От Чън Синдзие, Китай

Един ден около 11.00 ч. сутринта през лятото на 2006 г. бях в дома на моя домакин и слушах химни с Божиите слова, когато полицията внезапно нахлу в стаята и отведе мен, моя домакин сестра Джао Гуейлан и нейната 6-годишна дъщеря в полицейското управление.

Веднага след като влязохме в управлението, няколко полицайки насилствено съблякоха дрехите ни. Когато останах само по бельо, инстинктивно се опитвах да ги избегна, за да не могат да свалят нищо повече. Една полицайка се нахвърли, смъкна всичките ми долни дрехи, стисна ги много внимателно и след това ги разкъса при проверката си. След обиска на цяло тяло бяхме отведени в един кабинет. Там полицейските служители прелистваха малка тетрадка, която бяха намерили в мен. Като видяха, че вътре има много телефонни номера, предположиха, че вероятно съм водач, затова казаха, че ще докладват случая ми пред Провинциалната служба за обществена сигурност. Един началник на отдел на име Джу ме попита: „Кога започна да вярваш във Всемогъщия Бог? Каква е твоята роля в църквата?“. Не казах абсолютно нищо, затова той гневно ме сграбчи за челюстта и повдигна главата ми — стискаше толкова силно, че изобщо не можех да помръдна. Усмихна се пошло и каза: „Не изглеждаш зле — хубава и млада си. Можеш да постигнеш всичко, но искаш да вярваш в Бог!“. Другите полицаи стояха отстрани и се подсмихваха. Бях отвратена и възмутена. Помислих си: „Що за „народна полиция“ е това? Това са шайка бандити, животни!“. Началник Джу ме питаше отново и отново за личната ми информация и кой е водачът на църквата. Когато не им казах нищо, един от полицаите започна да ме удря много силно. Замаях се и зрението ми се замъгли от боя — постоянно падах, а той все ме влачеше и ме изправяше на крака, за да продължи да ме удря. Докато го правеше, крещеше: „Централното правителство отдавна е постановило, че убийството ви не е престъпление, няма значение дали ще те бием до смърт! Ако умреш, можем просто да те закараме до хълмовете и да те заровим. Никой няма да разбере!“. Като видях колко демоничен и ужасяващо зъл изглеждаше, изпаднах в паника и ме обзе страх — боях се, че наистина ще ме бият до смърт. В сърцето си безспирно призовавах Бог, като Го молех да бди над сърцето ми. В този момент ми хрумна част от Божиите слова: „Онези, които са на власт, може да изглеждат порочни отвън, но не се страхувайте, тъй като това е, защото имате малко вяра. Докато вярата ви расте, нищо няма да бъде твърде трудно“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 75). Това е много вярно. Бог има власт над всичко. Колкото и жестоки и брутални да бяха полицаите, те също бяха в Божиите ръце. Ако Бог не позволеше да умра, дори Сатана не би могъл да отнеме живота ми. Дори и полицията наистина да ме биеше до смърт, душата ми все още щеше да е в Божиите ръце. Божиите слова ми дадоха вяра и сила и бавно успях да се успокоя.

Като не получи отговора, който искаше, началник Джу извика яростно: „Виждам, че предпочиташ нещата да стават по трудния начин. Днес ще те накарам да говориш. Никой не може да ми се изплъзне — само през последните два дни съм провесил двамина до смърт“. След това дойдоха двама полицаи, сложиха ми белезници и ме провесиха от една желязна порта, като краката ми се клатушкаха над земята и цялата ми тежест се стовари върху китките. След това довлякоха Гуейлан. Цялото ѝ лице беше подуто от ударите и косата ѝ беше в пълен безпорядък. Полицаите провесиха и нея от желязната порта. Началник Джу се ухили злонамерено, когато видя болезнените ни изражения, и каза: „Наслаждавайте се“, после се обърна и излезе. С течение на времето натискът върху китките ми, причинен от белезниците, ставаше все по-болезнен и имах чувството, че ръцете ми се изтръгват от ставите. Болката беше раздираща и цялото ми тяло се обля в пот. Не след дълго дрехите ми бях вир вода. В опит да облекча болката стисках юмруци и правех всичко по силите си да притискам петите си към решетките на желязната порта, но продължавах да се хлъзгам. Сърцето ми препускаше и ми беше трудно да дишам. Чувствах, че се задушавам. Като си помислих как началник Джу каза, че през последните няколко дни е провесил двама души до смърт, ме обзе страх — притеснявах се, че наистина ще умра там. Продължавах да се моля на Бог: „О, Боже, почти на предела си съм. Не мога да издържа още дълго — моля Те, спаси ме…“. След молитвата си спомних един химн с Божиите слова, озаглавен „Търси да обичаш Бог, без значение колко голямо е страданието ти“. Бог казва: „През тези последни дни трябва да свидетелствате за Бог. Колкото и да е голямо страданието ви, трябва да вървите до самия край и дори до последния си дъх пак трябва да сте предани на Бог и да се оставяте на устроеното от Бог; само това е истинска любов към Бог и само това е силно и отекващо свидетелство“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само чрез преживяването на болезнени изпитания можеш да опознаеш Божията обичливост). Божиите слова веднага ми дадоха вяра и сила. Животът и смъртта ми бяха в Божиите ръце и нямаше да умра освен ако Бог не позволеше. И дори да ми оставаше само един дъх, трябваше да бъда предана на Бог и да остана непоколебима в свидетелството си за Него. Затова продължих да се моля и уповавам на Бог, и неусетно успях бавно да се успокоя и болката ми значително намаля. Като обърнах глава, видях много решително изражение на лицето на Гуейлан и мълчаливо благодарих на Бог. Знаех, че сме стигнали дотук единствено заради силата и вярата, дадени ни от Бог.

Полицаите ни свалиха около 4.00 ч. сутринта. Ръцете и краката ни бяха вцепенени и безчувствени, затова просто полуживи се свлякохме на пода. Като видя болката, която изпитвахме, началник Джу ме попита, много доволен от себе си: „Помисли ли си? Да висиш на белезниците, не е толкова хубаво, нали?“. Не му обърнах внимание. Изглеждаше доста уверен в себе си, като предполагаше, че няма да мога да понеса мъченията и със сигурност ще предам братята и сестрите си. Ала не знаеше, че колкото повече ни преследваха, толкова по-ясно виждах колко зли и жестоки са, толкова по-ясно виждах, че Комунистическата партия е противящ се на Бог демон, и толкова по-решителна ставах в убеждението си, че трябва да остана непоколебима в свидетелството си и да унижа Сатана. Разпитът продължи до следващия следобед. Тогава началник Джу прие обаждане и го чух да казва: „Нищо не действа при тази жена — нито морковът, нито тоягата. От десетилетия се занимавам с това, но никога не съм имал толкова труден случай!“. След като затвори, започна да ме проклина: „Вие, вярващите във Всемогъщия Бог, сте по-корави от пирони! Отказвам да повярвам, че не мога да те накарам да си отвориш устата. Днес ще те отведем другаде, там няма да ти е толкова лесно. Имам начини да те накарам да говориш!“. След това той и още един полицай отидоха в съседната стая. Съвсем слабо го дочух да казва: „Отведи я до змийската яма и я хвърли вътре гола. Това ще я накара да говори!“. Като чух думите „змийска яма“, се стреснах — бях ужасена. От мисълта за пълзящите навсякъде змии ме побиха тръпки по цялото тяло, затова бързо се помолих на Бог да ми даде кураж никога да не бъда Юда и да не Го предам, дори и да ме хвърлят в яма със змии. След като се помолих, си спомних, че Даниил е бил хвърлен в рова на лъвовете. Те не го ухапали, защото Бог не позволил. Нима и аз не бях изцяло в Божиите ръце? Тези мисли ми позволиха бавно да се успокоя. По-късно началник Джу получи обаждане, каза, че има спешен случай, с който трябва да се заеме, и след това хукна, последван от друг полицай. В момента, в който си тръгна, полицаят, който бе останал да ме наглежда, получи обаждане от семейството си, че нещо се е случило със сина му и състоянието му е критично. Той ме закопча с белезници към железния стол и излезе бързешком. Знаех без съмнение, че Бог е чул молитвата ми и ми е отворил път. Отправих още една молитва: „Боже, видях Твоите чудни дела и Ти благодаря!“.

Като видяха, че разпитът не дава резултат, полицаите бяха толкова ядосани, че не ми позволяваха да спя. Наистина ми се спеше, но в момента, в който затворех очи, едно ченге сграбчваше раменете ми и ги разтърсваше много силно, като през цялото време крещеше: „Искаш ли да поспиш? Искаш ли да поспиш?“. Стряскаха ме отново и отново по този начин и не ми позволяваха да спя. Полицията ме измъчваше четири дни и четири нощи и не ми разрешаваха никаква храна, вода или сън. Бях невероятно отслабена от мъченията, имах пронизващи болки в корема, трудно дишах и тялото ми беше изключително изтощено, но колкото и да ме разпитваха, не им казах нищо. Когато началник Джу видя, че нито една от техниките им не действа, затръшна вратата и си тръгна гневно. Когато се върна, носеше три-четири изписани листа хартия. Трясна ги върху една маса и ми нареди да подпиша признанието и да сложа отпечатък от палеца си. Казах: „Не съм казала нищо от това, така че няма да подпиша“. Той даде сигнал на другите полицаи и няколко от тях се втурнаха към мен — някои дръпнаха ръцете ми, а други стиснаха китките ми наистина здраво, като ме накараха да отворя юмруците си, и след това насила поставиха цялата ми длан върху тези фалшиви признания. Началник Джу ги взе и много доволен каза: „Хм! Още ли се опитваш да ми се противопоставяш? Мислиш ли, че можеш да се измъкнеш, без да кажеш нищо? Пак мога да те осъдя на осем до десет години!“.

Същата вечер полицията ме заведе в изоставена фабрика и ми нареди да сваля обувките и чорапите си, като ме оставиха боса. После двама застанаха до мен, като всеки държеше една от ръцете ми, и ме поведоха по тъмен коридор, който ставаше все по-тъмен, колкото по-навътре отивахме. Косата ми се изправи. Преведоха ме през три железни порти и ме хвърлиха в една стая. В ъгъла видях човек, окован с тежки вериги, ръцете и краката му бяха разперени настрани и той стенеше слабо. От стената висяха много подобни дебели вериги и имаше електрически палки и железни пръти. Имах чувството, че съм пропаднала в ада. Бях ужасена и ми се струваше, че този път със сигурност ще умра там. Молех се на Бог отново и отново. Тогава един полицай каза заплашително: „Ако побързаш, все още има време да си признаеш. Ще говориш ли, или не?“. Казах: „Не съм нарушила никакви закони. Няма какво да признавам“. Той се подсмихна студено, махна с ръка и тогава други двама полицаи се хвърлиха към мен като вълци, и бързо ме притиснаха към пода. Борех се яростно, но те притиснаха здраво краката ми с колена и разкъсаха ризата и панталоните ми, докато отчаяно се опитвах да се съпротивлявам. Разкъсаха всичките ми дрехи и накрая ме оставиха да лежа гола на пода с лице към земята. След това притиснаха бедрата ми с колена наистина силно и извиха ръцете ми зад гърба, за да не мога да мърдам. Един от полицаите взе електрическа палка и започна да пуска ток като луд по целия ми кръст, гръб и задни части. При всеки електрошок се подувах и изтръпвах, а болката сякаш се забиваше право в костите ми. Цялото ми тяло се тресеше неконтролируемо и краката ми се блъскаха в земята. Колкото повече се борех, толкова по-здраво ме държаха. Един полицай се възползва от ситуацията, за да опипа задните ми части, докато се смееше налудничаво и говореше вулгарно. Друг полицай крещеше, докато нанасяше електрошокове: „Ще говориш ли, или не? Обзалагам се, че мога да те накарам!“. След като ме удариха с ток пет-шест пъти, ме обърнаха, отново затиснаха здраво бедрата ми с колене и продължиха с електрошоковете по гърдите, корема и слабините ми. Когато използваха електрошок в средната част на тялото ми, чувствах, че коремът и червата ми сякаш се преплитат заедно — беше изключително болезнено. Когато пускаха ток по гърдите ми, усещах как сърцето ми се свива и се мъчех да дишам. Чувствах се така, сякаш шепа остри пирони изведнъж се забиват в плътта ми, когато използваха електрошока по слабините ми, и спирах да дишам. Просто няма думи, които да опишат тази болка.

След това припаднах. Не знам колко време мина, преди да ме напръскат със студена вода, за да ме свестят — след това продължиха с електрошока. Един от полицаите дори щипеше зърната ми, дърпаше ги и после силно ги натискаше, като правеше това непрекъснато в продължение на четири-пет минути. Чувствах се така, сякаш зърната ми щяха да се откъснат — болката беше наистина остра. В същото време друг полицай пускаше ток по гърдите ми. При всеки шок имах чувството, че плътта се отлепва от гърдите ми, сякаш сърцето ми щеше да спре да бие. Потях се и не можех да спра да треперя. Те продължаваха с електрошока, играеха си с мен, като през цялото време говореха отвратителни неща. Струваше ми се, че са злите духове и дяволи в ада, които се специализират в измъчването на хора за собствено забавление. По-късно изпитвах толкова силна болка, че в крайна сметка загубих контрол над мехура си и след това отново припаднах. Незнайно колко време мина, преди отново да ме свестят със студена вода, и продължиха с електрошока по гърдите, стомаха и слабините. Всички тези електрошокове сякаш изгаряха плътта ми. Един от полицаите извика, докато пускаше ток по мен: „Къде е твоят Бог сега? Нека дойде да те спаси. Аз съм твоят бог!“.

Припадах от шоковете многократно, а те ме пръскаха, за да ме свестяват отново и отново. Накрая дори не ми остана сила да се боря или да се движа изобщо. Лежах на пода полумъртва, като чувствах невероятна тъга, гняв и болка. Нямах представа колко дълго ще ме измъчват и издевателстват над мен. Наистина не можех да издържам повече и исках да си прехапя езика и да се самоубия, за да избягам по-скоро от това страдание. Точно когато бях на ръба на срива, се сетих за този химн: „Сатана ме опустоши неимоверно. Видях лицето на дявола. Не мога да забравя вечната омраза. По-добре да умра, отколкото да се преклоня пред Сатана! Бог се е въплътил, за да спаси човека, като е понесъл страдание и унижение. Радвал съм се на толкова много Божия любов, как да почина, без да ѝ се отплатя? Като човешко същество, трябва да се изправя и да дам живота си в свидетелство за Бог. Тялото ми може да се пречупи, но сърцето ми крепне. Ще бъда предан на Бог до смъртта си, без да съжалявам. Ще се покоря дори до смърт, ако мога да удовлетворя Бог поне веднъж“. Помислих си как Бог се е въплътил и е понесъл голямо унижение само за да спаси човечеството, как споделя словата Си, за да ни пои и храни. Бог е отдал толкова много от кръвта на сърцето Си за нас и неотлъчно ме напътстваше и закриляше след ареста ми. Радвала съм се на толкова много от Божията благодат, но какво съм направила аз за Него? Светиите през вековете са могли да пожертват себе си и да пролеят собствената си кръв, за да бъдат мъченици за Бог, а аз, след като преживях малко страдание, вече исках да избягам от него чрез смърт. Бях такава страхливка! Как това беше свидетелство за Бог? Дали не позволявах на Сатана да ми се присмива? При тази мисъл мълчаливо се помолих: „Боже, колкото и да ме измъчва Сатана, никога няма да се поддам. Ще живея за Теб“.

След това продължиха с електрошока отново и отново, а аз стисках зъби и не гъкнах. След като за последен път изгубих съзнание от електрошока, се озовах на място, където видях планина с форма на орлова човка в далечината, която бе обградена от повехнали дървета и сух и мърътв бамбук, цветя и трева. Само планината беше зелена. Имаше много хора със сухи, напукани устни, които се изкачваха към планината, и някои умираха от жажда по пътя. Аз също бях ужасно жадна и когато стигнах до подножието на планината, чух звука на водата, която извираше от нея. Втурнах се да я изкачвам и след като с мъка се добрах до половината, успях да вдигна глава и да пия водата, която капеше от човката на орела. Вкусът ѝ бе толкова сладък! Докато пиех, чух песен. Обърнах глава и видях две редици с хора, облечени изцяло в бяло, които пееха химн — приличаха на ангели. Това бяха думите на песента: „На този етап от делото от последните дни от нас се изисква изключителна вяра и любов. Можем да се препънем и при най-малката небрежност, защото този етап на делото е различен от всички предишни: това, което Бог довежда до съвършенство, е вярата на хората, която е едновременно невидима и неосезаема. Това, което Бог прави, е да превръща словата във вяра, в любов и в живот. Хората трябва да стигнат до момент, в който са претърпели облагородяване стотици пъти и притежават вяра, по-голяма от тази на Йов, което изисква от тях да понесат невероятни страдания и всякакви мъчения, без никога да изоставят Бог. Когато те са покорни до смърт и имат голяма вяра в Бог, тогава този етап от Божието дело ще е завършен“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Пътят … (8)). Звукът на песента отекваше в долината — ясен, мелодичен и красив. Слушането му бе така приятно и вдъхновяващо за мен. После изведнъж се събудих. Все още изпитвах силна болка, но чувствах мир в сърцето си. Видях един полицай, който се бе облегнал на стол, изтощен и дишащ тежко. Друг полицай каза: „Впечатлен съм. Тази жена е направена от желязо — нищо не може да я убие“. Когато чух това, благодарих на Бог и Го възхвалих. Бог ме просветляваше и напътстваше, позволяваше ми да получа това видение, даваше ми сила и ме напътстваше в този труден момент. Вярата ми в Бог нарасна. По-късно един от полицаите ми хвърли ризата и панталоните и си тръгна обезсърчен. Бях отслабена от електрическите шокове и изпитвах твърде силна болка, за да седна. С много усилия успях да се облека, докато лежах на пода, но бельото ми липсваше и дрехите ми бяха разкъсани. Едва успях да се покрия с тях. Имах чувството, че електрошокът е свалил слой от кожата ми, и дрехите болезнено прилепваха към плътта ми. Заздравяването на раните ми от електрошока отне повече от година и продължих да имам остатъчни симптоми. Оттогава често получавам неволни спазми на цялото тяло, не мога да отворя челюстта си и се сковавам от главата до петите. Ако това се случи през нощта, не мога да спя добре и на следващия ден съм изтощена и нямам енергия.

На петия ден от ареста ми полицията ме заведе в център за задържане. След пет дни без храна и вода гърлото ми беше твърде сухо, за да преглъщам. Другите затворнички ми донесоха купчинка студен, сух ориз, разтвориха устата ми с клечки и го натикаха вътре, като викаха: „Гълтай бързо или ще има последствия!“. Усещането беше като да гълташ пирони — гърлото ме болеше толкова силно, че сълзи се стичаха по лицето ми. Подобни унижения и издевателства бяха ежедневие там. Един ден старшата затворничка се сдоби от някъде с ножица, приклещи ме на един стол и попита няколко други затворнички каква прическа да ми направи. Една от тях каза: „Тя е религиозна, така че ѝ направи прическа на вещица!“. Старшата затворничка веднага отряза плитките ми и другите избухнаха в смях от вълнение, че виждат косата ми толкова разчорлена. Една от тях каза: „Направи ѝ прическа на монахиня!“. Старшата затворничка отряза голяма част от косата ми, така че да ми се вижда скалпът, и останалите отново избухнаха в смях. Това бе ужасно унижение за мен и не успях да сдържа сълзите си. Не можех да вдигам ръцете и краката си, след като бях висяла на белезниците и бях подложена на електрошок, и при опит да ходя краката много ме боляха. Въпреки това трябваше да правя ежедневни упражнения с всички други, като вдигах краката си високо и ги спусках наистина отривисто, издавайки силни звуци. Тези движения бяха много болезнени всеки път. Бях слаба и обезсилена и не можех да поддържам ритъма, затова старшата затворничка щипеше тялото ми, като оставяше синини. По време на цикъл ми беше особено неудобно. Нямаше тоалетна хартия, нито имах бельо, а старшата затворничка ми беше дала само една затворническа униформа, затова панталоните ми бяха изцапани с кръв и не можех да ги сменя. Освен това материята на униформата беше наистина груба и се втвърдяваше, след като кръвта засъхнеше върху нея. Раните от електрошока по слабините ми не бяха заздравели, затова ходенето беше наистина болезнено, и всеки път, когато правехме упражнения, униформата се триеше в тези рани, което се усещаше като прорязване с нож. Най-лошото беше, че без тоалетна хартия нямах друг избор, освен да се мия със студена вода. Преди да стана вярваща, имах кръвоизлив, и се притеснявах, че това ще се повтори заради студената вода. В онези дни имах чувството, че наистина няма да издържа. Не знаех кога ще свърши всичко и не исках да прекарам дори миг повече в този затвор на демони. Когато страданието ми достигна определен предел, отново си помислих за смърт. Като разбрах, че сърцето ми се отклонява от Бог, отправих молитва, като помолих Бог да ме напътства да превъзмогна ситуацията. Тогава, един ден се спомних този откъс от Божиите слова: „Когато се сблъскваш със страдание, трябва да можеш да оставиш настрана грижата за плътта и да не се оплакваш от Бог. Когато Бог се скрие от теб, ти трябва да бъдеш способен да имаш вярата да Го следваш, да запазиш любовта, която си имал преди, без да позволяваш тя да се поколебае или да изчезне. Независимо какво прави Бог, ти трябва да Го оставиш да устройва, както Той желае, и по-скоро да проклинаш собствената си плът, отколкото да се оплакваш от Него. Когато си изправен пред изпитания, трябва да си готов да понесеш болката от отказа от това, което обичаш, и да си готов да плачеш горчиво, за да удовлетвориш Бог. Само това е истинска любов и истинска вяра“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които ще бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). Чрез Божиите слова разбрах, че Той ми позволява да преживея гоненията на големия червен змей, за да ме изпита и да види дали имам истинска вяра в Него. Това ме накара да се замисля за Йов и Петър. Йов бил нападнат и измъчван от Сатана — целият бил покрит в циреи, което ужасно го измъчвало, и той седял сред купчина пепел, като остъргвал тялото си с парчета от грънци. Въпреки това той не обвинявал Бог, а възхвалявал името Му. Петър бил разпнат с главата надолу заради Бог и успял да се покори до смърт, като дал гръмко свидетелство. И двамата свидетелствали за Бог насред страданията си. В сравнение с тях аз наистина имах твърде малко вяра. Колкото повече мислех за това, толкова по-засрамена се чувствах, затова отправих тиха молитва: „О, Боже, без значение от страданието, искам да Те следвам! Колкото по-повече ме измъчва големият червен змей, толкова повече искам да се уповавам на Теб, да остана непоколебима в свидетелството си и да унижа Сатана!“.

Един ден полицията привика съпруга ми. Като видя, че съм била измъчвана до степен да не приличам на човек, той започна да плаче и каза: „Как можеш да понасяш такова мъчение? Началник Джу каза, че ако просто им разкажеш това, което знаеш, можем да се приберем вкъщи“. Като видя, че продължавам да мълча, началник Джу се обади на дъщеря ми. Тя каза през сълзи: „Мамо, къде си? Всички учители и деца в училище казват, че съм дъщеря на водачка на култ. Всички ме тормозят и пренебрегват. Всеки ден се крия в ъгъла на класната стая и плача…“. Бутнах телефона далеч от ухото си, тъй като наистина не можех да слушам повече. Сякаш нож пронизваше сърцето ми и не можех да спра да плача. Началник Джу използва тази възможност, за да каже: „Просто говори с нас. Кажи ни един дом, в който се съхраняват парите на църквата, само един и ще можеш да се събереш със семейството си“. В този момент се чувствах слаба. Помислих си, че ако никога не кажа нищо, съпругът и дъщеря ми също ще бъдат уличени, така че вероятно можех да споделя не дотам важна информация. Тогава осъзнах, че това не отговаря на Божието намерение, затова бързо отправих молитва, като помолих Бог да бди над сърцето ми, за да мога да възтържествувам над това изкушение от Сатана. Тогава си спомних какво е казал Бог: „По всяко време народът Ми трябва да се пази от хитрите замисли на Сатана, да пази портата на дома Ми заради Мен […] за да не попаднат в капана на Сатана, когато вече ще е твърде късно да съжаляват“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Божиите слова към цялата вселена, Глава 3). Просветлението на Божиите слова дойде точно навреме. Изведнъж осъзнах, че Сатана се опитваше да използва любовта към семейството ми, за да ме нападне и да ме накара да предам Бог. Не можех да се хвана на тази хитрина — не можех да предам братята и сестрите заради семейството ми. Тогава си спомних нещо друго от Божиите слова: „Ти трябва да понесеш трудности заради истината, трябва да се жертваш заради истината, трябва да изтърпиш унижения заради истината и трябва да изтърпиш още повече страдания, за да добиеш повече от истината. Това е, което би трябвало да направиш. Не бива да зарязваш истината заради насладата от семейната хармония и не бива да губиш достойнството и почтеността на целия си живот в името на временно удоволствие. Трябва да се стремиш към всичко, което е красиво и добро, и да се стремиш към път в живота, който да е по-смислен“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Преживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда). Като разсъждавах върху Божиите слова, почувствах силна вина и разкаяние. Сетих се за Йов, който бил изкушен от Сатана, изгубил децата си и всичките си притежания, и въпреки това не обвинил Бог. Той запазил вярата си в Бог и дал чудесно и гръмко свидетелство за Него. Ала изправена пред изкушенията на полицията, бях готова да предам братята и сестрите и Бог, за да защитя интересите на семейството си. Наистина ми липсваше съвест — бях толкова егоистична, достойна за презрение и оскърбителна към Бог. Всеки път, когато бях притеснена, Бог ме напътстваше, закриляше и ми даваше вяра и сила със словата Си. Любовта Му към мен е съвсем реална и сега, когато беше време да направя избор, не можех да предам другите членове на църквата заради съпруга си и дъщеря си. Съдбата в живота на всеки човек е предопределена от Бог и съдбите на съпруга ми и дъщеря ми бяха в Божиите ръце. Не Сатана ги решава. Знаех, че трябва да поверя всичко на Бог. Щом се замислих по този начин, това, с което се сблъскваше семейството ми, вече не ме разстройваше и се чувствах твърдо решена да се опълча на плътта и да остана непоколебима в свидетелството си за Бог.

На 28-ия ден от ареста ми полицията изпрати мен и Гуейлан в център за задържане, като ни заключиха с проститутки, които се бяха заразили с инфекции, предавани по полов път. Това бе килия, до която дори полицията не искаше да припари. Някои от затворничките имаха рани по цялото си тяло и кожата им се разлагаше, други имаха язви по гениталиите, които бяха непоносимо болезнени за тях. Те се завиваха с мръсни чаршафи и се мятаха нагоре-надолу върху бетонните легла. Нямаше никакви лекарства, така че всичко, което можеха да направят, бе да използват сол и паста за зъби, за да облекчат болката. По част от бельото, което бяха изпрали и проснали навън, за да съхне, дори имаше въшки, които пъплеха по шевовете. Помислих си: „Това не е място за хора, това е яма, пълна с болести! Как ще продължа да живея, ако хвана някаква полова болест или СПИН, докато съм тук?“. Като изпитвах известен страх, се помолих на Бог да ме закриля и напътства. След това се сетих се за нещо, което Той бе казал: „Моя е последната дума във всичко случващо се във вселената. Има ли нещо, което да не е в Моите ръце?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Божиите слова към цялата вселена, Глава 1). Да, всички неща са в Божиите ръце и ако Той не го позволеше, аз нямаше да се заразя с инфекции, докато живея с тези жени. Ако наистина се заразях, това щеше да е нещо, което трябваше да преживея. Тези мисли разсеяха страха ми и успях спокойно да се изправя пред ситуацията. През следващите шест месеца, въпреки че спях и ядях заедно с другите затворнички, не се заразих с никаква инфекция благодарение на Божията закрила.

Докато бях в центъра за задържане, полицията назначи няколко шпиони, които да се присламчат близо до мен и да получат информация за църквата. Скоро след като бях вкарана в центъра за задържане, друга затворничка започна да се опитва да сближи с мен, като каза, че също иска да бъде вярваща и че истински се възхищава на водачите и работниците в църквата, преди да ме попита дали съм водач. В този момент веднага вдигнах гарда и побързах да сменя темата. След това, всеки път, когато тя повдигнеше въпроса за вярата в Бог, аз измествах разговора, така че тя не изкопчи нищо от мен. Не след дълго тя напусна центъра за задържане. Малко след това, един ден, докато минавах покрай килиите на мъжете, един от затворниците ми подхвърли лист хартия. Там пишеше, че е бил арестуван за споделяне на евангелието и че е осъден на година и половина затвор. Той също така казваше, че се надява да можем да си помогнем взаимно, и искаше да отговоря на писмото му. Чудех се дали наистина е вярващ. Докато се колебаех дали да отговоря на писмото му, или не, изведнъж ми хрумна нещо от Божиите слова: „Трябва да сте будни и чакащи във всеки един момент и да се молите повече пред Мен. Трябва да прозирате различните интриги и лукави кроежи на Сатана, да познавате духовете, хората, да можете да различавате всякакви хора, събития и неща“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 17). Думите на Бог бяха мигновен призив за събуждане. Възможно ли бе това да е един от кроежите на Сатана? По онова време наистина не можех да го прозра, затова се молех непрекъснато на Бог да го разкрие. Около седмица по-късно, когато всички затворници се бяха събрали в двора, видях този човек. Като видях, че главата му не е обръсната, бях объркана — всички мъже затворници трябваше да обръснат главите си, когато ги осъдеха, тогава защо той все още имаше коса? Точно докато разсъждавах върху това, една затворничка до мен ме потупа, посочи го и каза с много доволен тон: „Този човек е полицейски служител, той плати за услугите ми преди време“. На момента осъзнах, че е ченге и се опитва да се сближи с мен, за да измъкне признание. Видях, че големият червен змей наистина има всякакви кроежи — толкова е подъл и мерзък. Благодарих на Бог в сърцето си за Неговата закрила, която ми бе помогнала да прозра хитрините на Сатана отново и отново и не ми позволи да им се вържа.

През януари 2007 г. полицията ме изпрати в трудов лагер с Гуейлан и още трима души, които бяха осъдени за престъпления, свързани с наркотици. Никога няма да забравя унижението, което преживях през този ден. Пристигнахме по пладне и валеше слаб сняг. Стотици други затворници се редяха на опашка за храна в двора на трудовия лагер. Полицаите се приближиха до нас с мрачно изражение и казаха на наркопласьорите да отидат да си вземат храна, като останахме само аз и Гуейлан. Тогава ни заповядаха да съблечем всичките си дрехи. Зачудих се дали няма да ни претърсят, докато всички останали затворници ни гледат. Когато не понечих да сваля дрехите си, няколко полицаи се нахвърлиха върху нас и насилствено смъкнаха всички дрехи от мен и Гуейлан. За мен, да съм напълно гола пред всички тези хора, беше по-лошо от това да ме бяха убили. Всички редици бяха вперили очи в нас, а аз стоях с наведена глава, с ръце на гърдите си и приклекнала. Един полицай ме дръпна, за да се изправя, и ми извика да сложа ръцете зад главата си, да застана с разтворени крака, с лице към всички затворници, и да правя клекове. Гуейлан трябваше да направи същото и видях, че цялото ѝ тяло трепери. Вече беше отслабнала дотолкова, че беше само кожа и кости, а по тялото ѝ имаше няколко белега — сигурно и тя бе била подложена на много мъчения. Полицията ни посочи и извика на другите: „Тези двете вярват във Всемогъщия Бог. Ако някой от вас стане вярващ, ще свършите точно като тях!“. Това породи много дискусии между затворниците и някои от тях казаха присмехулно: „Защо вашият Бог не дойде да ви спаси?“. Трябваше да продължим да правим клекове пред стотици хора в продължение на около 10 минути. Никога преди не бях изпитвала такова унижение и не можех да спра да плача. Ако имаше стена там, щях да искам да разбия главата си в нея, за да сложа край на живота си. Тогава си спомних един от църковните химни: „Сатана и демонските царе са крайно жестоки, истински безсрамни и достойни за презрение. Виждам ясно демоничната физиономия на Сатана и сърцето ми още повече обича Христос. Никога няма да протакам безчестно съществуване, като подгъвам крак пред Сатана, и никога няма да предам Бог. Ще изтърпя всички несгоди и болки и ще издържа през мрачните нощи. За да донеса утеха на Божието сърце, ще дам победоносно свидетелство“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни, Издигане сред мрак и потисничество). Докато разсъждавах върху тези текстове на химни, си мислех как Господ Исус е бил разпнат — римските войници са Го били, унижавали са Го и са Го заплювали в лицето. Бог е свят, затова не трябва да търпи такива страдания, но Той е понесъл най-голямата болка и унижение, за да спаси човечеството, и накрая е бил прикован на кръста за нас. Той е понесъл невероятни унижения и страдания. Но като покварено човешко същество, аз исках да умра, когато бивах унижавана, и нямах никакво свидетелство. Бях унижавана от демони и Сатана, защото следвах Бог — това беше гонение заради праведността и беше нещо славно! Колкото повече Комунистическата партия ме унижаваше и гонеше, толкова повече можех да видя колко достойна за презрение и подла е и толкова повече можех да я отхвърля и да ѝ се опълча, и да запазя решимостта си да остана непоколебима в свидетелството си за Бог.

След това няколко затворнически надзиратели ни отведоха до едно стълбище и в този момент двама други затворници се спуснаха надолу и започнаха да ни ритат и удрят, сграбчиха ме за косата и удариха главата ми в стената, от което ушите ми запищяха. Съвсем скоро след това не можех да чуя нищо и сякаш главата ми се бе разцепила. От очите, носа, устата и ушите на Гуейлан течеше кръв. След побоя затворниците ни завлякоха на балкона, за да ни накарат да стоим там за наказание. По това време валеше силен сняг, духаше студен вятър, а нощните температури падаха до седем или осем градуса под нулата. Носехме само дълго бельо, така че треперехме от студ. Когато наистина не можех повече да издържам и поисках да сменя позата си, леко раздвижих краката си и затворниците дойдоха, сякаш щяха да ме ударят. На следващия ден цялото ми тяло ме болеше от студа и сякаш сърцето ми бе на път да спре. Изпитвах и остри болки в краката. Това чувство беше по-лошо от самата смърт и всяка една минута беше трудна за понасяне. Когато болката достигна краен предел, наистина исках да скоча от балкона и да сложа край на живота си. Ала веднага разбрах, че подобно мислене не е в съответствие с Божието намерение, затова побързах да Го призова: „Боже, почти не издържам вече. Наистина не мога повече — моля Те, дай ми вяра, за да понеса това страдание“. След молитвата се сетих за химн с Божиите слова, озаглавен „Търси да обичаш Бог, без значение колко голямо е страданието ти“: „През тези последни дни трябва да свидетелствате за Бог. Колкото и да е голямо страданието ви, трябва да вървите до самия край и дори до последния си дъх пак трябва да сте предани на Бог и да се оставяте на устроеното от Бог; само това е истинска любов към Бог и само това е силно и отекващо свидетелство“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само чрез преживяването на болезнени изпитания можеш да опознаеш Божията обичливост). Осъзнах, че Бог винаги ме е напътствал, грижил се е за мен и е бдял над мен. Когато се сетих за мъченията и униженията, които бях преживяла, разбрах, че без Божието напътствие или вярата и силата, дадени ми от Неговите слова, нямаше да мога да се справя с издевателствата на онези демони. Бог ми беше показал как да живея до този ден и се надяваше, че мога да свидетелствам за Него пред Сатана. Ала сега, за да си спестя малко физически несгоди, аз исках да сложа край на живота си. Бях толкова слаба. Как това беше свидетелство за Бог? Нима смъртта ми не би означавала, че съм станала жертва на кроежите на Сатана? Не можех да умра, трябваше да остана непоколебима в свидетелството си и да посрамя Сатана. Когато се замислих по този начин, преди да се усетя, вече не ми беше студено и цялата се стоплих.

Старшият затворник ни държа прави до следобеда на третия ден. Краката и на двете ни с Гуейлан бяха неимоверно отекли, сякаш кръвта се бе втвърдила в тях. Навсякъде по краката ни се виждаха кръвоносни съдове, а стъпалата ни наистина ни боляха, но аз все пак благодарих на Бог. В студеното, снежно време, аз и Гуейлан бяхме стояли на балкона два дни и две нощи, без нищо за ядене и пиене, но не замръзнахме до смърт, нито дори настинахме. Това беше Божията закрила.

По време на престоя ми в трудовия лагер всеки ден трябваше да издържам до над дванадесет и дори до 22 часа тежък труд, и често бях бита и наказвана от старшия затворник, защото не успявах да изпълня задачите си. Ала Бог продължаваше да ме просветлява и напътства, като ми позволи да преживея година и половина адски затворнически живот. Бог беше до мен през цялото време, като бдеше над мен и ме закриляше. Много пъти бях измъчвана и унижавана до степен да искам да сложа край на живота си, но Божиите слова ми даваха вяра и сила, като ме напътстваха през всяка буря. Бог ми бе дал този живот! Като преживях потисничеството на големия червен змей, научих, че единственото, на което можем истински да разчитаме, е Бог — само Той наистина обича човечеството, само Той може да ни спаси от покварата и опустошението на Сатана и да ни води да живеем в светлината. Благодаря на Бог!