От Сун Юен, Китай

Още от малка бях затворена в себе си и дори не можех да разпозная всичките си съученици в училище. Нямах много приятели и не исках да общувам особено с другите, защото чувствах, че няма за какво да си говорим. Постепенно започнах силно да се страхувам да общувам с непознати. Когато бях сред много хора, изпитвах голямо напрежение и още повече не ми се говореше, защото се боях, че ако кажа нещо погрешно, ще се изложа пред другите.

Когато бях в гимназията, аз и семейството ми приехме делото на Всемогъщия Бог от последните дни. По-късно в църквата ме обучиха за дълг, свързан с графичен дизайн, който се състоеше предимно в работа пред компютър. Най-много говорех за собственото си състояние по време на събирания, но не се налагаше да общувам твърде много с другите, така че интровертният ми характер не ме възпираше особено много. През 2022 г. поех дълга по поенето. В началото аз и сестра Дзяин се събирахме заедно с новодошлите. Дзяин изобщо не беше срамежлива. Напротив, тя умееше чудесно да си говори с тях. В хода на разговора успяваше да разбере състоянието и проблемите им, след което намираше подходящи откъси от Божиите слова, за да разговаря с тях. Новодошлите много я харесваха и с желание общуваха с нея. Всеки път, когато виждах това, изпитвах голяма завист. Искаше ми се да съм толкова екстровертна като нея и да говоря с хората с такава лекота. За мен това беше изключително трудно и се чудех как сестрата го прави с такава лекота. Гледах ги как си говорят отстрани и винаги имах чувството, че не се вписвам сред тях, и това ме натъжаваше. Понякога Дзяин ме подканяше да говоря. Можех донякъде да поговоря по въпросите, които имаха новодошлите, но щом проговорех, започвах да заеквам и да се повтарям. Никога не успявах да изразя добре това, което исках да кажа. Чувствах се сякаш имам толкова слаби заложби, че дори не мога да говоря както трябва, и се чудех какво бих им казала, ако сестрата ми ги повери. Самата мисъл, че трябва да се събирам сама с новодошлите, ме напрягаше, защото се страхувах, че ако се изразявам зле, те няма да ме харесат и повече няма да искат да се събират с мен. Още повече се боях, че проблемите ми с общуването ще ми попречат да изпълнявам добре дълга си. Като се има предвид, че поенето на новодошлите и проповядването на евангелието изискват общуване с хора, а на мен ми липсваше именно това умение, чувствах, че ако не мога да поя новодошлите, няма да мога да изпълнявам добре и други дългове. Това ме караше да се чудя: „Ако нямам дълг, който да изпълнявам, как ще мога да бъда спасена? Какво бъдеще или крайна цел ще имам?“. Щом бях поела този дълг, трябваше да намеря начин да победя тази трудност. По-късно започнах внимателно да слушам как сестрата говори с другите, как започва разговорите, как стига до разбиране на трудностите на новодошлите и т.н. Запомнях тези неща и ги имах предвид, за да знам какво да кажа, когато се срещна с новодошли. Но когато действително отидох сама да се събирам с тях, бях много напрегната. Умът ми просто не ми съдействаше и забравих повечето от това, което бях запомнила. Събрах малко смелост и се насилих да говоря, като следвах примера на това, което беше казала сестрата, но думите ми звучаха наистина безжизнено. Дори един толкова прост въпрос като „Как си напоследък?“ не прозвуча толкова естествено, както при нея, и след няколко думи настъпваше неловко мълчание. Презирах се и си мислех: „Защо съм толкова непохватна с думите? Не мога дори няколко елементарни думи да кажа както трябва!“. Наистина исках да променя интровертния си характер, защото имах чувството, че само така ще бъда по-пригодна за дълга по поенето и само тогава бъдещето и крайната ми цел щяха да бъдат сигурни. Мислех си, че може би не съм практикувала достатъчно, затова оттогава нататък на всяко събиране се стараех да говоря повече с новодошлите, но така и не успявах да направя пробив. Тогава се замислих да се моля повече на Бог и че може би, ако Бог ме напътства, ще стана по-екстровертна и ще мога да общувам. Но след като се помолих няколко пъти, все още не можех да преодолея притеснението си, когато се срещах с хора, и постепенно се обезсърчих, като си мислех: „Защо не виждам никаква промяна, след като се упражнявах толкова дълго? Искам да изпълня този дълг, но този мой характер просто не е подходящ за това. Защо Бог не ме е направил малко по-екстровертна? Ако можех да общувам като Дзяин, щях да мога да изпълнявам този дълг, нали? Ако продължавам да имам трудности с общуването, нима новодошлите няма да ме помислят за страшно непохватна? Ще искат ли изобщо да се събират с мен в бъдеще? Ами ако ме освободят, защото не изпълнявам дълга си?“.

Веднъж една новодошла имаше някои представи и църковните водачи ме помолиха да ѝ помогна. Като се прибрах, побързах да намеря подходящи истини. Прегледах ги няколко пъти и дори ги научих наизуст, но когато отидох в дома ѝ, все още бях толкова напрегната, че сърцето ми щеше да изскочи, а ръцете ми се потяха от силното стискане. Новодошлата спомена и някои други представи и макар да имах известни идеи как да ги разреша, бях толкова напрегната, че умът ми блокира и забравих какво щях да казвам още след първите няколко изречения. Отговорите на новодошлата бяха много безразлични. Когато си тръгнах, си помислих: „Аз съм абсолютно ужасна в това! Явно се бях подготвила добре предварително, но в решаващия момент просто не успях да се изразя ясно. Този дълг изобщо не е за човек като мен, който не умее да говори“. Колкото повече мислех за това, толкова по-негативна ставах.

След известно време водачите изпратиха писмо. В него се казваше, че имам интровертен характер, не умея да общувам с другите и ми липсва чувство за бреме в дълга ми, затова след оценка са решили да ми възложат друг дълг. Изпитах смесица от емоции: „Човек като мен, който не умее да говори, не може дори да пои новодошли, камо ли да проповядва евангелието. Нямам други таланти, така че какъв друг дълг мога да изпълнявам? Божието дело е към края си, а аз оставам без дълг; това не означава ли, че ще бъда отстранена?“. Колкото повече мислех за това, толкова по-нещастна ставах, и бях толкова негативна, че дори започнах да се оплаквам от Бог. Мислех си: „Дадох всичко от себе си, за да се променя, но все още не мога да общувам добре. Защо Бог ми е дал такъв характер? Бог трябваше да ме направи по-екстровертна, способна да общувам с другите. Тогава щях да мога да изпълнявам дълга си“. Като мислех така, изведнъж леко се уплаших: „Да не би да се оплаквам от Бог?“. Не смеех повече да мисля така, но нямах мотивация в дълга си. По това време една новодошла беше в лошо състояние, а аз не исках да отида да разговарям с нея и да разреша проблема. Мислех си, че така или иначе ще я прехвърлям на друга сестра, за да я пои, мога да оставя сестрата да се погрижи за проблемите ѝ. Докато си го мислех, се почувствах донякъде виновна и осъзнах, че това не е правилно. Спомних си Божиите слова: „Бог ни позволява да живеем, затова трябва да изпълняваме добре дълга си. Всеки ден, в който сме живи, трябва да изпълняваме добре дълга си за този ден и да превърнем това, което Бог ни е поверил, в наша основна задача, да превърнем изпълнението на дълга си в най-важното нещо в живота си, за да го изпълним добре. Макар да не се стремим към съвършенство, ние трябва да се стремим към истината и да действаме въз основа на Божиите слова и истините принципи, така че да удовлетворим Бог, да посрамим Сатана и за нищо да не съжаляваме. Такова отношение трябва да имат вярващите в Бог към дълга си“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Петте условия, които трябва да изпълниш, за да поемеш по правилния път на вяра в Бог). Божиите слова ми помогнаха да разбера, че Бог гледа отношението на човека към неговия дълг — дали е отдаден и дали полага всички усилия, и че това е най-важното. Мислех си, че понеже съм интровертна и не умея да общувам добре, не се посвещавам на своя дълг и не искам да полагам усилия да търся истината, за да разреша проблемите на новодошлата. Изобщо не проявявах внимание към нейния живот. С такова отношение нямах никакво чувство за отговорност — как тогава Бог би могъл да ме одобри? Макар да ми бяха възложили нов дълг, някои задачи все още трябваше да се свършат по време на периода на предаване. Не можех да действам по инерция. Трябваше бързо да разреша проблемите на новодошлата и да изпълня отговорността си докрай. По-късно потърсих начини да разреша проблемите ѝ и за моя изненада намерих много полезна статия със свидетелство за преживяване, която засягаше точно нейните проблеми. След това разговарях с нея за преживяванията на автора от статията и макар да не говорех много гладко, проблемите ѝ в крайна сметка бяха решени.

След време водачите видяха, че съм написала няколко статии със свидетелство за преживяване, и ми възложиха да изпълнявам дълг, свързан с текст. Три месеца по-късно водачите ме помолиха да споделя с няколко братя и сестри принципите за писане на проповеди. Когато се замислих за моя характер и неспособността ми да общувам, камо ли да обяснявам принципи, се зачудих как изобщо ще мога да разговарям ясно за тези неща с другите. Затова казах с остър тон: „Карате ме да правя нещо, което не мога! Може да попреча на напредъка на другите!“. Както и да разговаряха водачите с мен, се чувствах неспособна и се съпротивлявах. След като си тръгнаха, се успокоих и почувствах известно съжаление и упрек към себе си. Осъзнах, че дългът, който ми е възложен, е изцяло част от Божието върховенство и уредби и че да отхвърлям дълга си по този начин не е в съответствие с Божието намерение. След това се съгласих да поема този дълг. Въпреки това все още бях възпирана от интровертния си характер и се чувствах унила за всичко, което правех. Мислех си: „Както и да е, не мога да успея в стремежа си, така че просто ще бъда някой, който полага труд. Това е достатъчно“. Макар да осъзнавах, че този начин на мислене е погрешен, не знаех как да го променя.

По-късно попаднах на един откъс от Божиите слова, който наистина ми помогна. Всемогъщият Бог казва: „Има някои проблеми, които не могат да се разрешат от хората. Например може да си склонен да се изнервяш, когато говориш с други хора. Когато се сблъскваш със ситуации, може да имаш собствени идеи и гледни точки, но да не можеш да ги изразиш ясно. Чувствате се особено нервни в присъствието на много хора, говорите несвързано и устните ви треперят. Някои хора дори заекват. А други, ако присъстват представители на противоположния пол, са още по-малко разбираеми — просто не знаят какво да кажат или какво да направят. Лесно ли се преодолява това? (Не.) Поне в краткосрочен план за теб не е лесно да преодолееш този недостатък, защото той е част от вродените ти условия. […] ако можеш да преодолееш тази слабост, този недостатък, в краткосрочен план, тогава го направи. Ако се преодолява трудно, тогава не се занимавай с него, не се бори с него и не се предизвиквай. Разбира се, ако не можеш да го преодолееш, не бива да се чувстваш негативно. Дори ако никога през живота си не можеш да го преодолееш, Бог няма да те заклейми, защото това не е твоят покварен нрав. Твоята сценична треска, твоята нервност и страх — тези проявления не са отражение на твоя покварен нрав. Независимо дали са вродени, или са причинени от средата в по-късен етап от живота, в най-лошия случай те са слабост, недостатък на твоята човешка природа. Ако не можеш да го промениш в дългосрочен план или дори в рамките на твоя живот, не се занимавай с него, не му позволявай да те възпира, не ставай негативен заради него, защото това не е твоят покварен нрав — няма смисъл да се опитваш да го промениш или да се бориш срещу него. Ако не можеш да го промениш, приеми го, остави го да съществува и се отнасяй към него правилно, защото можеш да живееш с тази слабост, с този недостатък — това, че го имаш, не влияе на следването ти на Бог и на изпълнението на дълга ти. Щом можеш да приемеш истината и да изпълняваш дълга си по най-добрия възможен начин, пак можеш да бъдеш спасен. Той не влияе на твоето приемане на истината и не влияе на твоето постигане на спасение. Следователно не бива често да се възпираш от определена слабост или недостатък на човешката си природа, нито често да ставаш негативен и обезкуражен или дори да се отказваш от дълга си и от стремежа към истината, като поради същата причина пропуснеш възможността да бъдеш спасен. Това изобщо не си струва. Така би постъпил един глупав, невеж човек“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Божиите слова бяха като навременен дъжд, който напои пресъхналото ми сърце. Те ми донесоха надежда и ми дадоха мотивацията, от която се нуждаех, за да се стремя към истината. Разбрах, че проблемът, който все не можех да победя, беше свързан с вродените ми човешки черти. Това бяха неща, с които съм се родила, неща, които Бог е повелил, и макар хората да имат недостатъци, Бог не ги осъжда за тях, защото това не са покварени нрави. Замислих се как винаги съм се страхувала да общувам заради интровертния си характер. В присъствието на непознати или в сред много хора се напрягах, говорех несвързано, намирах думите си за непохватни и не можех да общувам с другите. Мислех си, че интровертните хора никога не могат да изпълняват дълга си толкова ефективно, колкото екстровертите, затова непрекъснато се опитвах да променя интровертния си характер. Вярвах, че ако променя характера си, ще мога да изпълнявам дълга си и ще имам надежда за спасение. За тази цел се опитвах да се науча да говоря като другите и дори се молех на Бог да ме направи малко по-екстровертна. Когато всичките ми опити да се променя се провалиха, стигнах до заключението, че не съм подходяща за този дълг. Потъвах в пагубни емоции на униние и ставах все по-негативна. След като започнах да изпълнявам дълг, свързан с текст, водачите ме помолиха да разговарям за принципите с братята и сестрите, но аз се съпротивлявах и не исках да приема това, защото чувствах, че с моя характер никога няма да мога да разговарям добре. Просто се примирих да бъда някой, който полага труд, като правех каквото можех. Понеже не разбирах истината, не можех да се справя правилно с недостатъците и слабостите си. Потъвах в пагубни емоции на униние и сама си поставях присъда. Бях много благодарна за това как Божиите слова ми помогнаха точно навреме. Те ми дадоха да разбера, че интровертността не е покварен нрав, а недостатък на моята човешка природа. Това е вродена човешка черта и Бог не изискваше от мен да я променям, а само да се науча да живея с нея. Затова не бива да се боря с нея или да бъда ограничена от нея. Дори и с този недостатък, стига да се стремя към истината и да променя покварения си нрав, все още мога да бъда спасена. Бях наистина глупава, че се отказах от стремежа към истината само защото имах недостатък!

По-късно попаднах на друг откъс от Божиите слова, който коригира погрешната ми гледна точка и ме накара да разбера, че характерът на човек няма нищо общо с неговото спасение. Всемогъщият Бог казва: „Независимо от твоите проблеми, дефекти или недостатъци, нищо от това не е проблем в Божиите очи. Бог гледа единствено как търсиш истината, как я практикуваш, как действаш според истините принципи и как следваш Божия път в присъщите за нормалната човешка природа условия — това гледа Бог. Затова що се отнася до въпросите, свързани с истините принципи, не позволявай на основните условия като заложби, инстинкти, индивидуалност, навици и модели на живот на нормалната човешка природа да те ограничават. Разбира се, не влагай енергията и времето си в опити да преодолееш тези основни условия, нито се опитвай да ги промениш. […] Това е нещо, с което всяко сътворено човешко същество се ражда. То няма нищо общо с покварения нрав или със същността на човешката природа; това е просто състояние, което хората могат да видят отвън, и начин, по който човек подхожда към хора, събития и неща. Някои хора са добри в изразяването, докато други не са; някои обичат да описват неща, докато други не; някои обичат да пазят мислите си за себе си, докато други не обичат да задържат мислите си вътре, а искат да ги изразят на глас, така че всеки да може да ги чуе, и само тогава се чувстват щастливи. Това са различните начини, по които хората се справят с живота и с хора, събития и неща; това са индивидуалностите на хората. Твоята индивидуалност е нещо, с което си роден. Ако не си успял да я промениш дори след много опити, тогава нека ти кажа, можеш да си починеш сега; няма нужда да се уморяваш толкова много. Тя не може да бъде променена, така че не се опитвай да я променяш. Каквато и да е била първоначалната ти индивидуалност, тя си остава твоята индивидуалност. Не се опитвай да променяш индивидуалността си, за да постигнеш спасение. Това е погрешна идея — каквато и индивидуалност да имаш, това е обективен факт и не можеш да го промениш. Що се отнася до обективните причини за това, резултатът, който Бог иска да постигне в Своето дело, няма нищо общо с твоята индивидуалност. Дали можеш да постигнеш спасение, също не е свързано с твоята индивидуалност. Освен това това дали си човек, който практикува истината и има истината реалност, няма нищо общо с твоята индивидуалност. Затова не се опитвай да променяш индивидуалността си, защото изпълняваш определен дълг или служиш като надзорник за определен елемент от работата — това е погрешна идея. Какво трябва да направиш тогава? Независимо от индивидуалността ти или от вродените ти условия, ти трябва да се придържаш към истините принципи и да ги практикуваш. В крайна сметка Бог не преценява дали следваш Неговия път и дали можеш да постигнеш спасение въз основа на твоята индивидуалност или въз основа на това какви вродени умения, заложби, способности, дарби или таланти притежаваш, и разбира се, нито гледа доколко си въздържал телесните си инстинкти и потребности. Вместо това Бог гледа дали, докато Го следваш и изпълняваш дълга си, практикуваш и преживяваш Неговите слова, дали имаш готовност и решителност да се стремиш към истината и в крайна сметка дали си постигнал практикуване на истината и следване на Божия път. Това гледа Бог“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Бог го е казал съвсем ясно. Спасението на човек няма нищо общо с неговия характер. Бог не съди дали някой може да бъде спасен въз основа на вродения му характер, нито въз основа на неговите заложби, способности или таланти, а по-скоро според това дали може да практикува истината и да следва Божия път. Изпълнявах дълга си с погрешна гледна точка. Винаги съм мислела, че не мога да изпълнявам добре дълга си като напоител, ако не мога да общувам с другите, и че определено не мога да бъда спасена в бъдеще. Мислех, че само като променя характера и недостатъците си, мога да изпълня дълга си и да бъда спасена в бъдеще. Затова непрекъснато се опитвах да променя характера си, но в крайна сметка не успях и просто станах негативна. Дори се оплаквах от Бог, че не ми е дал екстровертен характер. Непрекъснато влагах усилия да променя характера си, но това беше погрешно, защото промените в характера са само повърхностни промени. Дори и да променя недостатъците си и да стана екстроверт и способна да общувам с другите, ако не разреша покварения си нрав, ако винаги просто действах по инерция що се отнася до дълга ми, без да давам най-доброто от себе си и не влагам сърце и сили, ако не търся истината, когато се сблъскам с предизвикателства, и дори споря с Бог или се оплаквам от Него, тогава Бог няма да ме одобри и в крайна сметка ще бъда отстранена.

По-късно попаднах на друг откъс от Божиите слова: „Вродените качества, с които хората се раждат, и инстинктите на тяхната плът не са обекти на Божието дело и Неговото дело е насочено към покварения нрав на хората и нещата у тях, които се бунтуват срещу Бог и не съответстват на Бог. Ако хората си представят, че Божието дело има за цел да промени техните заложби, техните инстинкти и дори индивидуалността им, навиците им, начина им на живот и т.н., тогава всеки един аспект от тяхното практикуване в ежедневието ще бъде под влиянието и въздействието на собствените им представи и фантазии и неизбежно ще има много изопачени аспекти или крайности. Тези изопачени аспекти и крайности не са съгласно истините принципи и ще накарат хората да се отклонят от съвестта и разума на нормалната човешка природа и да излязат от пътя на нормалната човешка природа. Да кажем например, че в твоите представи и фантазии ти вярваш, че Бог иска да промени заложбите, способностите и дори инстинктите на хората; ако мислиш, че това са нещата, които Бог иска да промени, какви стремежи ще имаш? Ще имаш изопачени и твърдо поддържани стремежи — ще искаш да се стремиш към по-висши заложби и ще се съсредоточиш върху изучаването на различни видове умения и овладяването на различни видове знания, така че да придобиеш по-висши заложби и по-висши способности, както и по-висша проницателност и самоусъвършенстване, и дори някои способности, които са по-висши от тези на обикновените хора — така ще обръщаш внимание на външните способности и таланти. Какви тогава са последствията от подобни стремежи за хората? Не само че няма да успеят да поемат по пътя на стремежа към истината, но вместо това ще поемат по пътя на фарисеите. Те ще се състезават помежду си, за да видят кой има по-висши заложби, кой има по-висши дарби, кой има по-висши знания, кой има по-големи способности, кой има повече силни страни, кой има по-висок престиж сред хората и е уважаван и ценен от другите. Така не само че няма да могат да практикуват истината и да действат според истините принципи, но вместо това ще поемат по път, който води далеч от истината“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). След като прочетох този откъс от Божиите слова, се самоанализирах и се замислих. Божието дело в последните дни е да внедри в нас истините принципи и да пречисти и промени покварените ни нрави, заедно с всичко в нас, което се бунтува и съпротивлява на Бог, а не да променя неща като вродените ни заложби, инстинкти и характери. Не разбирах Божието дело и живеех с погрешно гледище. Непрекъснато молех Бог да ме направи екстроверт, красноречива и с добри заложби, но това беше в противоречие с Божиите изисквания. Спомних си за Павел. На пръв поглед беше очевидно, че той е имал големи дарби, бил е красноречив и е придобил много хора чрез проповядване на евангелието, но никога не е полагал усилия за истината, нито се е съсредоточавал върху навлизането в живота, а поквареният му нрав така и не се е променил. Той също така винаги се е превъзнасял заради цялата работа, която е свършил, и накрая е изрекъл изключително надменни думи като „За мен животът е Христос“. Това е накърнило Божия нрав и довело до това Бог да го накаже. Познавах и един човек, който беше много екстровертен и красноречив, но се съсредоточаваше само върху това да се въоръжи с думи и доктрини и никога не практикуваше истината, нито стигна до себепознание чрез самоанализ, и накрая беше разкрит като неверник и отстранен. Видях, че да не се стремиш към истината и да не се съсредоточаваш върху промяната на своя нрав във вярата си е наистина опасно и че в крайна сметка това може да те поведе по грешен път и към това да бъдеш отстранен от Бог.

Прочетох още един откъс от Божиите слова и намерих път за практикуване. Всемогъщият Бог казва: „Независимо колко съвършена или благородна може да е твоята човешка природа, или дали може би имаш по-малко пропуски и недостатъци и повече силни страни от другите хора, това не означава, че разбираш истината, нито може да замени твоя стремеж към истината. Напротив, ако се стремиш към истината, разбираш много от нея и имаш достатъчно дълбоко и практическо разбиране за нея, това ще компенсира много слабости и проблеми в твоята човешка природа. Да кажем например, че си плах и интровертен, заекваш и не си много добре образован, т.е. имаш много недостатъци и несъвършенства, но имаш практическо преживяване и макар че заекваш, когато говориш, можеш ясно да разговаряш за истината и това общение е от полза за всички, когато го чуят, разрешава проблеми, дава възможност на хората да излязат от негативността и разсейва техните оплаквания от Бог и погрешните им разбирания за Него. Виждаш ли, въпреки че заекваш, думите ти могат да разрешават проблеми — колко важни са тези думи! Когато ги чуят лаици, те казват, че си необразован човек и не спазваш граматическите правила, когато говориш, а понякога и думите, които използваш, не са наистина подходящи. Възможно е да използваш местен диалект или ежедневен език и думите ти да нямат класата и стила на високообразованите хора, които говорят много красноречиво. Въпреки това твоето общение съдържа истината реалност, то може да разреши трудностите на хората и след като те го чуят, всички тъмни облаци около тях изчезват и всичките им проблеми се разрешават. Виждаш ли, не е ли важно да се разбира истината? (Важно е.)“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). Божиите слова ми дадоха ясен път за практикуване. Това, върху което трябваше да се съсредоточа, беше стремежът към истината. Макар да имах някои недостатъци в характера си, стига да разбирах истината, можех да компенсирам част от тези проблеми. Като се замисля назад, откакто поех дълга по поенето, винаги съм мислела, че се провалям в дълга си заради интровертния си характер и неспособността да общувам с новодошлите, затова непрекъснато се опитвах да променя недостатъците в характера си. Никога не полагах усилия за истината, а вместо това всичките ми усилия бяха насочени към това да преодолявам недостатъците си. Всъщност това беше погрешно. По онова време, докато отивах да помагам на новодошлите, макар да бях възпирана от характера си и не знаех какво да кажа, когато се сблъсках с техните представи, истината е, че основният проблем беше, че имах само частично разбиране как да се справя с техните представи. В действителност неуспехът ми да изпълня дълга си не беше изцяло въпрос на характер, а основният проблем се криеше в това, че не разбирах истината. Оттук нататък трябваше да се съсредоточа върху влагането на усилия в истините принципи и ако разбирах ясно истината, най-накрая щях да мога да говоря ясно. Ако понякога се напрягах и забравях думите си, можеше да се моля повече на Бог, за да успокоя сърцето си, да преговоря в ума си няколко пъти това, което исках да кажа, и да говоря бавно. Ако пак не успявах да обясня нещо ясно, тогава по-късно можеше да потърся съответните откъси от Божиите слова или да потърся помощ от братя и сестри. Така трябваше да практикувам.

Сега вече не ставам негативна заради интровертния си характер и когато разговарям на събирания, се упражнявам да успокоявам сърцето си и успявам да общувам с другите. Вече не се тревожа както преди от това как да общувам с другите и вече не се чувствам задушена от напрежение. Наистина чувствам, че истината може да реши всички трудности на човек и че именно Божиите слова ме изведоха от негативността. Вече не съм ограничена или възпирана от недостатъците в характера си.