От Джуо Дзин, Китай

През ноември 2020 г. служех като водач в църквата в сътрудничество с новоизбраната сестра Уан Чън. По онова време църквата беше изправена пред арести от Компартията и някои братя и сестри бяха заловени, в резултат на което имаше работа, която трябваше да бъде свършена. Поради всичко това бях много заета всеки ден. Нямах много добра работоспособност, а и здравето ми не беше добро, така че се чувствах доста притисната и си мислех: „Със скоростта, с която работя, и с всички тези задачи, които трябва да изпълнявам всеки ден, колко време и енергия ще отнеме всичко това? Тялото ми е слабо, мога ли да продължа така в дългосрочен план?“. При тези мисли започнах да изпълнявам дълга си нехайно и не влагах толкова усилия в задачите, с които трябваше да се занимавам. Отговарях главно за евангелската работа и напояването, а по онова време трябваше да развиваме евангелски работници и напоители. Знаех, че тази работа трябва да се свърши спешно, но тъй като трябваше да намерим подходящ персонал, а и трябваше да измислим как ефективно да ги разговаряме с тях и да ги обучаваме, което изискваше много усилия и енергия, не проследих подробностите и просто оставих евангелските дякони и дяконите по напояването да се справят с това. Веднъж, когато докладвах работата, забелязах някои отклонения и проблеми и знаех, че трябва да разговарям и да ги разреша бързо, за да не забавя работата. Но когато се замислих как намирането на принципи на практикуване и решения за всеки проблем ще отнеме много време и усилия, се почувствах претоварена и не исках да се занимавам, затова просто избрах да свърша по-прости задачи вместо това. По-късно Уан Чън забеляза тези проблеми и пое инициативата да разговаря и да ги реши, за да предотврати забавяния. Имаше и работа по изчистването, която изискваше да проверя някои материали за премахването на хора, но не исках да страдам, затова отлагах при всяка възможност. Понякога, когато имаше много материали, не исках да изразходвам много енергия или да ги преглеждам внимателно, и един път почти премахнах един човек, който не отговаряше на критериите. Когато виждах, че на братята и сестрите, които изпълняваха дълг с една задача, не им се налагаше да се товарят или да се изтощават, изпитвах завист, като си мислех, че да си водач е твърде изморително и натоварено, и се чудех какво щях да правя, ако се изтощя до крайност. Особено когато трудностите се увеличаваха, се чувствах още по-раздразнена и исках да избягам от тези задачи. Когато видях, че онези, които бяха уволнени, можеха да извършват своята духовна практика вкъщи, се чудех кога и аз ще мога да си почивам вкъщи и повече да не ми се налага да мисля за тези неща или да страдам. Но после се замислих, че само ние двете сме отговорни за работата на църквата, че Уан Чън току-що беше избрана и че има толкова много работа, която трябва да се свърши. Ако кажех, че няма да изпълня дълга си, това щеше да покаже, че нямам съвест. Мисълта за това ме накара да почувствам известна вина. Но когато напрежението в работата беше голямо, все още не можех да преодолея плътта си и не исках да изпълнявам дълга си. Една сестра видя, че съм много пасивна в дълга си, затова изтъкна, че нямам усещане за бреме и се съобразявам с плътта си. Чувствах се малко притеснена, тъй като си мислех, че не бива да се отнасям така към дълга си, но след това пак се улавях, че неволно живея в плътта си, и имах чувството, че този дълг е прекалено болезнен и изморителен.

По-късно една сестра ме докладва и след като висшестоящите водачи провериха и проучиха ситуацията, те ме освободиха въз основа на системното ми поведение. Водачът ми прочете откъс от Божиите слова: „Ако във вярата си в Бог хората не Му предоставят сърцата си, ако сърцата им не са с Него и не се отнасят към Неговото бреме като към свое собствено, то тогава всичко, което правят, е измяна към Бог, постъпка, характерна за религиозните хора, за която няма да получат Божията похвала. Бог няма изгода от този тип хора, те могат да служат единствено като контрастиращ предмет на Неговото дело. Тези хора са като украса в Божия дом — само заемат място и са боклук — Бог не се възползва от тях. Не само че няма шанс Светият Дух да работи в тях, но и няма полза да ги усъвършенства. Този тип хора са същински ходещи трупове. Нито една част от тях не може да бъде използвана от Светия Дух — те са напълно покорени и дълбоко покварени от Сатана. Бог ще ги отстрани“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Много е важно да се установи нормална връзка с Бог). Като видях разобличението на Бог, в което се използваха понятията „контрастиращ предмет“, „украса“ и „боклук“, се почувствах наистина засегната и огорчена. Откакто станах водач, така и не приех дълга си наистина присърце, винаги се съобразявах с плътта си и пренебрегвах множество конкретни задачи. Бях просто водач-фигурант, който не изпълняваше никаква положителна цел. Видях, че съм боклук, фалшив водач, който не се занимава с истинска работа. Бях приела дълга си, но се държах безотговорно, като винаги се оплаквах от трудностите и умората, нямах желание да се ангажирам и когато обемът на работата се повишаваше, се съпротивлявах. Не бях изпълнила задълженията си, нито бях изпълнила добре дълга си. Това беше забавило работата. Отношението ми към моя дълг беше предателство към Бог и противопоставяне на Бог! Дори завиждах на онези, които бяха освободени, като си мислех, че ако ме освободят, няма да ми се налага да бъда толкова заета. Сега бях получила онова, което исках, и след като ме бяха освободили, можех да си стоя вкъщи и плътта ми да не страда. Но сърцето ми беше в мрак. Чувствах се така, сякаш Бог ме е загърбил и е напът да ме изостави, и се почувствах много неспокойна. В този момент започнах да чувствам страх и исках да се върна към Бог.

По-късно потърсих подходящи Божии слова, които да изям и да изпия, за да реша проблемите си. Попаднах на два откъса от Божиите слова, които ме развълнуваха дълбоко. Всемогъщият Бог казва: „Ако наистина имаш чувство за отговорност, това показва, че имаш съвест и разум. Независимо колко голяма или малка е задачата, независимо кой ти я възлага, дали Божият дом ти я поверява, или църковен водач или работник ти я възлага, твоето отношение трябва да бъде: „Щом този дълг е възложен на мен, това е Божия възхвала и благодат. Трябва да го изпълня добре според истините принципи. Въпреки че имам средни заложби, съм готов да поема тази отговорност и да дам всичко от себе си, за да го изпълня добре. Ако не изпълня добре задачата, трябва да поема отговорност за това, а ако се справя добре със задачата, това не е моя заслуга. Това е, което трябва да направя“. Защо казвам, че начинът, по който човек се отнася към своя дълг, е въпрос на принцип? Ако наистина имаш чувство за отговорност и си отговорен човек, тогава ще можеш да поемеш църковното дело и да изпълниш дълга, който трябва да изпълниш. Ако приемаш дълга си лекомислено, тогава възгледът ти за вярата в Бог е неправилен и отношението ти към Бог и към твоя дълг е проблематично. Твоят възглед за изпълнението на дълга е да го вършиш нехайно и просто да го претупваш, и независимо дали е нещо, което желаеш да правиш или не, дали е нещо, в което си добър или не, ти винаги подхождаш към него с отношение просто да отбиеш номера, така че не си подходящ да бъдеш водач или работник и не заслужаваш да вършиш църковно дело. Нещо повече, казано съвсем откровено, хора като теб са некадърници, обречени са да не постигнат нищо и са просто безполезни хора“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (8)). „Мързеливите хора не могат да направят нищо. С две думи, те са безполезни хора. Те имат вторично увреждане. Колкото и добри да са заложбите на мързеливите хора, те са само за украса. Дори да имат добри заложби, те са безполезни. Те са твърде мързеливи — знаят какво трябва да правят, но не го правят, и дори да знаят, че нещо е проблем, не търсят истината, за да го разрешат, и макар че знаят какви несгоди трябва да понесат, за да бъде работата ефективна, не желаят да понесат тези заслужаващи си несгоди — така че не могат да придобият никакви истини и не могат да вършат никаква реална работа. Те не желаят да понасят несгодите, които хората трябва да понасят. Те знаят само да се отдават на удобства, да се наслаждават на моментите на радост и отдих и на свободен и спокоен живот. Не са ли безполезни? Хората, които не могат да понасят несгоди, не заслужават да живеят. Онези, които винаги искат да живеят живота на паразит, са хора без съвест или разум. Те са зверове и такива хора дори са негодни да полагат труд. Тъй като не могат да понасят несгоди, дори когато полагат труд, те са неспособни да го вършат добре, а ако искат да придобият истината, надеждата за това е още по-малка. Човек, който не може да страда и не обича истината, е безполезен човек. Той е непригоден, дори да полага труд. Той е звяр, без капка човешка природа. Такива хора трябва да бъдат отстранени. Само това е в съгласие с Божиите намерения“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (8)). В Божиите слова се споменават два типа хора и тяхното различно отношение към дълга им: Едните пренебрегват своите заложби, първо коригират начина си на мислене и вземат дълга си присърце, и правят всичко възможно да сътрудничат и да изпълняват дълга си спрямо Божиите изисквания. Това са хора с човешка природа и разум. Другите умеят да се отдават само на физически комфорт. Те не искат да търпят трудности и когато работата стане натоварена или изморителна, искат да избягат и да кръшкат. Такива хора, дори и да имат заложби, пак не могат да изпълняват добре дълга си. Имат проблеми с характера си, не могат да свършат нищо и са боклуци, и в крайна сметка ще бъдат разкрити и отстранени от Бог. Като разгледах собственото си поведение на този фон, видях, че съм един от мързеливите хора и боклуците, изобличени от Бог. Откакто станах водач, щом напрежението в работата се увеличеше и изискваше усилия и жертви, започвах да се дразня, да се оплаквам и да се притеснявам, че ще изтощя тялото си. Възприех нехайно отношение към дълга си и отлагах, колкото можех. Нямах никакво усещане за бреме или чувство на отговорност към евангелската работа и напояването, за които основно отговарях, нито проследявах или изпълнявах работата по развитието на евангелски работници и напоители, което забави напредъка на евангелската работа. Когато докладвах работата, не си правех труда да потърся принципите на практикуване, за да разговарям и да решавам проблемите, които откривах. Също така бях безотговорна и се грижех за плътта си, докато сътрудничех в църковната работа по пречистването, и тъй като като не проверявах внимателно материалите за премахване на хора, почти премахнах един човек, който не трябваше да бъде премахван. Въз основа на системното ми поведение в моя дълг наистина бях такъв тип човек с проблеми с характера, какъвто Бог разобличава. Не проявявах внимание към Божиите намерения, не защитавах интересите на църквата и бях лъжеводач, който не се занимаваше с истинска работа. Колкото и да бях заета в дълга си или колкото и важна да беше работата, аз исках само да задоволя плътта си. Ако имаше малко повече работа от обикновено, се оплаквах и хленчех, като често използвах лошото си здраве като извинение, за да отбягвам дълга си. В крайна сметка не бях изпълнила нито едно от задълженията си и забавих работата. Дори усилията ми да полагам труд не бяха на ниво. Въпреки че здравето ми не беше отлично, нямах никакви сериозни заболявания и ако влагах сърцето си в дълга си, все пак щях да се справя. Когато преди имах правилна нагласа за моя дълг, можех да разчитам на Бог да ми съдейства в трудни ситуации и бях в състояние да разреша някои въпроси в работата си и да преценя точно проблемите. По-късно обаче живеех в състояние, в което слушах плътта си, и когато се сблъсквах със задачи, които изискваха усилия и жертви, исках да ги избегна. Не се заемах със задачите, които трябваше да свърша, и постепенно духът ми все повече се вцепеняваше. Не само не бях в състояние да установя проблемите, но и бавех работата. Бог използва братята и сестрите ми, за да ме докладват, и накрая бях освободена — това разкри Божията праведност. Бях загубила напълно почтеността и достойнството си — хората не ме харесваха, Бог не беше благосклонен към мен и не можех да изпълнявам дори онези аспекти от дълга, на които бях способна. Бях истински боклук и човек, на когото не може да има доверие.

Тогава продължих да търся и да се питам: „Защо винаги се отдавам на удобството и не успявам да изпълнявам дълга си правилно? Какви ще бъдат последствията от това, че съм прекалено загрижена за плътта си?“. Един ден прочетох два откъса от Божиите слова, които ми помогнаха да открия корена на този проблем. Всемогъщият Бог казва: „Докато хората не изпитат Божието дело и не разберат истината, природата на Сатана ги овладява и контролира отвътре. И какво точно влече след себе си тази природа? Например, защо си себичен? Защо защитаваш собствената си позиция? Защо изпитваш толкова силни чувства? Защо се наслаждаваш на онези неправедни неща? Защо харесваш онези злини? Каква е основата за твоето влечение към такива неща? Откъде идват тези неща? Защо си толкова щастлив да ги приемеш? Досега всички вие сте разбрали, че основната причина за всички тези неща е, че отровата на Сатана е вътре в човека. И така, какво представлява отровата на Сатана? Как може да бъде изразена? Например, ако питаш: „Как трябва да живеят хората? За какво трябва да живеят хората?“, те ще отговорят: „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“. Тази една фраза изразява самия корен на проблема. Философията и логиката на Сатана са се превърнали в живота на хората. Без значение към какво се стремят хората, те го правят за себе си — и така те живеят само за себе си. „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“ — това е житейската философия на човека, а също така представлява и човешката природа. Тези думи вече са станали природата на поквареното човечество и те са истинският портрет на сатанинската природа на поквареното човечество. Тази сатанинска природа вече е станала основа за съществуването на поквареното човечество. В продължение на няколко хиляди години поквареното човечество живее според тази отрова на Сатана, чак до наши дни“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да вървим по пътя на Петър). „Колкото повече задоволяваш плътта, толкова повече свобода отнема тя; ако я задоволиш този път, следващия път тя ще поиска повече. Докато това продължава, хората ще обичат плътта все повече. Плътта винаги има екстравагантни желания; тя винаги иска да я задоволиш и да ѝ угодиш вътрешно, независимо дали става дума за нещата, които ядеш или носиш, или за това да загубиш самообладание, или да се поддадеш на собствените си слабости и мързел… Колкото повече задоволяваш плътта, толкова по-големи стават нейните желания и толкова по-развратена става плътта, докато се стигне дотам, че плътта на хората да таи още по-дълбоки представи, да се бунтува срещу Бог, да се превъзнася и да се съмнява в Божието дело. Колкото повече задоволяваш плътта, толкова по-големи са нейните слабости; винаги ще си мислиш, че никой не проявява внимание към слабостите ти, винаги ще вярваш, че Бог е отишъл твърде далеч и ще казваш: „Как може Бог да е толкова суров? Защо не дава мира на хората?“. Когато хората задоволяват плътта и я ценят твърде много, тогава те се погубват. […] Казват, че имало навремето селянин, който видял напълно неподвижна змия на пътя. Селянинът я вдигнал и я притиснал до гърдите си, но тя, след като се съживила, го ухапала смъртоносно. Плътта на човека е като змията: нейната същност е да навреди на живота му и когато постигне своето напълно, животът ти става загубен. Плътта принадлежи на Сатана. У нея винаги има прекомерни желания, тя мисли само за себе си, винаги иска да се отдава на удобство, като тъне в леност и безделие, и след като я задоволиш до известна степен, в крайна сметка ще бъдеш погълнат от нея. Тоест, ако я задоволиш този път, тя ще поиска да я задоволиш отново следващия път. Тя винаги има прекомерни желания и нови изисквания и се възползва от това, че ѝ угаждаш, за да те накара да я обгрижваш още повече и да живееш сред нейните удобства и ако никога не можеш да я преодолееш, в крайна сметка ще се погубиш“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само любовта към Бог е истинска вяра в Бог). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че бях живяла по такъв пропаднал начин в грижи за плътта си, защото сатанински отрови като „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“ и „Наслаждавай се на момента, защото животът е кратък“ бяха пуснали дълбоки корени в мен. Смятах, че целта на живота ми е да се наслаждавам на удобствата на плътта и мислех, че да живея означава да се отнасям добре към себе си и да позволявам на плътта си да живее удобно. Когато дългът ми беше свързан с напрежение и изискваше повече мислене, не желаех да го изпълнявам. Съпротивлявах се и на страданието и бремето върху плътта ми, като чувствах, че това означава да претърпя загуба. Например обобщаването и решаването на проблеми изискваше време и усилия, така че отлагах тези задачи и избирах по-лесни, без изобщо да проявявам внимание дали това, че няма да се справя бързо с тези проблеми, ще се отрази на работата. Същото се отнасяше и сътрудничеството в работата по пречистването. Тъй като се грижех за плътта си, не проверявах съвестно материалите за премахване на хора и едва не премахнах човек, който не трябваше да бъде премахван. По какъв начин изпълнявах дълга си? Просто вършех зло! Но не размишлявах над проблемите си и когато работата станеше по-натоварена, се оплаквах. Дори се надявах да ме освободят, за да не се налага да се тревожа или да работя толкова. Винаги си угаждах, като през цялото време проявявах внимание към плътта си. Виждах колко силно са ми навредили сатанинските отрови и ставах все по-порочна. Бях станала егоистична, измамна и лишена от човешка природа. Имах възможност да бъда водач, което предполагаше да вляза в контакт с повече хора, събития и неща, да търся и да навлизам в повече истини принципи, а също и да се науча да разпознавам хората. Заедно с това щяха да се разкрият и моята поквара и недостатъците ми, което щеше да ме накара да размишлявам над себе си, да практикувам истината и да променя покварения си нрав. Но аз не се стремях към истината. Живеех според егоистичния и достоен за презрение нрав на Сатана, отдавах се на комфорт, бях безотговорна в своя дълг и многократно се съобразявах с плътта си, като бавех работата. Когато Бог използваше братята и сестрите, за да ме поправят и да разговарят с мен, аз просто се заинатявах и отказвах да го приема. В резултат на това не успявах да свърша добре основната си работа и я отлагах. Начинът, по който се отнасях към дълга си, доведе до прегрешения и злодеяния! В този момент осъзнах, че да изпълнявам дълга си, докато се съобразявам с плътта си и се отдавам на удобства, наистина вреди и на мен, и на другите, и че ако не се справя с този покварен нрав и продължавам да изпълнявам дълга си по объркан и безотговорен начин като преди, стремейки се да живея в удобство, в крайна сметка просто ще извърша още повече злини и накрая ще бъда отритната и отстранена от Бог. След като видях вредата и последиците от това, че се отдавам на удобства в дълга си, се помолих на Бог, като изразих желанието си повече да не се бунтувам така, а да се покая пред Бог.

По-късно състоянието ми донякъде се подобри и отново бях избрана за църковен водач. Знаех, че това е възможност да се покая, дадена ми от Бог, и Му бях много благодарна. Реших да имам правилна нагласа и да изпълнявам добре дълга си. По онова време отговарях главно за евангелската работа и тъй като току-що бях пристигнала на ново място, не бях запозната изцяло със ситуацията, така че, за да върша работата добре, трябваше да плащам по-висока цена. След като сътрудничих известно време, се почувствах малко напрегната, особено след като имаше толкова много задачи, които трябваше да следя всеки ден. Когато се стигна до страданието на плътта ми, почувствах, че просто ще е по-добре да върша работа с една задача, тъй като няма да ми се налага да влагам толкова много мисъл и усилия. Когато се появиха тези мисли, осъзнах, че състоянието ми не е правилно, затова съзнателно се помолих на Бог. По-късно прочетох, че Божиите слова гласят: „Ако вярвате в Бог и искате да получите Неговото спасение, трябва да изпълнявате дълга си добре. На първо място, в хода на изпълнението на дълга си трябва да възпитавате в себе си чувство за отговорност и да полагате максимални усилия. Когато Бог ви смята за добър човек, вие сте изминали половината път. Ако докато изпълнявате дълга си, сте способни да се стремите към истината и, независимо колко покварен нрав разкриете или с колко трудности се сблъскате, все още можете да търсите истината, за да ги преодолеете, и ако имате отношение на приемане и покорство, когато ви кастрят, тогава надеждата ви да постигнете Божието спасение ще бъде напълно непокътната. Да бъдеш смятан от Бог за човек, който се стреми към истината, е високо изискване, което ти вероятно все още не си способен да изпълниш. Липсват ти воля и духовен ръст, а вярата ти е твърде слаба. Затова започни оттам да позволиш на братята и сестрите около теб да те смятат за добър човек, за човек, който е прав, който относително обича положителните неща, който обича справедливостта и правдата и който е относително порядъчен. Когато допуснеш грешки, ги коригирай. Когато разпознаеш непокорното си състояние, бързо направи обрат. Когато откриеш покварения си нрав, бързо потърси истината и разговаряй в общение с другите. Щом придобиеш разбиране, тогава ще можеш да се покаеш. Като се стремиш по този начин, със сигурност ще постигнеш напредък. Първо, позволи на братята и сестрите да те смятат за добър човек, за човек, който е прав, за човек, който има навлизане в живота. След това стъпка по стъпка се стреми да се превърнеш в човек, който обича истината и който се стреми към истината. Като прилагаш това на практика, ще ти стане по-лесно да придобиеш навлизане и ще бъде по-практическо да си поставяш такива изисквания. Преди всичко трябва да накараш братята и сестрите си да те признаят за добър човек. Какви са критериите за това да си добър човек? Първо, трябва да погледнеш изпълнението на дълга си. Колко критерии и изисквания трябва да бъдат изпълнени при изпълнението на дълга ти? Трябва да си усърден, да си отговорен, да си готов да понасяш несгоди, да си готов да платиш цената и да си педантичен при справянето с делата си, а не да действаш нехайно. На малко по-високо ниво трябва да си способен да откриваш правилните принципи във всеки въпрос и да действаш съгласно тези принципи. Независимо кой говори, дори ако брат или сестра, на които най-малко се възхищаваш, изрази принцип, който е правилен и е съгласно истината, трябва да го изслушаш, да се опиташ да го приемеш и да се опиташ да се опълчиш на собствените си мнения и представи. Какво мислите за това отношение? (Добро е.) Лесно е да се говори за необходимостта да изпълняваш добре дълга си, лесно е да се каже, но в действителност е трудно да изпълняваш дълга си според критериите. Това изисква да платиш определена цена и да се откажеш от някои неща. Какво трябва да дадеш? На най-основно ниво трябва да вложиш известно време и енергия. Всеки ден трябва да отделяш повече време и да влагаш повече енергия от другите хора. Трябва да продължиш да работиш малко по-дълго и да влагаш малко повече усилия. Ако искаш да възпиташ в себе си чувство за отговорност и да изпълняваш добре дълга си, трябва постоянно да разсъждаваш как да го изпълниш правилно. Трябва да обмислиш с какви истини трябва да се въоръжиш и какви проблеми трябва да разрешиш. След това потърси истината чрез молитва, като изразиш въжделенията си пред Бог, и искрено се помоли на Бог, като поискаш от Бог да те просветли и напътства. Докато другите си почиват през нощта, трябва да прекарваш повече време в размисъл върху проблемите, които са възникнали, докато си изпълнявал дълга си през този ден, и каква поквара си разкрил. Трябва да размишляваш над тези неща и да почиваш едва след като си намерил начин да продължиш напред, така че този ден да се окаже ползотворен, а не пропилян. Ако не обмисляш как да разрешиш тези проблеми, няма да си способен да се храниш или да спиш добре. Това е страдание, това е цената, която плащаш. Ще трябва да понесеш повече несгоди и да платиш по-голяма цена от другите, както и да вложиш повече време и енергия в стремежа към истината. Практическа ли е цената, която трябва да се плати? (Да.)“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само този, който изпълнява добре дълга си с цялото си сърце, ум и душа, е човек, който обича Бог). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че за да преценим дали един човек е добър, основните критерии са дали този човек обича истината и се стреми към нея, дали може да потърси истината, за да разреши покварения си нрав, щом го разпознае, и как се отнася към своя дълг — дали може да изпълнява дълга си според Божиите изисквания и истините принципи, дали е съвестен и отговорен, дали е готов да страда и да плати цена и дали може да търси истината, за да разрешава проблемите, когато среща трудности. Ако човек може да размишлява върху същите тези въпроси и да подрежда задълженията си по приоритети, ако има сърце, което проявява внимание към Божиите намерения, и може да се опълчи срещу плътта си, за да практикува истината, тогава в Божиите очи такъв човек има добра човешка природа и заслужава доверие. Като погледнах себе си в тази светлина, видях, че съм далеч от Божиите изисквания. Особено когато се сетих как съм отлагала работата, защото съм се грижила за плътта си и съм извършвала прегрешения, и как сега имам друга възможност да изпълня толкова важен дълг, осъзнах, че не мога да продължавам както досега и че трябва истински да се покая. Работоспособността ми беше донякъде недостатъчна, така че трябваше да вложа повече време, мисъл и усилия, като разчитам на Бог да ми съдейства и търся общение, когато не разбирам нещата. По-нататък в моето сътрудничество имаше задача, в която не бях много добра и която изискваше от мен да работя по-усилено върху истините принципи, така че трябваше да вложа повече време и усилия от сестрата, с която си сътрудничехме. Когато забелязвах проблемите в навлизането в живота и работата на братята и сестрите, също така разсъждавах сериозно и търсех начини да помогна за разрешаването на тези неща, доколкото ми е възможно. Като практикувах по този начин, се чувствах спокойна и в сърцето ми цареше мир.

В миналото винаги съм смятала, че да живееш означава да се отнасяш добре към себе си и че най-важното е да живееш удобно и лесно. Не разбирах как да живея по начин, който е истински ценен. По-късно, чрез четене на Божиите слова, започнах да разбирам някои от тези неща. Всемогъщият Бог казва: „Каква е стойността на човешкия живот? Дали животът е само за да се отдадете на плътски удоволствия като ядене, пиене и забавление? (Не, не е.) За какво е тогава? Моля, кажете ми какво мислите. (Да изпълня дълга си на сътворено същество — човек трябва да постигне поне това в живота си.) Точно така. Кажете Ми, ако всекидневните мисли и действия на човека през целия му живот са насочени единствено към това да избегне болести и смърт, да поддържа тялото си здраво и незасегнато от болести и да се стреми към дълголетие — има ли някаква стойност, някакъв смисъл да се живее така? (Не.) Няма никаква стойност да се живее по този начин. И така, каква е стойността, която трябва да има животът на човека? […] От една страна, става дума за изпълнение на дълга на сътворено същество. От друга страна, става дума за това да направиш всичко в рамките на своите възможности и способности по най-добрия възможен начин, като достигнеш поне до момента, в който съвестта ти не те обвинява, в който можеш да бъдеш в мир със собствената си съвест и да се докажеш като приемлив в очите на другите. Ако доразвием това — през целия си живот, независимо от семейството, в което си се родил, от образователния ти ценз или от заложбите ти, ти трябва да помислиш кои са най-важните истини, които хората трябва да разберат в живота — например какъв път трябва да извървят, както и как трябва да живеят, за да имат смислен живот. Трябва поне малко да изследваш истинската стойност на живота. Не можеш да живееш този живот напразно и не можеш да дойдеш на тази земя напразно. От друга страна, през целия си живот трябва да изпълняваш мисията си — това е най-важното. Не говорим за изпълнение на велика мисия, дълг или отговорност, но трябва да постигнете поне нещо. Някои хора в църквата например влагат всичките си усилия в дълга за проповядване на евангелието, като посвещават енергията на целия си живот, плащат висока цена и печелят много хора. Благодарение на това те чувстват, че животът им не е бил напразен и че имат стойност и утеха. Когато са изправени пред болест или пред смъртта, когато обобщават целия си живот и си спомнят за всичко, което са свършили, за пътя, който са извървели, в сърцата си намират утеха. Нито изпитват вина, нито съжаление. Някои хора не пестят усилия, докато ръководят в църквата или отговарят за определен аспект от делото. Те разгръщат пълния си потенциал, влагат цялата си сила, отдават цялата кръв на сърцата си и плащат цената за делото, което вършат. С поенето, водачеството, помощта и подкрепата си те помагат на много хора да станат силни и непоколебими насред негативизма и слабостите им, да не отстъпят, а да се върнат пред Бог и дори накрая да свидетелстват за Него. Освен това, по време на тяхното водачество, те изпълняват много важни задачи, като премахват немалко зли хора, защитават много от Божиите избраници и възстановяват редица значителни загуби. Постигат всичко това по време на водачеството си. Когато погледнат назад към пътя, който са извървели, когато си спомнят делото, което са извършили, и цената, която са платили през годините, те не съжаляват и не се обвиняват. Те не изпитват никакво съжаление, че вършат тези неща, и вярват, че са живели стойностен живот и че имат спокойствие и утеха в сърцата си. Колко прекрасно е това! Не е ли това плодът, който са придобили? (Да.) Това чувство на последователност и спокойствие, тази липса на съжаления е резултатът и жътвата от стремежа към положителните неща и търсенето на истината и наградата им за това“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (6)). От Божиите слова разбрах какво е смислен живот. Като сътворено същество да живея, за да изпълнявам дълга си да завърша Божието поръчение, е онова, което придава стойност на живота. Дългът да разпространим евангелието на Божието царство, който изпълняваме днес, и способността да изпълняваме отговорностите си и да дадем скромния си принос, е нещо, което Бог помни, и то е най-значимото нещо. Помислих си за невярващите, които живеят живота си само за да се хранят добре и да се обличат добре. Дори и да се наслаждават на плътта си и да не изпитват никакви трудности, да глезят себе си до степен да се подуят и размекнат, те живеят в този свят, без да знаят за какво е наистина животът или как да живеят смислено. Такъв живот няма никаква стойност и се живее напразно. Като си спомня времето, когато изпълнявах дълга си, винаги проявявах внимание към плътта си и когато се сблъсквах с проблеми и трудности, исках да избягам и не правех онова, което беше по силите ми. Въпреки че плътта ми не страдаше много, в сърцето си оставих непоправими съжаления и задлъжнялост. Видях, че колкото и голямо да е удоволствието или удобството, тези неща не могат да донесат истинско щастие и само изпълнението на отговорностите и дълга позволява на човек да живее мирно и уверено. При тези мисли намерих мотивация да изпълнявам дълга си. Когато изпълнението на дълга ми изискваше плътта ми да страда, мислех повече как това е мой дълг и отговорност и че трябва да направя всичко възможно, за да изпълня добре дълга си. Понякога, когато бях заета или изморена, правех подходящи почивки, давах всичко от себе си според физическото си състояние и нямах усещането, че дългът ми е твърде труден или болезнен. По време на изпълнението на дълга си осъзнах също, че да бъдеш водач изисква от човек да поеме повече грижи, но като се занимавах с различни проблеми в работата или помагах на братята и сестрите да разрешат трудностите в техните състояния, успях да разбера и да придобия повече истини. В тези неща Бог беше много благосклонен към мен. Това, че придобих това разбиране и преживях тази трансформация, е изцяло Божията благодат. Благодаря на Бог!