, които ще се изправят и ще спорят с Бог, ще Му се противопоставят, като изискват от Него да направи това и онова. Именно в онези моменти, когато Божият дом е изправен пред трудности или заплетени проблеми, антихристите са преизпълнени с радост. Това са моментите, когато са най-щастливи и доволни, когато изпитват най-силна радост. Те не само че не са способни да отстояват интересите на Божия дом — не, те стоят отстрани, наблюдават и се смеят, очакват с нетърпение да избухне бунт в Божия дом, всички Негови избраници да бъдат заловени и разпръснати, а делото на Неговия дом да не може да напредва повече. Тогава те биха били толкова щастливи, колкото са навръх Нова година. И всеки път, когато бъде уредено и разрешено нещо, което се е случило в Божия дом, когато братята и сестрите си извлекат поука от него, тогава се произнася „присъдата“ на антихристите. Това е и моментът, в който антихристите са най-унили, тъжни и отчаяни. Те не могат да понасят да виждат братята и сестрите да се справят добре или последователите на Бог да имат вяра и да са изпълнени с увереност, докато Го следват. Те не могат да понасят да виждат братята и сестрите да променят нрава си под напътствието на Божиите слова и да изпълняват дълга си предано, а делото да става все по-добро. Те не могат да понасят да виждат църквата да процъфтява или Божият план за управление да се развива постепенно в добра посока — а още повече мразят, когато хората постоянно проповядват Божиите слова, свидетелстват за Бог и възхваляват Неговата обичливост и Неговия праведен нрав. Нещо повече — те ненавиждат, когато хората търсят Бог, когато Му се молят и търсят Неговите слова, каквото и да им се случи, покоряват Му се и спазват Неговото устройване. Дори докато антихристите се хранят от Божия дом, наслаждават се на Божиите слова и на всички блага на Неговия дом, често им се иска да имат възможност да се присмеят на Божия дом. Те с нетърпение чакат всички вярващи в Бог да се разпръснат и Божието дело да не може да напредва повече. Затова, когато нещо се случи с Божия дом, вместо да го защитят или да мислят за начини за разрешаване на проблема, или да защитят братята и сестрите с всички сили, или да се обединят с тях, за да се справят с въпроса в единомислие, като дойдат заедно пред Бог и се покорят на Неговото върховенство, антихристите стоят отстрани, като се смеят, предлагат лоши съвети, унищожават и смущават. В критичен момент те дори подават ръка на външни хора за сметка на Божия дом, като така действат като слуги на Сатана, умишлено смущават и чупят неща. Не са ли такива хора врагове на Бог? Колкото по-критичен е моментът, толкова по-явно се разобличава тяхното дяволско подобие. Колкото по-критичен е моментът, колкото по-богат на събития е той, толкова повече се разобличава тяхното дяволско подобие в най-големи подробности и в най-пълна степен. Колкото по-критичен е моментът, толкова повече помощ оказват те на външни хора за сметка на Божия дом. Що за нещо са те? Такива хора братя и сестри ли са? Те са хора, които вършат разрушителни, отвратителни неща. Те са Божии врагове, те са дяволи, сатани, зли хора, антихристи. Те не са братя и сестри и не са кандидати за спасение. Ако наистина бяха братя и сестри, хора от Божия дом, тогава при всеки проблем, който възниква в Божия дом, те щяха да обединят сърце и ум с братята и сестрите си, за да се изправят срещу него и да се справят с него в единомислие. Нямаше да бъдат странични наблюдатели, а още по-малко щяха да гледат отстрани и да се смеят. Само хора като антихристите биха стояли отстрани, биха се смели и биха чакали с нетърпение Божият дом да бъде сполетян от нещо лошо.

Същността на антихристите може да бъде разобличена в който и да е и във всеки въпрос. Тя е съвсем неприкрита. Каквото и да правят, какъвто и да е въпросът, всички възгледи и всички видове нрав, които разкриват, са отблъскващи за човека и за Бог. Те не само причиняват унищожение, прекъсване и смущение във всички неща, които възникват, като се смеят отстрани, но често се изправят срещу Бог и Го изпитват. Какво означава да изпитваш Бог? (В сърцето си те не вярват в Бог и казват някои неща или използват някои хитрости, за да изпитат Неговите мисли, като се опитват да разберат какво е то.) Това се случва често. В случая с Йов как Сатана изпита Бог? (Първия път, когато Сатана проговори, той каза, че ако Бог лиши Йов от домакинството и от притежанията му, Йов вече няма да се покланя на Бог. Втория път каза, че ако Бог порази плътта и костите на Йов, той ще се отрече от Бог. Сатана искаше да изпита Бог, като направи така, че бедствия да сполетят Йов.) Това изпитване ли е? Това точно определение за понятието ли е? (Не.) Строго погледнато, тези пасажи се отнасят до обвинение. Това, което Сатана имаше предвид, като каза тези неща, беше: „Не каза ли, че Йов е съвършен човек? С всички добри неща, които си му дал, как би могъл да не ти се покланя? Ако го лишиш от тези добри неща, мислиш ли, че той пак ще ти се покланя тогава?“. Това е обвинение. Какво тогава означава изпитването? Сатана накара разбойници да ограбят и плячкосат притежанията на Йов. За Йов това беше изпитване. Как така е изпитване? Ето така: „Не вярваш ли в Бог? След като те лиша от тези неща, да видим дали все още ще вярваш в него тогава!“. А как го разбра Йов все пак? Като вярваше, че това е изпитване от Бог, той не се бореше, нито спореше, нито каза нещо — покори се и го прие от Бог. Такива са и нещата, които сполетяха Господ Исус: Сатана Го накара да превърне камъни в храна и показа на Господ Исус цялата слава и богатства на света, и Го накара да се преклони в обожание пред тях. Това бяха изкушения. А какви неща вършат антихристите, за да изпитват Бог? (Антихристите нямат богобоязливи сърца. Те вършат зло, дори когато знаят, че е такова. Искат да изпитат Бог, за да видят дали ще ги сполети Неговото наказание. Тъй като не вярват в Божия праведен нрав, когато вършат зло, на тях им липсва осъзнатостта за съвест.) Това е изпитване. Те подхождат към него с нагласата „да опитаме и да видим“. Искат да видят какво точно ще направи Бог: „Не е ли бог величествен и гневлив? Е, аз тормозя църквата и съм извършил толкова много лоши неща зад гърба на бог и на човека — знае ли бог за това? Ако в мен няма тъга и не изтърпя някакво плътско наказание, това означава, че бог не знае“. Те прилагат малки номерца, за да проверят дали Бог е всемогъщ, да проверят дали Той наблюдава най-съкровените кътчета в сърцата на хората. Ето това са изпитванията. Те искат да потвърдят истинността на въпроса, да проверят дали Бог наистина ще предприеме действия и дали Той наистина съществува. Ето това са изпитванията.

Някога в континентален Китай имаше един антихрист, който подведе група хора. Той видя, че Божият дом организира хорове и пее химни в чужбина, и си помисли: „Ако вие можете да имате хорове в чужбина, и ние можем да го направим тук“. И така, той събра хора от различни места, за да пеят в хор. Събра и голяма публика за тях. Беше голяма сцена. Защо направи това? От една страна, той установяваше независимо царство, което няма нужда от обяснение. От друга страна, това, което имаше предвид, беше: „Богът, в когото вярваме, е истинският бог и ние имаме делото на светия дух. Може да сме във враждебна среда, в която големият червен змей ни преследва и ни държи под строго и внимателно наблюдение, но нека покажем на хората дали бог ни закриля. Да видим дали нещо може да ни се случи. Да видим дали можем да бъдем арестувани“. Що за нагласа е това? (На изпитване.) Това е изпитване — той развява такива знамена и използва такива лозунги като вярата, че Бог е всемогъщ и вездесъщ, за да провери какво всъщност ще направи Бог, обзалага се с Него и се съревновава с Него. Това се нарича „изпитване“. Когато на някои хора им кажат: „Не може да ядеш това. Ще ти разстрои стомаха“, те казват: „Не ти вярвам, ще го ям! Да видим дали Бог ще ми разстрои стомаха или не“. И така, те го изяждат и то наистина им разстройва стомаха. А те си мислят: „Защо Бог не ме защити? На другите хора им разстрои стомаха, но това се случи, защото те не вярват в Бог. Аз вярвам в Бог. Защо и на мен ми разстрои стомаха като на всички останали?“. Що за поведение е това? (Изпитване.) То е резултат от това, че не познават Бог. Но при антихристите има нещо допълнително: те изобщо не признават съществуването на Божията същност, затова правят нещата със собствени усилия и според собствените си фантазии, а не ги правят с вяра. Вместо това те изпитват Бог. Използват поведението си и моментните си мисли и импулси, за да проверят дали Бог съществува, дали Неговото всемогъщество е реално и дали Той наистина може да ги защити. Ако експериментът им е успешен, тогава вярата им ще продължи въз основа на това. Ако се провали, ако Бог ги разочарова, какво ще направят? Ще кажат: „Няма повече да вярвам в бог. Не изглежда да го е грижа за хората. Всички казват, че бог е убежище за човека — както аз го виждам, не е задължително да е така. По отношение на тези думи хората трябва да си направят някакви резервни планове за в бъдеще. Не могат да бъдат толкова глупави по отношение на нещата. Хората трябва сами да се справят с делата си — не могат да разчитат на бог за всичко“. Това е резултатът, който са извлекли от изпитването си. Какво ще кажете за този резултат? Такъв ли ще бъде резултатът за хората, ако се стремят към истината? (Не.) Защо не? Ако хората се стремят към истината, в крайна сметка ще постигнат добър, положителен резултат и награда. Тоест, независимо какви неща правят хората, Бог има Своите начини и принципи на действие в отговор на тези неща и на отнасяне към тях, а хората имат своите задължения, които да изпълняват, и собствените си инстинкти. Бог им дарява техните инстинкти. Той вече им е дал принципи, така че хората трябва да действат според тези принципи под напътствието на Божиите слова. При някои неща на пръв поглед изглежда, че Бог трябва да закриля човека, но това „трябва“ от човека ли идва или от Бог? (От човека.) То е измислено в ума на човека. Това „трябва“ не е истината. То не е отговорност на Бог. И така, какво точно ще направи Бог тогава? Бог има Своите начини на действие и Той има Своите принципи. Понякога, като не те закриля, Той те разкрива, като вижда какъв път избираш. Понякога, посредством враждебна среда, Той усъвършенства познанието ти в някоя област, като ти позволява да придобиеш аспект от истината и да се промениш в някакво отношение. Той те укрепва и те кара да растеш. Накратко казано, както и да действа Бог, Той има Своите принципи и причини, както и Своите цели и задачи. Ако приемеш за истина идеята, че „Бог трябва да ме закриля и Той трябва да действа по еди-какъв си начин“, и я отстояваш като такава, като предявяваш изисквания към Бог въз основа на нея, тогава когато Бог не действа по този начин, между теб и Бог ще възникне конфликт. Когато възникне този конфликт, Бог няма да е виновен. Кой ще е виновен? (Човекът.) Започва се с проблем във възгледите на хората, в това, че заемат грешната позиция, че заемат грешното положение. Когато искаш от Бог да действа по определен начин, ти ще се чувстваш доста обоснован. Но ако погледнеш през друга призма, когато можеш да се покориш и да приемеш, тогава ще почувстваш, че твоите обосновки не издържат и че това са твоят покварен нрав и неразумни изисквания. Когато можеш да приемеш, Бог ще ти дари мярката истина и познание, които трябва да придобиеш. Както Той го вижда, това е елементът на истината, който най-много трябва да придобиеш, а не някаква дребна благодат или благословия. Само Бог знае кое е най-важно за теб и Той ще ти го дари, когато му дойде времето и ще го направи постепенно. Антихристите, от друга страна, не признават истината или делото на Светия Дух. Който и да разговаря за истината и да свидетелства за Божията любов и спасение, антихристът не само ще откаже да го приеме, но и ще бъде отвратен от него и ще му се съпротивлява. Това е разликата между антихристите и обикновените покварени хора.

Тук ще приключим нашето общение по темата за отричането от страна на антихристите на Божията идентичност и Неговата същност на уникалност. Имате ли още въпроси? (Боже, имам въпрос. Срещам много вярващи в Господ, когато проповядвам евангелието, и всички те твърдо се придържат към онзи възглед на Павел, който гласи: „За мене да живея е Христос“. Те смятат, че ако могат да изпълнят критерия на думите на Павел, могат да станат бог. Това друго проявление на антихристите ли е, а също и отричане на Божията същност на уникалност?) В общи линии, да. Това, че антихристите отричат уникалността на Бог, се дължи главно на факта, че те самите искат да бъдат бог. Думите на Павел са им особено любими: „За мене да живея е христос, да живея е бог, с живота на бог аз съм бог“. Те вярват, че ако този възглед е валиден, имат надежда да станат бог, да царуват като царе и да упражняват контрол над хората. Ако не е, тогава надеждите им да царуват като царе и да станат бог са разбити. Накратко казано, Сатана винаги иска да бъде наравно с Бог — същото важи и за антихристите: те също притежават тази същност. Например сред онези, които следват Бог, има хора, които постоянно възхваляват Бог и свидетелстват за Него, свидетелстват за Неговото дело и за въздействието, което съдът и наказанието на Неговите слова имат върху човека. Те възхваляват цялото дело, което Бог върши, за да спаси човека, и възхваляват цената, платена от Бог. Антихристите искат ли също да се наслаждават на всичко това? Те искат да се наслаждават на подкрепа, ласкателства, възхвала — дори на похвала от хората. И какви други срамни идеи им хрумват? Те искат хората да вярват в тях, да зависят от тях във всичко. Добре е хората да се уповават и на Бог — но ако докато зависят от Бог, за тях е по-реалистично и по-истинско да се уповават на антихристите, тогава антихристите ще бъдат изключително доволни. Ако докато възхваляваш Бог и изброяваш благодатта, която Бог ти е дал, изброяваш и всички заслуги на антихристите и пееш в тяхна възхвала сред братята и сестрите си, като разгласяваш надлъж и нашир всичко, което те правят, тогава те ще бъдат страшно удовлетворени в сърцата си и ще се чувстват доволни. И така, ако погледнем от гледна точка на природата същност на антихристите, когато кажеш, че Бог притежава власт, че Той е праведен и че е способен да спасява хората, когато кажеш, че само Бог притежава такава същност, че само Бог може да върши такова дело и никой не може да заеме Неговото място или да Го представлява при вършенето на тези неща, нито някой би могъл да притежава тази същност и да върши тези неща: когато кажеш това, антихристите не приемат тези думи в сърцата си и отказват да ги признаят. Защо не ги приемат? Защото имат амбиции — това е едната страна на въпроса. Другата страна е, че те не вярват, нито признават, че въплътената плът е Бог. Винаги, когато някой каже, че Бог е уникален, че само Бог е праведен, те възразяват в сърцата си и вътрешно се съпротивляват, като казват: „Грешка — и аз съм праведен!“. Когато кажеш, че само Бог е свят, те казват: „Грешка — и аз съм свят!“. Павел е пример за това: когато хората разпространяваха словото на Господ Исус Христос, като казваха, че Господ Исус Христос е дал Своята скъпоценна кръв за човечеството, че Той е служил като принос за грях и е спасил цялото човечество, и е изкупил греха на цялото човечество — как се почувства Павел, като чу това? Призна ли той, че всичко това е Божие дело? Призна ли, че Онзи, Който беше способен да направи всичко това, е Христос и че само Христос би могъл да направи всичко това? И призна ли, че само Онзи, Който беше способен да направи всичко това, може да представлява Бог? Не. Той каза: „Щом Исус можа да бъде разпнат, тогава и хората могат да бъдат разпнати! Ако той можа да даде своята драгоценна кръв, тогава и хората могат! Освен това и аз мога да проповядвам, и съм по-знаещ от него, и мога да понасям страдания! Ако казваш, че той е христос, тогава не трябва ли и аз да бъда наречен христос? Ако прогласяваш неговото свято име, тогава не трябва ли да прогласяваш и моето? Ако той е пригоден да бъде наречен христос, ако той може да представлява бог и ако той е синът на бог, тогава не сме ли и ние такива? Ние, които сме способни да страдаме и да плащаме цена, и които можем да се трудим и да работим за бог — не можем ли и ние да бъдем наречени христос? По какъв начин това да бъдеш одобрен от бог и да бъдеш наречен христос се различава от христос?“. Накратко, антихристите не са схванали аспекта на Божията същност, който е Неговата уникалност, и не разбират какво всъщност представлява уникалността на Бог. Те вярват: „Да бъдеш христос или да бъдеш бог е нещо, към което човек се стреми със силата на уменията и способностите, точно както човек придобива власт чрез борба. Като имаш същността на бог, това не означава, че можеш да бъдеш наричаш христос. Да бъдеш христос е трудно извоюваният резултат от собствените умения. Точно както е в света — който е по-умел и по-способен, може да бъде голям чиновник и да има последната дума“. Това е тяхната логика. Антихристите не признават Божието слово за истината. Същността и нравът на Бог, за които се говори в Божиите слова, са неразбираеми за тях. Те са лаици и външни хора, те са невежи, затова речта им се състои изцяло от думите на външни хора, от думи без духовно разбиране. Ако са работили няколко години и смятат, че са способни да страдат и да плащат цена, че могат да говорят празни приказки, докато проповядват доктрини, че са се научили да бъдат лицемери и могат да подвеждат другите и са спечелили одобрението на някои от тях, тогава те вярват, разбира се, че са способни да станат христос и да станат бог.

Имате ли още въпроси? (Боже, би ли разговарял още малко с нас за това какво означава да се изпитва Бог? По какви начини у хората се проявява изпитването на Бог?) Бог е подлаган на изпитване, когато хората не знаят как Бог върши делото Си, не Го познават или разбират, и затова често предявяват към Него някои неразумни изисквания. Например, когато някой е болен, той може да се моли на Бог да го излекува. „Няма да търся лечение — да видим дали Бог ще ме излекува“. И така, след като се е молил доста време без никакви действия от страна на Бог, той казва: „Тъй като Бог не направи нищо, ще взема лекарство и ще видя дали Той ще ми попречи. Ако лекарството ми заседне в гърлото или ако разлея малко вода, това може да е начинът, по който Бог ми пречи и ме спира да го взема“. Ето това е изпитване. Или например ти си изпратен да проповядваш евангелието. При нормални обстоятелства всички решават чрез общение и обсъждане какво изисква твоят дълг и какво трябва да направиш, а след това ти действаш, когато му дойде времето. Ако нещо се случи, докато действаш, това е Божие върховенство — ако Бог би ти попречил, Той ще го направи активно. Да кажем обаче, че казваш в молитва: „О, Боже, днес излизам да проповядвам евангелието. В съответствие с Твоето намерение ли е да изляза? Не знам дали днешният потенциален получател на евангелието може да го приеме, нито как точно Ти ще властваш над това. Моля за Твоите подредби, за Твоето напътствие, да ми покажеш тези неща“. След като се помолиш, седиш там, неподвижен, след което казваш: „Защо Бог няма какво да каже по въпроса? Може би не чета достатъчно Неговите слова, затова Той не може да ми покаже тези неща. Ако е така, веднага ще изляза. Ако падна по лице там, това може да означава, че Бог ме спира да отида, а ако всичко мине гладко и Бог не ми попречи, това може да означава, че Бог ми позволява да отида“. Това е изпитване. Защо го наричаме изпитване? Божието дело е практическо. Достатъчно е хората просто да изпълняват дълга, който трябва да изпълняват, да подреждат ежедневието си и да живеят живота си на нормална човешка природа по начин, който е в съгласие с принципите. Не е нужно да изпитват как ще действа Бог или какви насоки ще даде Той. Занимавай се само с това, което трябва да правиш. Недей винаги да имаш допълнителни мисли като например: „Позволява ли ми Бог да направя това? Ако го направя, как ще се отнесе Бог с мен? Правилно ли е да го направя по този начин?“. Ако нещо е очевидно правилно, тогава се занимавай само с неговото извършване. Не мисли за това и онова. Разбира се, добре е да се молиш, да се молиш за Божието напътствие, Той да напътства живота ти през този ден, Той да напътства дълга, който изпълняваш днес. Достатъчно е човек да има сърце и отношение на покорство. Например ти знаеш, че ако докоснеш ток с ръка, ще получиш токов удар и може да изгубиш живота си. И все пак си мислиш: „Няма страшно, Бог ме закриля. Просто трябва да опитам, да видя дали Бог ще ме защити и да видя какво означава Божията закрила“. След това докосваш тока с ръка и в резултат на това получаваш токов удар — това е изпитване. Някои неща са очевидно погрешни и не бива да се правят. Ако въпреки това ги направиш, за да видиш каква ще е реакцията на Бог, това е изпитване. Някои хора казват: „На Бог не му харесва хората да се труфят прекалено и да носят тежък грим. Тогава аз ще направя това и ще видя какво означава Бог да ме укорява вътрешно“. И така, след като са се гримирали, те се поглеждат в огледалото: „Божичко, приличам на жив призрак, но чувствам само, че е малко отвратително и не мога да се погледна в огледалото. Не чувствам нищо друго — не чувствам Божието презрение и не чувствам Неговите слова да слизат веднага, за да ме поразят и осъдят“. Що за поведение е това? (Изпитване.) Ако понякога си нехаен в дълга си и ясно съзнаваш, че е така, достатъчно е просто да се покаеш и да направиш обрат. Но ти винаги се молиш така: „О, Боже, бях нехаен — моля Те, дисциплинирай ме!“. Каква роля играе съвестта ти? Ако имаш съвест, трябва да поемеш отговорност за собственото си поведение. Трябва да го овладееш. Не се моли на Бог — тази молитва ще се превърне в изпитване. Да превърнеш едно много сериозно нещо в шега, в изпитване, е нещо, което Бог ненавижда. Когато хората се молят на Бог и Го търсят, когато са изправени пред проблем, а също и в някои от техните нагласи, изисквания и начини на действие в отношението им към Бог, често възникват някои изпитвания. Главно какво включват тези изпитвания? Те са свързани с това, че искаш да видиш как ще действа Бог или искаш да видиш дали Бог може или не може да направи нещо. Искаш да изпитваш Бог, искаш да използваш този въпрос, за да провериш какъв е Бог, да провериш кои слова, изречени от Бог, са правилни и точни, кои могат да се сбъднат и кои Той може да осъществи. Всичко това са изпитвания. Тези начини на действие редовно ли се проявяват у вас? Да кажем, че има нещо, за което не знаеш дали си го направил правилно или дали то е съгласно истините принципи. Ето два метода, които могат да потвърдят дали това, което си направил по този въпрос, е изпитване, или е нещо положително. Единият метод е да имаш смирено и търсещо истината сърце, като казваш: „Ето как се справих с това, което ми се случи, и как погледнах на него, и какъв е резултатът сега, след като се справих по този начин. Не мога да преценя дали всъщност трябваше да направя това“. Какво мислите за това отношение? Това е отношение на търсене на истината — в него няма изпитване. Да предположим, че кажеш: „Всички заедно вземаме решение за това след общение“. Някой пита: „Кой отговаря за това? Кой е главният вземащ решение?“. А ти казваш: „Всички“. Намерението ти е следното: „Ако кажат, че нещо е било решено съгласно принципите, ще кажа, че аз съм го направил. Ако кажат, че не е било решено съгласно принципите, първо ще премълча за това кой го е направил и кой е взел решението. По този начин дори да настояват и да се опитат да хвърлят вината върху някого, няма да я хвърлят върху мен, и ако някой бъде опозорен, няма да съм само аз“. Ако говориш с такова намерение, това е изпитване. Някой може да каже: „Бог ненавижда човек да следва светските неща. Той ненавижда неща като възпоменателните дни и празниците на човечеството“. Сега, след като знаеш това, можеш просто да направиш всичко възможно да избягваш такива неща, доколкото обстоятелствата позволяват. Да кажем обаче, че умишлено следваш светските въпроси, докато правиш неща по време на празник, и докато ги правиш, намерението, което таиш, е следното: „Просто гледам дали Бог ще ме дисциплинира за това, което правя, дали Той ще ми обърне внимание. Просто гледам какво отношение наистина има Той към мен, колко дълбоко е Неговото презрение. Казват, че Бог ненавижда това, казват, че Той е свят и се отвращава от злото, така че ще видя как Той се отвращава от злото и как ще ме дисциплинира. Ако, когато правя тези неща, Бог ми изпрати повръщане и диария, и ако ме накара да се чувствам замаян, неспособен да стана от леглото, тогава ще изглежда, че Бог наистина ненавижда тези неща. Той няма просто да говори — фактите ще го потвърдят“. Ако винаги се надяваш да видиш такава сцена, що за поведение и намерения имаш? Ти изпитваш. Човек никога не трябва да изпитва Бог. Когато изпитваш Бог, Той се крие от теб и отвръща лицето Си от теб, и молитвите ти са безполезни. Някои може да попитат: „Няма ли да проработи, дори ако съм искрен в сърцето си?“. Да, дори ако си искрен в сърцето си. Бог не позволява на хората да Го изпитват. Той се отвращава от злото. Когато таиш тези нечестиви идеи и мисли, Бог ще се скрие от теб. Той вече няма да те просветлява, а ще ти обърне гръб и ти ще продължиш да вършиш глупави, разрушителни и смущаващи неща, докато не бъдеш разкрит. Това е последствието, което настъпва, когато хората изпитват Бог.

(Боже, имам въпрос. Аз управлявам оборудването в църквата. Отношението ми към този дълг винаги е лекомислено и несериозно. Братята и сестрите посочиха грешките ми и ме кастриха, и разговаряха с мен за примера, който Бог някога е дал с един човек, който тайно пиел сироп за кашлица: Бог не го дисциплинирал, нито го укорил, а го отстранил, след като човекът изпил сиропа. Божият нрав не търпи човешките оскърбления — зная тези слова, но моят възглед е, че Бог е милостив и любящ, че Той вероятно няма да се отнесе с мен така, както се е отнесъл с онзи човек. Затова не съм се страхувал. Въз основа на днешното Божие общение чувствам, че подхождам със съмнение към Неговия праведен нрав и че имам поведение на антихрист: изпитвам Бог, без никога да се боя от Него). Отношението, което Бог има към даден човек, не се основава на това дали този човек се бои от Него, нито се основава на преходното отношение, което този човек може да има към даден въпрос. Бог не счита за сериозни проблеми лошите навици и безотговорните порядки, които човек може да покаже и разкрие в банални житейски въпроси. Достатъчно е просто да си способен да се посветиш на съществения си дълг и да поемеш отговорност за него. Ако чувстваш, че вечно си неспособен да поемеш отговорност за управлението на оборудването и не можеш да вложиш всичките си сили, за да го управляваш добре, какво показва това? Отчасти показва, че не си добър в управлението. Освен това показва, че не си много подходящ за тази работа. Ако считаш, че ако останеш на тази работа, това може да доведе един ден до бедствие, по-добре е да препоръчаш някой друг за нея. Нека някой в църквата, който е подходящ за задачата, да те замести, а след това иди да вършиш работа, в която си добър и която ти е интересна, и бъди предан в изпълнението на този дълг. Освен това, ако някой наистина обича истината и наистина желае да се бои от Бог и да отбягва злото, да живее с достойнство и да не бъде ненавиждан от другите, а уважаван от тях, тогава той трябва да е решен да върши всичко добре. И докато го прави, трябва да има решимостта пред Бог да каже: „Боже, моля Те, дисциплинирай ме, ако се представя зле — моля Те, извърши Своето дело“. Хората са лоши управители на другите. В най-добрия случай те могат да научат някого да стане талант в една област. Но когато става въпрос за пътя, по който върви някой, за неговите възгледи за живота, за целите, които избира в живота, и за това какъв тип човек ще избере да бъде, никой не може да му помогне. Божиите слова и единствено Бог могат да променят хората. Как се осъществява това? В това отношение самите хора са безпомощни, те трябва да оставят Бог да се справи с нещата. И така, какви критерии трябва да изпълни човек, за да позволи на Бог да върши делото Си, преди Той да е готов за това? Първо, трябва да има решителност, трябва да има такова желание, като каже: „Знам, че никога не съм успявал да свърша тази задача добре. Братята и сестрите не са доволни — аз самият не съм доволен — но искам да я свърша добре. Какво да направя? Ще застана пред Бог в молитва и ще Му позволя да върши делото Си в мен“. Ако Бог ще върши делото Си в теб, първото нещо, което се изисква от теб, е да си способен да страдаш — когато Бог те дисциплинира, когато Той те укорява, трябва да си способен да го приемеш. Да бъдеш покорен и приемащ в сърцето си, е началото на доброто вършене на всяко нещо. Справедливо е да се каже, че преди да бъде напълно спасен, всеки ще има съмнения относно Божията праведност и всемогъщество. Различното е, че обикновените, покварени хора могат, въпреки обикновените си съмнения, да изпълняват дълга си нормално, да се стремят към истината и да опознават Бог малко по малко. Тяхното субективно желание е активно и положително. При антихристите е точно обратното: техните субективни желания не са приемащи и покорни и те не се стремят да признават. Вместо това се съпротивляват. Не приемат. Какво тогава е доброто у обикновените, покварени хора? В дъното на сърцето си те приемат и обичат положителните неща — просто поради покварения си нрав на моменти не могат да се въздържат, когато се справят зле и нещата са извън техните възможности, извън техния обсег, и затова често са негативни и слаби в сърцето си, и чувстват, че Бог не ги иска, че Той ги ненавижда. Добро чувство ли е това? Добре е да имаш такова чувство — това означава, че имаш шанс да бъдеш спасен, и е знак, че можеш да бъдеш спасен. Ако дори не чувстваш това, тогава надеждите ти да придобиеш истината и да бъдеш спасен, са доста малки. Именно наличието на това чувство показва, че ти все още имаш съвест, достойнство и почтеност — че в теб все още има рационалност. Ако нямаш дори тези неща, тогава ти наистина си антихрист, неверник. В момента ти имаш само някои модели на поведение на неверник, малко от това, което той разкрива, малко от неговия нрав, но все пак не си неверник. В очите на Бог ти вярваш в Него и си Негов последовател, въпреки че за теб остават много проблеми и недостатъци по пътя на вярата в Него, в твоя стремеж, във възгледите ти и във всеки аспект на личния ти живот. Как тогава да бъдат разрешени тези проблеми? Това е лесно. Щом отговаряш на основните изисквания да имаш съвест и разум, да се стремиш към истината и да обичаш положителните неща, всички тези проблеми могат да бъдат разрешени — това е просто въпрос на време. Щом можеш да приемеш истината и укора и дисциплинирането, които идват от Бог, ти вече си преминал първото препятствие. Второто препятствие е, че от своя страна трябва да се научиш да преодоляваш покварения си нрав и различните състояния, които възникват в теб, когато те сполети всяко нещо, и да се научиш да разрешаваш проблемите с Божиите слова, докато четеш Божиите слова, слушаш общение и свидетелствата за преживяване на братята и сестрите. Трябва да си способен да заставаш често пред Него, като Му разказваш за обстоятелствата и състоянията си, както и за проблемите, пред които си изправен, като Му ги казваш открито и искрено приемаш Неговото кастрене, Неговото дисциплиниране и укор, и дори Неговото разкриване относно теб и отношението Му към теб — сърцето ти трябва да остане отворено за Него, а не затворено. Докато сърцето ти остава отворено, съвестта и разумът ти може да служат за цел и истината ще е способна да влезе в теб и да предизвика промяна в теб. Всички тези проблеми тогава могат да бъдат разрешени. Те не са неразрешими. Нито един от тях не е голям проблем. Обичайно е хората да бъдат нехайни при изпълнението на дълга си. Това е най-честото състояние, в което се намира цялото покварено човечество. Едното състояние е да си пълен с лъжи, другото е да лентяйстваш, да си нехаен и безотговорен във всичко, да си в състояние на мотаене, в състояние на претупване — това е нормата за цялото покварено човечество. Тези неща са в много по-малка степен лоши от съпротивата на човека срещу Бог и отказа му от истината. Те дори не са онова, което Бог гледа в човека. Ако Бог измерваше педантично хората, тогава при всяка казана от тях грешна дума Той нямаше да ги иска. Ако някога са направили малка грешка, Той нямаше да ги иска. Ако хората бяха прибързани поради младостта си и вършеха нещата нетърпеливо, Бог нямаше да ги харесва и тогава те щяха да бъдат онези, които Той би изоставил и отстранил. Ако нещата стояха така, нито един човек нямаше да бъде спасен. Някои ще кажат: „Нима Ти не каза, че Бог заклеймява хората и решава изхода им чрез тяхното поведение?“. Това е друг въпрос. По човешкия път на стремеж към истината, за да се постигне промяна в нрава и спасение, такива състояния на човека са, както Бог ги вижда, най-честите от всички, толкова обикновени и банални, че няма накъде повече. Бог дори не ги гледа. Какво гледа Той? Той гледа дали имаш положителен стремеж и какво е отношението ти към истината и към положителните неща, както и към стремежа към промяна в нрава. Той гледа дали имаш такова желание, дали се стремиш. Когато Бог види, че имаш тези неща, че съвестта ти те укорява, когато сгрешиш, и че знаеш да мразиш това, че знаеш да дойдеш пред Бог в молитва и да Му се изповядаш и да се покаеш, тогава Той казва, че за теб има надежда, че няма да бъдеш отстранен. Мислиш ли, че Божият праведен нрав, Неговата милост и любов са все празни фрази? Именно защото Бог има такава същност, Той има отношение към всеки тип човек и тези отношения са изключително практически — изобщо не са празни.

Този разговор за същността на антихристите, който водим от известно време, е предназначен да бъде чут от всички, отчасти за да могат да разбират и да разпознават антихристите, да определят кои са те и да ги отхвърлят. Също така го водим и за да знаят всички, че всеки има нрав на антихрист, подобно на антихристите, но само истинските антихристи трябва да бъдат отстранени и изоставени, докато обикновените хора с нрав на антихрист са онези, които Бог ще спаси, а не онези, които Той ще отстрани. Общението с хората за същността на антихристите и за всеки аспект на техния нрав не е с цел да се заклеймяват хората — то е с цел да се спасяват хората, да им се дава път, да им се позволи да видят ясно какъв покварен нрав имат те всъщност, за какво в действителност говори Бог, когато казва, че човечеството е Негов враг, и защо Той би казал това — какви точно видове покварен нрав у човека и какви разкривания на съпротива и непокорство срещу Бог у човека Го карат да говори така, да прави тези заклеймявания. Именно защото Бог иска да спаси човека, защото Той не изоставя човечеството, нито Своите последователи, нито онези, които Той е избрал, Той неуморно говори и работи по такъв начин. Бог говори и върши делото Си така, не просто за да накара хората да разберат колко прекрасен е Той, колко искрен и търпелив е с хората, колко много усилия е положил. Каква е ползата от разбирането на тези неща? Когато хората разбират тези неща, те изпитват не повече от малко благодарност към Бог — но поквареният им нрав изобщо не е изкоренен. Бог говори с такова искрено търпение, за да позволи на хората да видят, че Бог е положил усилия и е взел решение да спаси хората — Той не се шегува. Бог иска да спаси човечеството и е решен да го направи. Как да се види това? Няма аспект на истината, по който Бог да говори от една страна или от един ъгъл, нито говори по един-единствен начин — вместо това Той го казва на хората от различни ъгли, по различни начини, с различен език и в различна степен, за да могат хората да познаят покварения си нрав и себе си, и от това да разберат посоката, която трябва да поеме техният стремеж, и какъв път трябва да поемат. Той прави това, за да изоставят и променят хората своя сатанински, покварен нрав и да се избавят от философиите за светските отношения, от начините на оцеляване и от методите и начините на живот, с които Сатана покварява хората, като вместо това ги накара да живеят според начините, методите, посоките и целите, които Бог е показал на хората и които им е казал. Бог не върши всичко това, за да накара хората да го приемат, да им позволи да видят Неговите усърдни намерения или колко трудно е да върши всичко, което върши. Не ти е нужно да знаеш това. Съсредоточи се само върху намирането на това, което трябва да практикуваш в словата, които Бог казва, и върху разбирането на истината и Божиите намерения в тях. Навлез в истината реалност, живей според истините принципи, постъпвай и действай според истините принципи и изпълни поръчението, дадено ти от Бог, така че да постигнеш спасение. Така Бог ще бъде удовлетворен и въпросът за спасението на човека ще бъде изцяло осъществен, което ще бъде от полза и за човека. А що се отнася до онези моменти, когато в това, което хората казват, все още има голяма доза доктрина, когато са твърде повърхностни в действията си, когато винаги са нехайни, когато немарливостта им е непреодолима — особено при младите хора, които не са склонни да спазват правила, които понякога обичат да си поспиват по-дълго, които имат някои навици, които не са съвсем разумни или не са поучителни за другите — не насилвайте тези неща. Подхождайте бавно към тях. Щом си готов да се стремиш към истината и можеш да полагаш усилия с Божиите слова, и можеш често да идваш пред Бог, като отваряш сърцето си за Него, Той ще върши делото Си. Никой не може да промени някой друг с човешка сила или с човешки средства, включително родителите ти, които не могат да те променят.

Това, че днес си дошъл в Божия дом, е дело на Бог, и това, че можеш да слушаш проповеди тук, сигурно и неизменно, дори в тази епоха, сред злите тенденции, и да изпълняваш дълга си, без да печелиш и стотинка — това е делото на Бог. Защо Бог върши това? На какво гледа Бог благосклонно в теб? Това, че имаш известно чувство за справедливост и имаш съвест, изпитваш неприязън към злите тенденции и харесваш положителните неща, очакваш с нетърпение идването на Божието царство, царуването на Христос и на истината. Ти имаш тези желания и Бог гледа благосклонно на тях, което е и причината Той да те доведе в Своя дом. Мислиш ли, че Бог не вижда тези твои лоши недостатъци и навици? Бог възприема недостатъците ти — Той знае за всички тях. Ако Той знае, защо не се погрижи за тях? Такива неща карат хората да изпитват противоречия в сърцето си в много случаи. Те казват: „ Би ли спасил Бог някого като мен? Може ли някой като мен да постигне спасение? Аз съм толкова нечестив и покварен, толкова неохотно се покорявам на дисциплиниране, толкова съм непокорен — и се съпротивлявам на Бог, и се съмнявам в Него. Как може Бог все пак да ме е избрал?“. Какво те яде отвътре? Само Бог може да те спаси. Трябва да вярваш, че Той може да го направи. Достатъчно е просто да се съсредоточиш върху слушането на Божиите слова, върху приемането и практикуването им. Не оставай блокиран в тези други въпроси — недей да си винаги негативен заради тях. Никой не те държи за косата, никой няма компромат срещу теб. Бог не гледа тези неща. Ако в стремежа си към правилния път и истината си смутен от лошите навици, недостатъци или немарливост, които се пораждат от такива заплитания в плевелите на живота, това не е ли загуба? Това не си ли струва? (Да.) В момента би трябвало да има доста хора, попаднали в капана на такова състояние. Някои хора казват, че като индивидуалност са твърде прибързани, че са толкова груби във всичко, което правят, и че не обичат да учат. Казват, че имат и лоши навици: не обичат да стават сутрин или да си лягат вечер, обичат да играят игри. Понякога обичат да водят празни разговори, а понякога обичат да разказват вицове. Те питат: Дали Бог ще ме спаси? Не е ли проблем, че имаш толкова много представи и фантазии за себе си? Защо не потърсиш малко? Какъв е всъщност възгледът на Бог и какво всъщност казват Неговите слова? Тези неща споменати ли са като проблеми в Неговите слова? Някои хора казват, че обичат да се кипрят и трябва винаги да се въздържат. Други казват, че обичат да ядат месо — с прекомерен апетит. Това са малки проблеми. Тези недостатъци, тези черти или тези житейски навици са най-много недостатъци в човешката природа на даден човек. Те не се считат за покварен нрав. Това, което хората наистина трябва да изкоренят, е поквареният си нрав. Не губете от поглед по-голямата картина. Когато научиш, че имаш покварен нрав, и започнеш да се съсредоточаваш върху размишлението за него и върху разпознаването му, когато полагаш усилия за това и започнеш да го мразиш, тези твои малки недостатъци бавно ще се променят — те вече няма да бъдат проблеми. Някои млади хора обичат да се забавляват. След като са се погрижили за същинската си работа, е добре да се позабавляват малко. Някои млади жени обичат да бъдат красиви, да се кипрят и да се гримират. И това е добре, стига да не прекаляват и да не носят странни дрехи или тежък грим. Всичко е наред, никой не ги ограничава. Нито едно от тези неща не е проблем. Тези житейски навици, изискванията за качеството на живота ти и малките проблеми с индивидуалността — нито едно от тези неща не може да те накара да се съпротивляваш на Бог, нито може да те накара да се противопоставиш на истината. Това, което наистина те кара да се съпротивляваш на Бог, което те възпира да дойдеш пред Него и което те кара да се бунтуваш срещу Него, е поквареният ти нрав. Когато можеш да откриеш, да познаеш и да намразиш покварения си нрав и придобиеш субективното желание да практикуваш според истините принципи, всички тези малки недостатъци може да бъдат изкоренени. И след като поквареният ти нрав бъде изкоренен — най-големият проблем, съпротивата ти срещу Бог, разрешен — ще се считат ли все още тези твои малки недостатъци за проблеми? Когато дойде този момент, такива малки неща като как постъпваш и как живееш, какво ядеш, какво пиеш, как си почиваш, как изпълняваш дълга си и как се разбираш с другите, ще стават все повече основани на принципи, малко по малко. Едва тогава ще научиш, че изкореняването на покварения нрав е било и остава големият въпрос в живота на човека, че след като поквареният нрав на човека бъде изкоренен, всички други проблеми също са разрешени. Когато си разрешил проблема с бунта срещу Бог, тогава ще живееш с подобие на човек, с достойнство. Може би сега има някои незначителни недостатъци, които вече не проявяваш. Хората може да те хвалят, като ти казват, че си добър млад човек, че си искрен във вярата си в Бог, че изглеждаш като вярващ в Бог. Но ако Бог каже, че ти все още е възможно да се бунтуваш срещу Него, тогава външните ти добри модели на поведение са безполезни, колкото и велики да са те. Основният проблем не е разрешен — поквареният ти нрав все още не е изкоренен и ти все още можеш да се бунтуваш срещу Бог. Ти си все още толкова далече от спасението! Каква полза има от това просто да имаш добри модели на поведение? Не се ли самозалъгваш с тях?

Какъв проблем е от жизненоважно значение за вас да разрешите сега? (Проблемът с покварения нрав.) Някои може да кажат: „Обичам да нося цветни дрехи, но Божият дом не ги харесва, затова ще се опълча на това поведение“. Не е нужно — носи ги, ако искаш. Някои казват: „Обичам да си слагам пудра и грим и да изглеждам красиво, когато се срещам с хора всеки ден — толкова е хубаво!“. Щом имаш време, няма проблем. Някои казват: „Обичам да ям гурме храна — обичам люто, а също и кисело“. Щом имаш средствата, възможността и свободното време, можеш да ядеш тези неща до насита. Дори ако не изпълниш тези желания, ако се въздържаш от тях и им се опълчваш, поквареният ти нрав няма да бъде изкоренен. Какво би могло да произлезе от това, че се въздържаш от тях? Ще понесеш много плътски страдания, но ще се чувстваш доста онеправдан в сърцето си — и какво негативно последствие би ти донесло това като косвена вреда? Ще чувстваш, че си страдал много за Бог, че си придобил истината, докато всъщност няма да имаш нищо или няма да бъдеш нищо. Ти може да се обличаш елегантно, с достойнство и трезво — може да изглеждаш като брат или сестра и да си добре организиран — но ако не можеш дори да намериш истините принципи, когато те накарат да изпълняваш дълг, и ако можеш да продължиш да прекъсваш и смущаваш делото на църквата, разрешен ли е основният ти проблем? (Не.) Следователно, както и да го погледнеш, най-същественото е да разбираш Божиите слова, истината, да навлезеш в истината реалност и да изкорениш покварения си нрав. Не влагай усилията си в няколко банални проблема и външни модели на поведение, като се вкопчваш в тях и не ги пускаш, винаги се чувстваш виновен и задължен в сърцето си, винаги разрешаваш тези неща, сякаш са важни въпроси. Резултатът, който произтича от това, е, че поквареният ти нрав остава вечно неизкоренен. Ако дори не знаеш що за човек си или какъв вид покварен нрав имаш — ако нямаш ни най-малко разбиране за това, няма ли това да обърка нещата? Когато опознаеш покварената си същност, тези твои малки проблеми вече няма да бъдат проблеми. Естествено, щом разбираш истината и навлезеш в истината реалност, и станеш способен да действаш според истините принципи, ти постепенно ще се отървеш от тези малки проблеми. Същото е и с нетърпеливите индивидуалности или с мудните хора, или с това да си приказлив или мълчалив — това не са проблеми. Това са въпроси на индивидуалност. Някои хора имат ясна дикция, а други нямат. Някои хора са по-смели и се осмеляват да говорят пред много хора, а други не са толкова смели и не смеят да говорят, когато наоколо има много хора. Някои хора са екстроверти, а други са интроверти. Нито едно от тези неща не е проблем. Какво е проблем? Нравът на антихристите, който се съпротивлява на Бог — това е проблем. Това е най-големият проблем, източникът на цялата поквара на човека. Ако разрешиш проблема с покварения нрав, никой друг проблем вече не е проблем.

Имате ли още въпроси? (Боже, имам въпрос: в моя стремеж към истината имам нормален духовен живот, но все пак сърцето ми, което обича истината и се стреми към нея, не е толкова голямо. Когато почувствам, че състоянието ми е погрешно, усърдно се старая няколко дни, но след като тези дни минат, отново се отпускам. Това състояние се повтаря отново и отново и аз знам, че това е нрав, който изпитва неприязън към истината, но все още не мога да го изкореня.) Няма как да се избегне това — такова е навлизането на човека в живота. Правиш грешка с това, че винаги искаш да разрешиш този проблем. Например някои жени, когато търсят съпруг, имат критерий, че не е кой знае колко важно, ако той има само средна хубост, но трябва да е романтичен. Трябва да помни кога и къде са се срещнали за първи път, рождения ѝ ден и годишнината от сватбата им, и така нататък. Трябва да помни всеки важен ден и също така трябва да помни да казва: „Обичам те, скъпа!“ от време на време и да ѝ купува подаръци от време на време. Тя ще го изпитва: „На коя дата беше първата ни среща? Кога е Свети Валентин?“. Те често търсят такава романтика и стимулация и ако животът им стане малко по-безвкусен, се възпротивяват и се оплакват на съпруга си: „Виж се, грубиян такъв. Не разбираш от романтика. Толкова е скучно да прекарвам дните си с теб! Животът ми е съсипан в твоите ръце!“. Не са ли много жените, които проявяват този недостатък? И когато кажеш, че съпругът на някоя друга е романтичен, че знае как да ухажва жена, че се отнася към жена си като към принцеса, тези жени изпитват непоносима завист и искат да отмъкнат този съпруг за себе си. Те просто не желаят да живеят банален, обикновен живот. Ти проявявал ли си този недостатък? (Да.) Докато Бог върши делота Си и спасява хората, няма толкова много вълнуващи, възбуждащи моменти и Той няма да ти създава изненади. Това е банално и обикновено — ето какво означава да бъдеш практичен. Стремежът към истината не изисква чувство. Стига стремежът да е там, в сърцето ти, и стига от време на време да проверяваш дали пътят, по който вървиш, се отклонява, и дали има някакви пропуски или загуби, причинени от човешка грешка в дълга, който изпълняваш, и да разговаряш дали през това време братята и сестрите имат някакви нови прозрения или познания относно изпълнението на дълга, които на теб ти липсват, за това дали е имало изопачавания в твоето възприемане на Божиите слова, когато си ги чел, за това дали е имало неща в тях, които са извън твоя досег, или които не си преживял, или си пренебрегнал, и така нататък — стига всички такива пътища, цели и посоки да са нормални и правилни, това е достатъчно. Стига общата ти посока да е правилна, това е достатъчно. Не търси вълнение и не търси изненади. Никой няма да те изненада. Да вярваш в Бог и да се стремиш към истината е същото като начина, по който нормалните хора живеят живота си. През повечето време е доста безинтересно, защото живееш в този свят, където нищо не е свръхестествено и нищо не е откъснато от реалния живот. Толкова е безинтересно. Но има разлика между този вид безинтересен живот и живота на онези, които не вярват: докато вярваш в Бог и изпълняваш дълга си, ти постоянно научаваш за покварения си нрав, постоянно коригираш и променяш връзката си с Бог и постоянно научаваш за истините, които не разбираш, опознаваш и приемаш истините, които не знаеш или не разбираш. Това е разликата. Това вече е доста голяма разлика — така че какво още бихте могли да искате вие? Не се ли случват достатъчно неща в Божия дом, в църквата и около вас? Нещата, които са се случили от началото на Божието дело досега, са достатъчни, за да размишляват хората по тях. Дните минават толкова бързо: десет, двадесет години минават като миг, след това, в още един миг, минават тридесет, петдесет години. Това е горе-долу животът на един човек. Какво друго вълнение да се търси? Тези неща са достатъчно вълнуващи. Всички неща, които се случват около теб, би трябвало да ти позволят да откриваш уникални неща, да разкриваш истината и да са изненадващи за теб. Това не е безинтересно, нали? (Не, не е.) Да се стремиш към истината, не означава да търсиш вълнение. Така стоят нещата при хората, които живеят в своята нормална човешка природа, в този материален свят. Не търсете вълнение — търсенето на вълнение и чувства е това, което правят хората с пълни стомаси, когато бездействат. При изпълнението на дълга си и стремежа си към истината хората всеки ден имат да учат нови уроци. Някои ще кажат: „Тогава защо аз не уча?“. Е, може би напредъкът ти е по-бавен. Ако има неща, които учиш всеки месец, това е достатъчно. Щом напредваш и се стремиш към истината, ще имаш резултат. Това общение разреши ли въпроса? (Да.) Как? Кои думи го разрешиха? (Разреши го, защото знам, че гледните точки зад моя стремеж във вярата ми в Бог не са практически — моят начин на стремеж не е прагматичен. Винаги търся стимулация, винаги преследвам чувства и се отнасям към Бог само с представи и фантазии, поддържам връзка с Него на почтително разстояние, но пренебрегвам факта, че хората ще имат слабост в хода на навлизането си в живота и ще растат, докато го правят, и че ще бъдат изправени пред всякакви обстоятелства. Това е нормално.) Разбрал си правилно. Когато не са възникнали никакви обстоятелства, хората трябва да изпълняват дълга си, както трябва, и да продължават със стремежа си, както трябва. Не търси вълнение, нито чувства. Не бъди свръхчувствителен и не казвай: „Защо днес съм в лошо настроение? О, връзката ми с Бог е отдалечена — бързо ще се помоля!“. Няма нужда от такава свръхчувствителност. Бог не обръща внимание. Бог не се занимава с тези твои дребни въпроси! Ти може да кажеш: „От дни не съм се молил, но когато действам, често търся Бог в сърцето си и поддържам богобоязливо сърце“. Тук няма проблем. Някои ще кажат: „О, толкова съм зает с дълга си, че от дни не съм чел Божиите слова“. Ти не си преминал през тази процедура — ти си я пренебрегнал — но в хода на изпълнението на своя дълг си открил много проблеми и си разкрил нещо от покварения си нрав, а през това време си слушал общението на други хора, което те е поучило много. Не е ли това истинска придобивка? Не четеш ли Божиите слова, за да разбереш истината и да я придобиеш? Каква е ползата да настояваш да го правиш по определен начин или в определена форма? Добре. Тук ще приключим днешното общение. На добър час! (Благодаря Ти, Боже, и сбогом!)

30 май 2020 г.