Когато синовете и дъщерите им са способни да оцеляват самостоятелно, родителите трябва просто да проявяват внимание и необходимата грижа по отношение на работата, живота и семейството им, или да им оказват подходяща помощ в ситуации, в които те не могат да постигнат нещо или да се справят с нещо със собствените си способности. Да кажем например, че синът ти или дъщеря ти има бебе и че двамата съпрузи са много заети в работата. Бебето все още е много малко и понякога няма кой да се грижи за него. При тези обстоятелства можеш да помогнеш на детето си в грижите за бебето му. Това е отговорността на родителя, защото все пак е твоя плът и кръв и би било по-безопасно ти да се грижиш за бебето му, отколкото някой друг да го прави. Ако твоето дете ти се доверява да се грижиш за бебето му, тогава би трябвало да се грижиш за него. Ако детето ти не се чувства спокойно да ти повери бебето и не иска да се грижиш за него, или ако не ти позволява да се грижиш за него, защото те обича, защото проявява внимание към теб и се страхува, че физически не си достатъчно добре да го правиш, тогава не бива да го критикуваш за това. Има дори някои синове и дъщери, които просто нямат доверие на родителите си, те смятат, че родителите им нямат способността да се грижат за бебе, че знаят само как да глезят малките деца, но не и как да ги възпитават, и че не са внимателни по отношение на храната, която ядат. Ако синът ти или дъщеря ти не ти се доверява и не иска да се грижиш за бебето им, това е още по-добре, защото тогава ще имаш повече свободно време. Това се нарича взаимно съгласие. Нито родителят, нито детето пречи на другия и едновременно с това проявяват внимание един към друг. Когато децата им се нуждаят от помощ, внимание и грижа, родителите просто трябва да им осигурят подходящата и необходима загриженост, внимание и финансова подкрепа на емоционално ниво или в друго отношение. Да предположим например, че родителят има някакви спестявания или е добър в работата си и има източник на доходи. Когато децата му се нуждаят от пари, той може да им помогне малко, ако има възможност. Ако не е в състояние, тогава не е необходимо да се откаже от цялото си имущество или да взема пари назаем от лихвар, за да помогне на децата си. Просто трябва да направи всичко, което е в рамките на способностите му, за да изпълни отговорностите, които има към роднините си. Не е необходимо да продава всичко, което има, или да продава бъбреците или кръвта си, или да се убие от работа, за да помага на децата си. Твоят живот принадлежи на теб, даден ти е от Бог, и ти имаш свои собствени мисии. Притежаваш този живот, за да можеш да изпълниш тези мисии. Децата ти също притежават живота си, за да могат да завършат житейския си път и да изпълнят мисиите си в живота, а не за да проявят синовна почит към теб. Следователно, независимо дали децата им са пълнолетни или не, животът на родителите принадлежи единствено на самите родители, а не принадлежи на техните деца. Естествено, родителите не са безплатни бавачки или роби на децата си. Каквито и очаквания да имат родителите за децата си, не е необходимо да позволяват на децата си да им заповядват произволно и безвъзмездно или да се превръщат в слуги, прислужници или роби на децата си. Каквито и чувства да изпитваш към децата си, все пак си независим човек. Не бива да поемаш отговорност за живота им като възрастни, сякаш това е напълно правилно, само защото са твои деца. Няма нужда да го правиш. Те са възрастни. Вече си изпълнил отговорността си за тяхното отглеждане. Що се отнася до това дали ще живеят добре или зле в бъдеще, дали ще бъдат богати или бедни и дали ще живеят щастливо или нещастно, това си е тяхна работа. Тези неща нямат нищо общо с теб. Като родител нямаш никакво задължение да променяш тези неща. Ако животът им е нещастен, не си длъжен да казваш: „Ти си нещастен — ще измисля начини да поправя това, ще продам всичко, което притежавам, ще изразходвам цялата си енергия, за да те направя щастлив“. Не е необходимо да правиш това. Просто трябва да изпълниш отговорностите си, това е всичко. Ако искаш да им помогнеш, можеш да ги попиташ защо са нещастни и да им помогнеш да осмислят проблема на теоретично и психологическо ниво. Ако те приемат помощта ти, това е още по-добре. Ако не я приемат, просто трябва да изпълниш отговорностите си като родител и това е всичко. Ако децата ти искат да страдат, това си е тяхна работа. Няма нужда да се тревожиш, да се разстройваш, или да не можеш да се храниш както трябва или да спиш както трябва заради това. Да го правиш би било прекалено. Защо би било прекалено? Защото те са възрастни. Те трябва да се научат да се справят сами с всичко, с което се сблъскват в живота си. Ако си загрижен за тях, това е просто обич, а ако не изпитваш загриженост към тях, това не означава, че си безсърдечен или че не си изпълнил отговорностите си. Те са възрастни и възрастните трябва да се изправят пред проблемите на възрастните и да се справят с всичко, с което възрастните трябва да се справят. Не бива за всичко да разчитат на родителите си. Разбира се, родителите не бива да поемат отговорността за това дали нещата вървят добре с работата, кариерата, семейството или брака на децата им, след като те достигнат пълнолетие. Може да си загрижен за тези неща и да се осведомяваш за тях, но не е необходимо да поемаш пълната отговорност за тях, да приковаваш децата си към себе си, да ги вземаш със себе си, където и да отидеш, да ги наблюдаваш, където и да отидеш, и да мислиш за тях: „Дали се хранят добре днес? Дали са щастливи? Дали работата им върви добре? Дали шефовете им ги оценяват? Дали съпрузите им ги обичат? Дали са послушни децата им? Дали децата им получават добри оценки?“. Какво общо имат тези неща с теб? Децата ти могат сами да решат проблемите си, не е необходимо да се намесваш. Защо питам какво общо имат тези неща с теб? С това искам да кажа, че тези неща нямат нищо общо с теб. Ти си изпълнил своите отговорности към децата си, отгледал си ги до пълнолетието им, така че трябва да се оттеглиш. След като го направиш, това не означава, че няма да имаш какво да правиш. Все още има толкова много неща, които трябва да направиш. Когато става въпрос за мисиите, които трябва да изпълниш в този живот, освен да отгледаш децата си, докато навършат пълнолетие, трябва да изпълниш и други мисии. Освен че си родител на децата си, ти си и сътворено същество. Трябва да дойдеш пред Бог и да приемеш дълга си от Него. Какъв е твоят дълг? Изпълнил ли си го? Отдаден ли си на дълга си? Поел ли си по пътя към спасението? За тези неща трябва да мислиш. Що се отнася до това накъде ще поемат децата ти, след като станат пълнолетни, какъв ще бъде животът им, какви ще бъдат обстоятелствата им, дали ще се чувстват щастливи и весели — тези неща нямат нищо общо с теб. Децата ти вече са независими, както външно, така и психически. Трябва да ги оставиш да бъдат независими, трябва да се избавиш и не бива да се опитваш да ги контролираш. Било то по отношение на външната страна на нещата, на обичта или на плътското родство, вече си изпълнил своите отговорности и вече няма никаква връзка между теб и децата ти. Няма връзка между техните мисии и твоите мисии и няма връзка между житейските пътища, по които вървят, и твоите очаквания. Твоите очаквания за тях и отговорностите ти към тях са приключили. Естествено, не бива да имаш очаквания за тях. Те са си те, а ти си си ти. Ако децата ти не се задомят, тогава по отношение на вашите съдби и мисии вие сте напълно независими личности, които не са свързани. Ако се задомят и създадат семейства, тогава вашите семейства изобщо не са свързани. Твоите деца имат свои житейски навици и начин на живот, те имат своите потребности по отношение на качеството на живота си, а ти имаш своите навици на живот и своите потребности по отношение на качеството на живота си. Ти имаш своя път в живота и те имат своите пътища в живота. Ти имаш своите мисии и те имат своите мисии. Разбира се, ти имаш своята вяра, а те — своята. Ако тяхната вяра е в парите, престижа и изгодата, тогава сте напълно различни хора. Ако те имат същата вяра като теб, ако се стремят към истината и вървят по пътя на спасението, тогава естествено все още сте напълно различни личности. Ти си си ти, а те са си те. Не бива да се намесваш, когато става въпрос за пътищата, по които вървят. Може да ги подкрепяш, да им помагаш и да ги подсигуряваш, може да им напомняш и да ги увещаваш, но не е нужно да се бъркаш или да се замесваш. Никой не може да определи какъв път ще извърви друг човек, в какъв човек ще се превърне или какви стремежи ще има. Помислете върху следното. На какво основание седя тук, разговарям с вас и ви говоря за всички тези неща? На основание на желанието ви да слушате. Говоря, защото желаете да слушате сериозните ми увещания. Ако не желаехте да слушате, или ако си бяхте тръгнали, нямаше да говоря повече. Броят на словата, които изричам, зависи от това дали желаете да ги слушате и дали желаете да отделите времето и енергията си за това. Ако кажеш: „Не разбирам какво казваш, можеш ли да го обясниш по-подробно?“, тогава ще направя всичко възможно да навляза в повече подробности, за да ти дам възможност да разбереш словата Ми и да вникнеш в тях. Когато те насоча към правилния път, доведа те пред Бог и истината и ти дам възможност да разбереш истината и да следваш Божия път, Моята задача ще бъде изпълнена. Когато обаче става въпрос за това дали ще пожелаеш да практикуваш словата Ми, след като ги чуеш, или по какъв път ще вървиш, какъв живот ще избереш или към какво ще се стремиш, тези неща не са Моя работа. Ако кажеш: „Имам въпрос относно този аспект на истината, искам да потърся по него“, тогава търпеливо ще отговоря на въпроса ти. Ако никога не пожелаеш да потърсиш истината, ще те кастря ли заради това? Не бих го направил. Не бих те принуждавал да търсиш истината, не бих ти се подигравал и надсмивал и със сигурност не бих се отнасял хладно към теб. Бих действал както преди. Ако допуснеш грешка в дълга си или умишлено предизвикаш прекъсване или смущение, Аз имам Свои принципи и Свои методи да се справя с теб. Ти обаче можеш да кажеш: „Не искам да Те чувам да говориш за тези неща и не желая да приемам тези Твои възгледи. Ще продължа да изпълнявам дълга си така, както винаги съм го правил“. Тогава не бива да нарушаваш принципите или управленските закони. Ако все пак нарушиш управленските закони, тогава ще се справя с теб. Но ако не нарушаваш управленските закони и можеш да се държиш правилно, докато живееш църковния живот, Аз няма да ти се меся, дори и да не се стремиш към истината. Няма да се намесвам, когато става въпрос за личния ти живот, какво искаш да ядеш, какво да носиш или с кои хора искаш да общуваш. Предоставям ти свобода в това отношение. Защо е така? Говорил съм ясно с теб за всички принципи и за съдържанието по тези въпроси. Останалото зависи от твоя собствен свободен избор. Очевидно е, че пътят, по който избереш да вървиш, зависи от това какъв тип човек си. Ако не си човек, който обича истината, кой би могъл да те принуди да я обичаш? В крайна сметка всеки човек ще поеме отговорност за пътя, по който върви, и за резултатите, които ще понесе. Не е необходимо Аз да поемам отговорност за това. Ако се стремиш към истината, ти го правиш доброволно. Ако не се стремиш към истината, също го правиш доброволно — никой не те задържа. Ако се стремиш към истината, никой няма да те насърчава и няма да ти дава специална благодат или материални благословии. Аз просто върша и изпълнявам отговорностите Си, като ви казвам всички истини, които трябва да разберете и в които трябва да навлезете. Що се отнася до това как живеете в личния си живот, никога не съм се осведомявал за това и не съм дебнел за това. Това е отношението, което притежавам. Родителите също трябва да действат така с децата си. Възрастните имат способността да различават правилното от грешното. Тяхна работа е дали избират правилното или грешното, дали избират черното или бялото, дали избират положителните или негативните неща — това зависи от вътрешните им потребности. Ако същността на човека е зла, той няма да избере положителни неща. Ако човек се стреми да бъде добър и притежава човешка природа, будна съвест и чувство за срам, той ще избере положителни неща и дори и да го прави малко бавно, накрая ще поеме по правилния път. Това е неизбежно. Затова родителите трябва да имат такова отношение към децата си, а не да се намесват в избора на децата си. Изискванията, които някои родители имат към децата си, са: „Нашите деца трябва да поемат по правилния път, трябва да вярват в Бог, да изоставят мирския свят и да се откажат от работата си. В противен случай, когато влезем в царството, те няма да са способни да влязат и ще бъдем отделени от тях. Би било толкова прекрасно, ако цялото ни семейство можеше да влезе в царството заедно! Бихме могли да бъдем заедно на небето, както сме тук, на земята. Докато сме в царството, не бива да се изоставяме един друг, трябва да останем заедно през епохите!“. След това се оказва, че децата им не вярват в Бог и че вместо това се стремят към светски неща, стремят се да печелят много пари и да станат много богати, носят всичко, което е модерно, правят всичко, което е модерно и говорят за всичко, което е модерно, и не изпълняват желанията на родителите си. В резултат на това тези родители се чувстват разстроени, молят се и постят заради това, постят седмица, 10 дни или две седмици и полагат много усилия по този въпрос заради децата си. Често са толкова гладни, че им се вие свят, и често се молят пред Бог, докато плачат. Колкото и да се молят обаче, колкото и усилия да полагат, децата им не се трогват и не знаят как да се пробудят. Колкото повече децата им отказват да повярват, толкова повече тези родители си мислят: „О, не, разочаровах децата си, подведох ги. Не бях способен да им проповядвам евангелието и не ги поведох със себе си по пътя на спасението. Тези глупаци — това е пътят на спасението!“. Не са глупаци. Просто не изпитват тази потребност. Тъкмо тези родители са глупаци, защото се опитват да наложат този път на децата си. Не е ли така? Ако децата им изпитваха тази потребност, щеше ли да е необходимо тези родители да говорят за тези неща? Децата им сами щяха да повярват. Тези родители винаги мислят: „Аз подведох децата си. От ранна възраст ги насърчавах да отидат в колеж, а откакто отидоха в колежа, те не поглеждат назад. Те не спират да се стремят към светските неща и когато се върнат, говорят само за работа, за печелене на пари, за това кой е получил повишение или си е купил кола, кой се е оженил за богаташ, кой е отишъл в Европа за по-нататъшно обучение или като студент на разменни начала и говорят за това колко страхотно върви животът на другите хора. Всеки път, когато се приберат вкъщи, говорят за тези неща, а аз не искам да ги чувам, но не мога да направя нищо по въпроса. Каквото и да им казвам в опит да ги накарам да повярват в Бог, те все не искат да слушат“. В резултат на това те се карат с децата си. Всеки път, когато видят децата си, лицата им помръкват. Всеки път, когато говорят с децата си, изражението им е кисело. Някои деца не знаят какво да правят и си мислят: „Не знам какво не е наред с родителите ми. Ако не вярвам в Бог, значи просто не вярвам в Него. Защо винаги се отнасят така с мен? Мислех, че колкото повече някой вярва в Бог, толкова по-добър човек става. Как може вярващите в Бог да изпитват толкова малко обич към семействата си?“. Тези родители толкова се тревожат за децата си, че са на път да им се спука някой кръвоносен съд, и казват: „Те не са мои деца! Прекъсвам връзките си с тях, отричам се от тях!“. Казват го, но всъщност не го чувстват. Не са ли глупави такива родители? (Така е.) Те винаги искат да контролират и да държат в ръцете си всичко, винаги искат да държат в ръцете си бъдещето на своите деца, тяхната вяра и пътищата, по които вървят. Това е толкова глупаво! Не е уместно. По-специално, има някои деца, които се стремят към светски неща, които се издигат на ръководни постове и печелят много пари. Като подарък носят вкъщи на родителите си огромни купища женшен, златни обеци и златни колиета, а родителите им казват: „Не искам тези неща, просто се надявам, че ще бъдете здрави и ще ме последвате във вярата в Бог. Да вярваш в Бог е толкова прекрасно нещо!“. А децата им казват: „Не започвай с това. Повишиха ме, а ти дори изобщо не ме поздрави. Когато родителите на другите чуят, че децата им са повишени, те вадят шампанското, отиват на ресторант за обилна вечеря, но когато аз ти купувам колиета и обеци, ти не си доволна. С какво те разочаровах? Само се цупиш, защото не вярвам в Бог“. Правилно ли е тези родители да се цупят така? Хората имат различни стремежи, вървят по различни пътища и сами избират тези пътища. Родителите трябва да подходят правилно към този въпрос. Ако децата ти не признават съществуването на Бог, не бива да изискваш от тях да вярват в Бог — насилственото налагане на нещата никога не върши работа. Ако те не искат да вярват в Бог и не са такъв тип хора, тогава колкото повече го споменаваш, толкова повече те ще те дразнят и ти също ще ги дразниш — и двамата ще се чувствате раздразнени. Това, че и двамата се чувствате раздразнени обаче, не е важно — най-важното е, че Бог ще те намрази и ще каже, че твоите чувства са твърде силни. След като си способен да плащаш толкова високи цени само защото децата ти не вярват в Бог и си толкова разстроен от това, че те се стремят към светски неща, ако един ден Бог ти ги отнеме, какво би направил тогава? Би ли се оплакал от Бог? Ако в сърцето ти твоите деца са всичко за теб, ако те са твоето бъдеще, твоята надежда и твоят живот, тогава все още ли си човек, който вярва в Бог? Бог няма ли да намрази това, че действаш така? Начинът, по който действаш, е твърде неразумен, несъвместим е с принципите и Бог няма да е доволен от него. Затова ако си мъдър, няма да вършиш подобни неща. Ако децата ти не вярват, тогава трябва да се избавиш от това. Изложил си всички доводи, които трябва, и си казал това, което трябва да кажеш, така че ги остави да направят своя избор. Продължавай да поддържаш връзката, която си имал с децата си преди. Ако те искат да проявят синовна почит, ако искат да те обичат и да се грижат за теб, не е необходимо да го отхвърляш. Ако искат да те заведат на екскурзия в Европа, но това пречи на изпълнението на твоя дълг и не искаш да отидеш, тогава не отивай. Ако обаче искаш да отидеш и имаш време, тогава иди. Няма нищо лошо в това да разшириш хоризонта си. Ръцете ти няма да се омърсят от това и Бог няма да го заклейми. Ако твоите деца ти купуват хубави неща, хубава храна или дрехи, и ти смяташ, че е подходящо светец да ги носи или използва, тогава им се наслаждавай и ги считай за Божия благодат. Ако презираш тези неща, ако не им се наслаждаваш, ако смяташ, че са обезпокоителни и отвратителни, и ако не желаеш да им се наслаждаваш, можеш да ги откажеш с думите: „Просто се радвам да ви видя, не е нужно да ми носите подаръци или да харчите пари за мен, нямам нужда от тези неща. Просто искам да сте в безопасност и да сте щастливи“. Това не е ли прекрасно? Ако кажеш тези думи и в сърцето си вярваш в тези неща, ако наистина не изискваш от децата си да ти подсигурят някакви материални удобства или да ти помогнат да се порадваш на успеха им, тогава децата ти ще ти се възхищават. Не е ли така? Що се отнася до всякакви трудности, с които се сблъскват в работата или живота си, направи всичко възможно да им помогнеш, когато можеш. Ако помощта ти към тях би повлияла на изпълнението на дълга ти, можеш да откажеш — това е твое право. Тъй като вече не им дължиш нищо, тъй като повече нямаш никакви отговорности към тях и те вече са самостоятелни възрастни, те могат да управляват живота си. Не е необходимо да им служиш безусловно или през цялото време. Ако те поискат помощта ти, а ти не желаеш да им помогнеш или ако това ще попречи на изпълнението на дълга ти, можеш да откажеш. Това е твое право. Макар да имаш кръвна връзка с тях и да си техен родител, това е само формална връзка, кръвна връзка и привързаност — що се отнася до твоите отговорности, ти вече си освободен от връзката с тях. Затова ако родителите са мъдри, те няма да имат никакви очаквания, изисквания или критерии към децата си, след като те достигнат пълнолетие, и няма да изискват от децата си да действат по определен начин или да правят определени неща от гледната точка или от позицията на родители, защото децата им вече са независими. Когато децата ти са независими, това означава, че си изпълнил всичките си отговорности към тях. Така че, независимо какво правиш за децата си, когато обстоятелствата го позволяват, дали проявяваш към тях внимание или грижа, това е просто обич и е нещо допълнително. Или ако твоите деца те помолят да направиш нещо, това също е допълнително, не е нещо, което си задължен да направиш. Трябва да разбереш това. Ясни ли са тези неща? (Да.)

Да предположим, че някой от вас каже: „Никога няма да мога да се избавя от децата си. Те са родени със слаб организъм и по рождение са страхливи и плахи. Освен това нямат много добри заложби и другите в обществото винаги ги тормозят. Не мога да се избавя от тях“. Това, че не си способен да се избавиш от децата си, не означава, че не си приключил с изпълнението на отговорностите си към тях, а просто е резултат от чувствата ти. Ти може да кажеш: „Винаги се тревожа и мисля за това дали децата ми се хранят добре или дали имат някакви стомашни проблеми. Ако не се хранят в подходящото време и продължават да поръчват храна за вкъщи в дългосрочен план, дали ще се появят стомашни проблеми? Дали ще се разболеят от нещо? А ако се разболеят, дали ще има кой да се грижи за тях и да проявява любов към тях? Дали съпрузите им проявяват внимание към тях и дали се грижат за тях?“. Твоите тревоги просто се пораждат от чувствата ти и от кръвната връзка, която имаш с децата си, но това не са твои отговорности. Отговорностите, които Бог е дал на родителите, са само отговорности по отглеждането и грижата за децата им, докато те са непълнолетни. След като децата им станат пълнолетни, родителите вече нямат никакви отговорности към тях. Това е да се разглеждат отговорностите, които родителите трябва да изпълнят, от гледна точка на Божието предопределение. Разбирате ли това? (Да.) Без значение колко силни са чувствата ти или кога се задействат родителските ти инстинкти, това не е изпълнение на твоите отговорности, а просто резултат от чувствата ти. Резултатите от твоите чувства не произтичат от разума на човешката природа, нито от принципите, на които Бог е научил човека, нито от покорството на човека пред истината и със сигурност не произтичат от отговорностите на човека, а идват от чувствата на човека — те се наричат чувства. В това е примесена само малко родителска любов и роднинска връзка. Тъй като те са твои деца, ти постоянно се тревожиш за тях, чудиш се дали страдат там и дали ги тормозят. Чудиш се дали работата им върви добре и дали се хранят в подходящото време. Чудиш се дали не са се разболели и дали ще можеш да си позволиш да платиш сметките за лечение, ако се разболеят. Често мислиш за тези неща, а те нямат нищо общо с твоите отговорности като родител. Ако не можеш да се избавиш от тези грижи, може само да се каже, че живееш сред чувствата си и не си способен да се освободиш от тях. Ти просто живееш сред чувствата си, като подхождаш към децата си според своите чувства, вместо да живееш според определението за отговорностите на родителите, дадено от Бог. Не живееш според Божиите слова, а просто чувстваш, възприемаш и се справяш с всички тези неща според чувствата си. Това означава, че не следваш Божия път. Очевидно е. Отговорностите ти на родител — както те е научил Бог — са приключили в момента, в който децата ти са навършили пълнолетие. Не е ли лесен и прост методът на практикуване, на който Бог те е научил? (Така е.) Ако практикуваш според Божиите слова, няма да се занимаваш с безсмислени упражнения и ще дадеш на децата си известна свобода и възможност да се развиват, без да им причиняваш каквито и да е допълнителни проблеми или притеснения, или да им налагаш каквото и да е допълнително бреме. И тъй като са пълнолетни, това ще им позволи да се изправят срещу света, живота си и различните проблеми, с които се сблъскват в ежедневието и съществуването си, от гледната точка на възрастен, с независимите методи на възрастния за справяне с нещата и възприемането им, както и с независимия мироглед на възрастния. Това са свободите и правата на децата ти, и още повече, това са нещата, които те трябва да правят като възрастни, а тези неща нямат нищо общо с теб. Ако винаги искаш да се замесваш в тези неща, това е доста отвратително. Ако винаги искаш своеволно да се набъркваш в тези неща и да се намесваш в тях, тогава ще предизвикаш смущение и унищожение и в крайна сметка нещата не само ще се развият противно на желанията ти, а нещо повече, ще накараш децата си да изпитват неприязън към теб, а и животът ти ще бъде доста уморителен. Накрая ще си изпълнен с недоволство и ще се оплакваш, че децата ти не проявяват синовна отговорност, не се подчиняват или не проявяват внимание към теб. Ще се оплакваш, че са неблагодарни, че не умеят да ценят и че са безразлични неблагодарници. Има някои груби и неразумни родители, които също ще плачат, ще недоволстват и ще заплашват със самоубийство, като използват всякакви възможни хитрости. Това е още по-отвратително, нали? (Така е.) Ако си мъдър, ще оставиш нещата да поемат естествения си ход, спокойно ще си живееш живота и просто ще изпълняваш отговорностите си на родител. Ако твърдиш, че искаш да се грижиш за децата си и да проявиш известна загриженост към тях в името на обичта, тогава е допустимо да проявиш необходимата загриженост. Не казвам, че родителите трябва просто да прекъснат връзките с децата си веднага щом децата станат пълнолетни и родителите са изпълнили отговорностите си. Родителите не бива да пренебрегват напълно своите пълнолетни деца, не бива да им казват да тръгват сами или да престават да им обръщат внимание, независимо пред колко големи трудности са изправени децата им — дори когато тези трудности ги довеждат на прага на смъртта — и не бива да отказват да подадат ръка на децата си, когато те имат нужда от своите родители. Това също е погрешно — това е крайност. Когато децата ти имат нужда да ти се доверят, трябва да ги изслушаш и след като ги изслушаш, трябва да ги попиташ какво мислят и какво възнамеряват да правят. Ти също може да дадеш своите предложения. Ако те имат свои собствени мисли и планове и не приемат твоите предложения, просто кажи: „Добре. Тъй като вече си взел решение, каквито и последствия да има от това в бъдеще, сам ще трябва да ги понесеш. Това е твоят живот. Ти трябва да извървиш и завършиш собствения си житейски път. Никой друг не може да поеме отговорност за твоя живот. Ако си взел решение, ще те подкрепя. Ако имаш нужда от пари, мога да ти дам малко. Ако имаш нужда от помощта ми, мога да ти помогна в рамките на способностите си. В края на краищата аз съм твой родител, така че няма нужда да казвам нищо повече. Но ако кажеш, че нямаш нужда от моята помощ или от моите пари, а просто имаш нужда да те изслушам, тогава е още по-лесно“. Тогава ти ще си казал това, което си имал да кажеш, те ще са казали това, което са имали да кажат. Ще са излели цялото си негодувание, ще са дали израз на целия си яд. Те ще избършат сълзите си, ще отидат и ще направят каквото трябва, а ти ще си изпълнил отговорностите си като родител. Това се прави в името на обичта; това се нарича обич. И защо е така? Защото като родител нямаш никакви зложелателни намерения към децата си. Няма да им навредиш, да заговорничиш срещу тях или да им се присмиваш, и със сигурност няма да им се подиграваш, че са слаби и некомпетентни. Децата ти могат да плачат, да дават воля на чувствата си и да се оплакват пред теб без задръжки, все едно са малки деца. Те могат да се поглезят, да се цупят или да са своенравни. Но след като приключат с изливането на емоциите си и с това да се цупят и да са своенравни, те трябва да направят каквото е необходимо, и да се справят с всички неща, които стоят пред тях. Ако могат да го постигнат, без да правиш каквото и да е за тях или без да им оказваш помощ, това е доста добре и тогава ще имаш малко повече свободно време. Не е ли така? И тъй като твоите деца са казали тези неща, трябва да имаш известно самосъзнание. Децата ти са пораснали, те са независими. Те просто са искали да говорят с теб по този въпрос, не са искали помощта ти. Ако нямаш разум, може да си помислиш: „Това е важен въпрос. Това, че ми го казваш, показва, че ме уважаваш, затова не трябва ли да ти дам съвет по този въпрос? Не трябва ли да ти помогна да вземеш решение?“. Това се нарича надценяване на собствените способности. Децата ти просто са разговаряли с теб по този въпрос, но ти всъщност се отнасяш към себе си като към важна личност. Това не е уместно. Децата ти са ти разказали за този проблем, защото си им родител и те те уважават и ти имат доверие. В действителност те от известно време имат свои собствени идеи по въпроса, но сега ти продължаваш да искаш да се намесиш в него. Това не е уместно. Твоите деца ти имат доверие и трябва да заслужиш това доверие. Трябва да уважаваш тяхното решение и да не се намесваш по този въпрос, нито да се бъркаш в него. Ако те искат да се намесиш, можеш да го направиш. И да предположим, че когато все пак се намесиш, осъзнаеш: „О, това са толкова много главоболия! Ще се отрази на изпълнението на дълга ми. Наистина не мога да се меся в това. Като вярващ в Бог не мога да върша такива неща“. Тогава трябва да побързаш да се оттеглиш от този въпрос. Да кажем, че те все пак искат да се намесиш, а ти си помислиш: „Няма да се меся. Сам трябва да се справиш с това. Достатъчно любезно беше от моя страна да изслушам как изливаш това негодувание и всички тези глупости. Вече съм изпълнил отговорностите си на родител. В никакъв случай не мога да се меся по този въпрос. Това е огнената пропаст и аз няма да скоча в нея. Ако искаш, давай и сам скочи“. Това не е ли подходящо? Това се нарича заемане на позиция. Никога не бива да се избавяш от принципите или от позицията си. Ето какво трябва да правят родителите. Разбра ли това? Тези неща лесно ли се постигат? (Да.) Всъщност се постигат лесно, но ако винаги действаш според чувствата си и ако винаги си в капана на чувствата си, ще ти бъде много трудно да постигнеш тези неща. Ще почувстваш, че е много сърцераздирателно да го направиш, че не можеш да изоставиш този въпрос, нито можеш да го поемеш на плещите си, и нито можеш да продължиш напред, нито да се върнеш назад. Коя дума може да се използва, за да се опише това? „Заседнал“. Ще заседнеш там. Искаш да слушаш Божиите слова и да практикуваш истината, но не можеш да се избавиш от чувствата си. Силно обичаш децата си, но чувстваш, че не е уместно да го правиш, че то противоречи на Божието учение и на Божиите слова — имаш проблем. Трябва да направиш избор. Можеш или да се избавиш от очакванията си за своето потомство и повече да не се опитваш да управляваш децата си, а да ги оставиш да летят свободни, защото те са независими възрастни, или можеш да ги следваш. Трябва да избереш една от тези две възможности. Ако избереш да следваш Божия път, да се вслушаш в Божиите слова и да се избавиш от тревогите по своите деца и чувствата си към тях, тогава трябва да направиш това, което един родител трябва да направи — да се придържаш твърдо към позицията и принципите си и да се въздържаш от това да вършиш неща, които Бог намира за отвратителни и противни. Можеш ли да го направиш? (Да.) В действителност тези неща се правят лесно. Щом се избавиш от частицата привързаност, която таиш, можеш да ги постигнеш. Най-простият метод е да не се намесваш в живота на децата си и да ги оставиш да правят каквото искат. Ако искат да говорят с теб за трудностите си, изслушай ги. Достатъчно е само да знаеш как стоят нещата. След като приключат да говорят, им кажи: „Разбирам. Има ли още нещо, което искаш да ми кажеш? Ако искаш нещо за ядене, мога да ти сготвя. Ако не искаш, тогава можеш да се прибираш вкъщи. Ако имаш нужда от пари, мога да ти дам малко. Ако имаш нужда от помощ, ще направя каквото мога. Ако не мога да ти помогна, сам ще трябва да намериш решение“. Ако настояват да им помогнеш, можеш да кажеш: „Ние вече сме изпълнили отговорностите си към теб. Виждаш, че само това са ни способностите — нямаме твоите умения. Ако искаш да търсиш успех в света, това си е твоя работа, не се опитвай да ни въвличаш в нея. Вече сме доста възрастни и вече ни е минало времето за това. Отговорността ни на родители беше само да те отгледаме, докато станеш пълнолетен. Що се отнася до това по какъв път ще поемеш, каквото и да искаш да правиш, не ни въвличай в него — няма да се вървим заедно с теб. Вече сме изпълнили мисията си по отношение на теб. Имаме свои собствени проблеми, свой собствен начин на живот и свои собствени мисии. Мисиите ни не са да вършим нещо за теб и нямаме нужда от помощта ти, за да ги изпълним. Сами ще изпълним мисиите си. Не искай от нас да се намесваме в ежедневието ти или в съществуването ти. Те нямат нищо общо с нас“. Изрази се ясно и с това въпросът ще приключи. След това, когато е необходимо, може да се свържеш с тях, да общувате и да се осведомиш как са. Ето колко е просто! Какви са ползите от това да действаш по този начин? (Много улеснява живота.) Най-малкото, ще си се справил с въпроса за плътската, семейна любов по подходящ и правилен начин. Умственият и духовният ти свят ще е спокоен, няма да правиш излишни жертви или да плащаш допълнителни цени. Ще си покорен пред устроеното и подреденото от Бог и ще Го оставиш да се справи с всички тези неща. Ще изпълняваш всяка една от отговорностите, които хората трябва да изпълняват, и няма да правиш нищо от това, което хората не бива да правят. Няма да протягаш ръка, за да се въвличаш в неща, които хората не бива да правят, и ще живееш така, както Бог ти казва да живееш. Начинът, по който Бог казва на хората да живеят, е най-добрият път. Той може да им даде възможност да живеят много спокоен, щастлив, радостен и мирен живот. Но най-важното е, че не само че животът по този начин ще ти остави повече свободно време и енергия, за да изпълняваш добре дълга си и да показваш всеотдайност към дълга си, а и ще имаш повече енергия и време да полагаш усилия по отношение на истината. И обратното, ако енергията и времето ти са впримчени и заети от чувствата, плътта, децата и любовта ти към семейството, тогава няма да имаш каквато и да е допълнителна енергия да се стремиш към истината. Не е ли вярно? (Така е.)

Когато хората се занимават със светска кариера, те мислят единствено за преследване на неща като светски тенденции, престиж и изгода, както и за плътско удоволствие. За какво последствие се намеква в това? То е, че енергията, времето и младостта ти са изцяло заети и погълнати от тези неща. Те имат ли смисъл? Какво ще придобиеш от тях накрая? Дори и да придобиеш престиж и изгода, пак ще е напразно. А какво ще кажеш, ако промениш начина си на живот? Ако времето, енергията и умът ти са заети само с истината и принципите и ако мислиш само за положителни неща, като например как да изпълняваш добре дълга си и как да дойдеш пред Бог, и ако отдадеш енергията и времето си на тези положителни неща, тогава това, което ще придобиеш, ще е различно. Това, което ще придобиеш, ще бъдат най-съществените ползи. Ще знаеш как да живееш, как да се държиш, как да се изправяш пред всякакви хора, събития и неща. Щом научиш как да се изправяш пред всякакви хора, събития и неща, това до голяма степен ще те направи способен естествено да се покориш на устроеното и подреденото от Бог. Когато можеш естествено да се покориш на устроеното и подреденото от Бог, тогава, без дори да го осъзнаваш, ще се превърнеш в такъв човек, какъвто Бог приема и обича. Помисли за това. Не е ли хубаво нещо? Вероятно все още не го знаеш, но докато живееш живота си и приемаш Божиите слова и истините принципи, в този процес неусетно ще започнеш да живееш, да възприемаш хората и нещата и да се държиш и да действаш според Божиите слова. Това означава, че несъзнателно ще се покориш на Божиите слова, ще се покориш на Неговите изисквания и ще ги удовлетвориш. Тогава вече ще си се превърнал в такъв човек, какъвто Бог приема, на когото се доверява и когото обича, без дори да го знаеш. Не е ли чудесно? (Така е.) Ето защо, ако отдадеш енергията и времето си, за да се стремиш към истината и да изпълняваш добре дълга си, това, което ще придобиеш накрая, ще бъде най-ценното нещо. И обратното, ако винаги живееш заради чувствата си, плътта, децата си, работата си, престижа и печалбата си, ако винаги си впримчен в тези неща, какво ще придобиеш накрая? Единствено празнота. Изобщо няма да придобиеш нищо и все повече ще се отклоняваш от Бог и накрая ще бъдеш напълно отритнат от Него. Тогава животът ти ще приключи и ще си изгубил шанса си за спасение. Ето защо родителите трябва да се избавят от всички свои емоционални тревоги, привързаности и усложнения по отношение на пълнолетните си деца независимо от очакванията, които имат към тях. Не бива да възлагаш на децата си никакви очаквания на емоционално ниво, като изхождаш от статуса или позицията си на родител. Ако си способен да постигнеш тези неща, това е прекрасно! Най-малкото, ще си изпълнил отговорностите си на родител и в Божиите очи ще си приличен човек, който при това случайно е родител. Независимо от каква човешка гледна точка го разглеждаш, има принципи за това, което хората трябва да правят, и за гледната точка и позицията, която трябва да възприемат, и Бог има критерии по отношение на тези неща. Не е ли така? (Така е.) Нека с това да завършим нашето общение за очакванията, които родителите имат към своите потомци, и за принципите, които те трябва да практикуват, когато децата им достигнат зряла възраст. Довиждане!

21 май 2023 г.