От Марчела, Филипините

Аз съм ръководител на екип по поенето в църквата. Понеже всеки ден към църквата се присъединяват новодошли, надзорникът ни помоли да докладваме своевременно как вървят събиранията на новодошлите. Един ден, докато пишех доклада, открих, че за няколко от новодошлите не са били организирани никакви събирания. Стреснах се и си помислих: „Как можах да пропусна това?“. Не можех да повярвам, че съм допуснала такава елементарна грешка. Всеки ден изпълнявах дълга си толкова внимателно, така че как можеше да възникне такъв проблем? В миналото надзорникът беше преценил, че съм отговорна, че имам чувство за бреме в дълга си и че си върша работата с внимание към детайла. И все пак този път бях допуснала такава елементарна грешка. Зачудих се: „Ако пиша за това честно, дали няма да загубя уважението на надзорника? Освен това аз съм ръководител на екип и всеки ден напомням на братята и сестрите да бъдат внимателни в дълга си, но днес аз съм тази, която е била небрежна. Дали ще си помислят, че само крещя лозунги и повтарям думи и доктрини?“. Бях като котка върху горещи въглени и в главата ми непрекъснато се въртяха мисли за това какво трябва да направя. След като помислих известно време, реших, че в никакъв случай не трябва да им позволя да разберат за това. Така че в доклада си до надзорника казах, че съм уведомила тези новодошли, но те са казали, че интернет връзката им е лоша и не могат да присъстват на събирането в онзи ден. След като написах това, си помислих: „Отървах се от надзорника, но какво ще стане, ако сестрата, която пои тези новодошли, ги попита за истинската причина, поради която не са присъствали на събирането, и след това докладва истината на надзорника? Няма ли това да разобличи лъжата ми? Ако надзорникът разбере, че съм излъгала и съм се опитала да го измамя, тогава какво ще си помисли за мен? Какво ще си помислят за мен братята и сестрите ми? Дали ще си помислят, че съм напълно измамна, щом върша нещо толкова срамно и достойно за презрение? Ако това се случеше, с репутацията ми щеше да бъде свършено. Как мога да се справя с този въпрос, без да оставям следи? Стига сестрата, която пои тези новодошли, да не говори с надзорника, този проблем няма да бъде разобличен“. Затова побързах да намеря сестрата и ѝ обясних ситуацията честно, а тя каза, че можем да уредим нещата на следващия ден. Като чух това, най-накрая въздъхнах с облекчение след напрегнатата нощ на работа. Но по-късно се почувствах наистина неспокойна, като си мислех: „Очевидно не организирах нищо, а вместо това казах, че новодошлите не са присъствали на събирането. Не се ли опитвах очевидно да заблудя другите, като правех това? Но ако призная грешката си на надзорника, ще загубя доброто впечатление, което той има за мен“. За миг ме обзеха смесени чувства и не знаех какво да правя. Бързо се помолих на Бог: „Боже, чувствам се толкова зле в момента. Знам, че това, което направих, беше опит да измамя Теб и надзорника, но наистина нямам смелостта да му призная грешката си, тъй като се страхувам, че ако го направя, това ще навреди на добрия образ, който имат другите за мен. Боже, моля Те, напътствай ме, за да мога да си науча урока от това и да практикувам истината“.

След като се помолих, потърсих подходящи откъси от Божиите слова според състоянието си. Прочетох Божиите слова: „В ежедневието си хората често говорят глупости, лъжат, изричат невежи и глупави неща и се оправдават. В повечето случаи го правят заради суетата и гордостта си и за да задоволят собственото си его. Изричането на подобни лъжи разкрива покварения им нрав. Ако се справиш с тези покварени елементи, сърцето ти ще се пречисти и постепенно ще станеш по-чист и по-честен. Всъщност всеки знае защо лъже. Хората се опитват да се съревновават с останалите и да се представят за такива, каквито не са, заради личната си изгода и гордостта си или заради суетата и статуса си. В крайна сметка обаче другите разкриват и разобличават лъжите им, а те губят престижа си, както и достойнството и почтеността си. Всичко това се дължи на прекомерно многото лъжи. Лъжите ти станаха твърде много. Всяка твоя дума е опорочена и неискрена. Нито дума, изречена от теб, не може да се счита за вярна или честна. Макар да не изпитваш срам, когато лъжеш, дълбоко в себе си се чувстваш опозорен. Гризе те съвестта, имаш ниско мнение за себе си и си мислиш: „Защо водя толкова жалък живот? Толкова ли е трудно да казвам истината? Трябва ли да прибягвам до лъжи заради гордостта си? Защо животът ми е толкова изтощителен?“. Не е нужно да водиш изтощителен живот. Ако практикуваш да бъдеш честен, ще можеш да живееш спокоен, свободен и освободен живот. Ти обаче си избрал с лъжи да пазиш гордостта и суетата си. В резултат на това съществуването ти е уморително и окаяно, но сам си го причиняваш. Човек може и да придобие чувство на гордост, като излъже, но какво е това чувство на гордост? То просто е безсмислено и напълно безполезно. Да лъжеш означава да предадеш почтеността и достойнството си. Това отнема достойнството и почтеността на човека, а Бог е недоволен от това и го ненавижда. Струва ли си? Не. Това ли е правилният път? Не, не е. Хората, които лъжат често, живеят според сатанинския си нрав. Те живеят под властта на Сатана. Нито живеят в светлината, нито в Божието присъствие. Постоянно мислиш как да излъжеш, а след като излъжеш, се налага да мислиш как да прикриеш лъжата. А когато не успееш да я прикриеш достатъчно добре и тя е разобличена, трябва да си блъскаш главата в опит да замажеш несъответствията и да я изкараш правдоподобна. Не е ли уморително да живееш така? Изтощително е. Заслужава ли си? Не, не си заслужава. Какъв е смисълът да се напрягаш да изричаш лъжи, а после — да ги прикриваш, и то само заради гордостта, суетата и статуса? Накрая се замисляш и си казваш: „Какъв е смисълът? Твърде изтощително е да лъжа и да се налага да прикривам лъжите си. Няма да стане, ако постъпва така. По-лесно ще е просто да стана честен човек“. Искаш да станеш честен, но не можеш да се откажеш от гордостта, суетата и личните си интереси. Следователно, за да ги защитиш, можеш единствено да прибягваш до лъжи. Ако си човек, който обича истината, ще понесеш всякакви страдания, за да я практикуваш. Дори това да означава да пожертваш репутацията и статуса си и да понесеш подигравки и унижения от останалите, няма да имаш нищо против. Стига да си способен да практикуваш истината и да удовлетвориш Бог, това е достатъчно. Хората, които обичат истината, избират да я практикуват и да бъдат честни. Това е правилният път и той е благословен от Бог. Какво избира човек, ако не обича истината? Избира да прибягва до лъжи, за да защити репутацията, статуса, достойнството и почтеността си. Ще предпочете да бъде измамен, а Бог да го възненавиди и отхвърли. Такива хора отхвърлят както истината, така и Бог. Те избират собствената си репутация и статус и искат да са измамни. Не се интересуват от това дали Бог е доволен и дали ще ги спаси. Могат ли все пак такива хора да бъдат спасени от Бог? Категорично не може, защото са избрали грешния път. Те могат да живеят само с лъжи и измами. Могат да водят само мъчителен живот на говорене на лъжи, които после прикриват и всеки ден си блъскат главата, за да се защитават. Напълно си се объркал, ако си мислиш, че с лъжи можеш да защитиш репутацията, статуса, суетата и гордостта, които желаеш. Всъщност, като лъжеш, не само не успяваш да запазиш суетата и гордостта си, достойнството и почтеността си, но нещо по-сериозно — пропускаш възможността да практикуваш истината и да бъдеш честен човек, а това е още по-страшно. Дори в конкретния момент да успееш да защитиш репутацията, статуса, суетата и гордостта си, ти си пожертвал истината и си предал Бог. Това означава, че напълно си загубил възможността Той да те спаси и да те доведе до съвършенство, а това е най-голямата загуба и цял живот ще съжаляваш. Измамниците никога няма да разберат това“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само когато човек стане честен, може да изживее истинско човешко подобие). От Божиите слова разбрах, че измамните хора говорят и действат, за да защитят собствената си суета, гордост и интереси. Те добре знаят, че Бог не харесва това, но все пак си блъскат главите, за да лъжат, да се прикриват и да мамят. Може да изглежда, че защитават гордостта и суетата си, но губят възможността да практикуват истината и ако не се покаят, в крайна сметка ще бъдат отстранени от Бог и напълно ще загубят възможността да бъдат спасени от Бог. Когато осъзнах това, бях зашеметена. Поведението ми беше точно като състоянията, които Бог разобличава! Веднага щом открих, че за няколко новодошли не са били организирани събирания, се притесних какво ще си помисли надзорникът за мен, ако разбере, и дали няма да загубя уважението му. Също така се притеснявах, че след като братята и сестрите разберат, ще споменат факта, че все им напомням да бъдат по-усърдни в дълга си, но аз самата съм допуснала такава елементарна грешка в собствения си дълг. Страхувах се, че ще си помислят, че съм човек без реалности, който просто повтаря думи и доктрини. За да защитя добрия образ, който хората имаха за мен, излъгах и казах, че новодошлите не са присъствали на събирането поради лош интернет. Но също така се притеснявах, че сестрата, която пои новодошлите, ще научи за действителната ситуация и след това ще докладва на надзорника, като по този начин ще разобличи несъответствието в това, което бях казала. Поради това се втурнах при сестрата по поенето, за да ѝ обясня ситуацията. За да защитя суетата и гордостта си, си блъсках главата, докато лъжех и се опитвах да прикрия лъжата си. Добре съзнавах, че това е против Божието намерение, и се чувствах виновна, но все пак не практикувах истината. Бях подчинена на покварения си нрав и се чувствах едновременно измъчена и изтощена. Загубих както човешкото си достойнство, така и почтеността си. Мислех, че като правя това, не оставям следи, но в действителност Бог проучва внимателно всичко. Държах се като клоун. Колкото повече размишлявах, толкова повече чувствах, че това, което бях направила, е отвратително, достойно за презрение и мръсно, и че действията ми са накарали Бог да ме ненавижда. В същото време почувствах необяснимо чувство на тревога и страх, сякаш наистина бях в опасност. Точно както казва Бог: „Напълно си се объркал, ако си мислиш, че с лъжи можеш да защитиш репутацията, статуса, суетата и гордостта, които желаеш. Всъщност, като лъжеш, не само не успяваш да запазиш суетата и гордостта си, достойнството и почтеността си, но нещо по-сериозно — пропускаш възможността да практикуваш истината и да бъдеш честен човек, а това е още по-страшно. Дори в конкретния момент да успееш да защитиш репутацията, статуса, суетата и гордостта си, ти си пожертвал истината и си предал Бог. Това означава, че напълно си загубил възможността Той да те спаси и да те доведе до съвършенство, а това е най-голямата загуба и цял живот ще съжаляваш“. Въпреки че лъжата ми позволи да защитя суетата и гордостта си пред другите и да запазя доброто впечатление, което хората имаха за мен, аз загубих възможността да практикувам истината и да бъда честен човек, и извърших завинаги незаличимо прегрешение пред Бог. По-късно се зачудих: „Защо не мога да спра да лъжа през цялото време? Каква е първопричината за това?“.

Един ден по време на духовната си практика прочетох откъс от Божиите слова: „В това общество принципите на хората за справяне със света, начинът им на живот и съществуване и дори отношението и представите им за религията и вярата, както и различните им представи и възгледи за хората, събитията и нещата — всички тези неща неизбежно са обусловени от семейството. […] Когато по-възрастните в семейството често ти казват: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“, целта е да придадеш значение на това да изглеждаш добре, да живееш така, че да бъдеш уважаван, и да не вършиш неща, които ти навличат позор. И така, в положителна или в негативна посока насочва хората тази поговорка? Може ли да те доведе до истината? Може ли да те доведе до разбирането на истината? (Не, не може.) Със сигурност не може! Това, което Бог изисква от хората, е те да бъдат честни. Когато си прегрешил, или си направил нещо нередно, или си извършил нещо, което е бунт срещу Бог и противоречи на истината, трябва да се самоанализираш, да осъзнаеш грешката си и да анализираш покварения си нрав. Само по този начин можеш да постигнеш истинско покаяние и след това да действаш в съответствие с Божиите слова. Каква нагласа трябва да притежават хората, за да практикуват това да бъдат честни? Има ли някакъв конфликт между изискваната нагласа и гледната точка, илюстрирана от поговорката: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“? (Да.) Какъв е конфликтът? Поговорката: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“ цели да накара хората да придават значение на това да изживяват светлата си и привлекателна страна и да вършат повече неща, които ги представят в добра светлина, вместо да вършат неща, които са лоши или позорни, или да разобличават грозната си страна, и да им попречи да живеят живот, който не е почтен или достоен. Заради гордостта си, заради лъскането на имиджа си, човек не може да говори за себе си като за напълно безполезен, камо ли да разказва на другите за тъмната си страна и за срамните си аспекти, защото трябва да живее почтен и достоен живот, а за да има достойнство, човек се нуждае от гордост, а за да има гордост, човек трябва да се преструва и да се маскира. Това не е ли в конфликт с това да си честен човек? (Да.) Когато си честен човек, ти вече си се отказал от поговорката: „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“. Ако искаш да си честен човек, не придавай значение на имиджа си. Имиджът на човека не струва и пукната пара. Изправен пред истината, човек трябва да се разкрие, а не да се преструва или да си създава фасада. Човек трябва да разкрие пред Бог истинските си мисли, грешките, които е допуснал, аспектите, които нарушават истините принципи, и т.н., а също така да разкрие тези неща пред своите братя и сестри. Въпросът не е да живееш заради гордостта си, а по-скоро да живееш, за да бъдеш честен човек, да живееш, за да се стремиш към истината, да живееш, за да бъдеш истинско сътворено същество и да живееш, за да удовлетвориш Бог и да бъдеш спасен. Но когато не разбираш тази истина и не разбираш Божиите намерения, нещата, които са обусловени у теб от семейството, обикновено преобладават в сърцето ти. Така че, когато направиш нещо нередно, ти го прикриваш и се преструваш, като си мислиш: „Не мога да кажа на никого за това и няма да позволя на никой друг, който знае за него, да разказва на хората. Ако някой от вас каже на някого, няма да ти се размине лесно. Гордостта ми е на първо място. Човек живее единствено заради гордостта си, която е по-важна от всичко друго. Ако човек няма гордост, той губи цялото си достойнство. Така че не можеш да говориш истината, трябва да се преструваш, трябва да прикриваш нещата, иначе вече няма да имаш гордост или достойнство и животът ти ще бъде безполезен. Ако никой не те уважава, значи си просто безполезен, просто си евтин боклук“. Възможно ли е да постигнеш това да си честен човек, като практикуваш по този начин? Възможно ли е да бъдеш напълно открит и да се самоанализираш? (Не, не е възможно.) Очевидно е, че като постъпваш по този начин, ти се придържаш към поговорката „хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“, която е обусловена в теб от семейството ти“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (12)). Чрез разобличаването на Божиите слова най-накрая осъзнах, че съм живяла според сатанинската отрова „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“. Това се беше превърнало в моя насока за това как действам и се държа. От детството семейството ми винаги ме е учило: „В този живот трябва да се съсредоточиш върху репутацията си, така че другите да имат високо мнение и добро впечатление за теб. „Ако се прочуеш с лошо надлъж и нашир, тогава дори родителите ти ще се посрамят“. След като започнах училище, учителите често ни учеха: „За да водите стойностен живот, трябва да спечелите похвалата на другите“. Под влиянието на тези погрешни идеи обръщах особено внимание на това как ме виждат другите във всичко, което правех. След като намерих Бог и поех дълга си в църквата, все още се фокусирах много върху образа, който другите имаха за мен, и всеки ден изпълнявах дълга си внимателно, като се притеснявах се, че ако се подхлъзна за момент, ще създам проблеми и ще навредя на доброто впечатление, което бях оставила в сърцата на братята и сестрите. Дори и най-малкият проблем ме караше да се чувствам сякаш съм в смъртна опасност и изпълваше сърцето ми с парализираща тревога. За да запазя добрия си образ, не посмях да призная грешките си на надзорника, затова прибягнах до трикове и измама и фалшиво докладвах ситуацията със събиранията на новодошлите. Като живеех според тези сатанински отрови, станах наистина лъжлива и измамна и за да поддържам гордостта и статуса си, загубих основните принципи на това да бъдеш човек. Живеех толкова долен и безполезен живот! Когато опитите ми да бъда честен човек се сблъскаха със сатанинския закон „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“, се оказах неспособна да практикувам истината или да застана на страната на истината. Как можех да бъда спасена, ако продължавах така? Като осъзнах сериозните последици от живота според сатанинските отрови, дълбоко съжалих, че не практикувах истината, затова потърсих път за практикуване в Божиите слова.

По-късно прочетох Божиите слова: „За да бъдеш честен човек, първо трябва да разкриеш сърцето си, за да може всеки да погледне в него, да разбере всичко, което мислиш, и да види истинското ти лице. Не трябва да се опитваш да се маскираш или да се прикриваш. Само тогава другите ще ти вярват и ще те считат за честен човек. Това е най-основната практика и предпоставка да бъдеш честен човек. Ако винаги се преструваш, все симулираш святост, благородство, величие и възвишен характер; ако не позволяваш на хората да видят покварата и недостатъците ти; ако представяш фалшив образ пред хората, така че те да повярват, че си почтен, че си велик, саможертвен, справедлив и безкористен — нима това не е измама и лъжа? Дали хората няма да успеят да прозрат що за човек си след време? Затова не се маскирай и не се прикривай. Вместо това се разкрий и открий сърцето си пред другите“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Най-основната практика да бъдеш честен човек). „Трябва да търсите истината, за да разрешите всеки проблем, който възниква, независимо какъв е той, и по никакъв начин не трябва да се прикривате или да си поставяте маска за пред другите. Вашите недостатъци, вашите несъвършенства, вашите грешки, вашият покварен нрав — бъдете напълно открити по отношение на всички тях и разговаряйте помежду си за тях. Не ги прикривайте в себе си. Да се научиш как да бъдеш открит е първата стъпка към навлизането в живота и е първото препятствие, което най-трудно се преодолява. Щом веднъж си го преодолял, навлизането в истината е лесно. Какво означава да направиш тази стъпка? Това означава, че ти отваряш сърцето си и показваш всичко, което имаш, добро или лошо, положително или отрицателно, като оголваш себе си пред погледа на другите и на Бог. Ти не скриваш нищо от Бог, не укриваш нищо, не прикриваш нищо, не проявяваш хитрост и измама и си също така открит и честен с другите хора. По този начин живееш в светлината и не само Бог ще те проучва внимателно, но и други хора също ще видят, че действаш принципно и прозрачно. Не е необходимо да използваш каквито и да е методи, за да защитаваш репутацията, имиджа и статуса си, нито да прикриваш или замазваш грешките си. Не е необходимо да полагаш тези безполезни усилия. Ако можеш да се освободиш от тези неща, ще бъдеш много спокоен, ще живееш без ограничения или болка и ще живееш изцяло в светлината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). От Божиите слова разбрах, че за да не бъда измамна или мамеща, трябва да практикувам да съм честен човек според Божиите слова и трябва да практикувам да отварям сърцето си и да общувам с братята и сестрите, да говоря това, което наистина ми е на ума. Независимо от покварените нрави, които имам, грешките, които допускам в дълга си, или недостатъците, или липсите, които имам, трябва да се науча да съм открита и да се разкривам, като позволя на братята и сестрите да видят, че като тях, и аз имам многобройни покварени нрави и не съм по-добра от тях. Само като бъда открита и пряма, сърцето ми може да се чувства спокойно и в мир. С тази мисъл исках да говоря открито пред братята и сестрите за състоянието си. Но когато си помислих да кажа истината, се разтревожих много. Страхувах се, че надзорникът ще ме скастри и че братята и сестрите ще ме гледат с пренебрежение. Затова се помолих на Бог в сърцето си да ме напътства да практикувам според Неговите слова и да бъда честен човек. След като се помолих, се почувствах мотивирана и събрах смелост да изпратя съобщение на надзорника, като му казах, че не съм казала истината, когато съм докладвала за събиранията на новодошлите. След като прочете съобщението ми, надзорникът просто ме попита защо съм направила това и не каза почти нищо друго. По-късно, по време на едно събиране, аз също така говорих открито и проведох общение с братята и сестрите, като се позовах на Божиите слова за това да бъдеш честен човек. Говорих за това как съм лъгала и мамила, за да прикрия грешките си, и споделих размишленията и разбирането си по този въпрос, за да могат те да си вземат поука от моето преживяване. След като споделих, сърцето ми най-сетне олекна от тежкото бреме и моментално се успокои.

След това преживяване започнах да размишлявам: „Защо когато другите се сблъскват с проблеми или отклонения в дълга си, те могат да се отнесат правилно, но когато аз се сблъсквам с проблеми, сърцето ми е изпълнено със смут? Защо сърцето ми остава в безпокойство? Освен факта, че за мен е важно да имам добър образ в очите на другите, какъв друг може да е проблемът?“. Един ден по време на духовната си практика случайно попаднах на препис на видеоклип със свидетелство за преживяване, озаглавен „Защо е толкова трудно да признаем грешките си?“. В него се цитираше откъс от Божиите слова, който ми беше много полезен. Всемогъщият Бог казва: „Как трябва да практикувате, за да бъдете обикновени и нормални хора? Как може да стане това? […] Първо, не си поставяйте титла и не се обвързвайте с нея, като казвате: „Аз съм водачът, аз съм ръководителят на екипа, аз съм отговорникът, никой не познава тази работа по-добре от мен, никой не е по-умел от мен“. Не се вкопчвай в титлата, която сам си си определил. Щом го направиш, това ще върже ръцете и краката ти и ще се отрази на всичко, което казваш и правиш. Ще засегне и нормалното ти мислене и преценка. Трябва да се освободиш от възпирането на този статус. Първо, слез по-ниско от официалната си титла и позиция и заеми мястото на обикновен човек. Ако го направиш, манталитетът ти ще стане донякъде нормален. Трябва и да признаваш и да казваш: „Не знам как да направя това, не разбирам и онова. Ще трябва да проуча и да изследвам“ или „Никога не съм се сблъсквал с това, затова не знам какво да правя“. Когато си способен да кажеш това, което наистина мислиш, и да говориш честно, ще притежаваш нормален разум. Останалите ще те познават истински и така ще имат нормална представа за теб, няма да се налага да се преструваш, няма да си под голям натиск и така ще можеш да общуваш нормално с хората. Такъв живот е свободен и лесен. Всеки, който смята, че животът е изтощителен, сам си го е причинил“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Да се ценят Божиите слова е основата на вярата в Бог). Чрез разобличаването на Божиите слова видях ясно собствените си проблеми. В началото, когато ми беше възложен дългът на ръководител на екип, не се поставих на правилното място и си сложих титлата „ръководител на екип“. Открих, че всичко, което казвах или правех, беше белязано от тази титла. Мислех, че след като съм станала ръководител на екип, професионалните ми умения и работоспособност трябва да са по-силни от тези на другите братя и сестри и че обичайното ми поведение трябва да бъде по-добро от тяхното. След като възприех тези погрешни възгледи, не си позволявах да правя грешки или отклонения в дълга си, защото се страхувах, че другите ще имат лошо мнение за мен. Носех толкова тежко бреме в дълга си и беше толкова уморително и болезнено да живея по този начин. Всичко това беше, защото не разбирах истината и не гледах на нещата според Божиите слова. В действителност, това, че църквата ми уреди да изпълнявам дълга на ръководител на екип, беше благодат от Бог и възможност да се обучавам, за да компенсирам недостатъците си. Макар да бях ръководител на екип, понякога резултатите от поенето на моите братя и сестри бяха дори по-добри от моите. Но все пак аз винаги си мислех, че като ръководител на екип трябва да съм по-добра от другите и не мога да правя никакви грешки. Това беше наистина надменно и лишено от разум! Аз съм просто един покварен човек, така че беше нормално да имам отклонения или да разкривам покварени нрави в дълга си. Трябваше да се отнасям правилно към това, да говоря открито пред братята и сестрите и да се разкривам пред тях, и трябваше да обобщя проблемите от моите отклонения и грешки, и да се самоанализирам. Само тогава можех да изпълнявам дълга си по-добре.

Няколко дни по-късно надзорникът ми изпрати съобщение. В съобщението се казваше, че един новодошъл е присъствал на събиране, но аз съм докладвала, че не е, и той ме помоли да бъда по-внимателна, когато следя събиранията на новодошлите, и да проверявам внимателно докладите си. След като прочетох съобщението, сърцето ми подскочи и си помислих: „Вече проверих доклада, как можах да допусна такава грешка?“. Бързо отворих документа. В този момент си спомних, че тъй като имах други спешни въпроси, с които да се занимавам, само го бях погледнала бегло и наистина не бях проверила внимателно информацията, като в резултат на това бях допуснала грешка при докладването на състоянието на събиранията на новодошлия. По време на вечерното събиране исках да споделя грешката си с братята и сестрите, за да могат да се поучат от нея. Но се чувствах раздвоена, като си мислех: „Ако братята и сестрите разберат, че съм допуснала още една грешка, дали ще си помислят, че съм просто нехайна в дълга си? Дали ще се чудят какво става с мен напоследък и ще бъдат озадачени защо продължавам да правя грешки? Какво ще си помислят за мен? Дали ще си помислят, че нещо не е наред с мен?“. За миг сърцето ми беше напълно объркано. В този момент осъзнах, че нещо не е наред със състоянието ми, затова се помолих на Бог да ме напътства да практикувам истината и да бъда честен човек. Тогава прочетох Божиите слова: „Ако искаш да си честен човек, не придавай значение на имиджа си. Имиджът на човека не струва и пукната пара. Изправен пред истината, човек трябва да се разкрие, а не да се преструва или да си създава фасада. Човек трябва да разкрие пред Бог истинските си мисли, грешките, които е допуснал, аспектите, които нарушават истините принципи, и т.н., а също така да разкрие тези неща пред своите братя и сестри. Въпросът не е да живееш заради гордостта си, а по-скоро да живееш, за да бъдеш честен човек, да живееш, за да се стремиш към истината, да живееш, за да бъдеш истинско сътворено същество и да живееш, за да удовлетвориш Бог и да бъдеш спасен“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (12)). Божиите слова изведнъж изясниха мислите ми и ми дадоха мотивация да практикувам истината и да бъда честен човек. Исках да призная грешките си на братята и сестрите и въпреки че това може да е малко неудобно, щях да практикувам да бъда честен човек според Божиите изисквания и да изживявам човешко подобие, а духовно щях да се чувствам освободена и волна. Като осъзнах това, се помолих на Бог в сърцето си да ме напътства да практикувам според Неговите слова и реших, че без значение как гледаха другите на мен, аз просто исках да удовлетворя Бог. По време на вечерното събиране разказах на братята и сестрите за грешките, които бях допуснала в дълга си поради своята небрежност, и ги призовах да не правят същите елементарни грешки, които бях направила аз. След като казах тези неща, се почувствах спокойна и волна.

Чрез това преживяване, докато продължавах да изпълнявам дълга си, вече не се тревожех за това какво мислят другите за мен, както преди, и можех да се изправя пред грешките си по-спокойно. Всеки ден се опитвам да правя всичко възможно, което трябва, и да се отнасям към нещата сериозно, и когато в дълга ми възникнат проблеми, ако са причинени от покварения ми нрав, заставам пред Бог, за да размишлявам и да търся истината, за да разреша покварения си нрав. Ако тази грешка е причинена от някаква конкретна причина, тогава използвам грешките, допуснати в дълга ми, за да обобщя отклонението и да го коригирам следващия път. Благодаря на Бог за Неговото напътствие! Като практикувах по този начин, вкусих радостта от това да практикувам истината и да бъда честен човек.