От Тун Лин, Китай

През септември 2023 г. отговарях за дълга по поенето на няколко църкви. След известно време все повече хора приемаха новото Божие дело и тези църкви се нуждаеха от още напоители. Всеки ден, освен че поях новодошлите, трябваше и да развивам новоизбраните напоители. Понеже всички те тъкмо започваха да се обучават, трябваше да ги уча практически във всяко едно отношение и да им предоставям подробно общение. През деня излизах да поя новодошлите, а вечер трябваше да провеждам общение относно проблемите и трудностите, с които се сблъскваха напоителите. Понякога общуването по един единствен проблем отнемаше няколко часа, а понякога, когато състоянието им беше лошо, трябваше да намирам Божии слова за общение, за да разреша проблемите им, което доведе до многократно будуване посред нощ. С времето започнах да чувствам, че развиването нахора е истинска досада. Изтощаваше ме не само физически, но и психически. Откакто бях започнала да развивам напоители, балансът между работата и почивката ми беше нарушен. Понякога просто исках да им кажа да ме оставят на мира, но се страхувах, че това може да ги накара да се почувстват възпрени, затова си държах езика зад зъбите. По това време Компартията бясно арестуваше вярващи, а новодошлите, за които се грижеше напоителката Тиен Юн, бяха станали боязливи и негативни. Трябваше да общувам с Тиен Юн почти всеки ден относно проблемите на новодошлите и нервите ми непрекъснато бяха изопнати. Водачът на екипа ми писа, като ме помоли да съставя план и да преценя колко време е необходимо да бъдат развивани напоителите, преди да могат да поят новодошлите самостоятелно. Като гледах всички трудности в делото и многото писма за проследяване на работата, не можах да издържа повече и си помислих: „Преди, когато само поях новодошлите, беше много по-добре. Въпреки че имаше много новодошли за поене, поне имах малко свободно време и понякога дори можех да си поговоря със сестрите домакини. Откакто започнах да развивам напоители, вечер не мога да си лягам навреме, а сутрин трябва да ставам рано. Балансът между почивката и работата ми е нарушен и трябва да полагам толкова много умствени и физически усилия. Кога ще свършат тези дни? Ако това продължава, тялото ми няма ли просто да рухне? Може би трябва да говоря с водачката и да ѝ кажа, че не мога да изпълнявам този дълг, и да помоля да се върна към изпълнението на еднотипна задача?“. Но тогава си помислих: „Всички напоители в тези църкви са новоизбрани и все още не схващат принципите на поенето на новодошли. Ако напусна сега, това няма ли да означава, че изоставям дълга си и предавам Бог?“. Като си помислих това, не посмях да напусна, но не се посветих на работата по развиването толкова, колкото преди. Например, при развиването на Тиен Юн знаех, че тя тъкмо е започнала обучението си и е най-добреда я напътствам директно чрез общуване относно проблемите и трудностите с новодошлите, но не исках да полагам толкова усилия, затова просто анализирах състоянието на новодошлите с нея, помагах ѝ да намери някои откъси от Божиите слова и я оставях сама да общува и да решава проблемите. Понякога ясно виждах, че някои напоители са в лошо състояние, но си затварях очите, като си мислех: „Дори само поенето на новодошли ме прави достатъчно заета. Ако попитам за състоянието ви, със сигурност ще се натъкна на купища нови проблеми и ще трябва да поема такова умствено бреме и да общувам, за да реша тези проблеми. Колко умствени усилия ще ми коства това!“. Затова просто пренебрегвах тези неща. Някои напоители ми задаваха въпроси и аз не разговарях с тях толкова внимателно, колкото преди, а просто ги оставях сами да се молят на Бог и да разчитат на Него, за да търсят решения. След известно време някои напоители изпаднаха в лошо състояние поради неспособността си да разрешат проблемите на новодошлите и затъваха в трудностите си. Като виждах толкова много проблеми за решаване, се чувствах наистина потисната и измъчена и постоянно исках да избягам от тази среда.

Един ден чух, че сестра Лу Мей е била преназначена в дълга си поради слаби заложби и че работното ѝ натоварване е намалено. Помислих си: „Ако и аз можех да изпълнявам по-лек дълг, нямаше да се налага да се тревожа толкова много или да понасям толкова много страдание“. В този момент изведнъж осъзнах, че състоянието ми е погрешно, и си помислих: „Постоянното ми желание да изоставя дълга си не означава ли, че предавам Бог?“. Помолих Му се: „Боже, мислите ми са толкова порочни. Ти ме издигна да изпълнявам толкова важен дълг, а аз съм неблагодарна и завиждам на сестрата, която е била преназначена в дълга си. Наистина не знам кое е добро за мен! Боже, изпълнявах дълга си неохотно, като непрекъснато се чувствах физически и психически изтощена. Знам, че това състояние е погрешно, но все още не знам как да го разреша. Моля Те, изведи ме от това състояние“. След това говорих с водачката за състоянието си. Тя ми намери няколко откъса от Божиите слова и някои от тях ми направиха силно впечатление: „Има и случаи, когато хората винаги се оплакват от трудности, докато изпълняват дълга си, когато не искат да полагат никакви усилия, когато, щом имат малко свободно време, си почиват, бъбрят безцелно или участват в развлечения и забавления. А когато работата се увеличи и ритъмът и рутината на живота им се наруши, те са нещастни и недоволни от нея. Мрънкат и се оплакват, и започват да изпълняват дълга си нехайно. Това е ламтене за удобствата на плътта, нали?“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (2)). Това, което Божиите слова разобличаваха, беше точно моето състояние. Когато отначало поях новодошлите, натоварването не беше голямо и физически не беше особено изморително, затова бях готова да сътруднича. Но когато натоварването се увеличи и трябваше да развивам напоители и да разрешавам проблемите им чрез общуване, почувствах, че тялото ми страда, затова се чувствах нещастна, хленчех, оплаквах се и дори исках да изоставя дълга си. Нима това не бяха прояви на моя ламтеж за физическо удобство?

По-късно попаднах на друг откъс от Божиите слова, който напълно съответстваше на състоянието ми. Всемогъщият Бог казва: „Ако хората постоянно търсят физическо удобство и щастие, ако постоянно се стремят към физическо щастие и удобство и не желаят да страдат, тогава дори малко физическо страдание, страдание малко повече от другите или усещане за малко повече преумора от обикновено, би ги накарало да се чувстват угнетени. Това е една от причините за угнетеността. Ако хората не смятат, че малкото физическо страдание е нещо кой знае какво, ако не се стремят към физическо удобство, а вместо това се стремят към истината и се опитват да изпълняват дълга си, за да удовлетворят Бог, тогава често няма да чувстват физическо страдание. Дори ако понякога се чувстват малко натоварени, уморени или изтощени, след като си легнат, ще се събудят и ще се чувстват по-добре и след това ще продължат работата си. Вниманието им ще бъде върху дълга и работата им. Няма да смятат, че малката физическа умора е значителен проблем. Когато обаче в мисленето на хората възникне проблем и те постоянно се стремят към физическо удобство, всеки път, когато физическото им тяло е леко измъчено или не може да намери удовлетворение, в тях ще се появят определени негативни емоции. И така, защо този тип хора, които винаги искат да правят каквото им е угодно, да задоволяват плътта си и да се наслаждават на живота, често се оказват в капана на тази негативна емоция на угнетеност, когато са неудовлетворени? (Защото се стремят към удобство и физическо удоволствие.) Това е вярно за някои хора“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (5)). След като прочетох Божиите слова, добих по-ясно разбиране за състоянието си. Винаги се чувствах потисната и огорчена, защото постоянно се стремях към физическо удобство и удоволствие и не исках да позволя на тялото си да страда дори малко. Посоката и целите на моя стремеж бяха погрешни. Ако целта на моя стремеж беше да изпълнявам добре дълга си, за да удовлетворя Бог, и ако гледах на дълга си като на моя отговорност и задължение, тогава щях да бъда готова да изтърпя всяко страдание, за да изпълнявам добре дълга си, и нямаше да се чувствам потисната само заради малко страдание. Когато натоварването беше малко и физическото страдание беше минимално, все още можех да се покорявам, но когато натоварването се увеличи и трябваше да обуздая плътта си, се чувствах физически и умствено изтощена, сякаш ме притискаше планина. Оплаквах се, че този дълг е твърде уморителен и болезнен, и се отнасях към него нехайно и безотговорно. Дори се надявах да бъда преназначена на по-лек дълг и винаги желаех да не се налага да преминавам през толкова много физическо страдание; надявах се, че бих могла да изпълнявам лесен дълг и въпреки това накрая да бъда спасена от Бог. Това не бяха ли просто напразни мечти?

По-късно си помислих: „Вярвам в Бог от толкова много години и винаги съм изпълнявала дълга си в църквата — как така, когато се сблъсквам с някои трудности и малко напрежение в дълга си, започвам да се чувствам потисната и дори мисля да изоставя дълга си?“. Прочетох два откъса от Божиите слова: „За да се постигне разбиране на природата, в допълнение към разкриването на нещата, които хората харесват в природата си, трябва да се разкрият и няколко от най-важните аспекти, отнасящи се до тяхната природа. Например гледните точки на хората за нещата, методите и целите на хората в живота, житейските ценности на хората и възгледите им за живота, както и възгледите и идеите за всички неща, свързани с истината. Всички тези неща са дълбоко в душите на хората и имат пряка връзка с промяната на нрава. Какъв тогава е поквареният възглед на човечеството за живота? Може да се каже така: „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“. Всички хора живеят само за себе си; честно казано, те живеят за плътта. Те живеят само за да слагат храна в устата си. С какво такова съществуване се различава от това на животните? Няма никаква стойност да живееш така, да не говорим за смисъл. Възгледите за живота са свързани с това на какво разчиташ, за да живееш в света, за какво живееш и как живееш — и всичко това са неща, свързани със същината на човешката природа. Като анализираш човешката природа, ще видиш, че всички хора се противопоставят на Бог. Всички са дяволи и няма истински добър човек“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво трябва да знаем за промяната на нечий нрав). „Плътта на човека е като змията: нейната същност е да навреди на живота му и когато постигне своето напълно, животът ти става загубен. Плътта принадлежи на Сатана. У нея винаги има прекомерни желания, тя мисли само за себе си, винаги иска да се отдава на удобство, като тъне в леност и безделие, и след като я задоволиш до известна степен, в крайна сметка ще бъдеш погълнат от нея. Тоест, ако я задоволиш този път, тя ще поиска да я задоволиш отново следващия път. Тя винаги има прекомерни желания и нови изисквания и се възползва от това, че ѝ угаждаш, за да те накара да я обгрижваш още повече и да живееш сред нейните удобства и ако никога не можеш да я преодолееш, в крайна сметка ще се погубиш. Дали ще можеш да получиш живот пред Бог и какъв ще бъде изходът ти накрая зависи от това как се опълчваш на плътта. Бог те е спасил, избрал и предопределил, но ако днес не си склонен да Го удовлетвориш, не искаш да приложиш истината на практика, не искаш да се опълчиш на собствената си плът с истински боголюбиво сърце, в крайна сметка ще се погубиш и така ще изпиташ изключителна болка. Ако винаги угаждаш на плътта, Сатана постепенно ще те погълне и ще те остави без живот или без допир до Духа, докато дойде ден, в който ще си съвсем тъмен отвътре. Когато живееш в мрак, ще си в плен на Сатана, Бог вече няма да е в сърцето ти и тогава ще отречеш съществуването на Бог и ще Го изоставиш“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само любовта към Бог е истинска вяра в Бог). След като прочетох Божиите слова, придобих известно разбиране за корена на ламтежа за удобство и спокойствие и сериозните последици отнего. Живеех според погрешни идеи и възгледи като „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“, „Животът е преди всичко добро ядене и хубави дрехи“ и „Животът е кратък, отнасяй се добре към себе си“. Не бях склонна да търпя дори малко страдание в дълга си, а планирах и обмислях всичко с мисъл за физическото си удобство. Църквата уреди да поя новодошлите и да развивам напоители. Това беше моя отговорност. Но постоянно чувствах, че дългът ми е изтощителен и че ми причинява загуби, затова го изпълнявах нехайно. Дори когато виждах някои напоители в лошо състояние, аз не общувах с тях, за да го разрешим. Някои новодошли се страхуваха да не бъдат арестувани, затова станаха негативни и слаби, а Тиен Юн, която току-що беше започнала обучение, не можеше да общува ясно за истината. Трябваше да я насочвам, за да подкрепяме новодошлите заедно, но аз ламтях за физическо удобство и всъщност не напътствах Тиен Юн в общението с тях, което доведе до това, че проблемите на новодошлите оставаха нерешени, а Тиен Юн затъваше в трудности. Това не само навреди на живота на новодошлите, но и забави развиването на напоителите, а междувременно аз живеех в мрак и непоносима болка, като почти изоставих дълга си и предадох Бог. Едва тогава видях колко тежки са последиците от ламтежа за удобство. Ако не направех промяна, накрая щях да се погубя. Божият дом ме беше развивал толкова много години, но сега, когато много новодошли в църквата се нуждаеха от поене, не мислех как да платя цената, за да поя добре новодошлите и да развивам напоителите. Вместо това избягвах тежката работа, а в критични моменти се отдръпвах пред трудностите и прибягвах до мързел. Бях наистина егоистична и достойна за презрение! В това време разбрах също, че Бог беше уредил тази среда не за да ми създава умишлено трудности, а за да я използва за разкриване на покварата ми и да ме накара да се опълча на плътта си, да се освободя от тези порочни мисли и възгледи, внушени от Сатана, да живея според Божиите слова и да се стремя да бъда човек с човешка природа. Това беше Божието спасение за мен!

След това отново прочетох Божиите слова: „Тези, които наистина вярват в Бог, са хора, които се занимават със своята истинска работа, желаят да изпълняват дълга си, способни са да се заемат с дадена работа и да я вършат добре според заложбите си и правилата на Божия дом. Разбира се, в началото може да е трудно да се адаптираш към този живот. Може да се чувстваш физически и психически изтощен. Ако обаче наистина имаш решителност да сътрудничиш и желание да станеш нормален и добър човек и да постигнеш спасение, тогава трябва да платиш известна цена и да позволиш на Бог да те дисциплинира. Когато изпитате желание да сте своенравни, трябва да се опълчите срещу него и да се избавите от него, като постепенно намалявате своеволието и егоистичните си желания. Трябва да търсите Божията помощ за решаващи въпроси, в решителни моменти и при решаване на важни задачи. Ако наистина имаш решителност, тогава трябва да помолиш Бог да те укорява и дисциплинира, и да те просветли, за да можеш да разбереш истината, и така ще постигнеш по-добри резултати. Ако наистина имаш решителност и се молиш на Бог в Негово присъствие и Го умоляваш, Бог ще действа. Той ще промени състоянието и мислите ти. Ако Светият Дух свърши малко от делото Си, малко да те докосва и малко да те просветлява, сърцето ти ще се промени и състоянието ти ще се преобрази. Когато тази трансформация настъпи, ще почувстваш, че не е угнетяващо да живееш по този начин. Угнетеното ти състояние и емоции ще се преобразят и облекчат, ще бъдат по-различни от преди. Ще почувствате, че този начин на живот не е уморителен. Ще намерите удоволствие да изпълнявате дълга си в Божия дом. Ще почувствате, че е хубаво да живеете, да се държите и да изпълнявате дълга си по този начин, да понасяте трудности и да плащате цена, да спазвате правилата и да вършите нещата въз основа на принципите. Ще почувствате, че това е животът, който нормалните хора би трябвало да имат. Когато живеете според истината и изпълнявате дълга си добре, ще почувствате, че сърцето ви е стабилно и спокойно и че животът ви е смислен. […] Всеки възрастен човек трябва да поеме отговорностите си на възрастен, независимо колко голям е натискът, с който се сблъсква, като например несгоди, болести и дори различни затруднения — това са неща, които всеки трябва да преживее и понесе. Те са част от живота на нормалния човек. Ако не можеш да понасяш натиск или страдания, това означава, че си твърде крехък и безполезен. Който живее, трябва да понася това страдание, и никой не може да го избегне. Независимо дали в обществото, или в Божия дом, то е еднакво за всички. Това е отговорността, която трябва да понесеш, тежкото бреме, което един възрастен трябва да носи, нещото, което трябва да понася и което не бива да избягва. Ако винаги се опитваш да избягаш или да се отървеш от всичко това, тогава твоите угнетяващи емоции ще излязат наяве и винаги ще те впримчват. Ако обаче можеш правилно да разбереш и да приемеш всичко това и да го разглеждаш като необходима част от твоя живот и съществуване, тогава тези въпроси не би трябвало да са причина за появата на негативни емоции у теб. От една страна, трябва да се научиш да поемаш отговорностите и задълженията, които възрастните би трябвало да имат и да поемат. От друга страна, трябва да се научиш да съжителстваш хармонично с другите в твоята жизнена и работна среда с нормална човешка природа. Не прави просто това, което ти харесва. Каква е целта на хармоничното съжителство? Тя е да свършиш по-добре работата и да изпълниш по-добре задълженията и отговорностите, които ти, като възрастен човек, би трябвало да свършиш и да изпълниш, да сведеш до минимум загубите, причинени от проблемите, с които се сблъскваш в работата си, и да постигнеш максимални резултати и ефективност в нея. Ето какво би трябвало да постигнеш. Ако притежаваш нормална човешка природа, трябва да постигнеш това, когато работиш сред хората. Що се отнася до натиска в работата, независимо дали той идва от Горното или от Божия дом, или е натиск, оказван върху теб от твоите братя и сестри, той е нещо, което трябва да понесеш. Не можеш да кажеш: „Натискът е твърде голям, затова няма да го направя. Аз търся просто развлечения, лекота, щастие и удобство в изпълнението на моя дълг и в работата в Божия дом“. Това няма да проработи. Това не е мисъл, която един нормален възрастен човек трябва да притежава, а Божият дом не е място, където да отдаваш на удобство. Всеки човек поема определен натиск и риск в живота и в работата си. Във всяка работа, особено в изпълнението на дълга ти в Божия дом, трябва да се стремиш към оптимални резултати“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (5)). От Божиите слова разбрах Неговите изисквания към хората. Като възрастен човек с нормална човешка природа всеки трябва да поеме отговорността си и да изпълнява добре дълга си, което изисква страдание, плащане на цена и полагане на усилия в истините принципи. Човек не бива постоянно да мисли за плътта си. Това е отношението, което човек трябва да има към дълга си. Помислих си как някои братя и сестри служат като водачи, надзорници, евангелски работници или изпълняват дълг по общите въпроси в църквата и как, независимо от възрастта си, всички те поемат своята работа и изпълняват отговорността си, докато аз постоянно се оплаквах и не успявах да поема собствената си отговорност и дълг. Толкова се засрамих. След като бях следвала Бог толкова много години и се бях наслаждавала на толкова много поене и подкрепа от Божиите слова, не бях проявила внимание към Божиите намерения, а винаги исках да ламтя за физическо удобство. Бях наистина недостойна да бъда наречена човек! Църквата ми уреди да поя новодошлите и също да развивам напоители. Това беше Божието издигане за мен. Трябваше да обмисля как да изпълнявам добре дълга си и бързо да развия напоителите. Разбрах също, че колкото и трудности или страдание да срещам, това не е причина да отказвам поръчението си и със сигурност не бива да ме кара да се чувствам потисната. Вместо това трябва да се уповавам на Бог и да търся истината, за да разреша тези трудности.

След известно време открих, че една новодошла, сестра Тинтин, имаше добро възприемане и беше подходяща за развиване. Като се има предвид обаче, че вече развивах някои напоители и отговарях за поенето на новодошлите, ако развивах и Тинтин, щях да имам още по-малко време за почивка. Освен това Тинтин току-що беше повярвала в Бог преди шест месеца, не разбираше много истини и щяха да са нужни много усилия, за да я развия, затова реших другите напоители да я развиват. По-късно осъзнах, че това мое състояние е погрешно и че все още не исках да се тревожа за нещата, да плащам цена или да се чувствам изтощена и да страдам. Спомних си откъс от Божиите слова: „Случва се нещо, което изисква от теб да понесеш трудност, и тогава трябва да разбереш какви са Божиите намерения и как трябва да проявиш внимание към Неговите намерения. Не трябва да удовлетворяваш себе си. Първо остави себе си настрана. Нищо не е по-жалко от плътта. Трябва да се стремиш да удовлетвориш Бог и да изпълниш дълга си. С такива мисли Бог ще ти донесе особено просветление по този въпрос и сърцето ти ще намери утеха“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само любовта към Бог е истинска вяра в Бог). Осъзнах, че не трябва само да угаждам на плътското си удобство. Трябваше да мисля как да удовлетворя Бог и да съм от полза за църковното дело. Тинтин имаше добри заложби, чисто разбиране и силен стремеж да търси и ако се развиеше, можеше да поеме част от работата. Трябваше да я накарам да изпълнява дълг възможно най-скоро. Това щеше да е от полза както за делото, така и за нейния растеж в живота. След това положих усилия да намеря време да общувам с Тинтин и да я напътствам как да изпълнява дълга по поенето. Въпреки че понякога се чувствах доста уморена и се сблъсквах с трудности, вече не се чувствах потисната, а вместо това се опълчвах на плътта си, за да сътруднича истински. Тази промяна в мен беше резултат от Божиите слова. Слава Богу!