През вековете много хора са напускали този свят разочаровани и с неохота, а мнозина други са се раждали с вяра и с надежда. Уредих да дойдат много, множество други отпратих. Безчет човеци минаха през ръцете Ми. Много души бяха запокитени в Хадес, много живяха в плът, а мнозина умряха и се преродиха на земята. Но никой от тях така и не получи шанса да се наслади на благословението на царството днес. Дадох на хората толкова много, а те спечелиха нищожно малко, защото атаката на сатанинските сили ги направи неспособни да се насладят на всички Мои богатства. Късметът на хората се ограничи с това да гледат богатствата Ми, но те така и не успяха да им се насладят напълно. Човекът не успя да намери съкровищницата в тялото си, за да получи небесните блага, и така изгуби благословията, която Аз му дарих. Та нима човешката душа не е тъкмо средството му да се свърже с Моя дух? Защо хората никога не се свързват с Мен посредством духа си? Защо се доближават до Мен чрез плътта си, но са неспособни да го направят духовно? Нима истинският Ми лик е лице от плът? Защо човекът не познава същността Ми? Наистина ли в духа на човека никога не е присъствала и следа от Мен? Напълно ли съм заличен от неговата душа? Ако човек не навлезе в духовната сфера, как би могъл да разбере намеренията Ми? Има ли нещо в човешките очи, коeто може да проникне направо в духовния свят? Много пъти съм призовавал хората чрез Своя дух, но те реагират, сякаш ги убождам — наблюдават Ме от разстояние, сковани в страх, че ще ги отведа в друг свят. Толкова пъти съм питал за човешкия дух, но хората си остават напълно непробудени, обзети от дълбок страх, че ще нахълтам в домовете им и ще им отнема всички техни притежания. Затова залостват вратата пред Мен, оставяйки Ме пред студена, плътно затворена врата. Толкова пъти спасявам хората от падението им, но веднага щом се окопитят, те Ме изоставят и недокоснати от Моята любов, Ме стрелват с предпазлив поглед; така и не стоплих човешкото сърце. Човекът е лишено от емоции, студенокръвно животно. Макар Моята прегръдка да е топла, той никога не се е трогвал истински от нея. Човекът е като див планинец. Хората никога не са ценили загрижеността Ми за човечеството. Странят от Мен, предпочитайки да обитават планинските хребети, където търпят заплахата от диви зверове — и въпреки това не желаят да се приютят при Мен. Аз не заставям никого, просто си върша работата. Ще настъпи денят, в който човекът ще доплува до Мен от центъра на могъщия океан, за да се наслади на всички земни богатства и да избяга от опасността да бъде погълнат от морето.

(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Думите на Бог към цялата вселена, Глава 20)