Когато Бог го наказваше, Петър се молеше: „О, Боже! Моята плът е бунтовна и Ти ме наказваш и съдиш. Радвам се на наказанието и съда Ти и дори да не ме искаш, в този съд аз виждам Твоя свят и праведен нрав. Когато ме съдиш, за да могат другите да видят Твоя праведен нрав в Твоята присъда, аз чувствам удовлетворение. Ако тя може да изрази Твоя нрав и да позволи праведният Ти нрав да бъде видян от всички сътворени същества, и ако може да направи любовта ми към Теб по-чиста, за да мога да постигна подобие на праведник, тогава Твоят съд е добър, защото такава е милостивата Ти воля. Знам, че в мен все още има много непокорство и че все още не съм достоен да застана пред Теб. Искам Ти да ме съдиш още повече, независимо дали това става чрез враждебна среда или големи изпитания. Без значение какво правиш Ти, за мен то е ценно. Твоята любов е толкова дълбока и аз съм готов да се предам на милостта Ти без никакви оплаквания“. Това е знанието на Петър, след като беше изживял Божието дело, и то също така е свидетелство за неговата любов към Бог. Днес вие вече сте завоювани, но как се изразява това завоюване във вас? Някои хора казват: „Моето завоюване е върховната благодат и възвишеност на Бог. Едва сега осъзнах, че животът на човека е празен и безсмислен. Човекът прекарва живота си в бързане, създава и отглежда поколение след поколение деца и в крайна сметка остава без нищо. Днес, едва след като бях завоюван от Бог, разбрах, че няма нищо ценно в това да се живее по този начин; такъв живот наистина е безсмислен. Сякаш е по-добре да умра и да приключа с това!“. Могат ли такива хора, които са били завоювани, да бъдат спечелени от Бог? Могат ли те да станат образци и модели? Такива хора са урок по негативност. Те нямат стремежи и не полагат усилия да се усъвършенстват. Въпреки че се смятат за завоювани, такива негативни хора не са способни да се усъвършенстват. Към края на живота си, след като беше доведен до съвършенство, Петър каза: „О, Боже! Ако живея още няколко години, бих желал да постигна по-чиста и по-дълбока любов към Теб“. Когато щеше да бъде прикован на кръста, в сърцето си той се помоли: „О, Боже! Твоето време вече настъпи; времето, което Ти си подготвил за мен, настъпи. Трябва да бъда разпнат за Теб, трябва да свидетелствам за Теб и се надявам, че моята любов може да удовлетвори Твоите изисквания и че може да стане по-чиста. Да мога днес да умра за Теб и да бъда прикован на кръста за Теб е утеха и успокоение за мен, защото няма нищо по-приятно за мен от това да мога да бъда разпнат за Теб и да удовлетворя Твоите желания, да мога да се отдам на Теб, да принеса живота си в жертва на Теб. О, Боже! Ти си толкова обичлив! Ако ми позволиш да живея, аз още по-силно ще желая да Те обичам. Докато съм жив, ще Те обичам. Искам да Те обичам по-дълбоко. Ти ме съдиш, наказваш ме и ме изпитваш, защото не съм праведен, защото съм съгрешил. И Твоят праведен нрав става все по-очевиден за мен. Това е благословия за мен, защото мога да Те обичам по-дълбоко и съм готов да Те обичам така, дори ако Ти не ме обичаш. Готов съм да видя Твоя праведен нрав, защото това ме прави по-способен да изживея живот, в който има смисъл. Чувствам, че животът ми сега е по-смислен, защото съм разпнат заради Теб и има смисъл в това да умра заради Теб. И все пак не се чувствам удовлетворен, защото знам твърде малко за Теб, знам, че не мога изцяло да изпълня Твоите желания и съм Ти се отблагодарил с твърде малко. В живота си не съм успял да се върна изцяло към Теб; далеч съм от това. Сега, когато поглеждам назад, се чувствам толкова задължен към Теб и имам само този момент, за да компенсирам всичките си грешки и цялата любов, за която не съм Ти се отплатил“.

(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Изживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда)