В сърцето ти е скрита огромна тайна, за която никога не си знаел, защото си живял в свят без светлина. Сърцето ти и духът ти са били отвлечени от лукавия. Очите ти са замъглени от тъмнина и не можеш да видиш нито слънцето на небето, нито онази трептяща нощна звезда. Ушите ти са запушени от измамни думи и не чуваш нито гръмотевичния глас на Йехова, нито шума на водите, които текат от престола. Изгубил си всичко, което ти принадлежи по право, всичко, което Всемогъщият ти е дарил. Навлязъл си в безкрайно море от страдания, без сили да се спасиш, без надежда за оцеляване, и единственото, което правиш, е да се бориш и да препускаш… От този момент нататък си бил обречен да бъдеш измъчван от лукавия, далеч от благословиите на Всемогъщия, отвъд грижите на Всемогъщия, вървейки по път, от който няма връщане назад. И милион призиви не могат да събудят сърцето и духа ти. Спиш дълбоко в ръцете на лукавия, който те е примамил в безкрайно царство без посока и пътеводители. Оттук нататък си загубил първоначалната невинност и чистота и си започнал да избягваш грижата на Всемогъщия. В сърцето ти лукавият те ръководи във всичко и се е превърнал в твой живот. Вече не се страхуваш от него, не го избягваш и не се съмняваш в него; вместо това се отнасяш към него като към Бог в сърцето си. Започнал си да го почиташ и да му се кланяш и двамата сте станали неразделни като тяло и сянка, решени да живеете и да умрете заедно. Нямаш представа откъде си дошъл, защо си се родил и защо ще умреш. Гледаш на Всемогъщия като на непознат; не знаеш произхода Му, още по-малко знаеш за всичко, което е направил за теб. Всичко, което идва от Него, ти е станало омразно; нито го цениш, нито знаеш стойността му. От деня, в който Всемогъщият е започнал да се грижи за теб, ти вървиш до лукавия. Изтърпял си хиляди години на бури и урагани заедно с лукавия и стоиш редом с него срещу Бог, Който е източникът на твоя живот. Не знаеш нищо за покаянието, а още по-малко знаеш, че си стигнал до ръба на гибелта. Забравил си, че лукавият те е съблазнил и измъчвал; забравил си откъде идваш. Така лукавият те е измъчвал на всяка крачка от пътя до днес. Сърцето и духът ти са вкочанени и разрушени. Престанал си да се оплакваш от досадата на човешкия свят; вече не вярваш, че светът е несправедлив. Още по-малко те интересува дали Всемогъщият съществува. И това е така, защото много отдавна си приел лукавия за свой истински баща и не можеш да се откъснеш от него. Това е тайната в твоето сърце.

С пукването на зората на изток засиява утринна звезда. Звезда, която преди я е нямало; тя озарява спокойното, пробляскващо небе, като разпалва отново угасналата светлина в сърцата на хората. Благодарение на тази светлина човечеството вече не е самотно; тя свети еднакво както за теб, така и за другите. При все това само ти оставаш дълбоко заспал в тъмната нощ. Не чуваш ни звук, ни светлина виждаш; не знаеш за идването на новото небе и новата земя, на новата епоха, защото баща ти ти казва: „Дете мое, не ставай, още е рано. Времето е студено, не излизай навън, за да не бъдат очите ти прободени от меч и копие“. Доверяваш се единствено на наставленията на баща си, защото вярваш, че само той е прав, понеже е по-възрастен от теб и те обича силно. Такива наставления и такава любов те карат да спреш да вярваш в легендата, че в света има светлина; те ти пречат да разбереш дали истината все още съществува в този свят. Вече не се осмеляваш да се надяваш на спасение от Всемогъщия. Доволен си от настоящото състояние на нещата, вече не предчувстваш появата на светлината, не очакваш идването на Всемогъщия, както се разказва в легендата. Мислиш си, че красивото не може да бъде съживено, не може да съществува. В твоите очи утрешният ден на човечеството, бъдещето на човечеството просто изчезва, заличава се. Вкопчваш се в дрехата на баща си с всички сили, готов да споделиш трудностите му, треперейки да не изгубиш спътника си и посоката на далечното си пътуване. Огромният и мъгляв свят на хората е направил много от вас непоколебими и безстрашни при изпълняването на различни роли в него. Той е създал много „воини“, които не се страхуват от смъртта. Нещо повече, той е създал поколения от безчувствени и парализирани човешки същества, които не разбират целта на своето сътворение. Очите на Всемогъщия внимателно проучват всеки член на дълбоко поразения човешки род. Той чува стенанията на страдащите, Той вижда безсрамието на покварените, Той чувства безпомощността и ужаса на човешкия род, който е изгубил благодатта на спасението. Човечеството отхвърля Неговата грижа, избирайки да върви по свой собствен път, и се опитва да избегне изпитващия Му взор, като предпочита да изпие до последната капка горчивината на морската дълбочина в компанията на врага. Човечеството вече не чува въздишките на Всемогъщия; ръцете на Всемогъщия вече не желаят да погалят ласкаво това нещастно човечество. Той ту печели, ту отново губи и така делото Му все се повтаря. От този момент нататък започва да усеща тегота и умора, затова спира делото на ръцете Си и престава да върви сред хората. Човечеството изобщо не осъзнава нито една от тези промени, не знае за идването и заминаването, за тъгата и унинието на Всемогъщия.

(„Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Въздиханието на Всемогъщия“)