Битие 18:26 Рече Йехова: „Ако в Содом има петдесет праведни човека в рамките на града, ще пощадя всичко заради тях“.

Битие 18:29 А Авраам пак Му каза: Може да се намерят там четиридесет. Той отвърна: Заради четиридесетте няма да сторя това.

Битие 18:30 А той Му каза: Може да се намерят там тридесет. Той отвърна: Няма да сторя това.

Битие 18:31 А той каза: Може да се намерят там двадесет. А Той каза: Няма да го погубя.

Битие 18:32 И той каза: Може да се намерят там десет. И Той каза: Няма да го погубя.

Това са няколко откъса, които съм избрал от Библията. Те не са пълните, оригинални версии. Ако искате да ги видите, можете сами да ги потърсите в Библията; за да спестя време, пропуснах част от оригиналното съдържание. Тук съм подбрал само няколко ключови пасажа и изречения, като съм пропуснал няколко изречения, които нямат отношение към днешното ни общение. Във всички пасажи и съдържание, за които разговаряме, прескачаме подробностите на историите и поведението на човека в тях; вместо това говорим само за това какви бяха Божиите мисли и идеи по онова време. В мислите и идеите на Бог ще видим Неговия нрав и от всичко, което Бог направи, ще видим Самия истински Бог — така ще постигнем целта си.

Бог се грижи само за онези, които могат да се подчиняват на словото Му и да следват заповедите Му

Горните пасажи съдържат няколко ключови думи: числата. Първо, Йехова казва, че ако намери петдесет праведници в града, ще пощади цялото място, което означава, че няма да унищожи града. И така, имаше ли в действителност петдесет праведници в Содом? Нямаше. Какво каза Авраам на Бог скоро след това? Той каза: може да се намерят там четиридесет? И Бог каза: няма да сторя това. След това Авраам каза: може да се намерят там тридесет? И Бог каза: няма да сторя това. А може би и двадесет? Няма да сторя това. Десет? Няма да сторя това. Имаше ли в действителност десет праведници в града? Нямаше десет, но имаше един. И кой беше той? Той беше Лот. По онова време в Содом имаше само един праведен човек, но беше ли Бог много строг или взискателен, когато ставаше дума за това число? Не, не беше. И така, когато човекът продължаваше да пита: „Ами четиридесет?“, „Ами тридесет?“, докато не стигна до „Ами десет?“. Бог каза: „Дори да бяха само десет, нямаше да унищожа града; щях да го пощадя и да простя на останалите хора, не само на тези десет“. Ако бяха само десет, това щеше да е достатъчно жалко, но се оказа, че в действителност в Содом нямаше дори толкова праведници. Сами виждате, че в очите на Бог грехът и злото на хората в града бяха такива, че Бог нямаше друг избор освен да ги унищожи. Какво имаше предвид Бог, когато каза, че няма да унищожи града, ако в него има петдесет праведници? Тези числа не бяха важни за Бог. Важното беше дали в града бяха праведниците, които Той искаше, или не. Ако в града имаше само един праведен човек, Бог нямаше да допусне той да пострада поради унищожаването на града. Това означава, че независимо дали Бог щеше да унищожи града, или не, и независимо колко праведници имаше в него, за Бог този грешен град беше проклет и отвратителен и трябваше да бъде унищожен, да изчезне от очите на Бог, а праведните да останат. Независимо от епохата, независимо от етапа на развитие на човечеството, отношението на Бог не се променя: Той мрази злото и се грижи за онези, които са праведни в Неговите очи. Това ясно отношение на Бог е и истинското откровение за Божията същина. Тъй като в града имаше само един праведен човек, Бог не се колеба повече. Крайният резултат беше, че Содом неминуемо щеше да бъде унищожен. Какво виждате в това? В онази епоха Бог нямаше да унищожи град, ако в него имаше петдесет праведници, нито пък ако имаше десет, което означава, че Бог щеше да реши да прости и да прояви великодушие към човечеството или щеше да извърши делото по напътствие заради няколко души, които могат да се боят от Него и да Му се прекланят. Бог държи много на праведните дела на човека, държи много на онези, които могат да Му се прекланят, и на онези, които могат да вършат добри дела пред Него.

От най-древни времена до днес, чели ли сте някога в Библията Бог да съобщава истината или да говори за Божия път на някой човек? Не, никога. Думите на Бог към човека, за които четем, само казват на хората какво да правят. Някои отидоха и го направиха, а други — не; някои повярваха, а други — не. Това беше всичко. Така че праведните от онази епоха — тези, които бяха праведни в Божиите очи — бяха само онези, които можеха да чуват Божието слово и да следват Божиите заповеди. Те бяха слуги, които изпълняваха Божието слово сред хората. Може ли такива хора да бъдат наречени „хора, които познават Бог“? Може ли те да бъдат наречени хора, които Бог е довел до съвършенство? Не, не може. И така, независимо от техния брой, в Божиите очи тези праведни хора заслужаваха ли да бъдат наречени довереници на Бог? Можеше ли те да бъдат наречени Божии свидетели? Разбира се, че не! Те със сигурност не бяха достойни да бъдат наречени Божии довереници и свидетели. И така, как Бог наричаше такива хора? В Стария завет на Библията има много случаи, в които Бог ги нарича „Мой слуга“. Това означава, че по онова време в очите на Бог тези праведници бяха Негови слуги, те бяха хората, които Му служеха на земята. А как Бог измисли това наименование? Защо Той ги наричаше така? Има ли Бог стандарти в сърцето Си за наименованията, с които нарича хората? Да, със сигурност има. Бог има стандарти, независимо дали нарича хората праведни, съвършени, честни или слуги. Когато нарича някого Свой слуга, Той е твърдо убеден, че този човек е способен да приема Неговите пратеници, да следва Неговите заповеди и да изпълнява това, което е заповядано от пратениците. Какво изпълнява този човек? Той изпълнява това, което Бог е заповядал на човека да прави и изпълнява на земята. Може ли по онова време това, което Бог поиска от човека да направи и изпълни на земята, да се нарече Божи път? Не, не може. Защото по онова време Бог искаше от човека да прави само няколко прости неща; Той изричаше няколко прости заповеди, с които му казваше да прави само това или онова и нищо повече. Бог работеше според Своя план. Тъй като по онова време много условия все още не бяха налице, моментът все още не беше назрял и за човечеството беше трудно да понесе Божия път, така че Божият път тепърва трябваше да бъде изразен от Неговото сърце. Бог гледаше на праведните хора, за които говори и които виждаме тук — независимо дали са тридесет или двадесет — като на Свои слуги. Когато Божиите пратеници идваха при тези слуги, те трябваше да могат да ги приемат, да следват заповедите им и да действат според думите им. Точно това трябваше да бъде направено и постигнато от онези, които бяха слуги в Божиите очи. Бог е благоразумен, когато дава наименования на хората. Той ги наричаше Свои слуги не защото бяха такива, каквито сте вие сега — защото бяха чули много проповеди, знаеха какво ще направи Бог, имаха много познания за Божията воля и разбираха Неговия план за управление — а защото бяха честни в своята човешка природа и можеха да се съобразят с Божието слово; когато Бог им заповядваше, те можеха да оставят настрана това, което правеха, и да изпълняват това, което Бог им беше заповядал. Така че за Бог другото ниво на значение на името „слуга“ е, че те Му съдействаха в Неговото дело на земята и въпреки че не бяха Божии пратеници, те изпълняваха и осъществяваха Божието слово на земята. Виждате, че тези слуги или праведници имаха голяма тежест в сърцето на Бог. Делото, което Бог щеше да започне на земята, не можеше да бъде без хора, които да Му съдействат, а ролята на Божиите слуги не можеше да бъде заменена с тази на Божиите пратеници. Всяка задача, която Бог заповядваше на тези слуги, беше от голямо значение за Него и затова Той не можеше да ги изгуби. Без сътрудничеството на тези слуги с Бог Неговото дело сред човечеството щеше да спре, в резултат на което Божият план за управление и Божиите надежди щяха да се провалят.

Бог е изобилно милостив към онези, за които се грижи, и силно гневен към онези, които ненавижда и отхвърля

Според библейските разкази имаше ли десет слуги на Бог в Содом? Не, нямаше. Заслужаваше ли градът да бъде пощаден от Бог? Само един човек в града — Лот — прие Божиите пратеници. Изводът от това е, че в града имаше само един слуга на Бог и затова Бог нямаше друг избор, освен да спаси Лот и да унищожи Содом. Цитираните по-горе разговори между Авраам и Бог може да изглеждат прости, но те илюстрират нещо много дълбоко: в действията на Бог има принципи и преди да вземе решение, Той прекарва дълго време в наблюдение и обмисляне; със сигурност Бог няма да вземе решение или да направи прибързани заключения, преди да е настъпил подходящият момент. Размяната на реплики между Авраам и Бог ни показва, че Божието решение да унищожи Содом не беше ни най-малко погрешно, тъй като Бог вече знаеше, че в града няма нито четиридесет, нито тридесет, нито двадесет праведници. Нямаше дори десет. Единственият праведен човек в града беше Лот. Бог наблюдаваше всичко, което се случваше в Содом, и познаваше обстоятелствата около това като пръстите на ръката Си. Така че Неговото решение не можеше да бъде погрешно. За разлика от това, в сравнение с всемогъществото на Бог, човекът е толкова безчувствен, толкова глупав и невеж, толкова късоглед. Именно това виждаме в размяната на реплики между Авраам и Бог. Бог е изразявал Своя нрав от самото начало до днес. Божият нрав се разкрива и тук и ние трябва да го видим. Числата са прости — те не показват нищо, но тук има много важен израз на Божия нрав. Бог не би унищожил града заради петдесет праведници. Дали това се дължи на Божията милост? Дали е заради Неговата любов и великодушие? Виждали ли сте тази страна на Божия нрав? Дори да имаше само десет праведници, Бог щеше да пожали града заради тях. Това ли е, или не е великодушието и любовта на Бог? Поради Божията милост, великодушие и загриженост към тези праведни хора Той не би унищожил града. Това е великодушието на Бог. И в крайна сметка какъв резултат виждаме? Когато Авраам каза: „Може да се намерят там десет“, Бог каза: „Няма да го погубя“. След това Авраам не каза нищо повече — защото в Содом ги нямаше десетте праведници, за които той говореше, и той нямаше какво повече да каже, а в този момент разбра защо Бог беше решил да унищожи Содом. Какъв Божи нрав виждате в това? Какво решение взе Бог? Бог реши, че ако в Содом няма десет праведници, Той няма да позволи града да съществува и че неизбежно ще го унищожи. Не е ли това Божият гняв? Този гняв представлява ли Божият нрав? Дали този нрав е откровението за святата същност на Бог? Дали той е откровението за праведната същност на Бог, която човек не трябва да оскърбява? След като потвърди, че в Содом няма десет праведници, Бог беше сигурен, че ще унищожи града и ще накаже жестоко хората в него, защото Му се противопоставяха и защото бяха толкова порочни и покварени.

Защо анализирахме тези пасажи по този начин? Направихме така, защото тези няколко прости изречения дават пълен израз на Божия нрав, в който се съдържа изобилна милост и силен гняв. От една страна Бог ценеше праведните, проявяваше милост към тях, търпеше ги и се грижеше за тях, но едновременно с това Той изпитваше дълбока ненавист към всички онези в Содом, които бяха покварени. Беше ли, или не беше това изобилна милост и силен гняв? С какви средства Бог унищожи града? С огън. И защо го унищожи с огън? Когато видиш, че нещо се изгаря с огън, или когато си на път да изгориш нещо, какво усещаш? Защо искаш да го изгориш? Чувстваш ли, че вече не се нуждаеш от него, че вече не искаш да го гледаш? Искаш ли да го изоставиш? Използването на огън от страна на Бог означаваше изоставяне и омраза и че Той не искаше повече да вижда Содом. Това беше емоцията, която накара Бог да срине Содом до основи, използвайки огън. Използването на огън показва колко разгневен беше Бог. Милосърдието и великодушието на Бог наистина съществуват, но Божията святост и праведност, когато отприщва Своя гняв, показват на човека и онази страна на Бог, която не търпи обида. Когато човекът напълно успява да се подчини на Божиите заповеди и действа в съответствие с Божиите изисквания, Бог е изобилен в Своята милост към него; когато човекът е изпълнен с поквара, омраза и враждебност към Бог, Той е силно разгневен. До каква степен Бог е силно разгневен? Неговият гняв ще трае дотогава, докато вече не вижда противопоставянето и злите дела на човека, докато те престанат да бъдат пред очите Му. Едва тогава Божият гняв ще изчезне. С други думи, независимо кой е човекът, ако сърцето му се е отдалечило от Бог и се е отвърнало от Него, за да не се върне никога повече, тогава независимо как, привидно или от гледна точка на субективните си желания, той иска да се прекланя, да следва и да се подчинява на Бог в тялото или в мисленето си, Божият гняв ще се отприщи без прекъсване. Ще стане така, че когато Бог силно отприщи Своя гняв, след като е дал на човека достатъчно възможности, веднъж отприщен, Той няма да може да го върне обратно и никога повече няма да бъде милостив и великодушен към такъв човек. Това е едната страна на Божия нрав, която не търпи оскърбление. Тук на хората им се струва нормално Бог да разруши един град, тъй като в Божиите очи град, пълен с грях, не може да съществува и да продължи да стои, и е разумно той да бъде унищожен от Бог. И все пак в това, което се случи преди и след като Той унищожи Содом, ние виждаме пълнотата на Божия нрав. Той е великодушен и милостив към нещата, които са мили, красиви и добри; към нещата, които са зли, грешни и нечестиви, Той изпитва силен гняв и този Негов гняв е постоянен. Това са двете основни и най-изявени страни на Божия нрав и освен това те са разкрити от Бог от начало до край: изобилна милост и силен гняв. Повечето от вас са изпитали нещо от Божията милост, но много малко от вас са оценили Божия гняв. Божията милост и благоволение могат да се видят във всеки човек; това означава, че Бог е бил изобилно милостив към всеки човек. И все пак много рядко — или може да се каже, никога — Бог е бил силно разгневен на отделни хора или част от хората сред вас. Бъдете спокойни! Рано или късно Божият гняв ще бъде видян и изпитан от всеки човек, но сега все още не е дошъл моментът. Защо е така? Това е така, защото когато Бог постоянно се гневи на някого, тоест, когато отприщва силния Си гняв върху него, това означава, че Той отдавна го е намразил и отхвърлил, че го презира и че не може да търпи съществуването му; щом гневът на Бог се стовари върху този човек, той ще изчезне. Днес Божието дело все още не е достигнало тази точка. Когато Бог се разгневи силно, никой от вас няма да може да го понесе. Така че в момента Бог е само изобилно милостив към всички вас и тепърва ви предстои да видите Неговия силен гняв. Ако има хора, които още не са убедени в това, можете да поискате Божият гняв да дойде върху вас, за да изпитате дали Божият гняв и Неговият нрав, който не понася оскърблението на човека, наистина съществуват. Ще се осмелите ли?

Хората от последните дни виждат Божия гняв само в Божието слово и не го изпитват в действителност

Достойни ли са за общение двете страни на Божия нрав, които се виждат в тези пасажи от писанието? След като чухте тази история, обновихте ли своето разбиране за Бог? Какво разбиране имате? Може да се каже, че от времето на сътворението до днес никоя група не се е радвала толкова много на Божията благодат, милост и благоволение, колкото тази последна група. Въпреки че в последния етап Бог е извършил делото на правосъдието и порицанието и е извършил това Свое дело с величие и гняв, през повечето време Бог използва само слово, за да изпълни Своето дело; Той използва слово, за да учи и пои, да осигурява и храни. Междувременно Божият гняв винаги е бил държан скрит и освен че хората са почувствали Божия гневен нрав в словата Му, малцина са изпитали Неговия гняв лично. Това означава, че по време на Божието дело на правосъдието и порицанието, въпреки че гневът, разкрит в Божието слово, позволява на хората да изпитат Божието величие и Неговата нетърпимост към оскърбление, този гняв не излиза извън рамките на Неговото слово. Иначе казано, Бог използва словото, за да укори човека, да го разобличи, да го съди, да го порицае и дори да го прокълне, но Бог все още не е силно разгневен на човека и едва е започнал да отприщва гнева Си върху него, освен със Своето слово. Така милостта и благоволението на Бог, които човекът изпитва в тази епоха, са откровението за истинския Божи нрав, докато Божият гняв, изпитван от човека, е просто ефект от тона и усещането на Неговите слова. Много хора погрешно възприемат този ефект като истинско преживяване и истинско познаване на Божия гняв. В резултат на това повечето хора вярват, че са видели Божията милост и благоволение в Неговото слово, че са видели и Божията нетърпимост към човешката обида и повечето от тях дори са започнали да оценяват Божията милост и великодушие към човека. Но независимо от това колко лошо е поведението на човека или колко покварен е неговият нрав, Бог винаги е търпял. С това Свое търпение Той цели да изчака словата, които е изрекъл, усилията, които е положил, и цената, която е платил, да постигнат ефект в онези, които иска да спечели. Изчакването на подобен резултат отнема време и изисква създаването на различна среда за човека — точно както хората не стават възрастни веднага след като се родят; това отнема осемнадесет или деветнадесет години, а на някои хора им трябват дори двадесет или тридесет, преди да се превърнат в истински възрастни. Бог очаква завършването на този процес, очаква идването на такова време и очаква постигането на този резултат. През цялото време, докато чака, Бог е изобилно милостив. През периода на Божието дело обаче броят на хората, които са поразени, е изключително малък, а някои биват наказани заради сериозното си противопоставяне на Бог. Тези примери са още по-голямо доказателство за Божия нрав, който не понася оскърблението на човека, и напълно потвърждават реалното съществуване на Божието великодушие и търпеливост към избраните. Разбира се, в тези типични примери откровението за част от Божия нрав в тези хора не засяга цялостния Божи план за управление. Всъщност в настоящия последен етап от Божието дело Бог е търпял през целия период на очакване и е заменил Своята търпеливост и живота Си за спасението на онези, които Го следват. Виждате ли това? Бог не нарушава Своя план без причина. Той може да отприщи Своя гняв, но може и да бъде милостив — това е откровението за двете основни части на Божия нрав. Ясно ли е това, или не? С други думи, що се отнася до Бог, доброто и злото, справедливото и несправедливото, положителното и отрицателното — всичко това е ясно показано на човека. Какво ще направи Той, какво харесва, какво мрази — всичко това намира пряк израз в Неговия нрав. Такива неща също се виждат много явно и недвусмислено в Божието дело и те не са неясни или общи, а позволяват на всички хора да видят нрава на Бог и това, което Той притежава и представлява, по един особено конкретен, истински и практически начин. Това е Самият истински Бог.

Божият нрав никога не е бил скрит от човека — човешкото сърце се е отклонило от Бог

Ако не общувах за тези неща, никой от вас нямаше да може да види истинския Божи нрав в историите на Библията. Това е факт. Това е така, защото, въпреки че в тези библейски истории са записани някои от нещата, които Бог е направил, Бог е казал само няколко слова и не е представил пряко Своя нрав, нито е изразил волята Си пред човека открито. По-късните поколения са гледали на тези записи просто като на разкази и така на хората им се струва, че Бог се крие от човека, че от човека е скрита не Божията личност, а Неговият нрав и воля. След днешното Ми общение все още ли чувствате, че Бог е напълно скрит от човека? Все още ли смятате, че Божият нрав е скрит от човека?

От времето на сътворението Божият нрав е в синхрон с Неговото дело. Той никога не е бил скрит от хората, а напълно оповестен и ясен за тях. И все пак с течение на времето човешкото сърце се е отдалечавало все повече от Бог и тъй като човешката поквара се е задълбочавала, човекът и Бог са се раздалечавали все повече и повече. Бавно, но сигурно човекът е изчезнал от очите на Бог. Човекът е станал неспособен да „вижда“ Бог, което го е оставило без „новини“ за Бог; така той не знае дали Бог съществува и дори стига дотам, че напълно отрича Неговото съществуване. Следователно неразбирането от страна на човека на Божия нрав и на това, което Той притежава и представлява, не се дължи на това, че Бог е скрит от човека, а на това, че сърцето му се е отвърнало от Бог. Въпреки че човекът вярва в Бог, сърцето му е без Бог и той не знае как да обича Бог, а и не иска да Го обича, защото сърцето му никога не се приближава до Бог и винаги Го избягва. В резултат на това човешкото сърце е отдалечено от Бог. И така, къде е сърцето му? Всъщност човешкото сърце не е отишло никъде: вместо да го даде на Бог или да го разкрие, така че Бог да го види, той го пази за себе си. Това е така въпреки факта, че някои хора често се молят на Бог и казват: „О, Боже, погледни сърцето ми — Ти знаеш всичко, което мисля“, а някои дори се заклеват да позволят на Бог да ги наблюдава, за да бъдат наказани, ако нарушат клетвата си. Макар че човек позволява на Бог да надникне в сърцето му, това не означава, че е способен да се подчинява на Божието ръководство и разпоредби, нито че е оставил съдбата си, перспективите си и всичко под управлението на Бог. Така, независимо от клетвите, които полагаш пред Бог, или от това, което заявяваш пред Бог, в Божиите очи сърцето ти все още е затворено за Него, защото ти само позволяваш на Бог да гледа сърцето ти, но не и да го управлява. Иначе казано, ти изобщо не си отдал сърцето си на Бог и говориш само хубави думи, така че Той да ги чуе; в същото време криеш от Бог различните си измамни намерения заедно с интригите, подлостите и плановете си и стискаш в ръце перспективите и съдбата си, страхувайки се дълбоко, че Бог ще ти ги отнеме. Така Бог никога не вижда искреността на човека към Него. Въпреки че Бог наблюдава дълбините на човешкото сърце и може да вижда какво мисли и иска да направи човек в сърцето си, както и какви неща пази в сърцето си, сърцето на човека не принадлежи на Бог и той не го е предал под Божието управление. Това означава, че Бог има право да наблюдава, но няма право да управлява. В субективното си съзнание човекът не иска и не възнамерява да се предаде на Божиите разпоредби. Човекът не само се е затворил за Бог, но дори има хора, които измислят начини да забулят сърцата си, като използват благи думи и ласкателства, за да създадат фалшиво впечатление и да спечелят доверието на Бог, и скриват истинското си лице от погледа на Бог. С това, че не позволят на Бог да ги види, те целят да попречат на Бог да разбере какви са в действителност. Те не искат да отдадат сърцата си на Бог, а да ги запазят за себе си. Подтекстът на това е, че всичко, което човек прави и което иска, се планира, изчислява и решава от самия него; той не се нуждае от участието или намесата на Бог, а още по-малко — от ръководството и разпоредбите Му. Така, независимо дали става дума за Божиите заповеди, за Неговото поръчение или за изискванията, които Бог поставя към човека, решенията на човека се основават на собствените му намерения и интереси, на собственото му състояние и обстоятелства в дадения момент. Човекът винаги използва познанията и прозренията, с които е запознат, както и собствения си интелект, за да прецени и избере пътя, по който трябва да поеме, и не допуска намесата или управлението на Бог. Това е човешкото сърце, което Бог вижда.

От самото начало до днес само човекът е бил способен да разговаря с Бог. Тоест, сред всички живи същества и Божии създания единствено човекът може да разговаря с Бог. Човекът има уши, които му позволяват да чува, и очи, които му дават възможност да вижда; той има език, собствени идеи и свободна воля. Той притежава всичко, което е необходимо, за да чуе Божието слово, да разбере Божията воля и да приеме Божието поръчение, и така Бог възлага всичките Си желания на човека, като иска да направи от човека спътник, който да е в единомислие с Него и който да може да върви с Него. Откакто е започнал управлението Си, Бог чака човекът да Му даде сърцето си. Той иска да може да го пречисти и подготви, да го направи удовлетворителен за Бог и обичан от Бог, да го накара да се бои от Бог и да отбягва злото. Бог винаги е очаквал с нетърпение този резултат.

(„Словото“, Т.2, „За познаването на Бог“, „Божието дело, Божият нрав и Самият Бог II“)