Един късен зимен следобед в студиото проблесна лъч топла светлина. Дзян Нин, И Чън и Лиу Фей обсъждаха активно следващия си иновативен проект за картина. Въпреки че тази работа беше доста трудна, те бяха изпълнени с вяра, особено Дзян Нин, която имаше уверено изражение на лицето си и си мислеше: „Имам добра основа в рисуването, а и познанията ми върху композицията и теорията на цветовете също са доста добри. Освен това съм умна, умея да се уча и бързо възприемам новите неща; стига да имам повече време за учене и практика, със сигурност ще овладея тези умения и ще създам творби в този стил“. След това трите започнаха да търсят различни материали, които да изучават, като обменяха откритията си една с друга. Техният надзорник също често идваше да учи с тях. След известно време Дзян Нин почувства, че е усвоила този нов стил на рисуване. И Чън и Лиу Фей също казаха, че Дзян Нин е силна в ученето, че произведенията, които създава, са добри и че по-късно Дзян Нин трябва да сподели с тях какво е научила и придобила по време на обучението си. Дзян Нин се зарадва на похвалите им и си помисли: „Моите умения са по-добри от тези на партньорките ми. Често се вдъхновявам, когато обсъждам с тях идеи за рисуване, и играя водеща роля в екипа“. Колкото повече си мислеше така, толкова по-самодоволна ставаше и несъзнателно започна да изпълнява дълга си с чувство на превъзходство.

Една сутрин Дзян Нин, И Чън и Лиу Фей обсъждаха композицията на една картина. След като изказа мнението си, Дзян Нин внимателно изслуша становищата на сестрите, но колкото повече слушаше, толкова по-силно се мръщеше и на лицето ѝ се появи презрително изражение. Тя си помисли: „Аз съм по-надарена художничка от вас двете. Когато изучавам нови техники, аз ги научавам по-бързо от вас. Освен това по-добре схващам принципите. Как бих могла сега да изтълкувам погрешно практическите приложения? Защо и двете просто не се вслушвате в моето мнение?“. Преди Лиу Фей да довърши, Дзян Нин я прекъсна нетърпеливо и попита остро: „Казваш, че има нещо нередно в картината. Можеш ли да кажеш какво точно? Какво липсва? Как трябва да бъде променена? Не говори толкова неясно, не разбирам какво се опитваш да кажеш“. Зашеметена за миг от прекъсването на Дзян Нин, Лиу Фей отговори неспокойно: „В момента имам само идея, още не съм разгледала подробностите“. Без да чака Лиу Фей да довърши, Дзян Нин набързо повтори мнението си и нямаше търпение Лиу Фей да приеме нейната гледна точка. И Чън и Лиу Фей се почувстваха видимо неудобно и в стаята настъпи тишина. Като видя, че атмосферата е станала напрегната, Дзян Нин се почувства малко виновна: „Прекалено властна и надменна ли бях?“. Но после си помисли: „Нормално е при обсъждането на някакъв проблем да има конфликти“ и не размисли върху проблемите си. По-късно Дзян Нин научи от надзорника, че мнението ѝ е било погрешно и това е повлияло на работата, но въпреки това тя пак не се самоанализира. Често спореше със сестрите си по въпроси, свързани с дълга им, а надзорникът им водеше общение с тях за хармоничното сътрудничество и предоставяше насоки и помощ на Дзян Нин относно нейния надменен нрав, но тя не взе нищо от това присърце. Чувстваше, че макар да разкриваше донякъде надменен нрав, тя бе в състояние да играе роля в изпълнението на дълга си и че тъй като мнението ѝ обикновено беше правилно, не беше толкова страшно, ако бе малко надменна. Затова, когато беше на различно мнение със сестрите си, Дзян Нин почти никога не отстъпваше. Винаги просто продължаваше да повтаря мнението си отново и отново, опитвайки се да убеди двете сестри да я слушат. В сърцето си тя се придържаше към една-единствена мисъл: „И двете грешите и само това, което казвам аз, се съобразява с принципите“. Заради нейното отношение двете сестри не знаеха как да водят общение. Понякога, когато трите обсъждаха заедно някоя картина, разговорите им често зацикляха по средата, което водеше до все по-голямо и по-голямо изоставане в работата. Изправена пред това, Дзян Нин осъзна, че е твърде надменна, винаги настоява на собственото си мнение и сериозно забавя напредъка. Тя си помисли, че не трябва да бъде повече такава. Въпреки това, когато сестрите отново направиха предложения, тя продължи да настоява на собственото си мнение и направи промени според собствените си идеи. Поради това по-късно трябваше да се отделя повече време за допълнителни обсъждания, което забави напредъка. В крайна сметка беше потвърдено, че предложенията на сестрите са правилни и че Дзян Нин се придържа към правилата. По този начин те винаги работеха неефективно и напредъкът им в работата не можеше да се подобри. Поради това, че Дзян Нин беше толкова надменна, винаги упорита и неспособна да приема съвети, рисунките ѝ често имаха много проблеми и трябваше да се преработват. Техният надзорник изрично посочи проблемите на Дзян Нин, като я напътстваше да размишлява върху това защо има толкова много проблеми в работата и дали това е свързано с нейния надменен нрав. Но Дзян Нин просто не можеше да приеме това и си помисли: „Кой не прави грешки при изпълнението на дълга си? Аз разбирам добре принципите и техниките и тези отклонения бяха само моментни пропуски. Следващия път ще положа повече усилия за подобряване на техниките си и ще бъда по-внимателна; тогава ще избегна тези грешки“. Сяо И чу, че Дзян Нин има умения да рисува, и често ѝ пишеше, като я молеше да го напътства за рисунките му. Дзян Нин почувства, че това наистина е под достойнството ѝ, като си помисли: „Много от твоите рисунки нямат голяма стойност; наистина ли са необходими моите напътствия? Освен това в момента са се натрупали толкова много незавършени рисунки, как ще намеря време да те напътствам?“. Затова тя остави въпросите на Сяо И настрана и когато дойдоха следващите няколко писма от него, тя се престори, че не ги е видяла. Накрая Сяо И престана да пита.

Една сутрин, докато навън ръмеше, Дзян Нин рисуваше пейзаж намръщено. И Чън и Лиу Фей се спогледаха, станаха и седнаха до Дзян Нин. И Чън каза тихо: „Дзян Нин, може ли да поговорим с теб?“. Дзян Нин за момент се замисли, а после отговори небрежно: „Да, разбира се“. С леко сериозно изражение И Чън каза: „Напоследък, докато изпълняваме заедно дълга си, усещаме, че си много властна, държиш се дистанцирано и когато обсъждаме проблеми, ако мнението ти се различава, ти си склонна да задаваш в отговор въпроси и да разпитваш другите. Наистина се чувстваме възпрени около теб“. Когато Дзян Нин чу И Чън да казва това, лицето ѝ се свъси и тя се поколеба, преди да проговори. Признаваше надменния си нрав, но вътрешно не искаше да го приеме. Тя си помисли: „Напоследък се опитвам да променя нещата. Надменният нрав не може да се промени за една нощ. Просто ми дайте малко време, става ли?“. Колкото повече си мислеше за това, толкова по-онеправдана се чувстваше. Чувстваше, че И Чън и Лиу Фей виждат в нейната поквара нещо, което могат да използват срещу нея, и че забележките им явно целят да я засегнат, но също така знаеше, че трябва да прояви разум към кастренето, затова се въздържа и през зъби отговори: „Ще взема под внимание това, което казахте“ и не каза нищо повече. В очите на И Чън и Лиу Фей се забелязваха тревога и безпокойство. Лекият дъждец навън не даваше признаци на спиране и краткият разговор между сестрите приключи.

От този момент нататък, за да не я наричат сестрите повече „надменна“, Дзян Нин престана да изразява мнението си по време на дискусиите. Когато другите две питаха за становището ѝ, тя упорито мълчеше, което направи атмосферата наистина неловка. Някои решения по отношение на рисунките бяха взети прибързано, без задълбочено обсъждане, поради което се наложи рисунките да бъдат преработени и променени по-късно. И Чън и Лиу Фей се чувстваха наистина възпрени от своята сестра. Няколко дни по-късно надзорникът им дойде да се срещне с тях и откри, че Дзян Нин дълго време не бе постигнала никакво себепознание и се държеше неразумно, като се настройваше срещу сестрите си, прекъсваше и възпрепятстваше работата. Надзорникът анализира поведението ѝ и я освободи. Скоро след това Дзян Нин научи, че братята и сестрите я бяха докладвали за това, че упреква хората и ги кара да се чувстват възпрени. Една от сестрите дори каза: „Сега, когато освободиха Дзян Нин, най-накрая няма да ни се налага да стоим покрай нея и отново ще можем да дишаме спокойно!“. Като чу тези неща, Дзян Нин почувства болка, която прониза сърцето ѝ, и едва тогава разбра колко сериозни са проблемите ѝ. Тя осъзна, че в последно време, докато изпълняваше дълга си, бе възпирала и наранявала другите. Чувстваше се като зъл човек и беше изпълнена с усещане за предстояща катастрофа. Помисли си: „Този път с мен е свършено, извърших голямо зло при изпълнението на дълга си“ и не знаеше как да се справи с тази ситуация. Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя се помоли на Бог: „О, Боже, аз възпирах и наранявах братята и сестрите заради надменния си нрав, и пречех на работата. Всичко, което съм оставила след себе си, са злодеяния! Толкова дълбоко се разкайвам и съжалявам, че не съм разпознала надменния си нрав и не съм се справила с него по-рано. О, Боже, не знам как да премина през това, пред което скоро ще се изправя. Моля Те, напътствай ме“.

По време на духовните си размишления Дзян Нин си спомни един откъс от Божието слово, който беше чела преди: „Надменността е в основата на покварения човешки нрав. Колкото по-надменни са хората, толкова по-неразумни са те, а колкото са по-неразумни, толкова са по-склонни да се противопоставят на Бог. Колко сериозен е този проблем? Хората с надменен нрав не само смятат, че всички останали са по-долу от тях, но, което е най-лошото, те са снизходителни дори към Бог и нямат богобоязливи сърца. Макар да изглежда, че хората вярват в Бог и Го следват, те изобщо не се отнасят към Него като към Бог. Те винаги смятат, че притежават истината и си мислят, че са велики. Това е същината и коренът на надменния нрав, който произхожда от Сатана. Затова проблемът с надменността трябва да бъде решен. Чувството, че човек е по-добър от другите, е банален проблем. Ключовият проблем е, че надменният нрав на човека му пречи да се покори на Бог, на Неговото върховенство и на Неговите подредби; такъв човек винаги се чувства склонен да се съревновава с Бог за власт и да контролира другите. Такъв човек изобщо няма богобоязливо сърце, камо ли да обича Бог или да Му се подчинява. Надменните и самонадеяни хора, особено онези, които са толкова надменни, че са загубили разума си, не могат да се подчинят на Бог при вярата си в Него и дори сами се възвеличават и свидетелстват за себе си. Такива хора най-много се противопоставят на Бог и изобщо нямат богобоязливи сърца“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като прочете Божиите слова, тя почувства, че надменният ѝ нрав е много сериозен. Независимо колко грешки или отклонения бе направила, тя никога не бе чувствала, че е извършила нещо лошо. Липсваше ѝ каквато и да е нагласа за приемане или търсене на истината и настояваше, че всички трябва да я слушат и да ѝ се подчиняват. Когато срещаше различни мнения, тя надменно критикуваше сестрите си, като казваше, че те грешат за това или онова, а после ги принуждаваше да я слушат. Ако не постигнеше целите си, тя се разпалваше и разпитваше сестрите с агресивен тон. Понякога ги прекъсваше, преди да са приключили да говорят, като използваше настойчив тон, за да ги опровергае, и по този начин ги караше да се чувстват наистина възпрени. Но тя не беше натрупала никакво самопознание. Смяташе, че просто се придържа към възгледите си или проявява самостоятелна мисъл. Дори когато спореше с другите, тя си мислеше, че просто приема сериозно принципите, а не че е упорита. Когато размишляваше върху това, тя знаеше, че ако наистина искаше да приема принципите сериозно, нямаше да е толкова твърдо убедена, че винаги е права. Вместо това щеше да остави настрана собствените си възгледи и да обмисли дали предложенията на другите се съобразяват с принципите и дали са от полза за работата. Това би било отношение на търсене и приемане на истината. Тя обаче никога не оставяше настрана собствените си възгледи и въпреки че външно обсъждаше проблемите със сестрите си, тя вече беше решила, че е права. През цялото време ѝ бе липсвало смирението да търси. Беше толкова упорита. Чувстваше се дълбоко засрамена. Беше изпълнена с покварен нрав, не беше разбрала истината и ѝ липсваха принципи в действията. Макар да разбираше някои технически неща, много неща ѝ липсваха и беше ограничена в мисленето си. Разчиташе единствено на собствения си ум и опит, което означаваше, че не само изпълняваше зле дълга си, но и че причиняваше много отклонения, с което вредеше на работата. Трябваше да работи хармонично с другите, за да могат да компенсират недостатъците си един на друг. Ако не бе наясно с някой принцип или не можеше да постигне съгласие, трябваше да потърси напътствия от надзорника, а не да принуждава другите да приемат нейните предложения. Въпреки това тя имаше твърде високо мнение за себе си и мислеше, че всичко, което казваше, бе правилно, сякаш тя самата бе източникът на истините принципи. Накрая осъзна колко надменна беше и че ѝ липсваше разумът, който би трябвало да има човек с нормална човешка природа. Тя осъзна, че в действителност предложенията, които другите бяха правили, често бяха правилни, може би просветени и напътствани от Светия дух, и можеха да ѝ помогнат да осъзнае своите недостатъци и дефицити. Тя обаче беше безразлична към предложенията на сестрите и не бе разпознала покварения си нрав. Тя дори бе навредила на хората около себе си и беше спъвала работата на църквата. Тя осъзна, че всичко това се дължи на нейния надменен нрав и че животът с такъв надменен нрав я бе накарал да гледа отвисоко не само на другите, но и на истината и на Бог. Ако не се справеше с този надменен нрав, щеше да ѝ е трудно да приеме истината, да изпълнява дълга си, да се откаже от себе си и да си сътрудничи хармонично с другите. Дзян Нин най-накрая усети колко опасно би било да остави този надменен нрав непроменен!

По-късно Дзян Нин прочете Божиите слова: „Назначаването ти за водач просто те издига и ти дава възможност да практикуваш. Не е защото притежаваш повече реалност от други или защото си по-добър от други. Всъщност ти си същият като всички останали. Никой от вас не притежава реалност, а в някои отношения ти може да си даже по-покварен от други. Тогава защо безпричинно създаваш проблеми и своеволно поучаваш, мъмриш и ограничаваш другите? Защо насилваш другите да те слушат дори когато грешиш? Какво доказва това? Това доказва, че си в неправилна позиция. Ти не работиш от позицията на човек, а вършиш работата си от Божията позиция, от позицията на по-висш. Ако това, което казваш, е правилно и в съответствие с истината, другите могат да те слушат. В този случай е приемливо. Но когато грешиш, защо принуждаваш другите да те слушат? Имаш ли власт? Върховен ли си? Ти ли си истината? […] Вършат каквото си щат и изискват другите да правят това, което те казват. Не се ли величаят? Не се ли превъзнасят? Не са ли надменни и самонадеяни? В дълга си те следват възможно най-много собствените си предпочитания, без ни най-малко да практикуват истината. Така че когато водят други, те не искат от тях да практикуват истината. Вместо това изискват другите да ги слушат и да следват пътя им. Това не е ли да искат хората да се отнасят към тях като към Бог и да им се покоряват като на Бог? Те притежават ли истината? Те са лишени от истината, изпълнени са с нрава на Сатана и са демонични. Тогава защо все пак искат хората да им се подчиняват? Такъв човек не се ли величае? Не се ли възхвалява? Могат ли такива индивиди да доведат хора пред Бог? Могат ли да накарат хората да се поклонят на Бог? Те искат хората да се подчиняват на тях. Когато работят така, дали наистина водят хората да навлязат в истините реалности? Дали наистина вършат дело, поверено им от Бог? Не, те се опитват да основат свое собствено царство. Те искат да са Бог и искат хората да се отнасят към тях като към Бог и да им се покоряват като на Бог. Не са ли антихристи? Начинът на действие на антихристите винаги е бил такъв — независимо от забавянето на църковното дело или от степента на възпрепятстване или вреда върху навлизането в живота на Божиите избраници, всички трябва да им се подчиняват и да ги слушат. Това не е ли природата на демоните? Не е ли нравът на Сатана? Такива хора са живи демони в човешка кожа. Те може да имат човешки лица, но всичко вътре в тях е демонично. Всичко, което те казват и правят, е демонично. Нищо, което те правят, не е в съответствие с истината. Нищо от това не е такова, каквото биха направили разумните хора, така че няма съмнение, че това са действията на демони, Сатана и антихристи. Вие трябва да можете да различавате това ясно. Така че когато действате, говорите и взаимодействате с другите — във всичко, което вършите в живота — трябва да пазите в сърцето си следния управленски закон: „Човек не трябва да се възвеличава, нито да се възхвалява. Той трябва да се покланя на Бог и да Го възхвалява“. По този начин на хората се налага въздържане и те няма да прекалят дотолкова, че да оскърбят Божия нрав. Този управленски закон е от решаващо значение и всички вие трябва да помислите добре какво означава той, защо Бог изисква това от човечеството и какво Той цели да постигне. Обмислете това внимателно. Не позволявайте то просто да влезе през едното ухо и да излезе през другото. Това ще бъде наистина полезно за вас“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За Божиите управленски закони в Епохата на царството). Бог разобличава факта, че ако винаги принуждаваш другите да те слушат и да ти се подчиняват и се опитваш да ги поставиш под свой контрол, това е възвисяване на собственото ти аз, което означава, че вървиш по пътя на антихриста. Това нарушава управленските закони и накърнява Божия нрав. Дзян Нин си спомни за това, което беше разкрила наскоро — как винаги си мислеше, че разбира от технически неща и схваща добре принципите, че нейните становища и предложения са най-правилни и че всички останали са под нивото ѝ. Когато сестрите излагаха различни мнения, тя не им обръщаше никакво внимание и ги отхвърляше, като непрекъснато се опитваше да убеди другите да я слушат. Ако не успееше да ги убеди, просто прибягваше до прибързаността си и ги разпитваше, и спираше едва когато те се откажеха от собствените си идеи. Дзян Нин си спомни Божието изискване: „Човек не трябва да се възвеличава, нито да се възхвалява. Той трябва да се покланя на Бог и да Го възхвалява“. Независимо от мястото или дълга си, трябва да почитаме Бог като велик, да търсим Неговите намерения във всички неща и да търсим истините принципи, а особено когато възникнат разногласия, е още по-важно да оставим себе си настрана и да приемем онази гледна точка, която се съобразява с истината, независимо чия е. Само това е поведението на човек с богобоязливо сърце, който почита Бог като велик. Дзян Нин обаче бе живяла с отровите на Сатана, беше крайно самонадеяна и смяташе себе си за най-велика, а мнението си — за истините принципи. Всеки път, когато чуеше различни предложения, независимо кой ги бе изложил и дали те се съобразяваха с истината, в случай, че се различаваха от нейните собствени възгледи, тя ги отхвърляше и просто се опитваше да накара другите да ѝ се подчиняват. Нейната надменност я беше накарала да загуби разума си. Дзян Нин се замисли за Компартията и за това, че каквото и да правят, членовете на Компартията никога не позволяват на никого да ѝ се противопостави и че веднага щом се появи различно мнение, те използват всички възможни средства, за да го потушат. Мислеше си как нравът, който беше разкрила в действията си, беше същият като този на членовете на Компартията, и се изпълни със страх.

Един ден Дзян Нин прочете някои от Божиите слова. Те я накараха да осъзнае още по-ясно надменния си нрав. Всемогъщият Бог казва: „Надменността и самоправедността са най-очевидният сатанински нрав у човека и ако хората не приемат истината, те няма как да се пречистят от него. Всички хора имат надменен и самоправеден нрав и винаги са самонадеяни. Каквото и да мислят, каквото и да казват и както и да виждат нещата, те винаги смятат, че техните собствени възгледи и нагласи са правилни и че това, което казват другите, не е толкова добро или правилно, колкото това, което самите те казват. Те винаги държат на собственото си мнение и който и да говори, те няма да се вслушат. Дори и това, което някой друг казва, да е правилно или да е съгласно истината, те няма да го приемат; само ще изглежда, че слушат, но в действителност няма да приемат идеята, а когато дойде време да действат, пак ще постъпят по свой собствен начин, като винаги ще мислят, че това, което твърдят, е правилно и разумно. Възможно е това, което казваш, наистина да е правилно и разумно, или това, което си направил, да е правилно и безупречно, но какъв нрав си разкрил? Нима това не е надменен и самоправеден нрав? Ако не се отървеш от този надменен и самоправеден нрав, нима това няма да се отрази на изпълнението на дълга ти? Няма ли да повлияе на това как практикуваш истината? Ако не разрешиш проблема с надменния си и самоправеден нрав, нима няма да ти причини сериозни неуспехи в бъдеще? Със сигурност ще се сблъскаш с неуспехи, това е неизбежно. Кажи Ми, Бог може ли да види такова поведение на човека? Бог е повече от способен да го види! Бог не само проучва внимателно дълбините на сърцата на хората, но и наблюдава всяка тяхна дума и всички техни дела по всяко време и навсякъде. Какво ще каже Бог, когато види поведението ти? Бог ще каже: „Ти си непримирим! Разбираемо е да се придържаш към собствените си идеи, когато не знаеш, че грешиш, когато обаче ясно осъзнаваш, че грешиш, но продължаваш да държиш на идеите си, и по-скоро би умрял, вместо да се покаеш, ти си просто упорит глупак и си в беда. Ако независимо от това кой предлага нещо, ти винаги се отнасяш към него негативно, противопоставяш се и не приемаш дори малка част от истината, а сърцето ти е съвсем бунтовно, затворено и пренебрежително, тогава си толкова нелеп, ти си един абсурден човек! Твърде труден си за справяне!“. В какво се изразява трудността на справянето с теб? Справянето с теб е трудно, защото това, което показваш, не е погрешен подход или погрешно поведение, а разкриване на твоя нрав. Разкриване на какъв нрав? Нрав, при който изпитваш неприязън към истината и я ненавиждаш“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако живее често пред Бог, човек може да има нормална връзка с Него). „Ако нагласата ти е да упорито настояваш, да отричаш истината, да отхвърляш предложенията на другите, да не търсиш истината, да имаш вяра само в себе си и да правиш само това, което искаш — ако това е твоето отношение, независимо от това какво прави или иска Бог, тогава каква е Божията реакция? Бог не ти обръща внимание, Той те оставя настрана. Нима не си своенравен? Нима не си надменен? Нима не смяташ, че винаги си прав? Ако си лишен от покорство, ако никога не търсиш, ако сърцето ти е напълно затворено и се противопоставя на Бог, тогава Бог не ти обръща внимание. Защо Бог не ти обръща внимание? Защото ако сърцето ти е затворено за Бог, можеш ли да приемеш Божието просветление? Можеш ли да почувстваш, когато Бог те упреква? Когато хората са непреклонни, когато сатанинската и зверската им природа избуяват, те не чувстват нищо от това, което Бог прави и каквото и да прави Той е безполезно — а Бог не върши безполезно дело.Ако приемаш такова упорито враждебно отношение, всичко, което Бог прави, остава скрито за теб, Бог няма да върши излишни неща“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като прочете тези два откъса от Божието слово, Дзян Нин разбра, че беше наистина упорита и изобщо не искаше да приема предложенията на другите, както и че бе разкрила сатанински нрав, който се характеризира с неприязън към истината и предизвиква Божието отвращение и омраза. Сега тя разбра, че първо трябваше да приеме различните предложения на сестрите, а след това да търси истините принципи заедно с тях. Може би щеше да открие собствените си недостатъци, да намали отклоненията в работата си, а може би накрая нейните възгледи щяха да се окажат правилни. През целия този процес обаче най-важният момент беше да запази отношението на приемане на истината, което и Бог цени. Освен това постигането на консенсус чрез търсене на принципи също е от полза за работата. Дзян Нин разбра, че всеки път, когато сестрите ѝ имат различни възгледи или мнения, това съдържа Божието намерение, което я подтиква да търси истините принципи; че когато сестрите изразяват различни мнения, това е с цел да обсъждат и да търсят заедно, за да направят отклоненията възможно най-малки, и че това се прави, за да се опази работата на църквата. Тя разбираше, че трябва да приема тези неща и да им се подчинява. Но никога не бе вземала присърце напомнянията на сестрите и дори когато те имаха различни възгледи, тя просто си мислеше, че те не разбират принципите или техниките, и ги принуждаваше да приемат собствената ѝ гледна точка. Това не само бе накарало сестрите ѝ да се чувстват възпрени, но и бе навредило значително на работата. Макар външно да изглеждаше, че Дзян Нин не приема предложенията на другите и спори с тях, в действителност тя разкриваше нрав, характеризиращ се с неприязън към истината, а също враждебност и чувство на съпротива към положителните неща. Дзян Нин осъзна, че това отношение към истината е презряно от Бог, че не би могла да придобие делото на Светия дух, ако изпълнява дълга си по този начин, и че дори не би могла да разбере собственото си състояние. До известна степен беше станала безчувствена. Ако не я бяха освободили от длъжност, тя все още нямаше да се е събудила и нямаше да може да търси истината и да се справи с надменния си нрав. Като осъзна тези неща, Дзян Нин се изпълни с благодарност към Бог, че я е спасил навреме.

По-късно Дзян Нин размишляваше защо винаги бе толкова надменна. Един ден тя прочете откъс от Божието слово: „Независимо колко си образован, какви награди си печелил или какво си постигнал и независимо колко висок е статусът или рангът ти, трябва да се откажеш от всичко това, трябва да слезеш от високото си място — всичко това е без значение. В Божия дом, колкото и славни да са тези постижения, те не може да са по-висши от истината, защото тези повърхностни неща не са истината и не могат да заемат мястото ѝ. Трябва да си наясно по този въпрос. Ако казваш: „Аз съм много надарен, имам много буден ум и бързи рефлекси, много съм схватлив и паметта ми е изключително добра, така че съм компетентен да вземам окончателното решение“, ако все използваш тези неща като актив и ги приемаш за ценни и позитивни, това е проблем. Ако тези неща са заели сърцето ти, ако са пуснали корени в него, ще ти е трудно да приемеш истината, а за последствията от това е страшно и да се помисли. Затова първо трябва да отхвърлиш и да се отречеш от нещата, които обичаш, които изглеждат хубави и които са ти скъпи. Те не са истината, а напротив, могат да ти попречат да навлезеш в нея“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво представлява адекватното изпълнение на дълга). Дзян Нин видя, че Бог казва, че независимо колко много дарби има човек, те не са истината и не могат да я заменят. Човек не може да изпълнява правилно дълга си, ако разчита само на дарбите си и не търси истината. Ако човек отдава прекалено голямо значение на дарбите си, това всъщност може да попречи на търсенето и приемането на истината. Дзян Нин беше открила, че източникът на проблемите ѝ е прекаленото значение, което отдаваше на интелигентността, дарбите и техническите умения. Всеки път, когато бе изправена пред нов дълг, тя бързо се справяше с професионалните и техническите аспекти и се мислеше за умна и по-добра от другите. Именно от това произтичаше чувството ѝ за превъзходство при изпълнението на дълга ѝ. Като например, когато със сестрите изпробваха нов стил на рисуване — отначало на всички им беше трудно, но Дзян Нин бързо го овладя и създаде редица творби, което ѝ вдъхна чувство за превъзходство над сестрите и я накара да гледа с пренебрежение на тях по време на цялото им сътрудничество и да смята, че техните възгледи и предложения нямат никаква стойност, поради което тя изобщо не желаеше да си сътрудничи с тях. Този неуспех накара Дзян Нин да осъзнае, че нейният остър интелект може да ѝ помогне само да усвои професионално или техническо умение по-добре и по-бързо, но в Божия дом всеки дълг е свързан с истината и свидетелстването за Бог. Способността на човек да изпълнява добре дълга си не зависи от това дали той има остър ум или дарби, нито пък зависи от професионалните или техническите умения. От решаващо значение е дали човек може да търси истините принципи и да действа в съответствие с Божиите намерения и изисквания. Тези неща са най-важни. Дзян Нин си спомни за времето, когато за първи път започна да усвоява нови умения. Знаеше, че разбира много малко, така че при изпълнението на дълга си имаше смирено и търсещо сърце. Можеше да приеме и мнението на другите и да търси. В този процес бе успяла да придобие делото на Светия дух и бе постигнала известни резултати при изпълнението на дълга си. Но по-късно, тъй като си помисли, че е научила всичко, тя ставаше все по-надменна и гледаше с пренебрежение на всички. Това нейно отношение отврати Бог и тя не можеше да придобие делото на Светия Дух. Освен това тя имаше много отклонения в дълга си. Накрая разбра, че това дали един човек може да изпълнява добре даден дълг, има малка връзка с неговата интелигентност и дарби и че дарбите са само инструмент, който помага на хората да изпълняват дълга си. Дори и човек да не притежава никакви дарби, ако може да се съсредоточи върху това да търси истината и да работи хармонично с другите, изпълнението на дълга му ще даде някакви резултати. Дзян Нин винаги бе гледала отвисоко на двете сестри, с които работеше, но сега видя, че макар и да нямаха големи дарби, и двете бяха способни да търсят истините принципи въз основа на предложенията на другите. Това отношение на приемане и търсене на истината беше много по-добро от нейното собствено отношение. Тя най-накрая видя ясно, че за да изпълниш един дълг добре, най-важното нещо е да търсиш и приемаш истината, да имаш богобоязливо сърце и да не бъдеш упорит.

Дзян Нин продължи да търси как точно трябва да си сътрудничи хармонично с другите в изпълнението на дълга си. Тя прочете един откъс от Божието слово: „Не бива да бъдете самоправедни, когато ви сполети нещо. Трябва да притихнете пред Бог и да си научите урока. Трябва да можете да загърбите себе си, за да научите повече. Ако си мислиш: „Аз съм по-голям специалист в тази област от вас, затова аз трябва да взимам решенията, а всички вие да ме слушате!“, какъв нрав е това? Това е надменност и самоправедност. Това е сатанински, покварен нрав и не попада в рамките на нормалната човешка природа. […] Кой тогава е правилният начин да се държиш и да постъпваш? Как можеш да се държиш и да постъпваш в съответствие с истините принципи? Трябва да излагаш идеите си пред другите и да им дадеш възможност да видят дали има някакъв проблем с тези идеи. Ако някой направи предложение, трябва първо да го приемеш, а след това да оставиш всички да потвърдят правилния път за практикуване. Ако никой няма проблем с това, тогава можеш да определиш най-подходящия начин да се свърши работата и да действаш така. Ако се установи проблем, трябва да потърсиш мнението на всички и всички заедно да потърсите истината и да разговаряте за това. По този начин ще придобиете просветлението на Светия Дух. Когато сърцата ви са озарени и имате по-добър път, резултатите, които ще постигнете, ще бъдат по-добри отпреди. Това не е ли Божието напътствие? То е нещо прекрасно! Ако можеш да избягваш да бъдеш самоправеден, ако можеш да се отърсиш от фантазиите и идеите си и ако можеш да слушаш правилните мнения на другите, ще можеш да добиеш просветлението на Светия Дух. Сърцето ти ще бъде озарено и ще можеш да намериш правилния път. Ще имаш път напред и той със сигурност ще бъде в съответствие с истината, когато го приложиш на практика. Чрез такива практики и преживявания ще се научиш как да практикуваш истината и същевременно ще научиш нещо ново за тази професионална сфера. Това не е ли нещо добро? Така ще осъзнаеш, че когато те сполети нещо, не трябва да бъдеш самоправеден, а трябва да търсиш истината, и че ако си самоправеден и не приемаш истината, никой няма да те харесва, а Бог със сигурност ще те ненавижда. Това не е ли научен урок? Ако винаги се стремиш по този начин и практикуваш истината, постоянно ще усъвършенстваш професионалните умения, които прилагаш в дълга си, ще постигаш все по-добри резултати в дълга си и Бог ще те просветли и благослови и ще ти даде възможност да придобиеш дори повече. Освен това ще имаш път за практикуване на истината, а когато знаеш как да практикуваш истината, постепенно ще схванеш принципите. Когато знаеш кои действия ще доведат до Божието просветление и напътствие, кои ще доведат до това Той да те ненавижда и да не ти обръща внимание и кои ще доведат до Неговото одобрение и благословии, ще имаш път напред“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако живее често пред Бог, човек може да има нормална връзка с Него). От Божиите слова тя разбра принципите на хармоничното сътрудничество. Когато човек изпълнява дълга си, ако другите излагат различни предложения, без значение дали разбират професионалните въпроси или не, той трябва да има нагласа да приема и да търси истината, като започне с приемането на техните предложения, без да ги следва сляпо, а след това трябва да погледне какво казват принципите и да използва истините принципи, за да реши как да постъпи. По-късно Дзян Нин имаше късмета да се върне към дълга си на дизайнер. Тя беше толкова благодарна на Бог и искаше този път да работи в хармония с останалите.

Един ден Сяо Ю провери рисунката ѝ и посочи няколко проблема в композицията ѝ. Като чу това, Дзян Нин почувства, че сестрата не е разбрала намеренията ѝ, а и тя беше направила справка с някои добри творби, така че композицията ѝ трябваше да е подходяща. Колкото повече мислеше за това, толкова повече усещаше, че Сяо Ю е твърде придирчива и загрижена за правилата, затова повтори идеята си още веднъж. Но след като тя каза това, Сяо Ю каза: „Разбирам идеята ти, но наистина мисля, че има някои проблеми с тази композиция. Може да помислиш дали има по-подходящо решение“. Като чу Сяо Ю да казва това, Дзян Нин внезапно осъзна, че тя отново и отново подчертаваше своята гледна точка само за да докаже правотата си пред сестрата. Тя не прояви сериозно внимание към предложението на сестрата, а просто си помисли, че е права. Дали просто по този начин не проявяваше пак упорство, без изобщо да приема предложенията на другите? Дзян Нин почувства известно разкаяние и осъзна, че отново разкрива покварен нрав. Тя се замисли за принципа на практикуване, според който, когато се сблъска с различни мнения, първо трябва да остави себе си настрана, внимателно да обмисли дали мненията на другите са правилни и дали се съобразяват с принципите. Когато се успокои, за да прояви внимание към тези неща, установи, че в композицията ѝ наистина има някои проблеми. След това Дзян Нин потърси своя надзорник относно частите, за които не беше сигурна. Той проведе общение с нея върху съответните принципи и тя получи по-ясен път, по който да извърши своите корекции. След това тя се почувства много доволна. Добре, че този път не прояви упорство, защото това щеше да доведе до отклонения. Това я накара да осъзнае колко важно е отношението на приемане на истината при изпълнението на дълга и че независимо колко прав или сигурен се чувства човек, когато другите са на различно мнение, той трябва първо да остави настрана собствените си възгледи, да обмисли нещата и да търси. Това е така, защото е много вероятно Бог да използва другите, за да напътстват човека да разкрие проблемите си. Дзян Нин откри, че нагласата за приемане на истината може да помогне на човек да избегне много отклонения. Когато продължи да изпълнява дълга си, Дзян Нин съзнателно приемаше предложенията на другите. Почувства, че е придобила много и че е в състояние да си сътрудничи хармонично с братята и сестрите. Сърцето ѝ беше изпълнено с благодарност към Бог!