Днешното общение е на тема, с която всеки е запознат. Тя е тясно свързана с вярата на хората в Бог и с техния стремеж и това е тема, която хората срещат и за която чуват всеки ден. Ами тогава, каква е тя? Темата е какво означава да се стремим към истината. Какво мислите за тази тема? Достатъчно нова ли е за вас? Вълнуваща ли е? Колкото и да е вълнуваща тази тема, Аз знам, че тя се отнася до всеки един от вас; тя е свързана със спасението на хората, с тяхното навлизане в реалността на Божиите слова и с промяната на нрава им, както и с техния изход и крайната им цел. Сега повечето от вас искат да се стремят към истината и започнаха да се пробуждат, но не сте толкова сигурни какво означава да се стремите към истината или как трябва да се стремите към нея. Ето защо е необходимо да разговаряме по тази тема днес. Стремежът към истината е тема, с която хората се срещат често в ежедневието си; това е практически проблем, пред който хората се изправят, когато ги сполетяват разни неща в ежедневието им, докато изпълняват дълга си и т. н. Когато нещо им се случи, повечето хора просто се мотивират да положат усилия, за да четат Божиите слова, и не допускат негативни мисли, като така се надяват да се предпазят от изпадане в негативност или от погрешно разбиране на Бог и да могат да се подчинят на Неговото дело. Хората с по-добри заложби са способни активно и положително да търсят всички аспекти на истината в Божиите слова; те търсят принципите, Божиите изисквания и пътищата за практикуване. Или са способни да се изследват, да размишляват и да придобиват знания от нещата, които им се случват, и така да разберат истините принципи и да навлязат в истината реалност. Това обаче остава голямо препятствие за повечето хора и не е сигурно дали могат да постигнат тези неща. Повечето хора още не са навлезли в този аспект на реалността. Затова няма да ви е лесно да достигнете до практично, обективно и истинско разбиране на тази обикновена, често срещана и специфична тема, дори и да имате време да размишлявате върху нея. Така че, за да се върнем към нашата основна тема, нека разговаряме за това какво означава да се стремиш към истината. Не сте умели в размишляването, но се надявам, че можете да слушате — не само с ушите си, но и със сърцата си. Надявам се, че ще разбереш и ще схванеш това със сърцето си и че ще вземеш присърце, като нещо важно, всичко, което си способен да разбереш, и всичко, което съответства на състоянието и нрава ти, както и на всеки аспект на твоето положение. Надявам се, че след това ще се заемеш да промениш покварения си нрав и че ще се стремиш да вземеш присърце всички принципи на практикуване, така че когато възникнат съответните въпроси, да имаш път, който да следваш, и да си способен да се отнасяш към Божиите слова като към път за практикуване и така да ги изпълняваш и да им се подчиняваш. Така ще е най-добре.

Какво означава да се стремиш към истината? Това може да е концептуален въпрос, но той е и най-практичният въпрос за вярата в Бог. Това, дали хората могат да се стремят към истината или не, е пряко свързано с предпочитанията, заложбите и стремежите им. Стремежът към истината обхваща много практически елементи. Ние трябва да ги обсъдим един по един, така че да можете да разберете истината възможно най-бързо и да знаете точно какво означава да се стремите към нея и кои въпроси са свързани с този стремеж. Така накрая ще сте способни да разберете какво означава да се стремите към истината. Нека първо обсъдим следното: търсите ли истината, като слушате тази проповед? (Не съвсем.) Слушането на проповеди е само предпоставка и действие, с което се подготвяме за стремежа към истината. Какво включва стремежът към истината? Има много теми, които го засягат, и естествено в хората съществуват и много проблеми, които трябва да обсъдим тук. Например, някои хора казват: „Ако човек яде и пие от Божиите слова и разговаря за истината всеки ден, ако е способен да изпълнява дълга си нормално, ако прави това, което църквата разпорежда, и никога не причинява смущения и прекъсвания — и въпреки че може да има моменти, когато нарушава истините принципи, не го прави съзнателно или умишлено — това не показва ли, че той се стреми към истината?“. Това е добър въпрос. На много хора им хрумва тази идея. Преди всичко трябва да разберете дали някой може да постигне разбиране на истината и да я придобие, като постоянно практикува така. Кажете ми какво мислите. (Макар практикуването по този начин да е правилно, то по-скоро изглежда, че е в духа на религиозния ритуал — това е спазване на правила. То не може да доведе до разбиране или придобиване на истината.) И така, какво всъщност е това поведение? (Това е привидно добро поведение.) Този отговор ми харесва. Това е просто добро поведение, което възниква, след като човек започне да вярва в Бог, въз основа на съвестта и разума на този човек, след като е бил повлиян от различни добри и положителни учения. То обаче не е нищо повече от добро поведение и съвсем не е стремеж към истината. Какъв тогава е коренът на това добро поведение? Какво го поражда? То възниква от съвестта и разума на човека, от етиката му, от положителните чувства, които той изпитва към вярата в Бог, и от неговия самоконтрол. Тъй като това е добро поведение, то няма нищо общо с истината и определено не са същото нещо. Да имаш добро поведение не означава, че практикуваш истината, и ако човек се държи добре, това не означава, че получава Божието одобрение. Да се държиш добре и да практикуваш истината са две различни неща — те нямат връзка помежду си. Практикуването на истината е Божие изискване и напълно съответства на Неговите намерения; доброто поведение идва от човешката воля и включва намеренията и мотивите на човека — това е нещо, което хората смятат за добро. Макар доброто поведение да не е злодеяние, то противоречи на истините принципи и няма нищо общо с истината. Колкото и добро да е поведението и колкото и да съответства на човешките представи и фантазии, то няма връзка с истината. Така че никакъв брой прояви на добро поведение не може да спечели Божието одобрение. След като това е определението за добро поведение, очевидно то не е свързано с практикуването на истината. Ако класифицираме хората според поведението им, тогава тези видове добро поведение най-много да са действия на предани полагащи труд и нищо повече. Те нямат нищо общо с практикуването на истината или с истинското покорство към Бог. Те са просто вид поведение и нямат никакво значение за промяната в нрава на хората, за тяхното покорство, за приемането на истината, за богобоязливостта, за отбягването на злото или за каквито и да е други практически елементи, които действително касаят истината. Защо тогава се наричат добро поведение? Ето едно обяснение и естествено то обяснява и същността на този въпрос. А то е, че тези поведения произхождат единствено от представите на хората, от техните предпочитания, тяхната воля и собствените им усилия, продиктувани от лични подбуди. Те не са проявления на покаяние, които идват с придобиването на истинско себепознание чрез приемане на истината и на правосъдието и наказанието на Божиите слова, нито са поведение или действия, свързани с практикуване на истината, които възникват, когато хората се опитват да се подчинят на Бог. Разбирате ли това? То означава, че това добро поведение по никакъв начин не е свързано с промяна на нрава на човека или с резултата от изпитването на правосъдието и наказанието на Божиите слова, нито включват истинското покаяние, което възниква в следствие на опознаването на собствения покварен нрав. Те със сигурност не се отнасят до истинското подчинение на човека на Бог и до истината; да не говорим за това да имаш богобоязливо и боголюбиво сърце. Доброто поведение няма нищо общо с тези неща; то е само нещо, което произхожда от човека и което хората смятат, че е добро. Много хора обаче виждат това добро поведение като знак, че някой практикува истината. Това е груба грешка, нелепо виждане и разбиране. Това добро поведение е просто изпълнение на религиозен ритуал, спазване на формалностите. Изобщо не е свързано с практикуването на истината. Бог може и да не го осъди категорично, но със сигурност в никакъв случай не го одобрява. Трябва да знаете, че тези показни действия, които съответстват на представите на хората, и това добро поведение не са практикуване на истината, нито са проявление на стремежа към истината. След като чухте това общение, вие имате само бегло концептуално познание за това какво означава да се стремите към истината, първоначално разбиране на обикновеното понятие стремеж към истината. Ако наистина искате да разберете какво означава да се стремите към истината, има още нещо, за което трябва да разговаряме.

За да се стреми към истината, човек трябва да я разбере; само когато разбира истината, човек може да я практикува. Дали доброто поведение на хората е свързано с практикуването на истината? Дали доброто поведение се поражда от стремежа към истината? Кои проявления и действия спадат към практикуването на истината? Какви проявления показват хората, които се стремят към истината? Трябва да си изясните тези въпроси. За да разговаряме за стремежа към истината, първо трябва да поговорим за трудностите, които изпитват хората, и за погрешните им възгледи, свързани с него. Важно е първо да ги променим. Има хора с истинско разбиране, които имат относително ясна представа за това, какво е истината. Те имат път, по който да се стремят към истината. Има и такива, които не разбират какво е истината, и макар и да проявяват интерес към нея, не знаят как да я практикуват. Те вярват, че да вършиш добри дела и да се държиш добре е равнозначно на това да практикуваш истината — че да практикуваш истината означава да правиш добри неща. Едва след като прочетат много Божии слова, те осъзнават, че вършенето на добри неща и доброто поведение са съвсем различни от практикуването на истината. Можете да видите колко нелепи са идеите и представите на хората — онези, които не разбират истината, нищо не могат да видят ясно! Много хора са изпълнявали дълга си с години, ангажират се с него ежедневно и са претърпели доста страдания, затова възприемат себе си като хора, които практикуват истината и които притежават истината реалност. Те обаче не могат да предложат никакво свидетелство за изживяване. Какъв е проблемът тук? Ако разбират истината, защо не могат да говорят за действителните си изживявания? Това не е ли противоречиво? Някои хора казват: „Преди, когато изпълнявах дълга си, не търсех истината, не се молех и не четях старателно Божиите слова. Губех много време. Бях толкова погълнат от работата си и си мислех, че да съм ангажиран с дълга си означава да практикувам истината и да се подчинявам на Божието дело — но просто си пропилявах времето“. Какво се подразбира от това? Толкова са били ангажирани с изпълнението на дълга си, че са отлагали стремежа към истината. Така ли е наистина? Някои глупави хора вярват, че докато са ангажирани със своя дълг, няма да остане време поквареният им нрав да се разкрие, че повече няма да разкриват покварен нрав или да живеят в покварено състояние и следователно не е нужно да ядат и пият от Божиите слова, за да променят покварения си нрав. Правилно ли е това мислене? Наистина ли хората не разкриват покварен нрав, когато са заети с дълга си? Това е нелепа идея — това е нагла лъжа. Твърдят, че нямат време да се стремят към истината, понеже са заети с дълга си. Това е чиста заблуда; те използват заетостта си като оправдание. Много пъти сме разговаряли за истините за навлизането в живота и изпълняването на дълг: Само чрез търсене на истината хората могат да израстват в живота. Следователно, ако всичко, което човек прави, докато изпълнява дълга си, е да се занимава със задачи, а не успява да потърси истината, за да разрешава проблеми, тогава никога няма да разбере истината. Някои хора, които не обичат истината, се задоволяват само с полагането на труд и се надяват да го разменят за благословиите на небесното царство. Накрая се оправдават, че са толкова заети да изпълняват дълга си, че нямат време да се стремят към истината, и дори твърдят, че са толкова ангажирани с изпълнението на дълга си, че не разкриват покварен нрав. Това предполага, че тъй като са заети с дълга си, поквареният им нрав е изчезнал и че вече не съществува. Това е лъжа, нали? Дали твърдението им отговаря на фактите? Съвсем не — това може да се нарече най-голямата от всички лъжи. Как може поквареният нрав повече да не се разкрива, защото човек е зает с дълга си? Съществуват ли такива хора? Съществува ли такова свидетелство за изживяване? Категорично не. Хората са дълбоко покварени от Сатана; всички те имат природата на Сатана и всички те живеят с неговия покварен нрав. Има ли нещо положително в човека, има ли нещо друго освен поквара? Има ли човек, който е роден без покварен нрав? Има ли някой, който е роден със способността да изпълнява предано дълг? Има ли някой, който е роден със способността да се подчинява на Бог и да Го обича? Категорично не. Тъй като всички хора имат сатанинска природа и са изпълнени с покварен нрав, ако не са способни да разберат и да практикуват истината, те могат да живеят само с покварения си нрав. Така че е нелепо и заблуждаващо да се твърди, че ако човек е зает с дълга си, той няма да разкрива покварен нрав. Това е нагла лъжа, която цели да заблуди хората. Хората, които не обичат истината, винаги ще си намерят причини и оправдания да не се стремят към нея, независимо дали са заети да изпълняват дълга си, или не и дали имат време да четат Божиите слова, или не. Тези хора са чисто и просто полагащи труд. Нима един полагащ труд ще може да полага труд добре, ако не яде и не пие от Божиите слова и не приема истината? Със сигурност няма да може. Всички, които не приемат истината, са лишени от съвест и разум, те са хора, които биха живели с покварения си нрав и биха извършили много злодеяния. Те в никакъв случай не са предани полагащи труд и въпреки че полагат труд, в тях няма нищо възвишено. Можете да сте уверени в това.

Някои хора са твърде обвързани със семействата си и често са обзети от тревога. Когато видят по-млади братя и сестри, които са се отказали от семействата и кариерата си, за да следват Бог и да изпълняват дълга си, те им завиждат и казват: „Бог е милостив към тези млади хора. Те започнаха да вярват в Него в ранна възраст, преди да създадат семейства и да имат деца; нямат семейни връзки и не трябва да се притесняват за това, как ще се справят. Те нямат грижи, които да им пречат да следват Бог и да изпълняват дълга си. Дойдоха точно навреме за Божието дело и разпространението на евангелието в последните дни — Бог им е осигурил такива благоприятни условия. Те могат да се посветят, да посветят тялото и душата си, на изпълнението на дълга си. Могат да се стремят към истината, но при мен не така. Бог не е уредил подходяща среда за мен — имам твърде много семейни затруднения и трябва да печеля пари, за да издържам семейството си. В това се крият истинските ми проблеми. Затова нямам време да се стремя към истината. Стремежът към истината е за хора, които изпълняват дълга си целодневно и нямат такива обвързаности. Обременен съм от семейни затруднения и сърцето ми е изпълнено с нещо толкова прозаично, като това да преживявам, затова не мога да отделя време и енергия да ям и пия от Божиите слова или да изпълнявам дълга си. Откъдето и да го погледна, в моето положение няма как да се стремя към истината. Не можеш да ме обвиняваш за това. Просто съдбата ми не е да се стремя към истината и обстоятелствата не ми позволяват да изпълнявам дълг. Остава ми само да чакам да намалеят семейните ми затруднения, децата ми да станат самостоятелни, а аз да се пенсионирам и да се освободя от материалните си притеснения — тогава ще се стремя към истината“. Такива хора изпитват трудности в ежедневния си живот и понякога могат да почувстват как поквареният им нрав се разкрива в баналните въпроси от ежедневието им. Те могат да открият тези неща, но тъй като са хванати в примката на светския живот, те вярват, че се справят добре, като живеят, вярват в Бог, слушат проповеди и така удобно си преживяват. Те смятат, че стремежът към истината може да почака и че няма да е твърде късно да променят какъвто и да е свой покварен нрав след няколко години. Така отлагат важния въпрос за стремежа към истината и непрекъснато го отсрочват. Какво казват винаги? „Никога не е късно да се стремиш към истината. Ще изчакам няколко години. Стига Божието дело да не е приключило, все още имам време — все още имам възможност“. Какво мислите за това схващане? (То е грешно.) Поели ли са бремето да се стремят към истината? (Не са.) Е, тогава какво бреме са поели? Нима не е бремето да преживяват, да осигуряват семействата си, да отглеждат децата си? Те посвещават цялата си енергия на децата си, на семействата си, на собственото си ежедневие и на живота си и едва след като се погрижат за тези неща, ще правят планове да започнат да се стремят към истината. И така, валидни ли са оправданията им? Нима те не са препъни-камъни за стремежа си към истината? (Такива са.) Тези хора вярват в Божието върховенство и Божиите подредби, но в същото време се оплакват от средата, която Бог е уредил за тях. Те пренебрегват Божиите изисквания и изобщо не им съдействат активно. Вместо това ги е грижа само за удовлетворяване на плътта, семейството и роднините им. Каква причина изтъкват за това, че не се стремят към истината? „Твърде сме заети и изтощени от опитите си да оцеляваме. Нито имаме време, нито подходяща среда да търсим истината“. Какви възгледи поддържат? (Никога не е твърде късно да се търси истината.) „Никога не е твърде късно да се търси истината. Ще го направя след няколко години“. Не е ли глупаво това? (Така е.) Глупаво е — заблуждават се с оправданията си. Нима Божието дело ще те чака? (Не.) „Ще го направя след няколко години“ — какво означават тези „няколко години“? Те означават, че имаш по-слаба надежда да бъдеш спасен и че ще разполагаш с по-малко години да изживяваш Божието дело. Така ще минат няколко години, а после още няколко години и преди да се усетите, ще са изминали десет години и изобщо няма да сте разбрали истината, нито да сте навлезли в истината реалност и няма да се е променила и частица от покварения ви нрав. Толкова е трудно дори да изречеш една честна дума. Това не е ли опасно това? Не е ли жалко? (Така е.) Когато хората си намират всякакви извинения и причини, за да оправдаят това, че не се стремят към истината, в крайна сметка на кого вредят? (На тях самите.) Точно така — в крайна сметка вредят на себе си. И когато са на смъртния си одър, те ще се мразят за това, че не са придобили истината през годините си на вяра в Бог и ще съжаляват до края на живота си!

Някои хора са донякъде добре образовани, но заложбите им са лоши и нямат духовно разбиране. Колкото и проповеди да слушат, те не са способни да разберат истината. Те винаги имат свои собствени амбиции и желания и все се борят за статус. Няма да се стремят към истината, ако не притежават статус. Те казват: „Божият дом никога не ми възлага да изпълнявам дълг, който отговаря на способностите ми, като работа с текстове, аудиовизуална работа, работа като църковен водач или отговорник на група. Не ми възлагат никаква подобна важна работа. Божият дом не ме насърчава и не ме обучава и всеки път, когато църквата провежда избори, никой не гласува за мен и никой не ме харесва. Наистина ли нямам необходимите качества? Аз съм интелектуалец, добре образован съм, но Божият дом никога не ме насърчава, нито ме развива, затова нямам мотивация да се стремя към истината. Всички братя и сестри, които започнаха да вярват в Бог приблизително по същото време като мен, изпълняват важен дълг и служат като водачи и помощници — мен защо ме оставиха да бездействам? Възлагат ми само поддържаща роля, като разпространявам евангелието от време на време, а не ми позволяват и да свидетелствам. Всеки път, когато Божият дом насърчава хората да изпълняват важен дълг, за мен няма нищо; дори не ми е позволено да водя събирания и не ми възлагат никакви отговорности. Чувствам се толкова онеправдан. Това е средата, която Бог е уредил за мен. Защо не мога да почувствам стойността на съществуването си? Защо Бог обича другите, но не и мен? Защо развива другите, но не и мен? Божият дом трябва да ми дава повече бреме и да ме направи отговорник или нещо подобно. Така ще имам някаква мотивация да се стремя към истината. Как да се стремя към истината без мотивация? Хората винаги се нуждаят от някаква мотивация да се стремят към истината; трябва да можем да видим полза от стремежа към нея. Знам, че хората имат покварен нрав, който трябва да се промени, и знам, че е добре да се стремим към истината, че това ни позволява да бъдем спасени и доведени до съвършенство, но никога не ме използват за нищо важно и чувствам, че нямам стимул да се стремя към истината! Ще започна да се стремя към нея, когато братята и сестрите ме уважават и подкрепят — тогава няма да е твърде късно“. Нима няма такива хора? (Има.) Какъв е проблемът при тях? Проблемът е, че те искат статус и положение. Ясно е, че те не обичат истината, но въпреки това искат да заемат позиция в Божия дом. Нима това не е безочливо? Да бъдеш полагащ труд е достатъчно добре, а тепърва ще се разбере дали можеш да се издигнеш до това да бъдеш предан полагащ труд. Защо не ти е ясно? Смяташ ли, че ако имаш статус и положение, ще бъдеш спасен? Че ще си човек, който се стреми към истината? Основателно ли е това твое мнение? (Не.) Тези хора искат да се откроят, искат да се усеща присъствието им, а когато желанията им останат неудовлетворени, те се оплакват, че Бог е несправедлив, че Той е пристрастен в отношението си към хората, че Неговият дом не ги насърчава, че братята и сестрите не ги избират — тези неща със сигурност не са основата, от която човек се нуждае, за да се стреми към истината? Нима някъде в Божиите слова е казано, че този, който се стреми към истината, трябва да се приема и уважава от всички негови братя и сестри? Или че трябва да е способен да поема важен дълг и да върши важна работа, както и да дава значителен принос за Божия дом? Нима Божиите слова казват, че само такива хора могат да се стремят към истината, че само те са годни за това? Твърди ли се в словата Му, че само онези хора покриват изискванията за стремеж към истината, че само те могат да навлязат в истината реалност или че накрая само те могат да бъдат спасени? Това записано ли е някъде в Божиите слова? (Не е.) Очевидно е, че претенциите на такива хора са невалидни. И така, защо казват тези неща? Не се ли оправдават за липсата на стремеж към истината? (Оправдават се.) Те обичат статуса и авторитета. При вярата им в Бог ги интересува единствено преследването на слава, лична изгода и статус. Те чувстват, че би било срамно да го изрекат на глас, затова си измислят множество причини, за да се оправдаят, че не се стремят към истината, и прехвърлят отговорността върху църквата, върху братята и сестрите и върху Бог. Това не е ли зловещо? Нима те не са зли хора, които сочат с пръст невинната страна? (Такива са.) Неразумно създават неприятности и тормозят останалите с нелогични искания; те нямат нито съвест, нито разум! Това, че не се стремят към истината е достатъчно сериозен проблем сам по себе си, а на всичко отгоре се опитват и да спорят и са груби — това е наистина неразумно, нали? Стремежът към истината е доброволен. Светият Дух ще работи в теб, ако обичаш истината. Когато обичаш истината, когато се молиш и се уповаваш на Бог, самоанализираш ce и се опитваш да се опознаеш, независимо пред какво преследване или пред каква скръб си изправен, и когато активно търсиш истината, за да разрешиш проблемите, които откриваш в себе си, и си способен да изпълняваш дълга си задоволително, ще бъдеш в състояние да останеш непоколебим в свидетелството си. Когато хората обичат истината, всички тези проявления идват естествено. Те се случват доброволно, с удоволствие и без принуда, без никакви допълнителни условия. Ако хората могат да следват Бог по този начин, накрая ще придобият истината и живота, ще навлязат в истината реалност и ще изживеят подобие на човешко същество. Необходимо ли е да се изпълняват допълнителни условия, за да се стремиш към истината? Не. Вярата в Бог е доброволна, тя е нещо, което човек избира за себе си, а стремежът към истината е напълно естествен и обоснован; той се одобрява от Бог. Онези, които не се стремят към истината, не желаят да се откажат от удоволствията на плътта и въпреки това искат да получат Божиите благословии, но когато са изправени пред премеждия или преследване, подигравки или клевети, те стават негативни и слаби и повече не искат да вярват в Бог или да Го следват. Те дори могат да Го обвинят и да се отрекат от Него. Това не е ли неразумно? Те искат да бъдат благословени, но въпреки това продължават да се стремят към удоволствията на плътта, а когато се изправят пред премеждия или преследване, обвиняват Бог. Ето колко неразумни са тези хора, които не обичат истината. Ще им бъде трудно да следват Бог до края; веднага щом се изправят пред премеждия или преследване, те ще бъдат разобличени и отстранени. Твърде много хора са такива. По каквато и причина да вярвате в Бог, накрая Той ще определи края ви въз основа на това дали сте придобили истината. Ако не си придобил истината, каквито и оправдания или извинения да изтъкваш, няма да помогнат. Опитвай да се аргументираш колкото си искаш, притеснявай се, колкото ти е угодно. Дали Бог ще се интересува? Бог ще разговаря ли с теб? Дали ще спори и обсъжда с теб? Нима ще се съветва с теб? Какъв е отговорът? Не. Категорично няма да го направи. Колкото и да са силни аргументите ти, те няма да издържат. Не бива да разбираш Божиите намерения погрешно и да смяташ, че ако излагаш всякакви причини и оправдания, не е нужно да се стремиш към истината. Бог иска да си способен да търсиш истината във всякаква среда и във всяко нещо, което те сполети, и най-накрая да постигнеш навлизане в истината реалност и да придобиеш истината. Каквито и да са обстоятелствата, които Бог е уредил за теб, с каквито и хора или събития да се сблъскваш и в каквато и среда да попадаш, трябва да се молиш на Бог и да търсиш истината, за да се изправиш срещу тях. Именно това са уроците, които трябва да научиш в стремежа към истината. Ако все търсиш оправдания да се измъкнеш, да избегнеш, да откажеш или да се противопоставиш на тези обстоятелства, Бог ще се откаже от теб. Безполезно е да изтъкваш доводи, да си упорит или груб — ако Бог те пренебрегва, ще загубиш възможността си за спасение. За Бог няма проблем, който да не може да бъде решен; Той е подготвил подредби за всеки човек и има начин да се справи с всеки. Бог няма да обсъжда с теб дали причините и оправданията ти са основателни. Бог няма да слуша дали доводите, които излагаш в своя защита, са разумни. Той само ще те попита: „Божиите слова истината ли са? Имаш ли покварен нрав? Трябва ли да се стремиш към истината?“. Само трябва да си наясно със следния факт: Бог е истината, ти си покварен човек, затова трябва да се заемеш да търсиш истината. Никой проблем и никоя трудност, никоя причина и никое оправдание няма да устои — ако не приемеш истината, ще загинеш. Всяка цена, която човек плаща, за да се стреми към истината и да навлезе в истината реалност, си струва. За да приемат истината и да получат живота, хората трябва да изоставят всичките си извинения, оправдания и неприятности, защото Божиите слова и истината са животът, който трябва да постигнат, и този живот не може да бъде разменен за нищо. Ако пропуснеш тази възможност, не само ще съжаляваш до края на живота си — тук не става дума просто за съжаление — ще си се опропастил напълно. За теб повече няма да има изход или крайна цел и ти, като сътворено същество, ще си стигнал до края на пътя. Никога повече няма да получиш възможност да бъдеш спасен. Разбирате ли? (Разбираме.) Не търсете оправдания или причини да не се стремите към истината. Те са безполезни; само се заблуждавате.

Някои водачи никога не действат в съответствие с принципите, те са своеволни и действат произволно и необмислено. Братята и сестрите могат да обърнат внимание на това и да кажат: „Рядко се съветваш с някого, преди да предприемеш действия. Разбираме какво е мнението и решението ти чак след като ги обявиш. Защо не ги обсъждаш с никого? Защо не ни уведомяваш предварително, когато взимаш решение? Дори и да постъпваш правилно, дори и заложбите ти да са по-добри от нашите, все пак би трябвало първо да ни информираш за това. Най-малкото имаме право да знаем какво се случва. Ако винаги действаш своеволно, следваш пътя на антихриста!“. И какво ще отговори на това водачът? „Аз съм шефът у дома. Всички въпроси, важни или не, ги решавам аз. Така съм свикнал. Когато някой от родата има проблем, той идва при мен и иска аз да реша какво да прави. Те знаят, че ме бива да решавам проблеми. Затова отговарям за делата на моето семейство. Когато се присъединих към църквата, мислех, че повече няма да се тревожа за това, но после ме избраха за водач. Нищо не мога да направя — с такава съдба съм роден. Бог ми е дал това умение. Роден съм, за да вземам решения и да ръководя другите“. От това се подразбира, че е бил предопределен да бъде служебно лице, а други са родени да бъдат пешки и роби. Той смята, че последната дума трябва да е негова и че другите трябва да го слушат. Дори когато братята и сестрите забележат проблема на този водач и му го посочат, той ще отрича и няма да приеме да го кастрят. Ще се бори и ще се съпротивлява, докато братята и сестрите не нададат вой и не го отстранят. През цялото време водачът ще си мисли: „Със заложби като моите, където и да отида съм обречен да нося отговорност. С вашите заложби, винаги ще сте роби и слуги. Съдбата ви е да сте командвани от други“. Какъв нрав разкриват, като често говорят такива неща? Очевидно е, че това е покварен нрав, това са надменност, самонадеяност и краен егоизъм, но те безсрамно ги изтъкват и парадират с тях, сякаш са силни страни и предимства. Когато човек разкрие покварен нрав, той трябва да размишлява върху себе си, да опознае своя покварен нрав, да се покае и да му се опълчи, и трябва да се стреми към истината, докато може да постъпва в съответствие с принципите. Не това обаче е начинът, по който практикува този водач. Вместо това, като се придържа към собствените си възгледи и методи, той остава непоправим. От тези начини на действие можете да видите, че той изобщо не приема истината и че определено не е човек, който се стреми към нея. Не слуша никого, който го разобличава и кастри, а вместо това бълва оправдания в своя полза: „Ами, просто съм си такъв! Нарича се компетентност и дарба — някой от вас притежава ли ги? Обречен съм да бъда отговорен. Където и да отида, съм водач. Свикнал съм да имам последната дума и да вземам решения за всичко, без да се консултирам с останалите. Просто съм си такъв, това е личният ми чар“. Не е ли това необуздано безочие? Той не признава, че има покварен нрав, и очевидно не признава Божиите слова, които съдят и разобличават човека. Напротив, той смята, че собствените му ереси и заблуди са истината и се опитва да накара всички останали да ги приемат и тачат. Дълбоко в себе си той вярва, че не истината, а той трябва да управлява в Божия дом, че той трябва да командва там. Нима това не е нагло безочие? Такива хора твърдят, че искат да се стремят към истината, но поведението им сочи точно обратното. Те казват, че се покоряват на Бог и на истината, но все искат да притежават власт, все искат последната дума да е тяхна и всички братя и сестри да им се подчиняват и да са им покорни. Те няма да допуснат друг да ги надзирава или съветва, независимо дали това, което правят, е подходящо, и дали съответства на принципите. Вместо това вярват, че всички останали трябва да слушат и да се подчиняват на техните думи и решения. Те изобщо не разсъждават върху постъпките си. Както и да ги съветват и да им помагат братята и сестрите, както и да ги кастри Божият дом, и дори и да са освобождавани по няколко пъти, те не размишляват върху проблемите си. Във всеки случай те се придържат към тази своя реплика: „В моята къща аз съм шефът. Аз взимам всички решения. Последната дума по всички въпроси е само моя. С това съм свикнал и нищо не може да се направи“. Наистина са безразсъдни и непоправими! Те разпространяват тези негативни практики, сякаш са положителни неща, като през цялото време мислят, че са голяма работа. Те са толкова безочливи! Тези хора изобщо не приемат истината и са непоправими — затова бъдете уверени, че те не я обичат и не се стремят към нея. Те изпитват неприязън към истината и са враждебни към нея в сърцата си. Напразно плащат цената и понасят трудностите, за да удовлетворят желанията си и за да получат статут. Бог не одобрява нито едно от тези неща, Той ги ненавижда. Това е проявление на тяхното противопоставяне на истината и на съпротивата им срещу Бог. Човек може да е напълно уверен в това и всички, които разбират истината, могат да я разпознаят.

Има и хора, които от години вярват в Бог, но не притежават никаква истина реалност; от години слушат проповеди, но не разбират истината. Въпреки че имат лоши заложби, те имат „дарби“, в които са ненадминати: да изричат лъжи и да ги прикриват, да подвеждат и мамят останалите с цветисти думи. Ако изрекат десетина изречения, и десетте ще са подправени — в известна степен всяко от тях ще съдържа нещо нечисто. Казано по-точно, нищо, което казват, не е вярно. Но тъй като имат лоши заложби и изглеждат доста добре възпитани, те си мислят: „По природа съм плах, откровен човек, но заложбите ми са лоши. Където и да ида, хората ме тормозят, а когато ме тормозят, мога само да търпя и да страдам. Не смея да се карам или да се боря с тях — всичко, което мога да направя, е да се скрия, да се съглася и да го приема. Аз съм „честният, но невеж човек“, за когото се говори в Божиите слова, аз съм един от Божия народ“. Ако някой ги попита: „Тогава защо лъжеш?“, ще кажат: „Кога излъгах? Кого измамих? Не съм лъгал! Как бих могъл да изрека лъжа, като съм толкова откровен? Умът ми е бавен, а и не съм много добре образован — не мога да лъжа! На онези измамни хора там някъде им хрумват по няколко зли идеи и кроежи за миг. Аз не съм така хитър и все ме тормозят. Така че аз съм честният човек, за когото говори Бог, и няма основание да ме наричате лъжец или мошеник. Няма такова нещо — просто се опитвате да ме клеветите. Знам, че всички се отнасяте надменно към мен и смятате, че съм глупав и че заложбите ми са лоши, затова всички искате да ме тормозите. Само Бог не ме тормози, Той е милостив към мен“. Този тип хора дори не си признават, че лъжат и имат наглостта да твърдят, че те са честните хора, за които говори Бог, и с това си твърдение направо издигат себе си на пиедестал. Те вярват, че по природа са честни, но невежи хора, и че са обичани от Бог. Те смятат, че не е нужно да се стремят към истината или да разсъждават върху себе си. Мислят, че от устите им не могат да излизат лъжи още откакто са родени. Те не признават, че лъжат, без значение какво казват останалите, а вместо това излизат с все същите оправдания, за да спорят и да се защитават. Размишлявали ли са върху себе си? В известен смисъл са размишлявали. Какво им хрумна в резултат на този „самоанализ“? „Аз съм честният, но невеж човек, за когото говори Бог. Може да съм малко невеж, но съм честен човек“. Нима не се хвалят сами? Те не са наясно какви са — невежи хора или честни хора, но смятат себе си за честни хора. Имат ли самосъзнание? Ако някой е глупак, когото тормозят, и който живее като страхливец, това означава ли непременно, че е добър човек? И ако хората смятат някого за добър човек, означава ли, че не е необходимо той да се стреми към истината? Дали такива хора просто някак си естествено притежават истината? Някои казват: „Аз съм доста откровен човек, винаги се опитвам да казвам истината, само че съм малко невеж. Не е нужно да се стремя към истината, вече съм добър и честен човек“. Дали с това твърдение не намекват, че притежават истината и нямат покварен нрав? Цялото човечество е дълбоко покварено от Сатана. Всички хора имат покварен нрав, а щом го имат, те могат да лъжат, мамят и заблуждават, когато пожелаят. Те могат дори да парадират с някое свое незначително постижение или с някой малък принос, като разкрият надменния си нрав. През цялото време те са изпълнени с представи за Бог и с екстравагантни изисквания към Него и се опитват да спорят с Него. Нима това не са проблеми? Нима това не е покварен нрав? Нима това не изисква проучване? Изисква. Но тези хора вече са се помазали като честни хора, които никога не лъжат и не мамят другите; те заявяват, че нямат измамен нрав и че затова не е нужно да се стремят към истината. Следователно никой, който се държи по този начин, не се стреми към истината и никой от тях не е навлязъл в истината реалност. Те често плачат горчиво, когато се молят на Бог, защото са глупави, защото все ги тормозят, заради изключително лошите им заложби: „Господи, само Ти ме обичаш; само Ти си милостив и добър към мен. Всички ме тормозят и твърдят, че съм лъжец, но не съм!“. След това изтриват сълзите си и се изправят, а когато видят други хора, си мислят: „Бог не обича никого от вас. Само мен“. Тези хора имат високо мнение за себе си и не приемат, че разкриват някой от различните видове поведение и прояви при покварен нрав, за които говори Бог. Дори когато са изправени пред конкретен проблем, който предизвиква състояние или проява на поквара у тях, те просто го признават след миг размисъл и с това приключват въпроса. Те изобщо не търсят истината и не приемат факта, че имат поквара и са покварени човешки същества. Нито, разбира се, биха признали, че са разкрили покварен нрав когато и да било. Колкото и проблеми да създават и колкото и покварен нрав да разкриват, те винаги твърдят все същото: „Аз съм честният, но невеж човек, за когото говори Бог. Аз съм обект на Божията милост и Той много ще ме благослови“. И така, с тези думи те чувстват, че не е нужно да се стремят към истината; тези думи са оправданието, което използват такива хора, за да не се стремят към истината. Нима такива хора не са нелепи? (Нелепи са.) Те са нелепи и невежи. Колко са нелепи? Толкова много, че се хващат за един израз от Божиите слова, който ги устройва, и го използват като заклинание, с което да принуждават Бог и да се оправдават, че не се стремят към истината, а в същото време се отнасят към Божиите слова, които разобличават и съдят хората, все едно не ги касаят. Чувстват, че няма нужда да ги слушат, защото вече са честни хора. Казано по-точно, такива хора са жалки нещастници. Те са с лоши заложби, нямат разум и имат много малко чувство за срам, но въпреки това искат да получат благословии. И макар да нямат нито заложби, нито разум, нито срам, те са много горди и са надменни към обикновените хора. Те не уважават хората с добри заложби, които са способни да се стремят към истината и които могат да разговарят за истината реалност. Те си мислят: „Във всеки случай каква е ползата от тези ваши силни страни? Целият ваш стремеж към истината и към себепознание — не е нужно да правя тези неща. Аз съм честен човек; може да съм малко невеж, но всъщност това не е проблем. А и поквареният нрав, който разкривам, не е повод за притеснение. Стига да се сдобия с донякъде добро поведение, ще съм добре“. Какво изискват тези хора от себе си? „Във всеки случай Бог познава сърцето ми и вярата ми в Него е истинска. Това е достатъчно. Каква е ползата от цялото това говорене, като повтарям ден след ден свидетелство за изживяване и познания за Божиите слова? В крайна сметка искрената вяра в Бог е достатъчна“. Нима това не е крайно глупаво? От една страна, такива хора изобщо не се интересуват от истината; от друга, е справедливо да се каже, че те нямат способност за възприемане нито на истината, нито на Божиите слова. И все пак, те продължават да имат високо мнение за себе си, да се държат надменно и да се правят на могъщи. Те си търсят оправдание да не се стремят към истината, или средство за търсене или нещо, което възприемат като силна страна, с което да заменят стремежа към истината. Това не е ли глупаво? (Така е.)

Някои хора, които не се стремят към истината, нямат сериозни проблеми по отношение на своята човешка природа. Те спазват правилата и се държат прилично. Такива жени са любезни и добродетелни, достойни и почтени и не мърсуват. Те са добри момичета при родителите си, те са добри съпруги и майки в семейния си живот и добросъвестно прекарват дните си в грижа за домовете си. Такива мъже са откровени и добросъвестни, те се държат прилично; те са грижовни синове, не пият и не пушат, не крадат и не грабят, не играят хазарт и не ходят по жени — те са образцови съпрузи, а извън дома си рядко се карат или спорят с другите за това кой е прав и кой — крив. Някои хора смятат, че е достатъчно да постигнат тези неща като вярващи в Бог и че тези, които го правят, са нормални, приемливо добри хора. Те вярват, че ако са милосърдни, ако помагат, ако са смирени, търпеливи и великодушни, след като са повярвали в Бог, и ако вършат усърдно и добре каквато и работа да им възложи църквата, ако не са нехайни, тогава те са постигнали истината реалност и са близо до това да изпълнят Божиите изисквания. Те смятат, че ще се стремят към истината, като запретнат ръкави и положат още малко усилия, като четат повече от Божието слово, като запомнят повече от изразите в него и ги проповядват повече на останалите. Но те не признават своите изблици на поквара, не знаят какъв покварен нрав имат, нито знаят как възниква поквареният нрав или как трябва да го разпознаят и да се справят с него. Те не знаят нито едно от тези неща. Съществуват ли такива хора? (Да.) Те приемат естествената си „доброта“ като стандарт, който трябва да постигнат онези, които се стремят към истината. Ако някой ги нарече надменни, измамни и нечестиви, те няма да го оспорват открито и ще покажат, че се отнасят със смирение, търпение и благосклонност. Но дълбоко в себе си, вместо да го приемат сериозно, те ще се съпротивляват: „Аз ли съм надменен? Ако аз съм надменен, то на земята няма нито един добър човек! Ако аз съм измамен, то никой на света не е честен! Щом аз съм нечестив, тогава никой на света не е свестен! Нима днес е лесно да се намери някой толкова добър, колкото мен? Не, невъзможно е!“. Не става да ги наречем измамни или надменни, или да кажем, че не обичат истината, и определено не става да ги наречем неверници. Те просто ще тропнат по масата и ще спорят: „Значи, казвате, че съм неверник? Щом аз не мога да бъда спасен, никой от вас не може!“. Някой може да ги разобличи, като им каже: „Ти не приемаш истината. Когато хората назоват проблемите ти, изглеждаш доста смирен и търпелив, но всъщност дълбоко в себе си се съпротивляваш. Това, което проповядваш, когато разговаряш за истината, е правилно, но е факт, че не приемаш нито едно от Божиите слова, които разобличават и съдят същността на покварения нрав на човека. Ти им се противопоставяш и не си склонен да ги приемеш. Ти имаш порочен нрав“. Ако го наречете „порочен“, той просто не може да го приеме. „Аз ли съм порочен? Ако бях порочен, отдавна да съм ви стъпкал всички! Ако бях порочен, вече щях да съм ви унищожил всички!“. Той не може правилно да разбере нищо от това, което разкривате за него и от това, за което разговаряте с него. Какво означава да разбере правилно нещата? Означава, че каквито и проблеми да разкрива някой във вас, вие ги съпоставяте с Божиите слова, за да проверите дали наистина сте допуснали някакви грешки в намеренията и мислите си, и че колкото и проблеми да се разкриват във вас, вие подхождате към всички тях с отношение на приемане и покорство. Това е начинът, по който човек наистина може да опознае проблемите си. Човек не може да придобие познание за покварения си нрав според личните си представи и идеи, това трябва да стане въз основа на Божиите слова. И така, каква е предпоставката за самопознанието? Трябва да признаете факта, че Сатана е подвел и покварил човечеството и че всички хора притежават покварен нрав. Само като приемете този факт, можете да разсъждавате върху себе си в съответствие с откровението на Божиите слова и в процеса на този самоанализ постепенно да откриете проблемите си. Несъзнателно, малко по малко, проблемите ти ще изплуват на повърхността и тогава ясно ще разбереш какъв е поквареният ти нрав. И на тази основа можеш да придобиеш познание за това що за човек си и каква е твоята същина. Така ще успеете да приемете всичко, което Бог казва и това, което Той разкрива, а след това в Божиите слова ще продължите към намиране на пътя за практикуване, който Той е определил за човека, и ще практикувате и живеете в съответствие с Неговите слова. Това означава да се стремите към истината. Но дали този вид хора приемат така Божиите слова? Не, те може да заявят, че признават, че Божиите слова са истината, и че Неговите слова, разобличаващи поквареното човечество, са все факти, но ако поискате от тях да опознаят собствения си покварен нрав, те нито ще го приемат, нито ще го признаят. Те вярват, че това няма нищо общо с тях. Това е така, защото те считат, че са достойни и почтени хора — порядъчни хора, хора на честта. Да са порядъчни хора означава ли, че притежават истината? Порядъчността на човек е само положително проявление на човешката му природа; тя не представлява истината. Така че, само защото имаш една характерна черта от нормалната човешка природа, не означава, че не е нужно да се стремиш към истината, нито означава, че вече си придобил истината, да не говорим, че не означава, че си човек, когото Бог обича. Нима не е така? (Така е.) Тези така наречени „хора на честта“ вярват, че нямат надменен и измамен нрав, определено вярват, че нямат нечестив и покварен нрав, или нрав на неприязън към истината. Те мислят, че нито един от тези видове покварен нрав не съществува в тях, защото те са хора на честта, те по природа са порядъчни и добри, все са тормозени от другите и въпреки че са с лоши заложби и са невежи, те са честни. Тази „честност“ не е истинска, тя е простодушие, плахост и невежество. Нима такива хора не са големи глупаци? Всички ги считат за добри хора. Правилно ли е това мнение? Онези, които хората възприемат като добри, имат ли покварен нрав? Отговорът е „да“ — това е сигурно. Нима простодушните хора не лъжат? Не мамят ли другите и не се ли преструват? Нима не са егоисти? Нима не са алчни? Нима не мечтаят за висок пост? Нима са освободени от всички екстравагантни желания? Определено не са. Единствената причина, поради която не са извършили злодеяние, е, че не им се е удала подходяща възможност. И те се гордеят с това — помазват се като хора на честта и вярват, че нямат покварен нрав. Така че, ако някой посочи определен аспект, проява или състояние на покварения им нрав, те ще го опровергаят с думите: „Не е вярно! Не съм такъв, не постъпвам така и не мисля така. Не сте ме разбрали правилно. Всички виждате, че съм простодушен, че съм глупав, че съм плах, затова ме тормозите“. Какво ще кажете за такива хора, които биха отвърнали по този начин? Ако някой се осмели да ядоса такива хора, те ще го преследват безкрайно. Това никога няма да свърши и колкото и да се опитва, той никога няма да се отърве от тях. Тези неразумни, безмилостно досадни хора още си мислят, че се стремят към истината, че са простодушни, невежи хора, които нямат никакъв покварен нрав. Често дори повтарят: „Може да съм невежа, но съм простодушен — аз съм честен човек и Бог ме обича!“. Това за тях са неща, от които могат да се възползват. Това не е ли малко безсрамно? Казваш, че Бог те обича. А дали е така? Имаш ли основание да го твърдиш? Светият Дух работи ли в теб? Бог казал ли ти е, че ще те доведе до съвършенство? Дали Бог възнамерява да те оползотвори? Ако Бог не ти е казал тези неща, тогава не можеш да твърдиш, че Той те обича — можеш само да кажеш, че Той има милост към теб, което само по себе си е нещо голямо. Ако кажеш, че Бог те обича, това е само твое лично разбиране; то не доказва, че Бог наистина те обича. Дали Бог би обичал човек, който не се стреми към истината? Би ли обичал невеж, плах човек? Бог е милостив към невежите и плахите — това е вярно. Бог обича онези, които действително са честни, които се стремят към истината, които могат да практикуват истината и да Му се подчиняват, които могат да Го възхваляват и да свидетелстват за Него, които могат да бъдат внимателни към Неговите намерения и да Го обичат искрено. Само онези, които могат истински да отдадат всичко на Бог и предано да изпълняват дълга си, получават Божията любов; само онези, които могат да приемат истината, както и да приемат да бъдат кастрени, получават Божията любов. Онези, които не приемат истината, които не приемат да бъдат кастрени, са отритнати от Бог. Ако изпитваш неприязън към истината и се противопоставяш на всички слова, изречени от Бог, Бог ще изпитва неприязън към теб и ще те отритне. Дали Бог ще те обича, ако винаги смяташ, че си добър, жалък, скромен и простодушен човек, но не се стремиш към истината? Това е невъзможно; за това няма основание в словата Му. Бог не гледа дали си простодушен, нито се интересува с каква човешка природа или заложби си роден — Той гледа дали, след като си чул Неговите слова, ги приемаш или ги пренебрегваш, дали им се подчиняваш или им се противопоставяш. Той гледа дали словата Му имат ефект върху теб и дали дават резултат в теб, дали можеш да дадеш истинско свидетелство за многото слова, изречени от Него. Ако накрая това, до което се свежда изживяването ти, е: „Аз съм простодушен, аз съм плах, всеки, който ме срещне, ме тормози. Всички ме гледат надменно“, Бог ще каже, че това не е свидетелство. Ако добавиш: „Аз съм честният, но невеж човек, за когото Бог говори“, Той ще каже, че си голям лъжец и че нито дума истина не излиза от устата ти. Ако, когато Бог има изисквания към теб, ти не само изобщо не им се покоряваш, но и се опитваш да спориш с Бог и да се оправдаваш с думите: „Аз страдах, платих цена и обичам Бог“, това няма да издържи. Стремиш ли се към истината? Къде е истинското ти свидетелство за преживяване? Как се проявява любовта, която изпитваш към Бог? Никой няма да се убеди, ако не можеш да предоставиш доказателства. Твърдиш: „Аз съм човек на честта и действам с благоприличие. Не развратнича и с действията си спазвам всички правила. Аз съм възпитан човек. Не се шляя да пия, да блудствам и да играя хазарт. Не причинявам прекъсвания и смущения в Божия дом, нито сея раздори, понасям страдания и работя усърдно. Нима това не са белези, че се стремя към истината? Вече се стремя към нея“. Бог ще каже: Сложи ли край на покварата си? Къде е свидетелството ти за стремеж към истината? Можеш ли да получиш одобрението и възхищението на Божиите избраници? Ако не можеш да дадеш никакво свидетелство за преживяване, но твърдиш, че си честен човек, който обича Бог, то ти си някой, който подвежда останалите с фалшиви думи — ти си неразумен дявол и Сатана и заслужаваш да бъдеш прокълнат. Остава единствено да бъдеш осъден и отстранен от Бог.