Човек, който е живял живот в търсене на слава и богатство, е объркан пред лицето на смъртта

Благодарение на върховенството и предопределението на Създателя една самотна душа, която в началото на своя път няма нищо, придобива родители и семейство, възможност да стане член на човешката раса, възможност да опознае живота и да види света. Освен това тази душа получава възможност да изпита върху себе си върховенството на Създателя, да познае изумителността на Неговото творение и освен това да познае властта на Създателя и да ѝ се отдаде. Но повечето хора пропускат тази рядка и мимолетна възможност. Човек изразходва цялата енергия на живота си в борба със съдбата, в суетене, в опити да изхрани семейството си и в сноване напред-назад между богатството и положението. Най-важните неща за човека са семейството, парите и славата и той ги смята за най-ценните в живота. Всички хора се оплакват от съдбата си и в същото време изтласкват назад в съзнанието си онези въпроси, които задължително трябва да бъдат проучени и разбрани: защо човек живее, как трябва да живее, какви са стойността и смисълът на живота. През целия си живот, колкото и да трае той, хората просто се щурат в търсене на слава и богатство, докато младостта не отлети и те не се прошарят и набръчкат. Живеят така, докато не видят, че славата и богатството не могат да спрат идването на старостта, че парите няма да запълнят празнотата в сърцето, че никой не е освободен от законите на раждането, стареенето, болестта и смъртта и никой не може да избяга от съдбата си. Едва когато са принудени да се изправят пред последния решаващ момент в живота, те наистина осъзнават, че дори да притежава огромен капитал и огромно имущество, дори да притежава привилегии и висок пост, човек все пак не може да избегне смъртта и трябва да се върне към първоначалното си положение на самотна душа, която не притежава нищо. Когато хората имат родители, те вярват, че родителите са всичко; когато притежават имущество, те вярват, че парите са основната опора, благодарение на която човек живее. Когато са с високо обществено положение, хората се вкопчват в него и са готови да рискуват живота си заради него. Едва когато са на път да напуснат този свят, хората осъзнават, че нещата, към които са се стремили през целия си живот, са просто преходни облаци, за които няма да успеят да се хванат, които няма да успеят да вземат със себе си, които няма да ги избавят от смъртта, нито да правят компания или да предложат утеха на самотната душа по обратния ѝ път. И най-накрая, нито едно от тези неща не може да спаси човека и да му позволи да се издигне над смъртта. Славата и богатството, които човек придобива в материалния свят, носят временно удовлетворение, преходно удоволствие, фалшиво чувство на облекчение; а междувременно карат човек да кривва от пътя си. Затова хората, които се носят в необятното море на човечеството, в стремежа си да намерят мир, утеха и спокойствие в сърцето си, са поглъщани от вълните. Когато хората тепърва трябва да разберат отговорите на най-важните въпроси — откъде са дошли, защо живеят, къде отиват и т.н. — те, съблазнени от славата и парите и контролирани от тях, се отклоняват по грешен път и накрая се губят окончателно. Времето лети, годините отминават за миг и без дори да се усети, човек се е сбогувал с най-добрите години от живота си. Преди да напусне този свят, човек постепенно започва да осъзнава, че всичко на света е преходно, че вече не е в състояние да задържи това, което му принадлежи. Тогава човек наистина чувства, че е като някое плачещо бебе, което току-що се е появило на този свят и което не притежава нищо. И в този момент той е принуден да се замисли какво е направил в живота си, какво струва животът, какво е значението му, защо човек се е появил на този свят. На този етап той все по-силно иска да узнае дали има живот след смъртта, дали Раят наистина съществува, дали наистина има възмездие… Колкото по-близо е човек до смъртта, толкова повече иска да разбере какъв всъщност е смисълът на живота. Колкото по-близо е човек до смъртта, толкова по-празно изглежда сърцето му, колкото по-близо е до смъртта, толкова по-безпомощен се чувства и от ден на ден страхът му от смъртта расте. Има две причини, поради които подобни чувства се проявяват при хората, когато смъртта наближава. Първата е, че им предстои да загубят славата и парите, от които е зависил целият им живот, и да оставят зад себе си всичко в света, което вижда окото. Втората е, че им предстои да се изправят съвсем сами пред един непознат свят, пред една тайнствена, незрима сфера, в която се страхуват да стъпят, където няма техни близки и няма на какво да се опрат. Поради тези две причини всеки, изправен пред лицето на смъртта, се тревожи, изпада в паника и се чувства безпомощен както никога досега. Едва когато се доближи до този момент, човек наистина осъзнава, че първото нещо, което трябва да разбере, когато стъпи на земята, е откъде идват човешките същества, защо живеят, кой диктува човешката съдба и кой осигурява съществуването на човека и има върховната власт над него. Човек живее точно благодарение на това познание, това е необходимата основа за неговото оцеляване, а не да се научи как да изхранва семейството си или как да постигне слава и богатство, как да се открои от тълпата или как да живее по-охолен живот, най-малкото пък как да преуспее и успешно да се конкурира с другите. Въпреки че различните умения за оцеляване, които хората усвояват по време на живота си, могат да им осигурят много материални удобства, те никога няма да донесат истински мир и утеха в човешкото сърце. Вместо това непрекъснато ще тласкат хората в неправилната посока, ще им създават проблеми със самоконтрола и ще ги карат да пропускат всяка възможност да узнаят смисъла на живота. Тези умения за оцеляване създават едно подривно чувство на безпокойство относно това как правилно да се посрещне смъртта. По този начин се разрушава животът на човека. Създателят се отнася справедливо към всеки, дава му цял един живот, пълен с възможности да опознае и почувства Неговото върховенство, но въпреки това, едва с наближаването на смъртта, когато нейният призрак надвисне над човека, той започва да вижда светлината — но тогава вече е твърде късно!

Хората прекарват живота си в стремеж към слава и пари. Те се вкопчват в тези сламки с вярата, че са единствената им опора, сякаш ако ги притежават, те ще продължат да живеят и ще се отърват от смъртта. Но едва в навечерието на смъртта хората разбират колко далеч са всички тези неща от тях, колко са слаби пред лицето на смъртта, колко са крехки, колко самотни и безпомощни са, че няма към кого да се обърнат. Те осъзнават, че животът не може да се купи със слава и пари, че колкото и богат да е човек, колкото и високо положение да заема, пред лицето на смъртта всички са еднакво бедни и незначителни. Те осъзнават, че парите не могат да купят живот, че славата няма да премахне смъртта, че нито парите, нито славата могат да удължат човешкия живот нито с минута, нито със секунда. И колкото повече хората усещат това, толкова повече копнеят да живеят; колкото повече го усещат, толкова повече се страхуват от приближаването на смъртта. Едва в този момент те наистина осъзнават, че техният живот не им принадлежи, че не те го контролират и че никой не може да се разпорежда с живота или смъртта си, че всичко това не може да бъде контролирано от човека.

(Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият III)