От Бай Лу, Китай

Скъпа Лин И,

Получих писмото ти. Времето лети твърде бързо. Неусетно мина почти година, откакто се видяхме за последно. В писмото си ме питаш какво съм придобила досега от изпълнението на дълга си. За момент не знаех дори откъде да започна, но най-запомнящото се преживяване беше преназначаването на дълга ми, което ме накара да придобия някакво знание за природата ми да се отдавам на удобства и лекота. На този етап сигурно се чудиш какво съм преживяла. Нека ти разкажа всичко за това.

През януари тази година отговарях за работата с текстове. Тъй като бях нова в тази роля, не владеех много от принципите и не знаех как да я изпълнявам, учех се и се обучавах със сестра, с която работех в екип. Обикновено поемах и инициативата да преглеждам работата на различните групи. По-късно всяка от тези групи търсеше съвет по доста въпроси и ми се налагаше да пиша писма за общение и да обръщам внимание както на състоянията им, така и на отклоненията в работата им. Всеки ден бях заета от сутрин до късно вечер. С течение на времето малко помръкнах в сърцето си: „За да разреша тези състояния, трябва внимателно да осмислям първопричината за всеки проблем и да намирам съответните Божии слова и принципи, което изисква много мислене. Наистина е изтощително!“. Не исках мозъкът ми да е толкова напрегнат през цялото време, затова се надявах братята и сестрите да задават по-малко въпроси. Така щях да успявам да си отдъхна малко. По-късно още две сестри се присъединиха към екипа. Бях много щастлива, защото си мислех, че това щеше да намали работното ми натоварване и тогава нямаше да ми се налага да се тревожа или изморявам толкова много. Понякога, когато виждах някой брат или сестра в лошо състояние и че резултатите от работата им се влошаваха, си мислех, че трябва бързо да проведа общение с тях, за да разреша проблема. Но после си мислех и друго: „И аз не мога напълно да прозра тези проблеми. Ще трябва да прекарам време в размисъл и да намеря съответните Божии слова и принципи. Това ще е твърде голяма грижа! По-добре да оставя сестрите, с които си партнирам, да ги разрешат“. Така че повече не се занимавах с тях. И така, всеки път, когато се сблъсквах с някой сложен проблем, го намирах за досаден и го прехвърлях на партньорките си да го разрешат. Носех все по-малко бреме в дълга си и просто следвах рутината и всеки ден се занимавах с ежедневните си задачи. Щом ми възлагаха малко повече работа или ако беше малко по-трудна, се разстройвах. Съсредоточавах се само върху изпълнението на лесни задачи и не полагах усилия да се стремя към истината, в резултат на което не постигах голям напредък. Партньорките ми отбелязаха, че нямам чувство за бреме в дълга си и ме посъветваха да размишлявам над това и да го разреша. Но аз не го приех сериозно. Постепенно ми ставаше все по-трудно да виждам ясно проблемите и често се унасях, а работната ми ефективност стана много ниска.

По-късно водачите забелязаха, че ми липсва чувство за бреме в дълга и че не постигам резултати, затова бях освободена. Едва тогава започнах да се самоанализирам. Един ден прочетох тези Божии слова: „Мързеливите хора не могат да свършат нищо. За да го обобщим с две думи, те са безполезни хора. Те имат увреждане, което ги прави второкачествени. Колкото и добри да са заложбите на мързеливите хора, те са само за показ и нищо повече. Макар да имат добри заложби, това е съвсем безполезно. Тези хора са твърде мързеливи — знаят какво трябва да правят, но не го правят, и дори да знаят, че нещо представлява проблем, те не търсят истината, за да го разрешат, и макар да знаят какви несгоди трябва да понесат, за да бъде работата ефективна, те не искат да понесат тези несгоди, които си струва да понесат, затова те не могат да придобият никакви истини и не могат да свършат никаква истинска работа. Не желаят да понасят несгодите, които хората трябва да понасят, а знаят само как да се отдадат на удобства, как да се насладят на радостните и безгрижни времена и как да се насладят на свободния и спокоен живот. Не са ли безполезни? Хората, които не могат да понасят несгоди, не заслужават да живеят. Онези, които винаги искат да живеят като паразити, са хора без съвест или разум. Те са зверове и такива хора не са годни дори труд да полагат. Тъй като не могат да понасят несгоди, дори когато полагат труд, те не са способни да го вършат добре, а ако искат да придобият истината, надеждата за това е още по-слаба. Този, който не може да страда и не обича истината, е безполезен човек. Той не е годен дори труд да полага. Той е звяр и няма никаква човешка природа. Такива хора трябва да бъдат отстранени. Единствено това е в съгласие с Божиите намерения“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (8)). Когато в Божието слово прочетох думите „безполезни хора“, „увреждане, което ги прави второкачествени“, „звяр“, „не са годни дори труд да полагат“ и „не заслужават да живеят“ — те пронизаха сърцето ми. Почувствах Божието отвращение към ленивите хора. Бог ме беше възхвалявал и ми бе показал благодат, като ми позволи да изпълнявам дълга на надзорник, за да мога да се обучавам в използването на истината за разрешаване на проблеми. Без значение доколко умеех да водя общение и да разрешавам проблеми, длъжна бях да дам всичко от себе си, за да стане; това беше отговорността, която трябваше да изпълня. Но като виждах, че братята и сестрите са в лошо състояние и резултатите от работата им вървят на зле, усетих, че е твърде трудоемко и психически изтощително за разрешаване, затова просто прехвърлях работата на други. Не вършех дори онова, което беше по силите ми. Когато се сблъсквах с по-сложни проблеми, явно можех да разреша част от тях със сериозен размисъл, но не ми се щеше да влагам усилия и да плащам цена, затова използвах оправдания като „не мога да го проумея“ или „не зная как“, за да имам причина да ги предам на сестрите ми по дълг. Всеки ден вършех само елементарни задачи, не проявявах и грам отговорност към дълга си и безцелно се носех по течението ден след ден. Нима не бях просто един паразит в Божия дом? Замислих се как някои братя и сестри нямаха особено добри заложби, но бяха в състояние да влагат сърцата си в изпълнението на дълга и даваха всичко от себе си, така че тяхното отношение към дълга бе приемливо за Бог. Докато моите заложби не бяха толкова зле и успявах да разреша някои проблеми, но не спирах да ценя плътта, да се отдавам на удобства и дори нямах желание да се трудя и да понасям страдания, когато изпълнявам дълга си. Бях напълно лишена от съвест и разум. Нима бях годна за надзорник! Бог мразеше отношението ми към дълга и се отвращаваше от него. Ако това продължаваше, дори нямаше да мога да се трудя добре и само щях да бъда отритната и отстранена от Бог. Когато осъзнах това, отправих молитва, готова наистина да се самоанализирам.

След това разсъждавах каква е първопричината за това винаги да се отдавам на удобства и да не съм готова да се тревожа и да понасям трудности? Тогава видях тези Божии слова: „В продължение на много години мислите, на които хората са разчитали за оцеляването си, са разяждали сърцата им до такава степен, че те са станали коварни, страхливи и достойни за презрение. Не само че им липсва воля и решителност, но и са станали алчни, арогантни и своенравни. Липсва им каквато и да е решителност, която да надхвърля собственото „аз“, а още повече — нямат и капка смелост да се отърсят от ограниченията на тези тъмни влияния. Мислите и животът на хората са толкова прогнили, че гледната им точка за вярата в Бог е все още непоносимо отвратителна и дори когато хората говорят за гледната си точка за вярата в Бог, е просто непоносимо да се слуша. Всички хора са страхливи, неспособни, достойни за презрение и крехки. Те не изпитват отвращение към силите на мрака и не изпитват любов към светлината и истината; вместо това те правят всичко възможно да ги пропъдят“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Защо не искаш да служиш като контрастиращ предмет?). „Доволен ли си да живееш под влиянието на Сатана, с мир и радост и малко плътски комфорт? Не си ли ти най-низшият от всички хора? Никой не е по-глупав от онези, които са видели спасението, но не се стремят да го придобият; това са хора, които се отдават на плътта и се наслаждават на Сатана. Ти се надяваш, че вярата ти в Бог няма да доведе до никакви предизвикателства или изпитания, нито до най-малките трудности. Винаги се стремиш към неща, които не струват нищо, и не придаваш никаква стойност на живота, а поставяш собствените си екстравагантни мисли пред истината. Ти си толкова безполезен! Живееш като прасе — каква е разликата между теб и прасетата и кучетата? Нима не са зверове всички тези, които не се стремят към истината, а обичат плътта? Нима не са ходещи трупове всички тези мъртъвци, в които няма дух? Колко думи са били изречени между вас? Малко ли работа е свършена сред вас? Колко ресурс съм предоставил сред вас? Тогава защо не си го спечелил? От какво се оплакваш? Не е ли вярно, че ти не си спечелил нищо, защото си прекалено влюбен в плътта? И дали не е, защото твоите мисли са твърде екстравагантни? Дали не е защото си твърде глупав? Ако не успяваш да получиш тези благословии, можеш ли да виниш Бог, че не те е спасил? Това, към което се стремиш, е да постигнеш мир, след като си повярвал в Бог, децата ти да не боледуват, съпругът ти да има добра работа, синът ти да намери добра съпруга, дъщеря ти да намери достоен съпруг, воловете и конете ти да орат добре земята, да има година с добър климат за реколтата ти. Това е, което търсиш. Стремежът ти е единствено да живееш удобно, да не се случват инциденти със семейството ти, ветровете да те подминават, лицето ти да е недокоснато от малки черни камъчета, реколтата на семейството ти да не е наводнена, да не си засегнат от никакви бедствия, да живееш в Божията прегръдка, да живееш в уютно гнездо. Страхливец като теб, който винаги се стреми към плътта — имаш ли сърце, имаш ли дух? Не си ли звяр? Аз ти давам истинския път, без да искам нищо в замяна, но ти не се стремиш към него. Дали си един от тези, които вярват в Бог? Аз ти давам истински човешки живот, но ти не се стремиш към него. По нищо ли не се различаваш от прасе или куче? Прасетата не се стремят към живота на човека, не се стремят да се пречистят и не разбират какво е животът. Всеки ден, след като се нахранят, те просто спят. Аз ти дадох истинския път, но ти не го спечели: ти си с празни ръце. Желаеш ли да продължиш да живееш този живот, живота на прасе? Какъв е смисълът такива хора да са живи?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Изживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда). От Божието слово разбрах, че постоянният ми стремеж към плътски удобства се дължеше на това, че следвах „Животът се състои в това да се храниш добре и да се обличаш добре“, „Животът е кратък, наслаждавай му се докато можеш“, „Отнасяй се добре към себе си“, „Ако имаш вино днес, напий се днес; а за утрешните грижи мисли утре“, „Животът е кратък, защо да си го усложняваш?“ и други подобни сатанински философии, според които физическите удобства са най-големият стремеж в живота. Под контрола на тези погрешни възгледи аз винаги се стремях към удобството, като мислех, че човек трябва да е добър към себе си и да не прекалява с работата. Като погледна назад, родителите ми ме разглезиха от ранна възраст вкъщи. Правеха всичко за мен, за да не ми се налага да се тревожа за нищо и аз израснах като цвете в саксия, под тяхната грижовна закрила. Тъй като бях свикнала с удобния живот, постоянно се страхувах да полагам усилия и да се изтощавам. Когато бях в колежа, виждах някои съученици да полагат големи усилия и да учат до късно, за да се подготвят за университета, но аз се отнасях пренебрежително към това. Мислех си: „Животът е само няколко десетилетия. Защо ти е да капнал от умора? Бакалавърската степен е достатъчна. Просто си намери работа, която не е твърде уморителна и е прилично платена“. Когато дойдох в църквата, за да изпълнявам дълга си, все още поддържах този възглед. Винаги се отдавах на удобствата и не желаех да полагам никакви усилия, нито да си навличам тревоги. Когато се сблъсквах със сложни или трудни задачи, ги предавах на другите. Избирах си лесните задачи и избягвах трудоемките, затова и напредвах много бавно. Беше огромна чест Божият дом да ме развие, за да изпълнявам ръководен дълг, но аз не го оцених и винаги угаждах на плътта си. Когато виждах, че братята и сестрите се чувстват негативни, а ефективността на работата се влошава, оставах безразлична и дори предавах трудните задачи на други. Изобщо не изпълнявах отговорностите си. Бях толкова егоистична и достойна за презрение! Винаги се отдавах на удобствата, предпочитах лесния дълг пред трудния, бях хлъзгава и измамна. След като не полагах никакви усилия, нямаше как и да напредна. Все по-трудно ми беше да виждам ясно проблемите и вече не можех да се справя дори с онова, което преди вършех добре. Точно както е казал Господ Исус: „Който има, на него ще се даде и ще има в изобилие; а който няма, от него ще се отнеме и това, което има“ (Матей 13:12). Помислих си за това как Бог се надява възрастните да могат да поемат отговорност, да се съсредоточат върху правилните неща и да изпълняват същинския си дълг, но сърцето ми беше насочено единствено към физическите удобства. Ценях физическата лекота повече от всичко останало, докато ставах все по-пропаднала и изродена, и всеки следващ ден губех все повече от човешкото си подобие. Не можех да продължавам по този погрешен път. Трябваше да потърся истината, за да преодолея покварения си нрав и да изпълнявам дълга си правилно.

След това прочетох още от Божиите слова: „Каква е стойността на човешкия живот? Дали животът е само за да се отдадете на плътски удоволствия като ядене, пиене и забавление? (Не, не е.) За какво е тогава? Моля, кажете ми какво мислите. (Да изпълня дълга си на сътворено същество — човек трябва да постигне поне това в живота си.) Точно така. […] От една страна, става дума за изпълнение на дълга на сътворено същество. От друга страна, става дума за това да направиш всичко в рамките на своите възможности и способности по най-добрия възможен начин, като достигнеш поне до момента, в който съвестта ти не те обвинява, в който можеш да бъдеш в мир със собствената си съвест и да се докажеш като приемлив в очите на другите. Ако доразвием това — през целия си живот, независимо от семейството, в което си се родил, от образователния ти ценз или от заложбите ти, ти трябва да имаш някакво разбиране за принципите, които хората трябва да осъзнават в живота. Например какъв път трябва да извървят, как трябва да живеят и как да водят смислен живот — трябва поне малко да изследвате истинската стойност на живота. Този живот не може да се живее напразно и човек не може да дойде на тази земя напразно. От друга страна, през целия си живот трябва да изпълняваш мисията си — това е най-важното. Не говорим за изпълнение на велика мисия, дълг или отговорност, но трябва да постигнете поне нещо“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (6)). От Божието слово разбрах, че стойността на живота не е в яденето, пиенето, забавлението и отдаването на плътта, а в това да изпълниш дълга си на сътворено същество и да придобиеш Божието одобрение. Бог е отредил за мен да се родя в последните дни, да чуя гласа Му и да изпълня дълга си, а това е възможност, която получаваш веднъж в живота. Бог не иска да се отдавам на удобства и да водя посредствен живот, който да пропилея. Бог се надява, че мога да се стремя към истината и да върша добре дълга си, за да мога да постигна промяна в нрава си, да бъда спасена от Бог и да изживея истинско човешко подобие. Като се замисля, виждам, че не се съсредоточавах върху навлизането в живота, само бегло прелиствах Божиите слова, затова житейският ми опит беше повърхностен, а разбирането ми за истината — ограничено. Не успявах да видя ясно състоянията и трудностите на братята и сестрите ми, което показваше, че не разбирам истината в този аспект. Този път трябваше да търся истината и да се въоръжа с нея и ако бях развила истинско чувство за бреме да търся истината и да намирам Божиите слова, щях да разбера повече истини и по-бързо да израсна в живота. Но аз бях пропуснала толкова много възможности да придобия истината само заради временно удобство и удоволствие, като сама препречвах пътя на навлизането ми в живота. Оставих толкова много съжаления в дълга си. Бях наистина глупава и неразумна! Едва сега осъзнах, че колкото и физически удобства да изпитам, това е нещо мимолетно и няма реална стойност и че ако не търся истината правилно, върша дълга си нехайно и продължавам с опитите да измамя Бог, неизбежно ще бъда разкрита и отстранена, а това щеше да доведе до вечно наказание и тогава нито съжалението, нито плачът, нито скърцането със зъби няма да помогнат.

По-късно, по време на духовната ми практика, се съсредоточих върху четенето на Божиите слова, свързани с преодоляване на желанието ми да се отдам на удобствата, и записах разбиранията си. Два месеца по-късно надзорникът уреди отново да изпълнявам дълга си и бях много благодарна. Когато разбрах, че ми е възложено да надзиравам църква, бях изумена. Тази църква имаше много новодошли и много проблеми, а решаването на тези проблеми щеше да коства много усилия. Но после се замислих как в миналото все опитвах да избегна тревогите и прехвърлях проблемите върху други. С това, че ми беше поверено да надзиравам тази църква, Бог ми даваше възможност, за да мога да се науча да споделям истината и да разрешавам проблеми. Това беше начин да компенсирам недостатъците си и беше от полза за навлизането ми в живота. И така, поех задачата. Отначало съумявах да я изпълнявам активно, но след няколко общения без видни резултати, се обезсърчих. Чувствах, че всичко това е твърде трудно и стресиращо. Докато разсъждавах така, осъзнах, че отново проявявам внимание само към собствените си физически интереси, затова ядох и пих от Божиите слова, свързани с моето състояние. Един откъс от Божието слово наистина ме развълнува. Бог казва: „Хората, които истински вярват в Бог, изпълняват дълга си с готовност, без да пресмятат личната си изгода и загуба. Когато изпълняваш дълга си, трябва да се осланяш на съвестта и разума си и наистина трябва да полагаш усилия, независимо от това дали се стремиш към истината. Какво означава наистина да полагаш усилия? Не е нищо повече от нехайство, нито е истинско полагане на усилия, ако се задоволяваш само с това да полагаш някакви символични усилия и да понесеш малко физическо страдание, но не приемаш сериозно дълга си и не търсиш истините принципи. Ключът към полагането на усилия е да вложиш в тях сърцето си, да се боиш от Бог в сърцето си, да проявяваш внимание към Божиите намерения, да се ужасяваш от това да се бунтуваш срещу Бог и да Го нараниш, и да понесеш всякакви страдания, за да изпълниш дълга си добре и да удовлетвориш Бог. Ако така имаш богобоязливо сърце, ще можеш да изпълняваш дълга си правилно. Ако не се боиш от Бог в сърцето си, няма да имаш бреме, когато изпълняваш дълга си, няма да се интересуваш от него и неизбежно ще се отнасяш нехайно, ще симулираш дейност и няма да постигаш реални резултати, а това не е изпълняване на дълг. Ако наистина усещаш бреме и приемаш изпълнението на дълга си като своя лична отговорност, ако смяташ, че в противен случай си звяр и не си годен да живееш, ако смяташ, че само ако изпълняваш дълга си както трябва, си достоен да се наричаш човек, и ако можеш да се изправиш пред собствената си съвест — ако си поел това бреме, когато изпълняваш дълга си, ще си способен да вършиш съвестно всичко, да търсиш истината и да постъпваш според принципите. Така ще си способен да изпълняваш дълга си правилно и да удовлетвориш Бог. Ако си достоен за дадената ти от Бог мисия, за всичко, което Бог е пожертвал за теб, и за очакванията Му към теб, тогава това е истинско полагане на усилия“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да изпълни дълга си добре, човек трябва поне да има съвест и разум). От Божиите слова разбрах, че онези, които с желание и преданост изпълняват дълга си, са истинските хора в Божия дом. Те не проявяват внимание към личните си физически интереси и плащат истинска цена, като полагат максимални усилия. Такива хора са отговорни, заслужават доверие и са личности със съвест и разум. Макар и да понасят някои физически страдания, те са способни да удовлетворят Бог, постигат вътрешен мир и водят смислен живот. От друга страна, когато работата ставаше трудна и резултатите не бяха добри, имах чувството, че е твърде тежка и стресираща, затова започвах да мисля за собственото си удобство и ми идеше да се отдръпна. Когато се отдавах на удобства, избягвах трудния дълг в полза на лесния и действах лукаво, макар тялото ми да не страдаше, сърцето ми потъваше в мрак. Не усещах Божието присъствие, и в мен нямаше мир или радост. Не исках отново да се озова в това положение. Трябваше да подходя към дълга си с искрено сърце и без значение колко мога да допринеса, да дам всичко от себе си и да поема отговорностите си. И така, търсех истината и водех общения върху възгледите и трудностите на моите братя и сестри. След известно време започна да се наблюдава известен напредък в работата и аз благодарих на Бог с цялото си сърце. По-късно, когато се сблъсках с различни неща, съзнателно се опълчих срещу плътта си. Въпреки че всеки ден имаше много работа за вършене и нямах никакво свободно време, не се чувствах изморена. Като практикувах по този начин, се чувствах все по-близо до Бог и открих някои нови начини за сътрудничество в дълга си. Намерих мир и лекота в сърцето си, като действах според Божиите слова.

Е, засега ще спра дотук. Имаше ли много придобивки и при теб тази година? Не се колебай да ми пишеш и да споделиш какво си придобила и осъзнала.

С уважение,

Бай Лу

15 октомври 2023 г.