В своите житейски преживявания хората често си мислят: „Отказах се от семейството и кариерата си заради Бог и какво ми даде Той? Трябва да го изчисля и да потвърдя — получавал ли съм благословии напоследък? Дадох много през това време, тичах и тичах, много страдах — даде ли ми Бог някакви обещания в замяна? Запомнил ли е добрите ми дела? Какъв ще бъде моят край? Мога ли да получа Божиите благословии?…“. Всеки човек постоянно прави такива изчисления в сърцето си и отправя изисквания към Бог, в които личат неговите подбуди, амбиции и меркантилен манталитет. Това означава, че в сърцето си човекът постоянно изпитва Бог, постоянно крои планове за Бог, постоянно спори с Бог за собствения си индивидуален изход и се опитва да изтръгне становище от Бог, за да разбере дали Той може да му даде това, което иска. В същото време, докато се стреми към Бог, човекът не се отнася към Него като към Бог. Човекът винаги се е опитвал да сключва сделки с Бог, непрекъснато отправя изисквания към Него и дори Го притиска на всяка крачка, опитвайки се да отхапе ръката, след като му е било подадено кутрето. В същото време, докато се опитва да сключва сделки с Бог, човекът спори с Него и дори има хора, които, ако ги сполетят изпитания или попаднат в определени ситуации, често стават слаби, негативни и отпуснати в работата си и са пълни с оплаквания срещу Бог. От времето, когато човекът за пръв път е започнал да вярва в Бог, той смята Бог за рог на изобилието, за швейцарско армейско ножче, а себе си — за най-големия Божи кредитор, сякаш опитите да получи благословии и обещания от Бог са негово изконно право и задължение, докато Божията отговорност е да защитава и да закриля човека, както и да му осигурява ресурс. Такова е основното разбиране за „вяра в Бог“ на всички, които вярват в Бог, и такова е най-дълбокото им разбиране на концепцията за вярата в Бог. От природата същност на човека до неговите субективни стремежи няма нищо, което да е свързано със страха от Бог. Целта на вярата му в Бог не би могла да има нищо общо с преклонението пред Бог. Това означава, че човекът никога не е смятал и не е разбирал, че вярата в Бог изисква страх и преклонение пред Него. Ако се вземат предвид тези условия, същината на човека е очевидна. Каква е тази същина? Тя е такава, че сърцето на човека е злобно, то крие в себе си предателство и измама, не обича справедливостта, праведността и положителните неща, а е презряно и алчно. Сърцето на човека е напълно затворено за Бог; той изобщо не го е отдал на Бог. Бог никога не е виждал истинското човешко сърце, нито пък някога е бил почитан от човека. Независимо колко голяма е цената, която Бог плаща, колко много работа върши и колко много ресурс осигурява на хората, те остават слепи и напълно безразлични към всичко това. Човекът никога не е отдавал своето сърце на Бог, той желае единствено да се грижи за него сам, да взема собствени решения — подтекстът на това е, че човекът не иска да следва пътя на боязънта от Бог и отбягването на злото, не иска да се покорява на върховенството на Бог и Неговите подредби, нито пък иска да Му се прекланя като на Бог. Такова е състоянието на човека днес.

(Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Божието дело, Божият нрав и Самият Бог II)