Въпреки че на събиранията често се говори за истината, разнищват се покварените нрави на хората, говори се за опознаване на себе си и се обсъждат различните човешки състояния и видове поведение, все още има мнозина, които не познават собствения си покварен нрав. Някои хора само признават, че имат покварен нрав, но не го познават, когато го разкрият. Някои хора притежават способност за възприемане и когато четат Божиите слова, те признават, че Божиите слова са истината и че това, което Той казва, е практично. Когато обаче ги сполети нещо, тяхното разбиране става повърхностно. Те винаги вярват, че все още се справят добре, че все още са добри хора, и макар да смятат, че имат леко покварен нрав, все още се причисляват към добрите хора. Те не познават природата на своя покварен нрав или какви последствия ще причини той. Нима това наистина е познаване на себе си? След като хората са вярвали в Бог в продължение на няколко години, чрез четене на Неговите слова, слушане на проповеди и общение, както и чрез кастрене, повечето от тях най-после са видели ясно, че тяхната човешка природа не е добра и че наистина притежават покварен нрав и могат да вършат неща, които нарушават истината и се противопоставят на Бог. Много хора обаче не разпознават това истински, те просто устно признават, че са дяволи, че са сатани и че трябва да бъдат прокълнати. Практично ли е това разбиране, или не? Дали това е нещо, което извира от сърцето? Дали това е нещо, продиктувано от истинска омраза към самия себе си? Имаше например един водач или работник, който беше освободен заради това, че не вършеше истинска работа, и за да покаже на всички своето „разкаяние“, написа покайно писмо: „Аз разочаровах Бог и съм Му длъжник. Не съм достоен за Неговото спасение или за Неговите усърдни грижи и усилия. Аз съм демон, аз съм Сатана, моята човешка природа е лоша. Трябва да бъда прокълнат, да отида в ада и да погина!“. В това покайно писмо с всяко изречение той отрича и заклеймява себе си, изричайки думи, които един невярващ никога не би казал. Въпреки че признава, че е демон и Сатана, дали някоя от тези думи е истинна? (Не. Не споменава какви поквари е разкрил, какви лоши неща е извършил или какви загуби е нанесъл на църковното дело.) Няма нито едно изречение, обясняващо действителното положение или това, което е в сърцето му. Всички тези думи са празни. Това истинско разбиране ли е? (Не.) Ако не е истинско разбиране, тогава той признава ли, че е покварен? (Не.) Нека го определим вместо него: този човек не признава своята собствена поквара. Той е написал покайно писмо и на пръв поглед изглежда, че познава себе си и признава покварата си. Оттук нататък ти трябва да наблюдаваш как се държи в ежедневието и дали истинското му поведение зад кулисите се е променило. Само тогава можеш да си извадиш точно заключение. От кое поведение можем да разберем, че той наистина признава собствената си поквара и че наистина познава себе си? (След като човек истински разбере себе си, ще настъпят истински промени.) Това е правилно. Бог гледа дали в човека има истинска промяна. Ако някой напише писмо за покаяние и думите му изглеждат искрени и проличава, че има истинско разбиране, това означава ли, че той наистина се е покаял? Може ли това да докаже, че наистина се е покаял? Не, трябва да погледнем дали в него е настъпила истинска промяна — това е най-същественият аспект. Но след като бъде освободен, той често се оправдава и защитава пред братята и сестрите, което е равносилно на това, че все още не признава собствената си поквара и няма истинско разбиране за себе си. Неговата съпротива, самозащита и оправдаване на заден план потвърждава тази гледна точка. Освен това, когато Горното анализира действията му и казва, че е антихрист, лъжеводач и човек, който не върши истинска работа, каква е реакцията му на това, че е разобличен от Горното? Обсъжда, защитава се и се оправдава, като обяснява тези въпроси навсякъде, без да признава, че не върши истинска работа, че му липсват заложби, че не разбира истината и че е лъжеводач. Какъв нрав се крие зад това непризнаване и самозащита? Това е един вид непримирим и надменен нрав, нрав на неприязън към истината. Когато написа писмото си за покаяние, той каза, че е дявол и Сатана, че е недостоен за Бог и е длъжник на Бог и че човешката му природа не е добра, но веднага след като призна това, се върна към старите си начини. Какво се случва? (Признанието му не е истинско.) Коя е истинската му страна? Какъв е истинският му духовен ръст? (Да се защитава и да се оправдава.) Неговите задкулисни оправдания и самозащита, обясненията му навсякъде — това е истинската му страна. Не доказва ли това, че той не признава, че не може да върши истинска работа и че не притежава истината реалност? Той изобщо не го признава. Ако не признава дори това, тогава познава ли наистина себе си? Ако не познава себе си, тогава собственото му окачествяване като дявол и Сатана не подвежда ли хората? Тогава всичко, което казва за себепознанието, е лъжа; всичко това е измамно. Той не признава, че не може да се справи с работата и че човешката му природа не е добра, така че защо все пак изрича тези думи на самоосъждане? Това е неразгадаемо. Ако не познава себе си, защо все пак се преструва, че се познава? Това е, за да мами хората. Фактите пред нас вече доказаха, че той е лицемер. Тогава признава ли, че има покварен нрав? (Не го признава.) Отказва да го признае и дори полага неимоверни усилия да намира различни оправдания и причини, за да докаже, че нещата, които е направил, не са погрешни. Вярва, че независимо от това какво върши, то е правилно и Горното не бива да го заклеймява или анализира. Може да приеме да бъде освободен, но не и да се отнасят несправедливо към него заради тези неща. Независимо от причината за освобождаването му той може да се покори и да го приеме; не може да приеме или да се покори единствено защото е бил освободен заради тези конкретни неща, които е извършил. Не е ли това коренът на неговите оправдания и самозащита? Такъв човек, който говори, че е дявол и Сатана, казва, че трябва да бъде прокълнат и изпратен в ада, и многократно изрича тези лозунги, докато продължава да спори и да се оправдава — наистина ли познава себе си? (Не.) Многократно се провиква, че е дявол и Сатана, но не признава нито едно от своите лоши дела. Признава ли, че има покварен нрав? (Не.) Защо се казва, че не го признава? Всички те признават, че са дяволи и сатани, защо тогава не признават, че имат покварен нрав? Кое последствие е по-тежко — признаването, че човек има покварен нрав, или признаването, че е дявол и Сатана? Всъщност в сърцето си той разбира, че като признава, че е Сатана и дявол, може да подведе другите и да постигне добър резултат, а хората няма да му направят нищо. Ако обаче признае грешките си или че не притежава човешка природа, хората ще го отбягват и мразят. Затова той избира достоен за плакат лозунг, за да подведе всички и да обясни нещата. Защо скандира такива крилати фрази и лозунги? Каква е целта му? (Тя е хората да видят колко много познава себе си.) От една страна, той парадира със своята духовност. От друга страна, си мисли: „Всички казват, че са дяволи и сатани. Ако кажа, че съм дявол и Сатана, няма да ми се налага да понасям никакви последствия и дори мога да получа одобрението на всички. Защо да не го направя?“. Не е ли това идеята? Този вид себепознание не е ли доста хитър? (Да, той е подвеждащ.) По своето естество това е подвеждане и измама и е характерно за религиозните измамници! Какво казват религиозните измамници? „Всички сме грешници, всички сме съгрешили!“. Те не казват с какво са лоши и не описват подробно лошите неща, които са извършили. Те също така казват: „Всички сме грешници и трябва да се покаем. Вижте колко скъпоценна кръв е пролял Господ Исус за нас!“. Каква цел искат да постигнат с тези думи? Тя е да изглеждат духовни. Те се перчат и карат другите да имат високо мнение за тях, за да постигнат целта си да спечелят сърцата и умовете. Дали хората, които твърдят, че признават, че са дяволи и сатани, също искат да постигнат този резултат? Дали това не е и тяхната цел? На пръв поглед изглежда, че познават себе си и сякаш са хора, които искрено се разкайват, като се обявяват за дяволи и сатани, за деца на ада и заслужаващи смърт. Колко искрени са думите им! Но макар да говорят много сериозно, дали са толкова сериозни и по отношение на това, което всъщност правят подмолно? Съвсем не. Те прилагат двуличен подход: от една страна, публично признават, че са дяволи и сатани, но от друга страна, обикалят и се защитават и оправдават, като обясняват, че не са направили нищо лошо. Казват, че Горното се е отнесло несправедливо с тях, че Горното не е наясно с действителното положение и че като са правили тези неща, те са изпитали големи трудности и огорчения и са платили голяма цена и не бива да се отнасят с тях по този начин. Казват тези неща, за да спечелят повече съчувствие, за да накарат повече хора погрешно да повярват, че признават себе си за дяволи и сатани и че наистина познават себе си, че Горното е било несправедливо към тях и че са били освободени заради незначителен въпрос. Създават впечатление, че познават себе си и заслужават да бъдат водачи. Всъщност енергично се защитават и оправдават. Могат ли тези хора, които умеят добре да се прикриват и оправдават и да скандират духовни лозунги, наистина да познават себе си? (Не могат.) Тяхното така наречено себепознание е просто отбиване на номера, мамене на другите и преструване — и то само за да оставят добро впечатление у другите. Те не идват истински пред Бог, за да се покаят и да признаят вината си, и не приемат Бог да ги кастри, да ги разобличава и да ги дисциплинира или дори да ги освободи. Те просто нямат такава нагласа.

В днешно време преживяванията на повечето хора са твърде повърхностни, а себепознанието им — твърде ограничено. Много от тях признават само грешките в методите си и собствените си недостатъци, а малцина признават своите слаби заложби, изопачено разбиране, липса на духовно разбиране и липса на човешка природа. Още по-малко признават, че Божиите слова на разобличаване са абсолютни факти, че тези слова разобличават истината за собствената им поквара или че Неговите слова са напълно точни и безпогрешни. Това е доказателство, че хората все още не познават себе си истински. Това, че не признават, че живеят според сатанинския си нрав и сатанинската си природа, означава, че те не познават себе си истински. Независимо кой покварен нрав разкриват, те не го признават. Те го прикриват и маскират, като пречат на другите да видят тяхната поквара. Такива хора умеят много добре да се прикриват и са лицемери. В днешно време повечето хора клонят към истината и състоянието им донякъде се е подобрило, но те все още не познават себе си истински. Много хора редовно реагират на допуснатата грешка, като просто признават, че в дадения случай са сгрешили. Ако ги попиташ: „Къде точно сгреши в този случай? Кои истини принципи наруши? Кой покварен нрав разкри?“, те ще отговорят: „Това няма нищо общо с покварения нрав. Беше просто моментна грешка; не го обмислих и действах импулсивно. Нямах намерение да постъпвам така“. Непреднамерените им действия и грешки се превръщат в щит и оправдание за разкрития от тях покварен нрав. Това истинско признание за собствената им поквара ли е? Не. Ако често се оправдаваш или намираш причини за разкрития от теб покварен нрав, тогава не можеш истински да се изправиш пред собствения си покварен нрав, нито да го признаеш или разбереш. Например даден човек изпълнява добре дълга си за определен период от време; състоянието му е стабилно, всичко, което прави, върви гладко и без препятствия и той постига някои положителни резултати и получава похвали от другите. Смята, че е дал голям принос и че Бог трябва да го възнагради. В резултат на това разкрива надменен и самоправеден покварен нрав — вярва, че е по-добър от другите, и отказва да изслушва когото и да било и не е в състояние да си сътрудничи хармонично с никого. Не след дълго допуска грешки при изпълнението на дълга си, а братята и сестрите му го кастрят и разобличават, като казват, че е твърде надменен. Трудно му е да приеме този факт и непрестанно размишлява по този въпрос: „Надменен ли съм? Не мисля, че е така. Не съм се хвалил с нищо, така че как бих могъл да стана надменен?“. Той е зациклил на думата „надменен“ и не може да я преодолее. Неспособността му да приеме тази дума показва, че няма разум, изобщо не познава себе си и не признава собствения си покварен нрав. Когато те сполети нещо и разкриеш покварен нрав, ако някой те критикува или кастри и казва, че това, което си направил, нарушава истините принципи, но само в този конкретен случай признаваш грешката си, не желаеш да признаеш, че това е било последствие, причинено от разкрит покварен нрав, и си готов само да поправиш грешката, без изобщо да приемеш факта, че си разкрил покварен нрав, тогава наистина не познаваш себе си. Може ли признаването на грешките само по себе си да представлява себепознание? Себепознанието се отнася до установяване на първопричината за грешките и познаване на собствения покварен нрав. Ако признаеш, че си направил нещо погрешно, и след това поведението ти се промени, така че привидно вече не правиш същата грешка, но не си се отървал от покварения си нрав и първопричината за грешката не е била изкоренена, тогава какви ще бъдат последствията? Все още неизбежно ще разкриваш покварен нрав и ще се бунтуваш срещу Бог и ще Му се противопоставяш. Не приемай, че няколко промени в поведението ти са равнозначни на промяна в нрава ти. Опознаването на себе си е безкраен въпрос; ако човек не може да узнае първопричините за покварения си нрав или къде се крие коренът на бунтарството му срещу Бог и противопоставянето на Бог, той не може да постигне промяна в нрава си. Именно това е трудното в промяната на нрава. Защо много хора, които вярват в Бог, променят само поведението си, но не и своя живот нрав? В това се състои проблемът. Ако признаеш, че това, което разкриваш, е покварен нрав, който те е накарал да действаш както ти е угодно, да вземаш произволни решения, да не си сътрудничиш хармонично с другите и да се поставяш над другите, и след като признаеш тези неща, признаеш още, че те са причинени от надменен нрав, каква полза ще ти донесе това? Едва тогава ще премислиш истински тези въпроси и ще признаеш, че поквареният нрав е основната причина за противопоставяне на Бог и е желязно доказателство, че Сатана е покварил човечеството. Ще осъзнаеш, че ако човек не се отърве от този покварен нрав, той не е достоен да се нарече човек и не е достоен да живее пред Бог. Ако обаче признаеш само, че си направил нещо нередно, какво ще бъде последствието? Ще се съсредоточиш и ще положиш усилия само върху начина, по който вършиш нещата, и тяхното поправяне, как да правиш нещата така, че да изглеждат правилни на повърхността, и как да прикриваш разкриването на надменния си нрав. Ще ставаш все по-измамен и методите, които използваш, за да мамиш другите, ще стават все по-изтънчени. Ще си мислиш: „Този път направих грешка и всички я видяха, защото не бях внимателен. Следващия път няма да бъда такъв“. Резултатът е, че макар начинът, по който вършиш нещата, да се е променил на повърхността и другите да не могат да видят никакви проблеми, ти си скрил покварения си нрав. В какво си се превърнал? Станал си още по-измамен и си се превърнал в лицемер. Ако човек се съсредоточава и полага усилия върху начина, по който говори и действа, така че на повърхността никой да не може да види някакви проблеми или да намери грешка в него и действията му да изглеждат безупречни, но ни най-малко не променя покварения си нрав, не се ли превръща във фарисей? Макар че лицемерното поведение може да заблуди хората, може ли то да заблуди Бог? Какво точно означава стремежът към истината? Преди всичко това означава човек да се стреми към промяна в нрава си. Ако човек никога не познава собствения си покварен нрав, тогава е невъзможно да има промяна в нрава му. Едновременно с признанието, че има покварен нрав, той трябва да приеме истината, да премисли къде точно е сгрешил и къде се е провалил, а след това да потърси истината, за да разреши проблемите си. Само по този начин човек може постепенно да се отърве от покварения си нрав, да практикува истината при изпълнение на дълга си и да действа с принципи. По този начин ще навлезе в истината реалност. Само тези, които могат да търсят и да практикуват истината, са хора, които се стремят към истината. Те са тези, които могат непрекъснато да полагат усилия да практикуват истината и да действат с принципи, и които могат да обобщават своите преживявания и да извличат поуки. Щом практикуват истината и навлязат в реалността, имат принципи в действията си и правят по-малко грешки, те постепенно ще станат подходящи да бъдат оползотворени от Бог. Ако човек не е такъв, който се стреми към истината, независимо колко се отдава на празни приказки за себепознание или как се окачествява като дявол и Сатана, в крайна сметка той пак няма да приложи истината на практика. И така, каква е разликата между тези две неща? Единият признава собствения си покварен нрав, търси истините принципи и практикува в съответствие с истината — това е пътят на стремежа към истината. Другият не признава, че има покварен нрав, и не приема факта на собствения си покварен нрав, като вместо това полага усилия в начина, по който върши нещата. Това обаче променя само външното му поведение, но няма промяна в неговия живот нрав, което прави поведението му по-измамно. Това, което практикуват този тип хора, съгласно истините принципи ли е? То изобщо не отговаря на това и дори не се доближава до него. Това, което прави, е да се прикрива, да се преструва и да мами, а целта му е да измами Божиите избраници. Той не практикува истината, но въпреки това иска всички да го хвалят, одобряват и подкрепят, за да може да има статус в църквата. Не е ли това проявление на прикриване и измама? Той се маскира и прикрива и се съсредоточава върху това как да спечели благосклонността на другите. Има ли някакви истини принципи в този начин на действие? Няма никакви — той изцяло се основава на фантазиите на човешкия ум, на човешките методи, на човешките философии за светските отношения и все още живее според сатанинския нрав. Тази практика на лицемерие принадлежи към фалшивата духовност; тя мами хората и в нея липсва дори най-малката истина реалност.

Защо някои хора, които изглежда изпълняват дълга си като останалите, изведнъж се появяват изневиделица и шокират хората, като в крайна сметка извършват големи злини? Може ли такова нещо да се случи само за ден-два? Категорично не. Цял метър лед не може да замръзне за един ден. Външно те изглеждат възпитани и обикновени и никой не може да види недостатъци в тях, но в крайна сметка лошите неща, които вършат, са по-крайни и поразителни от тези, извършени от когото и да било. Тези неща са извършени от тези така наречени „възпитани“ хора. Знаете ли каква обща характерна черта има този вид хора? (На пръв поглед те имат добро поведение и обикновено изглеждат доста възпитани.) Това, което изживяват, и тяхната природа същност имат две различни характерни черти — можете ли да схванете тези ключови моменти? (Те не обичат истината и не признават покварения си нрав. Когато говорят, че познават себе си, те се прикриват и действат лицемерно.) Лицемерното действие е един от аспектите на това, така че как можеш да откриеш и да потвърдиш, че тези хора са лицемерни? Как можеш да потвърдиш, че това добро поведение, което изживяват, е само преструвка? (На пръв поглед те говорят много приятно, но в истинските си действия защитават собствените си интереси, без да се съобразяват с интересите на Божия дом.) Това е конкретното проявление на лицемерното поведение. Въпреки че тези лицемери говорят приятно, те всъщност мамят и подвеждат хората. Освен това те разобличават своя егоизъм и низост, като защитават само собствените си интереси и не се съобразяват с интересите на Божия дом — искат да живеят като развратници, но въпреки това очакват паметник на целомъдрието си. Всичко това представя тяхната природа същност, лишена от всякаква човешка природа. Току-що споменах, че тяхната природа същност има две различни характерни черти. Първата характерна черта е, че този тип хора често скандират лозунги и говорят за доктрини, сякаш са дълбоко духовни, но всъщност ни най-малко не обичат истината, а без любов към истината е невъзможно да я практикуват. Въз основа на това споменатото от вас по-рано, че те се съобразяват само със собствените си интереси, не е ли едно от тези проявления? Защо се съобразяват със собствените си интереси? Обичат ли истината? (Те не обичат истината; те обичат само интересите.) Те защитават само собствените си интереси и изобщо не се съобразяват с интересите на Божия дом или на братята и сестрите. Не е ли това поведение на човек, който ни най-малко не обича истината? Някои хора казват: „Ако не обичат истината, защо винаги разговарят за неща, свързани с истината?“. Как бихте обяснили това? (Правят го, за да впечатлят другите, да се прикрият и да се маскират.) Това е един от аспектите, но освен това те действително ли разговарят за истината? Това изобщо не е истина; това са само думи и доктрини. Ако е ясно, че са само думи и доктрини, тогава как може да се нарекат истина? Само глупаците биха приравнили думите и доктрините към истината. Дяволите са много опитни в изричането на думи и доктрини, за да подвеждат хората, а също така искат да се преструват на хора, които притежават истината, за да мамят другите и Бог. Колкото и възвишени да са думите и доктрините, които изричат хората, те не са истината; само словата, изречени от Бог, са истината. Как може думи и доктрини, изречени от хора, да се сравняват с истината? Това са две различни неща. Това е първият аспект — че тези хора изобщо не обичат истината. Този аспект ли е тяхната природа същност? (Да.) Защо казваме, че това е тяхната природа същност, а не просто временно разкриване или поведение? Защото когато разгледаме всяко тяхно разкриване и поведение, може да се заключи, че тяхната човешка природа същност е такава, че те изобщо не обичат истината. Поради тези различни модели на поведение може да се определи, че те са хора, които не обичат истината. Това е първата характерна черта. А коя е втората характерна черта? Тя е, че тези хора изобщо не признават собствения си покварен нрав. Какво означава, че изобщо не го признават? Ако е казано, че не признават своя покварен нрав, тогава защо винаги говорят за себепознание? Те не само говорят за това, че познават себе си, но и безсрамно помагат на другите да опознаят себе си. Те също така често казват, че не правят достатъчно, че са длъжници на Бог, че са дяволи и сатани и заслужават да бъдат прокълнати. Как може да се обясни това? (Когато говорят за себепознание, няма истинско съдържание или подробности. Например няма практическо съдържание относно това каква поквара са разкрили, какви погрешни намерения таят, от какъв покварен нрав са контролирани, какви конкретни проявления имат, към коя природа същност принадлежат и т.н. Те само заявяват неясно, че са дяволи и сатани, без да изразяват истински чувства и разбиране.) (Един от резултатите от истинското себепознание е способността да се мразиш истински. Този тип хора устно признават покварата си, но в сърцата си изобщо не се мразят, а също така намират всевъзможни причини да се защитават и оправдават. Понякога те не се обясняват външно, но вътрешно не приемат и не признават покварата си. Напълно неспособни са да приемат истината и изобщо не се променят.) Не признават собствената си поквара — как може да се обясни това? (Когато нещо ги сполети и са разкрити, те смятат, че са неспособни да направят такова нещо, и затова не признават, че имат такъв вид покварен нрав.) Този тип хора винаги говорят за това, че познават себе си, но какво точно познават? Познават ли поведението и проявленията си или познават ли покварения си нрав? Или знаят само кои неща са направили погрешно? Има голяма разлика между тези видове познание. Някои видове познание са истинско знание, а други са повърхностни и им липсва същност. Познанието на някои хора е още по-повърхностно и те знаят само кои неща са направили погрешно или признават нещата, които са направили в разрез с морала или закона. Това не е по-различно от религиозните хора, които признават вината си пред Господ; то не води до истинско покаяние. Има и хора, които просто изричат някакви доктрини, когато говорят за себепознание, или имитират това, което другите казват за себепознанието. Това е още по-голяма форма на прикриване и измама. Защо тези хора не познават себе си истински? Най-важната причина е, че те никога не приемат истината, затова всичките им действия и цялото им поведение се основават изцяло на собствените им предпочитания, на собствената им сатанинска философия и на собствените им интереси, амбиции и желания. Дълбоко в сърцата си те не смятат амбициите и желанията си за покварени; всичко, от което се нуждаят, не е покварено, затова правят каквото искат, каквото им харесва. Когато преценяваме това въз основа на изходната точка на техните действия, признават ли те собствената си поквара? (Не я признават.) Как действат хората, които признават покварата си? Действат ли, като търсят истините принципи, или просто се молят, размишляват и правят нещата според това, което мислят в ума си? Кое от тези неща следват? (Търсят истините принципи.) И така, като се вгледаме в действията на тези гореспоменати видове хора, става ясно, че те винаги правят каквото си искат. Вярват, че Божиите слова са предназначени за другите, и предават на другите доктрините, които разбират, което означава, че карат другите да действат според Божиите слова, с което намекват: „всички вие разкривате поквара, но аз търся истината във всичко, което правя, и почти не разкривам каквато и да било поквара“. Това ли са хората, които наистина познават себе си? Те не се осмеляват да признаят собствените си прояви на поквара; това е истината по въпроса. Вярват, че да платят някаква цена, както и да говорят малко повече, да изтърпят малко повече страдания или дори да изоставят нещо и да отдадат всичко, за да задоволят амбициите и желанията си, е съгласно истината и е правилно. Ако ги попитате: „Тъй като всички хора имат поквара, не се ли страхуваш да не сгрешиш, когато мислиш по този начин?“, те ще отговорят: „Не, всичко е наред, не ме е страх. Намеренията ми са правилни“. Вижте как разглеждат амбициите, желанията и намеренията си като нещо положително. Признават ли този тип хора собствената си поквара? (Не, не я признават.) От обективна гледна точка те просто не признават собствената си поквара. Може ли някой, който не признава собствената си поквара, да се покае истински? (Не, не може.) Той категорично няма да се покае; никога няма да се покае. Имат ли истинско покорство? (Не.) Дори по-лошо. Дори не знаят каква е истината. Тогава как могат да се покорят? Всичко, на което се покоряват, са собствените им амбиции и желания. Те живеят живота си изцяло, като се заемат с всички въпроси според собствените си желания, и говорят, действат и избират пътя си единствено въз основа на собствената си воля, без никога да търсят истината. Някои хора казват: „Те никога не търсят истината, защо тогава слушат проповеди?“. Слушането на проповеди не означава непременно, че те са способни да търсят истината; то е само един от аспектите на вярата в Бог. Ако не слушаха проповеди и не посещаваха събирания, тогава нямаше ли да бъдат разкрити? И така, необходимо е да преминат през този процес, но слушането на проповеди не означава, че са хора, които приемат истината или признават собствената си поквара; не може да бъде направен такъв извод. Да признаеш, че си покварен, не е лесно и е трудно за хората, които не обичат истината.

Току-що споменахме, че хората, които не познават себе си, имат две различни характеристики: едната е, че по принцип не обичат истината, а другата е, че никога не признават, че имат покварен нрав. И така, колко далеч сте от себепознанието? (Точно сега все още не познаваме себе си и не сме стигнали дотам да се мразим.) Много сте далеч. Да познаваш себе си означава преди всичко да познаваш покварения си нрав, предпочитанията си и погрешните си възгледи и поведение. Това е ключът, а другите аспекти на себепознанието са второстепенни. Можеш да приемеш реално истината и да постигнеш искрено покаяние само когато признаеш, че имаш покварен нрав, че имаш всякакви видове природа същност и разкриване на поквара, които Бог е извадил наяве у хората, и когато можеш да изброиш конкретно и да признаеш, че всички тези конкретни факти, модели на поведение и разкриване не са съгласно истината, всички те са против Бог и всички са омразни за Него. В днешно време, когато хората твърдят, че приемат истината, те просто я признават като доктрина и променят до известна степен поведението си. Но след това все още изживяват сатанински покварен нрав и живеят според философията на Сатана; изобщо не се променят. Промените в поведението не представляват промени в нрава. За да трансформира нрава си, човек трябва да познава собствената природа същност и собствения покварен нрав — това е началната стъпка. Който само признава, че собствените му действия са проблематични, че не е добър човек или че е дявол и Сатана, все още е далеч от познаването на своята природа същност и трансформирането на нрава си.