От Ли Фан, Китай

Един ден през юли 2023 г., след като се върнах от сбирка, една сестра се втурна към мен и ми каза, че дякон по общи въпроси на име Циу Лин и църковен водач са били арестувани. Тя също така ме призова да бъда изключително внимателна, когато отивам на сбирки. Доста се стреснах и си помислих: „Събирам се с Циу Лин непрекъснато и често ходя в дома ѝ. Дали полицията вече не ме е забелязала? Преди две години бях докладвана като вярваща в Бог и полицията засне видеоклип с мен по това време. Ако бъда арестувана отново, това ще бъде повторно нарушение и ако не ме убият, със сигурност ще ме ранят тежко“. Скоро след това дойде друг църковен водач и каза, че ще се справи с последствията. Помоли ме да поя и подкрепям новодошлите, за да могат да останат непоколебими в гоненията и трудностите. Когато ми даде тази задача, усетих внезапно чувство на паника и си помислих: „При положение че нещата са толкова опасни, не ме ли изпраща на огневата линия?“. Образи на братя и сестри, които страдат от всякакви мъчения, се прескачаха един след друг в ума ми. Започнах да се притеснявам, като си мислех: „Полицията има видеоклип с мен. Веднага щом ме хванат, със сигурност няма да са благосклонни към мен. Ако не мога да понеса мъченията и да се превърна в Юда, не само няма да постигна спасение, но и ще отида в ада, за да бъда наказана. Всичко, което съм направила във вярата си през тези години, като се отрекох от семейството си, изоставих кариерата си, отдавах всичко от себе си, търпях страдания, плащах цена — няма ли да е било напразно?“. Като осъзнах всичко това, просто исках да се скрия в дома на моя домакин и да не излизам. Струваше ми се, че това ще бъде по-безопасен начин да действам. Тогава обаче осъзнах, че този начин на мислене е грешен — няма ли да е егоистично от моя страна да съм плаха, боязлива и да защитавам само собствените си интереси в такъв критичен момент? Водачът поемаше риска да се справи с последствията — ако беше като мен и се скатаваше при най-малкия признак на опасност, кой щеше се справи с последствията? Като осъзнах това, въпреки че се чувствах плаха и боязлива, все пак приех задачата.

Около обяд на следващия ден чух, че една сестра-домакин и по-малката ѝ сестра са били арестувани от полицията. Помислих си: „Бях на сбирка с тях неотдавна и сега са арестувани. Ако изляза, няма ли да арестуват и мен?“. Чувствах се силно раздвоена: Ако изляза, може да ме арестуват. Ако остана вкъщи, другите братя и сестри няма да чуят за арестите на тези две сестри. Ако не им кажа веднага, те също ще бъдат застрашени от арест. Като осъзнах това, реших да ги информирам за случилото се, да ги помоля временно да спрат сбирките и да скрият всичките си книги с Божии слова. След като се върнах, си помислих: „В никакъв случай не мога да изляза отново. Твърде опасно е“. За моя изненада на същия ден привечер брат Уан Бин дойде при мен и ми каза, че първоначално водачите са организирали сбирка в дома му, за да обсъдят делата, но жена му току-що е била арестувана и той избягал, като е прескочил стена. Брат Уан каза, че трябва да информираме водачите да не ходят веднага в дома му. Почувствах се още по-уплашена, изпаднах в паника и краката ми се подкосиха. Помислих си: „Ако полицията те следи и наблюдава, със сигурност ще ме арестуват веднага щом изляза! Тези хора са изключително зли и жестоки към Божиите избраници и са ме нарочили за арест. Ако ме арестуват и ме пребият до смърт, никога повече няма да видя съпруга и детето си“. Освен Уан Бин обаче, който току-що беше избягал на косъм от полицията, единственият друг човек наблизо беше една възрастна сестра. Тя беше на 80 години и беше почти неподвижна. На всичко отгоре вече беше тъмно, така че от мен зависеше да предам писмото на водачите. Побързах да се помоля на Бог и тогава си спомних един откъс от Божиите слова, който бях чела: „Липсата на преданост у хората се проявява в това, че те винаги се защитават и се оттеглят като костенурка в черупката си, когато се сблъскат с нещо, и изчакват, докато то отмине, преди отново да покажат глава. Независимо с какво се срещат, те винаги ходят по тънък лед, изпитват голяма тревога, безпокойство и страх и са неспособни да се изправят и да защитят работата на църквата. Какъв е проблемът тук? Дали не е в липсата на вяра? Ти нямаш истинска вяра в Бог, не вярваш, че Бог е Върховният владетел на всички неща, и не вярваш, че животът ти, че всичко твое е в Божиите ръце. Не вярваш на това, което Бог казва: „Без Божието позволение Сатана не смее да помръдне и косъм от тялото ти“. Разчиташ на собствените си очи и преценяваш фактите, преценяваш нещата въз основа на собствените си изчисления, като винаги защитаваш себе си. […] Защо няма истинска вяра в Бог? Дали защото преживяванията на хората са твърде повърхностни и тяхното разбиране на истината е твърде оскъдно, за да прозрат тези неща, или какво? Има ли нещо общо с покварения нрав на хората? Дали това е така, защото хората са твърде лукави? (Да, така е.) Независимо колко неща преживяват, независимо колко факти им се представят, те не вярват, че това е Божието дело или че съдбата на човека е в Божиите ръце. Това е един аспект. Другият смъртоносен проблем е, че хората се интересуват твърде много от себе си. Те не са готови да платят каквато и да било цена или да направят каквато и да било жертва за Бог, за Неговото дело, за интересите на Божия дом, за Неговото име или за Неговата слава. Те не са готови да направят нищо, което е свързано дори с най-малка опасност. Хората се интересуват твърде много от себе си! Заради страха си от смърт, от унижение, от това да попаднат в капана на зли хора и от това да изпаднат във всякакво затруднение, хората полагат големи усилия, за да запазят собствената си плът, като се стремят да не допускат да попаднат в каквито и да било опасни ситуации. От една страна, това поведение показва, че хората са твърде лукави, а от друга страна, то разкрива тяхното чувство за самосъхранение и егоизъм“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (19)). Правосъдието и разобличаването на Божиите слова ме поразиха дълбоко. Почувствах се много засрамена — постъпвах точно по начина, описан от Бог. Когато нямаше опасност и всичко вървеше гладко, винаги казвах, че Бог има върховенство над всичко, всичко е в Неговите ръце, съдбата на човек е в ръцете на Бог и колкото и трудна да е ситуацията, ние трябва да изпълним дълга си правилно и непоколебимо да свидетелстваме за Бог. Сега видях, че просто съм рецитирала лозунги и че изпълнението на моя дълг и удовлетворяването на Бог са били само мои стремежи. Арести грозяха водачите и Уан Бин ме помоли да им предам писмо — всеки с поне капка човешка природа би проявил внимание към интересите на църквата и би изпратил писмото веднага, но аз бях егоистична и измамна и проявявах внимание единствено към собствената си безопасност. Не исках да отида, защото се боях, че ако изпратя писмото, ще бъда проследена и арестувана, и се притеснявах, че ако ме арестуват, ще бъда измъчвана. Видях, че съм наистина егоистична и измамна. В този опасен момент не помислих ни най-малко за интересите на Божия дом или за безопасността на моите братя и сестри. Бях се вкопчила се в живота, боях се от смъртта и правех всичко необходимо, за да оцелея. Не заслужавах да бъда вярваща! Като осъзнах това, спрях да се колебая и веднага предадох писмото на водачите с моя скутер. След като получиха писмото, водачите не отидоха в дома на Уан Бин.

Полицията продължи да извършва арести и братята и сестрите биваха задържани един след друг. Повечето братя и сестри в църквата временно прекратиха сбирките, но все още имаше няколко новодошли, които се нуждаеха от моето поене и подкрепа. Почувствах се малко раздвоена — при всички извършени арести новодошлите можеше да не успеят да разберат Божиите намерения поради невъзможността да присъстват на сбирките и да напуснат църквата по всяко време. Чух обаче, че полицията принуждава арестуваните братя и сестри да идентифицират братя и сестри по снимки. Освобождаваха всеки, който идентифицира трима братя и сестри. Ако някой ме предадеше, щях да съм в много опасна ситуация. Станах малко плаха, когато осъзнах това. Тогава си припомних Божиите слова, които гласят: „Хората трябва да направят всичко по силите си, за да постигнат това, което е постижимо от хората. Останалото зависи от Бог да го извърши, да упражни Своето върховенство над него, да го устройва и да го напътства. За него се тревожим най-малко. Имаме Бог зад гърба си. Не само имаме Бог в сърцата си, но имаме и истинска вяра. Това не е духовна подкрепа. Всъщност Бог е в невидимото и Той е до хората, и винаги присъства до тях. Когато хората правят нещо или изпълняват някакъв дълг, Той наблюдава. Той е там, за да ти помогне по всяко време и на всяко място, като те пази и защитава. Това, което хората трябва да правят, е да положат всички усилия, за да постигнат онова, което трябва да постигнат. Щом осъзнаеш, щом почувстваш в сърцето си, щом видиш в Божиите слова, щом ти бъде напомнено от хората около теб или ти бъде даден някакъв знак или знамение от Бог, които ти предоставят информация — че това е нещо, което трябва да направиш, че това е Божие поръчение към теб — тогава трябва да изпълниш своята отговорност, да не стоиш безучастно или да наблюдаваш отстрани“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (21)). Божиите слова ме успокоиха и мотивираха. Изпитах чувство на вяра и знаех, че тази опасна ситуация е Божият начин да ме изпита. Бог проучваше внимателно всяка моя дума и действие и колкото и да страдах, трябваше да остана предана и да не допускам да бъда възпрепятствана от който и да е човек, събитие или друго нещо. Бог е моята скала и колкото и опасен да беше външният свят или колкото и зъл и обезумял да беше големият червен змей, всички те бяха в Божиите ръце и бяха подчинени на неговите устройвания и върховенство. Колкото по-решаваща и тежка бе ситуацията, толкова повече трябваше да изпълнявам дълга си правилно, непоколебимо да свидетелствам за Бог и да унижавам Сатана. След като разбрах това, се дегизирах и излязох веднага, за да напоя новодошлите.

След това беше извършена поредица от над десет ареста на братя и сестри от църквата и вече нямаше сигурни домове, в които да отседна. Докато вървях по улицата, ме обземаше тъга и от очите ми потекоха сълзи. Помислих си: „Кога най-после ще приключи това скитническо, перипатетическо съществуване? Някои от братята и сестрите ми бяха арестувани, а други — предадени. Нито един дом вече не е сигурен. Къде да отида?“. Тихо отправих молитва към Бог и Го помолих да ми отвори път. По-късно си спомних този откъс от словата Му: „Трябва винаги да помниш, че Бог е с хората и че им е необходимо само да се молят и да Го търсят, ако имат някакви трудности, и че за Бог нищо не е трудно за осъществяване. Трябва да имаш тази вяра. Понеже вярваш, че Бог е Върховният владетел на всички неща, защо все още се страхуваш, когато нещо ти се случи и че нямаш на какво да разчиташ? Това доказва, че ти не се уповаваш на Бог. Ако не Го приемаш за твоя опора и за твой Бог, тогава Той не е твоят Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Божиите слова ми напомниха, че Бог управлява с върховенство над всичко и докато ние наистина разчитаме на Бог, Той ще ни води. Като осъзнах това, си възвърнах част от вярата. Продължавах да мисля, докато вървя, и изведнъж си спомних, че домът на една възрастна сестра все още бе относително безопасен, и веднага се отправих натам. Сестрата ме прие без колебание. Тогава наистина почувствах, че Бог е непоклатимата подкрепа на човек и от човек зависи да се осланя на Бог, за да посрещне трудностите, когато се появят.

Един ден, след като напоих новодошлите, отидох в къщата на един предишен домакин, за да задам няколко въпроса. За моя изненада сестрата-домакин ми каза, че къщата ѝ току-що е била претърсена и трябва да напусна веднага. Побързах да се мушна в една малка уличка. Притеснявах се, че ме следят, и сърцето ми препускаше. Помислих си: „Полицията вече има информация за мен. Ако този път попадна в ръцете им, със сигурност ще ме пребият до смърт“. Колкото повече мислех, толкова повече се страхувах и сърцето ми се качи в гърлото. Непрестанно се молех на Бог: „О, Боже! Ако този път попадна в ръцете на полицията, това ще бъде с Твое разрешение. Готова съм да се покоря. Моля Те, дай ми вяра, сила и воля да изтърпя това страдание, за да бъда Твой непоколебим свидетел и да унижавам Сатана“. След молитвата си припомних тези Божии слова: „Въпросът за смъртта има същото естество като другите въпроси. Това не е нещо, което зависи от избора на човек, а още по-малко може да се промени по волята на човека. Смъртта е същата като всяко друго важно събитие в живота. Тя е напълно подвластна на предопределението и върховенството на Създателя. Ако някой моли за смърт, не е задължително да умре, а ако моли за живот, не е задължително да живее. Всичко това е подвластно на Божието върховенство и предопределение и се променя и решава от Божията власт, от Божия праведен нрав и от Божието върховенство и Неговите подредби“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (4)). „Ако всичко, което правиш, е да скандираш лозунги за това какво искаш да направиш за Бог, как искаш да изпълняваш дълга си и колко много искаш да отдадеш всичко на Бог и да полагаш усилия за Него, това е безполезно. Когато се сблъскаш с реалността, когато от теб бъде поискано да пожертваш живота си, независимо дали се оплакваш в последния момент, дали си готов и дали си наистина покорен — това е изпитанието за твоя духовен ръст. Ако в момента, в който животът ти предстои да бъде отнет, ти си спокоен, желаеш го и се покоряваш, без да се оплакваш, ако считаш, че си изпълнил отговорностите, задълженията и дълга си докрай, ако сърцето ти е радостно и спокойно — ако си тръгнеш по този начин, то за Бог ти изобщо не си тръгнал. По-скоро живееш в друг свят и в друга форма. Не си направил нищо друго, освен да промениш начина си на живот. В никакъв случай не си истински мъртъв. Хората го виждат така: „Този човек умря толкова млад, колко жалко!“. Но в очите на Бог ти не си умрял и не си отишъл да страдаш. Вместо това ти си отишъл да се радваш на благословии и да се приближиш до Бог. Понеже като сътворено същество в Божиите очи ти вече отговаряш на критериите в изпълнението на дълга си, вече си приключил своя дълг, Бог не се нуждае повече от теб, за да изпълняваш този дълг сред редиците на сътворените същества. За Бог твоето „заминаване“ не е „заминаване“, а си бил „отнет“, „заведен“ или „изведен“, и това е нещо добро“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Проповядването на евангелието е дълг, който вярващите са длъжни да изпълнят добре). Докато разсъждавах върху Божиите слова, осъзнах, че животът и смъртта на човек не зависят от него. Той няма непременно да умре само защото желае, или да оцелее само защото иска да продължи да живее. Всичко е подчинено на върховенството и предопределението на Бог. Осъзнах и че Бог се радва, че сътворените същества могат да разпространяват евангелието на спасението на човечеството от Създателя и да изпълняват отговорностите и дълга си дори във враждебна среда, в която големият червен змей обезумяло арестува християни. Мислех си как светиите през вековете са жертвали скъпоценния си живот, за да разпространяват евангелието на Господ. Някои са били убити с камъни, други — влачени до смърт от коне. Сблъскали са се с всякаква ужасяваща смърт. Хората може да смятат, че смъртта им е била брутална и трагична, но Бог вижда смъртта им като нещо смислено и ценно. Що се отнася до мен, когато се сблъсках с опасна ситуация, се боях от смъртта, пазех живота си и не можех да разбера какво всъщност е смъртта и какво е нейното значение. Ако един ден наистина се озовях в ръцете на полицията, предадях Бог и се превърнех Юда поради страха ми от смъртта, щях да съм грешница във вечността и тялото, душата и духът ми щяха да бъдат подложени на вечно наказание — това би било действителна смърт. Колкото и жесток и зъл да е големият червен змей, той може само да опустоши човешката плът. Ако наистина бъдех арестувана и пребита до смърт от полицията, щях да понеса гонението в името на праведността. Дори плътта ми да погинеше, душата ми все още щеше да бъде в Божиите ръце. Като осъзнах това, вече не се боях толкова от смъртта.

Тогава си спомних Божиите слова, които гласят: „В периода на разрастване на Божието дело на управлението всеки, който следва Бог, изпълнява своя собствен дълг и всички като него непрекъснато са били подлагани на потисничество и жестоко преследване от големия червен змей. Пътят на следване на Бог е тежък и неравен и е изключително труден. Всеки, който е следвал Бог повече от две-три години, е преживял това за себе си. Дългът, изпълняван от всеки човек, независимо дали е трайно установен дълг или временна подредба, идва от Божието върховенство и Божиите подредби. Хората може да бъдат арестувани често, а делото на църквата може да бъде смущавано и разстройвано, може да има явен недостиг на хора, които да изпълняват дълга си, особено такива с добри заложби и професионален опит, които са малцинство, но поради Божието водачество, поради Неговото могъщество и власт, Божият дом вече е излязъл от най-трудните времена и цялото му дело е стъпило на правилния път. За човека това изглежда невъзможно, но за Бог няма нищо трудно за постигане“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Проповядването на евангелието е дълг, който вярващите са длъжни да изпълнят добре). Като разсъждавах върху Божиите слова, почувствах ума си изключително ясен. Колкото и трудни да са обстоятелствата, Бог винаги е използвал своята власт и могъщество, за да води хората през тях стъпка по стъпка. Когато Мойсей, например, е повел изхода на израилтяните, пред тях е стояло Червено море, а армия от войници ги е преследвала отзад. Хората вярвали, че израилтяните са изправени пред сигурна смърт в своите представи и фантазии, но Бог не е позволил на войниците да им навредят. Той заповядал на Мойсей да посочи Червено море с тоягата си и водите се разделили, откривайки път по суха земя, който позволил на израилтяните да прекосят морето. Когато войниците се опитали да направят същото, водите се затворили над сушата и удавили цялата армия. Това ни показва всемогъществото, мъдростта и чудотворните дела на Бог. Ако бях отишла в къщата на моята сестра само половин час по-рано, можеше да ме арестуват, но благодарение на Божията чудотворна защита аз останах жива и здрава. Като осъзнах всичко това, взех решение пред Бог, че ако позволи да бъда задържана от полицията, ще съм готова да се покоря на Неговите устройвания и подредби. Ако ме пребият до смърт, това би било гонение в името на праведността и би било смислено. След като проумях всичко това, се почувствах доста омиротворена. След като се убедих, че никой не ме следи, побързах да се свържа с братята и сестрите, които бяха изложени на неочаквана опасност, и им казах да се скрият.

Чрез това лично преживяване разбрах, че Компартията е демон, който опустошава човечеството и му вреди. Тя арестуваше братя и сестри един след друг и използваше всякакви отвратителни тактики — заплашваше ги, подкупваше ги с обещания, изтезаваше ги и ги измъчваше — само и само да ги накара да предадат Бог и да се издадат един друг. Тя е прокълната и самото въплъщение на злото! Мразех я от дъното на душата си, отхвърлях я и се бунтувах срещу нея. Нещо повече, чувствах се още по-твърда в решимостта си да следвам Бог до самия край. Въпреки че това преживяване ми донесе малко страдание, страх и паника, то ми помогна да осъзная моята егоистична, достойна за презрение сатанинска природа и ми позволи да свидетелствам за всемогъществото, мъдростта и чудотворните дела на Бог. То ми вдъхна повече вяра в Бог. Това е преживяване, което никога няма да забравя и което ми даде ценен житейски опит.