От Циню, Китай

Отговарях за работата по изчистването в няколко църкви. Един ден през юли 2022 г. отидох в дома на Ян Син, за да я попитам за няколко неща. Вратата отвори съпругът ѝ. Той ми прошепна нервно: „Кого търсите?“. Съобразително отвърнах: „Търся по-голямата си сестра“. Той веднага отвърна: „Тя излезе“. След тези думи затвори вратата. В момента, в който затвори вратата, през процепа видях, че в хола седят двама мъже на около 30-40 години, които ме гледаха в унисон. Бях потресена: „Начинът, по който тези двамата гледат другите, е различен от този на обикновените хора. Преценяваха ме с враждебен поглед. Дали не са полицаи?“. Сърцето ми се сви от страх и побързах да се отдалеча.

Когато се върнах в къщата на домакините, една сестра дойде паникьосана и каза, че току-що е чула, че двама водачи в църквата са били арестувани. Сърцето ми се качи в гърлото: „О, не! Ян Син може също да е арестувана. Онези двама непознати, които случайно видях в дома ѝ, най-вероятно са били полицаи, които са я държали под око“. В сърцето ми се настани паника. Веднага след това научих, че няколко братя и сестри също са били арестувани в два или три часа през нощта. Толкова много братя и сестри бяха арестувани наведнъж и сърцето ми биеше лудо от притеснение. Спомних си, че преди три години полицията беше показвала моя снимка, за да може хората да ме разпознаят; освен това арестуваните братя и сестри знаеха в кой дом живея сега. Ако останех там, можех да бъда арестувана по всяко време, затова си взех нещата и се приготвих да си тръгвам. В този момент една сестра се втурна към мен и ми каза, че водачите и работниците в църквата, както и надзорниците на евангелската работа и работата по поенето са били арестувани. Каза ми бързо да напусна къщата. Когато чух това, се вцепених от шока. „След като са арестувани толкова много хора, кой ще се заеме с работата по последствията? Трябва бързо да намеря някой, който да уведоми братята и сестрите, за да се измъкнат!“. Но тогава ми хрумна друга мисъл: „Поддържала съм тясна връзка с арестуваните братя и сестри, а полицията има моя снимка. Ако полицаите ме арестуват, ще ме осакатят от бой, дори и да не ме пребият до смърт. Трябва бързо да се скрия!“. Затова отидох в дома на един роднина. Въпреки че засега бях в безопасност, сърцето ми постоянно беше неспокойно: „Какво се случва с църквата? Има ли други арестувани? Всички арестувани този път са водачи и работници, така че кой ще се заеме с работата по последствията? Аз също съм член на църквата, така че наистина ли просто ще се скрия така?“. Сърцето ми беше много неспокойно.

На следващия ден получих писмо от висшестоящите водачи, в което ме молеха да се заема с последствията. В този момент вътрешно малко се уплаших: „Толкова много братя и сестри са арестувани. Това наистина е окото на бурята. Няма ли да се изложа на прицел, ако в този момент се заема с работата по последствията? Освен това полицията има моя снимка. Щом ме засекат, как ще мога да избягам? И без това здравето ми не е добро. Щом ме арестуват, как ще издържа на дяволските мъчения — няма ли просто да ме пребият до смърт? Ако умра, тогава няма ли всичките тези години на вяра да са били напразно?“. При тази мисъл усетих как сърцето ми се качи в гърлото. Но ако откажех дълга си, когато църквата вече беше парализирана, нямаше да мога да оправдая дезертирането си в този критичен момент! Този непрестанен конфликт сякаш разкъсваше сърцето ми на две. По-късно отговорих на водачите, че има рискове за безопасността ми. Казах също: „Вие преценете дали ще стане, ако аз го направя. Ако смятате, че съм подходяща, ще отида“. Намерението ми беше да им кажа, че има рискове за безопасността ми и че не искам да организират отиването ми там. Когато изпратих писмото, почувствах угризения на съвестта в сърцето си. „Не съм ли измамна, като написах това писмо? Божият дом ме е развивал през всичките тези години, а в този критичен момент аз просто се опитах да запазя себе си. Това ли би направил човек с човешка природа? Както се казва: „Нещастието разкрива истинските чувства“. Сега толкова много хора в църквата са арестувани и има спешна нужда от справяне с последствията от това. А аз отказвам дълга си — това наистина не е нещо, което един човек би направил!“. Въпреки това все още бях малко уплашена в сърцето си, затова се помолих на Бог, умолявайки Го да ми даде вяра да се изправя и да защитя работата на църквата. След молитвата прочетох Божиите слова: „Истински следващите Бог могат да издържат проверката на работата си, а онези, които не следват Бог истински, не са способни да издържат на нито едно от Божиите изпитания. Рано или късно те ще бъдат отлъчени, а победителите ще останат в царството. Дали човек наистина търси Бог, или не, може да бъде определено единствено чрез изпитване на работата му, тоест чрез Божиите изпитания, и няма нищо общо със заключенията на самия човек. Бог не отхвърля никого с лека ръка; всичко, което Той прави, може напълно да убеди човека. Той не върши нищо, което е невидимо за човека, или нещо, което не може да убеди човека. Дали вярата на човека е истинска, или не, се доказва от фактите и това не може да бъде определено от човека. Това, че „житото не може да стане плевел и плевелите не могат да станат жито“, е несъмнено. Всички, които наистина обичат Бог, в крайна сметка ще останат в царството и Бог няма да се отнася зле с никого, който наистина Го обича“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Божието дело и практиката на човека). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че Бог използва преследването и арестите от големия червен змей, за да изпита дали вярата на хората е истинска или лъжлива. Онези с истинска вяра са способни да защитят работата на църквата и да изпълняват своя дълг по време на мъки. Онези с лъжлива вяра също са способни да отдават всичко на Бог в нормални времена, стига това да не засяга собствените им интереси, но когато се сблъскат с опасна среда, стават плахи и уплашени и мислят само как да запазят себе си. Те изобщо не се съобразяват с работата на църквата. Такъв човек бива разкрит и отстранен. Сравних това със собственото си поведение. Вярвах в Бог от много години, бях яла и пила толкова много от Божиите слова и често бях разговаряла с братята и сестрите си за това как трябва да се придържаме към своя дълг, когато ни сполетят мъки и изпитания, и да свидетелстваме за Бог. Но когато църквата се сблъска с тази голяма вълна от арести и водачите, работниците и много братя и сестри бяха арестувани, първото нещо, за което се сетих, беше бързо да се скрия. Когато висшестоящите водачи ме помолиха да се заема с работата по последствията, аз се поколебах, като си мислех, че е твърде опасно да изпълнявам този дълг, и го отказах с оправданието, че има рискове за безопасността ми. Помислих си за сериозната ситуация, в която бе изпаднала църквата, и че всички водачи и работници бяха арестувани. Ако приношенията и вещите на църквата не бяха преместени навреме, полицията щеше да ги конфискува. Имаше и много братя и сестри, които не знаеха, че водачите и работниците са арестувани. Ако не ги уведомях навреме, и те щяха да бъдат изправени пред риск от арест. Но в този критичен момент аз многократно избирах да запазя себе си и да откажа дълга си. Бях твърде егоистична, достойна за презрение и лишена от човешка природа. Наистина не заслужавах да живея пред Бог! При тази мисъл се почувствах задължена и съжалих за всичко, което бях направила, и вече не исках да предпазя себе си. След това написах писмо до висшестоящите водачи, в което разказах за тогавашните си презрени намерения, и казах, че съм готова да се заема с работата по последствията.

След това се дегизирах и излязох да се срещна с братята и сестрите си, за да обсъдим как да преместим книгите с Божиите слова. После уведомихме братята и сестрите, чиято безопасност беше изложена на риск, че трябва бързо да се скрият, и написахме писма, за да проведем общение с братята и сестрите, които бяха слаби, негативни, плахи и уплашени, като ги насърчихме да разчитат на Бог, за да живеят църковен живот и да изпълняват своя дълг. Точно когато активно се занимавах с работата по последствията, се случи друго събитие, което отново ме разкри. Разбрах, че съпругата и дъщерята на един брат, който пазеше книгите, са били арестувани. Ситуацията беше много спешна. Книгите с Божиите слова трябваше да се преместят възможно най-скоро. Когато чух това, се обезпокоих много. Ако тези книги попаднеха в ръцете на полицията, загубата щеше да бъде просто твърде голяма. Трябваше да намеря начин да ги преместя възможно най-бързо. Затова планирах да се срещна с брата, който пазеше книгите, за да получа реална представа за ситуацията. Веднага след това научих от арестуваните и след това освободени братя и сестри, че някои от арестуваните не са успели да прозрат кроежите на Сатана и са започнали да издават и разпознават водачи и работници. Дъщерята на този брат беше продала най-много информация. Като чух това, много се уплаших: „През това време често тичах насам-натам под наблюдение. Веднага щом някой ме разпознае, няма ли да бъда обречена?“. При тази мисъл започнах да се отдръпвам. В този момент чух, че сестра Ли Сюен се е върнала от друг район. Знаех, че тя се е справяла с последствия и преди, затова исках тя да поеме моя дълг. Казах на партньорката си, сестра Уан Син: „Можем ли да накараме Ли Сюен да се заеме с работата по последствията? За нейната безопасност няма рискове, а и преди се е занимавала с това“. Уан Син каза изненадано: „Как може да мислиш така? Тя все още изпълнява другия си дълг. Уместно ли е това?“. Като чух риторичния въпрос на Уан Син, осъзнах, че наистина е неуместно: „Това очевидно е мой дълг, но аз все пак се опитах да го прехвърля на други, без изобщо да се съобразя с интересите на църквата. Но ако продължа да изпълнявам този дълг, се страхувам, че ще бъда арестувана. Ако не успея да прозра кроежите на дявола и предам Бог, това ще означава вечна погибел без шанс за изкупление. Напълно ще загубя шанса си да получа спасение!“. Колкото повече мислех, толкова повече се плашех. Затова се помолих на Бог: „Мили Боже! Когато ме сполети опасност, искам да се отдръпна. Моля Те, води ме и ми дай вяра и сила!“.

Прочетох Божиите слова: „Когато хората са готови да пожертват живота си, всичко става незначително и никой не може да ги надвие. Какво може да бъде по-важно от живота? По този начин Сатана става неспособен да направи повече в хората, няма какво да направи с човека. Въпреки че в определението за „плът“ се казва, че плътта е покварена от Сатана, ако хората наистина се отдадат и не са водени от Сатана, тогава никой не може да ги надвие — и в този момент плътта ще изпълни другата си функция и ще започне официално да получава напътствията на Божия Дух. Това е необходим процес, той трябва да се случи стъпка по стъпка; в противен случай Бог не би имал средства да работи в упоритата плът. Такава е Божията мъдрост“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Разкривания на тайните на „Божиите слова към цялата вселена“, Глава 36). От Божиите слова разбрах защо бях живяла в плахост и страх, уплашена, че ако всеки ден се движа пред камерите за наблюдение, мога да бъда арестувана по всяко време. Основната причина беше, че твърде много ценях живота си и се страхувах, че ще бъда арестувана и пребита до смърт. Страхът от смъртта се беше превърнал в моя ахилесова пета. Бях толкова уплашена още преди да бъда арестувана: ако ме арестуваха, определено нямаше да мога да остана непоколебима в свидетелството си. Помислих си за онези хора, които се бяха превърнали в юди. В отчаянието си да спасят собствената си кожа те не се поколебаха да продадат своите братя и сестри и интересите на Божия дом. Бяха сложили оръжие пред Сатана и бяха предали Бог, което накара Сатана да им се присмива. Какъв е смисълът да се живее така? Господ Исус е казал: „Защото, който иска да спаси живота си, ще го загуби; а който загуби живота си заради Мене, ще го спечели“ (Матей 16:25). Онези, които са станали мъченици за Бог, като Стефан, който е бил убит с камъни, защото е провъзгласявал Господ Исус и свидетелствал за Него; или като Петър, който е бил разпънат на кръст с главата надолу заради Бог, са дали живота си, за да свидетелстват за Бог. Въпреки че плътта им е умряла, те са получили Божието одобрение. И онези братя и сестри, които са станали мъченици за Бог, след като са изстрадали жестокото преследване на големия червен змей: макар плътта им да е мъртва, тяхното свидетелство се е превърнало в доказателство за победата над Сатана, а душите им са се върнали пред Създателя. Те са били преследвани заради праведността и смъртта им е била ценна и значима! След това погледнах себе си, все още възпирана от смъртта и лишена от истинска вяра в Бог. Животът ми е даден от Бог, а животът и смъртта ми са в Неговите ръце. Ако Бог позволи да бъда арестувана, значи така е било повелено от Него. Ако Бог не позволи да бъда арестувана, то това също е Неговото върховенство. Трябва да се покоря на Божието устройване и подредби.

По-късно прочетох още от Божиите слова: „В континентален Китай големият червен змей постоянно и брутално потиска, арестува и преследва вярващите в Бог, като често ги поставя в опасна среда. Например правителството използва различни предлози, за да арестува вярващи. Винаги, когато открият района, в който пребивава антихрист, кое е първото нещо, за което антихристът се сеща? Не е как да уреди правилно делото на църквата, а как да избяга от тази опасна ситуация. Когато църквата е изправена пред потисничество и арести, антихристите никога не се занимават с последващата работа. Те не уреждат основните църковни ресурси или персонал. Вместо това намират извинения и причини, за да си осигурят безопасно място и с това да приключат. Щом личната им безопасност е гарантирана, те рядко се включват лично в уреждането на църковното дело, персонал или ресурси, нито се осведомяват по въпроса, нито правят някакви конкретни подредби. Това води до това, че ресурсите и финансите на църквата не се прехвърлят своевременно на сигурни места и в крайна сметка много от тях се ограбват и отнемат от големия червен змей, което причинява значителни загуби на църквата и води до залавянето на още братя и сестри. Това е резултат от избягването на отговорност от страна на антихристите по отношение на делото. Дълбоко в сърцата на антихристите личната им безопасност винаги е на първо място. Това е въпрос в сърцата им, който е постоянна грижа за тях. Те си мислят: „Не трябва да си навличам неприятности. Който и да бъде заловен, аз не мога да си го позволя — трябва да остана жив. Все пак чакам да споделя божията слава, когато божието дело приключи. Ако ме хванат, ще постъпя като Юда и с мен ще е свършено. За мен няма да има добър изход. Ще бъда наказан“. Затова винаги, когато отидат да работят на ново място, те първо проучват кое домакинство е най-безопасно и най-влиятелно, къде могат да се скрият от правителствените претърсвания и да се чувстват сигурни. […] След като се установят и почувстват, че са вън от опасност, че опасността е преминала, тогава антихристите пристъпват към извършването на някаква повърхностна работа. Антихристите са доста щателни в своите подредби, но зависи с кого си имат работа. Те мислят много внимателно за въпроси, които засягат собствените им интереси, но когато става въпрос за делото на църквата или за собствения им дълг, те изваждат наяве своя егоизъм и низост и не проявяват отговорност, като им липсва дори и следа от съвест или разум. Точно поради тези модели на поведение те са окачествени като антихристи“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (втора част)). Бог каза, че когато ги сполети опасност, антихристите никога не се съобразяват с интересите на Божия дом или с безопасността на своите братя и сестри. Вместо това те поставят на първо място собствените си интереси и безопасност. Те са изключително егоистични и достойни за презрение. В миналото бях чела тези слова, но никога не ги бях свързвала със себе си. Бях вярвала, че съм човек, който истински вярва в Бог и може да защити интересите на Божия дом. Едва когато фактите ме разкриха, видях колко егоистична и достойна за презрение съм и че изобщо не защитавам работата на църквата. Когато чух, че някои хора са се превърнали в юди, се притесних, че и мен ще ме издадат, ако се занимавам с работата по последствията и вляза в контакт с много хора. За да се запазя, исках да прехвърля този дълг на други, за да мога да се скрия. Видях, че това, което разкривах, беше нрав на антихрист. Имах всякакви презрени идеи заради интересите на моята плът. Бях наистина егоистична, достойна за презрение и злобна! Божият дом ме беше развивал толкова много години и се бях радвала на притока на толкова много Божии истини, но в критичния момент пренебрегнах интересите на Божия дом. Наистина нямах съвест! Помислих си как Бог е станал плът и е дошъл в Китай, където властва дяволът, за да ни спаси. Той е бил изправен пред смъртна опасност по всяко време и навсякъде, но никога не се е съобразявал с личната Си безопасност. Той все така ходеше сред църквите, изразяваше истината, за да ни пои и да ни предоставя ресурс. Но в тази неблагоприятна среда аз мислех само как да избегна ареста и да не бъда пребита до смърт. Изобщо не се съобразявах с работата на църквата. Нямах никаква преданост към Бог. Когато осъзнах това, се засрамих от поведението си. Пред Бог взех решение: „Мили Боже, сгреших. Не трябваше да се опитвам да запазя себе си в този критичен момент, пренебрегвайки интересите на Божия дом. Бях твърде безсъвестна! Мили Боже, колкото и опасно да е да се занимавам с работата по последствията и дори полицията да ме хване и да ме пребие до смърт, аз съм готова да изпълнявам добре своя дълг“.

После, след като обсъдих нещата със сестрата, с която си партнирах, се уговорих да се срещна с брата, който пазеше книгите, в един отдалечен район, за да разбера какво става. По това време съпругата му вече беше освободена и тя разказа подробности за това, което дъщеря ѝ беше продала. Дъщерята не само беше издавала хора, но и се беше съгласила да бъде къртица на полицията. Полицаите също така казали на дъщеря ѝ: „Ако претърсваме къщата ви още няколко дни, гарантираме, че ще намерим още нещо“. Като чух това, сърцето ми пламна от тревога: „Трябва бързо да преместим книгите! Последния път пропуснах най-добрата възможност да преместя книгите, защото пазех себе си. Този път не мога да се бавя повече. Ще преместя книгите, дори и да се наложи да дам живота си за това!“. Така че се уговорих с тях кога да преместим книгите. Когато дойде време да преместим книгите, не бях осъзнала, че пред къщата им има тясна алея. С голяма трудност вкарахме колата, но тя заседна, когато влизахме през портата. Не можехме нито да влезем, нито да излезем. Кучето на съседа не спираше да лае. В сърцето си бях нервна и уплашена: „Ако съседът ни докладва, полицията ще дойде след няколко минути. Какво ще правим тогава?“. Помолих се мълчаливо на Бог. Спомних си Божиите слова: „Не се страхувай от едно или друго, Всемогъщият Бог на войнството непременно ще бъде с теб — Той е силата, която ви крепи, и вашият щит“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 26). Божиите слова ми дадоха вяра, че Бог господства над всичко и че ще защити Своето дело. След като се помолих, успяхме да коригираме посоката на заседналата кола и да излезем на заден ход. По този начин изнесохме два товара с книги. От момента, в който започнахме да опаковаме, до края на последния курс измина около час. Кучето на съседа не спираше да лае, но съседът така и не излезе. По-късно, безпроблемно преместихме на сигурно място и книгите от къщата на друг пазител.

След това преживяване придобих известно разбиране за своя собствен егоистичен и достоен за презрение сатанински нрав и разбрах, че съдбата и изходът на човека са в Божиите ръце. Това, което човек трябва да прави, е да изпълнява добре своя дълг. Дори и да бъде арестуван, затворен или пребит до смърт, това е смислено и ценно. Когато бях готова да се откажа от живота си и спрях да се съобразявам със собствените си придобивки и загуби, видях Божието върховенство. Придобих повече вяра в Бог!