Човекът донякъде разбира днешното дело, както и бъдещото дело, но не знае какво ще бъде крайното назначение на човечеството. Бидейки създание, човекът трябва да изпълнява своя дълг на създание — да следва Бог във всичко, което Той върши. Трябва да действате по начина, по който ви кажа. Ти не можеш да управляваш нещата сам и нямаш власт над себе си. Всичко трябва да бъде оставено на Божията милост и всичко се намира в Неговите ръце. Ако Божието дело предоставяше на човека прекрасно крайно назначение, преди да му е дошло времето, и ако Бог използваше това, за да примами човека и да го накара да Го следва — ако Той беше сключил сделка с човека — то това нямаше да е завоевание, нито пък дело за живота на човека. Ако Бог използваше крайното назначение на човека, за да го контролира и да спечели сърцето му, то така Той нямаше да усъвършенства човека, нито щеше да може да го спечели, а щеше да използва назначението му, за да го контролира. Човекът не се интересува от нищо друго толкова, колкото от бъдещия си край, от окончателното си назначение и от това дали има нещо добро, на което да се надява. Ако по време на делото на завоюването на човека беше дадена красива надежда и ако преди завоюването на човека беше дадено подходящо назначение, към което да се стреми, то тогава не само че завоюването на човека нямаше да постигне своя ефект, но това щеше да повлияе и на ефекта от самото дело на завоюването. Иначе казано, делото на завоюването постига своя ефект, като лишава човека от неговата съдба и перспективи, и осъжда и порицава непокорния му нрав. То не се постига чрез сключване на сделка с човека, тоест чрез даване на благословии и благодат на човека, а по-скоро чрез разкриване на предаността на човека посредством отнемане на „свободата“ му и изкореняване на изгледите му за бъдещето. Това е същността на делото на завоюването. Ако в самото начало на човека беше дадена красива надежда, а делото на порицанието и осъждането се извършваше след това, тогава човекът щеше да приеме това порицание и осъждане въз основа на това, че има изгледи за бъдещето и в крайна сметка нямаше да се постигне безусловно послушание и поклонение пред Създателя от всички Негови създания. Щеше да има само сляпо, невежо послушание или пък човекът сляпо щеше да предявява искания към Бог и щеше да бъде невъзможно да се завоюва напълно човешкото сърце. Следователно би било невъзможно едно такова дело на завоюване да спечели човека или, нещо повече, да свидетелства за Бог. Такива създания не биха били в състояние да изпълняват своя дълг и само биха сключвали сделки с Бог. Това не би било завоюване, а милост и благословение. Най-големият проблем на човека е, че той не мисли за нищо друго освен за своята участ и изгледи за бъдещето и ги идолизира. Човек се стреми към Бог заради участта и изгледите си за бъдещето. Той не се покланя на Бог заради любовта си към Него. И така, при завоюването на човека трябва да се преодолеят неговият егоизъм, алчност и нещата, които най-много пречат на поклонението му пред Бог, и по този начин да бъдат премахнати. По този начин ще бъде постигната целта на завоюването на човека. В резултат на това в първите етапи от завоюването на човека е необходимо да се изчистят най-яростните му амбиции и най-пагубните му слабости и чрез това да се разкрие любовта му към Бог, да се променят познанията му за човешкото битие, представата му за Бог и смисълът на неговото съществуване. По този начин любовта на човека към Бог се пречиства, тоест сърцето на човека се завоюва. Но в Своето отношение към всички създания Бог не завоюва заради самото завоюване, а по-скоро, за да спечели човека, заради собствената Си слава и за да възстанови най-ранното, изначално подобие на човека. Ако Той завоюваше само заради самото завоюване, то значението на делото на завоюването на човека щеше да се обезсмисли. С други думи, ако след като завоюва човека, Бог не поеме отговорност за него и не обръща внимание на живота или смъртта на човека, то това не би било управление на човечеството, нито пък завоюването на човека би било заради неговото спасение. Единствено спечелването на човека след неговото завоюване и окончателното му попадане в едно прекрасно назначение е в основата на цялото дело на спасението и само така може да се постигне целта на спасението на човека. С други думи, попадането на човека в прекрасното крайно назначение и навлизането му в покой са единствените представи за бъдещето, които трябва да имат всички създания, и делото, което трябва да бъде извършено от Създателя. Ако човекът трябваше да свърши това дело, то щеше да е твърде ограничено: би могло да отведе човека до определена точка, но не и до вечното му назначение. Човекът не е в състояние да решава съдбата си, нито пък още повече е в състояние да подсигури своите перспективи и бъдещото си назначение. Делото, което Бог върши, обаче е различно. Тъй като Той създаде човека, Той го води; тъй като Той спасява човека, Той ще го спаси напълно и ще го спечели напълно; тъй като Той води човека, Той ще го отведе до правилното му назначение; и тъй като Той създаде човека и го управлява, Той трябва да поеме отговорността за неговата съдба и изгледите за бъдещето му. Именно това е делото, което Създателят извършва. Макар че делото на завоюването се постига чрез пречистване на човека от собствените му изгледи за бъдещето, в крайна сметка човекът трябва да бъде доведен до правилното назначение, приготвено за него от Бог. Именно понеже Бог оформя човека, човекът има назначение и съдбата му е подсигурена. Тук подходящото назначение, за което се говори, не са пречистените в минали времена човешки надежди и перспективи; това са две различни неща. Онова, на което човекът се надява и към което се стреми, са копнежите, произтичащи от преследването на екстравагантните желания на плътта, а не полагащото се на човека назначение. Това, което междувременно Бог е приготвил за човека, са благословиите и обещанията, които му се полагат след очистването му, които Бог е приготвил за човека след сътворяването на света и които не са опетнени от изборите, представите, въображението или плътта на човека. Това назначение не е подготвено за един конкретен човек, а е мястото за покой на цялото човечество. И така, това е най-подходящото назначение за човечеството.

(„Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Възстановяване на нормалния живот на човека и отвеждането му до прекрасно назначение“)