Днешното общение относно различните проявления на антихристите е по дванадесетата точка: те искат да се оттеглят, когато нямат статус или надежда да получат благословии. Тази точка засяга също нрава на антихристите и е едно от техните конкретни проявления. Отповърхностна гледна точка антихристът ще поиска да се оттегли, ако му липсва статус и няма надежда да получи благословии. Щом изгуби тези две неща, той ще поиска да се оттегли. Повърхностният смисъл изглежда много лесен за разбиране — не изглежда много сложен или абстрактен, но какви са конкретните проявления тук? С други думи, какъв вид ситуации карат антихриста да иска да се оттегли поради въздействие върху статуса или надеждата му да получи благословии? Заслужава ли този въпрос задълбочено общение? Ако ви помолят да разговаряте по този въпрос, какво бихте казали за неговите конкретни подробности и проявления? Някои хора може да кажат: „Толкова пъти сме разговаряли за това. Антихристите обичат статуса и властта, радват се на висок престиж, а целта им, когато вярват в Бог, е да бъдат благословени, увенчани и възнаградени. Ако тези надежди бъдат разбити и изгубени, тогава те ще изгубят интереса си да вярват в Бог и вече няма да искат да вярват“. Дали вашето общение по този въпрос щеше да е толкова просто, само с тези няколко думи? (Да.) Ако случаят беше такъв, ако това общение можеше да приключи с тези няколко твърдения, тогава този аспект на проявленията на антихристите не би заслужил свой собствен раздел в нашата поредица от общения за проявленията на антихристите, нито би засегнал някаква конкретна природа същност. Тъй като обаче тази точка е свързана със същността и нрава на антихристите, както и с техните лични стремежи и възгледи за съществуване, тогава трябва да става въпрос за многостранна тема. И така, какво точно е включено? Тоест кои въпроси, с които се сблъскват антихристите, засягат статуса и надеждата им да получат благословии? Какви са техните гледни точки, мисли и нагласи към тези въпроси? Разбира се, ще има известно припокриване между общението ни по тези въпроси и предишните ни общения относно гледните точки на антихристите по различни въпроси, но акцентът на днешното общение е различен и разглежда въпроса от различен ъгъл. Днес ще разговаряме конкретно за проявленията, които се появяват, когато антихристите губят статуса и надеждите си да получат благословии, които могат да докажат, че зад стремежа на антихристите стои неправилна гледна точка и че вярата им в Бог не е истинска. Те могат също да докажат, че тези хора наистина притежават същността на антихрист.

I. Подходът на антихристите към кастренето

Първо, трябва да разгледаме поведението, което антихристите проявяват, когато са подложени на кастрене, как се справят с такива ситуации, какви са техните нагласи, мисли и гледни точки относно кастренето и какво конкретно казват и правят — тези въпроси заслужават нашето разнищване и анализ. Разговаряли сме доста по теми, свързани с кастренето. Това е често срещана тема, с която всички вие сте запознати. Повечето хора преживяват известно преобразяване едва след като са били кастрени няколко пъти — те могат да търсят истината и да се справят с въпросите според принципите, когато изпълняват дълга си, и едва тогава вярата им започва отново и претърпява известно подобрение. Може да се каже, че всеки случай на сурово кастрене се запечатва в сърцето на всеки човек. То оставя незаличим спомен. Разбира се, всеки случай на сурово кастрене оставя незаличим спомен и у антихристите, но къде се крият разликите? Отношението на антихриста и различните проявления, свързани с това, както и неговите мисли, гледни точки, идеи и други подобни, които произтичат от тази ситуация, се различават от тези на обикновения човек. Когато един антихрист е подложен на кастрене, първото нещо, което прави, е да се съпротивлява и да го отхвърля дълбоко в сърцето си. Той се бори срещу това. И защо е така? Това е така, защото антихристите, заради самата си природа същност, изпитват неприязън към истината, ненавиждат я и изобщо не я приемат. Естествено, същината и нравът на антихриста не му позволяват да признае собствените си грешки или да признае покварения си нрав. Въз основа на тези два факта отношението на антихриста към кастренето е да го отхвърли и изцяло и напълно да му се противопостави. Той ги ненавижда и им се противопоставя с цялото си сърце и няма дори и намек за приемане или покорство, да не говорим за истински размисъл или покаяние. Когато един антихрист е подложен на кастрене, без значение кой го прави, за какво се отнася, до каква степен е виновен за това, колко явна е неговата грешка, колко зло извършва или какви последствия създава неговото зло за делото на църквата — антихристът не се съобразява с нищо от тези неща. За антихриста този, който го кастри, го е набелязал или намира грешки, за да го измъчва. Антихристът може дори да си мисли, че е тормозен и унижаван, че с него не се отнасят като с човек, че го подценяват и презират. След кастренето антихристът никога не се замисля къде всъщност е сбъркал, какъв покварен нрав е разкрил, и дали е търсил принципите, които е следвало да спазва, дали е действал в съответствие с истините принципи или е изпълнил отговорностите си по отношение на проблема, за който е кастрен. Той не изследва нищо от това и не размишлява върху това, нито обмисля или премисля тези въпроси. Вместо това той подхожда към кастренето с избухливост и според собствената си воля. Всеки път, когато един антихрист е кастрен, той се изпълва с гняв, непокорство и негодувание и не иска да чува съвети от никого. Той отказва да приеме, че е подложен на кастрене, и не е способен да се върне пред Бог, за да опознае себе си и да се самоанализира, да се коригира за действията си, които нарушават принципите, като например това, че е нехаен или безчинства при изпълнение на дълга си, нито използва тази възможност, за да разреши проблема със собствения си покварен нрав. Вместо това той намира извинения, за да се защити, да се оправдае и дори да каже нещо, което да предизвика раздор и да подстрекава другите. Накратко казано, когато антихристите са подложени на кастрене, техните конкретни проявления са неподчинение, недоволство, съпротива и непокорство, а в сърцата им възникват и някои оплаквания: „Платих толкова висока цена и свърших толкова много работа. Макар че в някои неща не следвах принципите и не търсех истината, не направих всичко това за себе си! Дори да съм нанесъл някаква вреда на делото на църквата, не съм го направил нарочно! Кой не прави грешки? Не можеш да се хващаш за грешките ми и да ме кастриш безкрайно, без да проявяваш внимание към слабостите ми и без да се интересуваш от настроението или самочувствието ми. Божият дом няма любов към хората и е толкова несправедлив! Освен това ме кастриш за такава малка грешка — това не означава ли, че ме гледаш с лошо око и искаш да ме отстраниш?“. Когато антихристите са подложени на кастрене, първото, което им идва наум, не е да се премислят какво са направили погрешно или какъв покварен нрав са разкрили, а да спорят, да се обясняват и да се оправдават, като същевременно правят догадки. Какви догадки? „Платих толкова голяма цена, като изпълнявах дълга си в Божия дом, само за да бъда кастрен. Изглежда, че няма голяма надежда да получа благословии. Възможно ли е бог да не иска да възнаграждава хората, затова използва този метод, за да ги разкрива и отстранява? Защо да полагам усилия, ако няма надежда да получа благословии? Защо да понасям несгоди? Щом няма надежда да получа благословии, по-добре изобщо да не вярвам! Нима целта на вярата в бог не е да се получават благословии? Ако няма надежда за това, защо да отдавам всичко от себе си? Може би просто трябва да спра да вярвам и да приключа с това? Ако не вярвам, можеш ли все още да ме кастриш? Ако не вярвам, не можеш да ме кастриш“. Антихристите изобщо не могат да приемат кастренето от Бог. Те не могат да приемат и да се подчиняват чрез правилна гледна точка и нагласа. Не могат да се самоанализират чрез това и да разберат покварения си нрав, така че той да бъде пречистен. Вместо това те правят догадки и проучват с подъл и тесногръд ум целта на своето кастрене. Следят внимателно развитието на ситуацията, слушат тона на хората, когато те говорят, наблюдават как хората около тях ги гледат, как им говорят и какво е отношението им, и използват тези неща, за да потвърдят дали имат някаква надежда да бъдат благословени, или дали наистина са разкрити и отстранени. Един прост случай на кастрене предизвиква такъв голям смут и толкова много размисли в сърцата на антихристите. Винаги когато са подложени на кастрене, първата им реакция е отблъскване, а в сърцата си изпитват неприязън към него, отхвърлят го и се борят срещу него, преди да изследват езика и изражението на хората, а след това се впускат в догадки. Те използват мозъците си, мисълта си и дребнавата си хитрост, за да следят развитието на ситуацията, да наблюдават как ги гледат хората около тях и да наблюдават отношението на висшестоящите водачи към тях. От тези неща те преценяват колко надежда им остава да бъдат благословени, дали имат капка надежда да бъдат благословени, или дали наистина са разкрити и отстранени. Когато са притиснати в ъгъла, антихристите отново започват да изследват Божиите слова, като се опитват да намерят в тях точна основа, искрица надежда и спасителен пояс. Ако след като са ги кастрили, някой ги утеши, подкрепи и им помогне с любящо сърце, тези неща ги карат да се чувстват така, сякаш все още ги смятат за членове на Божия дом, вярват, че все още съществува надежда да бъдат благословени, че надеждата им все още е силна, и че ще прогонят всяка мисъл за оттегляне. Обаче в момента, в който ситуацията се обърне така, че да видят, че надеждите им да бъдат благословени са намалели и изчезнали, първата им реакция е: „Ако не мога да получа благословии, тогава вече няма да вярвам в бог. Който обича да вярва в бог, може да вярва в него, но във всеки случай аз няма да приема да бъда кастрен от теб и всичко, което казваш, когато ме кастриш, е погрешно. Не искам да го чувам, не желая да го слушам и няма да приема да бъда кастрен, дори когато казваш, че това е най-полезното нещо за човека!“. Когато видят, че надеждите им да бъдат благословени се изпаряват, когато видят, че дълго преследваният от тях статус и мечтите им да влязат в небесното царство са на път да се провалят и да бъдат изгубени, те не мислят да променят начина си на стремеж или да променят целите, към които се стремят, а по-скоро мислят да напуснат и да се оттеглят, вече не искат да вярват в Бог и смятат, че вече нямат никаква надежда да бъдат благословени във вярата си в Бог. За антихристите, ако фантазиите и надеждите им за награди, благословии и корони, които са искали да получат, когато за първи път са започнали да вярват в Бог, са изчезнали, тогава мотивацията им да вярват в Бог изчезва, както и мотивацията им да отдават всичко от себе си на Бог и да изпълняват дълга си. Когато мотивацията им изчезва, те вече не искат да останат в църквата, да продължават да се мотаят по този начин, и искат да изоставят дълга си и да напуснат църквата. Това е всичко, за което мислят антихристите, когато са подложени на кастрене, и тяхната природа същност е напълно разобличена. Като цяло, както в това, което казват, така и в това, което правят, антихристите никога не приемат истината. Какъв е нравът на неприемане на истината? Не е ли това да изпитваш неприязън към истината? Точно това е. Простият акт на кастрене сам по себе си е доста лесен за приемане. Първо, няма злонамереност от страна на човека, който ги кастри. Второ, като се съди по въпросите, за които антихристите са кастрени, сигурно е, че те трябва да са се противопоставили на подредбите на Божия дом и на истините принципи, че в работата им е имало грешка или пропуск, които са причинили прекъсване и смущение на църковното дело. Те са кастрени поради примеса на човешката им воля, поради покварения им нрав, защото, поради липса на разбиране на истините принципи, действат безразборно. Това е съвсем нормално нещо. В целия свят всяка голяма организация, всяка група или компания има правила и разпоредби и всеки, който наруши тези правила и разпоредби, трябва да бъде наказан и държан в подчинение. Това е напълно нормално и напълно правилно. Антихристът обаче възприема това, че уместно е държан в подчинение вследствие на нарушаване на правилата и разпоредбите, като нещо, в което другите му създават трудности, измъчват го, намират му грешки и му причиняват неприятности. Това нагласа на приемане на истината ли е? Съвсем ясно е, че не е. Без нагласа за приемане на истината възможно ли е такъв човек да избегне допускането на грешки и причиняването на прекъсвания и смущения при изпълнението на дълга си? Със сигурност не. Подходящ ли е такъв човек да изпълнява дълг? Строго погледнато, не е. Малко вероятно е такъв човек да бъде компетентен в която и да е задача.

Изпълнението на дълга е възможност, която Бог предоставя на Своите избраници, за да може да се обучават, но хората не знаят как да я ценят. Вместо това, когато са подложени на кастрене, те изпадат в истерия, борят се срещу него и протестират шумно. Те са непокорни и възмутени. Сякаш са светци, които никога не са правили грешки. Кой сред покварените хора не прави грешки? Съвсем нормално е да се правят грешки. Божият дом просто те кастри словесно, не те държи отговорен, нито те осъжда за това, а още по-малко пък те проклина. Понякога това кастрене може да е доста сурово, думите може да звучат остро или неприятно и чувствата ти може да бъдат наранени. Онези, които са причинили щети на финансите или на оборудването на Божия дом, ще бъдат дисциплинирани от Божия дом чрез глоби или чрез искане на обезщетение — това за сурово ли се счита? Или може да се счита за правилно? Не се иска от теб да предоставиш двойно обезщетение, нито те изнудват, трябва само да възстановиш същата сума. Не е ли това съвсем правилно? Това е много по-леко от глобите, налагани в някои страни по света. В някои градове ще бъдеш тежко глобен само за плюене на земята или за изхвърляне на късче хартия. Можеш ли да се възпротивиш на това или да откажеш да платиш глобата? Ако откажеш, вероятно ще бъдеш изпратен в затвора и ще има още по-сурови законови санкции. Такава е системата. Някои хора не разбират това и смятат, че кастренето на хората по този начин от Божия дом е твърде сурово и че държането на хората в подчинение по този начин е твърде драконовско. Ако такива хора са кастрени по малко по-суров начин и гордостта им е наранена, а сатанинската им природа е разбунена, те смятат, че това е непоносимо и че не съответства на техните представи. Те вярват, че щом това е Божият дом, към хората не бива да се отнасят по този начин, че Божият дом трябва да проявява толерантност и търпение на всяка крачка и да позволява на хората да действат безразборно и да правят каквото си искат. Те смятат, че всичко, което хората правят, е добро и трябва да бъде запомнено от Бог. Разумно ли е това? (Не.) Каква природа същност притежават хората? Наистина ли са хора? Казано по-изтънчено, те са сатани и дяволи. Казано по-грубо, те са животни. Хората не знаят правилата на държане, те са много немарливи, както и мързеливи, обичат свободното време и изпитват неприязън към упорития труд, и искат да безчинстват, като вършат лоши неща. Най-обезпокоителното е, че мнозина, които изпълняват дълг в Божия дом, винаги искат да донесат със себе си светските философии за светските отношения, методи и зли тенденции. Те дори влагат енергията си в изследване, изучаване и имитиране на тези неща и в резултат на това създават хаос и смут в някои от делата на Божия дом. Това е непоносимо за всички и дори някои братя и сестри, които са нови във вярата, казват, че тези хора не са благочестиви, че действията им са със светски тенденции и не приличат на действията на един християнин — дори тези новоповярвали не могат да приемат действията на тези хора. Тези хора плащат малка цена, имат малко ентусиазъм и мъничко устрем и добра воля, и внасят всякакви глупости, които са научили, в Божия дом и ги прилагат в своя дълг и работа, и в резултат на това причиняват прекъсвания и смущения на делото на църквата и накрая биват кастрени. Някои хора не разбират това: „Не казва ли Бог, че ще запомни добрите дела на хората? Тогава защо ме кастрят за това, че изпълнявам дълга си? Защо не мога да разбера това? Как се изпълняват Божиите слова? Възможно ли е всички те да са просто празни, високопарни думи?“. Тогава защо не размишляваш дали твоите действия са добри дела, които заслужават да бъдат запомнени? Какво е изисквал Бог от теб? Дългът, който си изпълнил, работата, която си свършил, и идеите и предложенията, които си внесъл, съответстват ли на благоприличието на светците? В съответствие ли са с нивото, изисквано от Божия дом? Помислил ли си за свидетелството за Бог и за името на Бог? Помислил ли си за репутацията на Божия дом? Помислил ли си за благоприличието на светиите? Признаваш ли, че си християнин? Не си се замислил за нищо от това, тогава какво всъщност си направил? Заслужават ли действията ти да бъдат запомнени? Ти си объркал работата на църквата, а Божият дом само те е кастрил, без да отнема правото ти да изпълняваш дълг. Това е най-голямата любов, най-истинската любов. И все пак се чувстваш раздразнен. Имаш ли някаква причина за това? Ти си изключително неразумен!

Има хора, които вярват в Бог само от две-три години, а действията им, начинът, по който говорят и се смеят, гледните точки, които разкриват, и дори израженията на лицата и движенията им, когато говорят с другите, са неприятни и показват, че те са абсолютни неверници и невярващи. Тези хора трябва да бъдат държани в подчинение, трябва да бъдат кастрени и за тях трябва да се установят правила, за да знаят какво е нормална човешка природа, какво е благоприличие на светиите и какъв трябва да бъде един християнин, и за да се научат как да се държат и да могат да придобият човешко подобие. Има и такива, които вярват в Бог от осем или десет години, или дори от по-дълго, но ако се съди по техните мисли и гледни точки, думи и действия, и по начина, по който се справят с нещата, и по идеите, които им хрумват, когато ги сполети нещо, е ясно, че те са абсолютни невярващи и неверници. Тези хора са слушали доста проповеди и имат известно преживяване и прозрение. Те са общували доста с братята и сестрите си и би трябвало да имат своя собствена форма на ежедневен език, но въпреки това повечето от тях не са способни да споделят свидетелство, а когато говорят и изразяват възгледите си, езикът им е прекалено опростен и не могат да обяснят нищо ясно. Те наистина са бедни, жалки и слепи — очевидно имат напълно окаян вид. Когато такъв човек изпълнява дълг и поема малко отговорност, той винаги бива кастрен. Това е неизбежно. Защо ще бъде кастрен? Защото действията му твърде много нарушават истините принципи. Той дори не може да придобие съвестта и разума на нормалните хора, и говори и действа като невярващ, сякаш е бил нает някой невярващ, за да върши делото на Божия дом. И така, какво е качеството на работата, извършена от тези хора при изпълнението на техния дълг? Каква е нейната стойност? Има ли някаква част от тях, която е покорна? Нямат ли твърде много проблеми и не причиняват ли само прекъсвания и смущения? (Да.) Тогава не трябва ли тези хора да бъдат кастрени? (Да.) Някои хора пишат сценарии за живота на даден християнин, за това как главният герой преминава през гонение, мъки и различни ситуации и как преживява Божиите слова. В цялата история обаче главният герой почти никога не се моли, а понякога, когато се сблъска с нещо, дори не знае какво да каже в молитва. Преди, някои хора пишеха едно и също нещо за молитва след молитва. Когато главният герой се сблъскаше с нещо, той се молеше: „О, Боже, толкова съм разстроен в момента! Толкова съм нещастен, напълно нещастен! Моля Те, напътствай ме и ме просветлявай“. Те просто пишеха тривиални думи като тези, но изправен пред различно събитие, различна ситуация, различно настроение, главният герой не знаеше как да се моли и нямаше какво да каже. Това Ме кара да се чудя, ако тези хора изобразяват главните си герои като такива, които не се молят, когато се сблъскат с проблеми, имат ли самите те навика да се молят? Ако не се молят, когато се сблъскат с нещо, тогава на какво разчитат в ежедневието си и при изпълнението на дълга си? За какво мислят? Имат ли Бог в сърцата си? (Те нямат Бог в сърцата си. Те разчитат на собственото си мислене и дарби в нещата, които правят.) Резултатът от това е, че биват кастрени. Как мислите, че ще оценя този въпрос? Такива хора трябва да бъдат кастрени. Тези хора, които не напредват, които имат мозък, но им липсва сърце, вярващи са от години, но нямат представа какво да кажат в молитва, когато се сблъскат с проблем. Те нямат какво да кажат на Бог, нито знаят как да се доверят на Бог и не разговарят от сърце с Бог. Бог е най-близкият до теб, Този, който е най-достоен за твоето доверие и упование, а ти нямаш нито една дума, която да Му кажеш — тогава за кого пазиш най-съкровените си мисли? Независимо за кого, ако нямаш какво да кажеш на Бог, тогава що за човек си? Не си ли човек, който е най-лишен от човешка природа? Ако в сценария няма нищо за човешката природа на главния герой, за живота му като вярващ и за това как преживява Божиите слова и т.н., ако това е просто една куха черупка на сценарий, тогава какво искаш да покажеш на хората, като правиш този филм? Каква е ползата от този сценарий, който пишеш? Свидетелстваш ли за Бог, или за малкото познание и образование, които имаш? Най-доброто конкретно доказателство за свидетелство за Бог е как човек се моли и търси, и как неговите идеи, нагласа, гледни точки и мисли за Бог се преобразяват, когато го сполети нещо или когато се сблъска с трудности. За съжаление някои хора нямат никакво разбиране за това. Те все още не знаят как да се молят след няколко години вяра — не е чудно, че все още не са напреднали. Професионалните им умения не са се подобрили и не са постигнали напредък в навлизането си в живота. Не трябва ли такива хора да бъдат кастрени? И така, има предшестващо условие за кастренето на хората. Ако откажете да приемете кастренето или ако не бъдете кастрени, последствието от това и вашият изход ще бъдат опасни. Щастливци сте, че сега има хора, които да ви кастрят и дисциплинират. Това прекрасно, полезно нещо е нещо, което антихристите не могат да приемат. Те смятат, че когато ги кастрят, това означава, че с тях е свършено, че вече нямат надежда, че могат да видят какъв ще бъде изходът им. Те смятат, че кастренето показва, че вече не са ценени и вече не са любимци на Горното, и че вероятно ще бъдат отстранени. Тогава те губят мотивация във вярата си и започват да правят планове да излязат в света и да спечелят много пари, да следват светските тенденции, да ядат, да пият и да се веселят, и техните кроежи започват да излизат наяве. Това ги поставя в опасност и следващата им стъпка ще ги доведе до това да прекрачат прага, да напуснат Божия дом.

Когато един антихрист има статус и власт в Божия дом, когато може да извлича изгода и да се облагодетелства на всяка крачка, когато хората го уважават и ласкаят, и когато смята, че благословиите и наградите, и красивата крайна цел изглеждат на една ръка разстояние, тогава той външно изглежда преизпълнен с вяра в Бог, в Божиите слова и в Неговите обещания към човечеството, както и в делото и перспективите на Божия дом. Когато обаче го кастрят, когато желанието му за благословии е застрашено, тогава той развива подозрения и неразбиране към Бог. За части от секундата привидната му изобилна вяра изчезва и не може да бъде открита никъде. Той едва може да събере сили дори да ходи или да говори, губи интерес да изпълнява дълга си и губи всякакъв ентусиазъм, любов и вяра. Изгубил е малкото добра воля, която е имал, и не обръща внимание на никого, който говори с него. В един миг се превръща в съвсем друг човек. Той е разкрит, нали? Когато такъв човек се държи за надеждите си да бъде благословен, изглежда, че има безгранична енергия, че е предан на Бог. Той може да става рано и да работи до късно през нощта, и е способен да страда и да плаща цена. Но когато изгуби надежда да бъде благословен, той е като спукан балон. Иска да промени плановете си, да намери друг път и да се откаже от вярата си в Бог. Става обезкуражен и разочарован от Бог и е изпълнен с оплаквания. Нима това е израз на човек, който се стреми към истината и я обича, на човек с човешка природа и почтеност? (Не.) Той е в опасност. Когато се сблъскате с такъв човек, ако той е способен да служи, тогава бъдете щадящи, когато го кастрите, и намерете някои приятни за ухото думи, с които да го похвалите. Ласкайте го и го надувайте като балон и тогава той ще заподскача от радост. Можете да кажете неща като: „Ти си толкова благословен, имаш блясък в очите и виждам, че имаш безгранична енергия, и със сигурност ще бъдеш опора в Божия дом. Божието царство никога не би могло да бъде без теб и без теб делото на Божия дом би претърпяло загуба. Но ти имаш само един мъничък недостатък. Можеш да го преодолееш с малко усилие и щом той бъде поправен, всичко ще бъде наред, тогава най-голямата корона от всички със сигурност ще бъде твоя“. Когато такъв човек направи нещо нередно, можете да го кастрите в лицето. Как трябва да направите това? Просто кажете: „Ти си толкова умен. Как можа да направиш такава елементарна грешка? Това не трябваше да се случва! Ти имаш най-добрите заложби и си най-образованият в нашия екип, ти си най-престижният сред нас. Не биваше точно ти да правиш такава грешка — колко срамно! Внимавай да не направиш такава грешка отново, иначе със сигурност ще нараниш Бог. Ако го направиш отново, това ще навреди на репутацията ти. Няма да ти кажа това пред всички — казвам ти го тайно, за да не си помислят братята и сестрите нещо за теб. Просто се опитвам да се уверя, че не губиш достойнството си, и се съобразявам с чувствата ти, нали? Виждаш ли, Божият дом не е ли любящ?“. Тогава той казва: „Да“. „И така, какво следва?“. И той ще отговори: „Продължаваме с добрата работа!“. Какво мислите за такова отношение към тях? Този тип хора просто искат да получат благословии, като полагат труд, те никога не търсят истините принципи в думите или в действията си и изобщо не приемат истината. Те никога не се замислят дали трябва да казват това, което казват, или да правят това, което правят, нито се замислят за последствията от това, което правят, нито се молят, разсъждават, търсят или разговарят. Те просто правят нещата според собствените си идеи, правят каквото си искат. Когато някой нарани гордостта или интересите им с нещо, което казва или прави, когато разобличи недостатъците или проблемите им, или им направи разумно предложение, тогава те кипят от гняв, таят злоба и искат да си отмъстят, а в по-сериозни случаи искат да изоставят вярата си и да отидат да докладват на големия червен змей за църквата. Имаме начин да се справим с такъв тип човек, а именно да избягваме да го кастрим и вместо това да го глезим.

Току-що разговаряхме за това как, когато антихристите са подложени на кастрене, те винаги го свързват с надеждите си да получат благословии. Тази нагласа и този възглед са неправилни и опасни. Когато някой посочи недостатъците или проблемите на антихриста, той чувства, че е изгубил надеждата си да получи благословии. А когато е кастрен, дисциплиниран или укоряван, той също чувства, че е изгубил надеждата си да получи благословии. Щом нещо не стане по неговия начин или не съответства на неговите представи, щом е разобличен и кастрен, той чувства, че самочувствието му е накърнено, мислите му веднага се насочват към това дали вече няма надежда да получи благословии. Не е ли прекалено чувствителен? Не е ли твърде силно желанието му да получи благословии? Кажете Ми, не са ли такива хора жалки? (Да, такива са.) Те наистина са жалки! И в какво отношение са жалки? Дали това, че човек може да получи благословии, е свързано с това, че е кастрен? (Не.) Те не са свързани. Защо тогава антихристите смятат, че са изгубили надеждата си да получат благословии, когато са кастрени? Това не е ли свързано с техния стремеж? Към какво се стремят те? (Да получат благословии.) Те никога не се избавят от желанието и от намерението си да получат благословии. Те са имали намерение да получат благословии от самото начало на вярата си в Бог и макар да са слушали много проповеди, никога не са приели истината. Те никога не са се отказали от желанието и намерението си да получат благословии. Не са поправили или променили възгледите си относно вярата в Бог и намерението им при изпълнението на дълга им не е било пречистено. Те винаги правят всичко, докато се вкопчват в надеждата и намерението си да получат благословии, и накрая, когато надеждите им да получат благословии са на път да бъдат разбити, те избухват в гняв и се оплакват горчиво, като най-накрая разкриват грозното състояние на своето съмнение в Бог и отричането си на истината. Не си ли играят със смъртта? Такова е неизбежното последствие от това, че антихристите ни най-малко не приемат истината, нито приемат да бъдат кастрени. В своето преживяване на Божието дело всички Божии избраници може да знаят, че Божието правосъдие и наказание, както и Неговото кастрене, са Неговата любов и благословии — но антихристите вярват, че това е просто нещо, за което хората говорят, и не вярват, че е истината. Затова те не гледат на кастренето като на уроци, от които да се поучат, нито търсят истината, нито се самоанализират. Напротив, те вярват, че кастренето е породено от човешка воля, че е умишлено измъчване, изпълнено с човешки намерения, и че със сигурност не е от Бог. Те избират да му се съпротивляват и да го пренебрегват, и дори проучват защо някой би се отнесъл така с тях. Те изобщо не се покоряват. Те свързват всичко, което се случва при изпълнението на техния дълг, с получаването на благословии и награди, и смятат получаването на благословии за най-важния стремеж в живота си, както и за крайната и най-висша цел на вярата си в Бог. Те се вкопчват до смърт в намерението си да получат благословии, независимо как Божият дом разговаря за истината, и не се избавят от него, като мислят, че вярата в Бог, която не е заради получаването на благословии, е идиотщина и глупост, че е голяма загуба. Те смятат, че всеки, който се откаже от намерението си да получи благословии, е бил заблуден, че само глупак би се отказал от надеждата да получи благословии и че приемането на кастренето е проява на идиотщина и некомпетентност, нещо, което умен човек не би направил. Това е мисленето и логиката на антихриста. Затова, когато един антихрист е кастрен, той силно се съпротивлява в сърцето си и е изкусен в извъртанията и преструвките. Той ни най-малко не приема истината, нито се покорява. Вместо това е преизпълнен с неподчинение и непокорство. Това може да доведе до противопоставяне на Бог, до осъждане на Бог и до борба срещу Бог, и накрая — до разкриването и отстраняването му.

II. Отношението на антихристите към корекциите във възложения им дълг

Антихристите имат невероятно настойчиво отношение, когато става въпрос за получаване на благословии. Те се вкопчват отчаяно в намерението си да получат благословии и когато са подложени на кастрене, изпитват съпротива и се опитват с всички сили да го оспорват и да се защитават. От това можем да определим, че антихристите изобщо не приемат истината. Когато са освободени от длъжност или възложеният им дълг е коригиран, те продължават да са много чувствителни по въпроса за получаването на благословии. Защо са чувствителни по този въпрос? Защото сърцата на такива хора са изпълнени с желание и амбиция да получат благословии. Всичко, което правят, е в името на получаването на благословии, а не в името на нещо друго. Най-голямото им желание в живота е да получат благословии. Ето защо, когато са освободени от длъжност или възложеният им дълг е коригиран, те чувстват, че надеждата им да получат благословии е изчезнала, и естествено отказват да се покорят и продължават да спорят в своя защита. Те проявяват внимание единствено към собствените си интереси и не проявяват внимание към делото на Божия дом. Например някои хора са убедени, че владеят писменото слово, и затова упорито настояват да изпълняват дълг, свързан с това. Разбира се, Божият дом няма да ги разочарова. Той цени талантливите хора и каквито и дарби или силни страни да притежават, ще им даде възможност да ги приложат, и затова църквата им осигурява работа с текст. След известно време обаче се оказва, че всъщност този човек не притежава това умение и не е способен да върши подобаващо този дълг, а е напълно неефективен. Талантът и заложбите му го правят напълно некомпетентен в тази работа. И така, как трябва да се постъпи при такива обстоятелства? Възможно ли е просто да се примирите с него и да му кажете: „Имаш страст и макар да нямаш голям талант и заложбите ти да са на средно ниво, стига да имаш желание и да си склонен да работиш усърдно, Божият дом ще те търпи и ще те остави да продължиш да вършиш този дълг. Няма значение, ако не го правиш добре. Божият дом ще си затвори очите и не се налага да те сменя“? Това ли е принципът, по който Божият дом се справя с проблемите? Очевидно не. При такива обстоятелства обикновено му се определят подходящи задължения в зависимост от заложбите му и силните му страни. Това е едната страна на проблема. Не е достатъчно обаче да се разчита само на това, защото в много случаи самите хора не знаят какви задължения са способни да вършат, а дори и да смятат, че са добри в нещо, то може да не е непременно вярно. Затова би било правилно да опитат и да се обучават известно време, за да се вземе решение в зависимост от това дали са ефективни, или не са. Ако се обучават известно време и не постигнат никакви резултати или нямат напредък, и ако се потвърди, че няма смисъл да бъдат развивани, трябва да се направи корекция във възложения им дълг и трябва да им се намери подходящ дълг. Това преподреждане и коригиране на дълга на хората е правилно и съответства на принципите. Но някои хора не са способни да се подчиняват на подредбите в Божия дом и вместо това винаги следват плътските си предпочитания при изпълнението на дълга си. Например, да предположим, че някой казва: „Най-голямата ми мечта беше да бъда литератор или журналист, но поради семейните ми обстоятелства и други причини не успях да я осъществя. Но сега върша работа с текст в Божия дом. Най-накрая получих това, което исках!“. Неговото възприемане на истината обаче просто не е достатъчно добро, той няма много духовно разбиране и не е способен да върши работа с текст, така че след като известно време е изпълнявал дълга си, му е възложен друг. Той се оплаква: „Защо просто не мога да върша работата, която искам да върша? Не харесвам никаква друга работа!“. Какъв е проблемът тук? Божият дом коригира възложения му дълг му според принципите, така че защо той не може да приеме промяната? Не е ли това проблем с неговата човешка природа? Той не може да приеме истината и не се покорява на Бог — това е просто липса на разум. Той винаги върши дълга си въз основа на личните си предпочитания и винаги иска да прави собствен избор. Не е ли това покварен нрав? Фактът, че ти харесва да правиш нещо, гарантира ли, че можеш да го вършиш добре? Фактът, че ти харесва да вършиш определен дълг, означава ли, че можеш да го вършиш по начин, който е съгласно критериите? Само защото ти харесва да правиш нещо, не означава, че си подходящ за него, а ти може да не си способен да прозреш за какво си подходящ. Затова трябва да притежаваш разум и да се научиш да се подчиняваш. И така, когато възложеният ти дълг е коригиран, как трябва да практикуваш подчинение? От една страна, трябва да вярваш, че Божият дом е коригирал възложеният ти дълг въз основа на истините принципи, а не въз основа на твоите предпочитания или на предразсъдъците на някой водач или работник. Трябва да вярваш, че корекцията на възложения ти дълг е определена въз основа на твоите дарби, силни страни и други действителни обстоятелства и че не се основава на идеите на един човек. Трябва да се научиш да се подчиняваш, когато възложеният ти дълг е адаптиран. След като известно време се обучаваш за новия си дълг и постигнеш резултати при изпълнението му, ще установиш, че си по-подходящ да изпълняваш този дълг, и ще осъзнаеш, че изборът на дълга в зависимост от личните ти предпочитания е бил грешен. Това не разрешава ли проблема? Най-важното е, че Божият дом определя какъв дълг да изпълняват хората не въз основа на личните им предпочитания, а в зависимост от това, което е необходимо за работата, и от това дали даден човек може да постигне резултати, като изпълнява този дълг. Бихте ли казали, че Божият дом трябва да разпределя дълга според индивидуалните предпочитания? Трябва ли да използва хората въз основа на условието да се удовлетворят личните им предпочитания? (Не.) Кое от тези неща съответства на принципите на Божия дом за използване на хората? Кое съответства на истините принципи? Хората да се подбират в зависимост от потребностите на работата в Божия дом и от резултатите от изпълнението на дълга им. Имаш някои любими увлечения и интереси, както и някакво желание да изпълняваш дълга си, но трябва ли твоите желания, интереси и увлечения да имат предимство пред работата в Божия дом? Да кажем, че упорито настояваш и казваш: „Трябва да върша тази работа, а ако не ми позволят да я върша, не искам да живея и не искам да изпълнявам дълга си. Ако не ми позволят да върша тази работа, няма да имам ентусиазъм за нищо друго, нито ще положа всички усилия за него“. Дали това не показва, че има проблем с отношението ти към изпълняването на дълга? Това не е ли пълна липса на съвест и разум? За да удовлетвориш личните си желания, интереси и любими занимания, не се колебаеш да накърниш и забавиш работата на църквата. Това съответства ли на истината? Как трябва да се отнася човек към нещата, които не съответстват на истината? Някои хора казват: „Човек трябва да пожертва индивидуалния си Аз в името на колективния“. Това правилно ли е? Това истината ли е? (Не.) Що за твърдение е това? (То е сатанинска заблуда.) То е невярно, подвеждащо и прикрито твърдение. Ако прилагаш фразата „Човек трябва да пожертва индивидуалния си Аз в името на колективния“ в контекста на изпълняването на дълга си, значи се противопоставяш на Бог и богохулстваш. Защо това е богохулство? Защото налагаш собствената си воля на Бог, а това е богохулство! Опитваш се да размениш жертвата на своята индивидуалност срещу това да бъдеш доведен до съвършенство и да получиш благословии от Бог, и възнамеряваш да сключиш сделка с Него. Бог няма нужда да жертваш каквото и да е от себе си, а иска хората да практикуват истината и да се опълчат на плътта. Ако не можеш да практикуваш истината, значи се бунтуваш срещу Бог и Му се противопоставяш. Изпълни зле дълга си, защото намеренията ти бяха грешни, възгледите ти за нещата бяха неправилни и твърденията ти бяха в пълно противоречие с истината. Божият дом обаче не те е лишил от правото да изпълняваш дълг. Само че възложеният ти дълг беше променен, защото ти не беше подходящ за този последен дълг, и ти беше пренасочен към друг, който е подходящ за теб. Това е съвсем нормално и е лесно да се разбере. Трябва да се отнасяте правилно към този въпрос. Какъв е правилният начин да се отнесеш към този въпрос? Когато това се случи, първо трябва да приемеш оценката на Божия дом за теб. Въпреки че субективно може да харесваш дълга си, всъщност ти не си способен, нито си умел в него, така че не можеш да вършиш тази работа. Това означава, че дългът ти трябва да бъде пренасочен. Трябва да се подчиниш и да приемеш новия си дълг. Първо се обучавай за него известно време — ако все още смяташ, че не си достатъчно добър и че заложбите ти не са достатъчни, трябва да кажеш на църквата: „Не съм способен да изпълнявам този дълг. Ако това продължи, ще попречи на работата“. Това е много разумен начин на действие! Каквото и да правиш, не се опитвай да задържиш този дълг. Ако го направиш, това ще попречи на работата. Ако повдигнеш въпроса по-рано, църквата ще ти възложи подходящ дълг въз основа на твоето положение. Божият дом не принуждава хората да изпълняват дълг. Да преживееш корекция на възложения ти дълг не е ли нещо добро за теб? Преди всичко, това може да ти позволи да подходиш здравомислещо към собствените си предпочитания и желания. Може да си имал увлечение към това в миналото и да харесваш литературата и писането, но работата с текст изисква и духовно разбиране. Най-малкото трябва да разбираш духовната терминология. Ако ти липсва дори и най-малкото разбиране за истината, само притежаването на малко умение с писменото слово няма да е достатъчно. Ще трябва да постигнеш духовно разбиране, да разбереш духовния речник и да придобиеш езика на духовния живот чрез период на преживяване. Едва тогава ще бъдеш способен да изпълняваш работа с текст в Божия дом. Чрез период на преживяване и преминаване през нещата ще откриеш, че ти липсва езикът на жизненото преживяване, ще видиш своята потресаваща недостатъчност, ще познаеш истинския си духовен ръст и ще позволиш на Божия дом и на своите братя и сестри ясно да видят твоите заложби и духовен ръст. Това е нещо добро за теб. Най-малкото това ще ти покаже колко добри или малки са твоите заложби и ще ти позволи да се отнасяш правилно към себе си. Вече няма да имаш фантазии за собствените си заложби и увлечения. Ще познаеш истинския си духовен ръст, ще виждаш по-точно и по-ясно за какво си подходящ и за какво не си, и ще бъдеш по-непоколебим и практичен, докато изпълняваш дълга си. Това е един аспект от него. Другият, който е най-важният, е, че независимо каква степен на разбиране придобиеш или дали можеш да разбираш тези неща, когато Божият дом прави подредби за теб, трябва поне първо да приемеш отношение на подчинение, а не да бъдеш придирчив или претенциозен, или да имаш свои собствени планове и избори. Това е разумът, който трябва да притежаваш преди всичко. Ако не си способен да размишляваш над това какви примеси има в изпълнението на дълга ти, няма нищо страшно. Важното е да имаш покорство в сърцето си и да можеш да приемаш истината, да се отнасяш сериозно към дълга си и да показваш своята преданост, и когато възникнат проблеми или когато разкриеш поквара, да можеш да се самоанализираш, да разбереш собствените си недостатъци и слабости и да търсиш истината, за да разрешиш проблемите си или разкриванията на поквара. По този начин, без да осъзнаваш, животът и духовният ти ръст постепенно ще нарастват, докато изпълняваш дълга си, и ще стигнеш дотам, да изпълняваш дълга си по начин, който е съгласно критериите. Щом искрено отдаваш всичко на Бог и никога не спираш да търсиш истината, за да разрешиш проблемите си, щом преживяваш Божието дело, ще получиш Неговите благословии и Той няма да се отнесе лошо с теб.

Когато възложеният им дълг бъде коригиран, ако решението е взето от църквата, хората трябва да приемат и да се подчинят, трябва да се самоанализират и да разберат същността на проблема и собствените си недостатъци. Това е много благотворно за хората и е нещо, което трябва да се практикува. Обикновените хора могат да разберат нещо толкова просто и да се отнесат към него правилно, без да срещат твърде много трудности или някакви непреодолими пречки. Когато се адаптира възложеният им дълг, най-малкото хората трябва да се покорят, да извлекат полза от самоанализа и да имат точна оценка за това дали изпълнението на дълга им е съгласно критериите. Но по отношение на антихристите нещата не стоят така. Това, което те проявяват, е различно от това, което проявяват нормалните хора, независимо какво им се случва. Къде се крие тази разлика? Те не се подчиняват, не изпълняват активно своята част и ни най-малко не търсят истината. Вместо това изпитват неприязън към адаптирането и ѝ се съпротивляват, анализират я, размишляват върху нея и си блъскат главата в разсъждения: „Защо не ми е позволено да изпълнявам този дълг? Защо съм пренасочен към маловажен дълг? Това начин да ме разкрият и да ме отстранят ли е?“. Продължават да преобръщат случилото се в съзнанието си, да го анализират безкрайно и да разсъждават върху него. Когато нищо не се случи, няма проблем, но когато нещо се случи, то започва да се мята в сърцата им като в разбушували се води, а главите им се изпълват с въпроси. Отстрани може да изглежда, че са по-добри от другите в това да разсъждават по въпросите, но всъщност антихристите са просто по-нечестиви от нормалните хора. Как се проявява тази нечестивост? Техните разсъждения са крайни, сложни и потайни. Неща, които не биха хрумнали на нормален човек, на човек със съвест и разум, за антихриста са нещо обичайно. Когато се прави просто адаптиране на възложения им дълг, хората трябва да отвърнат с отношение на подчинение, да правят това, което им казва Божият дом, и да вършат това, на което са способни, и независимо какво правят, да го правят максимално добре според силите си, с цялото си сърце и с цялата си сила. Това, което Бог е направил, не е грешка. Такава проста истина може да бъде практикувана от хора с малко съвест и разум, но това е извън способностите на антихристите. Когато става въпрос за коригиране на възложения им дълг, антихристите веднага ще предложат доводи, извъртания и неподчинение, и дълбоко в себе си отказват да го приемат. Какво точно се крие в сърцето им? Подозрение и съмнение, а после проучват другите, като използват всякакви методи. Те опипват почвата с думите и действията си и дори принуждават и подмамват хората с безскрупулни средства да кажат истината и да говорят честно. Опитват се да разберат: защо точно е бил коригиран възложеният им дълг? Защо не им е било позволено да изпълняват дълга си? Кой точно е дърпал конците? Кой се е опитвал да им обърка нещата? В сърцата си продължават да се питат защо, продължават да се опитват да разберат какво всъщност става, за да могат да намерят с кого да спорят или да си разчистят сметките. Не знаят как да дойдат пред Бог, за да се самоанализират, да видят какъв е проблемът вътре в тях, не търсят причината в себе си и не се молят на Бог, не се самоанализират и казват: „Какъв беше проблемът с начина, по който изпълнявах дълга си? Дали е свързан с това, че бях нехаен и безпринципен? Имаше ли изобщо някакво въздействие?“. Вместо изобщо да си зададат тези въпроси, те постоянно питат Бог в сърцата си: „Защо възложеният ми дълг беше коригиран? Защо с мен се отнасят по този начин? Защо се държат с такова незачитане? Защо са несправедливи към мен? Защо не мислят за моята гордост? Защо ме нападат и отхвърлят?“. Всички тези „защо“ са ярко разкриване на покварения нрав и характер на антихристите. Никой не може да си представи, че заради един толкова дребен въпрос като коригирането на възложения им дълг антихристите ще вдигнат такъв шум, ще предизвикат такава бъркотия и ще опитат всички средства, с които разполагат, за да вдигнат толкова силна врява. Защо биха направили едно просто нещо толкова сложно? Има само една причина: антихристите никога не се подчиняват на подредбите в Божия дом и винаги тясно свързват дълга, славата, придобивките и статуса си с надеждата за придобиване на благословии и бъдеща крайна цел, сякаш щом загубят репутацията и статуса си, няма надежда да получат благословии и награди, а това им се струва равносилно на загуба на живота им. Те си мислят: „Трябва да бъда внимателен, не бива да бъда небрежен! Не може да се разчита на божия дом, на братята и сестрите, на водачите и работниците, дори на бог. Не мога да се доверя на никого от тях. Човекът, на когото можеш да разчиташ най-много и който е най-достоен за доверие, си ти самият. Ако не правиш планове за себе си, тогава кой ще се погрижи за теб? Кой ще се замисли за твоето бъдеще? Кой ще се загрижи дали ще получиш благословии, или не? Затова трябва да си правя внимателни планове и сметки заради себе си. Не мога да допускам грешки или да бъда дори малко небрежен, иначе какво ще правя, ако някой се опита да се възползва от мен?“. Затова те се пазят от водачите и работниците в Божия дом от страх, че някой ще ги разпознае или прозре, след което ще бъдат освободени и мечтата им за благословии ще се провали. Те смятат, че трябва да поддържат репутацията и статуса си, за да имат надежда да придобият благословии. Антихристът смята, че да бъдеш благословен е по-велико от небесата, по-велико от живота, по-важно от стремежа към истината, от промяната на нрава или от личното спасение, както и че е по-важно от това да изпълняваш дълга си добре и да бъдеш сътворено същество, което отговаря на критериите. Те смятат, че да бъдеш сътворено същество, което отговаря на критериите, да изпълняваш добре дълга си и да бъдеш спасен, са все нищожни неща, които едва ли си струва да бъдат споменавани или отбелязвани, докато придобиването на благословии е единственото нещо в целия им живот, което никога не може да бъде забравено. Каквото и да срещнат, независимо колко голямо или малко е то, те го свързват с придобиването на благословии и са изключително предпазливи и внимателни, като винаги оставят изход за себе си. Така че, когато възложеният му дълг бъде коригиран, ако това е повишение, антихристът ще си помисли, че има надежда да бъде благословен. Ако бъде понижен — от ръководител на екип до помощник-ръководител на екип или от помощник-ръководител на екип до обикновен член на групата — той предвижда, че това ще е голям проблем, и счита, че надеждата му да придобие благословии е малка. Какъв е този възглед? Правилен ли е този възглед? Категорично не. Този възглед е абсурден! Дали някой ще придобие Божието одобрение, или не, не се основава на това какъв дълг изпълнява, а на това дали притежава истината, дали истински се покорява на Бог и дали е предан. Това са най-важните неща. През периода на Божието спасение за хората той трябва да премине през много изпитания. Особено при изпълнението на дълга си трябва да премине през много провали и превратности, но накрая, ако разбира истината и има истинско покорство към Бог, ще бъде някой, който има Божието одобрение. В случая, когато възложеният им дълг е коригиран, може да се види, че антихристите не разбират истината и че изобщо нямат способност за разбиране.

Сред всички онези, които изпълняват дълг, винаги ще има някои, които не правят нищо добре. Не са добри в писането на статии, защото не разбират истината и дори не схващат духовната терминология, езика, който християните често използват. Може да имат умения за писане и известно образование, но не са подходящи за тази задача. Ако ги накараш да проверят правописа на документи, след малко става ясно, че и в това не ги бива. Заложбите им са недостатъчни и винаги все нещо изпускат, така че отново им коригираш възложения дълг. Казват, че имат компютърни умения, но след като известно време са изпълнявали дълг в тази област, и в това не ги бива. Изглежда, че са добри готвачи, затова ги караш да готвят храна за братята и сестрите. Оказва се, че всички докладват, че ястията, които те приготвят, са или прекалено солени, или твърде безвкусни, и че приготвят или прекалено много, или твърде малко храна. Като виждаш, че не са годни за готвене, уреждаш да проповядват евангелието, но в момента, в който чуят, че ще се присъединят към евангелския екип, те се обезсърчават и си мислят: „Това е. Изтласкан съм встрани и няма надежда да бъда благословен. Няма какво друго да правя, освен да плача“. Тогава, с негативно и потиснато настроение, те пропадат и деградират, и не могат да се съсредоточат върху проповядването на евангелието и свидетелстването за новото Божие дело. Вместо това постоянно си мислят: „Кога ще мога да се върна към работата с текст? Кога отново ще мога да държа главата си високо? Кога отново ще мога да говоря с горното или да участвам във вземането на решения на по-високо ниво? Кога всички отново ще осъзнаят, че съм водач?“. Чакат няколко години, без да бъдат възстановени в длъжност, след което започват да размишляват: „Няма смисъл да вярвам в бог. Аз съм точно като онези хора, които преживяват много неуспехи по пътя към това да станат чиновници в света, нали?“. При мисълта за онези многобройни неуспехи те стават още по-обезсърчени и се чувстват напълно обезкуражени. Те казват: „След всичките тези години на вяра нито веднъж не съм станал голям водач. След като най-накрая успях да служа като ръководител на екип, бях освободен от длъжност и не съм се справял добре и с другите си видове дълг. Наистина имам ужасен късмет — нищо никога не се случва по моя начин. Точно като да се бориш с купища неуспехи по пътя към това да станеш чиновник. Защо божият дом не ме повишава? Статусът и репутацията ми наистина са ударили дъното. Никой дори не си спомня кой съм, а горното никога не ме споменава. Славните ми дни отминаха. Какво да правя с липсата си на успех? Аз толкова много обичам бог, наистина обичам църквата и божия дом, така че защо не съм се радвал на успех? Няма смисъл да вярвам в бог. Наистина исках да осъществя грандиозните си планове тук, в божия дом, да използвам енергията и силните си страни, но бог просто не ме поставя на важни позиции или не ме вижда. Няма смисъл“. Какво имат предвид, като постоянно вдигат шум, че няма смисъл? Имат предвид, че няма смисъл да изпълняват дълга си, да се стремят към промяна на нрава, да слушат истината и да слушат проповеди, да четат Божиите слова и да търсят истините принципи. Тогава за тях какво има смисъл да правят? Да имат официална длъжност, да получат благословии, да изпълнят желанието и амбицията си за благословии, да се перчат на всяка крачка, да им се възхищават и да имат престиж. За тях нищо друго няма смисъл. Когато почувстват, че няма смисъл, когато са обезкуражени, тогава краката им сами ги повеждат към вратата. Искат да напуснат Божия дом, да се оттеглят. Това означава, че са в опасност. Има някои хора, които изпълняват даден дълг, особено тези, които изпълняват незначителен дълг, който ги поставя в чест контакт с невярващи, и някои членове на тази група са с единия крак вътре, а с другия — вън. Какво означава това? Означава, че тези хора могат да се оттеглят по всяко време и ако последната им защитна линия се срине, тогава другият им крак ще направи решителна крачка навън и те напълно ще се откъснат от Божия дом и ще напуснат църквата изцяло. Когато става въпрос за коригиране на възложения им дълг, неща като това къде са преместени, какъв дълг изпълняват, дали дългът удовлетворява личните им желания, дали им позволява да бъдат уважавани и каква е позицията и рангът на новия им дълг — тези хора свързват всичко това с намерението и желанието си да получат благословии. Въз основа на отношението и възгледа, които антихристите таят към коригирането на възложения им дълг, къде се крие техният проблем? Голям проблем ли е това, или не? (Голям е.) Какъв е проблемът? (Те свързват нормалното коригиране на възложения им дълг със статуса си в църквата и с това дали могат да получат благословии или не. Когато възложеният им дълг е коригиран, вместо да приемат и да се подчинят на подредбите в Божия дом, те смятат, че губят статуса си и че вече не могат да получат благословии, и тогава чувстват, че няма смисъл да вярват в Бог и искат да напуснат Божия дом.) Най-голямата им грешка тук е, че свързват коригирането на възложения им дълг с получаването на благословии. Това е абсолютно последното нещо, което е трябвало да направят. Всъщност между двете изобщо няма връзка, но тъй като сърцата на антихристите са изпълнени с желанието да получат благословии, какъвто и дълг да изпълняват, те ще го свържат с това дали могат да получат благословии или не, което означава, че е невъзможно да изпълняват добре дълг и може само да бъдат разкрити и отстранени. Това означа, че те просто сами си създават проблеми и поемат по гибелен път.

Как трябва да се отнасяш към въпроса за изпълнението на дълга си? Трябва да имаш правилното отношение, което е предпоставка за доброто изпълнение на дълга ти. Какъв дълг е подходящ за теб, трябва да се основава на твоите силни страни. Ако понякога дългът, който ти е възложен от църквата, не е нещо, в което си добър, или не е нещо, което искаш да правиш, можеш да повдигнеш въпроса и да го разрешиш чрез общуване. Но ако можеш да изпълняваш дълга и това е дълг, който трябва да изпълняваш, а не искаш да го правиш само защото се страхуваш от страдание, тогава проблемът е в теб. Ако си готов да се подчиниш и можеш да се опълчиш на плътта си, тогава може да се каже, че си относително разумен. Ако обаче винаги се опитваш да пресмяташ кой дълг е по-престижен и приемаш, че някой дълг ще накара другите да те гледат отвисоко, това доказва, че имаш покварен нрав. Защо си толкова предубеден в разбирането си за дълга? Нима можеш да изпълняваш добре даден дълг, ако си го избрал въз основа на собствените си идеи? Това не е непременно вярно. Най-важното тук е да разрешиш проблема с покварения си нрав, а ако не го направиш, няма да си способен да изпълняваш добре дълга си, дори да е такъв, който ти харесва. Някои хора изпълняват без принципи дълга си и изпълнението на дълга им винаги се основава на собствените им предпочитания, така че те никога не са способни да разрешат трудностите, винаги се претупват всеки дълг, който изпълняват, и в крайна сметка биват отстранени. Може ли такива хора да бъдат спасени? Трябва да избереш дълга, който е подходящ за теб, да го изпълняваш добре и да умееш да търсиш истината, за да разрешиш проблема с покварения си нрав. Едва тогава ще си способен да навлезеш в истината реалност. Ако винаги се стремиш към плътски удобства и се стараеш да изглеждаш добре в дълга си, няма да си способен да изпълняваш дълга си добре. Ако не си способен да изпълняваш добре никакъв дълг, тогава ще трябва да бъдеш отстранен. Някои хора са недоволни, независимо какъв дълг изпълняват, винаги възприемат дълга си като временен, нехайни са и не търсят истината, за да разрешат проблема с покварения нрав, който разкриват. В резултат на това те изпълняват дълга си в продължение на няколко години, без да придобият никакво навлизане в живота. Те стават полагащи труд и биват отстранени. Не са ли си го причинили сами? Злите хора и антихристите никога нямат правилното отношение към дълга си. Какво си мислят, когато възложеният им дълг бъде коригиран? „Мислиш ли, че съм просто обслужващ? Когато ме използваш, ме караш да ти служа, а когато приключиш с мен, просто ме отпращаш надалеч. Добре, аз няма да служа така! Искам да бъда водач или работник, защото това е единствената уважавана работа тук. Ако не ми позволиш да бъда водач или работник, а все още искаш да полагам труд, можеш просто да забравиш за това!“. Що за отношение е това? Покоряват ли се? На каква основа подхождат към коригирането на възложения им дълг? На основата на избухливост, на собствените си идеи и на покварения си нрав, нали? И какви са последствията от такъв подход? На първо място, ще са способни ли да бъдат предани и искрени в следващия си дълг? Не, няма да са способни. Ще имат ли положително отношение? В какво състояние ще бъдат? (В състояние на униние.) Каква е същността на унинието? Това е антагонизъм. И какъв е крайният резултат от антагонистичното и унило настроение? Може ли някой, който се чувства така, да изпълнява добре дълга си? (Не.) Ако някой е винаги негативен и антагонистичен, годен ли е да изпълнява дълг? Какъвто и дълг да върши, не може да го върши добре. Това е порочен кръг и няма да завърши добре. Защо е така? Такива хора не са на добър път. Те не търсят истината, не са покорни и не могат правилно да разберат отношението и подхода на Божия дом към тях. Това е беда, нали? Това е напълно подходяща корекция на възложения им дълг, но антихристите казват, че тя се прави, за да ги измъчват, че с тях не се отнасят като с човешки същества, че на Божия дом му липсва любов, че с тях се отнасят като с машина, викат ги, когато са необходими, а след това ги изритват настрана, когато не са. Не е ли това изопачен довод? Има ли съвест или разум някой, който казва подобно нещо? Той няма човешка природа! Той изопачава едно напълно правилно нещо. Той превръща една напълно правилна практика в нещо негативно — не е ли това нечестивостта на антихриста? Може ли някой, който е толкова нечестив, да разбере истината? Категорично не. Това е проблемът на антихриста. Каквото и да му се случи, той ще мисли за него по изопачен начин. Защо мисли по изопачен начин? Защото неговата природа същност е толкова нечестива. Природата същност на антихриста е предимно нечестива, последвана от неговата жестокост, и това са основните му характеристики. Нечестивата природа на антихристите им пречи да разбират правилно каквото и да било и вместо това те изопачават всичко, стигат до крайности, впускат се в дребнави спорове и не могат да се справят правилно с нещата или да търсят истината. След това те активно отвръщат на удара и търсят отмъщение, дори разпространяват представи и дават воля на негативността, като подстрекават и въвличат други, за да смущават делото на църквата. Тайно разпространяват някои оплаквания, осъждат начина, по който се отнасят с хората в Божия дом, някои от неговите управленски правила, начина, по който някои водачи вършат нещата, и заклеймяват тези водачи. Какъв е този нрав? Той е жесток. Антихристите не само се съпротивляват и проявяват непокорство, но и въвличат още повече хора, които да проявяват непокорство заедно с тях, да застанат на тяхна страна и да ги насърчават. Такава е природата същност на антихриста. Той не може дори да се отнася правилно към простата корекция на възложения му дълг или да я приеме и да ѝ се покори здравомислещо. Вместо това той вдига шум и поднася различни оправдания за себе си, някои от които са непристойни и предизвикват отвращение и омраза у другите. След като разпространят някои заблуди и ереси, антихристите ще се опитат да спасят положението в своя полза и да накарат другите да им повярват. Ако тези мерки не успеят, ще могат ли антихристите да се върнат назад? Ако не могат да продължат по този път, ще могат ли да търсят истината? Ще притежават ли някакво желание да се покаят? Категорично не. Те ще кажат: „Ако ми попречиш да получа благословии, аз ще попреча на всички вас да ги получите! Ако не мога да получа благословии, ще спра да вярвам!“. В миналото съм говорил за това как антихристите са напълно неразумни. Природата същност зад тази неразумност е, че тези хора са изключително нечестиви и жестоки. Точката, по която разговаряме сега, са проявленията и разкриванията, които напълно показват тази природа същност, и това е най-истинското доказателство за тази природа същност. Някои от тези хора се ядосват, ако възложеният им дълг бъде коригиран дори веднъж, а някои от тях, след като са били премествани няколко пъти и са преминавали от един дълг на друг, не са способни да изпълняват добре нито един от тях и в крайна сметка смятат, че нямат надежда да получат благословии, и искат да се оттеглят. Накратко казано, независимо как се коригира възложеният им дълг, ако настъпят някакви корекции, тези хора ще ги анализират, преценяват и обмислят в сърцата си, и ще се успокоят само ако установят, че корекциите не са свързани с получаването на благословии. Щом установят, че корекциите имат и най-малката връзка с получаването на благословии или засягат надеждата им да получат благословии, те веднага ще се надигнат в непокорство, като разкриват своята природа същност. Ако не успеят в това непокорство и бъдат разобличени и отхвърлени, те ще си подготвят извънредни планове и ще напуснат Божия дом решително и без колебание, като вече няма да вярват, че има Бог, и вече няма да признават, че вярват в Бог. Ежедневният им живот веднага ще се промени и всяко подобие на вярващ в Бог изчезва от тях. Веднага ще възобновят пиенето, пушенето, носенето на необичайни дрехи и тежък грим и ще се обличат предизвикателно. Тъй като не са могли да се наслаждават на тези неща като вярващи в Бог, ще се втурнат да наваксат това изгубено време. Когато обмислят да се оттеглят, веднага ще се замислят за следващата си стъпка, за това как могат да работят усилено в света, за да напреднат, да намерят място за себе си и да живеят добър живот, както и за това, къде се намира пътят им. Скоро ще намерят изход за себе си, ще намерят място за себе си сред тези зли тенденции и в този зъл свят и ще определят какво ще правят, било то бизнес, политика или друго начинание, което ще им позволи да живеят по-добър живот от другите, ще им донесе щастие и радост до края на живота им, ще осигури повече удобство за плътта им, ще им позволи да се наслаждават напълно на живота и да се отдават на развлечения и отдих.

Когато един антихрист е кастрен и когато възложеният му дълг е коригиран, това, за което мисли, е получаването на благословии, които са много тясно свързани с него. Когато си мисли, че не му е останала надежда за това, той ще поиска да се оттегли, да си тръгне от Божия дом и ще поиска да се върне към живота на невярващ. Въз основа на това е очевидно, че природата същност на човека е изключително важна, така че не са ли също много важни стремежът и изборът му? Това е само разликата в една мисъл: едно правилно решение, и ти може да продължиш да приемаш Божието спасение, докато един грешен избор може да те превърне в невярващ за миг, в човек, който няма нищо общо с Божия дом, с Божието дело или с дълга си. Само една мисъл, един-единствен момент или едно малко нещо може напълно да промени съдбата на някого. Един случаен избор, една случайна малка мисъл или проста гледна точка може да промени съдбата на човека и може да определи къде ще се озове в следващия момент. Когато хората не са се сблъсквали с никакъв проблем, когато не са се изправяли пред никакво решение, те смятат, че разбират много истини, че притежават духовен ръст и че могат да останат непоколебими. Но когато се изправиш пред решение, пред голям принцип или пред голям проблем, това, което всъщност избираш, какво е отношението ти към Бог и каква е твоята гледна точка и отношението ти към въпроса, ще определят съдбата ти и дали ще останеш, или ще си тръгнеш. Изборът, който антихристите са склонни да правят, и най-дълбоките им субективни желания в сърцата им са все в противоречие с истината. В тези неща няма покорство, а само антагонизъм, тук няма истина или човешка природа, а само покварен човешки нрав и човешки заблуди, и ереси. Тези неща често ще пораждат мисли, като например да напуснат Божия дом и да се потопят в зли тенденции и във всеки един момент могат да ги накарат да си помислят: „Ако нямам надежда да бъда благословен, защо да не напусна Божия дом? Ако случаят е такъв, няма да продължа да вярвам или да изпълнявам дълга си. Ако така се отнася с мен божият дом, тогава вече няма да признавам, че има бог“. Тези възмутително бунтовни мисли, тези ереси и заблуди, тези нечестиви идеи често присъстват и се задържат в сърцето на антихриста. Ето защо, дори да не се оттеглят по средата на пътя си на следване на Бог, за тях е много трудно да извървят пътя до самия край и повечето от тях ще бъдат премахнати и отлъчени от църквата поради голямото зло, което са извършили, и прекъсванията и смущенията, които са причинили. Дори да могат да се насилят да издържат до края, всъщност от природата същност на антихристите можем да видим, че е неизбежно да се оттеглят от църквата. Дори могат да си мислят дълбоко в себе си: „В никакъв случай не мога да загърбя божия дом. Дори да имам такива мисли, не мога да напусна. Ще остана тук даже до смъртта си. Ще се държа за божия дом, ще следвам бог до края“. Независимо че субективната им воля ги принуждава да не напуснат Божия дом и че настояват, че трябва да останат в субективната си воля, в крайна сметка им е съдено да бъдат отритнати от Бог и да напуснат Божия дом по собствена воля, защото изпитват неприязън към истината и са нечестиви до крайност.

III. Отношението на антихристите към това да бъдат освободени от длъжност

Току-що разговаряхме за две от проявленията на антихристите: едното е, когато се сблъскват с кастрене, а другото е, когато се правят корекции във възложения им дълг. Фокусът на нашето общение беше върху това какво е отношението на антихристите, когато ги сполетят подобни неща и какви решения вземат. Разбира се, независимо каква е гледната точка и отношението на антихриста, когато е кастрен или когато възложеният му дълг е коригиран, той винаги свързва тези неща с това дали ще получи благословии, или не. Ако е сигурен, че няма да бъде благословен, че няма никаква надежда, тогава естествено ще се оттегли. За обикновения човек, за някого, който няма никакви амбиции или желания, нито кастренето, нито коригирането на възложения му дълг всъщност са голяма работа. Нито едното, нито другото ще му окаже голямо влияние. Не са му отнели правото да върши дълг, нито надеждата му за спасение, така че обикновеният човек няма нужда да реагира прекомерно, да се страхува или да се огорчава, или да започва да прави извънредни планове. При антихриста обаче не е така. Той възприема тези неща като много сериозни въпроси, защото ги свързва с това да бъде благословен, и това в крайна сметка поражда у него всякакви бунтовни мисли и поведения, които на свой ред пораждат идеи и планове за оттегляне, за изоставяне на Бог. У антихристите може да се породи идеята за оттегляне дори когато ги сполетят такива изключително обикновени неща. И така, човек, който има статус и отговаря за важна работа в Божия дом, какво отношение би имал, когато е изправен пред освобождаване от длъжност? Как би се справил с това и какъв избор би направил? Такива неща са още по-показателни. За един антихрист статусът, властта и престижът са най-важните видове интереси и неща, които той отъждествява със собствения си живот. Ето защо, когато един антихрист е освободен от длъжност, когато загуби титлата си „водач“ и вече няма статус — което означава, че е загубил властта и престижа си, че вече няма да се ползва от специалното отношение да бъде уважаван, подкрепян и гледан с възхищение — като антихрист, който възприема статуса и властта като самия живот, той счита това за абсолютно неприемливо. Когато антихристът е освободен от длъжност, първата му реакция е сякаш го е поразила мълния, сякаш небето се е сринало и светът му се е срутил. Нещото, на което е можел да възлага надеждите си, го няма, както и шансът му да живее с всички предимства на статуса, заедно с устрема, който го кара да вилнее, като върши злини. Именно това е най-неприемливото за него. Първата му мисъл е: „Сега, когато статусът ми го няма, как ще ме гледат хората? Какво ще си помислят за мен братята и сестрите от родния ми град? Как ще ме гледат всички, които ме познават? Ще ми се подмазват ли все така? Ще бъдат ли толкова приятелски настроени към мен? Ще продължат ли да ме подкрепят на всяка крачка? Ще ме следват ли още? Ще се грижат ли все така за всичко, от което се нуждая в живота си? Когато говоря с тях, ще продължат ли да бъдат учтиви и да ме посрещат с усмивка? Как ще се справям без статуса си? Как ще вървя по пътя, който предстои? Как мога да си извоювам място сред другите хора? Сега, когато съм загубил статуса си, не означава ли това, че имам по-малко надежда да бъда благословен? Ще мога ли да придобия велики благословии? Ще получа ли някакви големи награди или голям венец?“. Когато си мисли, че надеждите му да бъде благословен са унищожени или че са сериозно намалели, сякаш главата му ще се пръсне, сякаш удрят сърцето му с чук и го боли все едно го режат с нож. Когато е напът да загуби благословията да влезе в небесното царство, за което е копнеел ден и нощ, това му се струва като ужасна новина, появила се от нищото. Да нямаш никакъв статус за антихриста е същото като да нямаш никаква надежда да бъдеш благословен и той се превръща в ходещ труп, тялото му става като празна черупка, лишено от душа, без нищо, което да напътства живота му. Той няма надежда и нищо, което да очаква. Когато антихристът е изправен пред разобличаване и освобождаване от длъжност, първото, което му идва наум, е, че е загубил всякаква надежда да бъде благословен. И така, в този момент той просто ще се откаже ли? Ще бъде ли готов да се покори? Ще използва ли този шанс, за да се откаже от желанието си за благословии, да се откаже от статуса, доброволно да бъде обикновен последовател и с радост да полага труд за Бог и да върши добре дълга си? (Не.) Може ли това да бъде повратна точка за него? Дали тази повратна точка ще го накара да се развие в добра посока и по положителен начин, или ще го накара да се развие в по-лоша посока и по негативен начин? Въз основа на природата същност на антихриста е очевидно, че освобождаването му от длъжност в никакъв случай не е началото на отказа му от желанието за благословии, нито е началото на това да обича и да търси истината. Вместо това той ще работи още по-усърдно, за да се бори за възможността и надеждата да бъде благословен. Той ще се вкопчи във всяка възможност, която може да му донесе благословии, която може да му помогне да се завърне на сцената и да му позволи да си възвърне статуса. Ето защо, когато е изправен пред освобождаване от длъжност, освен че е разстроен, разочарован и враждебен, антихристът ще се бори със зъби и нокти срещу това да бъде освободен от длъжност и ще се стреми да преобърне ситуацията, да я промени. Заради запазването на надеждата си да бъде благословен и за да запази статуса, престижа и властта си в същото състояние, той се бори с всички сили. Как се бори? Като се опитва да се защитава, като се оправдава, намира извинения и разказва как е направил онова, което е направил, какво го е накарало да сгреши, как е стоял буден цяла нощ, за да помага на другите и да разговаря с тях, и какво е причинило небрежността му по този въпрос. Той ще изясни и обясни напълно всяка част от този въпрос, за да може да спаси положението и да избегне нещастието да бъде освободен от длъжност.

В какви ситуации и по какви въпроси антихристите са най-склонни да свалят маската и да разкрият своята сатанинска природа? Именно когато биват разобличавани и освобождавани от длъжност, тоест когато загубят статуса си. Основното проявление, което антихристите демонстрират е, че правят всичко възможно, за да се оправдаят и прибягват до извъртане. Независимо как разговаряш с тях за истината, те се съпротивляват и отказват да приемат това, което казваш. Когато са изправени пред това, че Божиите избраници разобличават всичките факти за злодеянията им, те изобщо не ги признават, като се страхуват, че ако го направят, ще бъдат признати за виновни и ще бъдат премахнати или отлъчени. Докато отказват да признаят обвиненията, отправени срещу тях, те дори прехвърлят грешките и отговорностите си върху раменете на други хора. Този факт е достатъчно показателен, че антихристите никога не приемат истината, не признават грешките си и не опознават себе си истински, което още повече доказва, че тяхната природа е надменна и самоправедна, че изпитва неприязън към истината, мрази истината и изобщо не приема истината, и затова те не подлежат на спасение. Онези, които са с поне малко човешка природа и малко разум могат да признаят и да приемат собствените си грешки, да сведат глави, когато са изправени пред фактите, и да изпитат съжаление за злините, които са извършили. Антихристите обаче са неспособни на това. Това показва, че антихристите изобщо не притежават никаква съвест или разум и че са напълно лишени от човешка природа. В сърцата си антихристите винаги съпоставят това колко висок или нисък е статусът им с това колко големи или малки ще бъдат благословиите им. Независимо дали е в Божия дом или в която и да е друга група, за тях статусът и класата на хората са разграничени, както и крайните им изходи. Колко висок е нечий статус и колко власт притежава в Божия дом в този живот е равносилно на величината на благословиите, наградите и венеца, които ще получи в идния свят — тези неща са свързани. Има ли основание тази гледна точка? Бог никога не е казвал това, нито някога е обещавал нещо подобно, но именно такова е мисленето, което възниква у антихриста. Засега няма да се задълбочаваме в причините, поради които антихристите имат такива мисли. Що се отнася до тяхната природа същност обаче, те са родени с любов към статуса, и също така се надяват да имат изтъкнат статус и висок престиж в този живот, да упражняват власт и искат да продължат да се наслаждават на всичко това в идния свят. И така, как ще постигнат всичко това? В мислите на антихристите те ще постигнат това, като вършат някои неща, на които са способни, и неща, които искат и обичат да правят, докато имат статус, власт и престиж в този живот, и след това ще разменят тези неща за бъдещи благословии, венци и награди. Това е философията на антихристите за светските отношения и това е начинът, по който те вярват в Бог, и гледната точка, която имат във вярата си в Бог. Техните мисли, възгледи и начинът, по който вярват в Бог, нямат абсолютно нищо общо с Божиите слова и обещания — те са напълно несвързани. Кажете Ми, не са ли тези антихристи малко зле с главата? Не са ли изключително нечестиви? Те пренебрегват и отказват да приемат всичко, което казват Божиите слова, смятат, че начинът, по който мислят, и начинът, по който вярват в Бог, са правилни, и намират удоволствие в това, като се наслаждават и се възхищават на себе си. Те не търсят истината, нито проучват дали Божиите слова казват такива неща или дали Бог е дал такива обещания. Антихристите приемат за даденост, че са вродено по-умни от другите хора, вродено мъдри, талантливи и силно надарени. Те смятат, че трябва да бъдат изтъкнатата фигура сред другите хора, че трябва да бъдат шефът, че другите трябва да им се възхищават, че трябва да притежават власт, че трябва да управляват другите, сякаш всички вярващи в Бог трябва да бъдат управлявани от тях и всички трябва да съществуват, за да ги водят те. Това са все неща, които те искат да придобият в този живот. Те също така искат да получат благословии, които другите хора не могат да получат в идния свят, и това те считат за нещо естествено. Това, че антихристите имат такива мисли и възгледи, не ги ли прави доста безсрамни? Не са ли те донякъде глухи за разума? На какво основание мислиш по този начин? На какво основание искаш да се ползваш с високото уважение на другите? На какво основание искаш да управляваш другите? На какво основание искаш да имаш власт и да си на висока позиция сред хората? Бог ли е предопределил тези неща или ти притежаваш истината и човешката природа? Пригоден ли си да утвърждаваш статуса си и да водиш другите само защото имаш някакво образование и знания, и защото си донякъде висок и изглеждаш добре? Това ли те прави пригоден да издаваш заповеди? Това ли те прави пригоден да контролираш другите хора? Къде в Божиите слова Той казва: „Ти си привлекателен, притежаваш силни страни и дарби, и затова трябва да водиш другите хора и да имаш постоянен статус“? Дал ли ти е Бог тази власт? Предопределил ли е Бог това? Не. Когато братята и сестрите те избират за водач или работник, дават ли ти те статус? Нима това е благословия, която заслужаваш в този живот? Някои хора тълкуват възползването от тези неща като получаване на стократно повече в този живот и смятат, че щом имат статус и власт, и могат да издават заповеди и да управляват много хора, трябва да бъдат заобиколени от свита последователи и винаги да има хора, които да им служат и да се въртят около тях, където и да отидат. На какво основание искаш да се наслаждаваш на тези неща? Братята и сестрите те избират за водач, за да можеш да вършиш този дълг. Не те избират, за да можеш да подвеждаш хората, да бъдеш високо ценен и гледан с възхищение от братята и сестрите, а още по-малко, за да можеш да упражняваш власт и да се наслаждаваш на предимствата на статуса. Вместо това те избират, за да можеш да вършиш дълга си в съответствие с работните подредби и с истините принципи. Освен това Бог не е предопределил, че някой, избран от братята и сестрите за водач, не може да бъде освободен от длъжност. Мислиш ли, че си човек, който е използван от Светия Дух? Мислиш ли, че никой не може да те освободи от длъжност? И какво лошо има в това да те освободят от длъжност? Ако не си отлъчен, то е, защото те съжаляват и ти се дава шанс да се покаеш, но ти все още не си доволен. За какво спориш? Ако искаш да се оттеглиш и да не вярваш повече в Бог, защото надеждите ти да бъдеш благословен са разбити, тогава давай, оттегли се! Мислиш ли, че Божият дом не може да се справи без теб? Че без теб светът ще спре да се върти? Че без теб делото на Божия дом не може да бъде извършено? Е, сгрешил си! Загубата на никой човек няма да спре света да се върти или слънцето да изгрява — само Бог е незаменим, а не който и да е човек — делото на църквата ще продължи да се извършва както обикновено. Ако някой си мисли, че църквата не може без него и че Божият дом не може без него, не е ли той антихрист? Свикнал си да се наслаждаваш на предимствата на статуса, нали? Свикнал си да се наслаждаваш на това другите да те гледат с възхищение, да те ценят високо и да ти се подмазват, нали? По какъв начин си пригоден да се наслаждаваш на това другите да те гледат с възхищение? По какъв начин си пригоден другите да те посрещат с усмивки? Искаш ли също така хората да ти се покланят и да те почитат? Ако е така, не означава ли това, че си напълно безсрамен? Когато някои хора бъдат освободени от дълга им, те се разстройват повече и страдат повече, отколкото ако им е починал член на семейството. Те разравят всичко и спорят с Божия дом, сякаш никой друг не би могъл да води църквата, сякаш те са единствените, които са подкрепяли църковното дело досега — това е голяма грешка. Това, че Божиите избраници не изоставят Бог, е резултат, постигнат от Божиите слова, и те посещават събирания и живеят църковен живот, защото вярват в Бог и имат истинска вяра в Бог. Това не е случаят, в който Божиите избраници остават непоколебими и посещават събиранията нормално, защото тези хора са разбрали истината и са ги поили добре. Църковните водачи се сменят отново и отново, много лъжеводачи и лъжеработници биват освободени от длъжност, а Божиите избраници посещават събиранията и ядат и пият Божиите слова както обикновено — това няма абсолютно нищо общо с тези лъжеводачи и лъжеработници. Какъв е смисълът да изтъкваш тези аргументи? Не изтъкваш ли просто абсурдни и объркани аргументи? Ако наистина притежаваш истината реалност и си разрешил много от проблемите на Божиите избраници с навлизането в живота, тогава Божиите избраници ще знаят това в сърцата си. Ако не притежаваш истината реалност и не можеш да разговаряш за истината, за да разрешаваш проблеми, тогава нормалното развитие на църковното дело няма нищо общо с теб. Има толкова много лъжеводачи и лъжеработници, които, щом като бъдат освободени от длъжност, продължават да се оправдават, сякаш са допринесли толкова много за църквата, когато всъщност не са свършили никаква реална работа и нормалният ред на църковния живот не е бил запазен чрез тяхното обслужване. Без тях Божиите избраници продължават да посещават събиранията нормално и да вършат дълга си както обикновено. Ако не притежаваш истината реалност и не можеш да вършиш никаква реална работа, тогава трябва да бъдеш освободен от длъжност, за да се предотврати по-нататъшното ти влияние и забавяне както на църковното дело, така и на навлизането на Божиите избраници в живота. Божият дом няма да използва лъжеводач или лъжеработник като теб — нима си помисли, че Божият дом няма властта да те освободи от длъжност? Направил си такава бъркотия в работата си, причинил си такива неприятности и такива големи загуби на църковното дело, накарал си Горното да се тревожи толкова много, използването ти е толкова обезпокояващо и кара хората да изпитват такова отвращение, неприязън и омраза. Ти си толкова глупав, невеж и упорит и не заслужаваш дори да бъдеш кастрен, така че Божият дом иска да те изгони, незабавно да те отстрани и да приключи с въпроса. И въпреки това ти все още искаш Горното да ти даде още един шанс да продължиш да бъдеш водач? Забрави! Когато става въпрос за лъжеводачи и антихристи, които са без съвест и разум и които вършат зло и причиняват смущения, щом като бъдат отстранени, те са отстранени завинаги. Ако можеш да вършиш реална работа, тогава ще бъдеш използван. Ако не можеш да вършиш реална работа и освен това вършиш зло и причиняваш смущения, тогава ще бъдеш отстранен незабавно — това е принципът на Божия дом за използване на хората. Някои антихристи не отстъпват и казват: „Вие ме освобождавате от длъжност, защото не върша реална работа — защо не ми дадете шанс да се покая?“. Не е ли това изопачен аргумент? Ти си освободен от длъжност, защото си извършил много зло, и си освободен от длъжност само след като си бил кастрен толкова много пъти и все още категорично отказваш да се покаеш, така че какви други аргументи можеш да изтъкнеш? Ти се стремеше към слава, придобивки и статус и не извърши реална работа, доведе църковното дело до застой и имаше натрупани толкова много проблеми, а ти не се справи с тях — колко много трябваше да се тревожи Горното заради теб? Докато Горното те подкрепяше и ти помагаше в работата ти, ти вършеше неща задкулисно, вършеше толкова много неща, които са в нарушение на принципите, неща, които не са годни да се видят, зад гърба на Горното, своеволно харчеше Божиите приношения, за да купуваш толкова много неща, които не биваше да купуваш, като нанесе толкова много щети на интересите на Божия дом и докара такова голямо бедствие на църковното дело! Защо никога не говориш за тези злодеяния? Когато Божият дом иска да те освободи от длъжност, ти казваш напълно безсрамно: „Може ли да ми дадете още един шанс?“. Трябва ли Божият дом да ти даде още един шанс, за да можеш да продължиш да вилнееш и да вършиш злини? Не си ли лишен от всякакво чувство за срам, за да искаш от Божия дом да ти даде още един шанс? Може ли да ти се даде още един шанс, когато изобщо не познаваш собствената си природа, а още по-малко имаш разкаяние в сърцето си? Такива хора нямат срам, те са мъртви за срама и са зли хора и антихристи!

Някои водачи и работници изобщо не могат да вършат реална работа, и след като известно време са били напътствани и подпомагани от Горното, пак не могат да я вършат. Те не могат да се справят добре дори с работата по общите дела и това показва, че са твърде лишени от заложби. Горното трябва също така да прави редовни запитвания и проверки на всички аспекти на работата и да иска братята и сестрите своевременно да докладват за всякакви проблеми. Горното трябва също така да извършва щателна проверка, да дава напътствия и да разговаря за принципите по отношение на всички аспекти на работата. След като Горното приключи с разговора за принципите, някои хора все още не знаят как да вършат нещата и ги вършат зле, а някои дори вилнеят и вършат злини. Независимо каква работа вършат, те никога не се обръщат към Горното, никога не докладват за никакви проблеми на Горното, а вместо това просто вършат неща задкулисно — какъв е този проблем? Каква е природата на тези хора? Обичат ли те истината? Струва ли си да бъдат развивани? Заслужават ли все още да бъдат водачи и работници? Първо, те не търсят, преди да направят нещо, второ, не изготвят никакви доклади, докато го правят; и трето, не дават обратна връзка, след като са го направили. Те се държат толкова позорно и все пак не искат да бъдат освободени от длъжност, и не отстъпват, след като са били освободени от длъжност — не са ли тези хора непоправими? Кажете Ми, не са ли повечето хора, на които не може да се помогне, напълно безсрамни и глухи за всякакъв разум? Те не вършат нищо добре, мързеливи са и се отдават на удобството. Когато вършат някаква работа, те просто си мърдат устата, за да издават заповеди, и след като ги изрекат, не правят нищо друго. Те никога не надзирават, не проверяват и не проследяват работата, и изпитват антипатия и негодувание към всеки, който прави тези неща, и искат да накарат този човек да страда — не са ли това класически антихристи? Това е позорът на антихристите. Те не знаят какви са, държат се толкова позорно и все още искат да бъдат благословени, все още искат да се съревновават за превъзходство с Божия дом и с Горното, и все още искат да спорят — не си ли търсят смъртта, като правят това? Когато такива боклуци бъдат освободени от длъжност, те са много възмутени и вироглави. Те наистина са безсрамни и без дори капка разум! Когато вършат дълга си, те вилнеят и вършат злини, прекъсват и смущават църковното дело, а когато бъдат освободени от длъжност, не само че отказват да признаят собствените си грешки, но и прехвърлят отговорността на раменете на други и търсят някой друг, който да поеме вината вместо тях, като казват: „Те направиха това нещо и аз не съм единственият отговорен за онова другото. Всички обсъдихме този въпрос заедно и не аз бях този, който пое ръководството“. Те не поемат никаква отговорност, сякаш като поемат отговорност, ще бъдат заклеймени и отстранени и напълно ще загубят всякаква надежда да бъдат благословени. Затова те по-скоро биха умрели, отколкото да признаят грешките си и да приемат, че са пряко отговорни, а вместо това настояват да прехвърлят отговорността на други. Съдейки по тяхната нагласа, те ще се борят с Бог до самия край! Нима това са хора, които приемат истината? Нима това са хора, които приемат Божия съд и наказание? Да си способен да се бориш с Божия дом по този начин показва, че има нещо сериозно нередно в техния нрав. Когато става въпрос за това как те подхождат към грешките си, на първо място, те не търсят истината, и на второ място, те не се самоанализират. Те също така прехвърлят вината, а когато Божият дом ги окачествява по определен начин и ги освобождава от дълга им, те се борят с Божия дом и разпространяват оплакванията и негативизма си навсякъде, където отиват, като се опитват да спечелят съчувствието на Божиите избраници. Те вярват в Бог, но се осмеляват да Му се противопоставят — не си ли търсят смъртта? Тези хора наистина са глухи за всякакъв разум! И какво от това, че са били освободени от дълга им и са загубили статуса си? Те не са били отлъчени и правото им на живот не е било отнето. Те могат да се покаят, да започнат отначало и да се изправят отново там, където са се провалили и са паднали. Антихристите не могат да приемат дори такова просто нещо — тези хора не подлежат на спасение! Разбира се, когато някои антихристи бъдат освободени от длъжност, те неохотно се подчиняват външно и не се държат твърде унило, нито показват враждебност, но означава ли това, че приемат истината и се покоряват на Бог? Не, не означава. Антихристът има нрава и същността на антихрист и именно това го отличава от нормалния човек. Макар привидно да не казва нищо, след като е освободен от длъжност, в сърцето си продължава да се съпротивлява. Той не признава грешките си и, независимо колко време минава, никога няма да е способен истински да опознае себе си. Това отдавна е доказано. Има и още нещо у антихриста, което никога не се променя. Където и да върши нещо, той иска да бъде различен, другите да му се възхищават и да го уважават. Дори да няма легитимен пост и титла като църковен водач или ръководител на екип, той все още иска да бъде с една глава над другите по отношение на своето положение и стойност. Независимо дали може да свърши работата и каква човешка природа или какво житейско преживявание има, той ще измисли всякакви начини и ще положи много усилия да намери възможности да се изтъкне, да си осигури благосклонноста на хората, да спечели сърцата на хората, да ги съблазни и подведе, за да придобие уважението им. Антихристът за какво иска да му се възхищават хората? Дори да е освободен от длъжност, той разсъждава, че „мършавата камила пак е по-голяма от коня“ и че той си остава орел, който лети над кокошките. Това не е ли надменността и самоправедността на антихристите и по какво се различават те? Той не може да се примири с това да бъде без статус, да бъде редови вярващ и обикновен човек, просто добре да върши дълга си, здраво стъпил на земята, да стои на мястото си, или просто да върши добре работата, като показва предаността си и като дава най-доброто от себе си в работата, която му се пада. Тези неща далеч не го удовлетворяват. Той не иска да бъде такъв човек или да върши такива неща. Какво е голямото му въжделение? То е да го уважават, да му се възхищават и да притежава власт. Затова дори да няма конкретна титла пред името му, антихристът ще се бори за себе си, ще се застъпва за себе си, ще се оправдава, като прави всичко възможно, за да се изтъкне от страх, че хората няма да го забележат или че никой няма да му обърне внимание. Ще се нахвърли на всяка възможност да стане по-известен, да повиши престижа си, да накара повече хора да забележат дарбите му и силните му страни, и да покаже, че превъзхожда останалите. Докато върши тези неща, антихристът е готов да плати всяка необходима цена, за да се изтъква и да се хвали, да внуши на всички, че дори да не е водач и да няма статус, той все пак превъзхожда обикновените хора. Тогава антихристът ще е постигнал целта си. Той не иска да е нормален, обикновен човек, а да има власт и престиж и да бъде с една глава над другите. Някои хора казват: „Това е немислимо. Каква е ползата от това да имаш статус, престиж и власт?“. За човек с разум властта и статусът са безполезни и не са неща, към които трябва да се стреми. Но за антихристите, които горят от амбиция, статусът, властта и престижът са жизненоважни. Никой не може да промени тяхната гледна точка и никой не може да промени начина им на живот и целите им на съществуване — това е природата същност на антихристите. Затова, ако видиш човек, който върши дълга си активно и защитава статуса си, когато го има, и все още иска да направи всичко възможно, за да защити собствената си репутация, когато няма статус — такъв човек не подлежи на спасение и той е антихрист до мозъка на костите си.

Преди и след като антихристът бъде освободен от длъжност, когато все още не успява да получи статус, както и властта и престижа, които иска, въпреки че полага редица усилия, той няма да се откаже от статуса и от желанието си за благословии. Няма да остави тези неща настрана и да се обърне, за да се устреми към истината, или да върши дълга си добре, по реалистичен и благопристоен начин. Никога няма да се покае истински за каквото и да е погрешно, което е извършил, а вместо това ще прави многократни оценки, като например: „Ще имам ли някаква надежда да придобия статус в бъдеще? Без статус имам ли някаква надежда да бъда благословен? Ще бъде ли удовлетворено желанието ми за благословии? Какъв ранг заемам в божия дом, в църквата? Къде съм в йерархията?“. Когато стигне до заключението, че няма голям престиж в църквата, че по-голямата част от хората не гледат благосклонно на него и че мнозина дори го използват като негативен пример за поука, той чувства, че престижът му в църквата е напълно съсипан, че няма подкрепата на повечето хора и не може да бъде одобрен отново от повечето хора, и че надеждата му да бъде благословен практически не съществува. Когато види всичко това, когато стигне до тези заключения в оценката си, неговата мисъл и отношение все още няма да бъдат да се откаже от собствените си намерения и желания и да се покае истински пред Бог, или да се посвети изцяло на това да полага труд за Бог и да върши дълга си предано. Не това е в ума му — тогава какво е? „Тъй като няма да постигна въжделенията си или няма да имам някакъв статус в Божия дом, в църквата, тогава защо да продължавам да следвам този път без изход? Хората могат да се възползват от промяната на местоположението. Нещата може наистина да се оправят за мен, ако отида на друго място. Защо да не се махна от това място, което ми разби сърцето? Защо да не напусна това място, където не мога да осъществя въжделенията си, където е трудно да постигна въжделенията си?“. Когато антихристът мисли за тези неща, не означава ли това, че е напът да напусне църквата? Искате ли някой такъв да напусне или да остане? Трябва ли да го убеждават да остане? (Не бива да го убеждават и той няма да остане, дори хората да се опитат да го убедят.) Никой не може да го накара да остане — това е вярно. Каква е причината за това? В крайна сметка антихристите не обичат истината, така че престоят в Божия дом просто ще им причини болка. Би било като да се опитваш да накараш една проститутка, една развратница да помага на съпруга си и да възпитава децата си, да бъде добродетелна жена, добра съпруга и мила майка. Може ли тя да направи тези неща? (Не.) Това е въпрос на природа. Така че, ако видиш, че един антихрист иска да се оттегли, каквото и да правиш, не се опитвай да го убеждаваш в противното, освен ако има определена ситуация, в която той казва: „Въпреки че съм антихрист, искам да полагам труд за божия дом. Ще се насиля да не върша никакво зло и ще се опълча на Сатана“. В такъв случай трябва ли да бъде прогонен като муха? (Не.) В такъв случай можем да оставим нещата да следват естествения си ход, но трябва да се приложи една процедура: повече хора трябва да надзирават този антихрист и да бдят над него и при първия признак на неприятност, като например той да иска да извърши зло, той трябва бързо да бъде премахнат. Ако не може да понесе да бъде надзираван и наблюдаван от другите и се чувства малтретиран и не желае да полага труд, тогава как трябва да се отнасяте към такъв човек? Трябва да му помогнеш по пътя му и да кажеш: „Ти си талантлив и трябва да излезеш в невярващия свят и да осъществиш грандиозните си планове. Ти си твърде голяма риба за този вир, църквата не е за теб. Тук не можеш да разпериш криле. Тази работа е недостойна за твоите таланти. Ако се върнеш в света, тогава може би ще бъдеш повишен, ще спечелиш много пари и ще станеш богат. Може би ще станеш знаменитост!“. Бързо го насърчи да напусне. Ако се стреми към богатство и статус и жадува за предимствата на статуса, тогава го остави да се върне в света, за да работи и да печели пари, след това да стане чиновник и да се наслаждава на живота си в плътта. Някои може би ще попитат дали такова отношение към тях не е отношение без любящо сърце. Всъщност, дори да не им казваш такива неща, антихристите ще си мислят в сърцето: „Хм, повишен един ден, а след това освободен от длъжност на следващия. Дават ми статус, но ме наблюдават, надзирават и кастрят — каква болка е това! Не е трудно за мен да намеря този вид статус и ако не вярвах в бог, досега щях да съм богат и да съм се издигнал по социалната стълбица в света, щях да бъда поне кадрови служител на градско ниво. Роден съм да бъда чиновник. Аз съм изключителен, независимо какво правя в света, правя всичко добре, мога да си създам име във всеки сектор и съм предприемчив“. Дори да не им казваш такива неща, те ще казват такива неща и затова трябва бързо да кажеш някои приятни за ухото думи, които те искат да чуят, и да ги насърчиш бързо да напуснат църквата — това ще е от полза за всички. Антихристите се стремят към статус, власт и престиж. Те не искат да бъдат обикновени хора, а вместо това винаги искат да бъдат с една глава над другите, докато накрая не съсипят репутацията и положението си и не бъдат прокълнати от Бог. И така, вие готови ли сте да бъдете обикновени хора? (Да.) Да бъдеш обикновен човек всъщност е смислено. Да не се стремиш към слава и придобивки, а вместо това да се задоволяваш с реалния живот, да живееш с мир и радост, да си здраво стъпил на земята — това е правилният път в живота. Ако някой винаги иска да бъде по-висш и да бъде с една глава над другите, то това е все едно да се пече на огън и да се пъха в месомелачка — той си търси белята. Защо има такива чувства? Да бъдеш с една глава над другите добро нещо ли е? (Не, не е.) Не е добро нещо. И въпреки това антихристите настояват да изберат този път. Каквото и да правите, не следвайте този път!

Когато един обикновен покварен човек все още няма основа във вярата си в Бог, когато не е развил истинска вяра в Бог, той има малко вяра или духовен ръст. Когато такъв човек се сблъска с неуспех, той ще си мисли лошо за себе си и ще си мисли, че Бог не го обича, че го ненавижда. Виждайки, че се удря в стена и се проваля на всяка крачка, неспособен да удовлетвори Бог, той ще се почувства обезкуражен. Той ще преживее също така известна слабост и негативност и понякога у него ще се появят мисли да напусне църквата. Но това не е същото като да си непокорен. Това е вид мисъл, която хрумва на някого, когато е унил и отчаян, и е съвсем различно нещо от оттеглянето на антихриста. Когато един антихрист иска да се оттегли, той по-скоро би умрял, отколкото да се покае, но когато един обикновен покварен човек е обезкуражен и мисли да напусне църквата, с помощта и с общението на другите, заедно със собственото си активно сътрудничество, и с молитва и търсене, и четене на Божиите слова, Божиите слова могат постепенно да му повлияят, да го променят и да променят това дали остава, или си тръгва, както и неговото решение и неговия ум. В същото време Божиите слова могат също така да му помогнат постепенно да развие покаяние, положително отношение и решимост да постоянства, като му дават възможност постепенно да стане силен. Това е проявление на процеса на навлизане в живота за един нормален човек. Антихристът, от друга страна, ще се бори до самия край. Той никога няма да се покае и по-скоро би умрял, отколкото да признае, че е сгрешил, отколкото да опознае себе си, отколкото да се откаже от желанието си за благословии. Той не притежава ни най-малкото навлизане в живота. Така че, за някой такъв, който не желае да полага труд или който не върши добре тази работа, просто го посъветвайте да напусне църквата. Това е мъдро решение и най-мъдрият начин за справяне с такъв въпрос. Дори да не го посъветваш да го направи, ще бъдеш ли способен да го накараш да остане? Можеш ли да промениш неговия метод на стремеж или неговата гледна точка? Никога няма да бъдете способни да промените тези неща. Има някои хора, които биват убеждавани да останат и които са подпомагани и подкрепяни от Божия дом, защото тяхната негативност, слабост и поквареният нрав, който те са разкрили, са общи за всички обикновени покварени хора и попадат в обхвата на нормалното. Чрез разговаряне за Божиите слова, чрез помощта и подкрепата на другите те могат постепенно да станат силни, да придобият духовен ръст, да развият вяра в Бог и да бъдат искрени във вършенето на дълга си. Това е типът човек, на когото трябва да помагаме и да го убеждаваме да остане. Обаче антихристите, които не желаят да полагат труд или не полагат труд добре, насърчавайте ги да напуснат, защото много преди да ги посъветвате да напуснат, те вече са искали да го направят или са били на ръба да напуснат във всеки един момент. Това са различните проявления и мисли, които антихристите имат, когато са изправени пред освобождаване от длъжност и искат да се оттеглят.

IV. Поведението на антихристите, когато не са повишени

Има и друг тип хора, които не се стремят към истината. Тъй като този тип хора не се стремят към истината, те не вършат важен дълг и следователно рядко преживяват кастрене в Божия дом, никога не са преживявали освобождаване от дълга си и, разбира се, много рядко възложеният им дълг бива коригиран. Когато все още не са били повишени обаче, след като са вярвали в Бог в продължение на няколко години, те започват често да оценяват колко надежда имат да бъдат благословени. Особено когато видят Божиите слова, които казват: „Онези, които не се стремят към истината, не могат да постигнат спасение“, те чувстват, че надеждите им да бъдат благословени са много малки и започват да мислят за оттегляне. Някои от тези хора, които никога не се стремят към истината, притежават известни знания и силни страни, и тъй като не са били повишени, се чувстват недоволни и започват да се оплакват. Те искат да се оттеглят, но се страхуват, че ще загубят шанса си да бъдат благословени, но ако не се оттеглят, пак няма да бъдат повишени — чувстват се между чука и наковалнята. Какво мислите по този въпрос? Въпреки че тези хора не се стремят към истината, някои от тях са относително прилежни и целеустремени. Независимо какъв дълг изпълняват, те винаги са готови да придобият съответните професионални знания, винаги искат да бъдат повишени от Божия дом и копнеят за деня, когато ще могат да се откроят и по този начин да придобият статуса и различните предимства, които искат. Външно хората от този тип изглеждат тихи, незабележими, старателни и съвестни, когато са сред другите, но сърцата им са изпълнени с амбиция и желание. Какъв е техният девиз? Възможността благоприятства онези, които са подготвени. Външно те остават напълно незабелязани и не се изтъкват, не се състезават и не се борят за неща, но в сърцата си имат „голямо въжделение“. Ето защо, когато видят, че някой бива повишен и става водач или работник в църквата, те се чувстват малко по-разстроени и разочаровани. Независимо кой е повишен, развиван или на кого е дадена важна роля, за тях това винаги е удар. Дори когато някой е високо ценен, хвален и подкрепян от братята и сестрите, те изпитват завист и нещастие в сърцата си, а някои от тях дори проливат сълзи насаме и често се питат: „Кога ще бъда високо оценен и номиниран? Кога горното ще узнае за мен? Кога някой водач ще види моите силни страни, моите достойнства, моите дарби и таланти? Кога ще бъда повишен и развиван?“. Те се чувстват огорчени и негативни, но не искат да продължават така, затова тайно се насърчават да не бъдат негативни, да имат волята да постоянстват, да не се плашат от неуспехите и никога да не се отказват. Те често предупреждават себе си: „Аз съм човек с голямо въжделение. Не бива да желая да бъда обикновен, редови човек, не бива да съм склонен да се задоволявам с натоварен, посредствен живот. Вярата ми в бог трябва да бъде изключителна и да осъществявам велики постижения. Ако продължа да живея този вид тих и средностатистически живот, то това е толкова малодушно и задушаващо! Не мога да бъда такъв човек. Ще работя два пъти по-усърдно, ще използвам добре всеки момент, ще чета и рецитирам повече божиите слова, ще придобивам повече знания и ще изучавам повече тази професия. Трябва да постигна всичко, което другите хора могат да направят, и трябва да съм способен да разговарям за нещата, за които другите хора могат да разговарят“. След като работят усърдно известно време, идват църковни избори, но те все още не са избрани. Всеки път, когато църквата търси някого, когото да развива, да повиши и да му даде важна роля, те не са избирани. Всеки път, когато си мислят, че имат надежда да бъдат повишени, накрая са разочаровани и всяко разочарование ги кара да се чувстват угнетени и негативни. Те смятат, че това да бъдат благословени във вярата си в Бог, е много далеч от тях и така в умовете им възниква идеята за оттегляне. Те обаче не желаят да се оттеглят, а вместо това искат да се стремят усилено и да се борят още веднъж. Колкото по-усилено се стремят и се борят по този начин, толкова повече копнеят да бъдат препоръчани от някого, да бъде повишени. Те изпитват този копнеж все повече и повече, а това, което получават в замяна накрая, е все разочарование, и така суетността им и желанието им да бъде благословени ги измъчват. Всяко разочарование им се струва сякаш биват изгаряни и закалявани в огън. Не могат да получат това, което искат. Искат да се оттеглят, но чувстват, че не могат. Не могат да сграбчат това, което искат да сграбчат, и всичко, което им остава, е разочарование, угнетеност и безкрайно чакане. Те искат да се оттеглят, но се страхуват да не загубят големи благословии, и колкото повече искат отчаяно да сграбчат благословиите, толкова по-малко са способни да го направят. Резултатът от това е, че изпадат в състояние, в което се борят постоянно между надеждата си за благословии и мъчението на разочарованието, и това силно наранява сърцата им. Но ще се молят ли на Бог по този въпрос? Не, няма. Те си мислят: „Каква полза ще донесе молитвата? Братята и сестрите не ме хвалят и водачите не ме ценят високо, така че може ли бог да направи изключение и да ми даде важна роля?“. Те знаят, че възлагането на надеждите им на другите ще им донесе разочарование, както и че не е безопасно да възлагат надеждите си на Бог за да бъдат благословени. Тъй като са видели Божиите слова да казват: „Онези, които не се стремят към истината, не могат да постигнат спасение“, те се чувстват угнетени и разочаровани. Никой не им обръща внимание в църквата и те не виждат никаква надежда. Когато се вгледат в лицата си, все още не виждат никаква надежда да получат благословии и си мислят: „Да се оттегля ли, или да остана? Наистина ли нямам никаква надежда да бъда благословен?“. Минават години, докато се колебаят и размишляват върху тези неща отново и отново, и все още не са способни да бъдат повишени или поставени на важна позиция. Те искат да се борят за статус, но чувстват, че това не е много здравомислещо или правилно, чувстват се засрамени да го правят, но ако не се борят за статус, кога изобщо ще бъдат повишени и ще им бъде дадена важна роля? Те мислят за хората, които вярват в Бог заедно с тях, които посещават събирания и вършат дълг заедно с тях. Толкова много от тях са били повишени и са им били дадени важни роли, а те самите не могат да получат важна роля, колкото и да се стараят, и се чувстват озадачени и лишени от път напред. Те никога не разговарят и не се откриват на никого другиго за идеите си, за състоянията си, за мислите и възгледите си, за отклоненията и недостатъците си — те са напълно затворени. Изглежда, че говорят доста разумно и сякаш действат по донякъде здравомислещ начин, но вътрешните им амбиции и желания са много силни. Те се стремят усърдно и се борят, понасят страдания и плащат цена, за да постигнат амбициите и желанията си, и могат да отдадат всичко в името на надеждите си да бъдат благословени. Когато не виждат резултата, който искат да постигнат обаче, те се изпълват с враждебност и гняв към Бог, към Божия дом и дори към всички в църквата. Те мразят всички, понеже те не забелязват колко усърдно се стараят, понеже не виждат техните силни страни и добрите им качества, също така мразят и Бог, затова че не им дава възможности, затова че не ги повишава и не им дава важна роля. С такава огромна завист и омраза, родени в сърцата им, могат ли те да обичат братята и сестрите си? Могат ли да възхваляват Бог? Могат ли да се откажат от своите амбиции и желания, за да приемат истината, да вършат добре дълга си, със здраво стъпили на земята крака, и да бъдат обикновени хора? Могат ли да вземат такова решение? (Не.) Не само че нямат тази решимост, но дори нямат желание да се покаят. След като са се прикривали по този начин в продължение на толкова много години, омразата им към Божия дом, към братята и сестрите и дори към Бог става все по-силна. Колко силна става омразата им? Те се надяват, че братята и сестрите им не са способни да вършат добре дълга си, надяват се, че делото на Божия дом ще спре и че Божият план за управление ще се провали, и дори се надяват, че братята и сестрите им ще бъдат заловени от големия червен змей. Те мразят братята и сестрите си, мразят и Бог. Те се оплакват, че Бог не е праведен, проклинат света, че в него няма спасител, и техният демонски лик е напълно разобличен. Този тип хора обикновено са крайно прикрити и са много добри в поддържането на фасадност, като се преструват на смирени, нежни и любящи, но всъщност са вълк в овча кожа. Те никога не разкриват тайното си злоумишлено намерение, никой не може да ги прозре и никой не знае какви са в действителност или какво мислят. Онези, които общуват с тях известно време, са способни да видят, че те са много завистливи хора, че винаги се състезават с другите и се втурват в светлината на прожекторите, че са толкова нетърпеливи да надминат другите и че наистина искат да спечелят първо място във всичко, което правят. Така те изглеждат отвън, но наистина ли са такива? Всъщност желанието им за благословии е още по-силно. Те се надяват, че докато тихо и усърдно работят, отдават всичко от себе си и плащат цена, другите могат да видят добрите им страни и работоспособността им, и че така може да им се даде важна роля в Божия дом. И какъв е резултатът от това да им бъде дадена важна роля? Такъв, че те могат да бъдат високо ценени от всички и най-накрая да осъществят голямата си амбиция. Те могат да бъдат изключителна фигура сред другите, човек, когото всички ценят високо и на когото се възхищават, и всичките им години на усърден труд, на плащане на цена и на стремеж ще си струват — това са амбициите и желанията, които тези хора таят в най-съкровените кътчета на сърцата си.

Хората от този тип не се стремят към истината, но въпреки това винаги искат да бъдат повишавани и да им се дава важна роля в Божия дом. В сърцата си те вярват, че колкото повече работоспособност има човек, колкото повече важни позиции получава, колкото повече е повишаван и ценен в Божия дом, толкова по-големи са шансовете му да получи благословии, венец и награди. Те вярват, че ако някой няма работоспособност или няма особено силно качество, тогава той не е пригоден да бъде благословен. Те смятат, че дарбите, силните качества, способностите, уменията, нивото на образование, работоспособността на човека и дори така наречените силни страни и достойнства в неговата човешка природа, които се ценят в света, като например решимостта му да надмине другите и неукротимото му отношение, могат да служат като капитал за получаване на благословии и награди. Какъв вид критерий е това? Критерий, който съответства на истината ли е? (Не.) Той не съответства на критериите на истината. И така, не е ли това логиката на Сатана? Не е ли това логиката на една нечестива епоха и на нечестивите светски тенденции? (Така е.) Ако се съди по логиката, методите и критериите, които такива хора използват, за да оценяват нещата, заедно с тяхното отношение и подход към тези неща, изглежда сякаш те никога не са чували или чели Божиите слова, че са напълно невежи за тях. Но всъщност те слушат, четат и четат с молитва Божиите слова всеки ден. Тогава защо гледната им точка никога не се променя? Едно нещо е сигурно — колкото и да слушат или четат Божиите слова, те никога няма да бъдат сигурни в сърцата си, че Божиите слова са истината и че те са критерият за измерване на всичко. Те няма да разберат или да приемат този факт от сърце. Ето защо, колкото и абсурден и изопачен да е техният възглед, те ще се придържат към него завинаги, и колкото и правилни да са Божиите слова, те ще ги отхвърлят и заклеймяват. Това е жестоката природа на антихристите. Щом не получат важна роля и желанията и амбициите им останат неосъществени, раздвоените им копита се разкриват, жестоката им природа се проявява и те искат да отрекат съществуването на Бог. Всъщност, още преди дори да отрекат съществуването на Бог, те отричат, че Божиите слова са истината. Именно защото тяхната природа същност отрича истината и отрича, че Божиите слова са критерият, по който се измерва всичко, те са способни да бъдат враждебни към Бог по този начин и да мислят за отричане, предателство и отхвърляне на Бог, и за напускане на Божия дом, когато все още не са поставени на важна позиция след всичките им сметки, кроежи и упорит труд. Въпреки че не изглежда да се борят за власт и изгода с други хора, или да вървят по свой собствен път, или открито да създават свое собствено независимо царство, или да управляват собствения си статус, можем да видим от тяхната природа същност, че те са антихристи до мозъка на костите си. Те смятат, че всеки техен стремеж е правилен, и независимо какво казват Божиите слова, за тях тези слова не си струва да се споменават или слушат, и със сигурност не си струва да се използват. Що за създания са тези хора? Божиите слова изобщо не им влияят. Те не ги трогват, нито докосват сърцата им, нито ги привличат. И така, какво ценят те? Дарбите, талантите, способностите, знанията и стратегиите на хората, както и техните амбиции, и техните грандиозни планове и начинания. Това са нещата, които ценят. Какви са всички тези неща? Нима това са неща, които Бог цени? Не. Това са неща, които покварените човешки същества почитат и ценят, а също така са неща, които Сатана цени и на които се покланя. Те напълно противоречат на Божия път, на Неговите слова и на това, което Той изисква от хората, които спасява. Но такива хора никога не са си помисляли, че тези неща са от Сатана, че те са нечестиви и противоречат на истината. Вместо това те ценят всички тези неща и твърдо и решително се вкопчват в тях, разглеждат ги като стоящи над всичко друго, и ги използват, за да заемат мястото на стремежа към истината и приемането ѝ. Не е ли това възмутително непокорно? И в крайна сметка, какъв ще бъде единственият резултат от тяхното възмутително непокорство, от това, че са толкова неразумни? Че тези хора не подлежат на спасение и никой няма да бъде способен да ги промени. Те са обречени на такъв вид изход. Кажете Ми, не са ли това хора, които просто тайно трупат сили и изчакват своя час? Принципът, който те спазват, е, че на истинското злато е отредено да заблести в крайна сметка, че трябва да се научат тайно да трупат сили, да изчакват своя час и да чакат подходящия шанс, а междувременно да правят приготовления и да планират бъдещето си, и своите желания и мечти. Ако се съди въз основа на принципите, които спазват, на принципите им на оцеляване, на целите, които преследват, и на това, за което копнеят във вътрешната си същност, тези хора са антихристи до мозъка на костите си. Някои хора казват: „Но не установяват ли антихристите свои собствени независими царства и не се ли борят за статус?“. Е, способни ли са такива хора да установят независимо царство, след като придобият власт? Способни ли са да измъчват хора? (Да.) След като са на власт, ще бъдат ли способни да вършат нещата в съответствие с истините принципи? Ще бъдат ли способни да се стремят към истината? Ще бъдат ли способни да довеждат хората пред Бог? (Не.) Какво би се случило, ако на такива хора им бъде дадена важна позиция? Те биха повишавали хора, които са надарени, красноречиви и знаещи, независимо дали тези хора биха могли да вършат работата. Те биха повишавали хора, които са като самите тях, като същевременно потискат всички онези правилни хора, които имат духовно разбиране, стремят се към истината и са честни. Когато се случи такава ситуация, не се ли разобличава антихристката същност на такива хора? Не става ли това много очевидно? Има някои хора, които не разбраха добре, когато казах в началото, че всички онези, които искат да се оттеглят, когато не получат важна роля и нямат надежда да бъдат благословени, са антихристи. Но сега виждате ли, че те са антихристи? (Да.)

Когато някои хора са освободени от поста си на водачи и чуят Горното да казва, че няма да бъдат развивани или използвани отново, те изпитват невероятна тъга и плачат горчиво, сякаш са били отстранени — какъв е този проблем? Това, че не са развивани или използвани отново, означава ли, че са отстранени? Означава ли, че тогава не могат да постигнат спасение? Наистина ли славата, придобивките и статусът са толкова важни за тях? Ако те са хора, които се стремят към истината, тогава трябва да се самоанализират, когато губят своята слава, придобивки и статус, и да изпитат истинско разкаяние. Трябва да изберат пътя на стремежа към истината, да започнат нов живот и да не се разстройват толкова силно, нито да плачат толкова много. Ако знаят в сърцата си, че са били освободени от длъжност от Божия дом, защото не вършат реална работа и не се стремят към истината, и чуят Божия дом да казва, че няма да бъдат повишени или използвани отново, тогава те трябва да се срамуват, че са задължени на Бог и че са разочаровали Бог. Трябва да знаят, че не заслужават да бъдат използвани от Бог, и по този начин може да се счита, че те имат капка разум. Те стават негативни и се разстройват обаче, когато чуят, че Божият дом няма да ги развива или използва отново, и това показва, че се стремят към слава, придобивки и статус и че не са хора, които се стремят към истината. Желанието им за благословии е толкова силно и те ценят статуса толкова много и не вършат действителна работа, така че трябва да бъдат освободени от длъжност и трябва да се самоанализират и да разберат собствения си покварен нрав. Трябва да знаят, че пътят, който следват, е погрешен, че вървят по пътя на антихриста, като се стремят към статус, слава и придобивки, че не само Бог няма да ги одобри, но и те ще накърнят Неговия нрав, и че ако вършат всякакво зло, също така ще бъдат наказани от Бог. Нямате ли и вие този проблем? Няма ли да бъдете нещастни, ако кажа сега, че нямате духовно разбиране? (Да.) Когато някои хора чуят висшестоящ водач да казва, че нямат духовно разбиране, те чувстват, че не са способни да разбират истината, че Бог със сигурност не ги иска, че нямат надежда да бъдат благословени. Но въпреки факта, че се чувстват тъжни, те все пак са способни да изпълняват дълга си нормално — такива хора имат малко разум. Когато някои хора чуят някой да казва, че нямат духовно разбиране, те стават негативни и вече не желаят да изпълняват дълга си. Те си мислят: „Казваш, че нямам духовно разбиране — не означава ли това, че нямам надежда да бъда благословен? Тъй като няма да получа никакви благословии в бъдеще, за какво все още вярвам? Няма да приема да ме накарат да служа. Кой би се трудил за теб, ако не получава нищо в замяна? Не съм толкова глупав!“. Притежават ли такива хора съвест и разум? Те се наслаждават на толкова много благодат от Бог, но не знаят да се отплатят за нея и дори не искат да служат. С такива хора е свършено. Те не могат дори да служат докрай и нямат истинска вяра в Бог, те са неверници. Ако имат искрено сърце за Бог и истинска вяра в Бог, тогава независимо как са оценени, това само ще им даде възможност да опознаят себе си по-истински и точно — те трябва да подходят правилно към този въпрос и да не му позволяват да влияе на това да следват Бог или да изпълняват дълга си. Дори да не могат да получат благословии, те все пак трябва да са готови да служат на Бог докрай и да бъдат щастливи да го правят, без оплаквания, и трябва да се оставят на Божието устройство на всички неща — само тогава ще бъдат хора със съвест и разум. Дали човек получава благословии, или страда от нещастие, е в Божиите ръце, Бог господства над това и го устройва, и това не е нещо, което хората могат да поискат или за което да полагат усилия. Вместо това, зависи от това дали този човек може да се подчинява на Божиите слова, да приеме истината и да върши добре дълга си според Божиите изисквания — Бог ще въздаде на всеки човек според делата му. Ако някой има тази частица искреност и посвети цялата сила, която може да събере, на дълга, който трябва да върши, тогава това е достатъчно и той ще спечели Божието одобрение и Божията благословия. Обратно, ако някой не върши дълга си по начин, който е съгласно критериите, и дори извършва всякакво зло, но все още желае да получи благословии от Бог, тогава постъпването му по този начин не е ли толкова лишено от разум? Ако чувстваш, че не си се справил достатъчно добре, че си отдал огромни усилия, но все още не си способен да се справяш с въпросите според принципите, и се чувстваш задълъжен на Бог, но Той те благославя и ти оказва благодат, не означава ли това, че Бог ти оказва благосклонност? Ако Бог желае да те благослови, тогава това е нещо, което никой не може да отнеме. Може да си мислиш, че не си се справил много добре, но в Божията оценка Той казва, че си искрен и си дал всичко от себе си, и Той желае да ти окаже благодат и да те благослови. Нищо, което Бог прави, не е погрешно и ти трябва да възхваляваш Неговата праведност. Независимо какво прави Бог, то винаги е правилно и дори ако таиш представи за това, което Бог прави, и смяташ, че това, което Той прави, не взема под внимание човешките чувства, че не е по твой вкус, все пак трябва да възхваляваш Бог. Защо трябва да правиш това? Не знаете причината, нали? Това всъщност е много лесно за обяснение: защото Бог е Бог, а ти си човек. Той е Създателят, ти си сътворено същество. Ти не си пригоден да изискваш от Бог да действа по определен начин или да се отнася с теб по определен начин, докато Бог е пригоден да има изисквания към теб. Благословии, благодат, награди, венци — как се дават всички тези неща и на кого, това зависи от Бог. Защо зависи от Бог? Тези неща принадлежат на Бог. Те не са активи, притежавани съвместно от човека и Бог, които могат да бъдат разпределяни поравно между тях. Те принадлежат на Бог и Бог ги дарява на онези, на които Той обещава да ги дари. Ако Бог не ти обещава да ти ги дари, ти все пак трябва да Му се покоряваш. Ако спреш да вярваш в Бог поради тази причина, какви проблеми ще разреши това? Ще престанеш ли да бъдеш сътворено същество? Можеш ли да избягаш от Божието върховенство? Бог все още господства над всички неща и това е неизменен факт. Идентичността, статусът и същността на Бог никога не могат да бъдат приравнени с идентичността, статуса и същността на човека, нито тези неща някога ще претърпят някаква промяна — Бог завинаги ще бъде Бог, а човекът завинаги ще бъде човек. Ако човек е способен да разбере това, какво тогава трябва да направи? Той трябва да се покори на Божието върховенство и на Божиите подредби — това е най-разумният начин да се постъпва и освен него няма друг път, който може да бъде избран. Ако не се покоряваш, тогава си непокорен, а ако си дързък и спориш, тогава си възмутително непокорен и трябва да бъдеш унищожен. Да си способен да се покоряваш на Божието върховенство и на Божиите подредби показва, че имаш разум. Това е отношението, което хората трябва да имат, и само това е отношението, което сътворените същества трябва да имат. Например, да кажем, че имаш малко коте или куче — пригодно ли е това коте или куче да изисква да му купуваш различни видове вкусна храна или забавни играчки? Има ли котки или кучета, които са толкова неразумни, че да предявяват изисквания към стопаните си? (Не.) И има ли куче, което би избрало да не бъде със стопанина си, след като е видяло, че куче в къщата на някой друг има по-добър живот от неговия? (Не.) Техният естествен инстинкт е да си мислят: „Стопанинът ми ми дава храна и място за живеене, така че трябва да пазя къщата на стопанина си. Дори ако стопанинът ми не ми дава храна или ми дава храна, която не е много хубава, аз все пак трябва да пазя дома му“. Кучето няма други неоснователни мисли да излиза извън положението си. Независимо дали стопанинът му е добър към него, или не, кучето е толкова щастливо, всеки път когато стопанинът му се прибере у дома, то постоянно върти щастливо опашката си. Независимо дали стопанинът му го харесва, или не, дали стопанинът му му купува вкусни неща за ядене, или не, то винаги се държи по същия начин към стопанина си и все още пази дома му. Ако се съди по това, не са ли хората по-лоши от кучетата? (Да.) Хората винаги предявяват изисквания към Бог и винаги се бунтуват срещу Него. Какъв е коренът на този проблем? Той е, че хората имат покварен нрав, не могат да останат на мястото на сътворени същества и така губят инстинктите си и стават сатани. Техните инстинкти се превръщат в сатанински инстинкт да се противопоставят на Бог, да отхвърлят истината, да вършат зло и да не се покоряват на Бог. Как могат да бъдат възстановени техните човешки инстинкти? Те трябва да бъдат накарани да имат съвест и разум, да вършат нещата, които човек трябва да върши, да вършат дълга, който трябва да вършат. Това е като кучето, което пази дома, и котката, която лови мишки — независимо как се отнася стопанинът им към тях, те използват цялата си сила, за да вършат тези неща, втурват се към тези задачи и остават на мястото си и използват пълноценно инстинктите си, и така стопанинът им ги харесва. Ако хората съумяваха да направят това, тогава Бог нямаше да има нужда да казва всички тези слова или да изрича всички тези истини. Хората са толкова дълбоко покварени, лишени са от разум и съвест и имат ниска почтеност. Техният покварен нрав винаги създава неприятности, разкрива се в тях, влияе на техния избор и мислене, кара ги да се бунтуват срещу Бог и да не могат да Му се покоряват, и ги кара винаги да имат свои собствени субективни желания, идеи и предпочитания, така че истината никога не може да поеме контрол в тях и не може да стане техен живот. Всичко това е причината, поради която Бог трябва да ги съди, да ги изпитва и да ги облагородява със Своите слова — всичко това, за да могат да бъдат спасени. От друга страна, антихристите винаги изпълняват негативни роли сред хората. Те са демони и сатани до мозъка на костите си. Те не само не приемат истината, но и не признават, че имат покварен нрав, а също така са настоятелно алчни, като искат да получат благословии, венец и награди от Бог. Колко далеч отиват в борбата си? До степен на абсолютно безсрамие и пълна неразумност. Ако след като са извършили всякакви злини, бъдат разобличени и отстранени, те ще таят злоба в сърцата си. Ще проклинат Бог, ще проклинат водачите и работниците и ще мразят църквата и всички истински вярващи. Това напълно изважда на показ грозното лице на всички зли хора и антихристи.

Точка дванадесета от различните проявления на антихристите е — те искат да се оттеглят, когато нямат статус или надежда да получат благословии. Ще говорим с прости думи за това какво означава оттегляне. Буквалното значение на оттеглянето е да се оттеглиш от едно място на друго — това е известно като „оттегляне“. В Божия дом винаги има хора, които не обичат истината и които доброволно напускат църквата и братята и сестрите, защото изпитват неприязън към посещаването на събирания и слушането на проповеди, и не желаят да изпълняват дълга си — това се нарича оттегляне. Това е оттегляне в буквалния смисъл на думата. Когато обаче някой наистина е определен в Божиите очи като оттеглил се, това всъщност не означава само, че е напуснал Неговия дом, че вече няма да бъде видян или че е заличен от църковните списъци. Факт е, че ако човек никога не чете Божиите слова, то независимо колко голяма е вярата му и независимо от това дали той се признава за вярващ в Бог, това доказва, че той не признава в сърцето си съществуването на Бог, нито че Неговите слова са истина. За Бог този човек вече се е оттеглил и повече не се счита за член на Неговия дом. Онези, които не четат Божиите слова, са тип хора, които са се оттеглили. Друг тип са хората, които никога не участват в църковния живот и никога не участват в дейности, свързани с църковния живот, като например когато братята и сестрите пеят химни, четат с молитва Божиите слова и разговарят заедно за личното си разбиране за преживяване. Бог гледа на тези хора като на хора, които вече са се оттеглили. Има и друг тип: онези, които отказват да вършат дълга си. Каквото и искане да отправи Божият дом към тях, каквато и работа да им възложи да свършат, какъвто и дълг да иска да вършат, както по съществени, така и по маловажни въпроси, дори нещо толкова просто като да предават от време на време съобщение — те не искат да го правят. Те, самопровъзгласилите се за вярващи в Бог, не могат да вършат дори задачи, за които би могло да се потърси помощ от невярващ. Това е отказ да се приеме истината и отказ да се върши дълг. Както и да ги увещават братята и сестрите, те отказват и не приемат. Когато църквата им уреди някакъв дълг, който да вършат, те го пренебрегват и представят множество оправдания, за да откажат. Това са хора, които отказват да вършат дълга си. За Бог такива хора вече са се оттеглили. Тяхното оттегляне не се дължи на това, че Божият дом ги е премахнал или зачеркнал от списъците си, а по-скоро на това, че те самите нямат истинска вяра — те не признават себе си за вярващи в Бог. Всеки, който попада в една от тези три категории, е човек, който вече се е оттеглил. Точно ли е това определение? (Да.) Ако не четеш Божиите слова, броиш ли се за вярващ в Бог? Ако не живееш църковен живот, ако не общуваш и не се смесваш с братята и сестрите си, броиш ли се за вярващ? Още по-малко. Освен това, ако отказваш да вършиш дълга си и дори не изпълняваш задълженията си като сътворено същество, то това е още по-сериозно. Тези три типа хора са онези, на които Бог гледа като на вече оттеглили се. Това не означава, че са били отлъчени или премахнати от Божия дом. Вместо това те са се оттеглили по собствена воля и са се отказали по собствена воля. Тяхното поведение напълно разкрива, че те не обичат и не приемат истината и че са класически примери за хора, които просто искат да ядат хляб до насита и които се надяват на благословии.

17 октомври 2020 г.