Днес продължаваме да разговаряме по темата за представите. Вече два пъти разговаряхме по тази тема, а днес ще разговаряме по нея още веднъж, за да я завършим. По отношение на нещата, за които разговаряхме преди, след това вие трябва да общувате помежду си, след което да разсъждавате за тези неща и да ги преживявате малко по малко. Тези теми не могат да се възприемат напълно само за ден-два. Човек може да започне да ги разбира само постепенно, като ги преживява и чувства в живота си. Това, което можете да проявите сега само въз основа на паметта, е просто едно назубряне. Яденето и пиенето на Божиите слова изисква преживяване. Човек може наистина да разбере и да вникне, едва след като известно време преминава през преживяване в реалния живот. Представите на хората се състоят главно от представите им за Бог и за Божието дело. Тези два вида представи в най-голяма степен влияят върху стремежа на хората, върху начина, по който възприемат нещата, върху тяхното разбиране за Бог и отношението им към Него, а още повече върху пътя, по който вървят във вярата си в Бог, както и върху посоката и целите, които избират за живота си. Въз основа на предишните ни две общения сега можете ли да определите какво точно означават представите? Фантазиите за вярата в Бог са вид представа. Тези фантазии се проявяват предимно в някои повърхностни модели на поведение в речта и държанието на хората, както и в детайли от ежедневието им, като хранене, облекло, жилище и транспорт. Това е най-елементарното ниво. Ако отидем още една крачка напред, ще видим някои фантазии за стремежа на човек да вярва в Бог и за пътя, по който върви в това отношение, както и някои изисквания, фантазии и погрешни разбирания на хората, свързани с Божието дело. Какво включват тези погрешни разбирания? Защо се наричат погрешни разбирания? Когато казваме погрешно разбиране, това определено не е правилна мисъл. По-скоро е нещо, което не съвпада с фактите, не съответства на истината и е несъвместимо с Божието дело и с Божия нрав, и което противоречи на Божието дело и на Божия нрав. Или е нещо от човешката воля, породено от представите, фантазиите и знанията на хората, което няма нищо общо със Самия Бог или с Божието дело. Когато се появят такива представи, фантазии, погрешни разбирания и изисквания, това означава, че представите на хората за Бог и за Божието дело са достигнали своя връх. Какво се случва с отношенията между хората и Бог в този момент? (Между тях се образува преграда.) Между хората и Бог има преграда. Това сериозен проблем ли е? (Да.) Когато се образува такава преграда, това означава, че представите и фантазиите на хората са много сериозни. Когато между хората и Бог се образува преграда, това означава, че те са недоволни от някои от нещата, които Бог е направил, че вече не искат да се доверяват на Бог, да се отнасят към Бог като към Бог или да се покоряват на Бог. Започват да поставят под съмнение Божията праведност и Божия нрав. Какви проявления следват непосредствено след това? (Съпротива.) Ако хората не търсят истината, това погрешно разбиране не само създава преграда в сърцата им, но и незабавно води до съпротива — съпротива срещу истината, срещу Божиите слова и срещу Божието върховенство. Те стават недоволни от това, което Бог е направил, и казват: „Това, което Ти правиш, е неуместно. Нито го одобрявам, нито съм съгласен с него!“. Скритото послание е: „Не мога да се покоря. Това е моят избор. Искам да изразя различен възглед, искам да изразя мнение, което е различно от Божиите слова, от истината и от Божиите изисквания“. Що за поведение е това? (Това е шумен протест.) След съпротивата се поражда шумен протест и противопоставяне. Това е ескалация. Когато поквареният нрав на човека вземе връх, една-единствена представа може да създаде преграда и погрешни разбирания между него и Бог. Ако това не се преодолее своевременно чрез търсене на истината, преградата нараства и се превръща в дебела стена. Ти вече не виждаш Бог или Неговото истинско съществуване, камо ли Неговата божествена същност. Започваш да се съмняваш дали въплътеният Бог наистина е Бог, губиш интерес към яденето и пиенето на Божието слово и вече не искаш да се молиш на Бог. Така връзката ти с Бог става все по-далечна. Защо хората могат да проявяват такова поведение? Защото считат, че това, което Бог е направил, е наранило сърцата им, накърнило е достойнството им и е унижило личността им. Наистина ли е така? (Не.) Какво всъщност се случва тогава? (Това се случва понеже желанията на хората не са били удовлетворени и ситуацията, с която са се сблъскали, е засегнала собствените им интереси.) Това е така, защото хората имат покварен нрав. Когато прекомерните им желания не бъдат удовлетворени незабавно, те се съпротивляват на Бог и са крайно недоволни, че Той е вършил делото Си по начин, който не е съобразен с човешките представи. Те не признават, нито приемат, че това, което Бог върши, е истината, че то е Божията любов и че е с цел да спаси хората. Те развиват представи и погрешни разбирания за това, което Бог е направил, което означава, че поквареният им нрав е поел контрол над тях. След като се появят тези прегради, какви са проявленията на всички видове покварен нрав, които хората разкриват, когато живеят според представите си? Те не търсят, не чакат и не се покоряват, а още по-малко се боят от Бог или се покайват. Те първо проучват внимателно и съдят, после заклеймяват и накрая идва съпротивата. Не са ли тези модели на поведение точно обратното на положителните проявления като търсене, чакане, покорство, приемане и покаяние? (Да, така е.) Тогава всички тези модели на поведение са пълна противоположност. Те са разкриването на покварен нрав. Именно техният покварен нрав контролира действията и мислите им, както и отношението, намеренията и възгледите им при преценяването на хора, събития и неща. Коя е следващата стъпка, която хората предприемат, когато започнат да проучват внимателно, да анализират, да съдят, да заклеймяват и да се съпротивляват? (Противопоставяне.) Тогава идва противопоставянето. Кои са някои от проявленията на противопоставянето? (Хората да са негативни, да се откажат от дълга си.) От една страна, са негативни. Отпускат се в работата си по негативен начин и се отказват от дълга си. Какво още? (Разпространяване на представи.) (Произнасяне на присъди.) Произнасянето на присъди, разпространяването на представи — това са все някои от проявленията на шумното протестиране и противопоставянето срещу Бог. Какво още? (Те може да предадат Бог и да предадат истинския път.) Това е най-сериозното от всичко. Когато някой достигне до този етап, дяволската му природа изплува напълно, той изцяло отрича и предава Бог и във всеки един момент може да се отвърне от Бог.

Точно в този момент кои са различните проявления на видовете поведение, посредством които хората протестират шумно срещу Бог и Му се противопоставят? (Отпускане в работата по негативен начин, отказване от дълга.) (Съдене на Бог.) Съдене на Бог и на Неговото дело. (След това идва разпространяването на представи и накрая — предаването на Бог.) Нека се спрем по-подробно на тези неща. Разпространяването на представи свързано ли е с някакво оплакване? (Да.) Понякога разпространяването на представи е примесено с оплакване, неща като: „Това, което прави бог, не е праведно“, „Вярвам в бог, а не в хората“ и „Вярвам, че бог е праведен“. В тези думи има нотка на оплакване. Отпускането в негативен план, разпространяването на представи и осъждането на Бог са доста сериозни модели на поведение, но най-сериозно е предателството. Тези четири модела на поведение са съвсем очевидни, доста сериозни и са от естество, което пряко се съпротивлява на Бог. За кои конкретни проявления на тези модели на поведение се сещате, кои от тях сте виждали или дори кои от тях сами сте проявявали? (Има и подстрекателство. За да дават воля на недоволството си от Бог, някои хора подстрекават още повече хора да Му се противопоставят.) Това е проявление на разпространяване на представи. Има ли такива, които външно изглеждат покорни, но по време на молитви казват: „Нека Бог да го разкрие. Това, което правя, е правилно, с времето всичко ще се разкрие. Знам, че Бог е праведен“? Тези думи може и да звучат правилно, дори уверено обосновани, но в тях се крият непокорство и недоволство спрямо Бог. Това е психологическо противопоставяне, това е негативно отпускане и негативно противопоставяне. Има ли други аспекти? (При негативното отпускане хората също се оставят на отчаянието, вдигат ръце от безсилие и вярват, че те просто са такива, че това е просто тяхната природа. Те смятат, че никой не може да ги спаси, така че ако Бог иска да ги унищожи, така да бъде.) Това е форма на мълчаливо противопоставяне. Действителното им състояние е негативно и те считат, че Божиите действия са неразбираеми и че хората не могат да ги проумеят истински, затова нека Бог да прави каквото иска. На пръв поглед изглежда, че са се покорили на устроеното от Бог и на Неговите подредби, но всъщност дълбоко в сърцата си те силно се съпротивляват на Божиите подредби и са изключително недоволни и непокорни. Те вече са признали, че това е Божие дело, и не предявяват никакви допълнителни изисквания. Защо тогава казваме, че това е нагласа на противопоставяне? Защо го окачествяваме по този начин? Всъщност в съзнанието си те не искат да заклеймят и този въпрос, не искат да вземат решение, което да гласи: „Това, което Бог е направил, е погрешно. Не го приемам. Мога да се покоря на други неща, които Бог е направил, но не и на това. Във всеки случай поради това ще се отпусна в работата си по негативен начин“. В подсъзнанието им състоянието им не е такова, те нямат такава осъзнатост. В сърцето си те са просто някак непокорни, недоволни или възмутени. Някои хора дори биха могли да заклеймят действията на Бог като погрешни, но от дълбините на сърцето си, от гледна точка на субективните си желания, те всъщност не искат да заклеймят Бог в съзнанието си, тъй като в крайна сметка това, в което вярват, е Бог. Тогава защо казваме, че това поведение е поведение на противопоставяне, че е негативно отпускане и че носи елементи на негативност? Негативността сама по себе си е форма на съпротива и противопоставяне, която има няколко проявления. Първо, когато развиват състояния като това да се отдават на отчаяние и да се отпускат по негативен начин, хората могат ли да осъзнаят в сърцето си, че тези състояния са погрешни? (Да.) Всеки може да осъзнае това, с изключение на онези, които са вярвали само две-три години и рядко слушат проповеди. Те не разбират тези въпроси. Но щом човек е вярвал в Бог поне три години, често слуша проповеди и разбира истината, той може да има това осъзнаване. Когато осъзнаят, че такива състояния са погрешни, какво трябва да направят хората, за да избегнат състоянието на противопоставяне? Първо, те трябва да търсят. Какво да търсят? Да търсят защо Бог е устроил нещата по този начин, защо са ги сполетели такива ситуации, какви са Божиите намерения и какво трябва да направят. Това са положителни неща, такива проявления трябва да имат хората. Какво още? (Приемане, покорство и избавяне от собствените идеи.) Лесно ли е да се избавите от собствените си идеи? (Не.) Ако мислиш, че си прав, няма да си способен да се избавиш от тях. Необходими са определени стъпки, за да се стигне до етапа на избавяне. И така, какви практики са най-уместни и подходящи в този случай? (Молитва.) Ако молитвата ти се състои само от няколко празни изречения и само отбиваш номера, проблемът няма да бъде разрешен. Ти се молиш: „О, Боже, искам да се покоря. Моля Те, подреди и устрой моите обстоятелства така, че да мога да се покоря. Ако все още не мога да се покоря, тогава ме укори“. Дали изричането на няколко празни изречения като това води до промяна на погрешното ти състояние? То изобщо не го променя. Ти се нуждаеш от метод на практикуване, за да постигнеш обрат. И така, как можете да практикувате, за да обърнете нещата? (Човек трябва активно да търси Божиите намерения, вътрешно да признае, че греши, а Бог е прав, и да е способен да се отрече от себе си.) Това са два метода на практикуване: активно търсене на Божиите намерения и вътрешно признаване, че Бог е прав, а самият той греши. И двата метода са доста добри, и двата казват правилните неща, но единият е по-практически. Кой от тях е практически? Кой е празно говорене? (Активното търсене на Божиите намерения е нещо практическо.) Често Бог няма директно да ти каже намеренията Си. Освен това Той няма да те озари внезапно със светлина, която да ти позволи да разбереш, нито ще те поведе да ядеш и пиеш точно съответните Божии слова, които трябва да разбереш. Тези методи са твърде нереалистични за хората. Може ли тогава този подход на активно търсене на Божиите намерения да бъде ефективен за вас? Ефективният метод е най-добрият метод. Той е най-реалистичният и практически метод. Неефективният метод, колкото и добре да звучи, е теоретичен и остава само на думи, а не дава резултати. И така, кой от тях е практически? (Вторият — да признаеш, че Бог е истината, а ти самият грешиш.) Правилно, да признаеш грешките си — това означава да имаш разум. Някои хора казват, че не осъзнават, че грешат. В такъв случай трябва да си разумен и да си способен да се избавиш и да се отречеш от себе си. Някои хора казват: „Мислех, че съм прав, и сега все още мисля така. Освен това много хора ме одобряват и се съгласяват с мен, а аз не чувствам никакъв укор в сърцето си. Освен това намерението ми е правилно. Как тогава мога да греша?“. Съществуват няколко причини, които ти пречат да се избавиш и да се отречеш от себе си. Какво трябва да направиш в този случай? Каквито и причини да имаш да мислиш, че си прав, ако това „правилно“ противоречи на Бог и е в разрез с истината, тогава ти просто грешиш. Независимо колко покорно е отношението ти, независимо как се молиш на Бог в сърцето си или дори ако на думи признаваш, че грешиш, но дълбоко в себе си продължаваш да се бориш срещу Бог и да живееш в състояние на негативност, същността на това все така е противопоставяне на Бог. Това доказва, че все още не си осъзнал, че грешиш, че не приемаш факта, че грешиш. Когато хората развиват погрешни разбирания и представи за Бог, те първо трябва да признаят, че Бог е истината и че хората не разполагат с истината и със сигурност те са тези, които грешат. Това някаква формалност ли е? (Не.) Ако приемеш тази практика само като формалност, повърхностно, тогава можеш ли да започнеш да осъзнаваш собствените си грешки? Никога. Себеопознаването изисква няколко стъпки. Първо, трябва да определиш дали действията ти са съгласно истината и принципите. Не гледай първо намеренията си. Има случаи, когато намеренията ти са правилни, но принципите, които практикуваш, са погрешни. Често ли се случва подобна ситуация? (Да.) Защо казвам, че принципите ти на практикуване са погрешни? Възможно е да си търсил, но вероятно изобщо не си разбрал какво представляват принципите. Вероятно изобщо не си търсил и си основавал действията си единствено на добрите си намерения и на ентусиазма си, както и на фантазиите и преживяванията си, и в резултат на това си допуснал грешка. Можеш ли да си представиш това? Не можеш да го предвидиш и си допуснал грешка. А нима след това не си бил разкрит? Ако продължаваш да се състезаваш с Бог, след като си бил разкрит, къде се крие грешката? (Тя се крие в това, че не признавам, че Бог е прав, а настоявам, че аз съм прав.) Ето в какво си сгрешил. Най-голямата ти грешка не е в това, че си направил нещо погрешно и че си нарушил принципите, вследствие на което си причинил загуба или други последици, а че след като си направил нещо погрешно, все още упорито продължаваш да се придържаш към собствените си разсъждения и си неспособен да признаеш грешката си, продължаваш да се противопоставяш на Бог въз основа на своите представи и фантазии, да отричаш Неговото дело и истините, които Той е изразил — това е най-голямата и най-сериозната ти грешка. Защо се казва, че подобно състояние на човека е състояние на противопоставяне спрямо Бог? (Защото човекът не признава, че това, което върши, е погрешно.) Независимо дали хората признават за правилно Божието върховенство и всичко, което Бог върши, и независимо какво е тяхното значение, ако хората не могат първо да признаят, че самите те грешат, тогава тяхното състояние е състояние на противопоставяне спрямо Бог. Какво трябва да направи човек, за да коригира това състояние? Първо, човек трябва да се отрече от себе си. Това, което току-що казахме за необходимостта първо да се търсят Божиите намерения, не е толкова практическо за хората. Някои хора казват: „Ако не е толкова практическо, това означава ли, че търсенето не е необходимо? Някои неща, които могат да бъдат потърсени и разбрани, не трябва да бъдат търсени — мога просто да прескоча тази стъпка“. Това ще свърши ли работа? (Не.) Не е ли невъзможно да бъде спасен човек, който действа по този начин? Такива хора възприемат нещата по изопачен начин. Търсенето на Божиите намерения е малко далечно и не може да бъде постигнато веднага. За по-кратък път е по-реалистично първо човек да се избави от себе си, като знае, че действията му са погрешни и не са съгласно истината, и след това да търси истините принципи. Това са стъпките. Те може да изглеждат прости, но прилагането им на практика е свързано с много трудности, тъй като хората имат покварен нрав, както и всякакви фантазии, всякакви изисквания, а също и желания, които им пречат да се отрекат от себе си и да се избавят от себе си. Тези неща не са лесни за изпълнение. Няма да се задълбочаваме в тази тема. Да продължим да обсъждаме темата за представите, която разглеждахме в последните две общения.

Преди малко основният акцент на нашето общение беше как представите могат да доведат до погрешни разбирания за Бог, които от своя страна създават преграда между хората и Бог, а тази преграда ги кара да развият съпротива срещу Бог. Какво е естеството на тази съпротива? (Противопоставяне.) Това е противопоставяне, непокорство. Следователно, когато хората развиват противопоставяне срещу Бог и шумно протестират срещу Него, това не е нещо, което се случва изведнъж. То има корени. То е същото, както когато човек внезапно открие, че се е разболял и че болестта му е много сериозна. Той се чуди как състоянието му се е влошило толкова бързо. Всъщност болестта му е присъствала в тялото му дълго време и вече е била пуснала корени — той не се е разболял от нея в деня, в който е разбрал за нея. По-скоро това е бил само денят, в който я е открил. Какво имам предвид, като казвам това? Дали способността да се бунтуваш срещу Бог, да Му се противопоставяш, да протестираш шумно срещу Него е нещо, което всеки може да предвиди, когато за пръв път започне да вярва в Бог? Категорично не. Това ли е първоначалното намерение на всеки човек, който вярва в Бог, но накрая протестира шумно срещу Него и Му се противопоставя? Някой някога казвал ли си е: „Не вярвам в Бог заради благословии. Просто искам да протестирам шумно срещу Бог и да Му се противопоставям, след като Го видя, след което да стана известен, да се прочуе името ми и животът ми да си е струвал“? Някой имал ли е някога такива планове? (Не.) Никой никога не е планирал по този начин, дори и най-глупавият, тъп или зъл човек. Всички хора искат искрено да вярват в Бог, да бъдат добри, да слушат Божиите слова и да правят всичко, което Бог иска от тях. Макар че не могат да постигнат абсолютно покорство пред Бог, те могат поне да изпълнят минималните изисквания на Бог и да Го удовлетворят, доколкото им позволяват способностите. Какво хубаво желание. Как се е стигнало до това да протестират шумно срещу Бог и да Му се противопоставят? Самите хора изпитват нежелание и не знаят как е станало това. Когато се стигне до шумно протестиране и противопоставяне срещу Бог, вътрешно те се чувстват зле и са разстроени, като си мислят: „Как може хората да правят това? Дори другите да постъпват така, аз не биваше да го правя!“. Точно както казва Петър: „Дори и всички да се съблазняват поради Теб, аз никога няма да се съблазня“ (Матей 26:33). Думите, които Петър изрече, идваха от сърцето му, но поведението му не можеше да отговори на желанията и въжделенията му. Човешката слабост е нещо, което самите хора не могат да предвидят. Когато действително ги сполети някаква ситуация, тяхната поквара бива разобличена. Природата същност и поквареният нрав на човека могат да контролират и да диктуват мислите и поведението му. С покварения нрав могат да възникнат различни представи, както и различни желания и изисквания, което води до всякакъв вид непокорно поведение. Това оказва пряко въздействие върху отношението между човек и Бог и влияе пряко върху навлизането му в живота и преобразяването на нрава му. Когато хората за пръв път започнат да вярват в Бог, намеренията им не са такива, нито е нещо, което в сърцата си хората са готови и се надяват да правят. Такива последици се дължат на представите на хората за Бог. Ако тези представи не бъдат преодолени, перспективите, съдбата и крайната цел на човека може да станат проблемни.

За да преодолее своите погрешни разбирания за Бог, човек трябва да преодолее своите представи за Бог, за Божието дело, за Божията същност и за Божия нрав. За да преодолее тези представи, човек първо трябва да ги разбере, да ги опознае и да ги признае. И така, какви точно са тези представи? Това ни връща към основната тема. Трябва да започнем с някои практически примери, за да разгледаме тези представи и проявления на хората, като направим Божиите намерения видими от тези случаи и дадем на хората възможност да видят дълбоко в Божието сърце какъв е Неговият нрав и каква е Неговата същност и как Той се отнася към хората, както и как хората си представят, че Той трябва да се отнася към тях, и да им дадем възможност да разграничат, да изяснят и да сравнят последните две гледни точки, което може да доведе до разбиране и приемане на начина, по който Бог се отнася към хората и ги управлява, както и до разбиране и приемане на Божията същност и нрав. След като хората имат ясно разбиране за начина, по който Бог управлява хората, и за Неговото дело, те вече няма да си създават представи за Бог. Преградата между Бог и тях също ще изчезне, а в сърцата им вече няма да възникват състояния на противопоставяне или шумен протест, насочени срещу Бог. Тези проблеми на непокорство и съпротива срещу Бог могат да бъдат преодолени директно чрез четене на Божиите слова и чрез общение за истината. Независимо кой аспект на представите разглеждаме, той трябва да започне с четене на Божиите слова и с общение за истината. Всичко трябва да е свързано с истината, всичко включва истината. И така, какви са тези представи, които хората имат? Нека започнем с обсъждане на Божието дело, като използваме конкретни примери, за да изясним принципите, които стоят зад Божието дело, както и принципите и методите, чрез които Бог се отнася към хората и ги управлява. Един пример може да засегне метода на Божието дело. Той може да засегне и метода, по който Бог категоризира даден човек, и как Бог определя изхода му. Или може да засегне Божия нрав и Божията същност. За да изясним тези въпроси, смятате ли, че би било уместно, ако говорим празни приказки за това какъв е Бог, какво е направил и как се е отнасял към хората през шестте хиляди години на Своето дело? Бихте ли могли лесно да приемете това? Или ако говорехме за това как например Бог върши делото Си в продължение на шест хиляди години и във втория етап на Своето дело действа в Юдея и ако обсъждахме как Бог се отнася към еврейския народ тогава и как можем да наблюдаваме Божия нрав от това — щеше ли това да улесни разбирането? (Не.) Например, ако говорехме за това как Бог управлява този свят: как се отнася към хората от различни етноси, какво мисли Бог, как разграничава териториите им и защо ги разделя на различни места — по-специално защо някои добри хора са разположени на места, които не са идеални, а някои зли хора — на много по-добри места, и какви принципи използва Бог, за да разпределя нещата по този начин, и разглеждахме Божиите методи за управление на човечеството от тази тема — това би ли улеснило разбирането? (Не.) Не са ли тези теми доста отдалечени от преобразяването на нрава на хората и навлизането им в ежедневния живот? Не са ли те доста абстрактни? (Да, така е.) Защо казваме, че са далечни и абстрактни? Защото в реалния живот разбирането само на истини, свързани с видения, като например подробностите за това как Бог управлява и напътства човечеството, изглежда малко отдалечено от проблемите, с които се сблъскваме в ежедневието си, и не е от особено значение. За да разгледаме проблеми от реалния свят, трябва да започнем с примери, които можете да чуете, да видите и да почувствате в живота си, и след това от там да разширим вашето прозрение. Независимо какви истории разказвам или кои хора и какви събития включват тези истории — дори ако те може да се отнасят до неща, които си правил в миналото — крайният резултат от тези истории е да ви помогнат да разберете истини, свързани с темата, която се обсъжда днес. Всяка разказана история служи на определена цел и е свързана с ценността, която трябва да предаде, и с истината, която изразява.

Да започнем нашата история. Това е Първият случай. Преди много време една църква изпрати шише сироп за кашлица с обяснението: „Бог винаги ни говори и проповядва, а понякога кашля, когато говори твърде много. За да направим проповядването на Бог по-гладко и да намалим кашлицата, изпращаме малко сироп за кашлица“. Когато шишето пристигна, един човек го видя и каза: „Твърди се, че това е сироп за кашлица, но кой знае какво лекува наистина. Не можем просто да го дадем на бог да пие — може да е вреден. Това е лекарство, а във всяко лекарство има някакви токсини. Може да има странични ефекти при пиенето му!“. Онези, които го чуха, си помислиха: „Той е доста загрижен. Е, тогава не можем да го дадем на Бог“. По онова време нямах нужда от него, затова си мислех да го запазя за по-късно и въпросът приключи дотук. Но дали историята свършва дотук? Не, историята на това лекарство започна в онзи ден. Един ден някой откри, че същият този човек сам пие сиропа за кашлица, и докато го разкрият, сиропът беше останал наполовина. Можете лесно да се досетите какво се случи след това. Той изпи целия сироп. Това е самата история. Поразсъждавайте какво общо има това с представите, които обсъждаме днес. Преди всичко Ми кажете: шокира ли ви историята, провокира ли ви? (Да.) Какво мислите, след като я чухте? Какво ви провокира? По принцип тези, които са провокирани, ще си помислят: „Олеле, това е било нещо, принесено на Бог. Как може някой да го изпие?“. Това е първото нещо, което ги провокира. Второто нещо е: „Той е продължил да го пие. Не мога да повярвам, че е изпил всичко!“. Освен, че сте били провокирани, за какво още се сещате? По отношение на това, което е направил този човек — всички тези негови различни модели на поведение, т.е. всяко едно събитие в цялата тази история — замисляте ли се каква би могла да бъде Божията реакция? Какво би направил Бог? Какво трябва да направи Бог? Как трябва да се отнесе Бог към такъв човек? И не е ли това мястото, от което започват да възникват човешките представи? Да оставим настрана съдържанието на това, което ви провокира, и да поговорим за това дали самото преживяване на това, че сте били провокирани, може да ви бъде от някаква полза. Когато са провокирани, хората просто изпитват известно неудобство на съвестта, но не могат да говорят ясно за това. След това може да се появят заклеймяване и упрекване, насочени към човека в историята, които се коренят в етиката, морала, богословските теории или думите и доктрините, но тези неща не са истината. Ако искаме да стигнем до истината, това са човешките представи, които се създават по отношение на самото събитие, или изискванията за това, което Бог трябва да направи — това са проблемите, които трябва да се разрешат. В тази история представите и мислите на хората за това какво трябва да направи Бог в такава ситуация, са от решаващо значение. Не се съсредоточавай само върху емоционалната си реакция. Това, че си провокиран от нещо, не може да разреши проблема с твоето непокорство. Ако един ден в Божиите приношения намериш нещо, което особено много ти харесва или от което се нуждаеш, и си много изкушен, ти би могъл да го вземеш за себе си. В този случай изобщо няма да се чувстваш провокиран. Това, че си провокиран, е само функция на съвестта, резултат от етичните норми на човечеството. То не е функция на истината. Когато можеш да преодолееш представите, които се пораждат от тази ситуация, ще разбереш истината в нея. Ще си преодолял всички представи и погрешни разбирания, които имаш по отношение на Бог по тези въпроси и в този вид ситуации, ще разбереш истината и ще придобиеш нещо. Затова сега помислете какви видове представи биха могли да развият хората в тази ситуация. Кои от тези представи биха могли да те накарат да разбереш Бог погрешно, да образуват преграда между теб и Него или дори да те накарат да Му се противопоставяш? Именно за това трябва да разговаряме. Кажете Ми, когато се случи това събитие, този човек почувства ли някакво угризение на съвестта? (Не.) Как можеш да разбереш, че не е почувствал угризение? (Изпил е целия сироп за кашлица.) Това е доста лесно за анализиране, нали? От първата до последната глътка той не прояви въздържаност и не се спря. Ако беше опитал и след това беше спрял, това щеше да се приеме за изпитване на самообвинение, защото той щеше да спре, да се въздържи и да не продължи. Но този човек не направи това. Той изпи цялото шише от начало до край. Ако имаше още, щеше да продължи да пие. Това показва, че той не е изпитал абсолютно никакво угризение на съвестта. Така стоят нещата от човешка гледна точка. А сега да видим как Бог гледа на този въпрос? Ето какво трябва да разберете. От начина, по който Бог се отнася към тази ситуация, от това как я оценява и определя, можете да видите Божия нрав, Божията същност, а също и да разпознаете принципите и методите, по които Бог действа. В същото време това би могло да разкрие някои човешки представи, което да накара хората да си кажат: „Значи това е Божието отношение към хората. Така Бог се отнася с хората. Преди не съм мислил по този начин“. Фактът, че не си мислил по този начин, разкрива преградата между теб и Бог, както и това, че можеш да развиеш погрешни разбирания за Бог и че имаш представи за начина, по който Бог върши делото Си и по който действа в това отношение. И така, какво направи Бог, когато беше изправен пред тази ситуация? Човекът каза: „Това е лекарство. Във всяко лекарство има някаква токсичност. Не можем да позволим на Бог да го изпие. Може да има странични ефекти“. Какво намерение, каква цел се криеха зад думите му? Истински или лъжовни бяха тези думи? Те не бяха истински. Те бяха измамни, фалшиви и неискрени. Последващите му действия и това, което той разкри, ясно показа какво се случва в сърцето му. Бог направи ли нещо по отношение на фалшивите му думи и действия? (Не.) Откъде знаем, че Бог не е направил нищо? Когато изрече тези думи, той не беше искрен, той лъжеше. Бог просто наблюдаваше отстрани, без да извършва нито положителното дело на напътствие, нито негативното дело на укоряване. Понякога хората изпитват угризение на съвестта — това е Бог, който върши делото Си. Изпита ли този човек угризение в онзи момент? (Не.) Той не само че не изпита угризение, но и говореше високопарно. Бог не го упрекна. Той просто наблюдаваше. Защо Бог наблюдаваше? Дали наблюдаваше, за да види как ще се развият фактите? (Не.) Не е задължително. Точно когато човек е изправен пред някаква ситуация, преди да направи избор какво да направи или да събере някакви факти, Бог разбира ли този човек? (Да.) Бог разбира не само обвивката му, но и това, което е скрито в сърцето му, — дали сърцето му е добро, или зло, дали е истинско, или фалшиво, какво е истинското му отношение към Бог, дали носи Бог в сърцето си, дали има истинска вяра — Бог вече знае тези неща. Той има убедителни доказателства и винаги наблюдава. Какво направи Бог, след като този човек каза това? Първо, Бог не го упрекна. Второ, Бог не го просветли или не му даде да разбере, че това е приношение, че хората не бива да го докосват небрежно. Трябва ли Бог изрично да казва на хората да имат тази осъзнатост? (Не.) Тази осъзнатост трябва да присъства в нормалната човешка природа. Някои може да кажат: „Някои хора просто не знаят. Ти не би ли им казал? Няма ли да разберат, ако просто им кажеш? Незнанието освобождава човека от грях — точно в този момент той не знае. Ако знаеше, нямаше да допусне тази грешка, нали? Няма ли така да го предпазиш?“. По този начин ли постъпи Бог? (Не.) Защо Бог не постъпи по този начин? От една страна, този човек трябваше да е наясно с понятието, че „това е приношение за Бог, че хората не могат да го докосват“. От друга страна, ако не знаеше за него, защо Бог не му каза? Защо Бог не го осведоми, за да го предпази от това да извърши подобно нещо и да се сблъска с такива последици? Бог нямаше ли да разкрие по-добре искреността Си в спасяването на хората, ако му беше казал това? Това нямаше ли да разкрие по-добре Божията любов? Тогава защо Бог не го направи? (Бог е искал да го разкрие.) Да, Бог искаше да го разкрие. Когато се сблъскваш със ситуации, не е случайност, че се сблъскваш с тях. Определена ситуация може да означава твоето спасение или твоето унищожение. През това време Бог наблюдава, остава безмълвен, не устройва никакви обстоятелства, за да те подтикне, нито те просветлява с думи като: „Не бива да правиш това. Последиците ще бъдат невъобразими“ или „Да се постъпва по този начин е лишено от разум и човешка природа“. Хората нямат такава осъзнатост. Липсата на такава осъзнатост се дължи, от една страна, на това, че Бог изобщо не ги е подканил в този момент — Бог не е действал. От друга страна, ако човек наистина има съвест и притежава някаква степен на човешка природа, тогава Бог щеше ли да действа на такава основа? (Да.) Точно така. Бог ще го дари с такава благодат. Но защо Бог пренебрегна тази конкретна ситуация? Една от причините е, че този човек нямаше съвест и разум, нямаше достойнство, почтеност и нормална човешка природа. Той не се стремеше към тези неща. Не носеше Бог в сърцето си и не беше истински вярващ в Бог. Затова Бог искаше да го разкрие чрез тази ситуация. Понякога това, че Бог разкрива някого, е форма на спасение, а понякога не е — Бог умишлено действа по този начин. Ако ти си човек със съвест и разум, разкриването ти от Бог служи като изпитание и форма на спасение. Но ако ти липсват съвест и разум, разкриването ти от Бог ще означава да бъдеш отстранен и унищожен. И така, ако погледнем сега на това, какво означаваше за Бог да разкрие този човек? Означаваше той да бъде отстранен. Това не беше благословия, а проклятие. Някои хора казват: „Той направи такава голяма грешка и това е доста срамно. От момента, в който започна да пие тайно сиропа за кашлица, не можеше ли Бог да подреди някакви обстоятелства, за да го накара да спре, така че да не допуска тази грешка и съответно да не се налага да бъде отстранен?“. Това ли направи Бог? (Не.) Как постъпи Бог? (Той остави ситуацията да се развие от само себе си.) Бог остави нещата да се развият сами — това е един от Неговите принципи. След като отвори шишето със сиропа за кашлица, имаше ли някаква разлика в природата му между първата и последната глътка, която той отпи? (Не.) Защо нямаше разлика? (В същността си той просто е такъв тип човек.) Тази ситуация изцяло разкри неговата човешка природа, неговия стремеж и неговата вяра.

В ерата на Стария завет Исав изтъргува първородството си за купа вариво от леща. Той не знаеше кое е важно и ценно: „Какво толкова ценно има в първородството? Ако го изтъргувам, това няма да има никакво значение. Все пак ще съм жив, нали?“. Ето какво си мислеше в сърцето си. Може да изглежда, че подходът му към проблема е доста реалистичен, но това, което загуби, бе Божието благословение, а последиците от това са невъобразими. Сега в църквата има много хора, които не се стремят към истината. Те не приемат сериозно Божиите обещания и Божиите благословии. Не е ли това същото по своята същност, както когато загубиш първородството си? Не е ли дори по-сериозно? Защото Божието спасение на хората е еднократна възможност. Ако някой пропусне тази възможност, всичко свършва. Имаше дори един човек, който в крайна сметка беше отстранен само заради едно шише сироп за кашлица — нещо, което той изтъргува срещу изхода да бъде унищожен. Това е просто неразгадаемо! В действителност обаче в това няма нищо неразгадаемо. Защо казвам това? Това събитие може да изглежда като нещо незначително. Ако такова събитие се случи сред хората, то няма да се счита за нещо особено. Подобно на извършването на престъпление, например кражба или причиняване на вреда на други хора, най-много да бъдеш наказан след смъртта и след това да се преродиш като човек чрез няколко цикъла на прераждане. Това няма да има голямо значение. Но дали ситуацията, за която говоря сега, е толкова проста? (Не.) Защо казваме, че не е проста? Защо си струва да се обсъжда тази ситуация? Нека започнем с това шише сироп за кашлица. Всъщност това шише сироп за кашлица не беше нещо много ценно, но след като беше принесено на Бог, същността му се промени. То се превърна в приношение. Някои хора казват: „Приношенията са осветени. Приношенията не принадлежат на хората. Хората не бива да докосват приношенията“. Да се каже това също е вярно. Какво е приношение? Приношението е нещо, което човек посвещава на Бог. Независимо какво е то, всички такива неща се наричат приношения. Тъй като принадлежат на Бог, те вече не принадлежат на човека. Каквото и да е посветено на Бог — било то пари или материални неща, и каквато и да е неговата стойност — то принадлежи изцяло на Бог и не е на разположение на човека, нито може да се използва от него. Как могат да се осмислят Божиите приношения? Те принадлежат на Бог, само Той може да се разпорежда с тях и, преди да получи Неговото одобрение, никой не може да докосва тези неща или да има намерения спрямо тях. Има хора, които казват: „Ако Бог не използва нещо, защо не ни е позволено да го използваме? Ако след време то се развали, няма ли да е жалко?“. Не, дори тогава няма да е жалко. Това е принцип. Приношенията са неща, които принадлежат на Бог, а не на човека. Големи или малки, независимо дали са ценни, или не, щом човек ги посвети на Бог, тяхната същност се променя, независимо дали Бог ги иска. След като едно нещо се превърне в приношение, то е сред притежанията на Създателя и е на Негово разположение. Какво включва начинът, по който човек се отнася към приношенията? Той включва отношението на човека към Бог. Ако отношението на човека към Бог е нагло, пренебрежително и нехайно, то отношението на този човек към всички неща, които Бог притежава, със сигурност ще бъде подобно. Има хора, които казват: „Има някои приношения, от които никой не се интересува. Не означава ли това, че те принадлежат на този, който се добере до тях? Независимо дали някой го знае, или не, в сила е принципът „който намери нещо, има право да го запази“, който се добере до тези неща, е техен собственик“. Какво мислите за този възглед? Съвсем ясно е, че той е неправилен. Какво е Божието отношение към приношенията? Независимо какво се принася на Бог и дали Той го приема, или не, след като нещо е определено като приношение, всеки човек, който има последващи намерения за него, може да се окаже, че е „стъпил на мина“. Какво означава това? (Означава, че накърнява Божия нрав.) Точно така. Всички вие знаете това понятие, но защо не осъзнавате същността на този въпрос? И така, какво казва този въпрос на хората? Той им казва, че Божият нрав не търпи накърняване от страна на хората и че те не бива да се заиграват с Неговите неща. Например по отношение на Божиите приношения — ако някой ги вземе за свои или ги похаби и разпилее, тогава има вероятност да накърни Божия нрав и да бъде наказан. Божият гняв има своите принципи. Той не е такъв, какъвто хората си го представят — че Бог се нахвърля върху всеки, който допусне грешка. По-скоро Божият гняв се отключва, когато някой оскърби Бог по отношение на критични, важни въпроси. Особено когато става въпрос за отношението към Божието въплъщение и Божиите приношения, хората трябва да проявяват предпазливост и да имат богобоязливо сърце. Само така могат да бъдат сигурни, че няма да накърнят Божия нрав.

Някои хора са убедени във вярата си в Бог и са способни да отдадат всичко на Бог и да платят цената, като се представят добре във всички аспекти, с изключение на един. Като вижда изобилието от ресурси в Божия дом и като знае, че Божиите избраници принасят не само пари, но и храна, дрехи и различни лекарства, наред с други неща, такъв човек си мисли: „Божиите избраници принасят толкова много неща на Бог, а Бог не може да използва всичко това Сам. Макар че някои от тях са необходими за разпространението на евангелието, все пак няма да бъдат използвани всички. Как трябва да се постъпва с тези неща? Може би на водачите и работниците им се полага дял в някои от тях?“. Той става неспокоен и разстроен по този въпрос, чувства в себе си „бреме“ и започва да разсъждава: „Сега, когато отговарям за тези неща, трябва да използвам част от тях. В противен случай дали всички тези приношения няма да отидат зян, когато светът бъде заличен? Разпределянето им между водачите и работниците е справедливо. Всички в Божия дом са равни. Тъй като сме се посветили на Бог, тогава Божиите неща са и наши, а нашите са и Божии. Не е страшно, ако използвам някои от Божиите приношения. Така или иначе това е част от Божията благословия. Какво пречи направо да използвам някои от тях“. Той се изкушава от такива мисли. Желанията му набъбват малко по малко, той започва да ламти за приношенията и започва да взема неща, без да изпитва угризения в сърцето си. Мисли си, че никой няма да узнае, и се успокоява, като казва: „Отдал съм всичко на Бог. Да се наслаждавам на някои приношения не е нещо кой знае какво. Дори ако Бог узнае, Той ще ми прости. Сега просто ще се насладя малко“. В резултат на това той започва да краде приношенията, като накърнява Божия нрав. Външно той намира много оправдания за себе си, като например: „След известно време тези неща ще се развалят, ако не се консумират! Бог Сам не може да използва всички тези неща, а ако се разпределят по равно, ще има твърде много хора и няма да има достатъчно за всички. Защо аз да не се погрижа за това? Освен това какво ще стане, ако всички тези пари не могат да бъдат изразходвани до края на света? Всеки от нас трябва да вземе своя дял, което също е отражение на Божията любов и благодат! Макар че Бог не е заявил това и няма такъв принцип, защо да не бъдем активни? Това действие е в съответствие с принципите!“. Той си измисля много благовидни причини и след това започва да предприема действия. Но щом започне, нещата излизат извън контрол и в сърцето му има все по-малко угризения. Той дори може да счита, че това е обосновано, като си мисли: „Ако Бог няма нужда от това, аз трябва да го използвам. Това не е реален проблем“. Ето къде се объркват нещата. Вие как мислите, това голям проблем ли е, или не? Сериозно ли е? (Да.) Защо казваме, че е сериозно? Заслужава ли си да провеждаме общение по този въпрос? (Да.) Кое го прави ценен за общение? (Той засяга Божия нрав и освен това засяга изхода и крайната цел на човека.) Въпросът е важен, естеството му е сериозно. А сега за какво трябва да ви предупредя? Никога не разглеждайте благосклонно идеята да вземате приношения. Някои хора казват: „Това не е правилно. Приношенията, направени от братята и сестрите, са предназначени за Божия дом, за църквата. Това означава, че те са обща собственост на всички“. Вярно ли е това твърдение? Как се стига до подобно твърдение? Тази теория е скалъпена от човешка алчност. Какво друго включва тази тема? Има нещо, което все още не сме засегнали — какво е то? Някои си мислят: „Божият дом е голямо семейство. За да отразява доброто семейство, в него трябва да има любов и толерантност. Всички трябва да споделят храната, напитките и ресурсите и всички тези неща трябва да се разпределят по равно. Например всеки трябва да има дрехи и те трябва да се разпределят и използват по равно. Бог не показва предпочитания към някого. Ако някой не може да си позволи дори чорапи, а Бог има няколко излишни чифта, Той трябва да му предложи помощ. Освен това тези Божии приношения идват от братята и сестрите. Бог вече има толкова много, не трябва ли част от тях да се разпределят на бедните? Няма ли това да е отражение на Божията любов?“. По този начин ли мислят хората? Не са ли това човешки представи? Хората насилствено се домогват до Божието имущество, като същевременно евфемистично го наричат Божията благодат, Божиите благословии и великата Божия любов. Те винаги искат да делят нещата с Бог по равно, искат да разделят всичко по равно, винаги настояват за егалитаризъм. Те смятат, че това е символ на всеобщото единство, на човешката хармония и пълноценното съществуване, и смятат, че това е състояние на нещата, което трябва да се прояви. Не са ли това човешки представи? Те смятат, че никой не бива да остава гладен, особено в Божия дом. Ако някой е гладен, Бог трябва да използва приношенията Си, за да му помогне. Бог не трябва да пренебрегва този въпрос. Не е ли това „трябва“, в което хората вярват, вид представа? Не е ли това човешко изискване към Бог? Някои хора, след като са повярвали в Бог, казват: „Толкова години вярвам в Бог и нищо не съм придобил. Семейството ми все още живее в бедност. Това не бива да се случва. Бог трябва да бъде добър към мен, да ме благослови, за да мога по-добре да Го прославям“. Понеже семейството ти е бедно, ти не се стремиш към истината. Надяваш се да промениш оскъдните си условия чрез вярата в Бог и използваш прославянето на Бог като извинение за това да се пазариш с Него. Това са човешки представи и фантазии. Това са прекомерните желания на човека. Дали вярването в Бог с такива мотиви не е форма на пазарене с Бог? Имат ли съвест и разум онези, които се пазарят с Бог? Дали те са хора, които се покоряват на Бог? Категорично не. Тези хора нямат съвест и разум, не приемат истината, отритнати са от Бог и са неразумни хора, които не могат да постигнат Божието спасение.

The Bulgarian Bible verses found in this audio are from РЕВИЗИРАНО ИЗДАНИЕ (BPB) and the copyright belongs to Bulgarian Bible Society. With due legal permission, they are used in this production.