I

Бог сътвори този свят и въведе в него човека, живо същество, на което дари живот. На свой ред човекът се сдоби с родители и роднини и вече не беше сам. Откакто човекът за пръв път обърна погледа си към този материален свят, той е обречен да съществува в Божието предопределение. Именно диханието на живота, идващо от Бог, подкрепя всяко живо същество през целия му растеж и чак до зряла възраст. При този процес никой не чувства, че човек съществува и расте под грижите на Бог: хората по-скоро вярват, че човек расте под благодатта на родителското възпитание и че собственият му житейски инстинкт е този, който направлява израстването му. Това е така, защото човек не знае кой му е дарил живот, нито откъде е дошъл този живот, а още по-малко знае как инстинктът за живот прави чудеса.

II

Човекът знае само, че храната е основата за продължаване на живота му, че постоянството е източникът на съществуването на живота му и че убежденията на ума му са капиталът, от който зависи оцеляването му. Човек изобщо не чувства Божията благодат и Неговия приток и по този начин той пропилява живота, дарен му от Бог… Нито един човек, за когото Бог се грижи ден и нощ, не поема инициативата да Го почита. Бог просто продължава да работи според Своя план върху човека, от когото не се очаква нищо. Бог прави това с надежда, че един ден човекът ще се събуди от съня си и изведнъж ще осъзнае стойността и смисъла на живота, ще разбере каква е цената, която Бог е платил за всичко, което му е дал, и пламенността, с която Бог отчаяно копнее човекът да се върне при Него.

от „Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Бог е източникът на човешкия живот“