По време на последното ни събиране разговаряхме за това какво означава да се стремиш към истината. Нека започнем с преглед на това какво означава да се стремиш към истината. Можете ли да отговорите на този въпрос? Размишлявахте ли върху него след предишното ни общение? След като приключим с общението по определени теми, ще трябва да размишлявате върху тях, а след това да ги изживеете и да преминете през тях на практика в реалния си живот. Едва тогава ще сте способни да придобиете истинско знание, едва тогава ще сте способни истински да разберете и оцените темите, върху които сте размишлявали, и едва тогава ще сте способни да предложите истински опит и знание. Нима не е така? (Така е.) И така, размишлявахте ли върху този въпрос? Какво означава да се стремиш към истината? Кои елементи са свързани със стремежа към истината? Какво включва той основно? Обобщихте ли тези неща? (Миналия път Бог започна с общение за различните погрешни идеи, възгледи и нагласи на хората по отношение на стремежа към истината, след което Бог говори подробно за петте стъпки на стремежа към истината.) По същество в последното ни общение имаше две основни части. Първата основна част обхвана някои негативни състояния или погрешни възгледи на много хора по отношение на стремежа към истината, погрешните им разбирания за стремежа към истината, както и извиненията и оправданията, които хората изтъкват за това, че не се стремят към истината. Втората част беше общение за това как да се стремим към истината, което включва пет стъпки. Макар и общението ни да се състоеше само от две части, обърнахме внимание на много подробности и конкретност във всяка от тях. Разкрих някои от изопачените познания и възприятия на хората за стремежа към истината и изложих някои трудности, с които се сблъскват те в стремежа си към истината, както и някои от оправданията и извиненията на хората, които изпитват неприязън към истината, и под какъв предлог не се стремят към нея. Негативните и пасивни нагласи и познания, които хората проявяват по отношение на стремежа към истината, съответстват на начина им на живот и на стремежите им в реалния живот, както и на отношението, което таят към истината — всички те са свързани с конкретното поведение на хората и конкретните им прояви. След това, въз основа на различните модели на поведение на хората, предложих някои конкретни методи и стъпки за практикуване по отношение на пътя на стремежа към истината. Ясно ли ви е всичко това? (Да.) Наистина ли е така? Защо тогава не казвате нищо? Изглежда, че все още не ви е съвсем ясно; има още да разговаряме.

Най-важният въпрос при вярата в Бог е стремежът към истината. Какво означава да се стремиш към истината? Когато става въпрос за стремежа към истината, всички проявления на хората разкриват много от техните проблеми и трудности и хората си намират всякакви оправдания и извинения, за да не се стремят към истината — просто пречките са твърде големи. Що се отнася до стремежа към истината, хората изглеждат изключително притиснати и объркани заради различните си затруднения и смятат, че е много трудно. Всъщност отговорът на самия въпрос „Какво означава да се стремиш към истината?“ е лесен — тогава защо хората не могат да се стремят към истината? Каква е причината? Всеки се хвали, че има съвест и разум, че искрено вярва в Бог, че може да изпълнява дълга си, че е готов да страда и да плати цена. Как става така, че хората не са способни да тръгнат по пътя на стремежа към истината въз основа на тези добри начини на действие? Те имат такава добра човешка природа, почтеност и отлична репутация; имат волята, амбициите и желанието да се стремят; имат субективните усилия, готовността да понесат страдания и нагласата да платят цена; имат активно, положително и устремено отношение в копнежа си да приемат истината. Как е възможно да не се смята, че се стремят към истината, след като имат всичко това като основа? Защо не могат да постигнат стремеж към истината? Каква е същността на проблема? (Човекът не обича истината и по природа изпитва неприязън към нея.) Този отговор е правилен. Основната причина е, че хората имат покварен нрав. Поквареният нрав на човека идва от Сатана, а всичко, което идва от Сатана, е враждебно към Бог и към истината. Следователно да се иска от хората да се стремят към истината, е равносилно на това да се изисква от тях да се опълчат на живота, качествата, формата на стремеж и възгледите за живота, които са изконни за тях. Това, което е трудно за хората, е да се откажат от тези погрешни неща, да се опълчат на предпочитанията на плътта и вместо това да се стремят и да практикуват Божиите слова и истината, които плътта им не харесва, които хората не притежават и които те презират и отритват. Да поискам от теб да се стремиш към истината е равносилно на това да поискам да се откажеш от изконния си живот. Нима не е равносилно на това да жертваш живота си? (Така е.) То е да жертваш собствения си живот. Нима хората с желание жертват живота си? (Не.) Дълбоко в сърцата си те си казват: „Няма да го направя“ — сто пъти, хиляда пъти, десет хиляди пъти: „Няма да го направя“. Независимо от всичко на хората им е трудно да се откажат от изконните сатанински неща, които притежават. Това е факт, който сте преживели дълбоко и истински. Дълбоко в сърцата си хората не искат да се опълчат на плътта или да се опълчат на живота си, чиято природа същност е сатанинска, или да се опълчат на изконните си сатанински качества или от сатанинската си природа, за да се стремят към истината. Така че любовта и стремежът към истината противоречат на волята на хората със сатанинска природа, които живеят според сатанинския нрав, и те не искат да го направят. Каква е основната причина за това? Тя е, че качествата на хората идват от Сатана и те изначално са враждебни към Бог. И така, след като хората чуят и разберат истината, само онези от тях, които я обичат, които са готови да се стремят към нея и да платят цена, които имат тази воля, цел и желание, са способни да я практикуват веднага щом я разберат. Само те са способни да живеят според истината и да изживеят нейната реалност. Много хора искат да практикуват истината, но сатанинската им природа и сатанинският им нрав им пречат; дори и да искат, не са способни да я практикуват. Всъщност в реалния живот е много трудно да се практикува истината. Едно е да поискам да се откажеш от любимите си дрехи и бижута, от нещата, които ти доставят удоволствие, от работата и кариерата си, които харесваш, от силните си страни и хобито си или от нещо подобно. Можеш да се опълчиш на всяко от тях; лесно можеш да ги оставиш. Да те накарам обаче да се опълчиш на плътта си и на сатанинския си нрав, да започнеш да практикуваш истината и да се подчиниш на Бог — това е много по-трудно. Ако трябва да го опиша с неточен израз, то е все едно от заек сирене или от сврака масло да чакам — тези неща са твърде натоварващи за хората. Лесно е да качиш котка на дърво — това е естествено за нея. Би било напълно невъзможно обаче да я накараш да яде сено вместо месо. Ако поискаш от един човек да понесе малко страдания, да плати известна цена и да живее смирено до края на живота си, всеки, който има волята да го направи, може да го постигне. Всъщност за човек, който искрено вярва в Бог и копнее за истината, никоя физическа трудност не представлява особен проблем, например да не се отдава на плътски удобства, да спи по-малко всеки ден, да живее мизерно в продължение на десет години, да се задоволява с много малко откъм храна, дрехи, жилище и транспорт — такива трудности и такава цена всеки може да поеме, стига да има волята да го направи, да иска да се стреми към истината и да има малко въздържаност. На всеки обаче ще му се стори трудно, ако поискаш от него да се опълчи на плътта и на Сатана, да действа в пълно съответствие с Божиите изисквания и съгласно Неговите слова, да практикува според истината и така да постигне покорство пред Бог. Именно в това се крият трудностите за човека. И така, хората не могат просто да вземат решение и да се опитат да се стремят към истината, или да практикуват въздържание и да следват правилата, а след това да са способни да практикуват истината и да я притежават. Стремежът към истината е най-трудното и непосилно нещо за поквареното човечество. Откъде произхожда този проблем? (Той произхожда от нрава на Сатана.) Точно така. Нравът на Сатана е най-голямото предизвикателство за човека. Човек може да има лоши заложби, лош темперамент и характер, може да няма никакви силни страни, таланти или дарби — нито едно от тези неща няма да представлява особено предизвикателство за него. В крайна сметка проблемът се корени в покварения му нрав. Всяка крачка напред по пътя на стремежа към истината е трудна за хората, защото поквареният нрав държи ръцете и краката, умовете и идеите, мислите, начина на мислене и дълбините на душите им в смъртоносна контролираща хватка. Човек може да вярва в Бог в продължение на три или пет години, без да спечели нищо; дори има хора, които вярват от десет, двадесет или тридесет години, но са спечелили съвсем малко. А някои изобщо не са спечелили нищо — колко бедни и жалки са тези хора, останали с празни ръце! Те вярват в Бог от тридесет години, но остават все така бедни и слепи и не са получили нищо. Когато изпаднат в негативно настроение, те не знаят как да излязат от него; когато изпаднат в погрешно разбиране за Бог, не знаят как да го разсеят; когато ги сполети беда, не знаят как да се справят с нея, нито знаят как да разрешат подобна трудност. Нима проблемите могат да се решат само с помощта на субективната воля за въздържание, или като разчитаме на търпението си да упорстваме безкрайно? Стъпка по стъпка хората може и да преминават през ситуациите, докато ги преодолеят, но поквареният им нрав остава. Те не са се справили с него. Независимо колко пъти са преживявали негативни настроения или погрешно разбиране за Бог, или са имали представи за Бог, или са се проваляли, падали са, и са били слаби, до ден днешен те все още не са способни да дадат и най-малкото свидетелство за преживяване, нито могат да кажат дори едно единствено нещо за познанието или преживяването си на Божиите слова. Пусто е в сърцата им; пусто е дълбоко в душите им. Нито са придобили разбиране от преживяване на истината, нито истинско познание за Божиите слова, да не говорим за познание за Неговото дело или за нрава Му. Нима не са бедни, слепи и жалки? (Такива са.) Колкото и години човек да вярва в Бог, няма никакъв смисъл, ако не се стреми към истината. Защо тогава човек допуска да се докара до това положение? Къде се крие причината? И тук проблемът се корени в покварения нрав на човека. Това е обективната причина.

Вече изяснихме обективната причина, поради която хората не се стремят към истината. А сега ще поговорим малко за субективната причина. Тя е, че макар хората да са разбрали от Божието дело и всички Негови слова или от реалния си живот, че имат покварен нрав, те никога не се съпоставят с Божиите слова и с истината, за да опознаят покварения си нрав, никога не се опълчват на покварения си нрав и никога не практикуват според Божиите слова. Става дума за това, че макар хората да полагат много усилия и да дават много от себе си по пътя на вярата си в Бог, макар да полагат много труд, да понасят големи страдания и да плащат голяма цена за това, всичко това са само външни проявления. Те не могат да докажат, че човек е поел по пътя на стремежа към истината. Хората, които са страдали най-много, са онези, които са започнали да следват Бог в началото, които са поели дълга си, когато са били двадесетинагодишни. Тези хора вече са около петдесетте и още не са женени. Може да се каже, че са посветили младостта си на вярата в Бог и са се отказали от семейството и брака. Висока цена ли е това? (Да.) Те са се отказали от младостта си и са пожертвали целия си живот, а какво излиза? Цената, която са платили, е била висока, но това, което са получили накрая, не е равностойно и не съответства на това, което са отдали. Какъв е проблемът тук? Предвид отношението им и решимостта, с която плащат цената, и продължителността, размера и степента на отдаденото изглежда, че те би трябвало да разбират истината и да могат да я практикуват. Човек би си помислил, че те би трябвало да имат свидетелство и богобоязливо сърце; че трябва да познават Бог; че вече трябва да са тръгнали по пътя на богобоязливостта и отбягването на злото; че вече трябва да са навлезли в истината реалност. Всъщност обаче това е само заключение — тези две неща имат само логическа връзка, а тя не съответства на действителността или на това, което тези хора изживяват. Какъв е проблемът тук? Не трябва ли да го подложим на изследване и обсъждане? Нима това не е проблем, който заслужава задълбочен размисъл? (Така е.) Не липсват хора с опит и свидетелства сред онези, които са приели този етап от Божието дело преди две или три години. Те свидетелстват за това как Божиите слова са ги променили и са ги направили честни хора; свидетелстват за това как Неговите слова са им позволили да разберат истината по пътя на стремежа им към нея; свидетелстват за това как словата Му са се справили с покварения им нрав, с надменността, измамността, непокорството и стремежа им към статус, с амбициите и желанията им и т.н. Тези хора са способни да имат преживяване и свидетелство само след две-три години вяра в Бог; те са придобили задълбочено разбиране от своето изживяване на Божиите слова и могат да почувстват истинността им. Защо тогава дълбините на сърцата на някои хора и духовният им свят остават пусти и празни, макар да са вярвали в Бог в продължение на двадесет или тридесет години, макар да са платили толкова висока цена, да са изстрадали толкова много и много да са се суетили? Много хора в такова състояние често се чувстват объркани. Все казват: „Толкова съм объркан“. А Аз отговарям: „Вече вярваш в Бог от двадесет или тридесет години. Как така още си объркан? Очевидно нищо не си спечелил“. И до днес някои хора са негативно настроени и слаби. Те казват: „От толкова години вярвам в Бог, а какво спечелих?“. Често, когато са негативно настроени и слаби, когато са лишени от статуса и облагите си или когато суетата им остане неудовлетворена, те обвиняват Бог и съжаляват, че са вярвали в Него толкова години. Съжаляват, че изобщо са повярвали в словата Му, че за да следват Бог непоколебимо, са се отказали от работата, брака и семейството си, от възможността да учат в колеж. Някои от тях дори обмислят да напуснат църквата. Сега толкова съжаляват за вярата си. Защо изобщо са се захванали с нея? Те са вярвали в Бог в продължение на двадесет или тридесет години, чули са толкова много истини и са изживели толкова много от Божието дело, но дълбините на сърцата им са все така празни и тези хора често изпадат в състояние на хаос, объркване, съжаление, нежелание и дори несигурност относно бъдещето. На какво се дължи това? Заслужават ли съжаление такива хора? (Не.) Всеки път, когато виждам тези хора, когато чувам новини за тях и научавам за текущото им положение, имам предчувствие за тях. Хрумва Ми една мисъл за тях. Как така тяхното състояние и вътрешният им свят Ми изглеждат толкова познати? Дори и сега остават в Божия дом и изпълняват дълга си. На какво разчитат? Да не би да си мислят, че ще бъдат спасени по милост? Да не би да си мислят, че ако човек следва Бог докрай, това неминуемо ще доведе до неговото спасение? Или са така устроени, че разчитат на късмета и случайността? Не е нито едно от тези. Какво е тогава? Точно както каза Павел: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8). По-просто казано, като анализираме това изречение, тези думи имат характера на размяна, в тях личи нагласа, идея и план за сключване на сделка и те са следствие от желание и амбиция. Какво в действителност виждате в тези думи? Към какво се стремят хората, когато вярват в Бог? (Венец и благословии.) Да. Те се стремят към благословии и хубаво назначение. А какво биха дали в замяна за това хубаво назначение и за тези благословии? Какво биха дали в замяна за тях? (Труда и работата си, жертвите си и това, което са отдали, страданията и платената цена.) По думите на Павел те са водили своите битки и са изминали своя път. Те смятат, че са направили всичко, което е трябвало, и че следователно трябва да получат доброто назначение и благословиите, които Бог е подготвил за човечеството. Те смятат, че от само себе си се подразбира, че така трябва да постъпи Бог, в противен случай Той не би бил Бог. Очевидно е, че тук няма никакво покорство към Бог, няма никаква нагласа за стремеж към истината, няма нито нагласа, нито намерение за изпълнение на дълга на сътворено същество. Те просто искат да разменят няколко неща, които са способни да направят, за благословиите, които Бог е обещал на човечеството. И така, хората, за които говорихме току-що, често чувстват празнота във вътрешния си свят и усещат, че дълбоко в сърцата си няма на какво да разчитат, но въпреки това както винаги продължават да плащат такава цена и да страдат толкова, упорито да водят своите битки и да вървят по собствения си път. На какво разчитат? За да поддържат „вярата“ си, те са се вкопчили в тези думи на Павел и сляпо вярват в тях. Разчитат на амбициите и желанието си да бъдат възнаградени и да получат венец. Разчитат на мечтите си да използват търговска размяна, за да получат големи благословии. Те не разчитат на разбирането на Божието дело, нито на изживяването и знанието, придобити от стремежа към истината, докато отдават всичко на Бог. Не на това разчитат.

Съдейки по това, за което току-що разговаряхме, човек може да види, че макар по пътя на стремежа към истината да има много практически предизвикателства, окови и ограничения на покварения нрав, както и много трудности и препятствия, той трябва да вярва, че ще е напълно способен да тръгне по пътя на стремежа към истината, стига да има искрена вяра и да се осланя на напътствието на Божиите слова и на делото на Светия Дух. Петър е първият, който го е сторил. При вярата си в Бог много хора се съсредоточават единствено върху това да полагат труд за Бог, задоволяват се само със страданието си и с това да платят цена, но изобщо не се стремят към истината. В резултат на това, макар да са вярвали в Него в продължение на десет, двадесет, тридесет години, те нямат истинско познание за Божието дело и не могат да говорят за никакво изживяване или познание за истината или за Божиите слова. По време на събиранията, те нямат какво да кажат, когато се опитват да споделят нещо от своето свидетелство за преживяване. Изобщо не им е известно дали ще бъдат спасени, или не. Какъв е проблемът тук? Такива са хората, които не се стремят към истината. От колкото и години да са вярващи, те не са способни да разберат истината, камо ли да я практикуват. Как може човек, който изобщо не приема истината, да навлезе в истината реалност? Някои хора не могат да вникнат в този проблем. Те смятат, че ако хората, които повтарят като папагали думи и доктрини, практикуват истината, те могат да навлязат и в истината реалност. Вярно ли е това? Хората, които повтарят като папагали думи и доктрини, изначално не разбират истината — така че как биха могли да я практикуват? Това, което те практикуват, изглежда не нарушава истината и представлява добри дела и добро поведение, но как могат тези добри дела и това добро поведение да се нарекат истина реалност? Тези, които не разбират истината, не знаят какво представлява истината реалност и смятат, че добрите дела и доброто поведение на хората са практикуване на истината. Това е нелепо, нали? По какво се различава това от мислите и възгледите на религиозните хора? И как могат да се разрешат подобни проблеми, свързани с изопачено разбиране? Хората първо трябва да разберат Божиите намерения от Неговите слова, да знаят какво означава да разбират истината и какво означава да я практикуват, за да са способни, като погледнат някой друг човек, да прозрат какъв е той в действителност и да разпознаят дали притежава истината реалност. Божието дело и спасението на човека целят да накарат хората да разберат и да практикуват истината. Едва тогава те ще са способни да се отърват от покварения си нрав, да действат според принципите и да навлязат в истината реалност. Дали всичко, което правиш, ще представлява практикуване на истината и покорство пред Бог, ако не се стремиш към истината, а се задоволяваш само с това да даваш всичко от себе си на Бог, да страдаш и да плащаш цена за Него според собствените си представи и идеи? Дали това ще докаже, че си променил своя живот нрав? Дали това ще означава, че притежаваш истинско познание за Бог? Не. И така, какво ще представлява всичко, което правиш? То може да представлява единствено личните ти предпочитания, личното ти разбиране и пожелателното ти мислене. Това ще бъдат само неща, които обичаш да правиш, които искаш да правиш. Всяко твое действие просто удовлетворява собствените ти желания, решения и идеали. Очевидно е, че това не е стремеж към истината. Нито една твоя постъпка и проява на поведение има нещо общо с истината или с Божиите изисквания. Всички твои действия и поведението ти са заради теб самия. Работиш, бориш се и се суетиш единствено в името на собствените си идеали, репутация и статус — това не те прави по-различен от Павел, който се трудеше и работеше през целия си живот само за да бъде възнаграден, увенчан и да влезе в небесното царство, а това показва, че очевидно вървиш по пътя на Павел. Някои хора казват: „Трудя се и работя с желание. Не съм се опитвал да сключа сделка с Бог“. Независимо дали си се опитвал да сключиш сделка с Бог по един или друг начин, дали в съзнанието или нагласата ти има ясно изразено намерение да сключиш сделка с Него, дали планираш или целиш това, ти се опитваш да размениш усилията си, труда си, страданията си и цената, която си платил, за наградите и венеца на небесното царство. Същината на този проблем се състои в това, че се опитваш да сключиш сделка с Бог, само че не осъзнаваш, че го правиш. Във всеки случай, щом човек претърпява страдания и плаща цена, за да получи благословии, по същество неговият стремеж е същият като този на Павел. По какво си приличат? И двата случая са опити за размяна на доброто поведение на хората — техния труд, страданията, които понасят, цената, която плащат, и т.н. — за Божиите благословии, за благословиите, които Той обещава на човечеството. По същество не са ли еднакви? (Така е.) По същество те са едни и същи, реално няма никаква разлика. Как трябва да практикуваш, ако искаш да получиш Божието одобрение, но не искаш да вървиш по пътя на Павел, а по този на Петър? Няма съмнение, че трябва да се научиш да се стремиш към истината. Трябва да си способен да приемаш истината, Божието правосъдие и наказание, както и да бъдеш кастрен. Трябва да се съсредоточиш върху това да опознаеш себе си и да промениш нрава си и да се опиташ да практикуваш любов към Бог. Ето какво означава да вървиш по пътя на стремежа към истината и да поемеш по пътя на Петър. За да вървиш по пътя на Петър, първо трябва да разбереш какво изисква Бог от хората и какъв път им е посочил. Трябва да си способен да различаваш пътя на вярата в Бог, който води към спасение, от този, който води към гибел и унищожение. Наистина трябва да размислиш как си успял да тръгнеш по пътя на Павел и да установиш какъв точно е нравът, който ти повелява да вървиш по него. Трябва да разпознаеш най-отличителните и очевидни неща в собствения си покварен нрав, като надменност, лукавост или нечестивост. Като започнеш с този покварен нрав, размишлявай, анализирай и придобивай знания за себе си. Ако успееш да постигнеш истинско себепознание и ненавист към себе си, лесно ще се освободиш от него и ще практикуваш истината. И така, как по-конкретно трябва да се приложи това на практика? Нека разговаряме по-просто за това, като използваме примера с надменния нрав на човека. Където и в каквито и обстоятелства да се намираш, пред какъвто и проблем да си изправен, винаги трябва да се съсредоточаваш върху това да изследваш какъв вид надменен нрав проявяваш в ежедневието си, в начина си на говорене, в поведението си и в начина, по който се справяш с проблемите, изпълняваш дълга си, общуваш с останалите и т.н. Трябва да извадиш наяве всички свои изблици, мисли и идеи, които произлизат от надменния ти нрав, и които осъзнаваш и можеш да доловиш, както и намеренията и целите си — по-специално това, че все искаш да поучаваш другите отвисоко, да не се подчиняваш на никого, да смяташ, че си по-добър от останалите, да не приемаш това, което казват другите, колкото и правилно да е то, да караш останалите да приемат и да се подчиняват на това, което казваш дори когато грешиш, постоянно да проявяваш склонност да ръководиш другите, да си непокорен и да се оправдаваш, когато водачите и работниците те кастрят, като ги заклеймяваш като фалшиви, все да заклеймяваш другите, а себе си да превъзнасяш, непрестанно да смяташ, че превъзхождаш всички останали, все да искаш да си прочута и видна личност, да обичаш да се изтъкваш непрекъснато, така че другите да те ценят високо и да те почитат… Като практикуваш размишление и анализиране на тези изблици на поквара, можеш да разбереш колко грозен е надменният ти нрав, можеш да се презираш и ненавиждаш и да го намразиш още повече. Така ще искаш да се замисляш дали не си проявил надменния си нрав във всичко. Една част от това е да се замислиш какъв надменен и самоправеден нрав се проявява в начина, по който говориш — какви самохвални, надменни и безсмислени неща изричаш. Другата част е да се замислиш какви нелепи и безсмислени неща вършиш, докато действаш според представите, идеите, амбициите и желанията си. Само този вид самоанализиране може да доведе до себепознание. След като си придобил истинско познание за себе си, в Божиите слова трябва да потърсиш пътищата и принципите за практикуване на това да си честен човек, а след това да практикуваш, да изпълняваш дълга си, да подхождаш към останалите и да взаимодействаш с тях според пътищата и принципите, посочени в Божиите слова. След като практикуваш така известно време, може би месец или два, ще почувстваш светлина в сърцето си, ще спечелиш нещо от това и ще усетиш вкуса на успеха. Ще почувстваш, че имаш път, по който да вървиш, за да станеш честен и разумен човек, и ще се почувстваш много по-уравновесен. Макар че все още не си способен да говориш за особено задълбочено познание за истината, ще си придобил известно познание за нея, основано на възприятията, и ще имаш път за практикуване. Макар да не си способен да го изразиш ясно с думи, ще разбираш вредата, която надменният нрав нанася на хората, и как изкривява тяхната човешка природа. Например надменните и самонадеяни хора често се хвалят, говорят непремерено и говорят дяволски думи, за да заблудят останалите. Те използват гръмки думи, цитират лозунги на висок глас и произнасят високопарни тиради. Нима това не са различни проявления на надменен нрав? Нима не е напълно безразсъдно да се проявява този надменен нрав? Ако си способен наистина да разбереш, че щом разкриваш такъв надменен нрав, трябва да си изгубил нормалния си човешки разум, и че да живееш с такъв нрав означава, че изживяваш по-скоро дяволската, отколкото човешка природа, то наистина си разбрал, че поквареният нрав е сатанински, и ще си способен от все сърце да намразиш Сатана и покварения нрав. След такова изживяване в продължение на шест месеца или година, ще си способен на истинско себепознание и ако отново те обземе надменен нрав, веднага ще го осъзнаеш и ще си способен да му се опълчиш и да го отхвърлиш. Вече ще си започнал да се променяш и постепенно ще успееш да се отървеш от надменния си нрав и да се разбираш нормално с останалите. Ще си способен да говориш честно и от сърце и повече няма да лъжеш и да говориш надменно. Нима тогава няма да притежаваш малко разум и известно подобие на честен човек? Нима няма да си придобил това навлизане? Тогава ще започнеш да печелиш нещо. Когато практикуваш да бъдеш честен по този начин, ще си способен да търсиш истината и да размишляваш над себе си, независимо от това какъв вид надменен нрав показваш, а след като известно време изживяваш това да си честен човек по този начин, несъзнателно и постепенно ще започнеш да разбираш истините и съответните Божии слова за това да си честен човек. И когато използваш тези истини, за да анализираш надменния си нрав, дълбоко в душата ти ще се появи просветлението и озарението на Божиите слова и сърцето ти ще започне да става по-ведро. Ясно ще видиш покварата, която надменният нрав причинява на хората, и грозотата, която ги кара да изживяват, и ще можеш да разпознаеш всяко от покварените състояния, в които те се намират, когато проявяват надменен нрав. Колкото повече анализираш, толкова по-ясно ще виждаш грозотата на Сатана и толкова повече ще го намразиш. Така лесно ще се отървеш от надменния си нрав. Когато познанията ти достигнат това ниво, ясно ще разбираш съответната истина в Божиите слова и ще осъзнаеш, че всичко, което Бог изисква от човека, е това, което хората с нормална човешка природа трябва да притежават и изживяват. Тогава вече няма да ти се струва трудно да практикуваш истината. Вместо това ще повярваш, че практикуването на истината е напълно естествено и обосновано, и че така трябва да живее човек. Тогава практикуването на Божиите слова и на истината ще е съвсем спонтанно, положително и активно, а в същото време още повече ще заобичаш истината. Положителните неща в сърцето ти ще се увеличат и там постепенно ще възникне истинско познание за Бог. Ето какво означава действително да разбереш истината. Ще имаш вярно мнение и правилен възглед по всички въпроси и това истинско знание и тези правилни възгледи постепенно ще пуснат корени в сърцето ти. Ето какво означава да навлезеш в истината реалност — това е нещо, от което никой не може да те лиши, и което никой не може да ти отнеме. Когато тези положителни неща постепенно се натрупат, дълбоко в сърцето си ще се почувстваш много обогатен. Повече няма да мислиш, че е безсмислено да вярваш в Бог, и чувството за празнота в сърцето ти ще изчезне. Когато почувстваш колко е прекрасно да разбираш истината и видиш светлината на човешкия живот, у теб ще се зароди истинска вяра. А когато имаш вярата да изживееш Божието дело и когато видиш, че стремежът към истината и постигането на спасение са съвсем реални и действителни, ще практикуваш и изживяваш Божиите слова положително и активно. Ще разговаряш за своето истинско изживяване и познание, а така ще свидетелстваш за Бог и ще помагаш на повече хора да опознаят силата на Божиите слова и ползите, които истината носи на хората. Тогава ще практикуваш истината и ще изпълняваш добре дълга си с повече вяра, а така ще постигнеш истинско покорство към Бог. Когато говориш за истинското си свидетелство за преживяване, сърцето ти ще става все по-ведро. Ще почувстваш, че имаш повече пътища да практикуваш истината, и в същото време ще видиш, че имаш твърде много недостатъци и че има толкова много истини, които трябва да практикуваш. Такова свидетелство за преживяване е полезно и поучително не само за останалите — ти самият също ще почувстваш, че си спечелил нещо от стремежа си към истината и че наистина си получил Божиите благословии. Когато човек изживява така Божието дело, докато стане способен да свидетелства за Бог, това не само може да накара още хора да опознаят покварения си нрав, да отхвърлят оковите, ограниченията и страданията на този нрав и да им даде възможност да се освободят от влиянието на Сатана — то може и на самия него да вдъхне още повече вяра, за да върви по пътя на стремежа към истината и довеждането до съвършенство. Нима подобно изживяване не се превръща в истинско свидетелство? Ето какво представлява истинското свидетелство. Дали човек, който е способен да даде такова свидетелство за Бог, би почувствал, че да вярваш в Него е скучно, безсмислено или напразно? Категорично не. Когато човек може да свидетелства за Бог и има истинско познание за Него, дълбините на сърцето му се изпълват с мир и радост, а той се чувства обогатен и невероятно уравновесен. Когато човек живее в такова състояние и в такъв свят, естествено той няма да се принуждава да страда, да плаща цена и да се ограничава. Той няма да се принуждава просто да дисциплинира тялото си и да се опълчва на плътта. Вместо това позитивно ще придобие повече познание за покварения си нрав. Освен това той ще се стреми и към опознаване на Божия нрав и на това, което Бог притежава и представлява, и ще се стреми да разбере какво трябва да прави, за да се подчини на Бог и да Го удовлетвори. Така ще разбере Божиите намерения от Неговите слова и ще намери принципите за практикуване на истината, вместо да се занимава с мимолетните си чувства, като например да не е способен да се сдържи, когато нещо се случи, да проявява лош характер, да е в лошо настроение, днес отново да се ядоса, отново да направи нещо зле или не на ниво и други подобни незначителни работи. Стига тези неща да не пречат на практикуването ти на истината, не е нужно да се тревожиш за тях. Трябва да останеш съсредоточен върху това да се справиш с покварения си нрав и да търсиш начин да практикуваш съгласно Божиите намерения и така, че да удовлетворяваш Бог. Ако практикуваш така истината, ще постигнеш бърз напредък в живота си и ще тръгнеш по пътя на стремежа към истината и към довеждането ти до съвършенство. Сърцето ти вече няма да е празно, ще имаш истинска вяра в Бог, ще проявяваш все по-голям интерес към Божиите слова и към истината и все повече ще ги цениш. Все повече ще започнеш да разбираш Божиите намерения и Неговите изисквания. Когато човек достигне това ниво, той напълно е навлязъл в Божиите слова и в истината реалност.

Вместо да практикуват и навлизат в истината реалност, сега много хора навлизат в някакво състояние, в което външно демонстрират добро поведение, готови са да платят цена, готови са да страдат и да дадат всичко от себе си. Дълбоко в сърцата им обаче все още е пусто и духовният им свят няма на какво да се опре. Защо нямат опора? Защото нямат път, когато нещо ги сполети, разчитат на пожелателно мислене и нямат принципи за практикуване на истината. Когато разкрият покварен нрав, те могат единствено да практикуват въздържание, но не са способни да търсят истината, за да се справят с него. За късмет на хората, тази тяхна стара плът има инстинктивната способност да страда. Сред невярващите има една поговорка, която гласи: „Няма непоносимо страдание, а само благословии, на които не можем да се насладим“. Човешката плът има вродена, инстинктивна способност: тя не може да се наслаждава на твърде много благословии, но е способна да понесе всяко страдание, да го изтърпи и да се въздържа. Дали това е хубаво нещо? Силна страна ли е, или е недостатък, слабост? Вярна ли е тази тяхна поговорка? (Не е.) Не е вярна, а ако нещо не е истината, то е безсмислица. Тази поговорка е само празни приказки, тя не може да разреши нито един от твоите проблеми, нито може да разреши практическите ти затруднения. Казано по-точно, тя не може да се справи с покварения ти нрав. Затова няма смисъл да я изричаме. Макар да си я чувал, да си наясно с нея и дълбоко в себе си да си я изпитвал, тя пак е безполезна. Невярващите имат и други поговорки, като например: „Ако не се страхувам от смъртта, защо да се страхувам от живота?“ и „Щом зимата е вече тук, колко далеч може да е пролетта?“. Това са доста гръмки твърдения, нали? Не са ли доста вдъхновяващи и философски? Невярващите твърдят, че тези поговорки „лекуват“ душата. Харесвате ли такива пословици? (Не.) Защо не? Някои хора може да кажат: „Просто не ги харесваме. Това са думи на невярващите, а ние харесваме Божиите слова“. Коя част от Божиите слова ти харесва тогава? Кой израз приемаш за истина? Кой израз си изживял, практикувал и придобил и в кой израз си навлязъл? Безполезно е просто да не харесваш поговорките на тези невярващи. Може и да не ги харесваш, но не можеш ясно да разбереш същината им. Верни ли са тези пословици? (Не.) Независимо дали са верни или не, думите на невярващите нямат нищо общо с истината. Дори и хората да ги считат за добри и верни, те не съответстват на истината и не могат да се издигнат до нивото на истината. Всички те нарушават истината и са враждебни към нея. Невярващите не приемат истината, така че не е нужно да спорим с тях за това, кое е вярно и кое е грешно. Единственото, което можем да направим, е да се отнасяме към думите им като към объркани безсмислици и да не се занимаваме с тях. Какво означава „безсмислица“? Означава думи, които изобщо не са поучителни или ценни за хората, за техния живот, за пътя, по който вървят, или за тяхното спасение. Всички подобни твърдения са безсмислици и могат да се нарекат празни приказки. Те нямат нищо общо с живота и смъртта на човека или с пътя, по който той върви, и представляват безсмислици, които не изпълняват никаква положителна функция. Хората чуват подобен израз и продължават да живеят живота си, както обикновено и както винаги. Подобен израз няма да промени обстоятелствата, защото не е истината. Единствено истината е поучителна за човека и има неизмерима стойност. Защо казвам това? Защото истината може да промени съдбите на хората, техните мисли и възгледи, както и вътрешния им свят. Най-важното е, че истината може да премахне покварения нрав на хората. Тя може да промени качествата им, като ги превърне от сатанински в качества на истината — тя може да превърне човек, който живее с покварения си нрав, в човек, който живее според истината и Божиите слова. Нима животът на човек не се променя, когато изживява истината реалност и се основава на Божиите слова? Когато животът на човек се промени, това означава, че мислите и възгледите му са се променили, че схващанията, отношението и нагласите му към хората и нещата са се променили, че позицията и гледната му точка за събитията и нещата са различни от преди. Всички тези поговорки на невярващите са празни приказки и безсмислици. Те не могат да разрешат никакви проблеми. Нима това, което току-що цитирах: „Няма непоносимо страдание, а само благословии, на които не можем да се насладим“ не е безсмислица и празни приказки? (Така е.) И какво, ако можеш да страдаш? Ти не понасяш страдание, за да придобиеш истината, а за да се наслаждаваш на престиж и положение. Страданието ти няма никаква стойност или значение. Погледни фактите: изстрадал си толкова много и си платил толкова висока цена, но все още не си се опознал и дори не можеш да разбереш мислите и идеите, които поквареният ти нрав поражда, нито можеш да се справиш с тях. Смяташ ли тогава, че можеш да придобиеш навлизане в живота? Страданието ти има ли стойност? Няма никаква стойност. Страданието на някои хора е ценно. Например страданието, което хората понасят, за да придобият истината, има стойност: когато човек придобие истината, той може да наставлява и да подхранва останалите. Много хора страдат и плащат висока цена, за да разпространяват евангелието, като помагат да се разшири делото на църквата и на Божия дом и разпространяват евангелието на небесното царство. Оттук виждаме, че всеки, който страда и плаща цена, за да придобие истината и да удовлетвори Бог, ще спечели нещо от това. Тези хора ще получат Божието одобрение. Но има и такива, които не се стремят към истината, и макар че могат да дадат всичко от себе си, да страдат за Бог, и да получават Неговата доброта, тази доброта не е нищо повече от Божията милост и Неговото великодушие и отразява благосклонността Му към хората и благодатта, която Той им дава. Каква благодат? Малко материални благословии, нищо повече. Това ли искаш? Това ли е крайната цел на вярата ти в Бог? Не мисля така. От деня, в който повярва в Бог, нима желаеше само Неговата доброта, закрила и някои от материалните благословии, които Той дава? Това ли са нещата, които искаш? Към тях ли се стремиш във вярата си? (Не.) Могат ли тези неща да решат въпроса с твоето спасение? (Не.) Изглежда разсъждавате съвсем трезво. Разбирате кое е от решаващо значение и кое е важно. Не сте объркани. Знаете кое има тежест и кое не. Остава обаче да се види дали ще успеете да поемете по пътя на стремежа към истината.

The Bulgarian Bible verses found in this audio are from РЕВИЗИРАНО ИЗДАНИЕ (BPB) and the copyright belongs to Bulgarian Bible Society. With due legal permission, they are used in this production.