В началото, след сътворението на човечеството, основата на Божието дело бяха израилтяните. Целият Израил бе основа за делото на Йехова на земята. Делото на Йехова бе да води и да бъде пастир на човека чрез установяването на закони, за да може човекът да живее нормално и да се покланя на Йехова по нормален начин на земята. През Епохата на закона Бог бе невидим и неосезаем за хората, тъй като просто ръководеше, наставляваше и пазеше първите хора, покварени от Сатана, и затова Божиите думи съдържаха само закони, наредби и предписания за поведението на хората, но не и истини за живота. Израилтяните под Негово ръководство не бяха дълбоко покварени от Сатана. Неговото дело на закона бе само първият етап в делото на спасението, самото начало на делото на спасението нямаше нищо общо с промяната на житейския нрав на хората. Следователно в началото на Неговото дело на спасение не беше необходимо Той да се облече в плът за делото Си в Израил. Ето защо Той се нуждаеше от посредник, от средство за досег с човека. И така, сред сътворените от Него хора имаше такива, издигнати да говорят и да работят от името на Йехова. Така сред хората започнаха да се трудят човешките синове и пророците. Човешките синове се трудеха сред хората от името на Йехова. Титлата „синове човешки“, дадена им от Йехова, означава, че такива хора провъзгласяваха законите от името на Йехова. Те бяха и свещеници сред народа на Израил, свещеници, пазени и закриляни от Йехова, в които действаше Духът на Йехова. Сред народа те бяха водачи и служеха пряко на Йехова. Пророците, от своя страна, се посвещаваха на това да говорят от името на Йехова на всички племена и народи и да пророкуват делото на Йехова. Както човешките синове, така и пророците бяха издигнати от Духа на Самия Йехова и Йехова работеше в тях. Те представляваха Йехова директно пред хората. Те изпълняваха делото си само защото бяха издигнати от Йехова, а не защото бяха плътта, в която Самият Свети Дух се бе въплътил. Затова, макар да говореха по подобен начин и да действаха в името на Бог, тези човешки синове и пророци в Епохата на закона не бяха въплъщение на Бог. Божието дело в Епохата на благодатта и Неговият последен етап са точна противоположност, защото както делото на спасението, така и делото на осъждането на човека са извършени от Самия Бог в плът и затова просто нямаше нужда да се издигат отново пророци и човешки синове, които да работят от Негово име. В очите на човека няма съществена разлика между същността и средствата на тяхното дело и затова той непрекъснато бърка делото на Бог в плът с делото на пророците и синовете човешки. Външният вид на въплътения Бог като цяло бе същият като този на пророците и синовете човешки. Въплътеният Бог бе дори по-обикновен и по-истински в сравнение с пророците. Затова хората не виждаха разлика между тях. Те просто гледат външността, напълно не осъзнавайки, че въпреки външната прилика в делата и думите им, между тях има съществена разлика. Поради слабата си проницателност хората не са способни да различават прости въпроси, камо ли нещо по-сложно. Когато пророците и онези хора, които Светият Дух използваше, говореха и работеха, те изпълняваха човешки дълг, изпълняваха функция на сътворено същество — нещо, което трябва да се прави от човека. Бог обаче, в плът, чрез Своите думи и дела, изпълняваше служението Си. Макар че външният Му вид бе на сътворено същество, чрез делата Си Той изпълняваше не Своята задача, а служението Си. Терминът „дълг“ се използва по отношение на сътворените същества, а терминът „служение“ — по отношение на въплътения Бог. Между тях има съществена разлика и двата термина не са взаимозаменяеми. Делото на човека е само да изпълнява своя дълг, докато делото на Бог е да управлява и изпълнява Своето служение. Ето защо, макар че Светият Дух използваше много апостоли и много пророци бяха изпълнени с Него, техният труд и думи целяха единствено да се изпълни дългът им на сътворени същества. Техните пророчества може да надхвърляха житейския път, за който говори въплътеният Бог, и тяхната човешка същност може дори да надхвърляше тази на въплътения Бог, но те все пак изпълняваха своя дълг, а не изпълняваха служение. Задължението на човека е свързано с функцията му. Тя е постижима от човека. Служението, изпълнявано от Бог в плът, обаче е свързано с Неговото управление. То е извън обсега на човека. Независимо дали въплътеният Бог говори, работи или върши чудеса, Той извършва велико дело в рамките на Своето управление и човек не може да извърши това дело вместо Бог. Делото на човека е само да изпълнява своя дълг на сътворено същество в определен етап от Божието дело на управление. Без Божието ръководство, т.е. ако служението на въплътения Бог бъде загубено, ще се загуби и дългът на сътвореното същество. Същността на Божието дело в Неговото служение е да управлява човечеството. Задължението на човека, от друга страна, е да изпълни своя дълг да се съобрази с изискванията на Създателя, което по никакъв начин не се смята за изпълнение на служение. За присъщата на Бог същност, т.е. за Неговия Дух, Божието дело е Неговото управление, но за въплътения Бог, който е приел външната обвивка на сътворено същество, Неговото дело е изпълнението на Неговото служение. Всяко дело, което Бог върши, е изпълнение на Неговото служение. Човекът, от друга страна, може да работи усърдно само в рамките на Божието управление и под Неговото ръководство.

(„Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Разликата между служението на въплътения Бог и човешкия дълг“)