Когато бях малка, в къщата бяхме петима братя и сестри, а аз бях най-голямата. Баща ми работеше далеч от дома ни в продължение на много години и всички задължения в къщата се падаха на майка ми. Виждах, че майка ми се претоварваше с работа и понасяше големи трудности, затова в трети клас напуснах училище и ѝ помагах да върши селскостопанската работа вкъщи. Често бях толкова уморена, че изпитвах болка в областта на сърцето и гърба, и си мислех, че този живот е прекалено труден. По-късно братовчед ми беше приет в колеж и цялото семейство беше много щастливо. Родителите ми често го хвалеха за това, че си е създал име. Тогава ми хрумна една идея: никога през целия си живот си не бях получила добро образование и не бях имала възможност да направя нещо за себе си, но по-късно, когато имах деца, непременно щях да ги развия, за да станат големи таланти, за да можем да се измъкнем от този горчив живот, изпълнен с пот и труд, и да спечелим възхищението и уважението на роднините и съседите, като донесем чест на семейството.

След като се омъжих, родих две деца. Когато бяха в началното училище, майка ми повярва в Бог. Понякога тя се събираше и се молеше заедно с тях и те дори научиха майка ми да чете. Но по онова време аз исках с цялото си сърце децата ми да учат, затова, когато видях това, казах на майка ми: „Вярвай в каквото искаш, но не организирай събирания с децата ми и не прекъсвай учението им“. По-късно и аз приех Божието дело от последните дни, но поставих особен акцент върху обучението и оценките на децата си, и дори когато от време на време посещавах събрания, го правех механично. За да спечеля още малко пари и да позволя на децата си да получат добро образование, пътувах навсякъде със съпруга ми, за да събирам отпадъци за рециклиране. Всеки ден работех от сутрин до вечер и бях толкова уморена, че цялото ми тяло ме болеше, но не си позволявах да почивам. В главата си имах само една идея: независимо от трудностите, трябваше да дам на децата си възможност да получат добро образование, за да могат в бъдеще да влязат в престижен колеж и да имат добри перспективи. Затова, дори и да бях изтощена, си заслужаваше!

Веднъж се върнах у дома, за да видя децата си, и когато майка ми ми каза, че оценките на сина ми са се влошили, много се ядосах и доста време го упреквах, като казах: „Мислиш, че ми е лесно да отида да изкарвам пари ли? Всички гледат с пренебрежение на такива като нас, които събират скрап. Нима не понасям всичко това заради вас двамата? Ако не учите усърдно, какво ще правите?“. Синът ми се разплака и каза: „Мамо, сгреших“. По-късно се страхувах, че майка ми не може да се справи с двете ми деца, и се притеснявах, че обучението и оценките им ще се влошат, така че наех едно място до училището на децата ми и започнах малък бизнес там, като се възползвах от възможността да следя образованието на двете си деца до деня, в който ги приеха в гимназията. През онези години съсредоточих всичките си мисли върху децата ми. За да могат децата ми да влязат в колеж, аз държах здраво под контрол обучението им и те нямаха и секунда свободно време. Ако се забавеха прекалено дълго в банята, им казвах да побързат. Понякога, когато искаха да излязат и да играят или да гледат телевизия и да се отпуснат, аз им се карах, като казвах: „Погледнете чичо си — приели са го в известен колеж и работата, която си е намерил, е уважавана. Всички негови роднини и съседи му се възхищават. Трябва да се учите от чичо си. Ако сега не се помъчите и не придобиете повече знания, как ще имате добър живот след това? Както се казва в една поговорка: „Трябва да понесеш големи страдания, за да стигнеш върха“. Понякога дори им разказвах класически истории за хора, които подхождат с усърдие към обучението си, за да ги насърча да учат усърдно. Двете деца казаха безпомощно: „Мамо, престани да говориш. Ние вече сме запомнили всичко, което си казала. Успокой се, със сигурност ще влезем в колеж заради теб!“. По онова време всеки ден ставах в 5 часа сутринта, за да приготвя закуска и да спестя време на децата си, а вечер приготвях вечерята им и им я носех в училището, за да я изядат. Когато приключеха със самостоятелната подготовка в училище късно вечерта, те се връщаха вкъщи и продължаваха да учат. Страхувах се да не мързелуват, затова често оставах с тях до полунощ. В ежедневието им също мислех за всякакви начини да регулирам храненето им. Чувала съм, че супата от шаран е полезна за мозъка, затова често им я приготвях за ядене и дори им купувах специално мляко за мозъка на учениците и тоник за мозъка. Всеки ден трябваше да ядат по едно яйце от свободно отглеждани кокошки. Каквото чуех, че е полезно за детския организъм, това купувах. Правех го, за да направя сина си по-умен, така че да получава по-добри оценки на тестовете. И двете деца наистина се трудиха усърдно и оценките им непрекъснато се повишаваха. Дъщеря ми най-накрая беше приета в колеж, а оценките от пробните изпити на сина ми го поставиха сред няколкото най-добри ученици. Бях изключително щастлива и си помислих: „Ако продължаваме така, за сина ми няма да е проблем да издържи изпита в някой сериозен университет“. По-късно наблюдавах сина си още по-внимателно.

Тъй като приемните изпити за колеж наближаваха, нервите на сина ми бяха много изопнати заради напрежението и не можеше да спи през нощта. Накрая се разболя, вдигна температура и се разкашля. Приемането на лекарства и поставянето на инжекции не дадоха никакъв резултат, а оценките му се понижиха. От това, което видях, ме заболя до дъното на душата. Страхувах се, че ако продължи да учи, тялото му няма да може да издържи, но решаващият момент щеше да настъпи. Болестта на сина ми все още не се подобряваше, а оценките му се влошаваха. Как би могъл да има добри перспективи в бъдеще? Ако изкараше лоши оценки на изпитите, дали усилията ми през последните няколко години нямаше да бъдат напразни? И дума не можеше да става. За да може синът ми да получи добра оценка и да има добри перспективи в бъдещето си, трябваше да продължа да го карам да учи извънредно. След това всеки ден седях до леглото на сина ми и го гледах как учи. Когато видя, че се взирам в него, той каза безпомощно: „Ако в бъдеще имам деца, със сигурност няма да ги обучавам като теб. Трябва да им дам малко свобода и да ги оставя да играят баскетбол или пинг-понг“. Когато чух сина си да казва това, ме заболя сърцето, но за да го накарам да изпъкне и да има добър живот в бъдеще, трябваше да направя това. Когато видях, че болестта му все още не се подобрява, много се притесних. Мислех си: „Ако състоянието на сина ми все още не се е подобрило до момента на приемния изпит за колежа, това със сигурност ще се отрази на представянето му. Ако случайно резултатът му е слаб, няма ли всичките ми досегашни усилия да отидат напразно? Нашите роднини и съседи неминуемо ще ме превърнат в посмешище. Положих толкова много усилия и платих такава огромна цена, а накрая оставам без нищо. Какво ще стане с репутацията ми?“. За да излекувам болестта на сина си възможно най-скоро, навсякъде питах лекарите за лекарство, но състоянието на сина ми все още не се подобряваше. Всеки ден лицето ми се изкривяваше от притеснение, въздишах тежко и мислех само за това кога болестта на сина ми ще се подобри. Точно когато бях стигнала до задънена улица, си спомних, че съм християнка и че трябва да поверя тези трудности на Бог, и да се обърна към Него. Тогава застанах пред Бог в молитва: „О, Боже! Синът ми приема лекарства и му поставят инжекции за болестта му, но тя все още не му минава. Датата на приемния изпит за колежа почти настъпи, а аз не знам какво да правя. О, Боже, моля Те, дай ми някаква гаранция, че болестта на сина ми бързо ще се подобри“. Една вечер, докато се разхождах, срещнах една сестра. Тя ме попита как е състоянието ми напоследък. Разказах на сестрата за моите мъки и тя проведе общение с мен, като каза: „Ние сме вярващи в Бог. Трябва да повериш на Бог обучението на сина си и състоянието му. Нека Бог се погрижи за него“. Сестрата дори ми прочете един откъс от Божието слово: „Съдбата на човека е в Божиите ръце. Ти не си способен да се контролираш: въпреки постоянното суетене и грижа за себе си, човекът остава неспособен да се контролира. Ако ти знаеше какво те очаква в бъдеще, ако можеше да контролираш собствената си съдба, щеше ли още да си сътворено същество? […] Така че, независимо от това как Бог наказва и съди човека, всичко е заради спасението му. Въпреки че Бог премахва плътските надежди на човека, това е в името на неговото пречистване, а пречистването на човека се извършва в името на неговото оцеляване. Крайната цел на човека е в ръцете на Създателя, така че как човекът би могъл да има контрол над себе си?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Възстановяване на нормалния живот на човека и отвеждането му до прекрасна крайна цел). След като чух Божиите слова, разбрах, че за всяко сътворено същество Бог е определил колко страдания трябва да понесе и на колко благословии трябва да се радва в този живот — никой не може да промени това. Хората мислят за всичко в името на своята съдба и бъдещите им перспективи, бързат и са заети заради славата и печалбата. Но независимо колко пари печелят или колко високо е образованието им, те не могат да променят нито своята, нито чуждата съдба. Помислих си как, в стремежа си да изпъкна сред другите, да донеса чест на фамилията си и да имам висок стандарт на живот, взех мечтите, които самата аз не бях осъществила, и ги наложих на децата си, като полагах толкова много усилия за тях. За да им дадем добро образование, със съпруга ми се борехме да работим и да печелим пари, и дори когато телата ни рухнаха от изтощение, ние продължихме да работим. Стига децата ни да изпъкнеха, всички страдания и изтощение си заслужаваха. За да могат децата ми да издържат приемните изпити в престижни колежи, аз не им давах никаква свобода. Нервите на сина ми бяха крайно опънати и той не смееше да каже нищо, въпреки че спеше лошо. Наблюдавах го как учи, дори докато кашляше и беше болен. Всичко, което дадох на сина си, беше натиск върху нервите му и неописуемо мъчение. Контролирах го и имах амбиции да променя съдбата му. Това не беше покорство пред Божието върховенство и подредби; това беше опълчване срещу Бог! Щом осъзнах това, аз се помолих на Бог, като заявих, че съм готова да поверя бъдещите перспективи на сина си на Него, че няма значение дали ще постъпи в колеж или не, каквото и да стане, никога повече няма да оказвам такъв натиск върху сина си. След това и сърцето ми намери известно облекчение. Само след няколко дни чух, че едно момче от третия етаж на нашата сграда изведнъж загубило разсъдъка си поради напрежението от обучението в трети курс. Ден и нощ крещял на родителите си: „Вие сте тези, които ми съсипаха живота! Вие сте тези, които ми съсипаха живота!“. По онова време аз се бях уплашила много и всяка сцена, в която някога съм принуждавала сина си да учи, изникваше пред очите ми като на филм. Притеснявах се: ако продължавам така да го принуждавам да учи, дали синът ми няма да се окаже в същото положение като онова момче? Помислих си: „Не мога да продължавам да принуждавам детето си по този начин“. От онзи момент нататък започнах редовно да участвам в събрания, да ям и пия Божието слово и никога повече не принуждавах сина си да учи.

По-късно синът ми изненадващо беше приет в един сериозен университет. Бях много щастлива, но след като щастието отмина, сърцето ми се чувстваше несигурно. Защото, като четях Божиите слова, разбрах също, че знанието съдържа много атеистични мисли и възгледи. Колкото повече знания придобива човек, толкова повече отрови на Сатана се вкарват в него. Тези неща карат хората да се отдалечават от Бог и да Го отричат и накрая губят спасението Му. Ако синът ми отидеше в колеж за няколко години и му внушаха много от заблудите на Сатана, щеше да му бъде трудно да застане пред Бог. Затова си помислих, че когато се върне, ще се съберем с него, ще го накарам да яде и пие Божието слово и няма да му позволя да се отдалечава твърде много от Бог. Помислих си как, когато децата ми бяха по-малки, вярваха в Бог и дори се молеха и събираха с майка ми, но през това време с цялото си сърце желаех те да получат добро образование и не исках да ги доведа пред Бог. Сега виждах как задаващото се бедствие придобиваше все по-големи размери. Децата ми не вярваха в Бог, нито пък имаха Божията грижа и закрила — може би един ден щяха да се сблъскат с бедствие и да умрат. Исках да разпространя евангелието пред децата си и да ги доведа пред Бог. Така че, когато се върнеха за празниците, щях да им почета Божието слово. Когато им четях Божиите слова, те слушаха, но щом споменах за организиране на събрание, синът ми не пожела. Той все ме отблъскваше с думите: „Твърде зает съм! Не ми беше лесно да стигна до това, което съм днес; ако не уча усилено, как ще имам добър живот? В момента конкуренцията е изключително жестока и не е лесно да си намериш уважавана работа. Не разбирам: вече имам магистърска степен и уча за докторантура — не е ли това, което винаги си искала? На път съм да постигна успех и признание и най-накрая да имам добър живот — трябва да се радваш за мен. Защо ми се струва, че си се превърнала в друг човек, като ми казваш да се откажа в последния момент?“. Когато чух какво каза синът ми, почувствах неописуема скръб. Всяка дума, която каза, се състоеше от онова, с което пълнех ушите му всеки ден. Особено сега, когато синът ми беше зает с дисертацията си, всяка нощ той оставаше буден след един часа. На двайсет и няколко години, той вече оплешивяваше. Когато виждах колко изтощен е синът ми, се чувствах притеснена и натъжена, като мразех единствено себе си за начина, по който го бях обучавала навремето. Бях направила от детето си талант, но то беше отдалечено от Бог.

По-късно се замислих: бях направила всичко възможно, за да накарам децата си да се стремят към знания, слава и печалба, като целенасочено ги превръщах в таланти. Но какво им дадох в крайна сметка? Дали им дадох истинско щастие? Един ден, по време на духовна практика, прочетох един откъс от Божиите слова: „Що се отнася до бремето, произтичащо от семейството, можем да го обсъдим от две страни. Едната страна са очакванията на родителите. Всеки родител или възрастен има различни, големи и малки очаквания към своите деца. Хората се надяват, че децата им ще учат усърдно, ще се държат добре, ще постигат успехи в училище, ще бъдат пълни отличници и няма да се отпускат. Те искат децата им да бъдат уважавани от учителите и съучениците си и оценките им редовно да са над 80 точки. Ако детето изкара 60 точки, ще бъде бито, а ако изкара под 60 точки, трябва да се обърне с лице към стената и да помисли за грешките си или ще го накарат да стои неподвижно за наказание. Няма да му позволят да яде, да спи, да гледа телевизия или да играе на компютъра и вече няма да му купят хубавите дрехи и играчки, които са му обещали преди това. Всяка двойка родители има различни очаквания към децата си и възлага големи надежди на тях. Родителите се надяват децата им да успеят в живота, да напреднат бързо в кариерата си, да бъдат чест за своите предци и за семейството си и да ги прославят. […] И така, какво създават неволно тези желания на родителите за техните деца? (Натиск.) Те създават натиск и какво още? (Бреме.) Те се превръщат в натиск и се превръщат и в окови. Тъй като родителите имат очаквания към децата си, те ще ги дисциплинират, напътстват и възпитават в съответствие с тези очаквания. Дори ще инвестират в децата си, за да изпълнят очакванията им, или ще платят всякаква цена за тях. Родителите се надяват например, че децата им ще бъдат отличници в училище, ще бъдат първенци в класа, ще изкарват над 90 точки на всеки тест, винаги ще бъдат номер едно или, в най-лошия случай, никога няма да се класират под пето място. След като изразят тези очаквания, в същото време родителите не правят ли и определени жертви, за да помогнат на децата си да постигнат тези цели? (Така е.) За да могат да постигнат тези цели, децата ще стават рано сутрин, за да си преговарят уроците и да запаметяват текстове, и родителите им също ще стават рано, за да ги придружават. В горещи дни ще помагат на децата си, като им веят, приготвят им студени напитки или им купуват да хапнат сладолед. Те ще стават сутрин и първо ще приготвят на децата си соево мляко, мекички и яйца. Особено по време на изпити родителите карат децата си да изядат една мекичка и две яйца с надеждата, че това ще им помогне да изкарат 100 точки. Ако кажеш: „Не мога да изям всичко това, само едно яйце е достатъчно“, те ще кажат: „Глупаво дете, ще изкараш само десет точки, ако изядеш едно яйце. Изяж още едно за мама. Дай най-доброто от себе си. Ако успееш да изядеш това, ще изкараш сто точки“. Детето казва: „Току-що станах, още не мога да ям“. „Не, трябва да ядеш! Бъди добър и слушай майка си. Мама прави това за твое добро, така че давай и го изяж заради майка си“. Детето разсъждава: „Мама е толкова загрижена. Всичко, което прави, е за мое добро, така че ще го изям“. Това, което детето изяжда, е едно яйце, но какво всъщност преглъща? Преглъща натиска. Преглъща нежеланието и неохотата си. Храната е добра и очакванията на майка му са високи, и от гледна точка на човешката природа и съвестта човек трябва да ги приеме, но въз основа на разума трябва да се противопостави на този вид любов и не бива да приема този начин на действие. […] якои родители в частност имат някои специални очаквания към децата си, като се надяват, че децата им могат да ги надминат, а още повече се надяват, че децата им могат да изпълнят желание, което те самите не са били способни да изпълнят. Някои родители например може да са искали самите те да станат танцьори, но поради различни причини, като епохата, в която са израснали, или семейните обстоятелства, в крайна сметка не са били способни да изпълнят това желание. Затова прехвърлят това желание върху теб. Освен че вече изискват от теб да си сред най-добрите в обучението си и да постъпиш в престижен университет, те те записват и на уроци по танци. Извън училище те карат да изучаваш различни танцови стилове, да учиш повече в часовете по танци, да тренираш повече вкъщи и да си безусловно най-добрият в класа си. В крайна сметка те изискват не само да те приемат в престижен университет, но и изискват да станеш танцьор. Твоят избор е или да станеш танцьор, или да отидеш в престижен университет, след което да завършиш образованието си и да защитиш докторат. Можеш да избираш само от тези два пътя. От една страна, в очакванията си те се надяват, че ще учиш усърдно в училище, ще постъпиш в престижен университет, ще се откроиш сред връстниците си и ще имаш благополучно и славно бъдеще. От друга страна, те проектират върху теб неизпълнените си желания и се надяват, че можеш да ги изпълниш заради тях. Така по отношение на висшето образование или на бъдещата си кариера ти носиш две бремета едновременно. От една страна, трябва да оправдаеш очакванията им и да им се отплатиш за всичко, което са направили за теб, като се стремиш накрая да се откроиш сред връстниците си, за да могат родителите ти да се радват на добър живот. От друга страна, трябва да сбъднеш мечтите, които те не са могли да осъществят в младостта си, и да им помогнеш да реализират желанията си. Това е изтощително, нали? (Така е.) Всяко едно от тези бремета само по себе си е твърде много, за да го понесеш. Ти би се задъхвал под тежестта на всяко едно от двете. Особено в днешната епоха на изключително ожесточена конкуренция разнообразните изисквания, които родителите поставят към децата си, просто са непоносими и нечовешки. Направо са неразумни. Как го наричат невярващите? Емоционално изнудване. Както и да го наричат невярващите, те не могат да решат този проблем и не могат ясно да обяснят същността на проблема. Те го наричат емоционално изнудване. Как обаче го наричаме ние? (Окови и бреме.) Ние го наричаме бреме. Що се отнася до бремето, дали то е нещо, което човек трябва да носи? (Не.) Това е нещо допълнително, нещо извънредно, което поемаш. То не е част от теб. То не е нещо, което тялото, сърцето и душата ти имат или от което се нуждаят, а е нещо добавено. То идва отвън, а не от теб самия“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (16)). Когато прочетох този откъс от Божието слово, почувствах поразяващ удар в сърцето си. Ето как бях възпитала децата си. Бях повярвала, че от ранна възраст е трябвало да се занимавам със селскостопанска работа и да страдам неимоверно само защото не бях учила задълбочено и не бях получила добро образование като малка. Така че взех нереализираните си желания и ги наложих на децата си, в желанието си те да учат усърдно и да постъпят в престижен колеж, за да могат в бъдеще да имат добри перспективи, да се открояват и да донесат чест на семейството ни. За да постигна тази цел, докато децата ми бяха още малки, аз упражнявах натиск върху тях. Когато бяха малки, те имаха желание да се молят и да присъстват на събрания, но аз се страхувах, че това ще се отрази на обучението им, затова не позволявах на майка ми да участва в събрания с тях. Когато трябваше да играят, аз не им позволявах, а когато оценките им малко се влошаха, ги смъмрях, като им внушавах някои погрешни мисли и оказвах натиск върху тях. Синът ми се разболя заради цялото напрежение от приемните изпити за колежа. Страхувах се, че това ще се отрази на оценките му, затова всеки ден го наблюдавах да не мързелува. Притеснявах се, че ако резултатите от изпитите му са слаби, всичките ни усилия наистина ще отидат напразно. Натискът, който оказвах върху сина си, беше действително твърде голям. Отстрани изглеждаше, че правя всичко това за сина си, но в действителност просто исках той да отиде в престижен университет и да се отличи от останалите, да надуя тръбата си и да реализирам собствените си идеали и желания. Без да забелязвам, натоварих сина си с тежко бреме и натиск, сякаш му бях сложила невидими окови. Сега синът ми беше приет в идеалното висше учебно заведение и желанията ми бяха изпълнени, лицето ми сияеше от чест и суетата ми беше задоволена, но синът ми се беше отдалечил от Бог. Когато говорех с него за въпросите на вярата, той продължаваше да ги избягва и да се оправдава, и не беше в настроение да чете Божието слово. Всеки ден той беше изцяло контролиран от славата и печалбата. Блъскаше си главата в името на славата и печалбата и изтощаваше мисълта си с управлението на личните отношения — животът му беше особено жалък и изтощителен. Аз бях тази, която накара сина ми да се превърне в това, което беше.

По-късно прочетох още от Божието слово: „Да кажем например, че когато детето ти е било малко, постоянно си го възпитавал, казвал си му: „Учи усърдно, иди в колеж, следвай следдипломна квалификация или защити докторантура, намери си добра работа, намери си подходящ партньор, за когото да се ожениш, и създайте семейство, и тогава животът ще е добър“. Благодарение на твоето възпитание, насърчение и различни форми на натиск, той е живял и е следвал линията на поведение, която си му определил, и е постигнал това, което си очаквал, точно както си искал, и сега не е способен да се върне назад. След като си разбрал определени истини и Божиите намерения благодарение на вярата си и си придобил правилни мисли и възгледи, ако сега се опиташ да му кажеш да не се стреми повече към тези неща, вместо това той вероятно ще ти се противопостави: „Не правя ли точно каквото искаше? Не ме ли учеше на тези неща, когато бях млад? Не искаше ли това от мен? Защо ме спираш сега? Грешно ли е това, което правя? Постигнах тези неща и сега мога да им се наслаждавам. Трябва да се чувстваш щастлив, удовлетворен и горд с мен. Не е ли така?“. Как би се почувствал, като чуеш това? Да се радваш ли трябва, или да плачеш? Няма ли да изпитваш съжаление? (Така е.) Не можеш да си го върнеш сега. Ако не беше го възпитавал по този начин, когато беше малък, ако му беше осигурил щастливо детство без никакъв натиск, без да го учиш да бъде по-добър от останалите, да заема висок пост или да печели много пари, или да се стреми към слава, изгода и статус, ако просто го беше оставил да бъде добър, обикновен човек, без да изискваш от него да печели много пари, да се наслаждава на толкова много или да ти се отплаща толкова много, и беше поискал просто да бъде здрав и щастлив, да бъде обикновена и щастлива личност, може би щеше да е възприемчив към някои от мислите и възгледите, които поддържаш, след като повярва в Бог. В такъв случай сега животът му може би щеше да е щастлив и да не е подложен на толкова голям натиск от живота и обществото. Макар да не е спечелил слава и изгода, поне сърцето му щеше да е щастливо, тихо и спокойно. Но през годините на своето развитие, заради многократното ти подтикване и настояване, под твой натиск, той неуморно се е стремил към знания, пари, слава и изгода. Накрая е придобил слава, изгода и статус, животът му се е подобрил, повече се е наслаждавал и е спечелил повече пари, но животът му е изтощителен. Всеки път, когато го видиш, той има уморено изражение на лицето. Едва когато се върне обратно при теб у дома, той се осмелява да свали маската си и да признае, че е уморен и че иска да си почине. Но щом излезе навън, вече не е същият и отново си слага маската. Гледаш умореното му и жалко изражение и го съжаляваш, но нямаш сила да го накараш да се върне обратно. Той вече не може. Как се случи това? Не е ли свързано с твоето възпитание? (Така е.) Нито едно от тези неща не е било нещо, което той естествено е знаел или към което се е стремил от ранна възраст. Определено има връзка с твоето възпитание. Не се ли разстройваш, когато виждаш лицето му, когато виждаш живота му в това състояние? (Така е.) Но ти си безсилен. Остават единствено съжалението и скръбта. Може да чувстваш, че детето ти е напълно отнето от Сатана, че то не е способно да се върне и ти нямаш никаква сила да го спасиш. Това е така, защото не си изпълнил отговорността си като родител. Именно ти си му навредил, отклонил си го със своето погрешно идеологическо възпитание и напътствие. Никога не може да се върне и накрая ти остава само съжалението. Гледаш безпомощно, докато детето ти страда, покварено от това зло общество, обременено от натиска на живота, а ти няма как да му помогнеш. Единственото, което можеш да кажеш, е: „Връщай се по-често вкъщи и ще ти готвя нещо вкусно“. Какви проблеми могат да се решат с тази храна? Тя не може да реши нищо. Мислите му вече са зрели и са се оформили, и той не желае да се избави от славата и статуса, които е постигнал. Може само да продължи напред и никога да не се обръща назад. Това е пагубният резултат от това, че родителите дават грешни насоки и внушават погрешни идеи на децата си през годините, в които се оформят“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (19)). Няколко пъти прочетох този откъс от Божието слово и всеки път ме поразяваше до дъното на душата ми и се чувствах толкова тъжна, че проливах сълзи на съжаление. Мислех си за това как, когато синът ми беше малък, беше невинен, вярваше в Бог и с готовност посещаваше събранията с баба си. Но, повлияна от сатанински възгледи, като например: „Знанието може да промени съдбата ти“, „Да бъдеш учен, означава да бъдеш на върха на обществото“, „Тези, които се трудят с ума си, управляват другите, а тези, които се трудят с ръцете си, са управлявани от другите“, и „Съдбата на човечеството е в собствените му ръце“, се стремях да изпъкна и да донеса чест на семейството си, и внуших тези мисли на сина си, като го тласнах към тресавището на знанието, така че той с цялото си сърце се стремеше към слава, печалба и статус, докато вече не можеше да се измъкне. Особено внимание обърнах на момента, където Божиите слова казват: „Може да чувстваш, че детето ти е напълно отнето от Сатана, че то не е способно да се върне и ти нямаш никаква сила да го спасиш. Това е така, защото не си изпълнил отговорността си като родител. Именно ти си му навредил, отклонил си го със своето погрешно идеологическо възпитание и напътствие. Никога не може да се върне и накрая ти остава само съжалението“. Бог разговаряше точно за настроението, в което бях в този момент. Всеки път, когато синът ми се прибираше вкъщи, аз му четях Божиите слова, но синът ми винаги ги опровергаваше и намираше всякакви начини да ги отхвърли. Дори казваше, че го дърпам назад, което прониза сърцето ми. Виждах как синът ми тича наоколо и се труди всеки ден за слава и печалба. Той започна да губи коса на толкова ранна възраст и всеки ден влачеше умореното си тяло до късно през нощта, за да учи. Дори си блъскаше главата, за да размишлява върху мислите и хобитата на съветниците си и подхождаше към тях така, че да се съобразява с всичко, което им харесваше. Ходеше на пръсти пред очите на водачите си, страхуваше се, че ще каже или направи нещо погрешно и те може да му утежнят живота, а това да се отрази на перспективите му за кариера. Гледах как синът ми живее всеки ден с маска на лицето, ужасно изтощен. Аз бях виновна, че синът ми се превърна в това, което беше; аз бях тази, която насърчаваше сина си да се стреми към знания и навреди на детето си. Вече разбирах, че по този начин аз не проявявах любов към сина си, а му вредях, превръщах го в жертва на собствения си стремеж към слава и печалба. Видях в църквата някои братя и сестри на възраст, сходна с тази на сина ми. Те вярваха в Бог и се стремяха към истината, като изпълняваха дълга си в църквата; те не бяха оковани от отровите на Сатана и водеха спокоен и щастлив живот, волен и освободен. Това ме накара да изпитам още по-голямо съжаление. Ако не бях внушила тези мисли и възгледи на сина си, може би той нямаше да стане такъв, какъвто стана — да води такъв болезнен и безпомощен живот в името на стремежа към слава и печалба, издигане в йерархията и печелене на пари. Когато си мислех за тези неща, изпитвах особено силно разкаяние и се мразех. Замислих се: защо бях толкова целеустремена и непреклонна в желанието си децата ми да бъдат приети в колеж? Къде се криеше коренът на проблема?

Един ден прочетох тези Божии слова: „Сатана използва славата и облагите, за да овладее умовете на хората до степен главите им да са пълни само със слава и облаги. Боричкат се за слава и облаги, понасят трудности за слава и облаги, подлагат се на унижения за слава и облаги, жертват всичко свое за слава и облаги и са готови на всякакви преценки и решения, за да се доберат до слава и облаги. Така Сатана стяга човеците в невидими окови и ги лишава от силата и куража да се освободят от тях. Те ги понасят, без да осъзнават, и с мъка се препъват по стръмнината през цялото си съществуване. Заради славата и облагата човечеството отхвърля Бог, предава Го и става все по-нечестиво. Ето така се унищожават поколение след поколение, а славата и облагите са за Сатана. Сега, като се вглеждаме в неговите действия, не са ли отвратителни пъклените му подбуди? Може би все още не успявате да прозрете пъклените подбуди на Сатана, защото ви е трудно да си представите живот без слава и облаги. Мислите си, че ако загърбят облагите и славата, хората ще изгубят от поглед пътя пред себе си и целеустремеността си и че бъдещето им ще бъде тъмно, неясно и безрадостно“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият VI). От Божиите слова разбрах, че Сатана използва славата и печалбата, за да покварява, заблуждава и вреди на хората, като ги кара да се стремят само към слава и печалба. Спомних си това, защото не получих добро образование, когато бях млада, минах през доста страдания, когато отивах да печеля пари, и често търпях предразсъдъците на другите. Когато видях, че хората с много знания и престиж будят възхищението на другите, където и да отидат, аз им завидях и вярвах, че не мога да спечеля уважението на другите само защото нямам знания. Затова възложих надеждите си на моите деца, като ми се искаше те да осъществят мечтите, които аз лично не бях в състояние да изпълня. Затова прекарвах цялото си време и платих цялата цена, като водех горчив и изтощителен живот и причиних на сина си болка и мъка. По-късно, въпреки че синът ми се сдоби със слава и печалба, той се отдалечи още повече от Бог и изгуби Божието спасение от последните дни. Сега разбрах, че стремежът ми към слава и печалба беше един вид невидими окови, поставени от Сатана на мен и на сина ми. Сатана използваше славата и печалбата, за да ни примами и подведе, за да ни накара да се стремим само към слава и печалба, без да мислим за стремеж към истината. Сатана ни водеше за носа стъпка по стъпка — бяхме готови да страдаме за това, в резултат на което се отдалечихме от Бог до степен да се отречем от Него и да бъдем погълнати от Сатана. Това бяха злокобното намерение и зловещият план на Сатана. Помислих си за хората около мен. Синът на чичо ми беше приет в колеж, но родителите му го презираха за това, че е избрал по-нископоставена специалност, затова използваха връзките си и намериха човек, който да му помогне да смени специалността си. В резултат на това детето почувствало твърде голям натиск и не можело да следва уроците, а по-късно получило нервен срив. Сега вече не можеше да контролира дори собствения си живот. Имаше и много други деца, които пиеха пестициди или скачаха от някоя сграда, защото се представяха зле в учението си. Всички тези трагични уроци ми послужиха като напомняне и назидание. Всъщност това дали хората са богати или бедни в живота, е изцяло в ръцете на Бог. Славата и печалбата не могат да ни позволят да се измъкнем от болката; те могат само да ни доведат до бездната на страданието. Толкова е отвратително да виждаме как Сатана вреди на хората. В същото време благодаря на Бог, че чрез Неговото просветление, ръководство и напътствие, открих корена на моето страдание и видях опасните последици от стремежа към слава и печалба. В противен случай все още щях да бъда в техния капан, без да мога да се измъкна. Това също така ме накара да разбера искреното намерение на Бог да спасява хората. Не можех да продължа да бъда заблуждавана и наранявана от Сатана. Исках да се измъкна от оковите на славата и печалбата и да тръгна по пътя на стремежа към истината и постигане на спасение.

По-късно открих правилния път за възпитание на децата в Божието слово. Всемогъщият Бог казва: „Ако не беше го възпитавал по този начин, когато беше малък, ако му беше осигурил щастливо детство без никакъв натиск, без да го учиш да бъде по-добър от останалите, да заема висок пост или да печели много пари, или да се стреми към слава, изгода и статус, ако просто го беше оставил да бъде добър, обикновен човек, без да изискваш от него да печели много пари, да се наслаждава на толкова много или да ти се отплаща толкова много, и беше поискал просто да бъде здрав и щастлив, да бъде обикновена и щастлива личност, може би щеше да е възприемчив към някои от мислите и възгледите, които поддържаш, след като повярва в Бог. В такъв случай сега животът му може би щеше да е щастлив и да не е подложен на толкова голям натиск от живота и обществото. Макар да не е спечелил слава и изгода, поне сърцето му щеше да е щастливо, тихо и спокойно“ (Словото, Т.6, – За стремежа към истината I. Как човек да се стреми към истината (19)). Божиите слова посочват правилния път за възпитание на децата: когато човек възпитава децата си, не трябва да изисква от тях да се стремят към знания, статус, слава, печалба, издигане в йерархията или печелене на пари; трябва да се надява децата му да водят щастлив и здравословен живот, без натиск, волни и свободни. От Божиите слова разбрах и Божието намерение. Както аз, така и моите деца, сме сътворени същества и съдбата ни е в Божиите ръце. Съдбата на живота ни и това по какъв път трябва да поемем, зависят от Божието върховенство и подредба. Това не е нещо, което можем да контролираме сами, нито пък аз мога да променя тяхната съдба. Всичко, което мога да направя, е да се моля за децата си, а когато се върнат, мога да им почета Божието слово. Що се отнася до това дали в крайна сметка те ще могат да застанат пред Бог, това зависи от Него. Аз трябва само да изпълня собствения си дълг и отговорност и да правя добре това, което трябва. Гледната ми точка към нещата сега е по-различна — това е резултатът, постигнат от Божието слово. Сега искам само да се стремя към истината и да живея според Божието слово, като изпълнявам собствения си дълг. Това е единственият живот със смисъл и стойност. Слава Богу!