От Уън Нуан, Китай

Още от малък синът ми беше доста слаб и растеше бавно. Домът ни беше близо до училището, затова често го водех на спортните площадки да тича и да заяква. По това време един треньор го забеляза. През 2020 г. синът ми постъпи в трети клас на основното училище и беше избран от треньора да се присъедини към училищния футболен отбор. Всеки следобед след училище синът ми ходеше на игрището за тренировки и като виждах, че тенът му добива цвят, а тялото му става по-силно, изпитвах задоволство. Всяка вечер го слушах да споделя футболни случки. Докато гледах сина си да тренира на игрището, забелязах, че няколко треньори му обръщат специално внимание и го учат на допълнителни движения. Треньорите разговаряха с мен много учтиво, хвалеха сина ми за бързото му възприемане, послушанието и издръжливостта му и често го оставяха да играе с по-големи ученици, като казваха, че искат да го развият като ключов играч. Чувствах се наистина доволна при мисълта: „Той наистина ме кара да се гордея. Дали наистина е обещаващ футболист?“. Оттогава започнах да обръщам голямо внимание на футболния път на сина ми и стига да не бях твърде заета с дълга си, идвах да гледам всичките му мачове, големи или малки. Треньорът ме информираше предварително за всички уговорки на отбора и аз изпитвах голяма гордост. Неизбежно започнах да мечтая: „Изглежда, че той наистина има дарба за това. В днешното силно конкурентно общество е трудно да се утвърдиш без специализирано умение. Трябва да го развия правилно и да го превърна в звезден играч, а когато постигне слава и успех, не само ще ме накара да се гордея, но и аз ще споделя богатството и славата му“. На Нова година през 2021 г. отборът на сина ми спечели областното първенство. Докато гледаше блестящия златен трофей, той ме прегърна и се засмя щастливо. В радостта си тайно планирах футболното бъдеще на моя син с мисълта: „Отсега нататък се готви за трудности. Не ме обвинявай, че съм сурова — всичко е за твое добро. Когато в бъдеще успееш, ще разбереш моите ревностни и грижовни намерения. Това вече ти е хоби и ако не те развием правилно, ние като родители ще сме се провалили в отговорността си“.

След това често карах сина си да гледа най-добрите моменти на звездни играчи от цял свят и му казвах: „Виждаш ли колко е впечатляващ този звезден играч? Как мислиш, че би се почувствал, ако станеш като него?“. Синът ми вече обичаше да гледа мачове и с моите напътствия стана още по-ентусиазиран. След като си напишеше домашното, гледаше мачове и интервюта на звездни играчи. Не след дълго той се запозна много добре с основните футболни събития и звезди от различни страни и често ми обясняваше тези неща. Като видях, че синът ми вече е на прав път, започнах да го уча на още неща: „Никой не може да успее лесно. Трябва да издържиш на трудности, за да сбъднеш мечтите си“. Синът ми се съгласи напълно и рядко се оплакваше от досадните тренировки на основни умения. През лятото на 2021 г. синът ми ходеше на игрището да тренира всяка сутрин в 5 ч. и не спираше до след 9 ч., като не пропусна нито една тренировка. Веднъж синът ми имаше температура и сърцето ме болеше да го гледам толкова слаб. Но за да му помогна да работи за целите си, все пак го заведох на игрището. През почивните дни, когато ходеше да тренира в клуба, понякога беше страшно уморен и искаше да си вземе почивен ден, но аз винаги отказвах. Понякога изпитваше доста голяма неохота и аз продължавах да говоря с него, за да се опитам да променя нагласата му: „Трябва да продължаваш, за да може треньорът да види усърдната ти работа. Уменията ти трябва да се подобрят, за да те вземе треньорът на повече мачове. Когато станеш известен, някой по-добър треньор ще те забележи и ще те заведе в още по-добър отбор, тогава няма ли да си една крачка по-близо до това да станеш звезден играч?“. Синът ми не можеше да спори с мен, затова просто се принуждаваше да тренира.

По-късно, поради тежката пандемия, мащабните състезания бяха спрени за две поредни години. Синът ми не спечели никакви отличия и двамата съжалявахме, но той никога не спря да тренира. Дори в хапещия студ, когато на игрището имаше само няколко души, неговата фигура все пак можеше да се види сред тях. Не разбрах обаче кога точно отношенията със сина ми започнаха да се променят. Поради нетърпението ми да видя резултати от него всеки път, когато искаше да сподели интересни моменти от тренировката, след като се прибереше, аз нетърпеливо го прекъсвах: „Не ме интересуват тези неща. Всичко, което искам да знам, е: Победихте ли? Колко гола вкара? Треньорът похвали ли те? Ти ли си най-силният играч в отбора?“. Синът ми оставаше безмълвен от въпросите ми и спря да ме чувства толкова близка, колкото преди. Ако отборът му спечелеше, той се хвалеше пред мен, но ако загубеха, свеждаше глава, сякаш е направил нещо лошо.

През 2023 г. ограниченията заради пандемията бяха премахнати и различни състезания се проведоха по график. През почивните дни треньорът често водеше децата в други градове за мачове, а по време на ваканциите отиваха в по-далечни градове за големи състезания и дори тренираха заедно с отбори на същата възраст от други страни. Колкото и да струваше, аз активно записвах сина си за това и се смятах за далновиден и отговорен родител. Колкото повече награди печелеше синът ми, толкова по-горда се чувствах и суетата ми пред всички треньори, другите родители и нашите приятели и роднини бе силно удовлетворена. Тази година бях много заета с дълга си, но за да придружавам сина си на тренировка, често паркирах колата си до игрището и работех на компютъра си в колата, докато го чаках. Тъй като често трябваше да излизам от колата, за да проверявам тренировката на сина си, ефективността в изпълнението на дълга ми беше много ниска. Веднъж синът ми участва в състезание на градско ниво и то съвпадна с едно събиране с новодошъл. Въпреки че много исках да бъда на мача на сина си, не можех да пренебрегна дълга си, така че трябваше да отида на събирането. Но през целия път до там умът ми беше в мача. Чудех се дали синът ми ще може да играе през целия мач, или дали отборът му ще спечели. Когато пристигнах в дома на домакина, видях, че новодошлият още не беше пристигнал. Обикновено щях да се разтревожа и да се опитам да се свържа с новодошлия, но този ден почувствах, че е идеално, че новодошлият не се е появил, тъй като това означаваше, че мога да отида на мача и да гледам сина си. Почаках малко и тъй като новодошлият все още не беше дошъл, нетърпеливо се втурнах към мача. Пристигнах точно навреме за второто полувреме и бях толкова развълнувана да видя как отборът на сина ми печели, че напълно забравих да се свържа с новодошлия.

През октомври 2023 г. отборът на сина ми участва в общоградско състезание, но не спечели трофей. Бях бясна. И особено когато видях как отборът с деца, една година по-малки от сина ми, печели награда и тези родители и деца празнуват в групата в WeChat, се оказах на ръба на избухване. Преди те само ни завиждаха, но сега всъщност спечелиха, докато синът ми се прибра с празни ръце. Не знаех какво да правя с целия срам, който изпитвах. Когато се прибрах, дори не вечерях. Не спирах да изливам своя гняв върху сина си: „Пандемията забави състезанията с две години, но не очаквах, че и този път няма да имате резултати. Всичко е, защото вашият треньор не ви е тренирал правилно преди състезанието. Един от съотборниците ти провали нещата в критичния момент и спъна всички. А що се отнася до теб, не мисля, че и ти беше толкова силен. Ако беше, определено щеше да доведеш отбора до края!“. Той вече беше много тъжен заради загубата, но като ме видя, че излизам извън контрол, се опита да ме утеши: „Мамо, не се ядосвай. Във всяко състезание има победители и победени. Просто не бяхме толкова силни, колкото тях“. Гледката на невинното лице на сина ми леко ме трогна: „Това е просто игра; защо съм толкова ядосана?“. Насилих се да кажа няколко насърчителни думи на сина си. Но дълбоко в себе си все още бях в пълен безпорядък и до 1 ч. през нощта все още не можех да заспя. Почувствах, че състоянието ми е грешно, затова се помолих в сърцето си: „Боже, не мога да контролирам емоциите си. Ти искаш от нас винаги да гледаме на хората и нещата, да постъпваме и да действаме според Твоето слово, с истината като наш критерий. В кой аспект на истината следва да навляза по отношение на възпитанието на детето ми? Моля Те, просвети ме и ме напътствай“. След молитвата си припомних как Бог ни е казал какви отговорности трябва да изпълняват родителите за децата си, като ми дойде наум един откъс от Божиите слова: „Изпълнението на отговорностите им означава от една страна да се грижат за живота на децата си, а от друга — да напътстват и да поправят мислите на децата си и да им дават правилна насока по отношение на мислите и възгледите им“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (18)). Бог изисква, когато нашите малки деца имат крайни мисли или възгледи, ние като родители своевременно да ги съветваме относно мислите им. Това е отговорността на родителя. Синът ми загуби състезанието този ден и когато се прибра, това трябваше да бъде времето, в което той да излее емоциите си и да изрази мислите си. Трябваше да изслушам мислите му, да го посъветвам и да му помогна да коригира погрешните си гледни точки. Не само че изобщо не го посъветвах, но и влоших нещата за него. Липсваше ми всякакъв разум! Дори не отговарях на критериите за майка. Бях толкова ужасна! При мисълта за тези неща, бавно се успокоих и спрях да се вманиачавам в резултата от състезанието.

По-късно се замислих защо поставям толкова много изисквания към детето си. Прочетох Божиите слова: „В субективното си съзнание родителите предвиждат, планират и определят различни неща за бъдещето на децата си и в резултат на това създават тези очаквания. Подтикнати от тези очаквания, родителите изискват от децата си да усвояват различни умения като актьорско майсторство, танци, изкуство и т.н. Те изискват от децата си да станат талантливи личности и след това да бъдат началници, а не подчинени. Изискват от децата си да станат високопоставени служители, а не пехотинци. Изискват от децата си да станат управители, изпълнителни директори и главни изпълнителни директори, работещи в някоя от 500-те най-големи компании в света и т.н. Всичко това са субективни идеи на родителите. […] На какво се основават тези очаквания на родителите? Откъде идват те? Те идват от обществото и света. Смисълът на всички тези очаквания на родителите е да се даде възможност на децата да се адаптират към този свят и това общество, да не бъдат отстранени от света или от обществото и да се установят в обществото, да получат сигурна работа, стабилно семейство и стабилно бъдеще, затова родителите имат различни субективни очаквания за своите потомци. Сега например е доста модерно човек да е компютърен инженер. Някои хора казват: „В бъдеще синът ми ще бъде компютърен инженер. Може да печели много пари в тази област, а това ще представи и родителите в добра светлина“. При тези обстоятелства, когато децата нямат никаква представа за каквото и да е, родителите им определят тяхното бъдеще. Това не е ли погрешно? (Така е.) Родителите залагат надежди на децата си изцяло въз основа на начина, по който възрастните гледат на нещата, както и на възгледите, гледните точки и предпочитанията на възрастните относно светските дела. Това не е ли субективно? (Така е.) Ако трябва да се изразите любезно, бихте могли да кажете, че е субективно, но всъщност какво е то? Какво е другото тълкувание на тази субективност? Не е ли егоизъм? Не е ли принуда? (Така е.) Харесваш определена професия, би искал да бъдеш длъжностно лице, да забогатееш, да бъдеш бляскав и успял в обществото, затова караш децата си също да се стремят да бъдат такива хора и да вървят по такъв път. Но ще харесват ли децата ти да живеят в такава среда и да вършат такава работа в бъдеще? Подходящи ли са за това? Каква е съдбата им? Какво е Божието върховенство и подредба за тях? Ти знаеш ли тези неща? Някои хора казват: „Не ме интересуват тези неща, важни са нещата, които аз, като техен родител, харесвам. Ще залагам надежди на тях въз основа на собствените си предпочитания“. Не е ли прекалено егоистично? (Така е.) Това е толкова егоистично!“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (18)). От Божиите слова видях, че родителите поставят различни изисквания на децата си въз основа на собствените си предпочитания и разбиране за обществото, а след това искат от тях да преследват и постигат тези изисквания. Огледах се в светлината на това и видях, че обичам да бъда високо ценена и не искам да остана анонимна, затова очаквах от сина си да преследва същото. Видях, че натискът на социалната конкуренция е огромен и че синът ми имаше дарба за спортист, затова се надявах той да се отличи сред връстниците си чрез футбола, да стане знаменитост, да печели много пари и да живее по-добър живот. По този начин и аз щях да се възползвам от успеха му. За да постигна тази цел, лиших сина си от радостта да играе футбол и го принудих да се домогва да стане звезден играч според моите желания. Независимо от екстремната жега или студ и дали можеше да го понесе физически, го принуждавах да продължава да тренира. Постепенно синът ми стана твърде съсредоточен върху победата или загубата и върху честта и дори стана горд и самодоволен заради постиженията си. На пръв поглед изглеждаше, че правя това за доброто на сина си, но в действителност исках да използвам успеха му във футбола, за да изпълня егоистичните си желания и да осъществя собственото си желание да ми се възхищават и да се радвам на богатство и слава. По-важното е, че моите очаквания и изисквания към сина ми бяха изцяло продиктувани от личните ми субективни желания. Синът ми беше все още малък и дори не разбираше идеята да стане известен или да печели много пари, но аз му налагах тези неща и го принуждавах да изпълнява плана ми. Бях толкова егоистична! Каква работа ще върши синът ми и какъв човек ще стане в бъдеще, всичко това е под Божието върховенство и Божиите подредби. Като планирах живота на сина си според собствените си желания, не се ли опитвах да се освободя от Божието върховенство?

По-късно потърсих: „Защо винаги очаквам синът ми да изпълнява моите изисквания?“. Когато прочетох Божиите слова, сърцето ми малко се проясни. Всемогъщият Бог казва: „Всъщност, колкото и големи да са човешките домогвания, колкото и реалистични и подобаващи да са желанията на хората, всичко, което човекът иска да постигне, всичко, което човекът търси, е неделимо свързано с две думи. Тези две думи са от ключово значение за всеки човек, през целия му живот, и тъкмо тях Сатана желае да втълпи на човеците. Кои са тези две думи? Те са „слава“ и „придобивки“. Сатана използва много мек метод, метод който е съвсем съгласно човешките представи и не е много агресивен, за да накара хората неусетно да приемат неговите средства и закони за оцеляване, да развият житейски цели и посоки и да придобият домогване в живота. Колкото и високопарни да са описанията на тяхното домогване в живота, това домогване винаги се върти около славата и придобивките. Всичко, което великите и прочутите — или всъщност всеки човек — преследват през целия си живот, се свежда до тези две думи: „слава“ и „придобивки“. Хората си мислят, че веднъж добили слава и придобивки, имат капитала да се наслаждават на висок статус и голямо богатство и да се наслаждават на живота. Те смятат, че щом се сдобият със слава и придобивки, имат капитала да търсят удоволствия и да се впускат в разюздани плътски наслади. Заради така желаните слава и придобивки хората с удоволствие и несъзнателно полагат в ръцете на Сатана телата си, сърцата си и дори всичко свое, включително перспективите и съдбите си. Правят го безрезервно, без да се съмняват нито за миг и без изобщо да им хрумне да си възвърнат всичко, което някога са имали. Могат ли хората да запазят контрол над себе си, след като са се предали на Сатана и са му станали предани по този начин? Категорично не. Те напълно са контролирани от него. Затънали са до гуша в това тресавище и не успяват да се измъкнат от него. Затъне ли в слава и придобивки, човек спира да търси това, което е светло, което е справедливо и това, което е добро и красиво. Това е, защото съблазънта на славата и придобивките е твърде голяма за хората и това са неща, които те могат да преследват безкрайно през целия си живот и дори за цяла вечност. Не е ли това действителното положение?“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). Когато прочетох Божиите слова, разбрах, че причината да имам такива очаквания към детето си е в това, че съм превърнала преследването на слава и придобивки в моя житейска цел. Още от малка бях приела сатанинските поговорки „Човек се стреми нагоре, а водата тече надолу“, „Отличи се над останалите и донеси чест на предците си“ и „Трябва да понесеш големи страдания, за да стигнеш върха“ като житейски кредо. Съсредоточих се изцяло върху ученето и явяването на изпити. Всеки път, когато постигах цел и бях хвалена от другите, родителите ми също ставаха обект на завист от роднини, приятели и съседи заради моите постижения и чувствах, че колкото и страдание да съм понесла, си е струвало. След като започнах работа, за да бъда повишена, да получа по-висока заплата и да се отлича, нямах друг избор, освен да се подмазвам на началниците си. Носех маска, когато общувах с колегите си, и казвах неща, които противоречаха на истинските ми чувства. Семейството ми беше много щастливо да види, че работя в големия град и изпращам пари вкъщи всеки месец, а и аз се чувствах много горда. Но в действителност отдавна ми беше писнало от живота, който водех. В света на славата и придобивките загубих своята почтеност и достойнство, чувствах самота и вътрешна пустота и нямах никого, с когото да споделя истинските си чувства. След като напуснах, дълги години не исках да си спомням за това време. След като приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни, започнах да изпълнявам своя дълг в църквата, което ми позволи да почувствам мир и спокойствие в сърцето си и да се отърва от спорния и коварен свят на борба за слава и придобивки. Мислех, че вече съм се отказала от преследването на слава и придобивки, но неочаквано, когато стана въпрос за играта на футбол на детето ми, отново започнах да преследвам слава и придобивки. Исках да развия детето си да стане звезден играч, за да мога и аз да се наслаждавам на славата. Същността на моето очакване беше, че исках детето ми да преследва слава, придобивки и статус точно като мен. На игрището детето ми се състезаваше с противниците си; извън игрището аз се състезавах с другите родители. Състезавахме се кой може да развие детето си по-добре и чие дете може да му донесе повече слава. Дори си фантазирах, че след като синът ми стане известен, ще мога да се наслаждавам на богатство, статус и слава заедно с него. Видях, че целта, която преследвах, изобщо не се беше променила. През годините, в които ходех на мачове със сина си, видях, че състезателните спортове са изцяло за слава и придобивки. Дори ако надарени играчи постигат добри резултати чрез усилия, психическото и физическото страдание, което понасят в процеса, е нещо, което обикновените хора не могат да понесат. Освен това тези мимолетни постижения бързо избледняват и нямат никакво значение. Дори онези звездни играчи, които имат както слава, така и придобивки, не могат да избягат от остаряването, болестите и смъртта и все още се сблъскват с житейски трудности. Славата и придобивките не могат да спрат остаряването или болестите, нито могат да удължат живота на човек. Дори и да развия сина си да бъде звезден играч, какъв би бил смисълът? Нямаше ли той все още да страда от мъчението на Сатана, точно като мен? Едва тогава видях, че да водя детето си по пътя на преследване на слава и придобивки е като да го бутам в огнена яма. Синът ми очевидно беше просто обикновено дете, което обича да играе футбол, а аз бях тази, която бе заслепена от славата и придобивките. Лично сложих оковите на славата и придобивките на сина си.

По-късно, като ядох и пих Божиите слова, започнах да виждам този въпрос по-ясно. Всемогъщият Бог казва: „Ако родителите желаят да изпълнят своите отговорности, те трябва да се опитат да разберат характера, нрава, интересите и заложбите на децата си и потребностите на тяхната човешка природа, а не да превръщат собственото си преследване на слава, придобивки и пари в очаквания към децата си, като им налагат тези неща, свързани със славата, придобивките и света. Родителите наричат тези неща с благозвучното название „очаквания към децата“, но всъщност те са нещо различно. Ясно е, че те се опитват да вкарат децата си в огнената пропаст и да ги изпратят в обятията на дяволите“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (18)). „Що се отнася до пътищата, по които децата им ще поемат в бъдеще, или кариерите, които ще преследват, родителите не бива да насаждат на децата си неща като: „Виж онзи пианист, еди-кой си. Той започна да свири на пиано на четири или петгодишна възраст. Никога не се отдаваше на игри, нямаше приятели, а просто се упражняваше на пиано и ходеше на уроци по пиано всеки ден. Също така се консултираше с различни учители и участваше в различни конкурси по пиано. Виж каква известна личност е сега, сит, добре облечен, заобиколен от ореол от светлина и уважаван, където и да отиде“. Това ли е видът възпитание, който насърчава здравословното развитие на детския ум? (Не, не е това.) Тогава какъв вид възпитание е това? Това е възпитанието на дявола. Този вид възпитание е пагубно за всеки млад ум. То насърчава децата да се стремят към слава, да ламтят за различни аури, почести, позиции и удоволствия. Кара ги да копнеят и да се стремят към тези неща още от ранна детска възраст, кара ги да се тревожат, да изпитват силни опасения и безпокойство и дори ги кара да плащат всякаква цена, за да ги получат, да се будят рано и да работят до късно, за да преглеждат домашните си и да овладяват различни умения, да губят детските си години, като разменят тези ценни години за такива неща“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (19)). От Божиите слова видях, че родителите прехвърлят своето преследване на слава и придобивки на децата си и че това присъства през целия процес на отглеждане и възпитание на децата. Това уврежда тялото и ума им и по същество ги тласка в ръцете на дявола. Помислих си как синът ми се радваше на безгрижно детство, но от около шест-седемгодишна възраст аз го накарах да се стреми да стане звезден играч и да преследва слава и богатство. Това беше повече, отколкото той можеше да понесе психически на неговата възраст. Но аз все пак насилствено му втълпявах тези идеи и изисквах от него да продължава да тренира, дори когато беше изтощен или болен. Футболът се беше превърнал в нещо повече от просто интерес или хоби за сина ми и той беше подложен на твърде голям натиск от моя страна. Принуждавах детето си да се интересува от победи и загуби, успех и неуспех, принуждавах го да се състезава с връстниците си и го принуждавах да тренира усилено, за да го забележат повече треньори. До този момент синът ми придобиваше чувство за превъзходство, когато спечелеше мач или получаваше почести, и се обезкуражаваше и завиждаше, когато другите се представяха по-добре и привличаха внимание. Синът ми загуби невинността, която трябваше да има на своята възраст, и всичко това беше следствие от налагането на собствените ми желания върху него. След като бях вярвала в Бог в продължение на много години, не можех да видя вредата, която славата и придобивките причиняват на хората. Дори учех детето си да преследва слава и придобивки и в процеса забавях собствения си дълг. Наистина бях пренебрегнала същинската си работа! Изпитах голямо съжаление и се помолих на Бог: „Боже, не разбирам истината. Също така не отговарям на критериите за родител. Как трябва да възпитам детето си и как да се отнасям към неговите интереси и хобита? Моля Те, просветли ме и ме напътствай“.

По-късно намерих път за практикуване в Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Когато родителите налагат всякакви очаквания и изисквания на децата си, те им оказват голям допълнителен натиск — това не означава, че изпълняват отговорностите си. И така, какви са отговорностите, които родителите следва да изпълняват? Най-малкото, те трябва да учат децата си да бъдат честни хора, които говорят истината и вършат нещата по честен начин, и да ги учат да бъдат добросърдечни и да не вършат лоши неща, като ги напътстват в положителна посока. Това са техните най-основни отговорности. Освен това те трябва да напътстват децата си в изучаването на практически знания и умения и така нататък, въз основа на техните заложби и условия. Ако родителите вярват в Бог и разбират истината, те трябва да накарат децата си да четат Божиите слова и да приемат истината, така че да опознаят Създателя и да разберат, че хората са сътворени от Бог и че Бог съществува в тази вселена. Те трябва да водят децата си в молитвите към Бог и в яденето и пиенето на Божиите слова, така че да могат да разберат някои истини, за да могат, след като пораснат, да вярват в Бог, да следват Бог и да изпълняват дълга на сътворено същество, вместо да преследват светските тенденции, да попадат в капана на различни сложни междуличностни взаимоотношения и да бъдат съблазнявани, покварявани и съсипвани от различните зли тенденции на този свят. Това са всъщност отговорностите, които родителите трябва да изпълняват. Отговорностите, които трябва да изпълняват в ролята си на родители, са да предоставят на децата си положителни напътствия и подходяща помощ, преди те да достигнат пълнолетие, както и своевременно да се грижат за тях във физическия им живот по отношение на ежедневните им потребности. Ако децата им се разболеят, родителите трябва да им осигурят лечение, когато е необходимо. Не бива да ги карат да продължат да ходят на училище и да се откажат от лечението, от страх да не изостанат в учебната работа. Когато децата им трябва да се възстановяват, трябва да им се позволи да се възстановяват, а когато трябва да почиват, трябва да им се позволи да почиват. Осигуряването на здравето на децата е задължително. Ако децата изостанат в училищните си занимания, родителите могат да намерят начин да наваксат след това. Това са отговорностите, които родителите трябва да изпълняват. От една страна, те трябва да помагат на децата си да придобият солидни знания. От друга страна, трябва да ги напътстват и да ги възпитават, така че да вървят по правия път, и да укрепват психичното им здраве, така че да не се влияят от нездравословните тенденции и злите практики на обществото. Същевременно те трябва да накарат децата си да спортуват подходящо, за да укрепят физическото си здраве. Това са нещата, които родителите трябва да правят, вместо насила да налагат на децата си някакви нереалистични очаквания или изисквания. Родителите трябва да изпълняват отговорностите си както по отношение на нещата, от които децата им се нуждаят за своята душевност, така и по отношение на нещата, от които се нуждаят във физическия си живот. Те трябва да ги запознаят с някои общоизвестни неща, като например, че трябва да ядат топла храна, а не студена, че когато времето е студено, трябва да се обличат топло, за да не настинат, като им помагат да се научат да се грижат за собственото си здраве. Освен това, веднага щом открият, че в младите умове на децата им са възникнали някои детински, незрели идеи за бъдещето им или някои крайни мисли, родителите трябва да им предоставят правилни напътствия, като коригират тези детински фантазии и крайни неща, така че децата им да могат да поемат по правия път в живота. Това е изпълняване на техните отговорности. Изпълнението на отговорностите им означава от една страна да се грижат за живота на децата си, а от друга — да напътстват и да поправят мислите на децата си и да им дават правилна насока по отношение на мислите и възгледите им“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (18)). От Божиите слова видях, че отговорността, която родителите имат към малките си деца, от една страна, включва грижа за физическите им нужди и осигуряване на здравословен растеж, а от друга, повече общуване с децата и навременно съветване и решаване на психологическите им проблеми. Още по-добре е да доведат децата си пред Бог. Божиите слова са това, от което хората наистина се нуждаят. Той на практика ни учи как да постъпваме и как да се отнасяме към децата си. Бях родител толкова много години и нямах представа какво всъщност означава да сторя най-доброто за детето си. В този момент осъзнах, че само като следвам Божиите слова, мога наистина да изпълня отговорностите си като родител и че това може също така да позволи на детето ми да расте здраво. С осъзнаването на тези неща вече не принуждавах детето си да участва в тренировки и различни състезания, а вместо това уважавах желанията му. В същото време общувах с него с думите: „Няма да се стремим да те направим звезден играч. След като обичаш да играеш футбол, просто се съсредоточи върху забавлението от играта“. Той беше едновременно изненадан и щастлив, когато ме чу да казвам това. Аз също се почувствах много по-спокойна. След това, когато синът ми ходеше на тренировки или състезания, го оставях да се справя сам. Успокоих се, за да се съсредоточа върху собствения си дълг, и спрях да се тревожа за тези неща. През май 2024 г., когато наближаваше завършването на основното училище, синът ми имаше мач. Като видях, че състезаващите се отбори бяха силни, се притесних от ожесточената конкуренция, затова му предложих да не участва. Но синът ми настоя да отиде. В резултат на това грешките на съотборниците му доведоха до загуба на два гола, а при финалните дузпи синът ми също пропусна гол от нервност. Той беше малко разстроен и съжаляваше, но аз търпеливо го посъветвах и го насърчих да приеме нещата спокойно. След като чу това, синът ми почувства значително облекчение. Обикновено също така свидетелствах за Божието дело пред сина си. Говорих му за това как човекът е създаден от Бог и как Сатана покварява хората. Синът ми беше много заинтересован и бе в състояние да разбере. Също така често учех детето си да се уповава на Бог, когато се сблъсква с трудности, и да бъде честен в думите и действията си, а не да лъже, мами или върши лоши неща.

Желанието за слава и придобивки все още от време на време се надигаше в сърцето ми и особено когато виждах децата на другите да постигат успех в определени интереси или хобита, се чувствах обезпокоена. Въпреки това вече не налагах моите желания на детето си. Една вечер попаднах на откъс от Божиите слова. Беше нещо, от което и аз, и синът ми се нуждаехме, затова го извиках да прочетем този откъс заедно. Всемогъщият Бог казва: „Бог ти дава определен интерес, хоби или силна страна, не означава, че Бог непременно трябва да те накара да изпълняваш някакъв дълг или работа, свързани с твоя интерес, хоби или силна страна. Някои хора казват: „След като от мен не се изисква да изпълнявам дълг в тази област или да се занимавам с работа, свързана с това, тогава защо ми е даден такъв интерес, хоби или силна страна?“. Бог е дал на огромното мнозинство от хората определени интереси и хобита въз основа на различните условия на всеки човек. Разбира се, има множество неща, които се вземат предвид: от една страна, това е за препитанието и оцеляването на хората; от друга, това е за обогатяване на живота на хората. Понякога животът на човек изисква определени интереси и хобита, било то за забавление и развлечение или за да може да се занимава с някои подходящи задачи, като по този начин прави човешкия си живот пълноценен. Разбира се, без значение от кой аспект се гледа, има причина за това Бог да дава, а Бог има и Своите причини и основания да не дава. Може би твоят човешки живот или твоето оцеляване не изискват Бог да ти дава интереси, хобита и силни страни и ти можеш да поддържаш препитанието си или да обогатяваш човешкия си живот и да го направиш пълноценен чрез други средства. Накратко казано, независимо дали Бог е дал на хората интереси, хобита и силни страни, това не е проблем със самите хора. Дори ако някой няма силни страни, това не е дефект на човешката му природа. Хората трябва да възприемат това правилно и да се отнасят към него правилно. Ако човек притежава определени интереси, хобита и силни страни, тогава трябва да ги цени и да ги прилага правилно; ако ги няма, не бива да се оплаква“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (12)). От Божиите слова видях, че Бог дава на хората интереси и хобита, така че, от една страна, те обогатяват човешкия живот, а от друга, позволяват на хората да си изкарват прехраната чрез тях. Но дали в крайна сметка човек може да работи в област, свързана с неговите интереси или хобита, зависи от Божиите предопределения. Разговарях за своето разбиране със сина си за това как да се отнасяме към интересите и хобитата. Синът ми каза: „Благодаря на Бог, че ми позволи да обичам да играя футбол. Той ми донесе много радост, но дали мога да работя работа, свързана с футбола, или как ще си изкарвам прехраната в бъдеще, все още зависи от Божиите повели“. Аз казах: „Точно така. Само Божиите слова са истината и така трябва да разбираме този въпрос“. Чувствам, че да вярваш в Бог е наистина прекрасно. Божиите слова са истината и ни предоставят принципи на практикуване във всички неща, като ни дават път, който да следваме, а също така даряват сърцата ни със свобода и освобождение.