През август 2021 г. започнах да се обучавам в поене на новоповярвалите. Тъй като нямах много правилно произношение на английски език, се страхувах, че когато водя общение с тях, те ще ме гледат с пренебрежение, затова обикновено общувах с тях само чрез съобщения в писмен вид. Като продължавах по този начин обаче, това се отразяваше на напредъка на поенето. По време на едно събрание една сестра сподели, че английският ѝ не бил много добър, но тя искала да може устно да води общение с новодошлите и своевременно да обръща внимание на различните им представи и трудности, затова използвала софтуер за превод като помощно средство. По този начин можела да води общение с тях в устна форма, доколкото може. Като сравних това със собственото си отношение към дълга си, се засрамих. Въпреки че не говореше добре английски, тя все пак успяваше да намери начин да общува устно с новодошлите. Единственият ми проблем беше, че нямах правилно произношение. В ежедневните разговори се справях добре, но се страхувах новодошлите да не кажат, че английският ми е лош, затова не желаех да общувам устно с тях. Това имаше пряко въздействие върху резултата от моето поене. Имаше все повече новоповярвали, които приемаха Божието дело от последните дни, така че трябваше да засилим работата си по поенето и да им помогнем да стъпят на истинския път възможно най-скоро. Но аз проявявах внимание само към собствената си репутация и статус, а не към това как бързо да напоя новодошлите. Не проявявах дори и най-малко внимание към Божиите намерения! Затова се помолих, готова да се осланям на Бог и да опитам да общувам устно с новодошлите. След това започнах да упражнявам говоримия си английски, отначало с новодошлите, които вече познавах. След известно време вече не изпитвах толкова голям страх от воденето на устни разговори. Спомням си, че веднъж водех разговор с един новоповярвал и не само успях да се изразя свободно, но и проблемът му беше разрешен. Не е за вярване — никога не бих си и помислила, че една-единствена устна дискусия може да бъде по-ефективна от няколко дни изпращане на съобщения.

Тъй като към църквата се присъединяваха все повече нови членове, водачът възложи на мен и на сестра Мейвис да си партнираме и да поемем отговорността за поенето. Като чух за това, бях наистина изненадана. Тъкмо бях започнала да практикувам поенето на новодошлите, все още имаше много истини за Божието дело, които не разбирах, а английският ми беше на средно ниво. Как можех да поема такава отговорност? Мейвис беше поила новодошлите по-дълго от мен, така че тя имаше повече опит във всяко отношение. Освен това говореше английски език доста добре. Ако се комбинирах с нея, като се имат предвид реалните ми възможности, нямаше ли истината да бъде разобличена в момента, в който си отворех устата? Тя можеше да каже, че общението ми върху истината не е ясно, че не съм подходяща за тази длъжност. Точно когато се тревожех за това, Мейвис дойде да обсъди работата с мен и ме попита как е английският ми. Без да се замислям, казах: „Английският ми не е никак добър. Разбирам, но не мога да говоря много добре. Писмено се справям“. Тя отговори: „Тогава можеш да отговаряш за организирането на часовете за събранията с новоповярвалите, а аз ще отговарям за общението с тях. Можем да работим заедно“. След като чух това от Мейвис, си помислих, че бе чудесно извинение да кажа, че не мога да говоря добре английски, и че на събранията няма да ми се налага да казвам нищо. Стига да си мълчах, грешките и недостатъците ми никога нямаше да станат явни. После, докато Мейвис поеше новодошлите, аз можех да стоя там, да слушам и да се уча, а след известно време, когато свикнех с нещата, можех да водя общение с тях устно. По този начин те нямаше да ме прозрат.

Първия път, когато с Мейвис пояхме новодошлите заедно, забелязах, че тя общува с тях на свободен английски език, а аз не смеех да кажа нищо друго освен „Здравейте!“. Бяхме се договорили, че когато събранието приключи, ще говоря с новоповярвалите, за да добия представа за техните проблеми и трудности, така че да ги разрешим възможно най-скоро, но аз нямах желание. При първото си общуване с Мейвис те видяха колко добър е английският ѝ и че може ясно да води общение върху истината. Ако след това ме заговореха и ме чуеха как се запъвам с думите си, щяха да разберат колко огромна бе разликата. Какво щяха да си помислят за мен тогава? Мислех за това отново и отново и реших да продължа да пиша съобщения. След това, освен че се занимавах устно с малцината новодошли, които ми бяха добре познати, с останалите новодошли общувах чрез съобщения. Това обаче беше по-бавен начин на общуване. Доста често изпращах съобщение на някой новодошъл, но той не беше онлайн, а когато ми отговореше, аз не забелязвах това. Някои проблеми, които можеха да бъдат решени устно само в рамките на няколко минути, не винаги се решаваха дори за няколко дни чрез писане на съобщения. Едва след като прегледахме свършената работа видях, че почти половината от новоповярвалите, за които отговарях, не посещаваха събранията редовно. Бях изумена. Как можеше да се случи това? Мейвис ме попита: „Защо постоянно изпращаш съобщения на новоповярвалите? Защо никога не говориш директно с тях?“. Измънках нещо, тъй като не исках да ѝ кажа. Знаех, че ако бях говорила с тях директно, за да разреша проблемите и трудностите им, някои от тях щяха да започнат да посещават събранията редовно. Но аз се страхувах да покажа слабостите си и разчитах на съобщения, което доведе до тези последствия.

През онази нощ дълго се въртях и не можех да заспя. Колкото повече мислех за това, толкова по-зле се чувствах. Ако не се разрешаха веднага объркванията и различните представи на новоповярвалите, те можеха да се оттеглят по всяко време. Това беше сериозно неизпълнение на дълга! Защо държах да изпращам съобщения за нещо, което можеше да се реши с триминутен разговор? Не е да не можех да говоря английски. Неотдавна бях общувала устно, така че защо вече не го правех? Като си мислех как някои новодошли не посещаваха редовно събранията, защото не ги бях напоила както трябва, ми се искаше да се сритам. Бях толкова разстроена, че се помолих на Бог да ме напътства, за да разбера себе си. Тогава прочетох този откъс от Божиите слова: „Самите хора са сътворени същества. Сътворените същества могат ли да постигнат всемогъщество? Могат ли да постигнат съвършенство и безупречност? Могат ли да придобият умения във всичко, да разберат всичко, да прозрат всичко и да бъдат способни на всичко? Не могат. Въпреки това хората имат покварен нрав и една пагубна слабост — веднага щом усвоят някакво умение или професия, хората чувстват, че са способни, че имат статус и стойност и че са професионалисти. Колкото и да са обикновени, всички те искат да се представят за някакви известни или изключителни личности, да се превърнат в някакви незначителни знаменитости и да накарат останалите да си мислят, че са съвършени и безупречни и че нямат нито един недостатък. Искат да станат известни, силни или велики личности в очите на останалите и да са могъщи хора, които умеят всичко, и нищо не може да им се опре. Те смятат, че ако потърсят помощ от другите, ще изглеждат неспособни, слаби и непълноценни и че хората ще ги гледат високомерно. Поради тази причина все искат да се преструват. Когато от някои хора се поиска да свършат нещо, те казват, че знаят как да го направят, докато всъщност не знаят. След това тайно проверяват как се прави и се опитват да се научат, но след няколкодневно изучаване, продължават да не разбират как да го направят. Когато ги питат как се справят, те казват: „Почти е готово!“. В сърцата си обаче си мислят: „Още съм далеч, нямам представа и не знам какво да правя! Не трябва да се изпускам, трябва да продължа да се преструвам, не мога да допусна хората да видят недостатъците и невежеството ми, не мога да допусна да ме гледат високомерно!“. Какъв е проблемът? Изживяват истински ад в опит да запазят достойнството си на всяка цена. Що за нрав е това? Надменността на такива хора не знае граници и те съвсем са си изгубили разума. Не желаят да са като всички останали, не искат да са обикновени, нормални хора, а искат да са свръхчовеци, изключителни личности или важни клечки. Това е толкова голям проблем! Що се отнася до слабостите, недостатъците, невежеството, глупостта и неразбирането на нормалната човешка природа, те ще ги прикриват и няма да допуснат останалите да ги видят, а след това ще продължат да се преструват. […] дали такива хора не летят в облаците? Дали не сънуват? Не знаят самите те кои са, нито знаят как да изживеят нормалната си човешка природа. Нито веднъж не са постъпвали като практични човешки същества. Ако прекарваш дните си летейки из облаците, ако се луташ и нищо не правиш стъпил здраво на земята, а все живееш в собствените си фантазии, това е проблем. Избрал си грешен път в живота“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Петте условия, които трябва да изпълниш, за да поемеш по правилния път на вяра в Бог). Като премислих Божиите слова, видях, че се бях преструвала и прикривала. Страхувах се, че новоповярвалите ще ме гледат с пренебрежение, защото говоримият ми английски не беше добър, затова не смеех да водя разговор с тях. След като Мейвис и аз започнахме да работим заедно, видях, че нейният английски е наистина добър и общението ѝ върху истината беше по-ясно от моето. Притеснявах се, че братята и сестрите ще бъдат разочаровани от мен в сравнение с нея, и се страхувах, че Мейвис ще ме прозре, затова се преструвах още повече. Когато Мейвис ме попита как е английският ми, аз нарочно казах, че не е добър, като намерих извинение, за да не се налага да водя общение устно. Когато двете пояхме заедно, аз не говорех. Не изпълнявах собствения си дълг. Когато поях новодошлите, им изпращах съобщения, вместо да водя директни разговори, което означаваше, че много от техните проблеми не се решаваха толкова бързо, колкото би трябвало, така че негативизмът им остана и те не посещаваха събранията. Спъвах работата ни. Винаги се прикривах от страх да не бъдат разкрити слабостите ми. Исках да науча нещата зад кулисите, а след това да се върна и да зашеметя всички. Колко надменно от моя страна! Не можех да се изправя подобаващо пред дефектите и недостатъците си, а исках да изглеждам изключителна и различна от всички останали. Това е точно като нещо, което Бог е разкрил: „Не желаят да са като всички останали, не искат да са обикновени, нормални хора, а искат да са свръхчовеци, изключителни личности или важни клечки. Това е толкова голям проблем!“. Уменията ми по английски език не бяха толкова добри, а и отскоро се занимавах с поене на новоповярвалите. Нямах голям опит в работата по поенето. Църквата ми възложи да поя новоповярвалите чужденци и това ми даде чудесна възможност за практикуване, която трябваше да ценя. Но вместо да изпълнявам добре дълга си, аз все исках да прикрия недостатъците си и да се държа така, сякаш мога да правя всичко, за да ми се възхищават другите. Изобщо нямах никакъв разум или самосъзнание. Знаех, че трябва да спра да се преструвам и да се прикривам. Без значение какво ще си помислят другите, трябваше да се откажа от суетата си, за да изпълнявам дълга и отговорностите си. Ето това трябваше да приложа на практика.

Прочетох още няколко откъса от Божиите слова, които ми дадоха път за практикуване. Всемогъщият Бог казва: „Трябва да търсите истината, за да разрешите всеки проблем, който възниква, независимо какъв е той, и по никакъв начин не трябва да се прикривате или да си поставяте маска за пред другите. Вашите недостатъци, вашите несъвършенства, вашите грешки, вашият покварен нрав — бъдете напълно открити по отношение на всички тях и разговаряйте помежду си за тях. Не ги прикривайте в себе си. Да се научиш как да бъдеш открит е първата стъпка към навлизането в живота и е първото препятствие, което най-трудно се преодолява. Щом веднъж си го преодолял, навлизането в истината е лесно. Какво означава да направиш тази стъпка? Това означава, че ти отваряш сърцето си и показваш всичко, което имаш, добро или лошо, положително или отрицателно, като оголваш себе си пред погледа на другите и на Бог. Ти не скриваш нищо от Бог, не укриваш нищо, не прикриваш нищо, не проявяваш хитрост и измама и си също така открит и честен с другите хора. По този начин живееш в светлината и не само Бог ще те проучва, но и други хора също ще видят, че действаш принципно и до известна степен прозрачно“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). „В присъствието на Бог, независимо как се преструваш, как се прикриваш или какво си измислил за себе си, Бог може ясно да схване най-искрените ти мисли и нещата, скрити в най-дълбоките, най-вътрешните ти части. Няма и един човек, чиито скрити, вътрешни неща могат да избягат от внимателната проверка на Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Шест показателя за израстване в живота). Докато разсъждавах върху Божиите слова, осъзнах, че първата стъпка към решаването на проблема с моя покварен нрав беше да се науча да бъда открита, да спра да се преструвам и да извадя наяве недостатъците, грешките и покварата, които разкривах. Трябваше да бъда простодушен, честен и земен човек пред братята и сестрите, както и пред Бог. Тогава щях да мога да се отпусна и да бъда свободна в дълга си. Когато го разбрах, това ми даде увереност и смелост да приложа истината на практика. И така, потърсих водача и Мейвис и им разказах открито за моето състояние и разбиране. Те не ме погледнаха с пренебрежение, а търпеливо ми разказаха за собствените си преживявания, за да ми помогнат да разбера проблема си. Когато след това поях новодошлите, вече не бях възпирана от суетата си. Започнах да се съсредоточавам върху устното си общуване с тях, за да мога да помогна за по-бързото разрешаване на техните обърквания. Когато откриех дума, която не знаех или не можех да произнеса, взимах речник или използвах софтуер за превод. С течение на времето говоримият ми английски се подобри. Усетих, че като общувам открито с братята и сестрите и не се прикривам или преструвам, мога да опозная покварата и недостатъците си и бързо да променя лошото си състояние. Точно както казва Бог: „Да се научиш как да бъдеш открит е първата стъпка към навлизането в живота и е първото препятствие, което най-трудно се преодолява. Щом веднъж си го преодолял, навлизането в истината е лесно“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Мислех, че след като бях преминала през всичко това, бях станала способна да бъда открита и да се променя. След това обаче отново бях разобличена от друга ситуация.

Един път няколко новоповярвали искаха да споделят евангелието със семейството и приятелите си, така че аз и водачът на екипа им обяснихме принципите, според които да го направят. Тъкмо бях приключила с представянето си, когато една от новоповярвалите каза, че не може да разбере какво казвам. Водачът на екипа побърза обясни, че произношението ми на английски не е добро, и след това започна да говори с новодошлите. Чувствах се като аутсайдер, като ги слушах как разговарят свободно. Усещах как се изчервявам. Беше наистина неловко. Първоначално исках водачът на екипа да има възможност да се учи от мен и да получи известна практика, но дори не успях да се представя както трябва — какво щяха да си помислят за мен водачът на екипа и тези новодошли? Дали щяха да си помислят, че имам ужасен английски, така че сигурно съм некомпетентна и в работата? Кой щеше да ме слуша след това, когато проследявах нещата? Тези мисли ме накараха да изпитам неописуемо чувство на провал и наистина се отчаях. По това време църковният водач също беше член на групата. Страхувах се, че тя ще влезе онлайн, ще види какво се случва, ще си помисли, че английският ми е слаб и че не мога да се справя с работата, а след това ще ме освободи от длъжност. Не исках да ме разберат, затова отново започнах да крия недостатъците си и да общувам чрез писмени съобщения вместо устно, и да превръщам груповите дискусии в лични чатове. След известно време започнах да се чувствам много изтощена. Страхувах се, че всички ще разберат истината и ще ме гледат а пренебрежение. Живеех всеки ден в това състояние и нямах нито време, нито енергия да мисля как да изпълнявам добре дълга си. Чувствах все по-голям мрак в сърцето си и изобщо не можех да усетя Божието напътствие. Нямах и никаква насока в изпълнението на дълга си. Знаех, че се намирам в опасно състояние, но не можех да го преодолея. Затова изрекох една молитва в сърцето си и помолих Бог да ме напътства така, че да изляза от това положение.

Един ден гледах видеоклип със свидетелство, озаглавен „Зад преструвката“, и някои от Божиите слова, които се появиха в него, ми направиха дълбоко впечатление. Всемогъщият Бог казва: „Що за нрав е това, когато хората все се преструват, все се прикриват и си придават важности, за да може останалите да ги ценят и да не забелязват техните грешки и недостатъци, когато все се стараят да се представят пред хората в най-добрата светлина? Това е надменност, фалш и лицемерие, това е нравът на Сатана и е нещо нечестиво. Да вземем за пример членовете на сатанинския режим. Колкото и да се борят, да враждуват или да убиват в тъмното, никой няма право да ги докладва или разобличава. Опасяват се, че хората ще видят демоничното им лице, и правят всичко възможно да го прикрият. Пред обществото правят всичко възможно да се прикрият и казват колко много обичат народа, колко са велики, славни и непогрешими. Това е природата на Сатана. Най-забележимите черти на природата на Сатана са измамата и заблудата. И с каква цел мами и заблуждава така? За да заблуди хората, да им попречи да видят неговата същина и истинското му лице и така да постигне своята цел да удължи властването си. Макар и да нямат такава власт и такъв статус, обикновените хора също искат да накарат останалите да имат добро мнение за тях, да ги ценят много и да ги издигат до висок статус в сърцата си. Това е покварен нрав и ако хората не разбират истината, те не са способни да го разпознаят. […] Кое е свързано с нрава — да допускаш грешки или да се прикриваш? Прикриването е въпрос на нрав, то включва надменен нрав, злонамереност и измамност, а Бог го ненавижда особено силно. […] Ако не се опитваш да се преструваш или да се оправдаваш и ако можеш да признаеш грешките си, всички ще кажат, че си честен и мъдър. А какво те прави мъдър? Всеки допуска грешки. Всеки има пропуски и недостатъци. И всъщност всички имат един и същи покварен нрав. Не си мисли, че си по-благороден, по-съвършен и по-любезен от останалите. Съвсем неразумно е. Щом разбереш покварения нрав на хората, същността и истинската природа на тяхната поквара, повече няма да се опитваш да прикриваш собствените си грешки, нито да съдиш другите хора за грешките им, а ще можеш да се отнасяш правилно и към двете. Едва тогава ще станеш прозорлив и няма да вършиш глупости, а така ще помъдрееш. Хората, които не са мъдри, са глупави и все се занимават с дребните си грешки, докато се промъкват зад кулисите. Отвратително е да ги гледаш. Всъщност това, което правиш, е съвсем очевидно за останалите, но продължаваш безочливо да разиграваш театър. На останалите им прилича на клоунада. Това не е ли глупаво? Наистина е така. Глупавите хора не притежават никаква мъдрост. Колкото и проповеди да чуят, те продължават да не разбират истината и нищо не виждат ясно. Те никога не слизат от облаците и си мислят, че се отличават от всички останали и че са по-уважавани. Това е надменно, самоправедно и глупаво. Глупаците нямат духовно разбиране, нали? Въпросите, по които си глупав и неразумен, са именно тези, по които нямаш духовно разбиране и не можеш лесно да разбереш истината. Такава е реалността“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешкото поведение). Замислих се върху Божиите слова — това беше истински удар за мен. Преструвката и грешката са различни по своята природа. Английският ми не беше добър, така че когато правех грешки, можех да се уча и да се упражнявам. Но аз винаги се прикривах, така че другите да не могат да видят истинската ми същност. Зад това се криеше моят покварен нрав, свързан с надменност, измамност и зло. Това е отвратително и омразно за Бог. Все още се упражнявах как да изпълнявам този дълг, така че грешките, пропуските и проявите на поквара бяха неизбежни. Това не бяха неща, от които да се чувствам неловко, и можеха да бъдат разрешени чрез търсене на истината. Но откакто бях поела отговорността по поенето, се бях поставила в позицията на отговорник, като си мислех, че трябва да бъда по-добра от обикновения човек, иначе новодошлите ще ме гледат с пренебрежение. Когато онази новоповярвала каза, че не може да разбере какво казвам, аз се почувствах така, сякаш недостатъците ми бяха разобличени и имиджът ми — накърнен, и сякаш новоповярвалите ще ме гледат с пренебрежение и няма да ме слушат. Още повече се притеснявах, че водачът ще види какво ми липсва, ще си помисли, че не съм подходяща за тази работа, и ще ме освободи. Измислих начин да прикрия недостатъците си, за да защитя статуса и имиджа си, като дори стигнах дотам, че да забавя работата на църквата. Замених устното общуване с размяна на писмени съобщения и използвах лични разговори вместо групови срещи за обсъждане на работата, което забави работата ни по поенето. Бях в отбранителна позиция и все повече се отдалечавах от Бог. Всичко това беше много измамно от моя страна! Когато прочетох онази част от Божиите слова, в която Той съди и разобличава сатанинската природа, изтръпнах. Бог казва, че най-изявеният аспект на сатанинската природа е хитростта и измамата и че това е особено нечестиво. Големият червен змей е особено добър в преструвките и в измамата. Той винаги говори за своя „велик, славен и правилен“ образ, за да накара хората да го почитат и да го следват, като по този начин се опитва да подсигури своята диктатура. Той прави всичко, за да прикрие всички злини, които върши зад кулисите, и така подвежда и мами хората по света. Като се замислих за поведението си, видях, че имах фалшива маска, за да могат другите да имат положителна представа за мен и да ме виждат само от добрата ми страна. Проявявах измамен и нечестив нрав! Не беше ли той същият като този на големия червен змей? Каква е ползата от това да печелиш уважението и възхищението на другите чрез измама и преструвки? Като прикривах недостатъците и слабостта си, като правех номера, за да измамя Бог и другите хора, не само не постигнах никакъв напредък, но и забавих работата по поенето на новодошлите. Не беше ли това глупаво? Много нови вярващи четяха Божиите слова и научаваха за намерението Му да спаси човечеството. Те виждаха как бедствията се увеличават, а пандемията става все по-тежка, и знаеха, че приемането на Божието дело от последните дни е единственият път за оцеляването на хората. Бяха готови да споделят евангелието с приятелите и семейството си и да ги доведат пред Бог, за да могат да придобият Божието спасение. Аз обаче не се интересувах ни най-малко от навлизането им в живота. За да поддържам собствената си безполезна суета, не обръщах своевременно внимание на въпросите на братята и сестрите относно споделянето на евангелието. Това забави толкова много хора да изследват истинския път и да се обърнат към Бог. Това не ме ли превръщаше в препятствие, в спънка за евангелското дело? Докато размишлявах върху това, осъзнах, че бях живяла според покварения си нрав, и макар да изглеждаше, че изпълнявах дълга си, в действителност се противопоставях на Бог, бавех църковното дело и причинявах вреда на братята и сестрите. Мразех себе си и ми се гадеше от мен самата от дъното на душата ми. Чувствах, че дължах на Бог толкова много и че бях разочаровала братята и сестрите. Молех се на Бог, като казвах, че съм готова да се покая и че искам неотклонно да се стремя към истината и да изпълнявам дълга си.

Веднъж в духовните си практики прочетох този откъс от Божиите слова: „Не е необходимо да използваш каквито и да е методи, за да защитаваш репутацията, имиджа и статуса си, нито да прикриваш или замазваш грешките си. Не е необходимо да полагаш тези безполезни усилия. Ако можеш да се освободиш от тези неща, ще бъдеш много спокоен, ще живееш без ограничения или болка и ще живееш изцяло в светлината. Да се научиш как да бъдеш открит, когато общуваш, е първата стъпка към навлизането в живота. След това трябва да се научиш да анализираш мислите и действията си, за да видиш кои са погрешни и кои не се харесват на Бог, и трябва незабавно да ги промениш и да ги коригираш. Каква е целта на поправянето им? Тя е да приемаш и да допускаш в себе си истината, като се отървеш от нещата вътре в теб, които принадлежат на Сатана, и ги замениш с истината. В миналото си правил всичко според измамния си нрав, който е лъжлив и измамен, и си чувствал, че нищо не можеш да направиш без лъжи. Сега, когато разбираш истината и ненавиждаш сатанинските начини на вършене на нещата, ти вече не действаш по този начин, а подхождаш с честност, чистота и покорство. Ако не криеш нищо, ако не си поставяш фасада, ако не се преструваш, нито замазваш нещата, ако се откриваш изцяло пред братята и сестрите и не криеш най-съкровените си идеи и мисли, а позволяваш на другите да видят твоето честно отношение, тогава истината постепенно ще се вкорени в теб, ще цъфти и ще дава плодове, и малко по малко ще дава резултати. Ако сърцето ти е все по-честно и все повече ориентирано към Бог и ако знаеш как да защитаваш интересите на Божия дом, когато изпълняваш дълга си, и ако съвестта ти се безпокои, когато не успееш да защитиш тези интереси, това е доказателство, че истината е оказала въздействие върху теб и е станала твой живот“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Божиите слова ми дадоха конкретен път за практикуване. Трябваше да изпълнявам дълга си с чисто и честно сърце и независимо дали духовният ми ръст беше голям, или малък, независимо от това какви недостатъци имах, не можех да се преструвам. Трябваше да покажа истинската си същност пред всички и да бъда открита по отношение на мен самата, дори ако допуснех грешка. Този начин на живот нямаше да е уморителен и Бог го одобрява. Всъщност проблемите и недостатъците ми нямаше да изчезнат само защото се опитвах да ги скрия, така че трябваше да се изправя пред тях спокойно, да призная какво ми липсва и да бъда човек, който може да се оголи и разкрие. Ако не разбирах нещо, трябваше да задавам въпроси и да научавам повече, за да мога постепенно да се усъвършенствам в работата си. Освен това отговорността, която водачът ми възложи, трябваше да бъде нещо, което приемам от Бог, а не статус. Трябваше да се освободя от самоличността на отговорник и да поставя на първо място дълга си. Независимо какво си мислят или казват другите хора, трябваше да коригирам мотивите си, да знам къде ми е мястото и да изпълнявам дълга си на сътворено същество.

От този момент нататък щях да се избавя от гордостта си и активно да търся новодошлите, за да общувам устно с тях и да им помогна да се справят с трудностите и проблемите, които имаха в дълга си. Също така упражнявах повече разговорните си умения на английски език и работех върху произношението си, а когато се сблъсквах с неща, които не разбирах, питах другите братя и сестри и се учех от техните силни страни. Веднъж, когато участвах в едно онлайн събрание с няколко новоповярвали, тъкмо когато започнахме да се поздравяваме, аз се запънах на едно от имената им. Новоповярвалата многократно поправяше произношението ми. Чувствах се малко неловко и се чудех защо тя го приема толкова сериозно. Нормално е да го поправиш само веднъж при всички тези хора, които слушат! Тогава си спомних нещо, което Бог казва: „Не е необходимо да използваш каквито и да е методи, за да защитаваш репутацията, имиджа и статуса си, нито да прикриваш или замазваш грешките си. Не е необходимо да полагаш тези безполезни усилия. Ако можеш да се освободиш от тези неща, ще бъдеш много спокоен, ще живееш без ограничения или болка и ще живееш изцяло в светлината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Помислих си: „Вярно е — когато греша, значи греша. Защо винаги трябва да го крия? Вместо да се занимавам с дълга си, аз се занимавам със суетата си и няма как да изпълнявам дълга си добре, докато нося такова бреме“. Така че се успокоих и казах една молитва, като помолих Бог да ме напътства да се избавя от гордостта си и да остана съсредоточена върху дълга си. След като се помолих, вече не изпитвах такова неудобство и не се чувствах толкова възпряна от неправилното си произношение. Помолих новодошлата да ми помогне да поправя произношението си. Малко по-късно една сестра, която преди това си партнираше с мен, каза: „Какво правиш обикновено, за да практикуваш английския си? Общуваш съвсем свободно с новоповярвалите. Толкова голям напредък си постигнала за тези няколко месеца, откакто се видяхме за последен път!“. Като чух тези думи, наистина се трогнах и знаех, че това е изцяло Божието напътствие и благодат. Колкото повече имам такива преживявания, толкова повече усещам, че това да се откривам за истинското си състояние, да не се преструвам, да не се прикривам и да изпълнявам неотклонно дълга си, е практика, която дава мир на сърцето ми. Благодаря на Бог!