От Ми Сюе, Китай

Един ден през март 2013 г. две сестри и аз се прибрахме у дома след сбирка и като влязохме вкъщи, видяхме, че всичко е с главата надолу. Решихме, че полицията вероятно е претърсила мястото, затова се преместихме незабавно. Веднага след това някои хора от общността нахлуха заедно с полицията. Полицаите ни обградиха в хола и претърсиха мястото. Докато никой не ме гледаше, успях да счупя SIM картата, която държах в джоба си. Един от полицаите забеляза, разтвори насила ръката ми и като видя счупената карта, извика разгневен: „Може и да изглежда млада, но знае това-онова. Отведете я за разпит“. Накара и една от полицайките да ме претърси и после ни вкараха в полицейска кола. Бях доста уплашена, затова се помолих на Бог: „Боже, не знам къде ме отвеждат или как ще ме изтезават. Моля Те, води ме и ми дай вяра. Независимо колко страдам, няма да бъда Юда. Няма да Те предам“. След молитвата постепенно се успокоих.

Полицаите ме отведоха в стая за разпити в участъка и наредиха да вдигна ръце и да клекна. След няколко минути ръцете ми започнаха да омаляват, краката ми трепереха, гърдите ме стягаха и се свлякох на земята. Тогава полицаите ме сложиха на стол за изтезания и завързаха краката ми много здраво за краката му. Малко по-късно една закръглена криминална полицайка донесе няколко документа в стаята и ми каза: „Провеждаме мащабни арести из цялата страна, за да премахнем всички вас, вярващите във Всемогъщия Бог. Хванахме всичките ви водачи и разформировахме църквата ви. Каква полза има да упорстваш? Просто говори и можеш да си вървиш“. Като чух това, разбрах, че е номер на Сатана и че тя се опитва да ме накара да стана Юда. Не можех да се подлъжа. Дори да бяха арестували много братя и сестри, полицаите не можеха да разрушат Божието дело толкова лесно. Възразих: „Всемогъщият Бог казва: „Всички ние вярваме, че никоя държава или сила не може да попречи на това, което Бог желае да постигне, и че тези, които се опитват да възпрепятстват Божието дело, които се противопоставят на Божието слово и които смущават и се опитват да попречат на Божия план, в крайна сметка ще бъдат наказани от Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Приложение 2: Бог господства над съдбата на цялото човечество). При тези думи тя изсумтя, поклати глава и излезе. След това започна да ме разпитва друг полицай: „Кога стана религиозна? Колко дълго си била в тази сфера? С кого си била в контакт? Къде си отсядала?“. Когато не казах и дума, той ме заплаши: „Ако не проговориш, просто ще те пребием до смърт и ще заровим трупа ти в планините“. Хрумна ми, че те избиват хората сякаш са добитък, че изобщо не ги е грижа за човешкия живот. Зачудих се дали наистина ще ме пребият до смърт. Понеже наистина се уплаших, се помолих мълчаливо на Бог и тогава се сетих за тези Негови слова: „Не се страхувай от едно или друго, Всемогъщият Бог на войнството непременно ще бъде с теб — Той е силата, която ви крепи, и вашият щит“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 26). Знаех, че е вярно, че Бог е мой щит и че той властва над всичко. Тялото и душата ми бяха в Неговите ръце, затова дали щях да бъда пребита до смърт, не зависеше от полицията. Тази мисъл ми даде вяра и сила. След това полицаите продължаваха да ме разпитват непрестанно, но аз не им казах нищо.

Рано сутринта на третия ден един от тях каза: „Готова ли си вече да говориш?“. Не казах и дума. Вбесен, той ме грабна за яката и ме удари по лицето, от което ушите ми зазвънтяха и лицето ми пламна. После, докато не внимавах, той нави някакви документи на руло и ме удари в очите, което беше толкова болезнено, че помислих, че очите ми ще паднат. Затворих инстинктивно очи. Един полицай каза гневно: „Отвори си очите!“. Отворих бавно очи, но не виждах нищо. Започнах да виждам постепенно едва след десет минути. Очите ме боляха силно и просто исках да ги затворя, затова, като мислеха, че съм сънена, полицаите удариха главата ми с бутилка вода, а после ритаха главата и ръцете ми с крака. И за да ме държат будна, залепиха косата и ръцете ми с велкро лента за гърба на стола за мъчения. Трябваше да държа главата си изправена. В опит да облекча болката си, просто се мъчех да се облегна на стола. Бях замаяна, тялото ме болеше, имах сърцебиене и се чувствах окаяна. Страхувах се, че няма да мога да издържа, затова продължавах да се моля на Бог, викайки: „Боже, моля Те, дай ми решимост да страдам, моля Те, дай ми вяра. Никога няма да се преклоня пред Сатана!“. В болката си помислих за някои от Божиите слова: „Големият червен змей преследва Бог и е Негов враг и затова хората в тази земя са подложени на унижение и преследване заради вярата си в Бог и в резултат на това тези слова се изпълняват във вас, тази група хора. Тъй като е започнато в земя, която се противопоставя на Бог, цялото Божие дело се сблъсква с огромни пречки и много от Неговите слова не могат да се осъществят веднага; така в резултат на Божиите слова хората се облагородяват, което също е част от страданието“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Толкова просто ли е Божието дело, колкото си представя човек?). Чрез Божиите слова видях, че Комунистическата партия е враг на Бог, че мрази Бог и истината. Тя иска да направи всичко, за да ни пречи да вярваме в Бог, използва разнообразни жестоки мъчения, за да ни накара да Го предадем. Бях родена в страната на големия червен змей и трябваше да изстрадам това. Но чрез потисничеството на Комунистическата партия видях колко е зла тя, как в същността си се противопоставя на Бог. Още повече поисках да отхвърля Сатана и да се обърна към Бог, да остана непоколебима в свидетелството си чрез вярата, да посрамя Сатана и да го видя победен. Да имам възможността да свидетелствам за Бог, беше Неговата благословия, беше специална благосклонност. Това осъзнаване ми даде вяра и вече не ми беше толкова тежко.

След това започнаха да ме разпитват отново и когато запазих мълчание, ме заплашиха: „Колкото по-бързо проговориш, толкова по-лесно ще бъде. Ще ти дадем пет минути“. Поставиха хронометър пред мен и докато виждах как времето минава, всяка минута, всяка секунда, се молех непрестанно на Бог: „Боже, не знам какво ще ми направят тези демони. Моля Те, защити ме. Няма да предам братята и сестрите си, независимо от всичко“. Изминаха пет минути и като видяха, че няма да проговоря, един от тях закопча ръцете ми с белезници зад гърба, грабна ме за яката и се приближи съвсем до лицето ми, после ме попита злобно кой е църковният водач и с кого съм била в контакт. Все още мълчах, затова той запали цигара и започна да издишва дима в лицето ми. От дима започна да ми се повръща и по лицето ми се стекоха сълзи. После той ме зашлеви през лицето много силно и удари дясното ми ухо, което ме оглуши. Като видя, че все още не говоря, очите му се разшириха от ярост и той стисна врата ми с две ръце, като каза: „Сега ще говориш ли? Ако не говориш, ще те удуша. Никога няма да ме забравиш, ще сънуваш кошмари как те удрям всяка нощ“. Той ме задуши дотолкова, че не можех да си поема дъх, и си помислих, че това е последният ми миг. Казах му, че дори да ме удуши, пак не знам нищо. Тогава влезе един висок полицай и посочи на този, който ме душеше, че има охранителни камери, затова трябва да ме избута в ъгъла, за да ме бие. Най-накрая успях да си поема дъх. Той ме извлече от стола за мъчения, задърпа ме за белезниците и ме избута в ъгъла, после блъсна главата ми в стената. Продължи да го прави толкова много пъти, че загубих броя им, и накрая блъсна главата ми право в една табела, окачена на стената. Имах чувството, че главата ми се е спукала от побоя, и просто паднах с тупване на пода. Светът около мен се въртеше, главата ми сякаш щеше да избухне, а сърцето ми — да се пръсне на парчета. Не можех да отворя очи и усещах, че се задушавам. Беше невероятно болезнено. Помолих се на Бог: „Боже, моля Те, отнеми дъха ми, за да не трябва да понасям повече това изтезание“. След като мина известно време, едва успях да отворя очи и се зачудих: „Защо не съм мъртва?“. Тогава осъзнах, че не трябваше да моля Бог да ми отнеме дъха, че това е неразумно искане. Той искаше от мен да продължа да живея, да остана непоколебима в свидетелството си и да посрамя Сатана. Но аз се надявах да умра, за да избегна това страдание. Това не беше свидетелство. Като се замислих за това, изпитах известна вина. Точно тогава чух един полицай да крещи: „Ставай! Ставай!“. Когато не отговорих, той ме ритна и каза: „На умряла ли се правиш?“. Изрекох мълчалива молитва: „Боже, тези демони ме изтезават, за да Те предам. Моля Те, дай ми вяра. Ще остана непоколебима в свидетелството си, дори ако това ми струва живота“. Един от тях грабна дрехата ми за раменете и ме издърпа наполовина на крака, после ме остави да падна тежко на пода. Ръцете и гърбът ме боляха силно заради това, че бях непрекъснато закопчана с белезници, затова се свих на кълбо на пода в опит да облекча малко болката. Един полицай ме издърпа на крака, подпря ме изправена на стената и ме ритна в лявото бедро, преди да имам възможност да реагирам. Превих се от болка и той излая: „Изправи се!“. Но всичко ме болеше толкова силно, че нямаше как да стоя изправена. Тогава той ме ритна в кръста, като ми изкара въздуха за момент. Сякаш ме беше пронизал. Друг ме издърпа обратно в ъгъла и ме зашлеви през лицето, като разкървави краищата на устата ми. После запали цигара и каза: „Ако продължаваш да мълчиш, ще изгоря лицето ти с тази цигара и ще те обезобразя“. После приближи цигарата до лицето ми. Като усетих топлината ѝ, се уплаших много и си помислих: „Ако ме изгори, това ще ми остави ужасни белези, ще ме обсъждат и ще ми се подиграват, където и да отида“. Мисълта как хората ме сочат и ме обсъждат, беше ужасна. Тогава си спомних тези Божии слова: „Добрите войни на Царството не са обучени да бъдат група хора, които могат само да говорят за реалността или да се хвалят; те по-скоро са обучени да изживяват Божиите слова по всяко време, да останат непоклатими, независимо от това с какви спънки се сблъскват, и да живеят постоянно в съответствие с Божиите слова, без да се връщат към света. Това е реалността, за която говори Бог; това е Божието изискване към човека“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само ако прилагаш истината на практика, владееш реалността). От Божиите слова разбрах, че независимо какво се случва, един истински вярващ може да остане силен във вярата си в Бог, без никога да отстъпва пред силите на мрака, без да предава Бог. Полицията искаше да ме заплашва с обезобразяване, за да предам Бог, и не можех да се поддам на това. На всичкото отгоре, дори да бях обезобразена, ако не станех Юда, а останех непоколебима в свидетелството си, можех да придобия Божието одобрение и да съм в мир в сърцето си. Ако предадях Бог, за да защитя себе си, щях да водя позорно съществуване и съвестта ми никога нямаше да е в покой. Това щеше да е непоносимо. Помислих си за част от един църковен химн: „С повереното от Бог в сърцето ми никога няма да коленича пред Сатана. Макар че може да загубя главата си и кръвта ми да бъде пролята, гръбнакът на Божия народ не може да бъде превит. Ще дам гръмко свидетелство за Бог и ще унижа дяволите и Сатана“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни, Желая да видя деня на Божията слава). Почувствах прилив на вяра и кураж да посрещна изтезанията на полицаите. Затворих очи и се помолих мълчаливо: „Боже! Независимо как ме изтезават, дори ако изгорят лицето ми, ще остана непоколебима в свидетелството си. Моля Те, дай ми вяра и решимостта да страдам“. После стиснах зъби и ръце. Като помисли това за страх, полицаят започна да се смее налудничаво. Отворих очи и се взрях в него, и той каза със студена усмивка: „Промених решението си. Ще изгоря езика ти и то така, че да не можеш да говориш повече“. Докато казваше това, се опитваше насила да ми отвори устата, но не можеше, независимо колко се мъчеше. Вбесен, той сграбчи раменете ми и стъпи на краката ми, после започна да скача върху краката ми и да ги тъпче отново и отново. След това грабна белезниците и ги затегли напред-назад, като ме остави на пръсти. Китките ми агонизираха, усещах сякаш ръцете ми ще се откъснат. Той каза подигравателно: „Не е ли всемогъщ твоят бог? Накарай го да те спаси!“. Молех се на Бог и Го призовавах неспирно, и бях изпълнена с омраза към тези демони.

След като се изтощи, полицаят се облегна на масата и запали цигара. Зачудих се какви други методи на изтезание ще използват върху мен и дали ще ме убият. Ако беше така, се надявах да е бързо, защото този истински ад, в който ме поставяха, беше непоносим. Не знаех кога ще свърши всичко това. Колкото повече мислех, толкова повече се страхувах и си помислих: „Никога не мога да предам църковните водачи или братята и сестрите, затова може би мога просто да им кажа как станах вярваща и да приключа с това, и може би ще спрат да ме бият“. После си помислих: „Родителите ми са вярващи. Ако ги издам, те ще бъдат замесени, а също и някои братя и сестри. Това ще ме направи Юда и Бог ще ме накаже“. После си припомних този химн с Божиите слова: „Вярата е като самотен дървен мост: тези, които се вкопчват окаяно в живота, няма да го преминат лесно, но онези, които са готови да отдадат живота си, могат да го преминат с твърда крачка и без притеснения. Ако човек е изпълнен с плахи и страхливи мисли, това е така, защото е бил заблуден от Сатана, който се бои, че ще преминем моста на вярата, за да навлезем в Бог. Сатана по всякакъв начин се опитва да ни предаде мислите си. Трябва непрекъснато да се молим Бог да ни озари и просветли, непрекъснато да разчитаме на Бог да пречисти сатанинската отрова от нас, всяка минута да практикуваме в духа си как да се доближим до Бог и да Му позволим напълно да властва над цялото ни същество“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 6). Чрез Божиите слова осъзнах, че като обмислях от страх да им кажа как съм станала вярваща в Бог, се поддавах на номерата на Сатана. Видях, че наистина ми липсва вяра в Бог, че ми липсва решимост да понеса страданието. Бях успяла да стигна дотук не заради духовния си ръст, а защото Божиите слова ме бяха водили стъпка по стъпка. В този момент наистина имах нужда да се уповавам на Бог и да имам вяра, и независимо как ме изтезаваха, никога не можех да предам Бог. Казах молитва в сърцето си: „О, Боже, искам да поставя живота си в ръцете Ти и ще приема твоите подредби. Няма да съм Юда, дори ако ме изтезават до смърт“. Тогава, за моя изненада, началникът на ченгетата ги извика. Отправих мълчалива благодарност към Бог.

След известно време един полицай дойде на вратата, снима ме и каза: „Ще пусна снимката ти онлайн и ще те направя „известна“, така че всички твои приятели, роднини и всички хора да видят как изглеждаш сега и да видят, че вие, вярващите, сте луди“. Изобщо не се уплаших от това и отговорих: „Не сте ли вие онези, заради които изглеждам така? Като пуснете тази снимка онлайн, тъкмо всички ще видят истината за това как преследвате християните“. Една полицайка каза: „Е, аз съм убедена. Наистина не знам какъв е този ваш бог или откъде идва всичката ви сила. Ти все още настояваш да запазиш вярата си след всичко това. Никога не съм си представяла, че някой толкова млад може да е толкова издръжлив“. Отправих благодарности към Бог в сърцето си, когато я чух да казва това. После си припомних тези Божии слова: „Божията жизнена сила може да преодолее всяка сила, дори нещо повече — тя превъзхожда всяка сила. Неговият живот е вечен, Неговото могъщество е необикновено, а жизнената Му сила не може да бъде победена от никое сътворено същество или вражеска сила“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само Христос от последните дни може да даде на човека пътя на вечния живот). През всички онези дни, в които ме опустошаваха и изтезаваха, бях изпитала малодушие и слабост и дори исках да избягам чрез смъртта, но Бог беше с мен и ме защитаваше, и Божиите слова ми дадоха вяра и сила, като ме водеха, за да преодолея всички брутални мъчения. Отдадох сърдечни благодарности на Бог.

Когато една полицайка ме отведе към тоалетната малко по-късно, тя ми каза: „Скоро ще те разпитват пак и трябва просто да говориш. Иначе ще те тикнат в затвора за години и ще излезеш оттам осакатена. Знаеш ли как се отнасят със затворниците? Жените бият другите жени и ще те налагат между краката с дървени пръти. Ако те докопат, ще съсипят живота ти“. Думите ѝ ме изпълниха едновременно с омраза и страх. Помислих си, че може да бъда осакатена на двайсет и няколко години, и наистина не знаех как ще живея след това. Тъй като бях единствено дете, родителите ми нямаше да има на кого да разчитат, ако осакатеех. После си спомних тези Божии слова: „Авраам пожертва Исаак — вие какво пожертвахте? Йов пожертва всичко — какво пожертвахте вие? Толкова много хора са се жертвали, като са отдали живота си и са пролели кръвта си, за да търсят истинския път. Вие платихте ли тази цена?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Значението на спасяването на потомците на Моав). Авраам е съумял да принесе в жертва единствения си син, а когато Йов е бил подложен на изпитание, изгубил всичко, което имал, и циреи покрили цялото му тяло, приятелите му му се присмивали, а жена му му се подигравала, но той никога не се оплакал от Бог. Останал непоколебим в свидетелството си. Йов и Авраам имали истинска вяра в Бог и дали звучно свидетелство чрез изпитанията. Трябваше да следвам техния пример, да свидетелствам и да унижа Сатана, независимо колко страдам. Казах тази мълчалива молитва към Бог: „Боже, вярвам, че абсолютно всички неща са под Твоето върховенство, затова дали ще бъда осакатена, е в Твоите ръце. Независимо какво се случва с мен или колко страдам, искам да остана непоколебима в свидетелството си и да Те удовлетворя“. Затова казах на полицайката: „Това би било безскрупулно. Съвестта ми никога няма да намери мир, ако предам братята и сестрите си. Дори и да ме осъдят, никога няма да направя нещо срещу съвестта си“. Като чу това, тя ме върна в стаята за разпити, без да каже и дума.

Рано сутринта на 1-ви април полицията дойде да ме разпитва отново, но аз все така не казвах нищо. Около 14.00 ч. на същия ден ме натовариха в един полицейски бус и ме заведоха в база за промиване на мозъка. Тайно си пеех в сърцето си този химн с Божии слова по целия път натам: „Човек трябва да е непоколебим в искреността си пред Бог“: „Ако хората нямат никаква увереност, не е лесно да продължат по този път. Сега всеки може да види, че Божието дело ни най-малко не съответства на представите и въображението на хората. Бог е извършил толкова много дела и е изрекъл толкова много думи, и макар хората да признават, че те са истина, в тях все още могат да се появят представи за Бог. Ако хората искат да разберат истината и да я придобият, те трябва да имат увереността и силата на волята, за да могат да отстояват това, което вече са видели, и това, което са придобили от опита си. Без значение какво извършва Бог в хората, те трябва да отстояват това, което самите те притежават, да бъдат искрени пред Бог и да Му останат предани докрай. Това е дългът на човечеството. Хората трябва да поддържат това, което трябва да правят“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Трябва да поддържаш предаността си към Бог). Вече знаех, че да имаш вяра, означава да си потискан и да трябва да страдаш, и бях решена да остана непоколебима в свидетелството си и да удовлетворя Бог, независимо с какъв вид потискане или страдание се сблъскам, но когато наистина се сблъсках с тях, осъзнах, че да остана непоколебима в свидетелството си, не е толкова просто, колкото си мислех. Не беше достатъчно само да си въодушевен, но се изискваше и да имаш вяра и решимост да страдаш. Бог ме поставяше в тези брутални условия като изпитание, за да усъвършенства вярата ми, да ме пречисти и спаси. Вярвах, че Бог ще ме води, независимо какво се случва. Докато пеех химна, вярата ми растеше и знаех, че независимо как ме изтезават, трябва да се уповавам на Бог, за да премина през това, и да Го следвам до самия край.

Когато стигнахме до базата за промиване на мозъка, полицаите ми назначиха двама служители, които да ме наблюдават по 24 часа в денонощието, да ми задават въпроси за църквата и да ми промиват мозъка, и да ме накарат да напиша нещо, за да се отрека от вярата си. На третата сутрин ми казаха, че ще ми покажат видео, което са заснели в родния ми град. Като чух това, сърцето ми се качи в гърлото и се зачудих дали не са претърсвали дома ми, дали родителите ми не са в беда. Тревожех се, че някои братя и сестри от църквата там са били засегнати. Страхувах се все повече и повече. Не можех да спра да се въртя на стола и почувствах, че крайниците ми изтръпват. Помолих се на Бог в сърцето си. Във видеото баща ми изглеждаше жълтеникав и отекъл и ми каза няколко неща, окуражавайки ме тайно да се уповавам на Бог и да остана непоколебима в свидетелството си. Като чух това, по лицето ми просто потекоха сълзи и се почувствах ужасно. Осъзнах също, че полицията се опитва да използва емоционалната ми привързаност, за да ме накара да предам Бог, и презрях Комунистическата партия от все сърце. Сетих се за нещо, което Бог е казал: „Религиозна свобода? Законните права и интересите на гражданите? Всичко това са трикове за прикриване на греха!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Дело и навлизане (8)). Комунистическата партия на думи дава религиозна свобода, но в действителност безумно арестува и преследва християните, изтезава ги жестоко и ги осъжда по неоснователни обвинения. Безброй християни са принудени вечно да бягат, без да могат да виждат родителите си или да отглеждат децата си. Всичко това се извършва от Комунистическата партия. Партията е основният виновник за разрушаването на християнските домове. Полицаите стояха настрани и се усмихваха зловещо, когато ме видяха да плача, и мислеха, че след това със сигурност ще проговоря. Но когато продължих да мълча, те удариха масата и ме наругаха, после се обърнаха и излязоха разгневени.

Двама полицаи се върнаха да ме разпитват отново след месец и ми показаха снимки, за да разпознавам братята и сестрите. Единият ми каза: „Ако не признаеш нищо, ще бъдеш наказана за престъпленията на други хора и ще се погрижа да ти дадем тежка присъда. Ще свършиш с 8 или 10 години и тогава ще видим колко си корава!“. А другият каза в опит да ме изкуши: „Просто се съгласи с нас и напиши изявлението, че се отказваш от религията си, и ще направим каквото искаш“. Не се поддадох, затова той отново се опита да ме подмами: „Знам, че родителите ти нямат други деца и са работили усилено, за да те отгледат. Сега може и да не осъзнаваш какво е да получиш дълга присъда, но ще си нещастна, когато този ден наистина дойде, и тогава ще е твърде късно за съжаление. Имаш два избора: 1. Откажи се от религията и отречи Всемогъщия Бог и ще те отведем право вкъщи. 2. Продължавай да отстояваш вярата си и ще идеш в затвора. Само от теб зависи какво ще избереш. По-добре го обмисли внимателно“. Чувствах се донякъде раздвоена. Ако напишех изявлението за отказ от вярата си, това щеше да е предателство към Бог, но ако изберях вярата си, щях да ида в затвора. Щях ли някога да видя родителите си отново? Ако отидех в затвора, хората със сигурност щяха да съдят родителите ми и техните невярващи роднини и приятели щяха да ги нападат. За тях щеше да е много трудно. Във видеото лицето на баща ми изглеждаше жълтеникаво и отекло. Дали имаше здравословни проблеми? Тази мисъл ме накара да се почувствам още по-нещастна и наистина се измъчвах, затова се помолих: „Боже, не мога да Те предам, но не мога да се откажа от родителите си. Боже, какво трябва да направя?“. И точно тогава си спомних тези Божии слова: „Няма значение кой ще избяга, ти не можеш да избягаш. Други хора не вярват, но ти трябва да вярваш. Други хора изоставят Бог, но ти трябва да отстояваш Бог и да свидетелстваш за Него. Други клеветят Бог, но ти не можеш. […] Трябва да се отплащаш за Неговата любов и трябва да имаш съвест, защото Бог е невинен“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Значението на спасяването на потомците на Моав). „Трябва да имаш съвест“ тези думи продължаваха да отекват в ушите ми. През годините ми на вяра се бях радвала на толкова много от Божията благодат. Също така бях научила някои истини и знаех какъв тип човек трябва да бъда. Бях придобила толкова много от Бог. Да Го предам, щеше да е безсъвестно. Но да се налага да избирам между Бог, от една страна, и родителите си, от друга, беше мъчително. Битката в сърцето ми беше особено свирепа. Мълчаливо се помолих на Бог да ме води и да ми даде вяра. След това си спомних тези Божии слова: „Не са ли много тези сред вас, които са се колебали между правилното и грешното? При всичката борба между положителното и негативното, черното и бялото, между семейството и Бог, децата и Бог, хармоничността и разрива, богатството и бедността, високия статус и обикновеността, между това да бъдете подкрепени и това да бъдете отхвърлени и т.н — вие със сигурност сте наясно с изборите, които сте направили. Между хармонично и разбито семейство вие избрахте хармоничното и го направихте без никакво колебание; между богатствата и дълга вие отново избрахте богатствата, дори без волята да се върнете на брега; между лукса и бедността вие избрахте лукса. Когато избирахте между вашите синове, дъщери, съпруги и съпрузи и Мен, вие избрахте тях; и между представата и истината отново избрахте представата. Изправен пред всичките ви зли дела, Аз просто загубих вяра във вас. Просто Ме удивлява, че вашите сърца са неспособни на смекчаване. […] Ако бъдете помолени да изберете отново, какъв ще бъде вашият избор? Все още ли ще изберете същите неща? Отново ли ще Ми причините разочарование и окаяна скръб? Все още ли в сърцата ви ще има само частица топлина? Все още ли няма да знаете какво да направите, за да утешите сърцето Ми? В този момент какво избирате?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. На кого си верен?). Почувствах се сякаш Бог е редом с мен и чака отговора ми. Знаех, че не мога да предам Бог само за да задоволя човешките си чувства и да поддържам семейната хармония. Бог е всемогъщ и здравето и живота на родителите ми бяха в Неговите ръце. Постоянната тревога за тях само показваше, че ми липсва вяра в Бог. Може да не успявахме да се видим, но знаех, че докато се уповаваме на Бог, Той ще ни води. Тази мисъл възстанови вярата ми и за се почувствах готова да се опълча на плътта си, за да удовлетворя Бог. Помолих се: „О, Боже, искам да поставя родителите си в Твоите ръце и да се покоря на устройствата и подредбите Ти“. И така, след това стиснах юмруци, изправих се и казах: „Взех решението си и ще продължа с Всемогъщия Бог. Той е единственият истински Бог, Който е създал небесата, земята и всичко, и Той е завърналият се Господ Исус. Никога няма да се отрека от Бог“. След като казах това, се почувствах в пълен покой. Ако не беше напътствието на Божиите слова, наистина щеше да ми е трудно да преодолея изкушенията на Сатана. Полицаят показа свирепостта си веднага щом видя колко съм решителна. Той тръшна дебел свитък с документи на масата и ме зашлеви силно през лицето, после ми изкрещя: „Ти си непоправима! Мислиш си, че няма да узнаем нищо само защото не си проговорила? Нека да ти изясня нещо — следим ви вече от три месеца, да не мислиш, че не знаем всичко за вас? Просто искаме да видим дали ще имаш добро поведение, затова си помисли“. Отвърнах: „Няма да се отрека от Бог, няма да Го предам, дори това да означава затвор“. След това ме отведоха в общинския център за задържане.

Там често получавах треска, крака и ръцете ми се подуваха, а те ме караха да седя с кръстосани крака по два часа всеки ден. Ритниците в кръста по време на разпитите бяха увредили бъбреците ми и кръстът ме болеше толкова много, че не можех да седя изправена. Наистина ми беше трудно да издържам всеки ден, докато стане време за сън, и въпреки това често ме будеха, за да поемам нощна смяна. След няколко седмици започнах да уринирам трудно, стомахът ми беше подут и болезнен, кръстът също ме болеше. И тогава всеки ден около 18.00 или 19.00 часа треската ми се влошаваше и лицето ми пламваше. Лекарят, който ме прегледа, каза, че имам киста в левия бъбрек, която е голяма почти два сантиметра и половина и се е възпалила. Когато ме болеше много, се молех на Бог и се приближавах към Него, пеех химни във възхвала на Бог и после несъзнателно забравях за болката. След като прекарах 27 дни в центъра за задържане, ме освободиха под гаранция в очакване на съдебния процес и аз наивно си помислих, че наистина мога да си ида у дома. Но за моя изненада полицията в родния ми град и представителите на местното управление ме отведоха право в друга база за промиване на мозъка за 48 дни на превъзпитание и промиване на мозъка, а после ме отведоха в местното полицейско управление, за да се регистрирам. Полицейският началник ме повика в кабинета си и каза: „Ти си под гаранция в очакване на процеса, така че случаят ти е висящ. Не ти е позволено да напускаш границите на града за една година и дори да се налага да свършиш нещо в близката околност, първо трябва да дойдеш тук да ни докладваш и да поискаш разрешение. Трябва да си готова да ни докладваш незабавно при всяко повикване“. Макар че си бях вкъщи, все още нямах никаква свобода и ме следваха всеки път, когато отидех в града. След няколко месеца нямах друг избор освен да напусна дома си, за да изпълнявам своя дълг. Полицията изпрати партийния секретар на селото ни у дома да ме търси и да разпитва за религиозния ми статут, и той каза на семейството ми, че ако продължавам да практикувам вярата си, ще ме арестуват отново, и че трябва да докладвам в полицейския участък. Побеснях, когато чух за това. Помислих си: „Ще вярвам в Бог, независимо от всичко, и не само това, но ще се отрека от всичко, за да проповядвам евангелието и да свидетелствам за Бог! Ще продължа решително, като се уповавам на Бог“. Слава Богу!