I

Да предположим, че даден човек вярва само в съдбата, и дори изпитва дълбоки чувства към нея, но по този начин той не е в състояние да познае и признае върховенството на Създателя над съдбата на човешкия род, да му се покори и да го приеме. В този случай, животът му ще бъде трагедия; въпреки всичко ще бъде изживян напразно, ще е бил една празнота. Такъв човек ще бъде неспособен да се предаде на господството на Създателя, да стане сътворено човешко същество в истинския смисъл на думата и да спечели признанието на Създателя. Човек, който наистина познава и преживява върховенството на Създателя, трябва да бъде в положително, а не в негативно или примирено състояние. Докато признава, че всички неща са предопределени, той ще има в сърцето си точна дефиниция за живота и съдбата, а именно, че животът на човека е изцяло под върховенството на Създателя.

II

Когато поглежда назад към изминатия път, когато си припомня всеки етап от пътуването на живота си, човек вижда, че на всяка крачка — независимо дали пътуването му е било трудно, или лесно — Бог го е насочвал по пътя му и е подреждал пътя за него. Именно педантичното планиране на Бог, както и внимателните Му подредби са отвели човека несъзнателно до днешния ден. Той осъзнава, че да бъде способен да приеме върховенството на Създателя, да приеме Неговото спасение — това е най-великата благословия в човешкия живот! Когато човек погледне назад към изминатия път когато истински преживее Божието върховенство, още по-искрено ще пожелае да се покори на всичко, което Бог е подредил, и ще има повече решителност и вяра в това да позволи на Бог да устрои неговата съдба и повече да не се бунтува срещу Бог.

от „Словото“, Т.2, „За познаването на Бог“, „Самият Бог, единственият III“