В днешно време повечето хора имат много повърхностно разбиране за себе си. Те изобщо не са стигнали до ясното познаване на нещата, които са част от природата им. Те познават само малка част от покварените състояния, които разкриват, знаят за нещата, които е вероятно да направят, или за някои от недостатъците си и поради това вярват, че познават себе си. Ако освен това те спазват някои правила, гледат да не правят грешки в определени области и успяват да избегнат извършването на определени прегрешения, те смятат, че притежават реалност в своята вяра в Бог и приемат, че ще бъдат спасени. Това е изцяло човешка фантазия. Ако се придържаш към тези неща, ще можеш ли наистина да се въздържаш от извършването на каквито и да било прегрешения? Ще постигнеш ли истинска промяна на нрава? Наистина ли ще изживееш човешко подобие? Можеш ли наистина да удовлетвориш Бог по този начин? Категорично не, това е сигурно. Вярата в Бог работи само когато човек има високи стандарти и е постигнал истината и известна промяна в своя живот нрав. Това изисква преди всичко да си отдаден на самоопознаването си. Ако познанията на хората за самите тях са твърде повърхностни, те ще открият, че е невъзможно да разрешават проблеми и техният живот нрав просто няма да се променят. Необходимо е човек да се познава в дълбочина, което означава опознаване на собствената природа: от какви елементи е съставена тази природа, как са възникнали те и откъде са дошли. Нещо повече, наистина ли си способен да намразиш тези неща? Виждал ли си собствената си грозна душа и нечестивата си природа? Ако наистина си способен да видиш истината за себе си, тогава ще намразиш себе си. Когато се намразиш и след това практикуваш Божието слово, ще можеш да се опълчиш на плътта и да имаш силата да изпълниш истината, без да смяташ, че е непосилна. Защо много хора следват своите плътски предпочитания? Тъй като се смятат за доста добри, като усещат, че действията им са правилни и оправдани, че нямат грешки и дори че са абсолютно прави, те са способни да действат с мисълта, че справедливостта е на тяхна страна. Когато човек узнае каква е истинската му същност — колко грозна, колко презряна и колко жалка е — тогава той не се гордее прекалено много със себе си, не е толкова ужасно високомерен и не е толкова доволен от себе си, както преди. Такъв човек мисли: „Трябва да съм сериозен и земен в практикуването на някои от Божиите слова. Иначе няма да отговарям на стандарта за човешко същество и ще се срамувам да живея в Божието присъствие“. Тогава човек наистина вижда колко е нищожен, колко е незначителен. В този момент ще му стане лесно да прилага истината и той ще изглежда донякъде като човека, който трябва да бъде. Само когато истински намразят себе си, хората могат да се опълчат на плътта си. Ако не се намразят, няма да бъдат способни да се опълчат на плътта. Да се намразиш истински не е лесна работа. Има няколко неща, които трябва да могат да се открият у тях. Първо, познаване на собствената природа, и второ, осъзнаване на това колко беден и жалък е човекът, колко е нищожен и незначителен и колко жалка и мръсна е душата му. Когато човек напълно разбере какъв е в действителност и този резултат бъде постигнат, тогава той наистина получава разбиране за себе си и може да се каже, че е опознал себе си напълно. Едва тогава човек може наистина да намрази себе си, да стигне дотам да се прокълне и наистина да почувства, че толкова дълбоко е покварен от Сатана, че дори не прилича на човешко същество. Тогава един ден, когато се появи заплахата от смърт, такъв човек ще си помисли: „Това е Божието справедливо наказание. Бог наистина е праведен. Наистина трябва да умра!“. В този момент той няма да се оплаква, още по-малко ще обвинява Бог, а просто ще разбира, че е толкова беден и жалък, толкова мръсен и покварен, че трябва да бъде отстранен и унищожен от Бог, а на душа като неговата не подобава да живее на земята. Следователно този човек няма да се оплаква от Бог, нито ще Му се съпротивлява, още по-малко ще Го предаде. Ако човек не познава себе си и все пак се смята за доста добър, когато смъртта почука на вратата му, той ще си помисли: „Справих се толкова добре във вярата си. Колко усърдно търсих! Дадох толкова много, страдах толкова много, а накрая бог иска от мен да умра. Не знам къде е божията праведност. Защо той иска да умра? Ако трябва аз да умра, кой ще бъде спасен тогава? Няма ли да дойде краят на човешката раса?“. Първо, този човек има представи за Бог. Второ, този човек се оплаква и не показва никакво подчинение. Той е точно като Павел: когато беше напът да умре, Павел не познаваше себе си, а когато Божието наказание наближи, вече беше твърде късно.

(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част)