Що за хора са тези, които са способни да напуснат църквата по всяко време? Единият тип са безмозъчни, безсмислени, объркани хора, които нямат представа защо вярват в Бог, независимо от това колко години са вярвали. Те нямат представа какво точно представлява вярата в Бог. Другият тип са неверници, които изобщо не вярват в съществуването на Бог и не разбират смисъла или стойността на вярата в Бог. Слушането на проповеди и четенето на Божиите слова за тях е като изучаване на богословие или усвояване на някакви професионални знания — щом разберат и могат да говорят за това, те го считат за приключено. Никога не го прилагат на практика. За тях Божиите слова са просто вид теория, лозунг и никога не могат да станат техен живот. Така че тези хора не се интересуват от нищо, свързано с вярата в Бог. Неща като изпълнението на дълга, стремежът към истината, практикуването на Божиите слова, събирането с братята и сестрите и съвместният църковен живот и така нататък изобщо не ги привличат и никое от тях не им носи щастието и вълнението, които им носят яденето, пиенето и забавленията. От друга страна, искрените вярващи в Бог чувстват, че да бъдат заедно с братята и сестрите, за да общуват за истината или да живеят църковен живот, винаги може да им донесе ползи и придобивки. Въпреки че понякога се сблъскват с опасност и преследване или поемат рискове, докато проповядват евангелието, и понасят известни трудности, докато изпълняват дълга си, независимо от всичко те придобиват разбиране за истината и постигат резултата да познаят Бог чрез понасяне на трудности и плащане на цена, а тези трудности и тази цена водят до преобразяване на техния живот нрав. След като претеглят и оценят всичко това, те чувстват, че да вярваш в Бог е нещо добро и че да можеш да разбереш истината е невероятно ценно. Сърцата им стават особено привързани към църквата и те никога не мислят да напуснат църковния живот. Ако видят, че няколко души биват изпратени в групи „Б“ или биват изолирани или премахнати от църквата заради смущаване на църковната работа, онези, които искрено вярват в Бог, изпитват известна мъка в сърцата си. Те си мислят: „Трябва да изпълнявам дълга си усърдно. В никакъв случай не може да ме премахнат. Да бъдеш премахнат е равносилно на това да бъдеш наказан, което означава изходът да отидеш в ада! Какъв би бил тогава смисълът да живея?“. Повечето хора се страхуват да напуснат църквата; те чувстват, че щом напуснат църквата и напуснат Бог, няма да могат да продължат да живеят и всичко ще свърши. Но онези, които са способни да напуснат църквата по всяко време, виждат напускането на църквата като нещо съвсем нормално, точно като напускането на работа, за да си намерят друга. Те никога не се чувстват огорчени и не изпитват никаква вътрешна болка. Според вас имат ли съвест или разум онези, които са способни да напуснат църквата по всяко време? Такива хора са наистина невероятни! Изпълнението на дълга на някои хора не отговаря на критериите и те винаги безразсъдно извършват злосторничества, като причиняват прекъсвания и смущения в църковната работа. Тогава църквата ги спира да изпълняват дълга си и ги изпраща в обикновена църква. И какъв е резултатът? Още на следващия ден те се държат като напълно различни хора, като започват изцяло нов живот. Някои започват да излизат на срещи и се женят, други започват да си търсят работа, трети отиват в колеж, а други възстановяват връзка със стари приятели, изграждат връзки и търсят възможности да забогатеят. Тези хора бързо се смесват с огромния свят, като изчезват в морето от хора — случва се точно толкова бързо. След като са изпратени в обикновена църква поради лоши резултати в изпълнението на дълга си, някои братя и сестри преминават през период на мъка, но са способни да се самоанализират и да признаят собствените си проблеми, показвайки известно отношение на обрат. Обаче онези, които са способни да напуснат църквата по всяко време, щом се сблъскат с някакви трудности, вече не искат да изпълняват дълга си и напускат църквата на следващия ден, връщайки се към живота на невярващи. Те изобщо не се чувстват огорчени и дори си мислят: „Какво толкова хубаво има във вярата в бог? Постоянно те осмиват и клеветят, а дори е вероятно да те арестуват и хвърлят в затвора. Ако големият червен змей ме пребие до смърт, животът ми няма ли да е бил напразен? Толкова много трудности съм изтърпял, вярвайки в бог през всичките тези години, но какво съм спечелил? Ако не вярвах в бог, досега щях да съм станал чиновник, да съм спечелил пари и да живея престижен живот! Дори изпитвам съжаление, че съм вярвал в бог досега — ако знаех, че ще стане така, щях да съм напуснал отдавна! Каква е ползата от разбирането на истината? Може ли това разбиране да те нахрани или да ти плати сметките?“. Виждате ли? Те не само не изпитват съжаление, но дори се чувстват щастливи, че могат да напуснат църквата. Не е ли това разобличаване на истинското им лице на неверници? (Да.)

Някои хора системно са нехайни и вършат безразсъдни злодеяния при изпълнението на дълга си. След като бъдат премахнати от църквата, когато видят братята и сестрите, те гледат на тях сякаш са им врагове. Дори когато братята и сестрите любезно се опитват да говорят с тях, те ги пренебрегват и се отнасят към тях с омраза, като казват: „Вие сте тези, които ме премахнахте от църквата. Погледнете ме сега! По-добре съм от вас! Сега съм накичен със злато и сребро и съм голям шеф! Живея много комфортно, а вижте колко окаяни и изтощени сте вие във вярата си в бог! Вие постоянно се стремите да придобиете истината, но не мисля, че сте по-умни от мен! Какво толкова хубаво има в придобиването на истината? Може ли да се яде като храна или да се харчи като пари? Дори без да се стремя към истината, пак си живея доста добре, нали? За мое щастие вие ме премахнахте — трябва да ви благодаря за това!“. От думите им е видно, че са неверници и изпълняването на дълга им ги е разкрило. Може ли един невярващ, който само на думи вярва в Бог, да изпълнява доброволно дълга си? Изпълнението означава да се поемат отговорности и задължения, без да се получава заплата или да се печелят пари. В това те виждат загуба, затова не желаят да изпълняват дълга си. Така се разобличава истинската им същност на неверници. По този начин Божието дело разкрива и отстранява неверниците. Някои хора винаги изпълняват дълга си с нехайно отношение и просто се носят по течението ден за ден. В момента, в който получат възможност да спечелят пари или повишение, те напускат църквата по всяко време — винаги са имали наум това намерение. Ако бъдат прехвърлени в обикновена църква, защото системно са нехайни и вършат безразсъдни злосторничества, докато изпълняват дълга си, те не само няма да се самоанализират, но и ще си мислят: „Това, че ме изчисти от църквата на пълно работно време, е загуба за теб и печалба за мен“. Дори са доста доволни от себе си. Нима такива хора не са неверници? Кажете Ми за онези неверници, които са изчистени, защото сериозно са прекъсвали и смущавали църковното дело чрез безразсъдните си злодеяния, в съгласие с принципите ли е Божият дом да ги изчиства по този начин? (Да.) Напълно е в съгласие с принципите; в това няма и най-малка несправедливост към тях. Отношението им към Бог и към изпълнението на дълга е такова, че те са способни да ги изоставят и предадат по всяко време. Това е достатъчно, за да докаже, че в сърцата си те нямат абсолютно никакъв интерес към положителните неща. Те вярват в Бог от толкова години и са слушали толкова много проповеди, но нито една от истините на вярата в Бог или от свидетелствата за преживяване на Божиите избраници не може да задържи сърцата им. Нито едно от тези неща не ги интересува, не ги трогва и не ги кара да се чувстват привързани. Това е същността на тяхната човешка природа, а именно, че нямат абсолютно никакъв интерес към положителните неща. И така, от какво се интересуват те? Интересуват се от ядене, пиене и забавления, от плътски удоволствия, от нечестиви тенденции и от философиите на Сатана. Особено много се интересуват от всички негативни неща в обществото; не ги интересуват единствено истината и Божиите слова. Ето защо те са способни да напуснат Божия дом по всяко време. Те нямат абсолютно никакъв интерес към честото четене на Божиите слова или към честото общуване за истината по време на събиранията в Божия дом. Особено силно ги отблъсква изпълнението на дълга и дори смятат, че онези, които го изпълняват, са глупаци. Що за манталитет и човешка природа е това? Те не се интересуват от истината или от Божието спасение на хората и не изпитват никаква привързаност към църковния живот. Въпреки че не са осъждали или заклеймявали открито Божиите слова, те са слушали проповеди в продължение на няколко години, без да разберат и малко от истината — това ясно показва, че има проблем. Няма никой, който да не харесва едновременно положителните и отрицателните неща. Щом не харесваш положителните, ще се интересуваш особено от отрицателните. Ако се интересуваш от отрицателните, тогава определено няма да се интересуваш от положителните. Този тип хора нямат абсолютно никакъв интерес към положителните неща, така че в Божия дом няма нищо, към което да се чувстват привързани, нищо, което да харесват или за което да копнеят. Нечестивите тенденции в света, парите, славата и придобивките, чиновничеството, забогатяването и различните популярни ереси и заблуди са това, което ги интересува най-много. Сърцето им е отдадено на света, а не на Божия дом, затова те са способни да напуснат по всяко време. Напускането на Божия дом и на църковния живот не им носи съжаление, мъка или болка, а по-скоро пълно облекчение. Те си мислят: „Най-накрая вече не трябва да слушам всеки ден проповеди или общения за истината, вече не трябва да бъда ограничаван от тези неща. Сега мога смело да преследвам слава и придобивки, пари, красиви жени и личните си перспективи. Най-накрая мога смело да лъжа и да мамя другите, да кроя планове и интриги и да практикувам без притеснение всякакви нечестиви тактики. Мога да използвам всякакви средства, за да общувам с хората!“. Слушането на проповеди и общуването за истината в Божия дом е болезнено за тях, а напускането му им носи облекчение. Това означава, че тези положителни неща не са това, от което се нуждае сърцето им. Това, от което се нуждаят, са всички неща на света и обществото. От това става ясно, че причината, поради която са напуснали църквата, е пряко свързана с техните стремежи и предпочитания.

Каква е природата същност на тези хора, които са способни да напуснат Божия дом по всяко време? Виждате ли вече каква е тя? (Да. Те са от типа хора, които са неверници. Повечето от тези хора са преродени зверове, те са все объркани хора без мозък или мисли.) Точно така. Те не разбират въпросите на вярата. Не разбират какво всъщност представлява човешкия живот, по какъв път трябва да вървят хората, кои неща е най-смислено да се правят, какви принципи на практикуване трябва да се спазват, когато става въпрос за постъпките им и така нататък, и не искат да търсят истината, за да ги разберат. Към какво обичат да се стремят? По цял ден умовете им се въртят около това какво могат да направят, за да придобият ползи и да се наслаждават на живот, който е по-добър от този на другите. Някои хора започват да вярват в Бог, докато са наети на работа в света. Но щом бъдат повишени в супервайзери или мениджъри, или станат шефове, те спират да вярват. Когато братята и сестрите се свържат с тях, те казват: „Сега съм човек със статус и репутация, със социално положение. Да вярвам в бог с вас е твърде унизително. Всички вие трябва да стоите далеч от мен и повече не идвайте да ме търсите! Можете да ме зачеркнете или да ме отлъчите, ако искате. Във всеки случай, главата от живота ми, свързана с вярата в бог, приключи и вече нямам нищо общо с вас!“. Виждате ли какво казват? Какъв тип хора са те? Бихте ли се свързали отново с тях? (Не.) Те са говорили толкова откровено, но въпреки това някои църковни водачи все още съжаляват, когато ги видят да си тръгват, и се свързват с тях многократно, за да ги убедят: „Ти имаш толкова добри заложби и дори си бил водач и работник. Освободиха те само защото не си се стремил към истината. Ако се стремиш усърдно към истината, със сигурност ще бъдеш спасен и в бъдеще определено ще бъдеш стълб и подпора в Божия дом!“. Колкото повече водачите казват тези неща, толкова повече отблъскват другата страна. Някои църковни водачи са объркани и им липсва проницателност; този човек е бил повишен в света, но въпреки това тези водачи все още му завиждат и искат да установят връзки с него — не показва ли това липса на самоуважение? Хората, които разбират истината, могат да видят ясно този въпрос: да бъдеш повишен в обществото не е добър знак; това не е правилният път, по който човек трябва да върви! Някои хора спират да вярват в Бог, щом придобият малко статус в обществото — това просто ги разкрива и доказва, че те не са хора, които искрено вярват в Бог или обичат истината. Ако бяха искрени вярващи, дори да бяха повишени и да имаха обещаващо бъдеще в обществото, пак нямаше да напуснат Бог. Сега, след като са предали Бог, нужно ли е църквата да се свързва с тях и да работи върху тях? Няма нужда, защото те вече са били разкрити като неверници. Те губят от това, че не вярват в Бог — просто нямат благословията. Те са просто окаяни същества; ако все още настояваш да ги привлечеш към вярата в Бог, не е ли това глупаво? Колкото повече се опитваш да ги привличаш по този начин, толкова повече те те гледат отвисоко. Смятат, че всички, които вярват в Бог, са хора с нисък социален статус и с липса на заложби. Ето защо са особено надменни и самоправедни, гледат на всички с презрение. Ако някой прояви загриженост или се грижи за тях, те го възприемат като опит да им се подмаже. Що за манталитет е това? Това е неспособност да се гледа правилно на братята и сестрите. Дали те са хора, които искрено вярват в Бог? Когато срещнете такъв тип човек, трябва да го отхвърлите. Щом каже: „Сега съм старши супервайзер. Не ме търсете повече. Ако продължите да се свързвате с мен, ще се обърна срещу вас! Особено не идвайте в компанията ми да ме злепоставяте — нямам нищо общо с хората, които вярват в бог!“ — щом изрече тези думи, трябва незабавно да си тръгнете, да го зачеркнете и никога повече да не общувате с такъв човек. Те се страхуват, че ще се възползваме от успеха им; затова трябва да имаме известно самосъзнание. Те процъфтяват и се изкачват към по-високи ешелони; те са извън нашата лига. Ние сме просто обикновени хора, хора от дъното на обществото. Не бива да се опитваме да установяваме връзки с тях — не се унижавайте така! Има и някои хора, които са по-възрастни и чиито деца купуват луксозен дом в града. След като се преместят, те изчезват от полезрението на братята и сестрите, като казват: „Не ме търсете повече. Всички вие сте от провинцията. Ако ме потърсите, хората ще си помислят, че и аз съм от провинцията, че имам роднини от село. Колко срамно би било това! Знаете ли какъв човек е синът ми? Той е богаташ, заможен човек, обществено известен! Ако поддържате връзка с мен, няма ли това да бъде унизително за сина ми? Така че не ме търсете повече в бъдеще!“. Щом изрекат тези думи, просто отговорете: „Щом това е твоето отношение, разбираме. Тогава ти желаем щастие и радост!“. В този момент, ако кажете дори една дума повече, ще изглеждате глупави и низки. Най-добре е просто да си тръгнете веднага. Никога не се опитвайте насила да убеждавате неверниците — това е просто глупаво поведение. Разбирате ли? (Да.) Колко глупави могат да бъдат някои хора? Те казват: „Синът на този човек е богат, богаташ със статус в обществото. Той дори е свързан с някои парвителствени служители. Ако го убедим да продължи да вярва в Бог, семейството му дори би могло да бъде домакин на братя и сестри!“. Как ви се струва тази идея? Ако я обмисляте от гледна точка на човек, който взима под внимание работата на църквата, братята и сестрите и безопасността, това е напълно подходящо. Но трябва да видиш дали те искрено вярват в Бог. Ако не желаят да вярват в Бог и не обичат да контактуват с братята и сестрите, а ти все още искаш да ги убедиш да вярват в Бог, не е ли това глупаво? Не правете неща, които показват липса на самоуважение. Ние имаме Божията закрила и Божието напътствие, като вярваме в Бог. Независимо в каква среда живеем, всичко е под Божието върховенство и подредби. Независимо какво страдание понасяме, трябва да живеем с достойнство. Някои хора дори завиждат на този човек, който е напуснал Божия дом, като казват, че е способен — правилен ли е този възглед? Как трябва да гледаме на този въпрос? Щом се преместиха в голяма къща, спряха да вярват в Бог. В обществото те имат статус и положение и в сърцето си гледат отвисоко на братята и сестрите, като ги разглеждат като хора от дъното на обществото, които са недостойни да общуват с тях. Така че трябва да имаме самосъзнание и да не се опитваме да установяваме връзки с такива хора или да им се подмазваме, нали? (Да.)

За онези, които са способни да напуснат Божия дом по всяко време, независимо дали са неверници или просто хулигани, дали вярват в Бог, за да придобият благословии, или за да избегнат бедствия — независимо от ситуацията — щом са способни да напуснат Божия дом по всяко време и след като напуснат, се отвращават от това братята и сестрите да се свързват с тях, и още повече се отвращават от помощта и подкрепата на братята и сестрите, като проявяват враждебност към всеки, който разговаря с тях за истината, няма нужда да се обръща внимание на такива хора. Ако бъдат открити неверници от този тип, те трябва да бъдат своевременно разобличени и премахнати. Някои хора може да не обичат истината, но обичат да бъдат добри хора и се радват да живеят заедно с братята и сестрите; това ги прави щастливи, а освен това избягват лошото отношение. В сърцата си те знаят, че вярват в истинския Бог и са готови да полагат усърден труд. Ако наистина имат такова отношение, смятате ли, че трябва да им се позволи да продължат да изпълняват дълга си? (Да.) Ако са готови да полагат труд и не смущават или прекъсват, тогава могат да продължат да полагат труд. Но ако един ден вече не желаят да полагат труд и поискат да напуснат Божия дом, като кажат: „Отивам да се опитам да пробия в света. Няма да вярвам в бог с вас повече. Тук не е забавно, а понякога, когато съм нехаен в изпълнението на дълга си, ме кастрят. Наистина е тежко тук; искам да си тръгна“ — трябва ли такъв човек да бъде убеждаван да остане? (Не.) Можем просто да му зададем един въпрос: „Обмислил ли си го добре?“. Ако отвърне: „Мислих за това дълго време“, можеш да кажеш: „Тогава ти желаем всичко най-добро. Пази се и сбогом!“. Този подход добър ли е? (Да.) Според вас какъв тип хора са това? Те са от типа, който смята, че е над средното ниво, и който презира света и неговите порядки, като често рецитират стихове от известни хора, като например: „Махвам с ръкав, без да отнеса и едно облаче“. Те смятат, че се пазят чисти и не се вписват в този свят, и искат да намерят някаква утеха чрез вярата в Бог. Винаги се възприемат като някой необикновен, но в действителност са най-обикновените хора, живеещи само за ядене, пиене и забавления. Те нямат истински мисли и истински стремежи. Смятат се за възвишени, сякаш никой не може да разбере мислите им или да се мери с техния начин на мислене. Считат собствения си умствен кръгозор за по-висок от този на обикновения човек, като казват неща от рода на: „Всички вие сте обикновени хора, но погледнете мен — аз съм различен. Ако ме попиташ откъде съм, ще ти кажа, че родното ми място е далеч“. Казаха ли ти откъде са? Знаеш ли къде е това така наречено „далечно“ място? Хората, които са способни да напуснат църквата по всяко време, са точно от този тип. Те чувстват, че никъде не могат да бъдат удовлетворени и винаги мислят за някакви нереалистични, неясни, илюзорни неща. Те не се съсредоточават върху реалността и не разбират какво представлява човешкият живот или какъв път трябва да изберат хората. Не разбират тези неща — те са просто особняци. Ако човек от този тип е решил да напусне църквата и казва, че дълго време го е обмислял, тогава няма нужда да го убеждавате да остане. Не казвайте нито дума повече — просто го зачеркнете и това е. Ето как трябва да се постъпва с такива хора; това съответства на принципите за отношение към хората. С това приключва общението за онези, които са способни да напуснат църквата по всяко време.