От Лин Дзин, Китай

Присъщата ми индивидуалност е много интровертна и от дете никога не съм говорила много. Особено пред хората ставах толкова нервна, че не можех дума да обеля. В сравнение с други деца на сходна възраст реакциите ми бяха по-бавни и мозъкът ми беше по-несхватлив. Родителите, роднините и приятелите ми винаги ме мъмреха, че не говоря пред другите. Те също така казваха, че в днешното общество, ако не можеш да говориш добре, не си добре дошъл — силните ръце и здравите крака не могат да се сравняват с медения език. По-малката ми братовчедка бе по-сладкодумна от мен. Всички я хвалеха колко добре говори и всички я харесваха. Чувствах, че стоя по-долу от другите, сякаш в никое отношение не бях толкова добра и схватлива, колкото тях. Мразех се — защо не можех да бъда толкова добра в говоренето, колкото другите? Бях твърде глупава и умението ми да се изразявам беше твърде оскъдно! Винаги се чувствах класи под другите и ставах все по-интровертна. През май 2012 г. приех Божието дело от последните дни. Чрез ядене и пиене на Божиите слова осъзнах, че Бог обича честните хора и чрез контакт с моите братя и сестри — като виждах способността им да отварят сърцата си и да говорят за своите преживявания — бавничко се опитвах да се откривам и да споделям мислите си. Започнах да говоря малко повече.

През януари 2018 г. се обучавах да изпълнявам дълг, свързан с работа с текст. Още в началото, когато виждах, че сестрите ми имат някакви проблеми при изпълнението на техния дълг, бях достатъчно смела, за да им ги посоча директно, и не бях особено възпряна, когато говорех. Въпреки това, след като прекарах повече време с тях, открих, че сестрите ми имат своите силни страни и всички те имат някакъв практически опит. Особено сестра Чън Си, която се изразяваше много ясно, когато обсъждаше работата или общуваше за личните си преживявания. Чувствах завист в сърцето си. Усещах, че Чън Си има добри заложби и в сравнение с нея аз стоях по-долу във всяко едно отношение. По-късно, когато се събирахме или обсъждахме работата, се чувствах някак възпряна и не смеех да говоря с охота за всичко, което мислех. Страхувах се, че няма да говоря толкова добре, колкото другите, и в резултат на това ще бъда осмяна. Един ден през март Чън Си каза, че съм говорила малко хаотично по време на общението си. Почувствах се засрамена и изключително тъжна в сърцето си. По-късно, когато посещавах събирания, за да общувам или да изразявам мнения, неволно се замислях за критиките на Чън Си към мен. Чувствах се невнятна и се страхувах да не кажа нещо нередно и да се изложа като глупачка, затова не смеех да изказвам мнението си с охота. Тъй като не изразявах мнението си, сестрите ми трябваше да оставят работата си, за да питат за състоянието ми. Това пречеше на напредъка на работата. Веднъж надзорниците обсъждаха работата с нас и аз имах свое мнение и свои предложения. Ала тогава си помислих: „Не говоря разбираемо и ако не мога да се изразя ясно, какво ли ще си помислят за мен?“. Думите бяха на върха на езика ми, но ги премълчах. Когато чух, че мненията, изразени от Чън Си, са много сходни с това, което мислех, се почувствах много тъжна в сърцето си: „Виж я! Изразява се много ясно и няма сценична треска. Защо аз не мога да се изразявам така? Дори не мога да кажа какво мисля!“. След това живеех в състояние на униние и се самоограничих още повече като човек, който не може да артикулира, няма добри говорни умения и е със слаби заложби. Освен това роптаех — защо Бог не ми беше дал меден език, а заложбите на Чън Си бяха толкова добри? Постепенно започнах да говоря все по-малко и по-малко, а когато присъствах на събирания или обсъждах работата, често бях сънлива. Не смеех да говоря за което и да е състояние, в което се намирах. В действителност, когато виждах, че не изпълнявам дълга си и карам сестрите ми да се занимават с чувствата ми, усещах тъга в сърцето си, но не знаех как да се измъкна от това състояние. Накрая дори не исках повече да изпълнявам дълг, свързан с работа с текст — чувствах се толкова потисната и бях в агония. Тъй като така и не успях да променя състоянието си, изгубих делото на Светия Дух и дългът ми бе преназначен.

След като дългът ми бе преназначен, се почувствах изключително тъжна. Започнах да размишлявам защо съм толкова негативна и пасивна в изпълнението на дълга си. Прочетох тези Божии слова: „Всички хора имат неправилни вътрешни състояния — негативност, слабост, униние и свръхчувствителност; някои имат подли намерения; някои постоянно биват тормозени от гордостта си, егоистичните си желания и личните си интереси; някои мислят, че нямат заложби и преминават през състояния на негативност. Ще ти бъде много трудно да добиеш делото на Светия дух, ако живееш постоянно в тези състояния. Ако ти е трудно да добиеш делото на Светия дух, тогава у теб почти няма да има активни елементи, а негативните ще изплуват на повърхността и ще те смущават. Хората винаги разчитат на собствената си воля, за да потиснат тези негативни и враждебни състояния, но колкото и да ги потискат, не могат да се отърсят от тях. Основната причина за това е, че хората не могат да разграничат безпогрешно тези негативни и враждебни неща; те не виждат ясно същината им. Поради това им е много трудно да се опълчат на плътта и на Сатана. Освен това те винаги засядат в тези негативни, меланхолични и упадъчни състояния и вместо да се молят и уповават на Бог, те карат как да е. В резултат от това Светият дух не действа в тях и те все не съумяват да разберат истината, липсва им посока във всичко, което правят, и нямат ясно виждане по нито един въпрос“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отхвърляне на покварения нрав). С ядене и пиене на Божиите слова осъзнах защо съм негативна: Вярвах, че не мога да общувам толкова добре, колкото другите, и затова се самоограничавах като човек със слаби заложби. Също така постоянно се интересувах от това как ме виждат другите. В резултат на това не се осмелявах да изказвам мнението си. Прекарвах дните си в плахост, с чувство на потиснатост, без да мога да се почувствам освободена. Когато изпълнявах дълга си, не можех да придобия делото на Светия Дух и дори не можех да разгърна това, което някога притежавах. Това не само възпираше сестрите, с които си партнирах, но и бавеше напредъка на цялостната ни работа. В действителност моите заложби не бяха толкова слаби, че да не виждам никакви проблеми, тъй като в началото успявах да свърша някаква работа и да изкажа някои мнения, но по-късно, след като видях, че Чън Си е по-добра от мен, и тя каза, че общението ми е неясно, постоянно се притеснявах, че ще ме гледа отвисоко. От страх да не се изложа повече не посмях да изразя собственото си мнение. Понеже толкова дълго живеех в негативно състояние, духът ми стана мрачен и потиснат, а дългът ми не даваше никакви резултати и затова трябваше да бъда преназначена. Замислих се и осъзнах, че макар да не съм добра с думите, трябва да се отнасям правилно към слабостите и недостатъците си и да разгърна изцяло това, което можех да правя. Що се отнася до нещата, които не можех да направя, трябваше да се моля на Бог, да се уповавам на Него и да усвоя силните страни на моите братя и сестри, за да поправя собствените си слабости. Само като изпълнявах дълга си по този начин, можех да придобия Божието напътствие. Занапред промених състоянието си и вложих сърцето си в моя дълг. Когато не разбирах неща, търсех принципи със сестрите ми и изучавахме съответните професионални знания заедно. Когато видех области, в които сестрите ми общуваха по-добре от мен, се опитвах да усвоя техните силни страни, за да поправя собствените си недостатъци. Постепенно състоянието ми се подобри и започнах да придобивам определени пътища в дълга си, които започнаха да жънат резултати.

През юни 2021 г. ме направиха водач в църквата и заедно с брат Ли Ян поехме отговорност за евангелската работа на църквата. Ли Ян изпълняваше евангелски дълг от много години, беше много добър с думите и имаше бърза мисъл. Чувствах се малко възпряна да работя с него. Веднъж обсъждахме как да проповядваме евангелието на потенциални приемници. Имах няколко идеи, но като си помислих, че Ли Ян има повече опит от мен в проповядването на евангелието, се притесних какво би си помислил той за мен, ако не мога да общувам добре, и затова се отдръпнах. Тогава осъзнах, че когато става дума за работа, и двете страни трябва да изразяват мнението си и да се допълват взаимно, затова казах това, което мисля. Ала когато заговорих, бях много нервна и не се изразих ясно. Ли Ян ме изслуша и след това посочи някои от недостатъците ми. В този момент просто исках земята да се отвори и да ме погълне. Помислих си: „Дори не успях да говоря ясно за принципите на проповядването на евангелието, какво ще си помислят за мен братята и сестрите ми? Толкова е конфузно!“. След това, когато отново се видех с Ли Ян, сърцето ми сякаш бе смазано от купчина камъни. Чувствах се много потисната, започнах рядко да изказвам мнението си и просто седях отстрани като наблюдател. По-късно забелязах, че Ли Ян разчита на опита, когато проповядва евангелието, вместо да търси принципи, и че не приема предложенията на други хора. Това възпрепятстваше нашата евангелска работа и исках да му обърна внимание, но тогава си помислих: „Ли Ян е много по-словоохотлив от мен. Ако представи различна гледна точка и не съм в състояние да общувам ясно, няма ли просто да се изложа още повече?“. Затова не разобличих проблемите му, което доведе до забавяне на напредъка на евангелската работа. По-късно се сблъсках с много трудности в евангелската си работа и тя не даваше никакви плодове. Чувствах се изключително напрегната и тогава си помислих колко съм невнятна и колко ми е трудно да се изразявам. Това ме накара да почувствам още по-силно, че не мога да се справя добре с дълга си на водач, и дори мислех да се оттегля. Състоянието ми се влошаваше все повече, докато накрая не ме освободиха.

След като бях освободена, се чувствах изключително тъжна и се самоанализирах: „Защо винаги се чувствам възпряна, когато съм със словоохотливи и схватливи хора?“. Един ден по време на духовната ми практика видях два откъса от Божиите слова във видеоклип със свидетелство за преживяване и се почувствах истински развълнувана. Всемогъщият Бог казва: „Някои хора в детството си са изглеждали обикновени, не са можели да се изразяват и не са били особено съобразителни, поради което другите в семейната и социалната им среда са ги оценявали доста неблагоприятно и са казвали неща като: „Това дете е глупаво и бавно и говори мъчно. Погледнете чуждите деца, които говорят толкова добре, че могат да въртят хората на малкия си пръст. Докато това дете по цял ден само се цупи. Не знае какво да каже при среща с хора, не знае как да обясни или как да се оправдае, когато направи нещо нередно, и не може да забавлява хората. Това дете е идиот“. Родителите го казват, роднините и приятелите го казват, и учителите им също го казват. Тази среда оказва определен, невидим натиск върху подобни хора. Чрез преживяването на тази среда те несъзнателно развиват определен вид мислене. Какъв вид мислене? Те мислят, че не изглеждат добре, че не са много симпатични и че другите никога не се радват да ги видят. Смятат, че не са добри в учението, че са бавни и винаги се притесняват да си отворят устите и да говорят пред другите. Твърде са смутени да благодарят, когато хората им дадат нещо, и си мислят: „Защо никога не мога да кажа две думи на кръст? Защо другите хора говорят толкова гладко? Просто съм глупав!“. […] След като израснат в такава среда, тази нагласа за малоценност постепенно взема връх. Тя се превръща в своеобразна трайна емоция, която оплита сърцето ти и изпълва ума ти. Независимо дали вече си пораснал, дали си тръгнал по света, дали си женен и дали си се утвърдил в кариерата си, и независимо от социалния ти статус, не е възможно да се отървеш от това чувство за малоценност, насадено от средата, в която си израснал. Дори след като започнеш да вярваш в Бог и се присъединиш към църквата, продължаваш да смяташ, че имаш обикновен външен вид, лоши интелектуални заложби, не можеш да се изразяваш и нищо не можеш да свършиш. Мислиш си: „Просто ще правя каквото мога. Не е нужно да имам амбиции да бъда водач, не е нужно да се стремя към задълбочени истини, просто ще се задоволя с това да съм най-незначителният и ще оставя другите да се отнасят с мен както искат“. […] Това чувство за малоценност вероятно не ти е вродено, но на друго ниво, поради семейната ти среда и средата, в която си израснал, ти си бил подложен на умерени удари или неуместни оценки и това е породило чувството за малоценност у теб“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). „Когато чувството за малоценност е вкоренено дълбоко в сърцето ти, то не само оказва дълбоко въздействие върху теб, но и е взело връх във възгледите ти за хората и нещата, както и в поведението и действията ти. Как тогава възприемат хората и нещата тези, които са подвластни на чувството за малоценност? Те смятат, че другите са по-добри от тях самите, и считат, че и антихристите са по-добри от тях. Макар че антихристите имат зъл нрав и са с лоша човешка природа, те все пак се отнасят към тях като към хора, на които да подражават, и като към пример за подражание, от когото могат да се учат. Дори си казват: „Виж, макар да имат лош нрав и зла човешка природа, те са даровити и са по-способни в работата от мен. Спокойно могат да демонстрират способностите си пред другите и да говорят пред толкова много хора, без да се изчервят или да получат сърцебиене. Те наистина имат кураж. Аз не мога да се меря с тях. Просто не съм достатъчно смел“. Каква е причината за това? Трябва да се каже, че частично се дължи на това, че чувството ти за малоценност се е отразило на преценката ти за същността на хората, както и на гледната ти точка и на позицията ти, що се отнася до начина, по който възприемаш другите. Не е ли така? (Така е.) В такъв случай как влияе чувството за малоценност на начина, по който се държиш? Ти си казваш: „По рождение съм глупав, изобщо нямам дарби и силни страни и бавно научавам всичко. Погледни този човек. Макар че понякога предизвиква прекъсвания и смущения и действа своеволно и безразсъдно, поне е даровит и има силни страни. Където и да отиде, той е човек, от когото хората искат да се възползват, а от мен — не“. Когато нещо се случи, първото, което правиш, е да се самоосъдиш и да се затвориш в себе си. Какъвто и да е проблемът, ти се отдръпваш, избягваш да поемеш инициатива и се страхуваш да поемеш отговорност. Казваш си: „По рождение съм глупав. Където и да отида, никой не ме харесва. Не мога да стъпвам бос в огъня, не бива да изтъквам нищожните си способности. Ако някой ме препоръча, това доказва, че ставам. Ако обаче никой не ме препоръча, тогава не би било добре да поемам инициативата и да казвам, че мога да се наема с работата и да я свърша добре. Ако не съм уверен в това, не мога да кажа, че съм. Какво ще правя, ако объркам нещата? Какво ще стане, ако ме кастрят? Толкова ще ме е срам! Няма ли да е унизително? Не мога да допусна да ми се случи това“. Виж! Това не се ли е отразило на поведението ти? В известна степен отношението ти към начина, по който се държиш, се влияе и контролира от чувството ти за малоценност. Донякъде може да се нарече следствие от твоето чувство за малоценност“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). Бог разобличаваше, че още от деца някои хора са невнятни и не толкова схватливи, колкото други, и получават неблагосклонни оценки у дома и в обществото. Това поражда у тях чувство за малоценност. Когато си припомних как от дете не обичах да говоря, схващах бавно и имах интровертна индивидуалност, а роднини, приятели, учители, съученици и дори майка ми ме наричаха невнятна, чувствах, че стоя много по-долу от другите и постоянно смятах, че съм класи под тях. Макар че, след като започнах да вярвам в Бог, с четене на Божиите слова съумявах да се откривам и да говоря за това, което ме вълнуваше, с братята и сестрите ми, когато срещнех някой толкова надарен, словоохотлив и схватлив като Чън Си, несъзнателно чувствах, че стоя по-долу от него. Когато обсъждах нашата работа, не се осмелявах да изразя мнението си, а когато се събирахме в общение за Божиите слова, не смеех да споделя моето възприемане и разбиране. Когато Ли Ян и аз работехме съвместно и заедно отговаряхме за евангелската работа, виждах, че той изпълнява дълга си с покварен нрав и пречи на евангелската работа, и знаех, че трябва да го разоблича, но се притеснявах, че няма да мога да говоря ясно и ако той изкажеше различно мнение и аз не съумеех да го опровергая, щях да се изложа. Така че гледах с отворени очи как евангелската работа бива възпрепятствана, без да се осмелявам да общувам с Ли Ян. По-късно евангелската работа срещна много трудности и аз почувствах, че поради невнятността и неспособността ми да се изразявам ясно, не бях в състояние да изпълнявам дълга на водач. Дори си мислех да се оттегля и да се откажа. Като живеех с чувство за малоценност, не бях в състояние да изпълнявам дълга си нормално и не можех да практикувам истината. Това не само доведе до загуба в живота ми, но работата ми не даваше плодове и в крайна сметка бях освободена. Ако продължавах да живея в това състояние без да го променя, нямаше да мога да изпълнявам добре какъвто и да било дълг и в крайна сметка щях да бъда отстранена от Бог. Когато разбрах това, се почувствах изключително тъжна. Не исках да продължавам да живея с чувство за малоценност и трябваше да се отнеса правилно към собствените си слабости и недостатъци.

Веднъж споделих на една сестра за моето състояние и трудности. Тя намери откъс от Божиите слова за мен. Бог е рекъл: „Грижата на антихристите за репутацията и статуса им надхвърля тази на нормалните хора и е част от нрава им същност. Тя не е нито временен интерес, нито преходно въздействие на заобикалящата ги среда, а е част от живота им, тя е в кръвта им и следователно представлява тяхната същност. Тоест каквото и да правят антихристите, първо се съобразяват с репутацията и статуса си и с нищо друго. Репутацията и статусът са животът за антихристите и целта на целия им живот. Каквото и да правят, първото им съображение е: „Какво ще се случи със статуса ми? А с репутацията ми? Дали това, което върша, ще ми осигури добра репутация? Ще повиши ли статуса ми в съзнанието на хората?“. Ето за какво мислят първо, а това е достатъчно доказателство, че имат нрава и същността на антихристи. Ето защо те обмислят нещата по този начин. Можем да кажем, че за антихристите репутацията и статусът не са някакво допълнително изискване, още по-малко неща, които за тях са външни, без които биха могли да минат. Те са част от природата на антихристите, те са в костите им, в кръвта им, те са им присъщи. Антихристите не са безразлични към това дали притежават репутация и статус. Отношението им не е такова. Тогава какво е тяхното отношение? Репутацията и статусът са тясно свързани с ежедневието им, с тяхното ежедневно състояние, с това, към което се стремят всеки ден“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). След като прочетох Божиите слова, разбрах, че точно като антихрист съм отдавала твърде голямо значение на репутацията и статуса. От ранна възраст чувствах, че съм невнятна и не толкова добра в говоренето, колкото другите. Когато се сблъсквах със словоохотливи хора, докато изпълнявах дълга си, чувствах, че стоя много по-долу от тях. Особено когато собствените ми слабости и недостатъци биваха разобличавани и се излагах, се чувствах още по-унила и се самоограничавах като човек със слаби заложби, но не търсех истината, за да разреша проблема си. Внимавах единствено да не се изложа и не изпълнявах добре дълга си. Замислих се как Бог ме бе благословил с възможността да се обучавам като водач в църквата и бе уредил да работя със словоохотливи и опитни братя и сестри. Божието намерение беше да усвоя силните страни на другите, за да компенсирам слабостите и недостатъците си. Това беше от голяма полза за мен, за да разбера истината и да подобря професионалните си познания. Въпреки това аз не се опитвах да търся истината, за да изпълнявам добре дълга си, а се съсредоточавах единствено върху моя имидж в сърцата на другите. Когато виждах, че не съм толкова добра, колкото останалите, се чувствах по-нисша от тях и възпряна, като живеех в негативно състояние, без да се стремя към нещо повече. Когато видях Ли Ян да прекъсва и смущава работата на църквата, не се осмелих да кажа нищо и не изпълних възложените ми задължения. Бях точно като антихрист, който отдава голямо значение на имиджа и статуса, а в същото време въобще не поддържа църковните дела. Наистина нямах никаква човешка природа! И двете ми освобождавания от длъжност бяха в резултат на Божията праведност.

По-късно прочетох още два откъса от Божиите слова и осъзнах, че има още една причина да живея в състояние на малоценност. Тя бе, че не можех да правя разлика между добри и слаби заложби. Прочетох тези Божии слова: „Как трябва да се измерват заложбите на хората? Те трябва да се измерват въз основа на степента на възприемане на Божиите слова и истината. Това е най-точният начин да се направи. Някои хора са сладкодумни и съобразителни и са особено умели в общуването с други хора, но когато слушат проповеди, никога не са способни да разберат каквото и да е, а когато четат Божиите слова, не ги възприемат. Когато разказват за свидетелството си за преживяване, те винаги изричат думи и доктрини, разкриват се като обикновени аматьори и предизвикват у другите чувството, че нямат духовно разбиране. Това са хора с лоши заложби“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да изпълняваме добре дълга си, най-важно е да разбираме истината). „Стремежът към истината е най-важното нещо, независимо от коя гледна точка го разглеждате. Можеш да избегнеш дефектите и недостатъците на човешката природа, но никога не можеш да избегнеш пътя на стремеж към истината. Независимо колко съвършена или благородна може да е твоята човешка природа, или дали може би имаш по-малко пропуски и недостатъци и повече силни страни от другите хора, това не означава, че разбираш истината, нито може да замени твоя стремеж към истината. Напротив, ако се стремиш към истината, разбираш много от нея и имаш достатъчно дълбоко и практическо разбиране за нея, това ще компенсира много дефекти и проблеми в твоята човешка природа. Да кажем например, че си плах и интровертен, заекваш и не си много добре образован, т.е. имаш много недостатъци и пропуски, но имаш практическо преживяване и макар че заекваш, когато говориш, все пак можеш ясно да разговаряш за истината и това общение е от полза за всички, когато го чуят, разрешава проблеми, дава възможност на хората да излязат от негативността и разсейва техните оплаквания от Бог и погрешните им разбирания за Него. Виждаш ли, въпреки че заекваш, думите ти все още могат да разрешават проблеми — колко важни са тези думи! Когато ги чуят лаици, те казват, че си недодялан човек и не спазваш граматическите правила, когато говориш, а понякога и думите, които използваш, не са наистина подходящи. Възможно е да използваш местен диалект или ежедневен език и думите ти да нямат класата и стила на високообразованите хора, които говорят много красноречиво. Въпреки това твоето общение съдържа истината реалност, то може да разреши трудностите на хората и след като те го чуят, всички тъмни облаци около тях изчезват и всичките им проблеми се разрешават. Какво мислиш, не е ли важно да се разбира истината? (Важно е.)“ (Словото, Т.7 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (3)). От Божиите слова разбрах, че да имаш добри заложби не означава, че някой е силен в определена област, нито пък означава, че някой, който е словоохотлив, схватлив и умее да се справя с други хора, има добри заложби. Това са просто присъщи на хората качества. Истински добрите заложби означават, че човек може да възприема Божиите слова. Човек с добри заложби е способен да възприема Божиите слова и да разбере истините принципи. Когато той общува за Божиите слова, може да ги комбинира със състоянието и трудностите на хората и да посочва пътя на практикуването. Въпреки че на повърхността той може да има някои недостатъци и умението му да се изразява може да не е много добро, той все пак може да разрешава истинските проблеми на хората и да ги поучава. В миналото винаги съм разчитала на моите представи и фантазии в преценката си за нещата. Когато виждах, че не съм добра с думите, живеех в състояние на малоценност, самоограничавах се като човек със слаби заложби и на всяка крачка бях възпирана от имиджа и статуса. Не изпълнявах дълга, който можех, и накрая изгубих делото на Светия Дух и бях освободена от длъжност. Замислих се за някои братя и сестри — въпреки че не са добри с думите, те могат да се уповават на Бог и да Го уважават в изпълнението на дълга си. Ако не разбират даден проблем, могат да търсят и да общуват с другите, и след време показват известно подобрение. От това видях, че дали човек е добър с думите или не, изобщо не е важно. Ключът е в разбирането и практикуването на истината. Замислих се как не можех да говоря добре и схващах малко бавно и когато виждах хора, които бяха по-добри с думите от мен, ставах нервна и ме обхващаше сценична треска. Въпреки това имах известна способност да възприемам Божиите слова, имах някои мисли и идеи относно проблемите в моя дълг и можех да реша някои проблеми. Заложбите ми изобщо не бяха толкова слаби, че да нямам никакви собствени мисли или собствено мнение. Ала веднага щом видех някой, който бе по-добър с думите от мен, живеех в чувство за малоценност. Свивах се в черупката си, когато изпълнявах дълга си, и дори не се осмелявах да говоря. Изобщо не гледах на хората и нещата в съответствие с Божиите слова. Трябваше да променя погрешните си възгледи и да спра да завиждам и да се възхищавам на словоохотливите на външен вид хора.

През януари 2024 г. трябваше да науча Уан Лин, която бе водач на евангелския екип, на компютърна техника. Когато се замислих колко добра е Уан Лин с думите, в сърцето си изпитвах лека нервност, докато я учех. Мислех как да се изразя, за да разбере тя, но когато стигнах до най-критичния момент, тя каза, че не може да ме разбере. В този момент малко се натъжих и почувствах, че не ставам за нищо, затова безмълвно се помолих на Бог. Осъзнах, че отново съм разкрила състояние на малоценност и се почувствах възпряна, когато видях, че Уан Лин е по-добра с думите от мен. Помислих си за миналото, когато непрекъснато живеех в състояние на малоценност и не можех да изпълнявам дълга си нормално, като оставях много възможности за практикуване на истината да ми се изплъзнат. Сега не можех да действам както преди и винаги да се съобразявам със собствения си имидж и статус. Като си помислих това, сърцето ми се успокои и попитах Уан Лин кои части не може да разбере и какви трудности има в изучаването на техниката. Чрез комуникацията с Уан Лин и търпеливото ѝ напътствие от моя страна в крайна сметка тя усвои умението. И двете бяхме изключително щастливи. Сега мога да изпълнявам дълга си нормално, без да съм възпряна от чувство за малоценност, а в сърцето си съм много благодарна на Бог! След тези преживявания видях, че пред лицето на проблемите, търсенето на истината и разбирането на истината са от решаващо значение. Единствено като гледаме на хората и нещата в съответствие с Божиите слова, можем да се отървем от негативните емоции и да живеем в избавление и свобода.