От Мяосяо, Китай

Израснах в бедно селско семейство. Моите родителите ме осиновиха, когато бяха на почти 40 години. Откакто се помня, виждах как родителите ми работят усилено, за да печелят пари, с които да издържат семейството ни. През цялата година баща ми ставаше за работа преди зазоряване, а в горещите юнски дни работеше навън, за да печели пари за учението ми. Майка ми също работеше много усилно. Когато беше болна, ѝ се свидеха пари за лечение; всеки ден ходеше в дола да коси сено, за да храни зайците, докато пестеше пари за учебните ми такси. Сърцето ме болеше, като гледах тежкото положение на родителите си, затова реших да бъда почтителна към тях, щом порасна. Когато пораснах, често си напомнях да избягвам ситуацията, в която „детето иска да се грижи за родителите си, но тях вече ги няма“. Напомнях си, че в никакъв случай не бива да изпитвам съжаление, що се отнася до почитта към родителите ми. По-късно се отказах от човека, когото обичах, и в съответствие с желанието на родителите си избрах настоящия си съпруг и го приех да живее с моето семейство.

През 2011 г. баща ми внезапно почина. Помислих си: „Колкото и трудно да стане, трябва да бъда истински почтителна към майка си. Не може да има повече съжаления“. Често ѝ купувах хранителни добавки. През 2012 г. моята майка ми проповяда евангелието на Всемогъщия Бог от последните дни. Шест месеца по-късно често излизах на събирания и изпълнявах дълга си. Съпругът ми скрито и явно критикуваше майка ми, задето ми е проповядала евангелието, и дори ѝ се подиграваше и я осмиваше пред мен. Бях толкова ядосана, че му се карах, и всеки път, когато това се случваше, виждах как майка ми си тръгва наранена и безпомощна. С времето преследването от страна на съпруга ми ставаше все по-жестоко и той дори ме биеше и ми се караше. Майка ми също понасяше словесните обиди с мен и чувствах, че ѝ дължа страшно много. В края на 2015 г. бях избрана за евангелски работник. Веднъж бях толкова заета с дълга си, че не се прибрах вкъщи около седмица. Съпругът ми се съюзи с някои роднини, за да създаде неприятности на майка ми, и също така заплаши да докладва водачите и работниците в църквата. Бях принудена да спра да изпълнявам дълга си и да се прибера вкъщи, за да позагладя нещата. След като се върнах у дома, съпругът ми спря да работи и остана вкъщи, за да ме наблюдава. Тази ситуация ме отвращаваше, но не смеех да споря с него пред майка ми. Можех само да търпя, като вътрешно се чувствах наистина огорчена и потисната. Мислех си как, откакто повярвах в Бог, съпругът ми често беше унижавал майка ми и ѝ се беше подигравал, и се чувствах толкова огорчена, че сърцето ми се късаше. Усещах, че не само не оставям майка си да се радва на старините си, но и че ѝ причинявам много огорчения и болка. В резултат на това повече нямах решимостта да излизам и да изпълнявам дълга си. Майка ми разговаряше с мен, като казваше, че трябва да се моля и да разчитам на Бог, но се притеснявах, че ако излизам да изпълнявам дълга си, отново ще бъда преследвана от съпруга си и кой знае колко още огорчения ще трябва да понесе майка ми. Затова останах вкъщи, а и състоянието ми се влошаваше все повече. По-късно Бог ми показа изход. Фирмата, която го беше наела, уведоми съпруга ми да се върне на работа и едва тогава намерих въможност да ходя на събирания и да изпълнявам дълга си.

През 2016 г. сестрата, с която си партнирах, беше арестувана. Бяхме съседки, така че имаше риск и за моята безопасност. Обсъдих със съпруга си, че отивам да се скрия някъде, но за моя изненада само няколко дни след като напуснах дома, той отиде в полицейското управление и ме докладва, че вярвам в Бог и че съм напуснала дома. Полицията започна да ме разследва, така че въобще не можех да се прибера вкъщи. Мислех си, че за в бъдеще няма да мога да се прибирам и да виждам майка си — как щях да се грижа за нея и да показвам синовно отношение? Баща ми беше починал, а моят съпруг ни преследваше по този начин. Не се знаеше как той ще се отнася с майка ми след моето заминаване. Аз съм единствената роднина на майка ми. Тя щеше да е толкова нещастна, ако не съм с нея; за нея щеше да е непоносимо! Но ако ме арестуваха, когато се прибера, щях ли да мога да остана непоколебима? Сърцето ми се разкъсваше от болка и противоречие, затова се молих на Бог и Го умолявах да ме води. Един ден се сетих за Божиите слова: „Къде ще ходи човек всеки ден, с какво ще се занимава, с кого или с какво ще се сблъска, какво ще каже и какво ще му се случи през този ден — могат ли хората да предскажат което и да е от тези неща? Може да се каже, че хората не само не могат да предвидят всички тези събития, но дори нещо повече: те не могат да контролират развитието на тези неща. В ежедневието на хората постоянно се случват такива непредвидими събития, това са чести явления. Възникването на тези „незначителни случки от ежедневието“, както и начините и моделите, по които се развиват, непрекъснато напомнят на човечеството, че нищо не става случайно и че процесът на развитие на всяко събитие и неговата неизбежност не могат да бъдат повлияни от човешката воля. Възникването на всяко събитие предава предупреждение от Създателя за човечеството, а също така изпраща послание, че човешките същества не могат да контролират собствените си съдби. В същото време това е и опровержение на амбицията и желанието на човечеството да се надява напразно да поеме съдбата си в свои ръце. Това опровержение е като силна плесница, която удря човечеството отново и отново, като принуждава хората да размишляват кой точно господства и има контрол над съдбите им. И тъй като техните амбиции и желания непрекъснато са разбивани и попарвани, хората също няма как несъзнателно да не се приспособят към подредбите на съдбата и да приемат реалността, волята на Небето и върховенството на Създателя. От повтарящото се възникване на „незначителните случки от ежедневието“ до съдбите на целия живот на всички хора, няма нищо, което да не разкрива върховенството и подредбите на Създателя; няма нищо, което да не изпраща посланието, че „властта на Създателя не може да бъде надмината“, което да не предава неизменната истина, че „властта на Създателя е върховна“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III). Докато обмислях Божиите слова, осъзнах, че Бог господства над всичко, което се случва всеки ден, а хората не могат сами да предвидят или контролират тези неща. Трябваше да се покоря на Божиите устройвания и уредби. Мислех си как сестрата, с която си партнирах, беше арестувана от полицията, как съпругът ми ме докладва в полицейското управление и как бях преследвана от полицията и не можех да се прибера у дома. Тази поредица от събития не беше нещо, което можех да предвидя; всичко това беше допуснато от Бог. Трябваше да приема тази реалност. Спомних си за времето, откакто повярвах в Бог. Сърцето ми се свиваше от мъка, когато виждах как съпругът ми преследва и унижава майка ми, и не исках да излизам и да изпълнявам дълга си, защото се страхувах, че тя ще бъде преследвана. Страхувах се също, че ако си тръгна, няма да има кой да се грижи за нея на старини. Докато мислех за това, разбрах, че постоянно съм хваната в капана на семейната обич и не мога да се стремя към истината или да изпълнявам дълга си както трябва. Сега, докато се намирах в тази среда, в която не можех да се прибера вкъщи, Божието намерение беше да посветя сърцето си на своя дълг, което щеше да бъде от полза за израстването ми в живота. Освен това бях църковна водачка. Ако не напуснех дома си, полицията щеше да използва майка ми, за да ме заплашва, веднага щом ме арестуват. Щях ли да мога да остана непоколебима тогава? Ако не можех да издържа на мъченията и се превърнех в Юда, като предам Бог, тогава щях да бъда напълно отстранена от Бог. След дълъг размисъл реших да продължа да изпълнявам дълга си в църквата. Докато бях далеч от дома, всеки път, когато валеше, си мислех: „Земята в нашия двор е хлъзгава — ами ако майка ми падне и няма кой да ѝ помогне?“. По време на жътвата се притеснявах: „Как ли майка ми ще ожъне реколтата сама? Не знам дали съпругът ми ще ѝ помогне“. По време на китайската Нова година държах храната, приготвена от семейството домакин, с насълзени очи. „Мога да се храня добре далеч от дома, но не знам дали у дома майка ми е добре. Съпругът ми няма ли да ѝ се кара и да я тормози? По време на празници другите семейства се събират, а аз съм оставила майка си сама вкъщи. Сигурно се чувства опустошена и самотна и ще трябва да търпи присмеха на роднините и приятелите ни. Толкова много дължа на майка си!“. Колкото повече мислех за това, толкова повече се терзаех и загубих всякаква мотивация да изпълнявам дълга си. Плаках и се молих на Бог, умолявах Го да ме изведе от това негативно състояние.

Един ден по време на духовната си практика прочетох Божиите слова: „Каквото и да правиш, мислиш или планираш, тези неща не са важни. Важното е дали можеш да разбереш и наистина да вярваш, че всички сътворени същества са в Божиите ръце. Някои родители имат благословията и съдбата да могат да се радват на домашно блаженство и на щастието да имат голямо и проспериращо семейство. Това е Божието върховенство и благословение, което Той им дава. Други родители нямат тази съдба. Бог не е устроил това за тях. Те не са благословени да се радват на щастливо семейство или на това, че децата им остават до тях. Това е устроено от Бог и хората не могат да го променят насила. Независимо от всичко, в крайна сметка, когато става въпрос за синовна почит, хората поне трябва да имат нагласа за покорство. Ако средата го позволява и ако имаш средствата да го направиш, тогава можеш да покажеш синовна почит на родителите си. Ако средата не го позволява и ти липсват средствата, тогава не се опитвай да го постигнеш насила. Как се нарича това? (Покорство.) Нарича се покорство. Как се стига до покорство? Каква е основата за покорството? То се основава на всички тези неща, които са уредени от Бог и са под Неговото върховенство. Макар да им се иска, хората не могат и нямат право да избират и трябва да се покоряват. Сърцето ти не е ли по-спокойно, когато чувстваш, че хората трябва да се покоряват и че всичко се устройва от Бог? (Така е.) Тогава съвестта ти все още ли ще изпитва угризения? Вече няма постоянно да изпитва угризения и няма да си подвластен на идеята, че не си се отнасял синовно към родителите си. Понякога все още може да мислиш за това, тъй като това са нормални мисли или инстинкти на човешката природа и никой не може да ги избегне“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво е истината реалност?). След като обмислих Божиите слова, разбрах, че Бог е отредил различна съдба за всеки човек и че хората нямат власт да променят нищо. Ако Бог е отредил майка ми да не се радва на благословията да има деца около себе си, то колкото и да се опитвам, не мога да променя нищо. Спомних си как от дете бях заедно с майка си и нито веднъж не се бяхме разделяли. По-късно, заради вярата ми в Бог, бях преследвана от полицията и трябваше да напусна дома си. Това беше Божията уредба и Неговото предопределение. Ако съпругът ми преследва майка ми у дома, това е нещо, което тя трябва да преживее. Аз обаче не разбирах Божието върховенство и постоянно се тревожех, че майка ми е самотна и че страда. Аз също живеех в мрак и болка и дългът ми беше засегнат. Сега осъзнах, че щом нямам възможност да бъда почтителна към майка си, трябва просто да оставя нещата да следват естествения си ход. Майка ми вярва в Бог, така че макар да е далеч от мен, тя все още има Бог и за в бъдеще Той ще ни води по пътя ни. Вярвах, че всичко е в Божиите ръце. С тази мисъл мълчаливо се помолих на Бог с готовност да се покоря. Поверих майка си на Бог, за да може Той да я води, докато преживява преследване от страна на семейството ни. По-късно случайно прочетох една статия със свидетелство за преживяване, написана от майка ми. Четох, че когато не съм била с нея и тя е била слаба, се е молила на Бог, а братята и сестрите са ходили в дома ни, за да разговарят с нея за Божиите слова и да ѝ помагат. След като разбрала Божието намерение, тя бавно излязла от своята негативност и слабост. Бях много благодарна на Бог.

През 2022 г. световната пандемия избухна отново. Когато видях много възрастни хора да умират от пандемията, отново започнах да се притеснявам: „Ако майка ми се зарази по време на пандемията, ще има ли кой да се грижи за нея? Ще успее ли да се справи? Ако бях до нея да ѝ нося вода и лекарства и да разговаряме за Божиите слова, за да я насърча, нямаше ли това да облекчи болката в сърцето ѝ?“. Колко много ми се искаше да се върна и да видя майка си! Много исках да ѝ разкажа за преживяванията си през последните няколко години и колко много ми е липсвала. Скоро след това се разболях и докато лежах в леглото, още повече усетих липсата на майка си. Притеснявах се, че ако умре, никога повече няма да я видя и спорех с Бог в сърцето си: „Мили Боже, защо другите могат да се съберат със семействата си, а аз трябва да съм разделена от майка си? Знаеш, че моят произход е различен от този на другите. Аз съм единственото дете в семейството, но не мога да се грижа за нея до смъртта ѝ. Ако умре сама, това завинаги ще ми тежи на съвестта“. Знаех, че е грешно да мисля по този начин, но не знаех как да премина през това, затова се молех на Бог и Го умолявах да ме води. Спомних си как всеки път Божиите слова ме просвещаваха и ме извеждаха от моята негативност и слабост и как майка ми у дома също преживяваше Божието ръководство и закрила. И двете се наслаждавахме на Божията любов. Бог ни беше дарил с неимоверно много, а аз не знаех как да Му се отплатя и вместо това се оплаквах от Него. Наистина ми липсваше съвест! Помолих се на Бог с искрена готовност да търся истината, за да реша собствените си проблеми.

Един ден чух този прочит на Божиите слова: „Що се отнася до хората, независимо дали родителите ти са те отгледали педантично и дали са полагали големи грижи за теб, те във всеки случай просто са изпълнявали отговорността и задължението си. Каквато и да е причината, поради която са те отгледали, това е била тяхна отговорност — щом са те родили, трябва да поемат отговорност за теб. Като се има предвид това, дали всичко, което родителите ти са направили за теб, може да се счита за доброта? Не може, нали? (Точно така.) Това, че родителите ти изпълняват отговорността си към теб, не се счита за доброта. В такъв случай счита ли се за доброта това да изпълняват своята отговорност към цвете или растение, като го поливат и торят? (Не.) Това е още по-далеч от добротата. Цветята и растенията растат по-добре навън — ако са засадени в земята, с вятър, слънце и дъждовна вода, те виреят още по-добре. Когато са засадени в саксия на закрито, те не растат и не се развиват толкова добре, колкото навън! В каквото и семейство да се роди човек, това е повелено от Бог. Ти си човек, който притежава живот, и Бог поема отговорност за всеки живот, като дава възможност на хората да оцелеят и да следват закона, който спазват всички създания. Просто като човек ти си живял в средата, в която са те отгледали родителите ти, така че е трябвало да израснеш в тази среда. Това, че си се родил в тази среда, се дължи на Божията повеля; това, че си отгледан до зряла възраст от родителите си, също се дължи на Божията повеля. Във всеки случай, с отглеждането ти, родителите ти изпълняват отговорност и задължение. Да те отгледат до зряла възраст е тяхно задължение и отговорност и това не може да се нарече доброта. Щом не може да се нарече доброта, може ли да се каже, че това е нещо, на което трябва да се наслаждаваш? (Може.) Това е вид право, от което би трябвало да се ползваш. Родителите ти трябва да те отглеждат, защото преди да достигнеш пълнолетие, твоята роля е на дете, което се възпитава. Следователно родителите ти просто изпълняват един вид отговорност към теб и ти само я приемаш, но определено не получаваш облага или доброта от тях. Раждането на деца и грижата за тях, размножаването и отглеждането на следващото поколение е вид отговорност на всяко живо същество. Например, след като създадат потомство, птиците, кравите, овцете и дори тигрите трябва да се грижат за него. Няма живи същества, които да не отглеждат потомството си. Възможно е и да има някои изключения, но те остават неизвестни за нас. Това е естествен феномен в съществуването на живите същества, това е техен инстинкт и не може да се приписва на добротата. Те просто спазват закон, който Създателят е определил за животните и за хората. Следователно това, че родителите ти те отглеждат, не е вид доброта. Въз основа на това може да се каже, че родителите ти не са твои кредитори. Те изпълняват своята отговорност към теб. Независимо колко от кръвта на сърцето си са отдали за теб и колко много пари са похарчили за теб, те не бива да търсят отплата от теб, защото това е тяхна отговорност като родители. Щом е отговорност и задължение, трябва да се изпълнява безвъзмездно и не бива да искат отплата. Като са те отгледали, родителите ти просто са изпълнили отговорността и задължението си, и това трябва да е безвъзмездно, а не да се превръща в сделка. Затова не е нужно да подхождаш към родителите си или да се справяш с отношенията си с тях с идеята за отплата. Нехуманно е да се отнасяш към родителите си, да им се отплащаш и да поддържаш връзката си с тях в съответствие с тази идея. В същото време плътските ти чувства вероятно ще те ограничават и обвързват и ще ти е толкова трудно да излезеш от тези обвързаности, че дори може да изгубиш пътя си. Родителите ти не са твои кредитори, затова не си длъжен да осъществяваш всички техни очаквания. Не си длъжен да плащаш „сметката“ за очакванията им. Те могат да имат свои очаквания, но ти трябва да направиш свой собствен избор. Бог ти е определил житейски път, Той ти е подредил съдба и тези неща нямат абсолютно нищо общо с твоите родители. […] Ако обстоятелствата ти позволяват да изпълниш част от отговорността си към тях, тогава го направи. Ако средата и обективните ти обстоятелства не ти позволяват да изпълниш задължението си към тях, тогава не е необходимо да го обмисляш твърде много и не бива да смяташ, че си им задължен, защото родителите ти не са твои кредитори. Независимо дали проявяваш синовна почит към родителите си, или изпълняваш отговорността си към тях, ти просто приемаш гледната точка на дете и изпълняваш част от отговорността си към хората, които навремето са те родили и отгледали. Със сигурност обаче не можеш да правиш това като отплата към тях или като изхождаш от това, че „родителите ти са твои благодетели и че трябва да им се отплатиш и отблагодариш за добротата им“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). След като изслушах Божиите слова, изведнъж разбрах, че съм смятала грижите на моите родители към мен за задължение на доброта. Чувствах, че трябва да го изплатя, независимо кога, но този възглед просто изобщо не съответства на истината. Всъщност отговорност и задължение на родителите е да отглеждат децата си. Това в никакъв случай не е доброта. Точно както животните отглеждат потомството си, това е естествен инстинкт, а също и закон за оцеляване, който Бог е установил за всички неща. След като Бог е създал човека, Той му е осигурил подходяща семейна среда. Вземете мен за пример. Биологичната ми майка е починала, когато съм се родила, а след това съм била осиновена от приемни родители. На пръв поглед изглеждаше, че родителите ми са се грижили за мен и са ме отгледали, но всъщност животът ми идва от Бог. Причината да оцелея през всичките тези години е, че Бог бди над мен и ме закриля. Спомням си, че като дете кракът ми беше захванат от голям вентилатор, който се използваше за веене на пшеница, но не останах инвалид. Преди приемния изпит в гимназията карах колелото си, за да видя изпитната зала, и се озовах в капан между две коли, които едва не ме блъснаха. По това време майка ми не беше с мен, но нищо не ми се случи. Отново се сетих за биологичната си майка. Тя ме е изпратила на този свят, а след това е починала; това, че сегашните ми родители са успели да ме отгледат, се дължи на Божието предопределение и устройване. Този, на когото трябва да благодаря, е Бог. От раждането си досега винаги съм се радвала на Божията грижа, закрила и на всичко, което Бог ми е дал. Дори съм удостоена с Божията благодат, следвам Го, изпълнявам дълга си и се радвам на възможността, която се случва веднъж на хилядолетие, да бъда спасена от Бог. Аз обаче не осъзнавах, че трябва да изпълнявам дълга си както трябва, за да се отплатя на Божията любов, а вместо това мислех само как да се отплатя на родителите си за тяхната доброта да ме отгледат. Дори когато ставаше въпрос за избора на дълг, винаги го преценявах въз основа на предпоставката дали мога да бъда почтителна към майка си. Когато изпълнявах дълга си далеч от дома, състоянието ми постоянно бе нарушено. Толкова бях объркана! Бях повлияна от погрешните идеи, внушени ми от Сатана, като: „Родителската любов е дълбока като морето“ и „Човек без синовна отговорност е по-нисш от звяра“, и в глупостта си сляпо исках да се отплатя за тази добрина. Що за идиотщина! Когато разбрах това, се почувствах много по-освободена. Докато постепенно се освобождавах от своето притеснение за майка си, получих писмо от дъщеря си. В него пишеше, че е започнала да изпълнява дълг в църквата и че майка ми е здрава, редовно ходи на събирания и чете Божиите слова у дома. В този момент толкова се развълнувах и усетих такова самообвинение, че дори не мога да опиша това чувство. В сърцето си се помолих на Бог: „Мили Боже, благодаря Ти! Виждам, че всичко, което си устроил за мен, е изключително добро и наистина съм недостойна да получа толкова голяма любов и милост от Теб. Мразя се, задето нямам достатъчно вяра в Теб. Мили Боже, на Теб дължа най-много. Отсега нататък непременно ще успокоя сърцето си, за да изпълнявам дълга си както трябва, и повече няма да Те притеснявам или тревожа“.

По-късно прочетох още от Божиите слова и състоянието, в което се чувствах длъжна на майка си, бе напълно разрешено. Бог казва: „Някои хора се отричат от семействата си, защото вярват в Бог и изпълняват дълга си. Заради това стават известни и правителството често претърсва домовете им, тормози родителите им и дори ги заплашва, за да ги предадат. Всички техни съседи ги обсъждат и казват: „Този човек няма съвест. Не го е грижа за възрастните му родители. Не само, че не ги почита, а и им създава толкова много проблеми. Той е непочтителен потомък!“. Дали тези думи съответстват на истината? (Не.) В очите на невярващите обаче всички тези думи не се ли считат за правилни? Невярващите си мислят, че това е най-правилният и разумен начин да се разглежда въпросът и че съответства на човешката етика и на нормите за човешките постъпки. Колкото и много да се съдържа в тези норми, като например как да проявяваме синовна почит към родителите си, как да се грижим за тях, когато остареят, и как да организираме погребенията им, или в каква степен да им се отплащаме, и независимо дали тези норми съответстват на истината или не, в очите на невярващите те са положителни неща, те са положителна енергия, те са правилни и се считат за безупречни сред всички групи хора. За невярващите това са нормите, по които хората трябва да живеят, и ти трябва да правиш тези неща, за да те приемат в сърцата си като добър човек, който отговаря на критериите. Преди да повярваш в Бог и да разбереш истината, не беше ли и ти твърдо убеден, че да постъпваш така, означава да си добър човек? (Така беше.) Освен това, и ти използваше тези неща, за да се оценяваш и обуздаваш и изискваше от себе си да бъдеш такъв човек. […] След като си слушал Божиите слова и проповеди обаче, възгледите ти започнаха да се променят и ти разбра, че трябва да се отречеш от всичко, за да изпълниш дълга си на сътворено същество, и че Бог изисква от хората да се държат така. Преди да се увериш, че изпълняването на твоя дълг като сътворено същество е истината, ти мислеше, че трябва да почиташ родителите си, но чувстваше и че трябва да изпълняваш дълга си като сътворено същество, и изпитваше вътрешно раздвоение. От продължителното поене с Божиите слова и тяхното пастирство постепенно започна да разбираш истината и именно тогава разбра, че изпълняването на дълга ти на сътворено същество е напълно естествено и обосновано. Много хора успяха да приемат истината до днес и напълно да изоставят нормите за постъпките, които произлизат от традиционните човешки представи и фантазии. Когато напълно се избавиш от тези неща, вече няма да си възпиран от осъдителните и заклеймяващи думи на невярващите, когато следваш Бог и изпълняваш дълга си на сътворено същество, и лесно ще можеш да се отървеш от тях“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво е истината реалност?). „Точно сега, понеже Бог върши делото си и изразява истината, за да каже на хората истината във всички тези факти и да им даде възможност да разберат истината, след като я разбереш, тези погрешни идеи и възгледи вече няма да те обременяват и ти няма да ги използваш повече като ръководство за това как да се справяш с отношенията си със своите родители. В този момент животът ти ще стане по-спокоен. Да живееш спокоен живот не означава, че няма да знаеш своите отговорности и задължения — все още ще знаеш какви са те. Просто зависи от гледната точка и от средствата, с които избираш да подходиш към отговорностите и задълженията си. Единият начин е да поемеш по пътя на чувствата и да се справяш с тези неща въз основа на емоционални средства и на методите, идеите и възгледите, към които Сатана води човека. Другият път е да се справяш с тях въз основа на словата, на които Бог е научил човека. […] Ако се придържаш към един аспект от истините принципи или една идея и възглед, който е правилен и идва от Бог, животът ти ще стане много спокоен. Вече нито общественото мнение, нито будната ти съвест, нито бремето на чувствата ти ще пречи на начина, по който се справяш с отношенията си със своите родители. Вместо това тези истини принципи ще ти позволят правилно и рационално да се изправиш пред тази връзка и да се справиш с нея. Ако действаш според истините принципи, които Бог е дал на човека, дори и хората да те критикуват зад гърба ти, пак ще чувстваш мир и стабилност и няма да бъдеш повлиян в дълбините на сърцето си. Поне вече няма да се укоряваш, че си безчувствен неблагодарник, или да усещаш дълбоко в сърцето си обвиненията на съвестта си. Защото ще знаеш, че всички твои действия са извършени в съответствие с методите, на които Бог те е научил, и че слушаш и се покоряваш на Божиите слова и следваш Неговия път. Слушането на Божиите слова и следването на Неговия път е чувството за съвест, което хората най-вече трябва да притежават. Ще бъдеш истински човек само когато можеш да правиш това. Ако не си го постигнал, тогава си безотговорен неблагодарник“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). Винаги съм се чувствала задължена към майка си, защото гледната ми точка за нещата не се беше променила. Когато не вярвах в Бог, приемах традиционните идеи на Сатана като: „Синовното уважение е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“ и „Човек без синовна отговорност е по-нисш от звяра“. Вярвах, че като човек, който живее в света, трябва да смятам синовната почит към родителите си за най-важния принцип в своето поведение и че ако не мога да постигна това, няма да бъда достойна да се нарека човешко същество. Поради тази причина, когато стана въпрос за брак, се подчиних на желанията на родителите си и дори накарах съпруга си да дойде в семейството ми, за да се грижи за родителите ми с мен. След като повярвах в Бог, все още живеех според тези възгледи. Когато видях, че моят съпруг преследва майка ми, почувствах, че като дъщеря не съм позволила на майка ми да се радва на щастие с мен, а вместо това съм я накарала да страда заради мен. Чувствах, че съм я разочаровала. Тъй като съпругът ми ме преследваше и създаваше проблеми, след време останах вкъщи, за да успокоя обстановката. Когато видях, че майка ми страда много заради мен, се обвиних още повече и вече не исках да изпълнявам дълга си. Тези традиционни идеи бяха като невидими въжета, които здраво ме връзваха и ме караха да правя постоянни компромиси по отношение на дълга си. Те се превърнаха в препъни камък в стремежа ми към израстване в живота. Най-вече, докато пандемията се разпространяваше, се притеснявах, че майка ми ще се зарази и няма да мога да се грижа за нея на болничното ѝ легло, затова се чувствах задължена към нея. Дори се оплаквах от Бог, че не ми дава възможност да бъда почтителна към майка си. Едва сега видях ясно, че нещата, внушени ми от Сатана, като: „Човек без синовна отговорност е по-нисш от звяра“ и „Синовното уважение е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“, не само ме накараха да загубя сърце в стремежа си към истината, въпреки че знаех за това, но и ме накараха да се бунтувам срещу Бог и да Му се съпротивлявам. Сатана е наистина съвсем нечестив, достоен за презрение и зловещ и аз наистина бях увредена от него. Всъщност истинските виновници, които ми попречиха да придружа майка си по пътя на вярата в Бог, бяха Китайската комунистическа партия и дяволът Сатана! Вярващите в Бог напускат дома си, за да изпълняват дълг, не защото не искаме семействата си или защото сме жестоки, а защото тази нечестива Компартия не ни позволява да следваме истинския Бог и да вървим по правилния път. Тя разпространява безпочвени слухове, за да дискредитира църквата, като кар невярващите членове на семейството да ни преследват и възпрепятстват. Но аз бях объркана и нямах проницателност, и не можех да проникна в нечестивата същност на Сатана; дори се оплаквах, че Божиите уредби не са подходящи. Наистина не можех да различа правилното от грешното! Повече не можех да бъда обвързана и подвеждана от тези традиционни идеи и трябваше да се отнасям с майка си според Божиите слова. Майка ми и аз сме сътворени същества и двете можем да вярваме в Бог и да Го следваме, и да живеем, за да изпълняваме добре дълга на сътворените същества. Това вече е огромно въздигане и благодат, които Бог ни е дал. Независимо дали ще можем да се срещнем отново в този живот, или не, искам само да се покоря на Божиите устройвания и уредби и преди всичко да удовлетворя Бог, и да изпълнявам добре дълга си. Когато разбрах всичко това, изцяло се освободих от своите притеснения и задължения към майка си. Понякога, когато мисля за майка си, се сещам за Божиите слова: „Бог е повелил колко страдания трябва да понесе човек и какво разстояние трябва да измине по пътя си, и в действителност никой не може да помогне на никого другиго“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Пътят … (6)). Тогава мълчаливо се моля на Бог, поверявам майка си на Него и успокоявам сърцето си, за да изпълнявам своя дълг.

Чрез това преживяване разобличаването на Божиите слова ми позволи да видя ясно робството и вредата, на които традиционната култура ме бе подложила; помогна ми постепенно да се освободя от своите притеснения и задължения към майка си и донесе освобождение в сърцето ми. Благодаря на Бог!