От момента, в който с плач идваш на този свят, ти започваш да изпълняваш дълга си. Ти изпълняваш ролята си и започваш жизнения си път за Божия план и за Неговата уредба. Какъвто и да е произходът ти и какъвто и да е пътят пред теб, никой не може да избегне Небесното ръководство и устройство и никой не може да управлява съдбата си, защото само Онзи, Който управлява всичко съществуващо, е способен да извърши подобно дело. Още от деня, в който човекът се е появил, Бог върши делата Си тъкмо така, управлявайки вселената и определяйки правилата на промяната и пътя на движение на всички неща. Както всичко съществуващо, така и човекът незабелязано и без да осъзнава това е подхранван от Божията сладост, дъжд и роса; както всичко съществуващо, така и човекът, без да съзнава това, живее, подчинявайки се на ръководството на Божията ръка. Човешкото сърце и духът му са в Божията ръка и всичко в живота му преминава пред Божиите очи. Независимо дали вярваш в това или не, всички неща, всичко съществуващо, било живо или мъртво, ще се смени, промени и обнови и ще изчезне в съответствие с Божиите мисли. Ето как Бог управлява всичко съществуващо.

Нощта вече тихичко наближава, но човек не може да осъзнае това, защото човешкото сърце не може да разбере нито как нощта настъпва, нито откъде идва. А когато нощта вече се стопява, човек приветства светлината на деня, но той още по-малко осъзнава и още по-трудно разбира откъде тя е дошла и как е прогонила тъмнината на нощта. Тази постоянна смяна на деня с нощта отвежда човека от един период от време към друг и от един исторически контекст към друг, като същевременно гарантира, че Божието дело се извършва във всеки един период и че Божият план се изпълнява във всяка епоха. Човекът е преминал през тези периоди заедно с Бог, но не знае, че Бог управлява съдбата на всички неща и живи същества, нито пък знае как Бог устройва и направлява всичко съществуващо. Това е убягвало на човека от незапомнени времена до наши дни. Защо? Не защото Божиите дела са твърде скрити или защото Божият план тепърва ще се осъществи, а защото сърцето и духът на човека стоят твърде далеч от Бог и то дотолкова, че дори и когато човек следва Бог, той все още служи на Сатана и пак не осъзнава това. Никой не търси активно Божиите стъпки и появата на Бог и никой не желае да живее под Божията грижа и закрила. Вместо това хората искат да разчитат на покварата на Сатана — на лукавия — за да се приспособят към този свят и към законите на оцеляването, които греховното човечество следва. В този момент сърцето и духът на човека са станали инструменти на човешката почит към Сатана, те са станали като храна за него. Нещо повече, сърцето и духът на човека са се превърнали в място, където Сатана може да пребивава, в игрище за неговата игра. Така човекът несъзнателно губи разбирането си за принципите на това, какво означава да бъдеш човек, и за ценността и смисъла на човешкото съществуване. Божиите закони и заветът между Бог и човека постепенно избледняват в човешкото сърце и той престава да търси Бог и да се вслушва в Него. С течение на времето човек вече не разбира защо Бог го е създал, нито разбира думите от Божиите уста и всичко, което идва от Бог. Тогава човек започва да се съпротивлява на Божиите закони и постановления и сърцето и духът му стават безжизнени… Бог губи човека, който първоначално е създал, и човек губи корените, които първоначално е имал — това е скръбта на този човешки род. Всъщност Бог от самото начало досега е поставил като на сцена една трагедия за човечеството, в която човекът е едновременно главният герой и жертвата. И никой не може да отговори кой е режисьорът на тази трагедия.

(„Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Бог е източникът на човешкия живот“)