Поведение, с което не се изразява пълно подчинение към Мен, е предателство. Поведение, с което не Ми се показва вярност, е предателство. Да Ме мамите и да използвате лъжи, за да Ме заблуждавате, е предателство. Да таите многообразни представи и да ги разпространявате навсякъде е предателство. Да не можете да поддържате Моите свидетелства и интереси е предателство. Да се усмихвате фалшиво, когато сърцето ви е далеч от Мен, е предателство. Това са все деяния на предателство, на които винаги сте били способни, и те са обичайни за вас. Може би никой от вас не смята това за проблем, но Аз не мисля така. Не мога да се отнасям към предателството на човек към Мен като към нещо незначително и със сигурност не мога да го пренебрегвам. Сега, докато Аз действам сред вас, вие се държите по този начин. Ако дойде ден, в който няма кой да бди над вас, няма ли да бъдете като разбойници, които са се обявили за царе на собствените си малки планини? Когато това се случи и предизвикате бедствие, кой ще бъде там, за да се справи с последствията от действията ви? Смятате, че някои прояви на предателство са просто случайни инциденти, а не вашето постоянно поведение, и не заслужават да бъдат обсъждани с такава строгост, по начин, който наранява вашата гордост. Ако наистина мислите така, значи сте лишени от разум. Да мислите така означава да сте образец и първообраз на бунтарството. Природата на човека е неговият живот; тя е принцип, на който той разчита, за да оцелее, и не може да го промени. Вземете за пример същността на предателството. Ако можеш да направиш нещо, с което да предадеш роднина или приятел, това доказва, че то е част от твоя живот и от природа, с която си се родил. Никой не може да отрече това. Например ако човек обича да краде от другите, то това удоволствие е част от живота му, въпреки че понякога може да краде, а друг път — не. Независимо дали краде, или не, това не доказва, че кражбата му е просто вид поведение. По-скоро доказва, че кражбата е част от неговия живот, т.е. от неговата природа. Някои ще попитат: щом това е в неговата природа, защо тогава, когато виждат хубави неща, понякога не ги крадат? Отговорът е много прост. Има много причини, поради които не краде. Може да не открадне нещо, защото е твърде голямо, за да бъде измъкнато изпод зорко пазещите го очи, или защото моментът за действие не е подходящ, или защото е твърде скъпо и добре охранявано, или може би няма особен интерес към предмета, или не вижда каква полза може да има от него, и т.н. Всички тези причини са възможни. Но независимо от всичко, без значение дали краде, или не, това не доказва, че тази мисъл е само моментен, мимолетен проблясък. Напротив, това е част от неговата природа, което трудно може да се промени към по-добро. Такъв човек не се задоволява да открадне само веднъж; подобни мисли за присвояване на чужди вещи се появяват винаги, когато попадне на нещо хубаво или възникне подходяща ситуация. Ето защо казвам, че тази мисъл не е нещо, което просто се заражда от време на време, а е заложена в природата на този човек.

(„Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Един много сериозен проблем: предателството (1)“)