След като сключи брак, човек започва да отглежда новото поколение. Той не може да предвиди колко и какви деца ще има; това също се определя от съдбата, предопределена от Създателя. Това е петият решаващ момент, през който човек трябва да премине.

Ако някой се е родил, за да изпълни ролята на нечие дете, то той отглежда ново поколение, за да изпълни ролята на нечий родител. Тази смяна на ролите кара човек да преживее различни фази от живота от различни гледни точки. Освен това тя му дава различен сбор от житейски преживявания, чрез които човек опознава върховенството на Създателя, което винаги е прилагано по един и същи начин, както и факта, че никой не може да престъпи или да промени предопределеното от Създателя.

1. Човек не може да контролира съдбата на своето потомство

Раждането, израстването и бракът са източник на разочарования от различен вид и в различна степен. Някои хора са недоволни от семейството или от външния си вид; други не харесват родителите си; трети се възмущават или имат оплаквания от средата, в която са израснали. За повечето хора най-голямото разочарование е бракът. Независимо колко е недоволен човек от раждането си, съзряването си или брака си, всеки, който е преминал през това, знае, че човек не може да избира къде и кога да се роди, как да изглежда, кои да са родителите му и кой да е брачният му партньор, а просто трябва да приеме волята на Небето. Но въпреки това, когато дойде време да отгледат бъдещото поколение, родителите започват да проектират върху децата си всичките желания, които не са успели да изпълнят през първата половина от живота си, с надеждата, че потомството им ще компенсира всички разочарования, които е трябвало да изпитат през първата половина от живота си. И така, хората се отдават на различни фантазии за децата си: че като пораснат, дъщерите им ще станат зашеметяващи красавици, а синовете им — елегантни господа, че дъщерите им ще бъдат образовани и талантливи, а синовете им ще бъдат отлични студенти и известни спортисти, че дъщерите ще бъдат деликатни, добродетелни и благоразумни, а синовете ще бъдат умни, надарени и чувствителни. Те се надяват, че техните потомци, били те дъщери или синове, ще уважават по-възрастните, ще бъдат внимателни към родителите си, че ще бъдат обичани и хвалени от всички… На този етап надеждите за живот цъфтят с нова сила и в сърцата на хората пламват нови страсти. Хората знаят, че в този живот са безсилни и безнадеждни, че няма да имат друг шанс или друга надежда да се откроят сред тълпата и че нямат друг избор, освен да приемат съдбата си. Затова те проектират върху следващото поколение всичките си надежди, всички нереализирани желания и идеали с надеждата, че тяхното потомство ще им помогне да сбъднат мечтите си и да реализират желанията си, че дъщерите и синовете им ще прославят фамилното си име, ще станат влиятелни, богати или известни хора. С една дума, те желаят невероятна сполука за децата си. Плановете и фантазиите на хората са съвършени — нима те не знаят, че броят на децата, техният външен вид, способности и други качества не зависят от тях и че съдбата на децата им изобщо не е в техните ръце? Хората нямат власт над своите съдби, но въпреки това се надяват да променят съдбата на младото поколение; те не могат да избягат от своята собствена съдба, но въпреки това искат да контролират съдбата на своите синове и дъщери. Нима не се надценяват? Това не е ли пример за човешка глупост и невежество? Хората правят всичко за децата си, но в крайна сметка колко или какви деца ще имат не се определя от техните планове и желания. Някои хора са бедни, но създават много деца; други са богати, но нямат ни едно. Някои искат дъщеря, но желанието им не е предопределено да се изпълни; някои искат син, но мъжкото потомство не им се ражда. За някои децата са благословия, за други — проклятие. Някои двойки са интелигентни, но им се раждат глуповати деца; някои родители са трудолюбиви и честни, а им се раждат мързеливи деца. На някои добри и морални родители се раждат деца, които порастват хитри и порочни. На родители със здрав ум и здраво тяло им се раждат деца с увреждания. Някои родители са обикновени и неуспели в живота, а децата им, напротив, постигат велики неща. Децата на родители с ниско обществено положение понякога заемат високи постове…

2. След като отгледат следващото поколение, хората придобиват ново разбиране за съдбата

Повечето хора се женят на възраст около тридесет години — етап от живота, в който човек все още няма разбиране за човешката съдба. Но когато хората започнат да отглеждат деца и докато потомството им расте, родителите наблюдават как по-младото поколение повтаря живота на предишното и всичко преживяно от него. Когато виждат как собственото им минало се повтаря при децата им, те осъзнават, че пътят, по който върви младото поколение, не може да се планира и избере, точно както е било с техния. Изправени пред този факт, те нямат друг избор, освен да признаят, че съдбата на всеки човек е предопределена и без да го осъзнават напълно, те постепенно се отказват от желанията си и страстите в сърцата им угасват и замират… През този период, след като вече са преминали през важните ориентири в живота си, хората постигат ново разбиране за живота, развиват ново отношение към него. Колко може да очаква от бъдещето човек на тази възраст, на какви перспективи може да се надява? Коя петдесетгодишна жена все още мечтае за Чаровния принц? Кой петдесетгодишен мъж все още е в търсене на своята Снежанка? Коя жена на средна възраст все още се надява да се превърне от грозно патенце в красив лебед? Имат ли повечето възрастни мъже същото желание за кариера като по-младите? Като цяло, независимо от пола, всеки човек, който е доживял до тази възраст, най-вероятно притежава сравнително благоразумно, практично отношение към брака, семейството и децата. Всъщност той вече няма възможности за избор, няма и желание да предизвиква съдбата. Що се отнася до човешкия опит, след като човек достигне тази възраст, у него напълно естествено се развива определено отношение: „Човек трябва да приеме съдбата си. Децата имат своя орис. Съдбата на човека е предопределена от Небето“. След като са претърпели всички злополуки, разочарования и изпитания на този свят, повечето хора, които не разбират истината, обобщават разбирането си за човешкия живот с три думи: „Това е съдба!“. Макар тази фраза да показва, че светските хора са осъзнали съществуването на човешката съдба, и да отразява заключението, до което са стигнали, и въпреки че изразява безпомощността на човешката раса и би могла да бъде определена като проницателна и точна, тя е безкрайно далеч от разбирането на върховенството на Създателя и по никакъв начин не замества познанието за Неговата власт.

3. Вярата в съдбата не е заместител на познанието за върховенството на Създателя

След като сте следвали Бог толкова години, има ли съществена разлика между вашето познание за съдбата и това на светските хора? Наистина ли сте разбрали предопределението на Създателя, наистина ли сте опознали Неговото върховенство? Някои хора са придобили пълно и задълбочено разбиране на фразата „това е съдба“, но въпреки това ни най-малко не вярват във върховенството на Бог, не вярват, че съдбата на човека се подрежда и се ръководи от Бог, и не желаят да се подчинят на Божието върховенство. Такива хора сякаш се носят в океана, подхвърляни от вълните, носят се по течението и нямат друг избор, освен да чакат безучастно и да се подчинят на съдбата. В същото време те не признават, че човешката съдба е подчинена на Божието върховенство. Не могат по собствена инициатива да опознаят Божието върховенство и съответно да придобият познание за Божията власт, не могат да се подчинят на Божията организация и подредба, да престанат да се противопоставят на съдбата и да заживеят под грижите, защитата и водачеството на Бог. С други думи, да приемеш съдбата не е същото като да се подчиниш на върховенството на Създателя. Вярата в съдбата не означава, че човек приема, признава и познава върховенството на Създателя; вярата в съдбата е просто признание за нейното съществуване и нейните външни прояви. Това не е същото като да знаеш как Създателят управлява съдбата на човечеството, като да признаваш Създателя като източник на власт над съдбите на всички неща и определено не е същото като да се подчиняваш на Неговата организация и подредба на човешките съдби. Ако човек вярва само в съдбата — дори и да я усеща дълбоко — но в същото време не е в състояние да познае и признае върховенството на Създателя над съдбата на човечеството, да му се подчини и да го приеме, тогава животът му ще остане трагедия, живот, изживян напразно, празнота. Ще бъде неспособен да се подчини на господството на Създателя, да стане сътворено човешко същество в истинския смисъл на думата и да се наслаждава на одобрението на Създателя. Човек, който наистина познава и преживява върховенството на Създателя, трябва да бъде в активно състояние, а не в пасивно или безпомощно. Макар че такъв човек би приел, че всичко е предопределено, той би трябвало да притежава и точно определение за живота и съдбата: всеки живот е подвластен на върховенството на Създателя. Когато поглежда назад към изминатия път и си спомня всеки етап от пътуването си, човек вижда, че на всяка стъпка — независимо дали това пътуване е било трудно, или лесно — Бог го е насочвал по пътя му и го е планирал. Именно педантичната организация на Бог и внимателното Му планиране са отвели нищо неподозиращия човек до днешния ден. Да можеш да приемеш върховенството на Създателя, да получиш Неговото спасение — какво голямо богатство е това! Ако човек се отнася негативно към съдбата, това доказва, че той се противопоставя на всичко, което Бог е организирал за него, че не притежава покорно отношение. Ако някой има положително отношение към Божието върховенство над човешката съдба, когато погледне назад към изминатия път и искрено приеме Божието върховенство, ще пожелае още по-ревностно да се подчини на всичко, което Бог е организирал, ще бъде още по-решителен и уверен в необходимостта да позволи на Бог да ръководи неговата съдба и да спре да се противопоставя на Бог. Защото човек вижда, че когато не разбира съдбата, когато не разбира Божието върховенство, когато съзнателно се скита опипом в живота, залита и се спъва в мъглата, пътят му е твърде труден, твърде болезнен. Така че като признаят върховенството на Бог над човешката съдба, умните предпочитат да го опознаят и приемат, да се сбогуват с онези болезнени дни, когато са се опитвали да изградят добър живот със собствените си ръце, и да престанат да се борят срещу съдбата и да преследват така наречените „житейски цели“ по своя си начин. Когато човек няма Бог, не може да Го види, не може ясно да осъзнае Божието върховенство, всеки ден е безсмислен, безполезен и нещастен. Където и да се намира човек, каквато и работа да върши, неговият поминък и преследването на неговите цели му носят само безкрайна скръб и страдание без облекчение, така че за него е непоносимо да поглежда назад към миналото си. Едва след като приеме върховенството на Създателя, след като се подчини на Неговите организации и подредби и започне да търси истинския човешки живот, човек ще започне постепенно да се освобождава от всички скърби и страдания и да се отървава от цялата празнота в живота си.

4. Само онези, които се подчиняват на върховенството на Създателя, могат да постигнат истинска свобода

Тъй като хората не признават Божието ръководство и Божието върховенство, те винаги се противопоставят на съдбата, отнасят се към нея с незачитане и непокорство и винаги се стремят да отхвърлят Божията власт и върховенство, както и онова, което им е подготвила съдбата, като напразно се надяват да променят настоящото си положение и да изменят съдбата си. Те обаче никога няма да постигнат успех и плановете им се провалят на всяка крачка. Борбата, която се води в дълбините на човешката душа, е придружена от дълбока болка, проникваща до мозъка на костите, защото през цялото това време човек губи живота си за дреболии. Каква е причината за тази болка? Дали се крие в Божието върховенство, или в това, че човек се е родил нещастен? Очевидно не е нито едното, нито другото. В дълбочина това е свързано с пътя, който поемат хората, с начина на живот, който избират за себе си. Някои може би не са разбрали това, но когато наистина знаеш, когато наистина си стигнал до признанието, че Бог има върховенство над човешката съдба, когато наистина разбереш, че всичко, което Бог е планирал и решил за теб, ти носи голяма полза и те закриля, тогава усещаш как болката ти постепенно отшумява и ти целият се отпускаш, ставаш непринуден и освободен. Съдейки по състоянието на повечето хора, те, обективно погледнато, не могат да се примирят с практическите стойност и смисъл на върховенството на Създателя над съдбата на човека, макар че на субективно ниво те не искат да продължат да живеят както преди и искат да получат облекчение на болката си. Обективно погледнато, те не могат истински да приемат върховенството на Създателя и да Му се подчинят, а още по-малко знаят как да търсят и приемат подредбите и организацията на Създателя. Следователно, ако хората не могат истински да приемат факта, че Създателят има върховенство над съдбата на човека и над всички човешки въпроси, ако не могат истински да се подчинят на господството на Създателя, ще им бъде трудно да не останат под властта и в оковите на идеята, че „съдбата на човека е в собствените му ръце“. Ще им бъде трудно да се избавят от болката на ожесточената борба със съдбата и с властта на Създателя, да не говорим за това, че ще им бъде трудно да станат наистина освободени и непринудени, да станат хора, които се покланят на Бог. Но има един изключително прост начин да се освободим от това състояние и той е да се простим с досегашния си начин на живот, да се сбогуваме с досегашните си житейски цели, да обобщим и анализираме досегашния си начин на живот, житейска философия, стремежи, желания и идеали, а след това да ги сравним с Божията воля и Неговите изисквания към човека и да разберем дали някои от тях са в съответствие с Божията воля и изисквания, дали наистина се основават на правилните житейски ценности, дали водят до по-добро разбиране на истината и дали позволяват на човека да живее, притежавайки човечност и подобие на човешко същество. Когато постоянно изследваш и внимателно анализираш различните цели, към които хората се стремят в живота си, и безбройните им начини на живот, ще откриеш, че нито един от тях не съответства на първоначалния план на Създателя за създаването на човечеството. Всички те отдалечават хората от върховенството и грижата на Създателя. Всички те представляват капани, които предизвикват поквара у хората и ги водят към ада. След като приемеш това, задачата ти е да отхвърлиш старите си житейски възгледи, да стоиш далеч от различните капани, да оставиш Бог да поеме отговорността за живота ти и да подреди всичко. Опитай се да се подчиняваш само на Божиите подредби и организация, да живееш без индивидуален избор и да станеш човек, който се покланя на Бог. Звучи лесно, но не е лесно да се направи. Някои могат да понесат тази болка, други не могат. Някои са готови да се подчинят на това, други — не. Тези, които не са готови, нямат желание и решителност за това. Те ясно осъзнават Божието върховенство, знаят отлично, че именно Бог планира и организира човешката съдба, но въпреки това се съпротивляват и се борят и не се примиряват с това да предадат съдбата си в Божиите ръце и да се подчинят на Божието върховенство. Нещо повече, те негодуват срещу Божиите подредби и организация. Така че винаги ще има хора, които искат да разберат на какво са способни. Те искат да променят съдбата си със собствените си ръце или да постигнат щастие със собствените си сили, да видят дали могат да прекрачат границите на Божията власт и да се издигнат над Божието върховенство. Трагедията на човека не се състои в това, че се стреми към щастлив живот, нито че търси слава и богатство или се бори в мъглата срещу своята съдба, а в това, че, след като е видял съществуването на Създателя, след като е научил, че Създателят има върховенство над човешката съдба, той все още не е в състояние да се поправи, не може да извади краката си от тресавището, а втвърдява сърцето си и упорства в своите заблуди. Той предпочита да продължава да гази в калта, упорито да съперничи на върховенството на Създателя, да му се съпротивлява до последно без никакво угризение на съвестта. Едва след като е победен и лежи окървавен, той най-накрая решава да се предаде и да погледне назад. Това е истинската същност на човешкото нещастие. Затова казвам, че тези, които избират покорството, са мъдри, а онези, които избират борбата и бягството, са наистина глупави.

(„Словото“, Т.2, „За познаването на Бог“, „Самият Бог, единственият III“)