Някои хора казват: „Павел свърши изключително много работа, нагърби се с огромни задължения за църквите и приносът му за тях беше толкова голям. Тринайсетте му послания не изгубиха силата си през продължилата 2 000 години Епоха на благодатта и отстъпват само на четирите Евангелия. Кой може да се сравнява с него? Никой не успява да разгадае Откровението на Йоан, докато посланията на Павел дават живот, а делото му е помогнало на църквите. Кой друг е могъл да постигне това? А и каква работа свърши Петър?“. Хората оценяват другите според техния принос. Бог оценява човеците според тяхната природа. Сред търсещите живот Павел беше човек, непознаващ собствената си същност. Той изобщо не беше послушен и смирен, нито познаваше същината си, противопоставяща се на Бог. И така, той не беше преминал през подробни преживявания и не беше човек, практикуващ истината. Петър беше различен. Той познаваше слабостите и несъвършенствата си и покварения си нрав на Божие създание, и така виждаше практическия път, по който да промени нрава си; той не беше от хората, които боравеха само с догмата, но не притежаваха реалност. Онези, които се променят, са новите хора, които биват спасени, и те са годните да следват истината. Хората, които не се променят, принадлежат към изживяла времето си категория; те не са били спасени или, иначе казано, Бог се е отвърнал от тях и ги е отхвърлил. Той няма да ги запомни, колкото и много да са работили. Като съпоставиш това със собствения си стремеж, би трябвало да ти стане съвсем ясно дали си като Петър или като Павел. Ако в търсенето ти все още няма истина и ако дори и днес си нагъл и арогантен като Павел, речовит и горделив като него, ти несъмнено си обречен на провал дегенерат. Ако търсиш същото като Петър, ако се стремиш към практики и истински промени, лишен си от своенравие и арогантност и се стараеш да изпълниш дълга си, ти си Божие създание, което може да постигне победа. Павел не познаваше покварената си същност, а още по-малко осъзнаваше непокорството си. Той никога не споменаваше възмутителното си незачитане на Христос, нито пък изпитваше особено съжаление. Даваше само кратко обяснение и дълбоко в сърцето си така и не се подчини изцяло на Бог. Въпреки че падна по пътя за Дамаск, той не се вгледа дълбоко в себе си. Задоволи се само да продължи да работи и не смяташе, че е от особено значение да опознае себе си и да промени стария си характер. За да се утеши и да си прости миналите грехове, за него беше достатъчно само да говори истината, да ползва щедростта си като мехлем за съвестта си и повече да не преследва учениците на Исус. Стремеше се единствено към бъдещия венец и към временна работа; целта му бе да добие обилна благодат. Павел не търсеше достатъчна истина, нито се стремеше да се задълбочи в истината, която не бе разбрал преди. Следователно, може да се каже, че себепознанието му е фалшиво и че не е приел порицание или осъждане. Способността му да работи не означава, че е познавал собствената си природа или същност; той полагаше усилия само за видимите практики. При това, той се стремеше не към промяна, а към познание. Делото му изцяло се дължеше на появата на Исус по пътя за Дамаск. Преди този момент той нямаше намерение да се захване с такава дейност, а и не беше приел старият му нрав да бъде скастрен. Както и да работеше, предишният му характер си остана непроменен, поради което не успя да изкупи миналите си грехове с работата си, а просто изигра определена роля за църквите в онези времена. За такъв човек, чийто предишен нрав не се промени — тоест, който не получи спасение и съвсем се отдалечи от истината — Павел беше категорично неспособен да се присъедини към приетите от Господа Исус. Той не бе изпълнен с любов и почит към Исус Христос, нито умееше да търси истината, а и съвсем не се интересуваше от тайнството на въплъщението. Той бе просто изкусен оратор, нежелаещ да сведе глава пред никой по-висшестоящ от него или притежаващ истината. Той завиждаше на личностите и на истините, противоречащи или враждебни на самия него, и предпочиташе талантливи хора, впечатляващи с репутацията си и с ерудицията си. Павел не обичаше да контактува с бедняци, търсещи истинския път и милеещи само за истината, а вместо това се занимаваше с първенци от религиозни организации, които говореха само за догми и притежаваха пребогати знания. Той не обичаше новото дело на Светия Дух и не го беше грижа как се разпространява то. Вместо това, той отдаваше предпочитание на правила и догми, поставени по-високо от универсалните истини. Ако погледнем цялостния му стремеж и изконната му същност, той не заслужава да бъде наречен търсещ истината християнин, а още по-малко верен служител в Божия дом, защото лицемерието му беше преголямо, а непокорството му твърде силно. Макар и да е познат като слуга на Господа Исус, той беше съвсем негоден да прекрачи портите на небесното царство, защото действията му от начало до край не бяха праведни. Трябва да гледаме на него просто като на човек, проявил лицемерие и извършвал неправди, но все пак работил за Христос. Макар и да не заслужава да го определим като зъл, би било справедливо да го определим като човек, извършвал неправди. Той свърши много работа, но не трябва да съдим за него по обема работа, а по качеството и същността на делата му. Само по този начин можем да стигнем до същността на въпроса. Той неизменно вярваше: „Способен съм да работя, по-добър съм от повечето други хора; давам си сметка за бремето на Господа, както никой друг и никой друг не изпитва толкова дълбоко разкаяние като мен, защото великата светлина ме озари, аз видях великата светлина и затова моето покаяние е по-силно от всяко друго“. Такива мисли таеше Павел в сърцето си по онова време. В края на своето дело той каза: „Аз войнствах, пътя свърших, за мен се пази венецът на правдата“. Войнстването му, пътят му, делото му бяха изцяло подчинени на стремежа му да добие венеца на правдата и той не влагаше особено усърдие. При все че не вършеше работата си нехайно, може да се каже, че я изпълняваше като изкупление за грешките си, за да успокои съвестта си. Надеждата му бе да завърши делото си, да извърви пътя си и да се впусне в битката си час по-скоро, за да може по-бързо да се увенчае със заветния венец на праведността. Павел не копнееше да срещне Господа Исус с придобития опит и истинско познание, а по-бързо да приключи делото си, за да може, когато се изправи пред Господа Исус, да се сдобие с наградите, които е спечелил с работа. За него работата беше утеха и разменно средство за бъдещия венец. Той не се стремеше към истината, нито към Бог, а само към венеца. Как би могъл такъв стремеж да е според изискванията? Мотивацията му, работата му, платената от него цена и всички негови усилия — всички те бяха обхванати от чудните му фантазии и делото му бе изцяло подчинено на желанията му. Вършейки цялото си дело, той плащаше цената без капка желание. Павел просто се беше заел да оттъргува работата си. Полагаше усилия с неохота не за да изпълни дълга си, а в съзнателно търсене на отплата за свършеното. Нима усилия като неговите имат стойност? Кой би похвалил нечистите му стремления? Кой би имал интерес към тях? Работата му бе изпъстрена с мечти за бъдещето; тя бе изпълнена с грандиозни планове и не съдържаше път към промяна на човешкия характер. Така че голяма част от доброжелателството му беше престорено; делото му не предоставяше живот, а бе престорена вежливост; Павел договаряше сделка. Как би могла работа от този вид да поведе човека към възстановяване на първоначалния му дълг?

(„Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек“)