От Ми Джин, Китай

Когато бях дете, не обичах да говоря или да поздравявам хората, затова родителите ми често казваха на роднините и приятелите си: „Нещо не е наред с това дете. Сигурно е глупава“. Възрастните казваха и неща като: „Виж колко умна и очарователна е сестра ти, а ти, ти си просто тъпа“. Постепенно започнах да се чувствам безполезна, най-нисша от всички. Не смеех да кажа нищо и в часовете, защото се страхувах, че другите ще ми се смеят, че говоря глупости. Така завиждах на онези, които бяха красноречиви и съобразителни, и мислех, че всички харесват такива хора.

Когато се присъединих към вярата, отначало наистина се притеснявах да разговарям за Божиите слова на сбирките. Страхувах се, че не мога да разговарям добре и че другите ще ми се смеят, затова не говорех много на сбирките. Братята и сестрите обаче често ме окуражаваха да разговарям повече и когато те се откриваха в общение за своето разбиране за преживяване, видях, че никой не се смееше на никого. От това се чувствах по-малко възпирана и така започнах да говоря повече. По-късно бях избрана за проповедник, отговорен за няколко църкви. Това беше истинска изненада за мен. Почувствах, че това човек като мен, който не се изразява ясно, да бъде проповедник, е Божия благодат. Трябваше да изпълнявам тази работа с всички сили и да оправдая Божиите очаквания за мен. Веднъж водачът уреди аз и още двама проповедници да се съберем с нея. Видях, че другите проповедници наистина бяха много просветлени в общението си върху Божието слово и че говореха по много логичен начин. Толкова им завидях. Помислих си: „Аз дори не мога да се сравнявам с техните заложби и красноречие. Защо съм толкова тъпа? Дори не мога да говоря добре“. От тези мисли се почувствах малко унила. Макар че бях постигнала някакво просветление, когато разсъждавах върху Божиите слова, щом си помислех колко зле организирам речта си, се боях, че ще ми се смеят, затова не посмях да вляза в общение. На всичко отгоре по-късно се натъкнах на някои трудности в работата, поради което заживях в негативно състояние, определих, че не ставам за нищо и че не мога да изпълнявам добре този дълг. Работата също не даваше добри резултати. След известно време бях преназначена от този дълг и отговарях само за една църква.

Когато започнах да работя за първи път с двете сестри от тази църква, не смятах, че се справям толкова зле. Бях доста активна в дълга си и бях способна да почувствам просветлението и напътствието на Светия Дух. Не след дълго едната сестра избра да напусне, защото не можеше да изпълнява никаква истинска работа, а другата беше преназначена да изпълнява друг дълг, защото ѝ липсваха заложби. След това за мои партньори бяха избрани брат Джан Тун и сестра Ан Цин. Смятах, че начинът, по който Джан Тун разговаряше за познанието си за преживявания, е много практичен и ясен и че той има добри заложби. Ан Цин също беше способна да разрешава реални проблеми с общението си на сбирките. Като гледах силните им страни, се почувствах много непълноценна. По-късно по време на работните обсъждания, открих, че непрестанно съм прекалено предпазлива и просто се съгласявах с всичко, което казваха. Понякога чувствах, че възгледите им не са подходящи, и исках да ги посоча, но незабавно си припомнях лошите си заложби и липсата си на проникновение, затова отхвърлях собственото си мнение. Също така, в няколко случая, те не одобриха моите възгледи и така подсилиха чувството ми за неадекватност, поради което започнах да се изразявам още по-малко. Бях пасивна дори по някои ключови задачи, защото се тревожех да не забавя работата, ако не се справя добре. Веднъж Джан Тун предложи да възложим работата по поенето на сестра Джан Цан. Познавах Джан Цан доста добре. Тя постоянно бе нехайна и не носеше бреме в дълга си, и я бяха освобождавали и преди, защото не вършеше истинска работа. Тя все още не беше опознала себе си и не беше подходящо да поеме толкова важна работа. С тих глас изложих гледната си точка. След като я чу, Джан Тун отиде да се срещне с Джан Цан. После ми каза, че е преценил ситуацията и е открил, че Джан Цан вече има известен самоанализ и някакво себепознание, че трябва да гледаме потенциала на хората и не бива да я преценяваме само въз основа на миналото ѝ. Ан Цин одобри този негов възглед. Почувствах, че Джан Тун отскоро е водач, все още не е схванал някои принципи, и не познава Джан Цан много добре. Преценяваше я само от една среща и може би не беше направил добра оценка. Исках да му препоръчам да проучи как е изпълнявала дълга си или да преосмисли оценката си за нея, след като говори с други, които я познават добре. Но после си помислих: „Джан Тун има добри заложби и е способен да разрешава някои проблеми. Може би Джан Цан е осъзнала проблемите си след неговото общение. А и Ан Цин също даде одобрението си. На мен ми липсват заложби и не виждам нещата ясно. Най-добре е да си мълча“. Затова не настоявах повече. По-късно Джан Цан беше освободена отново, защото не вършеше истинска работа. Като видях, че работата по поенето беше забавена и засегната, бях доста разстроена. Ако бях настоявала повече отначало и бях изходила от принципите, за да разговарям с Джан Тун, нямаше да имаме такъв проблем. Макар че се чувствах виновна, не размишлявах върху проблема си. Едва след като се случиха още няколко неща, най-накрая се самоанализирах.

На една сбирка Джан Тун препоръча брат Джен И за ръководител на групата по поенето. Почувствах, че макар Джен И да е ентусиазиран, той тъкмо се е присъединил към вярата и все още не е наясно с истината за виденията. Почувствах, че първо трябва да бъде развиван, тъй като да си ръководител на група може да е твърде голяма отговорност наведнъж. И така, изложих възгледа си по въпроса, но за моя изненада тогава Джан Тун ми каза: „Защо създаваш толкова неприятности и ни възпрепятстваш? Не можем ли първо да се срещнем с него и да проучим ситуацията му?“. Като го чух да казва това, почувствах прилив на срам и много се натъжих. Помислих си: „Джан Тун има добри заложби и знае как да работи. Моите заложби са лоши и не мога да проумявам хората и нещата. Ако продължа да настоявам на своето и работата наистина бъде възпрепятствана, какво ще стане? Ще е най-добре, ако просто спра да настоявам“. След сбирката помислих за това, което каза Джан Тун, и се почувствах много тъжна. Почувствах, че заложбите ми изобщо не са достатъчни за тази работа, затова може би трябва да призная ограниченията си и да напусна при първа възможност. След като научи за това, водачът почерпи от собствения си опит, за да ми помогне. С помощта на нейното общение започнах да премислям защо продължавам да искам да напусна и защо винаги живея в толкова унило състояние. По-късно прочетох Божиите слова: „Всички хора имат неправилни вътрешни състояния — негативност, слабост, униние и крехкост; или имат подли намерения; или постоянно биват тормозени от гордостта си, егоистичните си желания и личните си интереси; или мислят, че имат слаби заложби и преминават през състояния на негативност. Ще ти бъде много трудно да получиш делото на Светия Дух, ако винаги живееш в тези състояния. Ако не можеш да получиш делото на Светия Дух, тогава положителните елементи в теб ще бъдат малко, а негативните елементи ще се проявят и ще те смущават. Хората винаги разчитат на собствената си воля, за да потискат тези негативни състояния, но колкото и да ги потискат, не могат да се отърват от тях. Основната причина за това е, че хората не могат напълно да разпознаят тези негативни неща; те не могат да видят ясно тяхната същност и това ужасно ги затруднява да се опълчат на плътта и на Сатана. Освен това хората винаги затъват в тези негативни, упадъчни и изродени състояния и не се молят на Бог или не се уповават на Бог, а просто се носят по течението. В резултат на това те не могат да получат делото на Светия Дух и следователно е невъзможно да разберат истината, не могат да виждат ясно нещата и им липсва път във всичко, което правят“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отърваване от покварения нрав). Четенето на Божиите слова ми изясни нещата. Основната причина винаги да съм в негативно и мрачно състояние беше, защото бях обвързана от неща като суета и егоистични желания. Често, когато разговарях за Божието слово на сбирките, можех да събера малко просветление, но винаги чувствах, че съм неясна и неспособна да изразявам нещата. Толкова се тревожех, че не мога да разговарям добре и че другите ще ме гледат отвисоко, че не смеех да кажа нищо, поради което и малкото просветление, което получавах, изчезваше. Когато виждах колко големи заложби имат и колко са красноречиви другите проповедници и колко лошо аз мога да се изразявам, мислех, че заложбите ми са твърде лоши, и се смущавах. След това ставах негативна и отпусната в дълга си, не постигах никакви резултати и в крайна сметка ме прехвърляха. И този път беше така. Виждах, че партньорите ми са с добри заложби и общенията им са по-добри от моите. На работните обсъждания толкова се страхувах да не се изложа или да не ме гледат отвисоко за това, че не говоря добре, че не смеех да изразя мнението си. Понякога, когато правилните ми идеи и възгледи не се възприемаха, не смеех да застана зад възгледите си и само си мислех как да запазя достойнство. Бях контролирана от тези негативни емоции и дори исках да се оттегля от дълга си. Наистина отдавах твърде голямо значение на суетата и гордостта! Ако продължавах така, никога нямаше да придобия делото на Светия Дух и нямаше как да разбера или придобия истината! Затова се помолих на Бог да ме просветли и да ме напътства да опозная себе си и да променя състоянието си.

След това прочетох Божиите слова: „Милеенето на антихристите за репутацията и статуса им надхвърля това на обикновените хора и е част от техния нрав същност. То не е нито временен интерес, нито преходно въздействие на заобикалящата ги среда, а е част от живота им, то е в кръвта им и следователно представлява тяхната същност. Тоест каквото и да правят антихристите, първо се съобразяват с репутацията и статуса си и с нищо друго. Репутацията и статусът са животът за антихристите и целта, към която се стремят през целия си живот. Каквото и да правят, първото им съображение е: „Какво ще се случи със статуса ми? А с репутацията ми? Дали това, което върша, ще ми осигури добра репутация? Ще повиши ли статуса ми в съзнанието на хората?“. Ето за какво мислят първо, а това е достатъчно доказателство, че имат нрава и същността на антихристи — и това е причината, поради която обмислят нещата по този начин. Можем да кажем, че за антихристите репутацията и статусът не са някакво допълнително изискване, още по-малко неща, които за тях са външни, без които биха могли да минат. Те са част от природата на антихристите, те са в костите им, в кръвта им, те са им присъщи. Антихристите не са безразлични към това дали притежават репутация и статус. Отношението им не е такова. Тогава какво е тяхното отношение? Репутацията и статусът са тясно свързани с ежедневието им, с тяхното ежедневно състояние, с това, към което се стремят всеки ден“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (трета част)). От Божиите слова видях, че антихристите наистина ценят репутацията и статуса. Тези две неща мотивират всичко, което правят. Това е резултат от същността им на антихристи. То съответстваше и на това как се държах аз. От детството си чувствах, че нищо, което правя, не ми се удава. Чувствах се възпирана и бях прекомерно предпазлива във всичко, което правех. Това беше основно защото исках да запазя достойнството си, да поддържам статуса си и другите да не ме гледат отвисоко. Защо толкова много ценях статуса и достойнството си? Основните причини бяха сатанински отрови, като „хората се нуждаят от гордостта си така, както дървото се нуждае от кората си“, и „човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“, които ме караха да отдавам толкова голямо значение на своята суета и гордост. Аз просто исках да оставя добри впечатления у другите и вярвах, че това е единственият начин животът ми да има смисъл. Затова, независимо къде или с кого бях, ако имаше възможност да се изложа, избирах да избягам и така да защитя достойнството и статуса си. Докато работех с Джан Тун, видях, че гледната ми точка се отхвърля и почувствах, че ще загубя достойнството си. Тревожех се, че ако продължа да бъда водач, само ще се изложа още повече, затова исках от водача да ме прехвърли на друг дълг. Наистина, при по-внимателно обмисляне, възможността да съм водач беше Божия благодат. Трябваше да проявявам внимание към намерението Му, да разрешавам истинските затруднения на другите и да защитя църковното дело. Но аз не мислех как да изпълнявам дълга си добре, а само защитавах достойнството и статуса си. Когато ги загубех, ставах негативна и спирах да полагам усилия. Наистина нямах съвест или разум. Външно не се състезавах за статус, нито прекъсвах и смущавах църковната работа като антихрист, но по толкова важен въпрос като подбора и използването на хора не смеех да се придържам към принципите и винаги се опитвах да запазя достойнството и статуса си. Това, което разкривах, беше нрав на антихрист. Осъзнах сериозността на проблема си и затова се помолих и се покаях пред Бог.

След това се открих пред една сестра за състоянието си и тя ми даде да прочета малко от Божиите слова. Всемогъщият Бог казва: „Как трябва да се измерват заложбите на човека? Трябва да се измерват въз основа на степента, в която той възприема Божиите слова и истината. Това е най-точният подход. Някои хора са сладкодумни, с остър ум и особено умели в отношенията си с хората. Но когато слушат проповеди, колкото и да се опитват, никога не могат да ги осмислят, а когато четат Божиите слова, не могат да ги разберат. Когато споделят своето свидетелство за преживяване, това винаги са само думи и доктрини; те изглеждат като обикновени миряни, а другите усещат, че нямат духовно разбиране. Това са хора с лоши заложби“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да изпълняваме дълга си добре, най-важно е да разбираме истината). „Бихте ли казали, че Павел е имал заложби? На какво ниво са били заложбите на Павел? (На много добро ниво.) Вие сте чули толкова много проповеди, но все още не разбирате как да измервате заложбите на някого. Могат ли заложбите на Павел да се смятат за много добри? (Не, били са лоши.) Защо казвате това? (Той не е познавал себе си и не е могъл да възприеме Божиите слова.) Това беше така, защото той не можеше да възприеме истината. Той също беше чувал проповедите, проповядвани от Господ Исус, и през периода, в който работеше, разбира се, имаше и делото на Светия Дух. Тогава как така, когато свърши цялата тази работа, написа всички онези послания и пътува до всички онези църкви, той все още не разбираше нищо от истината и проповядваше само доктрина? Какъв тип заложби бяха тези? Лоши заложби. Нещо повече, Павел преследваше Господ Исус и арестува учениците Му, след което Господ Исус го порази с голям лъч светлина от небето. Как подходи Павел към това велико събитие, което го сполетя, и как го разбра? Неговият начин на разбиране беше различен от този на Петър. Той си помисли: „Господ Исус ме порази, аз съгреших, затова трябва да работя по-усърдно, за да се поправя, и след като достойнствата и недостатъците ми се уравновесят, ще бъда възнаграден“. Той познаваше ли себе си? Не се познаваше. Той не каза: „Противопоставих се на Господ Исус заради моята злобна природа, моята природа на антихрист. Противопоставих се на Господ Исус — в мен няма нищо добро!“. Той притежаваше ли такова познание за себе си? (Не.) […] У него нямаше и капка разкаяние, още по-малко имаше каквото и да е познание за себе си. У него нямаше нито едно от тези неща. Това показва, че е имало проблем със заложбите на Павел и че той не е притежавал способността да възприеме истината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да изпълняваме дълга си добре, най-важно е да разбираме истината). От Божиите слова разбрах, че това да преценяваме заложбите на даден човек въз основа на външните му дарби, красноречие и интелигентност, изобщо не е съгласно истината. Да вземем за пример Павел. Той бил надарен, красноречив и проповядвал евангелието из по-голямата част от Европа, но не можел да възприеме истината, още по-малко да разбере себе си. Той е извършил толкова големи злини и не е имал истинско самопознание или угризения. Вместо това просто искал да бъде награден от Бог и да навлезе в небесното царство, като върши много работа. Павел не бил способен да разбере истината и бил човек с лоши заложби. Винаги мислех, че ако човек може да говори добре и е умен, заложбите му са добри, затова винаги съдех себе си по този критерий. Когато не можех да го изпълня, смятах, че ми липсват заложби и че не мога да върша работата на водач. После, когато се натъкнех на трудности, не търсех истината, за да ги преодолея, а ставах негативна и се отпусках, и в крайна сметка дори проблемите, които можех да реша, оставаха нерешени. Бях толкова глупава да не разбирам истината. Макар че заложбите ми не бяха големи, бях способна да разбирам Божиите слова и имах известно познание за покварения нрав, който разкривах. Също бях способна да използвам Божието слово, за да разрешавам трудностите, които другите имаха в навлизането в живота, затова не беше като да нямам достатъчно заложби, за да изпълнявам дълга си. Когато осъзнах тези неща, нагласата ми малко се промени и можех да изпълнявам нормално дълга си.

После прочетох няколко откъса от Божиите слова, които много добре описваха състоянието ми. Всемогъщият Бог казва: „Има някои хора, които още от деца схващат бавно, не умеят да се изразяват и са с невзрачна външност, затова другите в семействата им и в обществото правят някои негативни коментари за тях. Например хората казват: „Това дете е глуповато, бавно реагира на нещата и е непохватно в говора си. Виж детето на онзи човек, сладките му приказки наистина очароват хората. Когато това дете срещне хора, то не знае какво да каже или как да ги зарадва, а когато сгреши, не знае как да се обясни или оправдае. Това дете е идиот“. Родителите казват това, а също и роднините, приятелите и учителите. Тази среда неусетно оказва известен натиск върху такива личности, като ги кара несъзнателно да развият определена нагласа. Каква е тази нагласа? Те чувстват, че не са привлекателни и че никой не харесва външността им, че нямат добри оценки в училище и реагират бавно. Винаги се чувстват неловко да си отворят устата и да говорят, когато видят другите, и им е твърде неудобно да кажат „благодаря“, когато хората им дават нещо. Те си мислят: „Защо съм толкова непохватен в говора си? Защо другите хора са толкова сладкодумни? Просто съм глупав!“. […] В такава среда те отначало изпитват съпротива в сърцата си, но постепенно приемат и признават собствените си недостатъци и слабости, като в същото време дълбоко в сърцата им се поражда негативна емоция. Как се нарича тази емоция? Малоценност. Хората, които се чувстват непълноценни, виждат само собствените си недостатъци, а не силните си страни. Те винаги чувстват, че не са привлекателни и не се харесват на другите, че умът им не е остър и реакциите им са бавни, и че не са способни да разгадават хората. Накратко казано, чувстват се напълно непълноценни. Тази нагласа на малоценност постепенно започва да доминира в сърцето ти и се превръща в непоклатима емоция, която оплита сърцето ти. След като си пораснал и си излязъл в света, или си се оженил и си изградил кариера, тази емоция на малоценност, която е била посята при възпитанието ти още от дете, все още ти въздейства и те контролира, независимо каква социална идентичност и статус имаш, като те кара да чувстваш, че си по-назад от другите хора във всяко отношение. Дори след като започнеш да вярваш в Бог и влезеш в църквата, все още мислиш, че не умееш да се изразяваш, имаш слаби заложби и посредствена външност и не можеш да изпълняваш никакъв важен дълг. Мислиш си: „Просто ще правя каквото мога. Не е нужно да се стремя да бъда водач, не е нужно да се стремя към разбиране на дълбоки истини, просто искам да съм най-незначителният човек, а другите могат да се отнасят с мен както си искат“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). „Когато емоцията на малоценност се вкорени в дълбините на сърцето ти, тя не само ти оказва дълбоко въздействие, но и доминира над възприемането ти на хората и нещата, както и над постъпките и действията ти. И така, как тези, които са доминирани от емоцията на малоценност, гледат на хората и нещата? Те гледат на всички останали като на по-добри от тях и дори гледат на антихристите като на по-добри от тях. Смятат, че макар антихристите да имат зъл нрав и лоша човешка природа, те все пак са хора, на които да подражаваш, и пример, от който да се учиш. Дори си казват: „Въпреки че имат лош нрав и зла човешка природа, те са надарени и имат по-добра работоспособност от мен. Могат да говорят пред толкова много хора, без да се изчервяват или сърцето им да препуска, изразяват се с лекота и увереност. Наистина имат кураж. Аз нямам такава смелост“. Какво е довело до това? Трябва да се каже, че част от причината е, че емоцията ти на малоценност е повлияла на преценката ти за същността на хората, както и гледната ти точка и позицията ти, когато става въпрос за възприемането на другите хора. Не е ли така? (Така е.) Така че как емоцията на малоценност влияе на начина, по който постъпваш? Ти казваш: „Роден съм пълен глупак, без дарби и силни страни и бавно научавам всичко. Виж еди-кой си: въпреки че понякога причинява прекъсвания и смущения и понякога действа своеволно и безразсъдно, поне е надарен и има силни страни. Има дар слово и е добре приет, където и да отиде, но аз не ставам за нищо, не умея да се изразявам“. Каквото и да се случи, ти първо отсъждаш за себе си, че не ставаш за нищо, и се затваряш в себе си. Какъвто и да е проблемът, ти се оттегляш и избягваш да поемеш инициативата, като се боиш, че ще те накарат да се нагърбиш с някаква работа. „Роден съм глупав. Където и да отида, хората ме гледат отвисоко. Не трябва да се опитвам да изпъквам. Не трябва да се хваля с малкото професионални умения, които имам. Ако някой ме препоръча за тази работа, това доказва, че ставам. Ако обаче никой не ме препоръча, не трябва самоинициативно да казвам, че мога да поема тази работа. Не мога небрежно да казвам неща, в които не съм уверен — ами ако не се справя добре? А ако са ме кастрили, толкова би ме било срам! Няма ли това да е ужасен позор? Категорично не мога да бъда такъв тип човек“. Виждаш ли, не е ли повлияло това на начина, по който постъпваш? До известна степен отношението ти е породено от влиянието на емоцията на малоценност и контрола ѝ върху теб. Може да се каже, че то е последствие, предизвикано от емоцията на малоценност“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). След като прочетох Божиите слова, почувствах, че Бог наистина ни разбира. Това, което Той разкри, е точно моят начин на мислене. Изглежда, че важността, която поставях върху достойнството си, не беше единствената причина за унинието ми. Имаше и друга причина за това. Заради влиянието на хората и нещата около мен, бях развила чувство за малоценност, станах неспособна да възприемам себе си правилно и винаги чувствах, че не правя нищо както трябва, затова бях прекомерно предпазлива, угнетена и въздържана във всичко, което правех. Припомних си как не обичах да говоря като дете и как възрастните често ме презираха и ме наричаха тъпа или глупава. Но всъщност аз наистина имах свое мнение, макар че по онова време не го изразявах на глас. Просто не говорех от страх за достойнството си. Не смеех да кажа нищо в клас, не защото не разбирах, а понеже чувствах, че съм неспособна да се изразявам и бях твърде уплашена, за да говоря. Когато четях Божиите слова на сбирките, успявах да събера малко просветление, но когато помислех, че ми липсва красноречие, не смеех да участвам в общението. Също така, когато видях Джан Тун да не спазва принципите при подбора и използването на хора, исках да го предупредя за това, но като се сетих колко добри са заложбите му и че нищо, което аз правя, не се получава, просто продължих и отхвърлих идеите си, без повече да търся, обсъждам или проучвам нещата, и в резултат на това работата ни понесе загуби. Живеех с комплекс за малоценност и имах пасивно, негативно отношение към всичко. Не съдех себе си или другите според Божиите слова, а само според собствените си възгледи. Чувството ми за малоценност ръководеше това как възприемах нещата и хората и влияеше върху моята преценка и пътя на стремежа ми. Това чувство за малоценност сериозно ми вредеше. Веднага след това прочетох още от Божиите слова: „Тази твоя емоция не само не е положителна, но и за да сме по-точни, тя всъщност се противопоставя на Бог и на истината. Може да си мислиш, че това е емоция в рамките на нормалната човешка природа, но в Божиите очи това не е просто въпрос на емоция, а начин на противопоставяне на Бог. Хората използват тези негативни емоции като начин да се съпротивляват на Бог, на Божиите слова и на истината“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). След като прочетох Божиите слова, видях сериозния характер на чувството за малоценност и вредата, която то причинява, и че то е не по-малко вредно за човека от покварения нрав. Да се живее с подобен комплекс за малоценност е в пряко противопоставяне на Бог и истината, и ако не се преодолее, това съсипва възможностите за спасение на човека. Аз бях впримчена в това чувство за малоценност от детството си и винаги чувствах, че нищо не правя добре. Особено когато бях около хора с добри заложби, виждах, че още повече не ми достига, и се чувствах потисната и огорчена, и се оплаквах, че Бог не ми е дал добри заложби, нито интелигентност. Не бях доволна от Божието върховенство и подредби и отказвах да ги приема, което в същността си е противопоставяне на Бог! Как можеше да не бъда отстранена, ако продължавах така? Едва когато разбрах тези неща, най-накрая почувствах, че е твърде опасно да живея с комплекс за малоценност, че не мога да продължавам така и че трябва да се отърва от тези чувства.

По-късно прочетох още от Божиите слова: „В такъв случай, как можеш точно да се оцениш, да опознаеш себе си и да се избавиш от емоцията на малоценност? Трябва да приемеш Божиите слова като основа за това да придобиеш познание за себе си и да узнаеш каква е човешката ти природа, какви всъщност са заложбите, талантите и силните ти страни. Да предположим например, че някога си обичал да пееш и си пеел добре, но някои хора постоянно са те критикували и са те омаловажавали, като са казвали, че нямаш слух и пееш фалшиво. Затова смяташ, че не можеш да пееш добре и вече не смееш да го правиш пред други хора. Тези светски хора, тези объркани и посредствени хора, са направили неточни оценки и преценки за теб, като ограничават правата, които човешката ти природа заслужава, и задушават таланта ти. В резултат на това не смееш дори една песен да изпееш и смелостта ти стига само дотам да пееш на глас и да се отпуснеш единствено когато си сам. Именно понеже обикновено се чувстваш толкова ужасно потиснат, не смееш да изпееш и една песен, когато не си сам. Осмеляваш се да пееш само когато си сам и се наслаждаваш на времето, когато можеш да пееш с пълен глас високо и ясно — колко прекрасно, освобождаващо и волно време е това! Не е ли така? Заради вредата, която хората са ти причинили, не знаеш или не можеш да видиш ясно какво всъщност можеш да правиш, в какво те бива и в какво не те бива. В подобна ситуация трябва да направиш правилна оценка и да се измериш правилно в съответствие с Божиите слова. Трябва да установиш какво си научил и кои са силните ти страни, и да направиш всичко, на което си способен, а що се отнася до нещата, които не можеш да правиш, до недостатъците и слабостите ти, трябва да ги премислиш и опознаеш, трябва също така да имаш точна оценка и познания за това какви са заложбите ти и дали са добри или лоши. Ако не можеш да разбереш или да имаш ясно познание за собствените си проблеми, тогава помоли хората наоколо, които имат разбиране, да те оценят. Независимо дали това, което казват, е точно, то поне ще ти даде нещо, по което да се ориентираш, и ще ти позволи да имаш основна преценка или окачествяване за себе си. След това можеш да разрешиш съществения проблем с тази негативна емоция — твоята емоция на малоценност — и постепенно да се измъкнеш от нея. Емоцията на малоценност е лесна за преодоляване, ако човек може да я разпознае, да се пробуди от нея и да потърси истината“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). Като прочетох Божиите слова, открих начин да се избавя от чувството за малоценност. Трябваше да използвам Божието слово, за да разбера и преценя себе си, и можех да помоля хората, които ме познаваха добре, да ме оценят. Затова се помолих на Бог: „Боже! Сега знам колко опасно е да живея с комплекс за малоценност. Искам да се отърва от тези чувства, затова, моля те, помогни ми“. После помолих партньорите си да ме оценят. Те казаха: „Като виждаме, че възприемаш Божиите слова чисто и си способна да водиш общения върху Божието слово във връзка с твоята поквара и състояния, и да помагаш на другите да преодоляват реалните си проблеми, не си толкова некомпетентна, колкото казваш. Макар че заложбите ти не са големи, стига да влагаш сърце в работата си, можеш да вършиш реална работа“. Като чух братята и сестрите ми да казват това, се почувствах малко по-спокойна и си помислих: „Макар че не се изразявам толкова добре, както някои други, всеки може да ме разбере в общението ми. Не бива да се чувствам възпирана. Трябва просто да разговарям, доколкото съм способна. Не бива само да мисля как да накарам другите да ми се възхищават. Трябва да се съсредоточа върху това как да разговарям практично, за да разрешавам проблеми и да помагам на братята и сестрите. Също, макар че ми липсват заложби, като практикувам повече, мога да компенсирам недостатъците си и да подобря заложбите си. Не бива да се сравнявам с другите или да ставам негативна и да отсъждам за себе си. Трябва да търся навлизане с положително отношение“. Когато осъзнах тези неща, бях способна да се отнасям правилно към себе си и нагласата ми в изпълнението на дълга ми стана много по-добра.

Наскоро отново бях избрана за проповедник. Това беше неочаквано и се тревожех, че няма да се справя. Припомних си, че в Божиите слова се казва: „Трябва да приемеш Божиите слова като основа за това да придобиеш познание за себе си и да узнаеш каква е човешката ти природа, какви всъщност са заложбите, талантите и силните ти страни“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). Трябва да преценявам нещата според Божието слово. Причината, че не изпълнявах добре този дълг преди, не беше само липсата на заложби. Беше най-вече заради това, че живеех с комплекс за малоценност, не влагах сърце в това да сътруднича и не бях способна да придобия делото на Светия Дух. Не можех да продължавам да живея с това чувство за малоценност, като мисля за достойнството и статуса си. Тъй като братята и сестрите ме избраха, трябваше да направя всичко по силите си да сътруднича и ако има неща, които не разбирам, трябваше да се уповавам повече на Бог и да търся помощ от другите. С тази нагласа се почувствах много по-спокойна и освободена. Скоро след това една сестра, която отговаряше за евангелската работа, дойде да проследи нашата работа. Видях, че е много способна в своята работа и в общението за истината и че посочи много отклонения и пропуски в работата ни. Уплаших се, че ще каже, че нямам работоспособност, но бързо осъзнах, че отново мисля за достойнството и статуса си, затова се помолих на Бог да се опълча на себе си и исках да науча повече от тази сестра и да компенсирам недостатъците си. След това, докато обсъждахме работата, активно изразявах възгледите си и като общувах с нея, придобих някои пътища за практикуване. Чрез напътствията на Божиите слова избягах от ограниченията на комплекса си за малоценност.