Божият нрав е тема, която изглежда много абстрактна за всички и освен това е тема, която не е лесна за приемане от никого, тъй като нравът Му не прилича на човешкия характер. Бог също има своите емоции на радост, гняв, скръб и щастие, но тези емоции се различават от човешките. Бог е това, което е, и има това, което има. Всичко, което Той изразява и разкрива, е представяне на Неговата същност и на Неговата идентичност. Това, което Той е, и това, което има, както и Неговата същност и идентичност, са неща, които не могат да бъдат заменени от никой човек. Неговият нрав обхваща любовта Му към човечеството, утехата на човечеството, омразата към човечеството и дори нещо повече — пълното разбиране на човечеството. Личността на човека обаче може да бъде оптимистична, жива или безчувствена. Божият нрав е такъв, какъвто принадлежи на Владетеля на всички неща и живи същества, на Господа на цялото творение. Неговият нрав представлява чест, власт, благородство, величие и най-вече превъзходство. Неговият нрав е символ на властта, символ на всичко, което е праведно, символ на всичко, което е красиво и добро. Нещо повече, то е символ на Този, Който не може да бъде победен или завладян от тъмнината и от която и да е вражеска сила, както и символ на Този, Който не може да бъде обиден (нито ще търпи да бъде обиждан) от никое сътворено същество. Неговият нрав е символ на най-висшата сила. Никой човек или хора не могат и не им е позволено да смущават Неговото дело или нрав. Защото личността на човека не е нищо повече от обикновен символ на лекото превъзходство на човека над звяра. Човекът сам по себе си не притежава никаква власт, никаква автономност и никаква способност да надскача себе си, а в същността си е създание, което трепери пред милостта на всякакви хора, събития и неща. Божията радост се дължи на съществуването и появата на праведността и светлината заради унищожаването на мрака и злото. Той изпитва удоволствие от донасянето на светлината и добрия живот на човечеството; Неговата радост е праведна радост, символ на съществуването на всичко положително и още повече — символ на благополучие. Божият гняв се провокира от вредата, която съществуването и намесата на несправедливостта носят на Неговото човечество, заради съществуването на злото и тъмнината, заради съществуването на неща, които прогонват истината, и още повече — заради съществуването на неща, които се противопоставят на доброто и красивото. Неговият гняв е символ на това, че всички отрицателни неща вече не съществуват, и дори нещо повече — той е символ на Неговата святост. Неговата скръб се дължи на човечеството, за което Той има надежди, но което е изпаднало в тъмнина, защото делото, което Той върши върху човека, не отговаря на очакванията Му и защото човечеството, което Той обича, не може да живее цялото в светлина. Той чувства скръб за невинното човечество, за честния, но невеж човек и за човека, който е добър, но му липсват собствени възгледи. Неговата скръб е символ на Неговата доброта и на Неговото милосърдие, символ на красотата и на доброжелателството. Неговото щастие, разбира се, идва от победата над враговете Му и спечелването на добросъвестността на човека. Нещо повече, то възниква от прогонването и унищожаването на всички вражески сили и защото човечеството получава добър и мирен живот. Божието щастие не прилича на радостта на човека; то е по-скоро усещането за събиране на добри плодове, чувство, което е дори по-силно от радостта. Неговото щастие е символ на това, че от този момент нататък човечеството ще се освободи от страданията, и символ на това, че човечеството ще влезе в света на светлината. От друга страна всички емоции на човечеството възникват заради собствените му интереси, а не заради праведността, светлината или красивото, и най-малко заради благодатта, дарена от Небето. Емоциите на човечеството са егоистични и принадлежат на света на мрака. Те не съществуват заради Божията воля, а още по-малко заради Неговия план, и затова за човека и за Бог никога не може да се говори по един и същи начин. Бог е завинаги върховен и завинаги почитан, докато човекът е завинаги низък, завинаги безполезен. Това е така, защото Бог вечно прави жертви и се посвещава на човечеството; човекът обаче вечно взема и се стреми единствено към себе си. Бог вечно полага усилия за оцеляването на човечеството, но човекът никога не допринася с нищо в името на светлината или на праведността. Дори човек да полага усилия за известно време, те не могат да издържат нито един удар, защото усилията на човека винаги са заради самия него, а не заради другите. Човекът винаги е егоист, докато Бог е вечно безкористен. Бог е източникът на всичко справедливо, добро и красиво, докато човекът е този, който приема цялата грозота и зло и ги проявява. Бог никога няма да промени Своята същност на праведност и красота, но човекът е напълно способен по всяко време и във всяка ситуация да предаде праведността и да се отдалечи от Бог.

(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Много е важно да се разбере Божия нрав)