От Ли Син, Китай

От малка бях все болнава и предразположена да боледувам. Откакто се помня, ме измъчваха ежедневни главоболия, а на дванадесет години развих сърдечна болест. След това страдах също от болест на храносмилателната система и бронхит. Заради това, че ме измъчваха многобройни болести, смятах, че животът е ужасно окаян. На 24 години започнах да вярвам в Господ Исус, често четях Библията и се молех на Господ. Започнах да изпитвам усещане за спокойствие и радост от вярата си и болестите ми се подобриха значително, без дори да забележа. За да се отблагодаря за любовта на Господ, започнах да разпространявам евангелието на Господ и очаквах с нетърпение деня, в който Господ ще се завърне. През 1999 г. най-накрая чух Божия глас и приветствах завръщането на Господ Исус. Като видях как Всемогъщият Бог се е явил, за да работи и да изразява много истини, за да спаси човечеството от оковите на греха, да му позволи да избяга от бедствията и да води човека към Божието царство, се почувствах невероятно развълнувана и се влях в редиците на разпространяващите евангелието с надеждата да разпространя евангелието на небесното царство до още повече хора.

Един ден през март 2003 г. бях арестувана от полицията, докато разпространявах евангелието. След като ме претърсиха и намериха пейджър и бележник, един полицай ме попита: „Откъде е този пейджър?“. Когато му казах, че това е моят личен пейджър, той взе една пластмасова тръба и ме удари злобно няколко пъти с нея, а после ме вдигна и ме хвърли на задната седалка на една кола. Полицаите се редуваха да ме удрят дивашки през лицето, докато крещяха: „Така ти се пада, задето обикаляш и разпространяваш евангелието! Пипнахме те!“. Бях ужасно уплашена и побързах да се помоля на Бог да ме защити и да ми даде вяра и сила. Когато пристигнахме в областния отдел по обществена сигурност, полицаите ме завлякоха в една празна стая и ме хвърлиха на една ламарина. През март в Североизточен Китай е още много студено и ми беше толкова студено, че треперех непрестанно. Казах на полицаите: „Имам сърдечно заболяване, заради което ми слагат инжекции и взимам лекарства. Не мога да стоя на студено“. Те не ми обърнаха никакво внимание. Можех само да се свия на кълбо и да обвия плътно ръце около тялото си, но не след дълго ми стана толкова студено, че постоянно се тресях, а зъбите ми тракаха непрестанно. Едва след като полицаите убодоха ръцете и носа ми с игла, се възстанових и спрях да се треса. По-късно ме отведоха в друга стая, хвърлиха ме на един стол и отидоха да ядат. Малко се страхувах и се тревожех как ще ме изтезават, когато се върнат. Непрестанно се молех на Бог за защитата Му. Насред молитвата си си припомних този откъс от Божиите слова: „Ти трябва да понесеш трудности заради истината, трябва да се жертваш заради истината, трябва да изтърпиш унижения заради истината и трябва да изтърпиш още повече страдания, за да добиеш повече от истината. Това е, което би трябвало да направиш“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Изживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда). Помислих си: „Да, трябва да претърпя трудности и да свидетелствам за Бог пред Сатана, понеже Бог одобрява това“. Също така си помислих как Сатана е изкушавал Йов. Когато Йов изгубил цялото си имущество и децата си за една нощ, а тялото му се покрило с циреи, той пак бил способен да възхвалява Божието име въпреки това голямо страдание, което в крайна сметка довело до унижението и провала на Сатана. Бог ми позволяваше да се сблъскам с тези условия, за да ме изпита и да усъвършенства вярата ми. Независимо какво ми направеше полицията, знаех, че трябва да остана непоколебима в свидетелството си за Бог.

Полицаите се върнаха бързо и без да кажат и дума, започнаха да ми удрят шамари. Не се задоволиха да ме удрят само с ръце, а се събуха и започнаха да ме удрят в лицето и тялото с подметките на обувките си. Отначало беше много болезнено и в сърцето си усетих известно неудобство. Стиснах зъби и се опитах да издържа болката, докато по лицето ми се стичаха сълзи. След известно време лицето ми изтръпна от непрекъснатите удари и вече не чувствах болка. Един от полицаите взе пластмасова тръба, дълга над метър, и започна да ме удря по тялото, докато ме заливаше с въпроси: „Колко членове има вашата църква? Кой е църковният ти водач? Говори!“. Не казах и дума и той се ядоса още повече, и ми нанесе силен удар в главата, от което тя незабавно зажужа. След това ме отведоха в друга стая, където видях две сестри от сбирките ми, свити на една койка в ъгъла. Капитанът от Националния отряд по сигурността ми посочи двете сестри и каза: „Познаваш ли тези двете?“. „Не“, отговорих. Това го ядоса толкова много, че той взе пластмасова тръба и ме удари силно по главата с нея, а след това ме засипа с удари и ритници, без да пропусне и частичка от тялото ми. Почувствах се объркана и замаяна. Тогава друг полицай ме попита: „Откъде са този пейджър и този бележник? За какво са?“. Докато казваше това, той вдигна пластмасовата тръба и се приготви да ме удари отново. Страхувах се много, че няма да мога да понеса такова изтезание и ще издам братята и сестрите си, затова се молех непрестанно на Бог в сърцето си. Припомних си Божиите слова, които гласят: „Трябва да дадете всичко, което имате, за да защитите Моето свидетелство. Това ще бъде целта на вашите действия — не го забравяйте“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 41). Трябваше да рискувам живота си, за да остана непоколебима в свидетелството си за Бог. Колкото и жестоки да бяха към мен полицаите, не можех да предам Бог. Точно тогава един полицай ме удари с юмрук и ме запрати на пода, а след това заудря отново и отново главата ми с пластмасовата тръба, от което ушите ми запищяха. След това дивашки ме заудря по тялото и главата, докато цялото ми тяло не се покри с кървави ивици. Сърцето ми биеше в свирепи конвулсии и имах чувството, че ще излезе през гърлото. Помислих си, че ще умра всеки момент. Почувствах се малко слаба и се зачудих: ако продължават да ме бият така, няма ли всъщност да умра? Точно тогава си припомних още веднъж Божиите слова: „Вярата е като самотен дървен мост: тези, които се вкопчват окаяно в живота, няма да го преминат лесно, но онези, които са готови да отдадат живота си, могат да го преминат с твърда крачка и без притеснения“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 6). Животът ми беше в Божиите ръце. Независимо какви диваци бяха полицаите, не можеха да ми направят нищо без Божието разрешение. Дори и да ме пребиеха до смърт, нямаше да предам Бог, щях да остана непоколебима в свидетелството си и душата ми нямаше още да е умряла. Ако предадях братята и сестрите си като Юда само за да избегна временното страдание на плътта, и накърнях Божия нрав, не само щях да изпитвам вина по-късно, но и щях да ида в ада след смъртта си, а душата ми щеше да е обречена на вечно проклятие. Като осъзнах това, се почувствах малко умиротворена и страхът ми отслабна. Точно тогава полицаите приключиха с побоя. Казах, че трябва да ида до тоалетната, но капитанът само ме изгледа и отвърна: „Няма да ходиш никъде!“, а после ме ритна ниско в корема. От ритника се изпуснах и скоро памучните ми панталони се напоиха с урина.

Същия ден полицията изпрати мен и другите две сестри в център за задържане. Не можех да стоя изправена и трябваше да куцукам напред, като придържам корема си с ръце. Охраната, един възрастен мъж, беше виждал много и каза: „Те са просто вярващи в Бог. Не са направили нищо лошо, защо са ги били така?“. Даде на всяка от нас тънко одеяло и трябваше да спим на студения под. Панталоните ми още не бяха изсъхнали, замръзвах и се свих в ембрионална поза. По-късно възрастният човек ми донесе някои лекарства и чаша топла вода. Знаех, че така Бог проявява милост към слабостта ми и подрежда нещата така, че този човек да ни помага. Изпитах благодарност към Бог в сърцето си. На следващия ден полицията отведе една от сестрите за разпит. Тревожехме се много и непрестанно се молехме за нея. Всеки ден постоянно се чувствахме на ръба. След три дни и две нощи сестрата най-сетне се върна при нас. Докато куцаше към леглото си, превита в кръста, ние се втурнахме към нея. Видях, че цялото ѝ тяло е покрито със синини и че краката ѝ са черни и сини, отекли като балони. Сестрата ни каза, че след като я са я отвели, полицаите са я били непрестанно. Четирима или петима се редували да я удрят и ритат, а също оковали ръцете ѝ зад гърба ѝ и насила ги издърпвали нагоре, така че от силната болка припадала няколко пъти. Полицаите я заливали с мръсна вода от кухнята, за да я събудят, и продължавали да я бият. През тези три дни и две нощи не ѝ дали никаква храна или вода. Бях напълно разярена. Тази банда демони се беше отнесла толкова нечовешки с нея! В същото време бях и ужасно уплашена. Предишните ми наранявания още не бяха оздравели и не знаех как ще ме изтезава занапред полицията. Щях ли да мога да го понеса? Непрестанно се молех на Бог в сърцето си и Го молех да ми дава сила.

В 8 сутринта на третия ден след като сестрата се върна, капитанът от Националния отряд по сигурността дойде да ме разпитва. Един полицай ми сложи белезници, бутна ме надолу за врата, за да ме накара да се превия в кръста, и после ме бутна напред. Друг полицай ме ритна в слабините изотзад толкова силно, че почти се прекатурих. Набутаха ме в малка стая, в която имаше само едно легло, и закопчаха белезниците за решетките на леглото. Нямах представа какви изтезания са ми подготвили и сърцето ми биеше в гърлото. Капитанът каза на един от полицаите със злокобен смях: „Набутайте ѝ няколко хапчета със сърдечен тоник в устата и я накарайте да ги преглътне. Така няма да умре толкова лесно, докато я бием. Трябва да измъкнем отговор от нея днес“. Тогава те насила напъхаха хапчетата в устата ми и започнаха да ме бият с пластмасови тръби от главата до петите, като не пропускаха дори стъпалата ми. Присвивах се от болка при всеки удар. Докато ме биеха, те ме разпитваха за църквата. Тревожех се, че няма да мога да понеса изтезанието им, затова побързах да се помоля на Бог за помощ. Помислих си за Божиите слова, които гласят: „Тези, които Бог нарича „победители“, са онези, които все още са способни да останат непоколебими в свидетелството си и да запазят своята първоначална увереност и своята преданост към Бог, когато са под влиянието на Сатана и когато са обсадени от Сатана, т.е. когато се намират сред силите на тъмнината. Ако ти все още си в състояние да запазиш чисто сърце пред Бог и да поддържаш искрената си любов към Бог независимо от всичко, тогава стоиш непоколебим в свидетелството си пред Бог и това е, което Бог нарича „победител“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Трябва да поддържаш предаността си към Бог). Божиите слова ме накараха да осъзная, че Бог използва ареста, преследването и мъчението на големия червен змей, за да усъвършенства вярата ни и да ни превърне в група победители. Задържането от полицията и подлагането на изтезания беше Божият начин да ме изпита и изпробва и беше възможност да свидетелствам за Бог. Независимо как ме мъчеха полицаите, дори ако ме пребиеха до смърт, никога нямаше да предам Бог или братята и сестрите си. Полицаите продължаваха да ме разпитват кой е църковният ни водач, а после взеха пластмасовите тръби и започнаха отново да ме бият дивашки по цялото тяло. Свих се на кълбо на една страна, стиснах зъби и не казах нищо. След като ме разпитваха цяла сутрин и видяха, че няма да им кажа нищо, те ме заплашиха в раздразнението си: „Ако не ни кажеш нищо, ще ти наложим десет или двадесет години присъда и няма да ходиш никъде!“. След това ме заведоха обратно в килията, където ни държаха. По време на разпита бях бита навсякъде и бях покрита със синини, но като видях полицаите със сломено изражение на лицата и без нищо, с което да се похвалят, се почувствах щастлива. Постоянно благодарях на Бог за защитата Му, която ми позволи да оцелея на косъм от смъртта.

На петнадесетия ни ден в центъра за задържане полицаите изведоха и трите ни в двора. Един от тях каза: „Пуснете кучетата!“. После добави със злокобен глас: „Да видим дали сега ще проговорите!“. В този момента откъм единия край на двора изскочиха две полицейски кучета с провиснали езици и високо вдигнати глави и се втурнаха право към нас. Когато стигнаха до мястото, където стояхме, започнаха да тичат в кръг около нас. Бях изключително уплашена и си помислих: „Ще ни изпохапят ли до смърт тези кучета?“. Побързах да се помоля на Бог. По време на молитвата си припомних историята на Даниил, който, въпреки че бил хвърлен в ямата с лъвовете, не умрял, защото Бог бил с него и затворил устите на лъвовете, като им попречил да го изядат. Припомних си също и Божиите слова, които гласят: „Не трябва да се боиш от това или онова; независимо пред колко трудности и опасности се изправяш, можеш да останеш уравновесен пред Мен, незадържан от никакви спънки, така че волята Ми да бъде изпълнена безпрепятствено. Това е твое задължение […]. Не се бой! С Моята подкрепа кой би могъл да препречи този път? Помни това! Не забравяй! Всичко, което се случва, е чрез Моята благосклонност и всичко е под Моето наблюдение. Можеш ли да следваш словото Ми във всичко, което казваш и вършиш? Когато огнените изпитания те застигнат, ще коленичиш ли и ще извикаш ли? Или ще се свиеш от страх, без да можеш да продължиш напред?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 10). Божиите слова ми дадоха вяра. Бог е моята опора и без Неговото разрешение кучетата не можеха да ми направят нищо. Тревожността ми бавно избледня и аз имах вяра, че всичко е в Божиите ръце. За мое изумление кучетата само ни подушиха, помахаха с опашки и се отдалечиха. Поех си дълбоко въздух от облекчение и непрестанно благодарях на Бог в сърцето си, а вярата ми в Него стана още по-силна.

След това полицаите ни отведоха в затвора. Срещнахме три други сестри в килията, които също бяха жестоко пребити по целите тела. Два дни по-късно ни разпитваха поотделно на смени. Заведоха ме в малка стая и ме разпитваха за различни подробности от църквата. Когато не им казах нищо, ме събориха с ритници и ме накараха да коленича на земята, стъпиха на прасците ми и издърпаха главата ми силно назад за косата. След това един полицай ме яхна през врата, сграбчи косата ми и я дърпа напред-назад повече от десет минути. Когато ме пусна, започна да опипва интимните си части и да прави вулгарни движения, докато ме гледаше похотливо. Извърнах поглед отвратена и си помислих: „Как може да се нарича полицай? Той е разбойник, звяр!“. След това той посочи лекарствата на рафта и каза: „Тук имаме всяко лекарство, за което можеш да се сетиш. Една инжекция и можем да те превърнем в психарка или зеленчук. След това никой повече няма да се отнася с теб като с човек“. Продължи със злокобен смях: „Компартията поддържа атеистична и материалистична философия, трябва да се отърваваме от вярващи като теб. Ако не ни дадеш някаква информация, ще ти приложим тези лекарства“. Докато говореше, той взе една цигара от чекмеджето, запали я и после я постави под носа ми, така че димът да влиза в ноздрите ми, от което се закашлях, почувствах се замаяна и ми се догади. Тогава той каза: „В тази цигара има наркотик, който ще те накара да ми кажеш неволно всичко, което знаеш“. Това доста ме уплаши. Ако наистина бях дрогирана и издадях братята и сестрите си, нямаше ли това да ме направи Юда? Ами ако заради техните инжекции загубех здравия си разум или станех зеленчук? Как щях да живея тогава? Молех се непрестанно на Бог: „О, Боже, не искам да ставам Юда. Не мога да победя полицейските мъчения сама. Моля Те, води ме и ме защитавай“. И точно тогава си припомних един откъс от Божиите слова: „Моя е последната дума във всичко случващо се във вселената. Съществува ли нещо извън Моя контрол?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Словата на Бог към цялата вселена, Глава 1). Бог наистина има върховенство над всички неща. Животът ми беше в Неговите ръце и дали щях да получа душевно заболяване, или не, дали щях да стана зеленчук, или не, зависеше изцяло от Него. Трябваше да имам вяра в Бог. Все пак явно изобщо не бях засегната от цигарата с наркотика, която полицаят ме насили да вдишам, и останах съвсем съзнателна. Това ми показа, че Бог беше винаги с мен, защитаваше ме и се грижеше за мен. Не можех да не благодаря на Бог в сърцето си и уплахата ми намаля. След като две трети от цигарата изгоря, полицаят видя, че все още изглеждам твърде съзнателна и адекватна, и гневно я хвърли на земята, въздъхна и каза: „Пратете тази в затвора!“. На сутринта на 13 май един полицай ми каза: „Твоята вяра в Бог нарушава законите на Компартията. Обвинена си в нарушаване на обществения ред и си осъдена на две години превъзпитание чрез труд“. Доста се разстроих, като чух това. Два месеца затваряне вече бяха непоносими и нямах представа как ще издържа две години превъзпитание чрез труд. Полицаят продължи: „Не си прави труда да обжалваш. На този свят не липсват несправедливи присъди и ти няма да си единствената. Дори да обжалваш, никога няма да спечелиш дело срещу Компартията“. Като го чух да плюе дяволски думи, злата, грозна същност на Компартията ми се разкри още по-ясно. Два дни по-късно бях изпратена в трудов лагер.

В трудовия лагер бях затворена заедно с девет други сестри. Трябваше да ставаме в 5 часа всяка сутрин и след сутрешните упражнения ни караха да плетем рогозки. Ако малко се забавехме, ни крещяха, а ако не завършехме задачите си, ни наказваха. Понякога трябваше да работим през нощта, а понякога работехме по три дни и три нощи без сън. По време на престоя си в трудовия лагер не получих пълна порция храна нито веднъж и бях в постоянно състояние на изтощение, лишение от сън и глад. Често заспивах права. Стражите често се заяждаха с нас, защото бяхме вярващи. Страдах от често уриниране и когато молех да отида до тоалетната, двамата главни затворници, подтиквани от стражите, нарочно ми се подиграваха и казваха: „Тук не си си вкъщи, не можеш да ходиш, когато ти се прииска! Стискай се!“. Стисках толкова дълго, че едва ходех, притеснена, че ако се движа малко по-бързо, неволно ще се изпусна. Трябваше да правя крачка по крачка и бавно да се придвижвам към тоалетната. Но когато най-накрая стигнех до там, не можех да уринирам. Беше ужасно. Един ден една сестра на шестдесет и няколко години, получи инфаркт от преработване и се свлече на земята с пяна на устата. Пазачът не само не ѝ помогна, но даже я ритна два пъти. Когато тя се свести, я принуди да продължи работата. Друг път един главен затворник каза, че работата на една сестра не отговаря на критериите, въпреки че тя явно отговаряше. Пазачът каза, че сестрата е пасивна, отпусната и отказва да работи, и я наказа, като я постави в по-малка килия, провеси я и я би цели два дни. След това я изправиха на сцената в закусвалнята и я насилиха да се разкритикува сама пред всички. Когато видях дълбоките черни и сини белези от белезниците по китките ѝ, се разярих. Само заради вярата ни големият червен змей ни арестуваше и биеше, както му е угодно, и ни пращаше за превъзпитание чрез труд, като ни тормозеше безкрайно. Не даваха на вярващите никаква възможност за оцеляване! Точно тогава си помислих за един химн с Божиите слова, озаглавен „Онези в мрака трябва да се надигнат“:

1  Това е мръсна земя от хиляди години. Тя е непоносимо мръсна, мизерията е навсякъде, навсякъде вилнеят призраци, които мамят и заблуждават, отправят безпочвени обвинения, безмилостни са и са жестоки, тъпчат този призрачен град и го оставят осеян с трупове. Вонята на разложение се носи над земята и прониква във въздуха, а той е строго охраняван. Кой може да види света отвъд небето? Как изобщо жителите на призрачен град като този биха могли да видят Бог? Наслаждавали ли са се някога на нежността и обичливостта на Бог? Как биха могли да разберат въпросите на човешкия свят? Кой от тях може да разбере нетърпеливите Божии намерения?

2  Защо се поставя такова непреодолимо препятствие пред Божието дело? Защо се използват различни трикове, за да се измами Божият народ? Къде са истинската свобода и законните права и интереси? Къде е справедливостта? Къде е утехата? Къде е топлината? Защо се използват измамни схеми, за да се мами Божият народ? Защо се използва сила, за да се потули идването на Бог? Защо се преследва Бог, докато Той няма къде да си отдъхне? Пред очите на всички вие отхвърляте идването на Бог и отказвате Божието приятелство. Защо сте толкова безскрупулни? Готови ли сте да понасяте несправедливостите в едно мрачно общество като това?

Сега е моментът: човекът отдавна е събрал всичките си сили, посветил е всичките си усилия и е платил всяка цена за това да разкъса отвратителното лице на този дявол и да позволи на хората, които са били заслепени и са понесли всякакви страдания и трудности, да се надигнат от болката си и да се опълчат срещу този зъл стар дявол.

(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Дело и навлизане (8))

Видях с несъмнена сигурност, че Компартията е демон, който мрази истината и приема Бог за свой враг, и реших да се опълча изцяло на Компартията, да остана непоколебима в свидетелството си за Бог и да унижа големия червен змей.

По-късно ни възложиха да правим изкуствени мигли и трябваше да работим извънредно всяка нощ. Заради дългите работни часове зрението ми се замъгли, а ръцете ми трепереха, докато държах пинцетите. По начало бях болнава и заради силното изтощение състоянието ми се влошаваше всеки ден. Често получавах треска, но трябваше да продължа да работя и болна. И дори ходенето до тоалетна беше проблем… Главният затворник умишлено се заяждаше с мен и ме пускаше да ходя едва след като започнех да плача от дългото стискане. Чувствах се невероятно потисната и окаяна и не знаех как ще издържа тези две години. Понякога се чувствах толкова огорчена, че ми се плачеше и от време на време мислех да се самоубия. През този период често се молех на Бог и си припомнях този откъс от словата Му: „Когато се сблъскваш със страдание, трябва да можеш да оставиш настрана грижата за плътта и да не се оплакваш от Бог. Когато Бог се скрие от теб, ти трябва да имаш вярата да Го следваш, да запазиш любовта, която си имал преди, без да позволяваш тя да се поколебае или да изчезне. Независимо какво прави Бог, ти трябва да Го оставиш да устройва, както Той желае, и да бъдеш готов да прокълнеш собствената си плът, вместо да се оплакваш от Него. Когато си изправен пред изпитания, трябва да си готов да понесеш болката от отказа от това, което обичаш, и да си готов да плачеш горчиво, за удовлетвориш Бог. Само това е истинска любов и вяра. Независимо какъв е реалният ти ръст, първо трябва да притежаваш воля да понасяш трудностите и истинска вяра, а също така трябва да имаш волята да се опълчиш на плътта. Трябва да си готов лично да понасяш трудности и да понасяш загуби, свързани с личните ти интереси, за да удовлетвориш Божиите намерения. Също така трябва да можеш да изпитваш разкаяние за себе си в сърцето си: в миналото не си успял да удовлетвориш Бог и сега можеш да се разкайваш за себе си. Не трябва да ти липсва нито едно от тези неща — именно чрез тях Бог ще те усъвършенства. Ако не успееш да изпълниш тези критерии, тогава ти не можеш да бъдеш усъвършенстван“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които ще бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). В миналото често казвах, че искам да подражавам на Йов или на Петър и че ще остана непоколебима в свидетелството си, за да удовлетворя Бог, колкото и ужасни да са изпитанията, с които се сблъсквам. Но сега, когато действително се сблъсках с тази ситуация, осъзнах, че просто съм рецитирала лозунги и доктрини и не съм имала истинска вяра в Бог и покорство пред Него. Сатана измъчваше плътта ми, за да се опита да ме накара да се отклоня и да предам Бог, но Бог използваше трудните условия, за да разкрие недостатъците ми и да усъвършенства вярата и любовта ми. Трябваше да се уповавам на Бог, за да преживея тези условия, и колкото и да страдах, трябваше да удовлетворя Бог. След като се покорих на ситуацията, страданието вече не ми се струваше толкова голямо. По-късно лекарят на трудовия лагер ме прегледа и откри, че имам силна тахикардия и напреднало сърдечно заболяване. След това охраната не ми назначаваше допълнителна работа. Знаех, че Бог е отворил път за мен, и Му благодарих от все сърце. Под Божията закрила прекарах една година и десет месеца в затвора.

Като си припомня преживяването си, всеки път щом си помислех, че не бих могла да издържа мъченията и изтезанията, Божиите слова ми даваха вяра и сила и ме напътстваха през поредицата от трудности. Само чрез Божията закрила и любов бях способна да надживея мъченията на големия червен змей и да изляза от дяволския затвор жива въпреки болнавостта си и различните болести! Слава на Всемогъщия Бог!