Ключът към самоанализа и самоопознаването е следният. Колкото повече чувстваш, че в определени области си се справил добре или си постъпил правилно, и колкото повече мислиш, че можеш да удовлетвориш Божиите намерения или си способен да се похвалиш с постижения в определени области, значи толкова повече си струва да опознаваш себе си в тези области и толкова по-дълбоко си струва да задълбаваш в тях, за да видиш какви нечистотии има в теб, както и кои неща в теб не могат да удовлетворят Божиите намерения. Да вземем за пример Павел. Павел бил изключително знаещ, той изстрадал много, докато проповядвал и работел, и мнозина го обожавали изключително много. В резултат на това, след като свършил много работа, той предположил, че за него е предопределен венец. Това го накарало да върви все по-нататък по грешния път, докато накрая не бил наказан от Бог. Ако тогава той бе разсъждавал върху себе си и се бе анализирал, нямаше да мисли по този начин. С други думи, Павел не се съсредоточил върху търсенето на истината в думите на Господ Исус; той вярвал само в собствените си представи и възгледи. Мислел си, че само като направи някои добри неща и покаже добро поведение, ще бъде одобрен и възнаграден от Бог. В крайна сметка собствените му представи и фантазии заслепили сърцето му и прикрили истината за неговата поквара. Но хората не били способни да разпознаят това и нямали познания по тези въпроси, затова преди Бог да го разобличи, те винаги определяли Павел като стандарт, към който да се стремят, пример, по който да живеят, и го смятали за идола, който са търсили и са копнеели да бъдат. Случаят на Павел е предупреждение към всеки един от Божиите избраници. Особено когато ние, които следваме Бог, може да страдаме и да платим цената, докато изпълняваме дълга си и служим на Бог, ние чувстваме, че сме предани и обичаме Бог, и в моменти като този трябва да се замислим и да разберем себе си още повече относно пътя, по който поемаме, което е много важно. Това е така, защото онова, което смяташ за добро, ти определяш като правилно и не се съмняваш в него, нито разсъждаваш върху него, нито анализираш дали в него има нещо, което се противопоставя на Бог. Например има хора, които се смятат за изключително добродушни. Те никога не мразят и не нараняват другите и винаги подават ръка на брат или сестра, чието семейство е в нужда, за да не остане техният проблем нерешен; те са изключително доброжелателни и правят всичко по силите си, за да помогнат на всеки, на когото могат. Но те никога не се съсредоточават върху практикуването на истината и не навлизат в живота. Какъв е резултатът от такава отзивчивост? Собственият им живот е в застой, но въпреки това са доста доволни от себе си и изключително удовлетворени от всичко, което са свършили. Нещо повече, те се гордеят много с това и вярват, че във всичко, което са направили, няма нищо, което да противоречи на истината, че то определено ще удовлетвори Божиите намерения, и че те са истински вярващи в Бог. Те възприемат природната си доброта като нещо, от което трябва да се възползват, и веднага щом го сторят, я приемат за даденост като истина. Всъщност те просто правят човешко добро. Изобщо не практикуват истината, защото това, което правят, е пред хората, а не пред Бог, и още по-малко практикуват според Божиите изисквания и истината. Затова всичките им дела са напразни. Нищо от това, което правят, не е практикуване на истината или на Божиите думи, да не говорим за следване на Неговата воля; по-скоро те използват човешката доброта и добро поведение, за да помагат на другите. Накратко казано, те не търсят Божиите намерения във всичко, което правят, нито действат в съответствие с Неговите изисквания. Бог не одобрява такова добро поведение; за Бог то е за заклеймяване и не заслужава да се помни от Него.

(Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако познае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истински)