Какво означава човек да се стреми към истината (1) Втора част

В процеса на изпълнение на дълга си някои хора често действат произволно и безразсъдно. Те са изключително непостоянни: когато са щастливи, изпълняват част от дълга си, а когато не са, се мръщят и казват: „Днес съм в лошо настроение. Няма да ям нищо и няма да изпълнявам дълга си“. Налага се другите да преговарят с тях и да им кажат: „Няма да стане така. Не може да си толкова непостоянен“. И какво ще отговорят онези хора на това? „Знам, че няма да се получи, но съм израснал в заможно, привилегировано семейство. Бабите, дядовците и лелите ми ме разглезиха, а родителите ми — още повече. Аз бях техен любимец, пазеха ме като зениците на очите си, угаждаха ми за всичко и ме разглезиха. Това възпитание ми навлече този непостоянен характер, така че когато изпълнявам дълга си в Божия дом, не обсъждам нещата с останалите, не търся истината и не се подчинявам на Бог. Аз ли съм виновен за това?“. Правилно ли е тяхното разбиране? Дали се стремят към истината с такова отношение? (Не.) Всеки път, когато някой повдигне въпроса за някоя тяхна малка грешка, като например как на трапезата подбират най-добрите късчета храна, как се грижат само за себе си и не мислят за другите, те ще кажат: „Такъв съм си от дете. Така съм свикнал. Никога не съм мислил за други хора. Винаги съм водил привилегирован живот, с родители, които ме обожават, и баби и дядовци, които ме обичат безумно. Всички в семейството ми ме пазеха като зениците на очите си“. Това са куп глупости и заблуди. Не е ли това малко безочливо и нагло? Родителите ти те обичат безумно — означава ли това, че и всички останали трябва да те обичат безумно? Близките ти те обожават и те обичат — това дава ли ти основание да се държиш безразсъдно и произволно в Божия дом? Нима това е основателна причина? Правилно ли е това отношение към покварения ти нрав? Дали това е нагласа за стремеж към истината? (Не е.) Когато тези хора са изправени пред нещо, когато имат някакъв проблем, свързан с покварения им нрав или с живота им, те търсят обективни обосновки, за да отговорят, да го обяснят, да го оправдаят. Те никога не се стремят към истината, не се молят на Бог и не идват пред Него, за да размишляват върху себе си. Може ли човек да познава проблемите и покварата си без самоанализ? (Не.) И могат ли те да се покаят, без да познават покварата си? (Не.) Ако някой не може да се покае, в какво състояние ще живее постоянно? Няма ли да е състояние на самоопрощение? Няма ли тези хора да чувстват, че макар да са разкрили покварата си, те не са извършили злодеяние и не са нарушили управленските закони — че макар това да не е било в съответствие с истините принципи, то не е било умишлено и е простимо? (Така е.) Е, в такова състояние ли трябва да е човек, който се стреми към истината? (Не.) Ако човек никога не се покайва истински и постоянно живее в такова състояние, ще може ли да се промени? Не, никога няма да може да се промени. А ако човек не се промени, той няма да е способен истински да се отърве от злото в себе си. Какво означава да е неспособен истински да се отърве от злото в себе си? Това означава, че действително не може да практикува истината и да навлезе в истината реалност. Това е очевидният резултат. Ако не можеш да се отървеш от злото в себе си, да практикуваш истината и да навлезеш в реалността, тогава възможно ли е да убедиш Бог да промени мнението си за теб, да получиш делото на Светия Дух, да получиш Божието просветление и озарение, Бог да опрости прегрешенията ти и да разреши проблема с твоята поквара? (Не.) Ако това не е възможно, тогава може ли вярата ти в Бог да доведе до твоето спасение? (Не.) Ако човек живее в състояние, в което сам си прощава и се възхищава от себе си, той е много далеч от стремежа към истината. Нещата, с които се занимава, нещата, които гледа, слуша и върши, може и да са частично свързани с вярата в Бог, но няма да имат нищо общо със стремежа към истината или с нейното практикуване. Този резултат е очевиден. И тъй като те не са свързани със стремежа към истината или с практикуването ѝ, този човек няма да е размишлявал върху себе си, нито ще се опознае. Той няма да знае до каква степен е бил покварен и няма да знае как да практикува покаяние, затова е още по-малко вероятно да постигне истинско покаяние или да убеди Бог да промени мнението Си за него. Ако живееш в такова състояние и искаш Бог да размисли, да те опрости или одобри, това ще е наистина трудно. Какво означава да „одобри“ тук? Означава, че Бог признава това, което вършиш, одобрява го и го помни. Ако не можеш да получиш нито едно от тези неща, това доказва, че не се стремиш към истината в нещата, които вършиш, в усилията си, в това, което разкриваш, и в поведението си. Няма значение какво си мислиш; дори и да си способен понякога да постъпваш добре, тези постъпки само показват, че в човешката ти природа има малко съвест и разум. Но тези добри постъпки не са проявление на стремежа към истината, защото отправната точка, намеренията и мотивите ти не са насочени към стремежа към нея. На какво основание го твърдя? Основанието е, че нищо от мислите, действията или постъпките ти не се стреми към истината и няма нищо общо с нея. Ако нищо от това, което човек прави, не е с цел да получи Божието одобрение и признание, тогава нищо, което той прави, няма да може да получи Божието одобрение или признание и е очевидно, че тези постъпки и практики могат да се нарекат единствено добро човешко поведение. Те не са признак, че той практикува истината, и определено не са признак, че се стреми към нея. Хората, които са особено непостоянни и често действат безразсъдно и произволно, не приемат правосъдието и наказанието на Божиите слова, нито приемат да бъдат кастрени. Те също така често се оправдават за това, че не се стремят към истината, и за неспособността си да приемат да бъдат кастрени. Що за нрав е това? Очевидно, това е нрав на неприязън към истината — нрава на Сатана. Човекът притежава природата и нрава на Сатана, затова несъмнено хората принадлежат на Сатана. Те са дяволи, потомци на Сатана и на големия червен змей. Някои хора са способни да признаят, че са дяволи, сатани и потомци на големия червен змей, и говорят много добре за своето себепознание. Когато обаче разкрият своя покварен нрав и някой ги разобличи и ги кастри, те с всички сили ще се опитат да се оправдаят и изобщо няма да приемат истината. Какъв е проблемът тук? Така тези хора са напълно разобличени. Те говорят толкова добре, когато говорят за себепознанието си, тогава защо, когато се изправят пред кастрене, не могат да приемат истината? Тук има проблем. Това не е ли съвсем обичайно явление? Лесно ли се разпознава? Всъщност да. Доста хора признават, че са дяволи и сатани, когато говорят за себепознанието си, а след това не се покайват и не се променят. И така, истинско или фалшиво е себепознанието, за което говорят? Искрено ли се познават, или това е само хитрост, която цели да заблуди останалите? Отговорът е очевиден. Затова, за да разберете дали даден човек има истинско себепознание, не трябва просто да го слушате как говори за това — трябва да погледнете как се отнася към кастренето и дали може да приеме истината. Това е най-важното. Всеки, който не приема да бъде кастрен, има същината на човек, който не приема истината, отказва да я приеме и има нрав на неприязън към истината. Това не подлежи на съмнение. Колкото и поквара да са разкрили някои хора, те не позволяват на другите да ги кастрят — никой не може да ги кастри. Може да говорят за собственото си себепознание както им е угодно, но ако някой друг ги разобличи, критикува ги или ги кастри, те няма да го приемат, колкото и да е обективно, колкото и да отговаря на фактите. Какъвто и изблик на поквара да разкрие някой в тях, те ще бъдат крайно враждебни и ще продължават да изтъкват привидно приемливи оправдания за себе си, без изобщо да проявят истинско покорство. Ако такива хора не се стремят към истината, очаквайте беди. В църквата те са недосегаеми и безукорни. Радват се, когато хората кажат нещо хубаво за тях, а когато изтъкнат нещо лошо, те се ядосват. Ако някой ги разобличи и им каже: „Ти си добър човек, но си много непредвидим. Винаги действаш произволно и безразсъдно. Трябва да приемеш да бъдеш кастрен. Нима няма да е по-добре за теб да се отървеш от тези недостатъци и от покварения си нрав?“. Те ще отвърнат: „Не съм извършил никакво злодеяние. Не съм съгрешил. Защо ме кастриш? Още от дете съм обичан у дома, както от двамата ми родители, така и от баба и дядо. Аз съм техният любимец, зениците на очите им. Сега, тук, в Божия дом, никой не ме обича — никак не е забавно да се живее тук! Все се хващате за някоя моя грешка и се опитвате да ме кастрите. Как да живея така?“. Какъв е проблемът тук? Прозорливите могат веднага да видят, че тези хора са били разглезени от родителите и семейството си и че дори и сега не знаят как да се държат и как да живеят самостоятелно. Семейството ти те е обожавало като идол и ти не си знаеш мястото във вселената. Развил си пороците високомерие, самоправедност и крайна непредвидимост, които не осъзнаваш и не знаеш как да осмислиш. Вярваш в Бог, но не слушаш словата Му и не практикуваш истината. Нима можете да придобиете истината с такава вяра в Бог? Можете ли да навлезете в истината реалност? Можете ли да изживеете истинското подобие на човешко същество? Определено не. Като вярващи в Бог трябва поне да приемате истината и да познавате себе си. Само така ще сте способни да се промените. Ако във вярата си постоянно се осланяте на собствените си представи и идеи, ако единствено се стремите към спокойствие и щастие, вместо да се стремите към истината, ако не сте способни на истинско покаяние и не промените своя живот нрав, тогава вярата ви в Бог е безсмислена. Като вярващи в Бог трябва да разберете истината. Трябва да положите усилия да опознаете себе си. Каквото и да ви сполети, трябва да търсите истината, и какъвто и покварен нрав да разкривате, трябва да се справите с него, като разговаряте за истината според Божиите слова. Ако някой посочи покварения ти нрав или ти сам поемеш инициативата да го изследваш, ако можеш съзнателно да го съпоставиш с Божиите слова, да се вгледаш в себе си, да се изследваш и да се опознаеш, а след това да оправиш проблема си и да практикуваш покаяние, ти ще си способен да живееш като човешко същество. Онези, които вярват в Бог, трябва да приемат истината. Ако винаги изпитваш удоволствие от чувството, че си обичан от семейството си, винаги се радваш, че те пазят като зениците на очите си, че си техният любимец, какво ще успееш да спечелиш? Колкото и да си обичан и ценен от семейството си, ако не притежаваш истината реалност, ти си безполезен. Вярата в Бог има стойност само ако се стремите към истината. Когато разберете истината, ще знаете как да се държите и как да живеете, за да изживеете истинско щастие и да бъдете хора, от които Бог е доволен. Никаква семейна среда, никакви лични силни страни, достойнства или дарби не могат да заменят истината реалност, нито трябва да служат като извинение да не се стремиш към истината. Придобиването на истината е единственото нещо, което може да донесе на хората истинско щастие, да им позволи да водят смислен живот и да им осигури красива крайна цел. Такива са фактите.

След като станат водачи и работници в църквата, някои хора, смятат, че са златни, и че най-сетне са получили възможността да блеснат. Те се чувстват доволни от себе си и започват да използват силните си страни; дават воля на амбициите си и показват пълните си способности. Тези хора притежават класа и образование, организационни умения и имат стила и поведението на водачи. Били са отличници в класа си и ръководители на ученическите организации, били са управители или президенти на компании, а когато започнаха да вярват в Бог и дойдоха в Неговия дом, бяха избрани за водачи и затова си мислят: „Небето никога не ме разочарова. За толкова способен човек като мен би било трудно да не се набива на очи. Веднага щом се оттеглих от поста президент на компанията, дойдох в Божия дом и поех ролята на водач. Не бих могъл да съм обикновен човек, дори и да се опитам. Така Бог ме въздига, това е уредил да върша, така че ще се подчиня“. След като станат водачи, те използват своя опит, знания, организационни умения и стил на водачество. Смятат, че са способни и смели, че са наистина умели и надарени. Затова е жалко, че тук има проблем. Какво умеят най-добре да правят в църквата тези вещи, даровити водачи, които са родени със способността да ръководят? Да създават независимо царство, да завземат цялата власт и да надделяват в обсъжданията. След като станат водачи, те не правят нищо друго, освен да работят, да се суетят, да понасят трудности и да плащат цена в името на собствения си авторитет и статус. Нищо друго не ги интересува. Те вярват, че тяхната заетост и работа са в съответствие с Божиите намерения, че нямат покварен нрав, че църквата постоянно се нуждае от тях и че братята и сестрите също се нуждаят от тях. Смятат, че без тях не може да се свърши никаква работа, че могат да поемат всичко върху себе си и да обсебят властта. Те разполагат и с доста добър начин да установят своето независимо царство. Способни са на всякакви изобретателни и новаторски неща, особено добре умеят да се държат като чиновници, да се изтъкват и да поучават другите отвисоко. Има само едно важно нещо, което те не умеят да правят: щом станат водачи, те вече не са способни да водят сърдечни разговори с останалите, да познават себе си, да забелязват собствената си поквара и да се вслушват в съветите на братята и сестрите. Ако някой предложи различни идеи при обсъждане на работата, тези водачи не само ще ги отхвърлят — те ще се обосноват с думите: „Не сте обмислили изчерпателно това предложение. Аз съм църковният водач — ако постъпя, както предлагате, и всичко е наред, тогава добре, но ако нещо се обърка, отговорността ще падне единствено върху мен. Затова в повечето случаи можете да изразявате мнението си — можем да спазваме тази формалност, но в крайна сметка аз сам трябва да направя избора и да реша как да се вършат нещата“. С течение на времето повечето братя и сестри престават да се включват в дискусиите или в общенията относно работата, а тези водачи не си правят труда да разговарят с тях за каквито и да било проблеми в работата. Те ще продължат да вземат решения и да отсъждат, без да кажат нито дума на никого, и все така ще имат куп обосновки. Те вярват, че „църквата е църква на водача, а водачът определя посоката. Водачът е този, който има последната дума за посоката, в която вървят братята и сестрите, и за пътя, по който вървят“. Естествено тогава тези водачи поемат контрола над навлизането в живота на братята и сестрите, над пътя, по който вървят, и над посоката на техния стремеж. Веднъж станали „капитани“, те обсебват властта и създават независимо царство. Няма прозрачност в действията им и без да го съзнават, те потискат някои хора и изключват някои братя и сестри, които се стремят към истината и които имат способност за възприемане. При това те продължават да смятат, че така защитават работата на църквата и интересите на Божиите избраници. Правят всичко с толкова логични доводи, с толкова много обосновки и оправдания, но какво от това в крайна сметка? Всичко, което правят, е с цел да защитят своя статус и монопола си върху властта. Те пренасят принципите, начините и средствата на поведение от светското общество и семейния живот в Божия дом и смятат, че така защитават неговите интереси. Но те никога не се опознават и не размишляват върху себе си. Дори и да им посочи някой, че нарушават истините принципи, дори да се сблъскат с Божието просветление, дисциплиниране и порицание, те няма да го осъзнаят. Къде се крие проблемът? От деня, в който са заели поста на водач, те се отнасят към дълга си като към кариера и именно това ги обрича да вървят по пътя на антихристите и им гарантира, че те няма да са способни да се стремят към истината. И все пак, в хода на тази „кариера“, те вярват, че всичко, което правят, е да се стремят към истината. Как гледат на стремежа към истината? Те защитават собствения си статус и авторитет под претекста, че защитават интересите на братята и сестрите и на Божия дом, и вярват, че това е проявление на техния стремеж към истината. Изобщо не знаят нищо за покварения нрав, който се проявява и разкрива в тях, докато са на този пост. Дори и понякога смътно да чувстват, че това е покварен нрав, че Бог ненавижда това, че това е порочен и непреклонен нрав, те бързо променят мнението си и си мислят: „Така няма да стане. Аз съм водачът и трябва да имам достойнството на такъв. Не мога да допусна братята и сестрите да видят, че разкривам покварен нрав“. И така, въпреки че осъзнават, че са проявили много поквара и че са направили много неща, които противоречат на принципите, за да запазят статуса и властта си, когато някой ги разобличи, те прибягват до софистика или се опитват да го възпрат, за да не научи никой друг. Щом придобият власт и статус, те се поставят в свещена и неприкосновена позиция, смятайки се за велики, прави, безупречни и неподлежащи на съмнение. И след като са заели такава позиция, те неизменно се противопоставят и отхвърлят всички разногласия, всички предложения или съвети, които биха могли да благоприятстват навлизането на братята и сестрите в живота и да са полезни за работата на църквата. Какво оправдание изтъкват, за това, че не се стремят към истината? Те казват: „Аз имам статус, аз съм човек с положение — това означава, че имам достойнство и че съм свещен и неприкосновен“. Щом са измислили такива причини и оправдания, могат ли да се стремят към истината? (Не.) Не могат. Те винаги говорят и действат от високата си позиция, като се наслаждават на предимствата от статуса си. По този начин те сами се показват и се налага да бъдат разобличени. Нима такива хора не са жалки? Те са жалки, ненавистни и отблъскващи — те са отвратителни! Като водачи те се обличат в образа на светци. Светец, велик, славен и подходящ човек — какви са тези звания? Те са окови и всеки, който си ги сложи, повече няма да може да се стреми към истината. Ако някой надене тези окови, това означава, че повече няма да има отношение към стремежа към истината. Коя е основната причина, поради която тези хора не се стремят към истината? Всъщност причината за това е, че те са ограничени от статуса си. Те винаги разсъждават по следния начин: „Аз съм водачът. Аз отговарям тук. Аз съм човек с положение и статус. Аз съм достоен човек. Не мога да имам надменен или нечестив нрав. Не мога да се разкрия и да разговарям за покварения си нрав — трябва да пазя достойнството и авторитета си. Трябва да накарам хората да ме уважават и почитат“. Те винаги са ограничени от тези неща, затова са неспособни да се разкрият или да размишляват върху себе си и да се опознаят. Това ги проваля. Съответстват ли техните възгледи и начинът им на мислене на истината? Съвсем очевидно е, че това не е така. Дали поведението, което те обикновено показват при изпълнение на дълга си, и което разкрива високомерие и самоправедност, произвол, преструвки, хитрост и т.н., е стремеж към истината? (Не.) Съвсем ясно е, че нито една от тези практики не е стремеж към истината. И какво оправдание или каква причина сочат, за да не се стремят към истината? (Те вярват, че водачите са хора със статус и достойнство и че дори и да имат покварен нрав, той не може да се разкрива.) Нима този възглед не е нелеп? Нима човек приема истината, ако признава, че има покварен нрав, но не позволява той да бъде разобличен? Ако не можеш да приемеш истината като водач, как ще изживееш Божието дело? Как ще бъде пречистена твоята поквара? А ако тя не може да бъде пречистена и ти продължаваш да живееш с покварения си нрав, тогава си водач, който не може да върши практическа работа и си фалшив водач. Като водач наистина имаш статус, но това е само въпрос на различна работа, на различен дълг — това не означава, че си се превърнал в авторитетна личност. Не ставаш по-достоен от останалите, нито ставаш човек с изтъкнато положение, само защото си придобил този статус и изпълняваш различен дълг. Ако наистина има хора, които мислят така, не са ли те безсрамници? (Така е.) Как да го кажа по-разговорно? Те са безочливо нагли, нали? Когато не са водачи, те са искрени в отношението си към хората; способни са да разкажат открито за своите изблици на поквара и да разнищят покварения си нрав. След като заемат поста на водачи, те се превръщат в съвсем други хора. Защо казвам, че се превръщат в други хора? Защото те слагат маска, а истинският човек остава зад нея. Маската не издава никакви изражения — нито плач, нито смях, нито удоволствие или гняв, нито скръб или радост, нито емоции и желания — и определено не разкрива никакъв покварен нрав. През цялото време изражението и състоянието ѝ остават същите, докато всички истински състояния, мисли и идеи на водача остават скрити зад маската, където никой не може да ги види. Има водачи и работници, които винаги се възприемат като хора с положение и статус. Те са ужасени, че ще изгубят достойнството си, ако някой ги кастри, и затова не приемат истината. Те се възползват от положението и властта си, за да изричат лъжливи сладки думи и да прикриват покварения си нрав. В същото време поради своя статус те погрешно вярват, че са по-изтъкнати и по-святи от останалите, и затова не е необходимо да се стремят към истината — че стремежът към истината е за останалите. Този начин на мислене е погрешен и донякъде безсрамен и неразумен. Ето как се държат хората от този вид. От същината на поведението на такива хора се вижда ясно, че те не се стремят към истината. Вместо това се стремят към статус и авторитет. Докато работят, те пазят своя статус и власт и се заблуждават, че се стремят към истината. Те са точно като Павел и често правят обобщения на работата, която са свършили, на дълга, който са изпълнили, на задачите в делото на църквата, с които са се справили, и на постиженията в работата си за Божия дом. Те често правят равносметка на тези неща така, както когато Павел каза: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“ (2 Тимотей 4:7-8). С това той искаше да каже, че след като е свършил пътя си и е войнствал добре, е време да пресметне каква е вероятността за спасението му, колко голям е бил приносът му, колко голяма ще бъде наградата му и да помоли Бог да го възнагради за приноса му. Той имаше предвид, че няма да смята Бог за праведен Бог, ако не го възнагради с венец, че ще откаже да се подчини и дори ще се оплаче от Божията неправедност. Дали такъв човек, с такъв нрав и начин на мислене, се стреми към истината? Дали е човек, който наистина се подчинява на Бог? Могат ли те да се оставят под Божието ръководство? Нима не е ясно от пръв поглед? Те смятат, че вървенето по пътя и воденето на битки е стремеж към истината, но изобщо не се стремят към нея и не притежават проявленията на истинския стремеж към нея — така че те не са хора, които се стремят към истината.

Кой от проблемите на хората бе разкрит от нашето общение току-що? По-конкретно, кой покварен нрав на човека разкри то най-вече? Основният е, че човекът изпитва неприязън към истината и той отказва да я приеме; това е един много характерен вид поведение. Друг важен аспект е нещо, което съществува в нрава същност на всеки човек: непреклонността. Тя също се проявява съвсем конкретно и очевидно, нали? (Да.) Това са два от основните начини, по които се проявява и разкрива поквареният нрав на човека. Тези характерни прояви, тези характерни възгледи, нагласи и т. н. вярно и точно показват, че в покварения човешки нрав има елемент на неприязън към истината. Разбира се, в човешкия нрав по-ярко се открояват проявленията на непреклонност: каквото и да казва Бог и какъвто и порочен човешки нрав да се разобличава в хода на Божието дело, хората упорито отказват да го признаят и му се противопоставят. Освен очевидната съпротива или презрителното отхвърляне, разбира се, има и друг вид поведение, а именно когато хората не се интересуват от Божието дело, сякаш то няма нищо общо с тях. Какво означава да не се интересуваш от Бог? Това е, когато човек казва: „Говори каквото искаш — то няма нищо общо с мен. Нищо от Твоето правосъдие или разобличаване няма нищо общо с мен. Не го приемам и не го признавам“. Можем ли да наречем подобно отношение „непреклонно“? (Можем.) Това е проявление на непреклонност. Тези хора казват: „Живея, както ми харесва, както ми е удобно и по начин, който ме прави щастлив. Състоянията, за които говориш, като надменност, измама, неприязън към истината, нечестивост, порочност и т. н. — дори да ги имам, какво от това? Няма да ги изследвам, няма да ги опознавам, няма да ги приема. Аз вярвам в Бог по този начин, какво ще направиш по този въпрос?“. Това е непреклонно отношение. Когато хората не се интересуват от Божиите слова и ги пренебрегват, което означава, че по същия начин пренебрегват и Бог, независимо какво казва Той, дали го казва като напомняне, предупреждение или увещание — без значение какъв е начинът Му на говорене, какъв е източникът и какви са целите на Неговото слово — тогава тяхното отношение е непреклонно. Това означава, че те пренебрегват неотложните Божии намерения, да не говорим за Неговото искрено, добронамерено желание да спаси човека. Каквото и да прави Бог, хората нямат решителността да съдействат, и не искат да се стремят към истината. Дори да признаят, че Божият съд и откровението Му са пълната истина, в сърцата им няма угризения и те продължават да вярват по същия начин, както преди. Накрая, след като са чули много проповеди, те пак казват същото: „Аз съм истински вярващ и във всеки случай, човешката ми природа не е бедна, не бих извършил злодеяние умишлено, способен съм да се отричам, мога да понеса страдание и съм готов да платя цена за вярата си. Бог няма да се отрече от мен“. Не е ли точно така, както Павел каза: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът на правдата“? Такова е отношението на хората. Какъв нрав стои зад подобно отношение? Непреклонност. Трудно ли е да се промени непреклонният нрав? Има ли път за това? Най-простото и пряко средство е да промениш отношението си към Божиите слова и към Самия Бог. Как можете да го промените? Като разнищите и опознаете състоянията и нагласите, които се пораждат от вашето непреклонно отношение, и като видите кои от вашите постъпки и думи, кои от вашите възгледи и намерения, към които се придържате, и дори конкретно кои от вашите мисли и идеи, които изразявате, са под влиянието на вашия непреклонен нрав. Изследвайте и разрешавайте поотделно тези прояви, изблици и състояния, а след това ги променете — щом изследвате и откриете нещо, побързайте да го промените. Например, току-що говорихме за действия, основани на предпочитанията и настроенията, което е непридвидимост. Непредвидимият нрав води след себе си склонността да изпитваш неприязън към истината. Ако осъзнаеш, че си такъв човек, с такъв покварен нрав, не се замислиш над себе си и не потърсиш истината, за да намериш решение, а упорито мислиш, че си си наред, това е непреклонност. След тази проповед може изведнъж да осъзнаете: „Казвал съм подобни неща и имам такива възгледи. С този мой нрав на неприязън към истината. Щом е така, ще се заема с промяната на този нрав“. Как тогава ще се заемете с промяната му? Започнете, като се освободите от чувството си за превъзходство, от непредвидимостта си и от своеволията си; независимо дали сте в добро или в лошо настроение, вижте какво изисква Бог. Ако можеш да се опълчиш на плътта и да практикуваш в съответствие с Божиите изисквания, как ще гледа Той на теб? Ако наистина можеш да започнеш да променяш това покварено поведение, това е знак, че съдействаш на Божието дело положително и активно. Съзнателно ще се опълчваш на онзи нрав на неприязън към истината, и ще го преодолееш, и същевременно ще промениш непреклонния си нрав. Когато преодолеете тези два вида порочен нрав, ще сте способни да се покорявате на Бог и да Го удовлетворявате, а тогава Той ще е доволен. Ако сте разбрали съдържанието на това общение и практикувате опълчване на плътта по този начин, ще бъда много щастлив. Тогава няма да съм изрекъл тези думи напразно.

Непреклонността е проблем на покварения нрав; тя е част от природата на човека и не е лесно да се разреши проблемът с нея. Когато някой има непреклонен нрав, това се проявява най-вече като склонност да изтъква оправдания и благовидни доводи, да се придържа към собствените си идеи и да не приема нови неща лесно. Има случаи, когато хората знаят, че идеите им са погрешни, но упорито и докрай се придържат към тях заради суетата и гордостта си. Такъв непреклонен нрав се променя трудно, дори и да го осъзнава човек. За да разрешим проблема с непреклонността, трябва да познаваме човешката надменност, измамност, порочност, неприязън към истината и други подобни видове нрав. Когато човек познава собствената си надменност, измамност и порочност, когато знае, че изпитва неприязън към истината, че не иска да се опълчи на плътта, макар да иска да практикува истината, че постоянно изтъква оправдания и обяснява трудностите си, макар да иска да се покорява на Бог, за него ще бъде лесно да приеме, че има проблем с непреклонността. За да разреши този проблем, човек първо трябва да притежава нормален човешки разум и да започне с това да се научи да се вслушва в Божиите слова. Ако искаш да бъдеш Божия овца, трябва да се научиш да се вслушваш в Неговите слова. И как да се вслушваш в тях? Като се вслушваш в проблемите, които Бог разобличава чрез Своите слова и които се отнасят до теб. Ако откриеш проблем, трябва да го приемеш; не бива да смяташ, че това е проблем на други хора, че е общ проблем на всички или на човечеството и че няма нищо общо с теб. Такова убеждение би било погрешно. Чрез откровението на Божиите слова трябва да се замислиш дали имаш някое от покварените състояния или от изопачените възгледи, които Бог разобличава. Например, когато чуеш Божиите слова, разкриващи проявления на надменен нрав, който се забелязва у някого, трябва да си помислиш: „Показвам ли проявления на надменност? Аз съм покварен човек, така че трябва да показвам някои от тези проявления; трябва да се замисля къде ги проявявам. Хората казват, че съм надменен, че винаги се държа високомерно и се правя на силен, че ограничавам хората, когато говоря. Наистина ли това е моят нрав?“. След като размислиш, най-накрая ще осъзнаеш, че разкритото в Божиите слова е съвсем точно — че си надменен човек. И тъй като разкритото в Божиите слова е съвсем точно, тъй като то съвпада напълно с твоето положение без дори и следа от несъответствие и изглежда още по-точно след по-задълбочено обмисляне, ти трябва да приемеш правосъдието и наказанието на Неговите слова и въз основа на тях — да отличиш и опознаеш същината на покварения си нрав. Тогава ще си способен да изпиташ истинско разкаяние. При вярата си в Бог, можете да опознаете себе си само като ядете и пиете от Неговите слова по този начин. За да промените покварения си нрав, трябва да приемете правосъдието и разобличаването на Божиите слова. Ако не можете да направите това, няма как да се отървете от покварения си нрав. Ако си умен човек, който вижда, че разкритото от Божиите слова в общи линии е вярно, или ако можеш да признаеш, че е вярно поне наполовина, веднага трябва да го приемеш и да се покориш пред Бог. Освен това трябва да Му се молиш и да размишляваш над себе си. Само тогава ще разбереш, че всички слова на Божието откровение са точни, че всички те са факти и нищо друго. Само когато са покорни пред Бог и имат богобоязливо сърце, хората могат истински да се самоанализират. Едва тогава ще са способни да видят разнообразието от видовете покварен нрав, което вирее в тях, и че те наистина са надменни и самоправедни, и че нямат капка разум. Ако някой обича истината, той ще е способен да падне по очи пред Бог, да признае пред Него, че е дълбоко покварен, и ще е готов да приеме Неговото правосъдие и наказание. Така в сърцето му може да се прояви разкаяние и той да започне да се отрича от себе си, да се ненавижда и да съжалява, че не се е стремил към истината по-рано, като си мисли: „Защо не бях способен да приема правосъдието и наказанието на Божиите слова, когато започнах да ги чета? Отношението ми към Неговите слова беше надменно, нали? Как можах да съм толкова надменен?“. След като известно време често се самоанализират по този начин, хората ще признаят, че наистина са надменни, че не са напълно способни да признаят, че Божиите слова са истината и действителността, и че наистина нямат и капка разум. Но е трудно да опознаеш себе си. Всеки път, когато човек се анализира, той може да получи само малко повече и по-задълбочено познание за себе си. Да се придобие ясно познание за покварения нрав не е нещо, което може да се постигне за кратко време; човек трябва да чете повече от Божиите слова, повече да се моли и повече да размишлява над себе си. Само така хората могат постепенно да опознаят себе си. Всички, които наистина познават себе си, са претърпявали някои провали и неуспехи в миналото, след което са чели Божиите слова, молили са се на Бог и са размишлявали над себе си, като така са започнали да виждат ясно истината за собствената си поквара и да чувстват, че наистина са дълбоко покварени и напълно лишени от истината реалност. Ако по този начин изживявате Божието дело, молите се на Бог и търсите истината, когато ви сполети нещо, постепенно ще опознаете себе си. Тогава, един ден, най-накрая разбирате със сърцето си: „Може да имам малко по-добри заложби от останалите, но това ми е дадено от Бог. Все се хваля, опитвам се да надприказвам останалите и се опитвам да накарам хората да вършат нещата по моя начин. Наистина ми липсва разум — това е надменност и самоправедност! Чрез размисъл разбрах за собствения си надменен нрав. Това е Божието просветление и Неговата благодат и аз Му благодаря за тях!“. Добре ли е да разберете за собствения си покварен нрав или не е? (Добре е.) Оттук нататък трябва да търсите как да говорите и действате разумно и покорно, как да се държите на равна нога с останалите, как да се отнасяте справедливо към тях, без да ги ограничавате, как правилно да оценявате заложбите си, дарбите си, силните си страни и т. н. Така ще промените надменния си нрав, както течащата вода постепенно променя формата на камъка. След това, когато общуваш с други хора или работиш с тях, за да изпълниш някакъв дълг, ще си способен да се отнасяш правилно към изразените от тях мнения и да ги изслушваш внимателно. И когато ги чуеш да изразяват правилно мнение, ще откриеш, че „изглежда, че не съм с най-добрите заложби. Истината е, че всеки има силни страни, те изобщо не са по-долу от мен. Преди все си мислех, че имам по-добри заложби от останалите. Това беше самонаслада и тесногръдо невежество. Имах много ограничени възгледи, като жаба на дъното на кладенец[а]. В подобно мислене наистина нямаше разум — беше безсрамно! Бях глух и сляп заради надменния си нрав. Не чувах какво казват другите и си мислех, че съм по-добър от тях, че съм прав, а всъщност не съм по-добър от никого от тях!“. От този момент нататък ще имаш истинско разбиране и познание за своите недостатъци и за ниския си духовен ръст. И след това, когато общуваш с останалите, внимателно ще се вслушваш в техните мнения и ще осъзнаеш: „Има толкова много хора, които са по-добри от мен. В най-добрия случай заложбите и способността ми за възприемане са на средно ниво“. Дали с това разбиране няма да придобиеш малко самосъзнание? Като изживявате това и често размишлявате върху себе си според Божиите слова, ще сте способни да придобиете истинско себепознание, което ще се задълбочава все повече. Ще сте способни да прозрете истината за своята поквара, за своята бедност и окаяност, за своята жалка грозота и тогава ще изпитате неприязън към себе си и ще намразите покварата си. Тогава ще ви е лесно да се опълчите на себе си. Ето как изживявате Божието дело. Трябва да анализирате своите изблици на поквара според Божиите слова. Особено след като разкриете покварения си нрав в каквато и да е ситуация, трябва често да размишлявате върху себе си и да се опознаете. Тогава ще ви е лесно да видите ясно своята покварена същина и ще сте способни от сърце да намразите покварата си, плътта си и Сатана. И ще сте способни да обичате и да се стремите към истината със сърцето си. Така надменният ти нрав ще продължи да се топи и постепенно ще се отървеш от него. Ще придобиваш все повече разум и ще ти е по-лесно да се подчиниш на Бог. В очите на околните ще изглеждаш по-непоколебим и по-уравновесен и ще изглежда, че говориш по-обективно. Ще умееш да изслушваш другите и ще им даваш време да говорят. Когато другите са прави, ще ти е лесно да приемаш думите им и взаимоотношенията ти с хората няма да са толкова натоварващи. Ще си способен да си сътрудничиш хармонично с всеки. Ако така изпълняваш дълга си, нима няма да притежаваш разум и човешка природа? Това е начинът да променим този вид покварен нрав.

Нека сега поговорим малко за начина, по който да променим покварения нрав чрез въпроса за непреклонния нрав, който току-що споменах. За да се промени поквареният нрав, човек първо трябва да е способен да приеме истината. Приемането на истината означава да се приеме Божието правосъдие и наказание; означава да се приемат Неговите слова, които разобличават същината на човешката поквара. Ако въз основа на Божиите слова опознаеш и разнищиш проявите си на поквара, покварените си състояния и намерения, както и поквареното си поведение, и ако си способен да разкриеш същината на проблемите си, тогава ще си придобил познание за покварения си нрав и ще си започнал процеса на промяната му. От друга страна, ако не практикуваш по този начин, не само няма да си способен да промениш непреклонния си нрав, но и няма да имаш възможност да изкорениш покварения си нрав. Всеки човек притежава множество видове покварен нрав. Откъде трябва да започне да ги променя? На първо място, човек трябва да реши проблема с непреклонния си нрав, тъй като непреклонността пречи на хората да се приближат до Бог, да търсят истината и да се подчинят на Бог. Непреклонността е най-голямото препятствие пред молитвата и общението на човека с Бог; тя най-много пречи на нормалната връзка между хората и Бог. След като промените непреклонния си нрав, лесно ще се справите с останалите. Промяната на покварения нрав започва със самоанализ и себепознание. Променете всички видове покварен нрав, с които сте наясно — колкото повече от тях откривате, толкова повече можете да промените; колкото по-задълбочено ги познавате, толкова по-радикално ще можете да ги промените. Това е процесът на промяна на покварения нрав; той се извършва чрез молитва към Бог, чрез самоанализ, чрез опознаване на себе си и чрез разнищване на същината на покварения нрав чрез Божиите слова, докато човек успее да се опълчи на плътта и да практикува истината. Да опознаете същината на вашия покварен нрав не е лесна задача. Да опознаете себе си не означава да обобщите: „Аз съм покварен човек; аз съм дявол; аз съм потомък на Сатана, потомък на големия червен змей; аз се противопоставям на Бог и съм враждебен към Него; аз съм Негов враг“. Подобно говорене не означава непременно, че истински познавате собствената си поквара. Може и да сте научили тези думи от някой друг и да не знаете много за себе си. Истинското себепознание не се основава на човешки познания или преценки, а на Божиите слова — то е да видиш последиците от покварения си нрав и страданията, които си изживял заради тях, да почувстваш как поквареният нрав вреди не само на теб, но и на околните. То е прозрение за факта, че поквареният нрав произлиза от Сатана, че той е сатанинска отрова и философия и че е напълно враждебен към истината и към Бог. Когато разберете този проблем, ще опознаете своя покварен нрав. Някои хора, макар и да признават, че са дяволи и Сатани, все още не приемат да бъдат кастрени. Те не признават, че са извършили нещо нередно или че са престъпили истината. Какъв е проблемът при тях? Те все още не са опознали себе си. Някои хора казват, че са дяволи и Сатани, но ако ги попиташ: „Защо казваш, че си дявол и Сатана?“, те няма да успеят да отговорят. Това показва, че те не познават своя покварен нрав или своята природа същност. Ако можеха да разберат, че тяхната природа е природата на дявола, че поквареният им нрав е сатанински, и да признаят, че следователно са дяволи и Сатани, те щяха да достигнат до опознаване на собствената си природа същност. Истинското себепознание се постига чрез разобличаването, правосъдието, практикуването и изживяването на Божиите слова. То се постига чрез разбиране на истината. Ако човек не разбира истината, каквото и да казва за себепознанието си, то няма стойност и е непрактично, защото той не може да открие или разбере онези неща, които стоят в основата му и които са съществени. За да опознае себе си, човек трябва да признае кои видове покварен нрав е разкрил в определени случаи, какво е било намерението му, как се е държал, с какво е примесен и защо не е могъл да приеме истината. Хората трябва да са способни да го заявят ясно и само така могат да опознаят себе си. Когато някои хора се сблъскат с необходимостта да бъдат кастрени, те признават, че изпитват неприязън към истината, че имат подозрения и погрешни разбирания за Бог и че са предпазливи към Него. Те също така признават, че всички Божии слова, които съдят и изобличават човека, са действителни. Това показва, че те имат известно себепознание. Но тъй като нямат познание за Бог и Неговото дело и не разбират Неговите намерения, себепознанието им е съвсем повърхностно. Ако някой само признава собствената си поквара, но не е открил къде се корени проблемът, ще може ли да промени своите подозрения, погрешни разбирания и предпазливост по отношение на Бог? Не, няма да може. Затова себепознанието е нещо повече от обикновено признаване на собствената поквара и на собствените проблеми — човек трябва да разбере истината и да разреши проблема с покварения си нрав из основи. Това е единственият начин човек да разбере истината за собствената си поквара и да постигне истинско покаяние. Когато онези, които обичат истината, опознаят себе си, те са способни да търсят и разбират истината, за да разрешат проблемите си. Само с този вид себепознание се постигат резултати. Всеки път, когато човек, който обича истината, прочете фраза от Божиите слова, която разкрива и съди човека, той трябва първо да повярва, че Божиите слова, които разкриват човека, са действителни и истински, и че Божиите слова, които съдят човека, са истината и че представляват Божията праведност. Това е най-малкото, което някой, който обича истината, трябва да признае. Човек може ли да опознае себе си чрез Божиите слова, ако дори не вярва в тях и не вярва, че Неговите слова, които разобличават и съдят човека, са действителни и са истината? Определено не може — не би могъл, дори и да искаше. Ако можеш непоколебимо да вярваш, че всички Божии слова са истината, и да вярваш във всички тях, независимо от това какво казва Бог и как го изразява, ако си способен да вярваш в Божиите слова и да ги приемеш, дори и да не ги разбираш, ще ти бъде лесно да размишляваш над себе си и да се опознаеш чрез тях. Самоанализът трябва да се основава на истината. Това не подлежи на съмнение. Само Божиите слова са истината — нито една от човешките думи и нито една от думите на Сатана не представлява истината. От хиляди години Сатана покварява човечеството с всевъзможни знания, учения и теории, а хората са станали толкова безчувствени и глупави, че не само че нямат и бегло познание за себе си, но дори и поддържат ереси и заблуди и отказват да приемат истината. Такива хора са безнадеждни. Онези, които имат истинска вяра в Бог, са убедени, че само Неговите слова са истината, такива хора са способни да опознаят себе си въз основа на Божиите слова и истината и така да постигнат истинско покаяние. Някои хора не се стремят към истината; те основават самоанализа си единствено върху човешкото познание и не признават за нищо друго, освен за греховно поведение, като през цялото време те не са способни да прозрат собствената си покварена същина. Такова себепознание е безполезно и не дава никакви резултати. Човек трябва да се опира на Божиите слова при самоанализа си и след него постепенно да започне да опознава покварения нрав, който разкрива. Човек трябва да е способен да преценява и познава собствените си недостатъци, своята човешка природа същност, своите възгледи за нещата, своите житейски възгледи и ценности въз основа на истината и след това да направи точна оценка и да си извади заключения за всички тези неща. Така може постепенно да постигне познание за себе си. С натрупването на житейски опит обаче себепознанието продължава да се задълбочава и е невъзможно човек да прозре изцяло своята природа същност преди да е придобил истината. Ако човек наистина познава себе си, той може да разбере, че покварените човешки същества наистина са потомци и въплъщения на Сатана. Той ще почувства, че не заслужава да живее пред Бог, че е недостоен за Божията любов и Неговото спасение, и ще е напълно способен да се унижи пред Него. Само онези, които са способни на познание в такава степен, познават себе си истински. Себепознанието е предпоставка за навлизане в истината реалност. Ако човек иска да практикува истината и да навлезе в реалността, той трябва да познава себе си. Всички хора имат покварен нрав, който винаги ги оковава и контролира, независимо от тях самите. Нито са способни да практикуват истината, нито да се покоряват на Бог. Затова, ако искат да го правят, първо трябва да опознаят себе си и да променят покварения си нрав. Само чрез процеса на промяна на покварения си нрав човек може да разбере истината и да придобие познание за Бог; само тогава може да се подчини на Бог и да свидетелства за Него. Така се придобива истината. Процесът по навлизане в истината реалност е процес на промяна на покварения нрав. И така, какво трябва да се направи, за да се промени поквареният нрав? На първо място, хората трябва да познават собствената си покварена същина. По-конкретно това означава да разбират как е възникнал поквареният им нрав и кои от дяволските думи и заблудите на Сатана, които са приели, са го породили. След като с помощта на Божиите слова човек започне да разбира напълно тези основни причини и да ги различава, той повече няма да иска да живее според покварения си нрав, а ще иска само да се подчини на Бог и да живее според Неговите слова. Всеки път, когато хората разкриват покварен нрав, те ще могат да го разпознаят, да го отхвърлят и да се опълчат на плътта си. Само чрез подобно практикуване и изживяване хората бавно ще се отърват от целия си покварен нрав.

Някои хора казват: „Когато прочетох Божиите слова за разобличаването и правосъдието, аз се самоанализирах и разбрах, че съм надменен, измамен, егоистичен, нечестив, непреклонен и лишен от човешка природа“. Има хора, които дори казват, че са изключително надменни, че са зверове, че са дяволи и Сатани. Това ли е истинско себепознание? Ако говорят от сърце, а не само повтарят нещо чуто, това показва, че поне имат някакво себепознание, като единственият въпрос е дали то е повърхностно или задълбочено. Ако имитират нещо, като повтарят чужди думи, това не е истинско себепознание. Познанието за покварения нрав трябва да е конкретно за всеки отделен въпрос и състояние — тоест в такива подробности като състояния, изблици, поведение, мисли и идеи, които се отнасят до покварения нрав. Само тогава човек може истински да опознае себе си. А когато човек действително опознае себе си, сърцето му ще се изпълни с разкаяние и той ще стане способен да се покае истински. Кое е първото нещо, което човек трябва да практикува, за да се покае? (Той трябва да признае грешките си.) „Да признае грешките си“ не е правилната формулировка; по-скоро става въпрос за признаване и осъзнаване на това, че човек има определен покварен нрав. Ако някой казва, че поквареният му нрав е вид грешка, това е неправилно. Поквареният нрав е нещо, което е част от природата на хората, нещо, което ги контролира. Той не е равносилен на еднократна грешка. Някои хора, след като разкрият поквара, се молят на Бог: „О, Боже, направих грешка. Съжалявам“. Това е неточно. Би било по-подходящо да се нарече „признаване на грях“. Конкретният начин, по който хората практикуват покаяние, е като опознаят себе си и разрешат проблемите си. Когато човек разкрие покварен нрав или извърши прегрешение и осъзнае, че се противопоставя на Бог и предизвиква Неговата ненавист, той трябва да размишлява над себе си и да опознае себе си в подходящите Божии слова. В резултат на това хората ще придобият известно познание за своя покварен нрав и ще признаят, че той произлиза от отровите и покварата на Сатана. След това, когато открият принципите за практикуване на истината и когато са способни да я практикуват, това е истинското покаяние. Каквато и поквара да разкрива човек, ако е способен първо да опознае покварения си нрав, да потърси истината, за да го преодолее, и да започне да практикува истината, това е истинско покаяние. Някои хора знаят малко за себе си, но нито показват признаци на покаяние, нито доказателства, че практикуват истината. Ако не се променят след като са придобили себепознание, това далеч не е истинско покаяние. За да постигне истинско покаяние, човек трябва да промени покварения си нрав. И така, как по-конкретно трябва да практикува и навлиза човек, за да промени покварения си нрав? Ето един пример. Хората имат измамен нрав, все лъжат и мамят. Ако осъзнаваш това, тогава най-простият и пряк принцип на практикуване, за да се отървеш от измамността си, е да бъдеш честен човек, да казваш истината и да вършиш честни неща. Господ Исус е казал: „Но говорът ви да бъде: Да, да! Не, не!“. За да бъде човек честен, той трябва да се придържа към принципите на Божиите слова. Тази проста практика е най-ефективна и е лесна за разбиране и прилагане. Но тъй като хората са толкова дълбоко покварени, тъй като всички те имат природата на Сатана и живеят със сатанински нрав, за тях е доста трудно да практикуват истината. Те искат да са честни, но не могат. Неволно лъжат и мамят, но макар и да се разкайват, след като го признаят, те пак не са способни да се отърсят от ограниченията на покварения си нрав и продължават да лъжат и мамят както преди. Как да се реши този проблем? Част от решението е да знаеш, че същината на покварения нрав на човека е грозна и презряна, и да си способен да я ненавиждаш от сърце; друга част е да се научиш да практикуваш според истината принцип: „Но говорът ви да бъде: Да, да! Не, не!“. Когато практикуваш този принцип, ти си в процес на преодоляване на измамния си нрав. Естествено, ако си способен да прилагаш истините принципи докато променяш измамния си нрав, това е проявление на твоята промяна и начало на истинското ти покаяние, а Бог одобрява това. Това означава, че когато се променяш, Бог ще промени мнението си за теб. Всъщност това, което Бог прави, е един вид опрощаване на покварения нрав и непокорството на човека. Той прощава на хората и не помни техните грехове или прегрешения. Това достатъчно конкретно ли е? Разбрахте ли го? Ето още един пример. Да речем, че си с надменен нрав и каквото и да ти се случва, си много своенравен — все искаш да командваш, да караш останалите да ти се подчиняват и да правят това, което искаш. Тогава настъпва денят, в който осъзнаваш, че причината за това е в надменния ти нрав. Твоето признание, че това е надменен нрав, е първата стъпка към себепознанието. След това трябва да потърсиш няколко откъса от Божиите слова, които разобличават надменния нрав, за да се сравниш с тях, да се самоанализираш и да опознаеш себе си. Ако разбереш, че сравнението е съвсем уместно, и признаеш, че надменният нрав, който Бог разобличава, съществува в теб, а след това разпознаеш и разкриеш откъде произхожда надменният ти нрав, защо възниква и кои от отровите, ересите и заблудите на Сатана го управляват, тогава, след като вникнеш в същността на всички тези въпроси, ще си стигнал до корените на надменността си. Това е истинско себепознание. Когато определиш по-конкретно как проявяваш този покварен нрав, това ще ти помогне да опознаеш себе си по-задълбочено и по-практично. Какво следва да направиш? Трябва да потърсиш истините принципи в Божиите слова и да разбереш какъв вид човешко поведение и реч са проявления на нормална човешка природа. След като намериш пътя за практикуване, трябва да практикуваш в съответствие с Божиите слова и когато сърцето ти се промени, ще си се покаял истински. Не само ще има принципи в речта и действията ти, но и ще изживееш човешко подобие и постепенно ще се отърсиш от покварения си нрав. Другите ще те видят като нов човек: повече няма да си предишният покварен човек, който си бил някога, а човек, прероден в Божиите слова. Това е човек, чийто живот нрав се е променил.

Забележка:

а. Бел. прев.: Китайски идиом за хора с ограничени възгледи.

The Bulgarian Bible verses found in this audio are from РЕВИЗИРАНО ИЗДАНИЕ (BPB) and the copyright belongs to Bulgarian Bible Society. With due legal permission, they are used in this production.

Имате късмет, че сте влезли в нашия сайт, защото ще имате възможност да спечелите Божията благословия, за да се отървете от нещастен живот. Присъединете се към срещата безплатно, за да разберете повече.

Свържете се с нас в Messenger