II. Анализ на идеята „да спиш на съчки и да вкусваш жлъчка“

Нека поговорим за друга поговорка: „Да спиш на съчки и да вкусваш жлъчка“. Кой може да обясни какво означава това? (В поговорката „да спиш на съчки и да вкусваш жлъчка“ „съчки“ се отнася за дърва за огрев, а „жлъчка“ — за жлъчен мехур. Става дума за това как Гоудзян, цар на царство Юе, спял върху купчина дърва за огрев и всеки ден вкусвал жлъчка, и как искал да отмъсти, да се въздигне от пепелта на поражението си и да възстанови царството си.) Ти обясни предисторията на тази поговорка, тоест от коя история произлиза тя. Обикновено, когато се обяснява една поговорка, освен да се обясни предисторията, трябва да се обясни и разширеното значение на поговорката — с какво метафорично значение я използват хората в днешно време. Обясни я отново. (Това е метафора за човек, който работи дълго и упорито и който се бори и полага големи усилия, за да постигне целите и желанията си.) Тогава как трябва да се обяснят „съчки“ и „жлъчка“ в този контекст? Ти не обясни тези два аспекта на значението. Ако погледнем думите, „съчки“ се отнася за вид бодливи дръвца за огрев. Той лягал да спи върху бодливи дръвца за огрев, след което често си напомнял за обстоятелствата и позора си, и често си напомнял за мисията, с която се е нагърбил. Освен това той окачил един жлъчен мехур на тавана и го облизвал всеки ден. Какво усещат хората, когато ближат жлъчен мехур? (Горчивина.) Ще бъде ужасно горчиво! Той използвал това усещане, за да си напомня да не забравя омразата си, да не забравя мисията си и да не забравя желанието си. Какво било желанието му? Великата задача да възстанови царството си. За какво обикновено е метафора това да спиш на съчки и да вкусваш жлъчка? Обикновено е метафора за човек, който се намира в неблагоприятни обстоятелства, но който не забравя мисията и желанията си и е способен да плати цена за своите желания, идеали и мисия. В общи линии това означава. В очите на светските хора поговорката „да спиш на съчки и да вкусваш жлъчка“ положителна ли е, или е негативна? (Положителна е.) Защо се смята за положителна поговорка? Тя може да мотивира хората насред несгодите да не забравят омразата си, да не забравят позора си и да ги накара да работят усърдно и да се стремят да станат по-силни. Това е относително вдъхновяваща поговорка. В очите на светските хора това несъмнено е положителна поговорка. Ако хората действат според тази поговорка, тогава няма съмнение, че това, което правят, мотивацията им да вършат нещата, начинът, по който ги вършат, и принципите, които спазват, са правилни и положителни. Предвид казаното, в тази поговорка по същество няма нищо лошо, така че какво искаме да разнищим, като повдигаме въпроса за нея? Какво искаме да кажем? (Искаме да разнищим начините, по които тази поговорка противоречи на истината.) Точно така, искаме да разпознаем дали тя е истината, или не. Тъй като тази поговорка е толкова „правилна“, си струва да я разнищим и да проверим точно по какъв начин е „правилна“ тя. Тогава ще имаме точно определение за нея и ще можем да видим дали тя действително е истината, или не. Това е крайният резултат, който искаме да постигнем. Поговорката „да спиш на съчки и да вкусваш жлъчка“ е закон за оцеляване, към който хората се придържат при специални обстоятелства. Нека първо установим със сигурност — тази поговорка истината ли е? (Не.) Нека не започваме с това дали е истината, или не. Съдейки по буквалното ѝ значение, което хората могат да видят, тази поговорка няма негативно значение. И така, какво положително значение има тя? Тя може да мотивира хората, да им даде решимост, да ги накара да продължат да се борят, да не отстъпват, да не се обезсърчават и да не бъдат страхливци. Има аспект, в който тя има положителна употреба. При какви обстоятелства обаче е необходимо хората да се придържат към принципите на постъпване и действие, съдържащи се в тази поговорка? Има ли връзка между принципите, които поддържа тази поговорка, и вярата в Бог? Има ли връзка с практикуването на истината? Има ли връзка с изпълняването на нечий дълг? Има ли връзка със следването на Божия път? (Не.) Толкова бързо стигнахте до заключение? Откъде знаете, че няма връзка? (Божиите слова не казват това.) Това е твърде опростено и безотговорно изказване. Когато не разбираш и казваш: „Както и да е, това го няма в Божиите слова и не знам какво означава тази поговорка, затова няма да я слушам. Каквото и да казва, аз няма да ѝ повярвам“, това е безотговорно изказване. Трябва да подходиш към нея сериозно. След като подходиш сериозно, след като я разбереш напълно и имаш истинска проницателност за нея, никога няма да разглеждаш тази поговорка като истината. В момента не те карам да отричаш правилността на тази поговорка, а по-скоро те карам да разбереш, че тази поговорка не е истината, и ти показвам кои са истините, които трябва да разбереш, и как трябва да поддържаш истината при същите обстоятелства. Разбираш ли? И така, кажете Ми какво е вашето разбиране. (Да спиш на съчки и да вкусваш жлъчка се отнася до това как хората трябва да практикуват по време на нещастие, но в Божия дом понятието „нещастие“ не съществува. Когато Бог разобличава хората или ги подлага на изпитания, всичко това е част от Божия процес на усъвършенстването им — това не е нещастие. Тази поговорка казва на хората, че трябва да помнят несгодите, които са понесли в онзи момент, и да си възвърнат част от изгубените позиции в бъдеще. Този израз не е валиден в Божия дом. Ще дам един малко неуместен пример: след като бъдат освободени, някои водачи използват израза „да спиш на съчки и да вкусваш жлъчка“, за да се мотивират, като казват: „Ще се поуча от Гоудзян, цар на царство Юе, и ще спя на съчки и ще вкусвам жлъчка. Ще дойде време, когато ще се върна на старата си позиция и отново ще стана водач. Ще видите! Сега ме критикувате, като казвате, че не ме бива в това и в онова отношение. Един ден ще си върна загубеното и ще ви накарам да видите от какво тесто съм замесен в действителност. Със сигурност ще дойде ден, когато унижението, което понесох сега, ще бъде отмито!“.) Това е много добър пример. Просветли ли ви? Имате ли понякога моменти, в които искате да спите на съчки и да вкусвате жлъчка? Мислите ли някога да си върнете загубените позиции? (Да. Имам такива мисли, когато хората отричат възгледите ми. Например, когато обсъждам някои неща с братя и сестри и те поставят под въпрос възгледите, които излагам, в сърцето си чувствам непокорство и си мисля: „Един ден трябва да свърша добра работа и да ви покажа“. След това отивам и работя усилено, за да изуча тази област на работата, но това е погрешен манталитет.) Това не е отношение на приемане на истината, на търсене на истината или на практикуване на истината, а на непокорност и желание да се докаже нещо на другите — това е отношение от типа на непризнаване на поражение. Този вид отношение се счита за положително сред човечеството. Никога да не се признава поражение е един вид добър темперамент и означава, че човек притежава твърдост, но тогава защо се казва, че това не е практикуване на истината? Защото отношението му при вършенето на нещата и принципите и мотивите зад това, което прави, не се основават на истината, а по-скоро на поговорката в традиционната култура „да спиш на съчки и да вкусваш жлъчка“. Макар да може да се каже, че този човек има силно присъствие и неговата нагласа и позиция на желание за победа и отказ да признае поражението му спечелват уважението на хората в светския свят, какво представляват такава нагласа и темперамент пред лицето на истината? Те са незначителни и твърде ужасни; те са ненавиждани от Бог. Кой друг има нещо да сподели? (Когато изпълнявам дълг, понеже не съм запозната с тази област от работата, мисля, че хората не ме вземат на сериозно. Така че в сърцето си тайно се насърчавам: „Трябва да изуча добре тази област от работата и да ви покажа, че всъщност съм способна“. Понякога, когато хората посочват недостатъци в моя дълг, полагам усилия да се променя; понасям несгоди и плащам цена, за да науча работата, и колкото и несгоди да понасям, ги преглъщам, но не търся как да върша добре дълга си, а по-скоро искам да дойде ден, в който да накарам другите да ми се възхищават и да спечеля уважението им. Аз също имам вид състояние на спане на съчки и вкусване на жлъчка.) От това, което всички споделихте, забелязах един проблем. Вярвате в Бог от немалко години, отрекли сте се от семействата и кариерите си и сте понесли немалко несгоди, но сте пожънали толкова малко. Освен това сте способни да понасяте несгоди и да отдавате всичко в дълга си, както и да плащате цена, но защо никога не напредвате в истината? Как така истините, които разбирате, са толкова малко и толкова повърхностни? Причината е, че не наблягате на истината. Винаги искате да спите на съчки и да вкусвате жлъчка и сърцата ви са изпълнени до краен предел с желанието да се докажете. Да спиш на съчки и да вкусваш жлъчка е „голям цирей“ — мислиш ли, че това е нещо хубаво? Какъв е крайният резултат от това да спиш на съчки и да вкусваш жлъчка? Когато човек иска да докаже, че е способен и компетентен, че не е по-долу от другите и че не може да загуби от никого, той ще спи на съчки и ще вкусва жлъчка. С други думи, той ще „понесе големи страдания, за да стигне върха“. И така, по какви начини се проявява това да спиш на съчки и да вкусваш жлъчка? Първият начин, по който се проявява, е в това да не се признава поражение. Вторият е в понасянето на унижение и носенето на тежко бреме. Може да не използвате думи, за да спорите за нещо с другите, да ги опровергавате или да се защитавате, но тайно влагате усилия. Какви усилия? Това може да е цената, която плащате: да работите до късни доби, да ставате рано сутрин или да четете Божиите слова и да изучавате своята област на работа, докато другите се забавляват, като полагате допълнителни усилия. Това понасяне на несгоди ли е? Това се нарича да спиш на съчки и да вкусваш жлъчка. Кой е третият начин, по който се проявява това? Проявява се в голямата амбиция, която хората имат в себе си, и в това, че заради тази амбиция не се оплакват от неприятностите си. Те искат да подкрепят целите, които са си поставили и които искат да постигнат, и искат да поддържат тази воля за борба. Каква е тази воля за борба? Например, ако искаш да станеш водач или да изпълниш някаква задача, трябва винаги да поддържаш това състояние на духа в себе си; никога не бива да забравяш своята решимост, своята мисия, своите амбиции и домогвания. Как бихте описали това с едно изречение? (Да не изпускаш от поглед първоначалната си мотивация за вършенето на нещо.) Да не изпускаш от поглед първоначалната си мотивация за вършенето на нещо е правилно, но не е достатъчно силно. (Да носиш голяма амбиция в сърцето си.) Това е по-добре. Носи малко от това чувство. Как можете да изразите това по-точно и сбито? (Воля за борба и амбиции.) Как бихте го казали в разгърнат вид? Много битки и много загуби, но колкото по-дълго се биеш, по-смел ставаш. Това е воля за борба от типа „никога не се предавай“. Както биха казали някои хора: „Обезсърчи ли се, след като те освободиха? Аз съм бил освобождаван много пъти, но никога не съм се обезсърчавал. Когато се проваля в нещо, просто се връщам отново в играта. Трябва да имаме воля за борба!“. От тяхна гледна точка тази воля за борба е нещо положително. Те не смятат, че е нещо лошо хората да имат амбиции, домогвания и воля за борба. Как се отнасят към желанията и необузданите амбиции, породени от покварения надменен нрав? Отнасят се към тях като към нещо положително. Така че те смятат, че да можеш да понасяш несгодите на спането на съчки и вкусването на жлъчка, за да постигнеш целта, за която се бориш, и целта, която смяташ за правилна, е правилното нещо, което трябва да се направи, че хората гледат на това благосклонно и че това трябва да е истината. Това са три проявления на спането на съчки и вкусването на жлъчка. Могат ли тези три проявления да обяснят значението, което се съдържа в това да спиш на съчки и да вкусваш жлъчка? (Да.) Тогава ще разговарям подробно за тези три проявления.

А. Да не се признава поражение

Нека започнем с първото проявление на спането на съчки и вкусването на жлъчка: да не се признава поражение. Какво означава да не се признава поражение? Какви проявления обикновено имат хората, които доказват, че имат манталитета да не признават поражение? Какъв вид нрав е непризнаването на поражение? (Надменност и непреклонност.) То съдържа двата очевидни вида нрав на надменност и непреклонност. Какво друго? (Желание за победа.) Това нрав ли е? Това е проявление. Сега говорим за нрав. (Да изпитваш неприязън към истината.) Да изпитваш неприязън към истината със сигурност означава, че не приемаш истината. Например ако водач или работник каже, че това, което правиш, е в нарушение на принципите и забавя делото на Божия дом, и иска да те освободи, ти си мислиш: „Хм! Не мисля, че това, което правя, е погрешно. Ако искаш да ме освободиш, давай. Ако не ми позволиш да го направя, няма да го направя. Ще се покоря!“. В това покорство има отношение на отказ да се признае поражение. Това е нрав. Освен надменност, непреклонност и неприязън към истината, какво друго се съдържа в този нрав? Има ли нрав на желание да се съперничи с Бог? (Да.) Тогава какъв е този нрав? Това е жестокост. Дори не можете да разпознаете нрав, който е толкова жесток. Защо казвам, че е жесток? (Защото искат да си съперничат с Бог.) Опитът да се съперничи с истината се нарича жестокост — твърде жестоко е! Ако не беше жесток, нямаше да се опитва да си съперничи с истината и нямаше да се опитва да си съперничи с Бог или да се съревновава с Него. Това е жесток нрав. В непризнаването на поражение има надменност, непреклонност, неприязън към истината и жестокост. Това са очевидните видове нрав, с които е свързано. Как се проявява непризнаването на поражение? Какъв манталитет обхваща? Как мислят хората, които не признават поражение? Какво е тяхното отношение? Какво казват, какво мислят и какво разкриват, когато се сблъскат с неща като освобождаване? Най-честото проявление е, когато изпълняват дълг и Горното вижда, че не са подходящи за този дълг, и ги освобождава, а те размишляват в сърцето си: „Не мога да се меря с теб. Няма да споря с теб. Имам талант. Истинското злато рано или късно ще заблести и аз съм талантлив човек, където и да отида! Независимо какви разпоредби ще ми даде Горното, засега ще ги понасям и ще ги слушам“. Те идват пред Бог и се молят: „Боже, моля Те да ме пазиш от оплаквания. Моля Те да възпреш езика ми и да не ме оставяш да Те съдя или да Те хуля и да ме направиш способен да се покоря“. Но след това отново размишляват: „Не мога да се покоря. Това е най-трудната част. Не мога да приема този факт. Какво да правя? Това са разпоредбите на Горното; нищо не мога да направя. Толкова съм талантлив, но защо никога не мога да използвам талантите си в Божия дом? Изглежда, че все още не съм прочел достатъчно от Божиите слова. Отсега нататък трябва да чета повече от Божиите слова!“. Те не отстъпват и не мислят, че са по-долу от другите, а просто че са вярвали в Бог малко по-малко време, но това може да се навакса. Така че те полагат усилия да четат Божиите слова и да слушат проповеди. Всеки ден научават нов химн, прочитат глава от Божиите слова и практикуват проповядване. Постепенно стават все по-запознати с Божиите слова, могат да проповядват много духовни доктрини и могат да говорят в общение на събирания. Има ли тук някакъв подтик да не се признае поражение? (Да.) Какъв е този подтик? (Нечестив подтик.) Това е проблемно! Защо още след като го разнищим, веднага го окачествявате като нечестив подтик? Не са ли това добри неща? Духовният им живот е нормален; те не участват в светски неща; не клюкарстват; могат да рецитират много глави от Божиите слова и да пеят много химни наизуст. Те са „елит“! Така че защо казвате, че това е нечестив подтик? (Намерението им е да докажат, че са способни и че не са по-долу от другите.) Това се нарича да не се признава поражение. Като не признават поражение, те наистина ли разбират себе си и признават проблемите си? (Не.) Признават ли своята поквара и своя надменен нрав? (Не.) Тогава какво доказват, като не признават поражение? Искат да докажат, че са способни и по-висши; искат да докажат, че са по-добри от другите и в крайна сметка да докажат, че освобождаването им е било грешка. Подтикът им е насочен в тази посока. Това не е ли непризнаване на поражение? (Да.) Това отношение на непризнаване на поражение е породило техните действия на понасяне на несгоди, плащане на цена, понасяне на унижение и носене на тежко бреме. На пръв поглед изглежда, че полагат много усилия, могат да понасят несгоди и да плащат цена, и накрая да постигат целите си, но защо Бог не е доволен? Защо ги заклеймява? Защото Бог проучва внимателно най-съкровените дълбини на сърцата на хората и оценява всеки човек според истината. Как Бог оценява поведението, намеренията, проявленията и нрава на всеки човек? Всички тези неща се оценяват според истината. Тогава как Бог оценява този въпрос и как го определя? Независимо колко несгоди си понесъл и колко висока цена си платил, в крайна сметка ти не се стремиш към истината; намерението ти не е да се покориш или да приемеш истината, а по-скоро използваш своя метод на понасяне на страдание и плащане на цена, за да докажеш, че начинът, по който Бог и Божият дом са те окачествили и са се отнесли с теб, е бил погрешен. Какво означава това? Искаш да докажеш, че си човек, който никога не е грешил и който няма покварен нрав. Искаш да докажеш, че начинът, по който Божият дом се е отнесъл с теб, не е съгласно истината и че истината и Божиите слова понякога грешат. Например имало е пропуск и проблем, свързан с теб, и твоят случай доказва, че Божиите слова не са истината и не е нужно да се покоряваш. Не е ли такъв резултатът? (Да, такъв е.) Бог одобрява ли такъв резултат, или го заклеймява? (Заклеймява го.) Бог го заклеймява.

Това отношение на хората да не признават поражение съгласно истината ли е? (Не.) Ако кажем, че това отношение не е съгласно истината и че е на светлинни години от нея, това твърдение правилно ли ще бъде? Не, защото то изобщо не е свързано с истината. Това отношение на непризнаване на поражение хвалено ли е, или е заклеймявано в света и сред цялото човечество? (Хвалено е.) В какви среди е хвалено? (На работното място и в училищата.) Например ако ученик получи шестдесет точки на изпит, той казва: „Няма да призная поражение. Следващия път ще получа деветдесет точки!“. И когато получи деветдесет точки, иска следващия път да получи сто точки. В крайна сметка той постига това и родителите му смятат, че това дете е амбициозно и има светло бъдеще. Друга среда — и най-често срещаната — е в състезанията. Някои отбори губят състезание и рисуват на лицата си знака на срама, но не признават поражение. Поради този манталитет и това отношение на непризнаване на поражение те полагат много упорит труд и тренират по-усърдно, а в следващото състезание побеждават другия отбор и го карат да изглежда смешен. В това общество и сред човечеството непризнаването на поражение е вид манталитет. Какво е манталитет? (Това е начин на мислене, който подкрепя хората психологически.) Точно така. Това е движеща сила, която подкрепя хората винаги да вървят смело напред, да не бъдат победени, да не се обезсърчават, да не отстъпват и да постигат своите домогвания и цели. Това се нарича непризнаване на поражение. Това е вид манталитет на непризнаване на поражение. Хората смятат, че ако нямат този манталитет, този „дух“, тогава животът няма смисъл. На какво разчитат в живота? В живота си разчитат на един вид манталитет. Откъде идва този манталитет? Идва от представите и фантазиите на хората, както и от техния покварен нрав. Той не е практически и хората не могат да го постигнат. От момента, в който Бог е създал човечеството, та досега, независимо колко години са минали, има толкова много положителни неща, като например реда, според който живеят живите същества, реда, според който живее човечеството, и реда, според който функционират небесата, земята, всички неща и вселената, и така нататък. Според своите мисли и степен на образование хората би трябвало да са способни да намерят ред, към който да се придържат във всичко това, да го приемат като принцип и движеща сила за това как действат и как постъпват, или като основа за това. Хората обаче не полагат усилия в правилната посока — в каква посока прилагат силата си те? Прилагат я в погрешната посока, тоест нарушават реда, според който се развиват нещата, и нарушават реда на кръговрата на всички неща — те винаги искат да унищожат тези природни закони, които Бог е повелил, и да използват човешки методи и средства, за да създадат щастие. Те не знаят как се придобива щастието, каква мистерия се крие в него или какъв е източникът; те не търсят този източник. Вместо това се опитват да използват човешки подход, за да създадат щастие, и освен това винаги искат да създават чудеса. Опитват се да използват човешки подход, за да променят нормалния ред на всички тези неща, и след това да постигнат щастието и целите, които искат. Всичко това не е нормално. Какъв е крайният резултат от това хората да разчитат на себе си, за да се борят за такива неща, независимо как се борят? Този свят, който Бог даде на човечеството да управлява, сега е увреден. След увреждането му коя е най-голямата жертва? (Човекът.) Човечеството е най-голямата жертва. Хората са разрушили света до такава степен, но все още претендират, че никога няма да се предадат. Няма ли нещо сбъркано в главите им? Каква е крайната последица от това никога да не се предават? Катастрофално бедствие. Не става въпрос само за загуба на едно-две състезания или за изрисувания знак на срама на лицата им. Те са унищожили перспективите си и са отрязали пътищата си за бягство — унищожили са себе си! Ето до какво води това да не се признава поражение.

Това, което разнищваме сега, е типично проявление на жестокия и надменен нрав на Сатана, а именно никога да не се предаваш. Никога да не се предаваш е манталитет. Ние го критикуваме, разобличаваме и заклеймяваме, но ако го заклеймиш сред човечеството, хората ще приемат ли това? (Не.) Защо не? (Защото всички хора хвалят този израз.) Те насърчават този манталитет. Ако човек няма и капка от манталитета да не признава поражение и никога да не се предава, другите ще кажат, че е слабак. Ако не насърчаваме тези неща, слабаци ли сме? (Не сме.) Хората казват: „Как да не си слабак? Живееш без никаква сила на духа. Каква ти е ползата да живееш?“. Вярно ли е това твърдение? Нека първо да го разнищим: какъв вид отношение е непризнаването на поражение? Трябва ли хората с нормален разум да имат такова отношение? Всъщност, ако хората имат нормален разум, не би трябвало да имат такъв начин на мислене. Погрешно е да имаш такъв начин на мислене. Човек трябва да се изправи пред реалността, за да е човек, който притежава разум. В този смисъл в непризнаването на поражение очевидно липсва разум. Това означава, че нещо не е наред с главата на такъв човек и че това отношение очевидно е погрешно. Вярващите в Бог, по точно, не би трябвало да имат такъв начин на мислене, защото на отказа да се признае поражение е присъщ надменен нрав. Лесно ли е хората да приемат истината, когато имат надменен нрав? (Не.) Това е проблем. Ако използваш надменен нрав като основа, от която да се стремиш към истината, тогава към какво се стремиш? Това, към което се стремиш, със сигурност не е истината, защото този стремеж по своята същност не е положителен и това, което ще придобиеш, със сигурност няма да е истината; със сигурност ще бъде някакъв „манталитет“, който хората са си измислили. Ако хората се отнасят към такъв манталитет като към истината, тогава те са се отклонили от пътя. И така, ако трябваше да коригираме начина на мислене при отказа да се признае поражение, какво бихме казали? Бихме казали, че хората трябва да се изправят пред реалните проблеми и да вършат нещата според истините принципи, че не трябва да имат отношение на отказ да се признае поражение. Ако не признават поражение, на кого не се покоряват? (На Бог.) Те не признават истината. По-конкретно те не признават истинските факти, не признават, че са направили нещо погрешно и че са били разкрити, и не признават, че имат надменен нрав. Тези неща са верни. И така, как можете да оборите тези хора? Най-добрият начин да им противодействате е като използвате това, което те намират за най-смущаващо. Кое нещо в света днес човечеството намира за най-смущаващо? Науката. Какво е дала науката на човечеството? (Бедствие.) Науката, това, което човечеството превъзнася най-много и с което най-много се гордее, му е донесла безпрецедентно бедствие. Сега, след като имате тази насока, как трябва да оборите тези хора, за да ги засрамите? Какво ще кажете, трябва ли да бъдат засрамени онези, които са от рода на Сатана? (Да.) Ако не ги засрамиш, те винаги ще гледат на истината отвисоко, ще дискриминират вярващите в Бог и ще мислят, че вярващите в Бог вярват само защото са слабаци. Как трябва да ги оборите? (С думите: „Ти си просто един обикновен човек. Какво имаш, което те кара да не изпитваш нужда да признаваш поражение? Защо е приемливо да не признаваш? Дори някои хора да са учени, какво от това? Колкото и напреднали да са научните технологии, които развиват, какво от това? Могат ли учените да разрешат всички бедствия, които науката е донесла на човечеството сега?“.) Това е правилният начин да ги оборите. Помислете, това добър начин ли е да ги оборите? Ти казваш: „Човечеството е доживяло до ден днешен, а хората дори не знаят кои са техните предци, така че как могат да не признаят? Ти дори не знаеш откъде си дошъл, така че за какво има да се надуваш? Ти дори не признаваш Бог, Който те е създал, така че как можеш да не признаваш поражение? Бог е създал хората и това е толкова славно нещо, но ти не го признаваш и не го приемаш. Вместо това настояваш да вярваш и да признаваш, че хората са еволюирали от зверове. Колко низш трябва да си! Бог е толкова могъщ и благороден; Той казва, че е твоят Създател, но ти не признаваш, че си Негово сътворено същество. Колко низък трябва да си!“. Какво ще отвърнат те? „Хората са еволюирали от маймуните, но ние все пак сме животни от по-висш разред“. „Но не сте ли все пак животни и зверове? Ние не признаваме, че сме животни. Ние сме хора, ние сме човеци, създадени от Бог. Бог е създал хората и Той признава, че си човек, но ти не искаш да бъдеш човек. Настоятелен си в отричането на факта, че Бог е създал хората. Настояваш, че си звяр. Каква е ползата да живееш? Достоен ли си да живееш?“. Има ли мощ в тези думи? (Да.) Ето така оборваме тези хора. Независимо дали го признават, или не, или дали го приемат, или не, това са фактите. Ще говоря за още нещо. Хората никога не признават поражение, мислят, че са толкова способни, че имат напреднали технологии и всякаква мъдрост, но как се отнасят към природата? Те постоянно се борят с нея и винаги искат да я подчинят. Изобщо не разбират как да следват реда в природата. Какво причини в крайна сметка управлението на човечеството на природата? Не се ли управлява всичко това от хора, които са знаещи и разбират от наука? Не отказваш ли да признаеш поражение? Не си ли способен човек? Никаква нужда ли нямаш от Божието върховенство? В продължение на хилядолетия човечеството е съжителствало с природата, но е невероятно, че човечеството все още не знае как да я стопанисва. Човечеството прекомерно експлоатира земята, консумира прекомерно и сериозно замърсява природата до такава степен, че днес природните ресурси са все по-недостатъчни. Освен това нито водата, която хората пият, нито храната, която ядат, нито въздухът, който дишат, са без токсини. Когато Бог първоначално създаде природата, всички живи същества, храна, въздух и вода бяха чисти и без токсини, но след като Той даде природата на човечеството да я стопанисва, всички тези неща бяха отровени. Самите хора трябва да се „наслаждават“ на тези неща. Така че как могат хората да не признават поражение? Бог създаде такъв красив свят за човечеството и го остави да го управлява, но как го управлява то? Знае ли как да го управлява? Човечеството го е съсипало до такава степен, че го е оплескало напълно — нито океаните, нито планините, нито земята, нито въздухът, нито дори озоновият слой в небето са пощадени; всичко е съсипано. Кой в крайна сметка ще понесе неблагоприятните последици от всичко това? (Хората.) Самото човечество. Хората са изключително глупави, но въпреки това се мислят за велики и не признават поражение! Защо не признават? Ако на човечеството се позволи да продължи да стопанисва нещата по този начин, ще се възстанови ли природата до първоначалното си състояние? Никога. Ако човечеството разчита на този манталитет на отказ да се признае поражение, при неговото стопанисване светът и природата ще стават все по-лоши, все по-ужасни и все по-мръсни. Какви ще бъдат крайните последици? Човечеството ще умре в тази среда, която е съсипало. Тогава кой в крайна сметка може да промени всичко това? Бог. Ако хората са способни да направят това, тогава един от тях може да излезе напред и да се опита да промени сегашното състояние на света, но има ли някой, който да се осмели да поеме тази отговорност? (Не.) Тогава защо хората не признават поражение? Те дори не могат да защитят водата, която пият. Природата не беше унищожена от лъвове или тигри, камо ли от птици, риби или насекоми; по-скоро самите хора я съсипаха и унищожиха. Хората в крайна сметка трябва да пожънат това, което са посели. Има ли начин да се променят нещата сега? Не могат да се променят. Може да се каже със сигурност, че ако Бог не беше дошъл да направи всички тези неща, средата, в която живее цялото човечество, щеше да става все по-лоша и все по-ужасна; нямаше да се подобри. Само Бог може да промени всичко това. Добре ли е, ако човечеството не признава поражение? Можеш ли да промениш тази среда? Дадена ти е добра среда, но всичко, което можеш да направиш, е да я съсипеш; не я защитаваш. Каква е хранителната верига на целия свят? Разбира ли я човечеството? Не, не я разбира. Например вълците са жестоки животни. Ако човечеството убие всички вълци, ще си помисли, че е завоювало природата. С такава решимост, с такъв морал и с такъв манталитет на приемане на предизвикателството човечеството започва да убива вълци в голям мащаб. Когато избие повечето вълци в дадена пасищна област, то си мисли, че е завоювало природата и вълчия вид. В същото време хората окачват вълчи кожи в домовете си, носят дрехи, ушити от вълча кожа, носят шапки от вълча кожа и окачват кожите на вълчета на върховете на камите си. Те правят снимки и казват на целия свят: „Завоювахме този вид, който беше заплаха за човечеството — вълците!“. Не е ли самодоволството им малко преждевременно? С намаляването на броя на вълците привидно изглежда, че животът на хората и на някои други живи същества не е застрашен, но какви ще са последиците? Човечеството трябва да плати скъпо за това. Каква цена трябва да плати? Когато са убити голям брой вълци, техният брой намалява. Веднага след това всякакви зайци, мишки, всички други животни в пасищата, с които се хранят вълците, започват да се размножават в огромен мащаб. Каква е първата последица от прекомерния брой на тези животни? (Тревата изчезва.) Има все по-малко трева. Когато има по-малко трева, растителното покритие на почвата намалява. Когато има прекомерен брой от тези животни, те трябва да ядат големи количества трева, а скоростта, с която тревата расте, не е пропорционална на броя на тревопасните. Когато тези неща не са пропорционални, какво се случва? (Опустиняване.) Да, опустиняване. Когато земята няма растително покритие, тя започва да се превръща в пясък и постепенно става песъчлив терен. Повечето растения не могат да пускат корени или да се размножават в пясъка, така че пясъчните участъци бързо нарастват и се разширяват все повече, и в крайна сметка всички пасища се превръщат в пустиня. След това пустинята ще започне да навлиза в райони, в които живеят хора, и какво ще бъде първото чувство, което хората ще изпитат? Може би не се плашат, като виждат, че площта на пустинята се е увеличила, но когато дойде денят, в който ги застигне пясъчна буря, каква вреда ще донесе тя на човечеството? В началото наоколо ще се носи прах. След това, когато дойде сезонът на ветровете, хората дори няма да могат да отворят очи, защото пясъкът ще се носи навсякъде. Телата им ще се покрият с пясък, а устите им ще се напълнят с него. В екстремни случаи къщи, добитък или хора в близост до пустинята може да бъдат погълнати от пясъка. Могат ли хората да спрат пясъка? (Не.) Не могат да го спрат, затова трябва да се преместят, като отстъпват все по-навътре в сушата. Накрая пасищата ще стават все по-малки, пустинята ще става все по-голяма и ще има все по-малко места, в които човечеството ще може да живее. И така, дали средата, в която живеят хората, ще се е подобрила, или ще се е влошила? (Ще се е влошила.) Как се е стигнало до този резултат, който трябва да понесат? Какво го е предизвикало? (Убиването на вълците.) Това е започнало, когато са убили вълците. Било е едно такова малко незабележимо нещо. Ако хората не разбират как да следват този ред и как да го защитават, до какви последици ще се стигне в крайна сметка? Хората ще бъдат пометени от пясъците. Не е ли това катастрофално бедствие? Убиването на вълци е вид поведение, но какъв нрав стои в основата му? Каква е същността на този нрав? Каква е мотивацията им да правят това? Какви начини на мислене имат хората, които да пораждат такъв вид поведение? (Желание да покорят природата.) Точно така, те искат да я покорят. Хората мислят, че вълците са естествен враг на човечеството. Вълците представляват заплаха за човечеството и винаги нападат хора. Вълците не са нещо добро. Човечеството дамгосва вълците по този начин, след което се опитва да ги подчини и да ги изтреби, така че да не остане нито един. Тогава човечеството може да живее удобно и спокойно и изобщо няма да бъде застрашено. Именно въз основа на тази мотивация хората започват да убиват вълци. От какво е продиктувано това? То е продиктувано от манталитета на отказ да се признае поражение. Човечеството не знае как правилно да управлява вълците или да регулира броя им, а вместо това винаги иска да ги убива и да ги изтребва. То иска да обърне този ред и да го превърне в друг. Какъв е резултатът? Хората са погълнати от пясък. Не е ли такъв резултатът? (Да.) Това е резултатът. В целия човешки род и в целия свят, който Бог е създал, в малко кътче на планетата — което в Божиите очи може да не е по-голямо от фъстък — се е случил този малък инцидент, но хората дори не могат да го видят ясно. Те все още се състезават с природата, състезават се с Бог и не признават поражение! Каква последица носи отказът да се признава поражение? (Унищожение.) Те предизвикват собственото си унищожение! Точно сега този факт е налице. Как трябва човечеството да поправи тази последица, след като тя настъпи? (Не може.) Не може да я поправи. Някои социални организации и хора с добри сърца, които извършват дейности в обществен интерес, се изправят и призовават хората да поддържат балансирана екосистема. Мотивацията им и причината да го правят са правилни, и това, за което призовават, също е правилно. Отговаря ли им някой? (Не.) Правителството също не предприема действия — никой не обръща внимание на този въпрос. Хората знаят каква е причината за проблема, но след като го разгледат малко като зрители, това е всичко. Те все още убиват вълци както преди. Някой казва: „Ако продължаваш да ги убиваш така, един ден ще бъдеш затрупан с пясък“, но те отговарят: „И какво като бъда затрупан. Няма да съм единственият. От какво има да се страхувам?“. Какъв е този нрав? На вцепененост и липса на мислене. Те нямат човешка природа. Кой не се страхува от смъртта? Така че как могат да кажат такова лекомислено нещо? Те не вярват, че нещо такова ще се случи. Мислят си: „Земята е огромна. Освен пустини има планини и гори. Могат ли всички те да бъдат унищожени толкова бързо? Има още много време! Просто убихме няколко вълка и някои места се превърнаха в пустиня, а ти си толкова уплашен? Ако трябва да бъдат убити, значи трябва да ги убием“. Това не е ли глупаво? Те убиха няколко вълка и само след двадесет-тридесет години един участък от зелени пасища беше напълно променен. Ако хората разпръснат малко семена от трева по тази земя или засадят растения, които могат да растат в пустинята — ако са способни да променят тази среда, тогава човечеството ще изправи грешките си и няма да е твърде късно, но толкова ли е просто в действителност? Редът, който Бог е установил, е най-добрият и най-подходящият. Хората трябва да следват този ред, за да запазят съществуването на земята и за да могат тези животни, растения и човешкият род да продължат да живеят на нея, като всички същества се разбират особено добре и съжителстват по начин, който е едновременно взаимно ограничаващ и симбиотичен. Ако една част бъде унищожена, може да не видиш никакви последици в рамките на десет години, но след двадесет години, когато наистина усетиш последиците, те ще бъдат необратими. Какво означава това? Че ако Бог не направи мащабни промени, от този момент нататък средата, в която живее човечеството, ще става все по-лоша; тя няма да се развива в добра посока. Ето каква ще бъде последицата. Какъв е източникът на тази последица? Източникът е манталитетът на отказ да се признава поражение, който човечеството хвали и който е първото проявление на спането на съчки и вкусването на жлъчка. В очите на хората „да спиш на съчки и да вкусваш жлъчка“ е „велика“ и „свещена“ поговорка, но първият ефект върху човечеството от идеята, която тя поражда, е да му донесе такива големи неблагоприятни последици. Хората си мислят: „Няма ли ред в природния свят? Не ми изглежда твърде важна. Не казват ли хората, че той е свят и не бива да се унищожава? Е, аз ще го унищожа и да видим какво ще стане!“. Неблагоприятната последица, на която човечеството се „наслаждава“ днес, е последното нещо, което хората искат да видят. Ето как се стига до последицата от това „да видим какво ще стане“. Тя е изложена пред очите на човечеството. Всеки е виждал сцените от „края на света“. Не получиха ли хората това, което заслужаваха? Сами си го причиниха.

Първото проявление на спането на съчки и вкусването на жлъчка е да не се признава поражение. Какви последици трябва да понесат хората? Катастрофално бедствие. Те жънат неблагоприятните последици от своите действия — по-просто казано, те получават това, което са поискали, и получават това, което заслужават! Сега знаете дали този израз действително е правилен и дали е истината, нали? Този израз истината ли е? (Не.) Не е истината. Да предположим, че невярващите отново кажат: „Трябва да имаме дух и твърдост в поведението си!“. Ти го обмисляш и казваш: „Това е толкова вярно. Като вярващи ние винаги говорим за покорство. Няма ли в това твърде голяма липса на независимост? Не е ли твърде слабо? Нямаме никаква твърдост“. Мислиш ли по този начин? Ако приемеш нещата, които казах днес, никога няма да мислиш по този начин. Напротив, ще кажеш: „Човечеството е загубена кауза. Нищо чудно, че Бог го ненавижда. Човечеството вече е преминало точката, в която може да бъде вразумено“. Няма да приемеш такава идея. Дори да не можеш да го опровергаеш по подходящ начин или да не е подходящо да спориш с тези хора, в сърцето си знаеш, че техните възгледи категорично не са истината. За колкото и положителна да смятат хората тази идея и колкото и много хората в този свят да се застъпват за нея и да я превъзнасят, ти няма да бъдеш повлиян от нея. Напротив, ще я отречеш и ще я презреш. Приключих с общението за първото проявление на спането на съчки и вкусването на жлъчка. Започнах с общение за истината, но как така се отклоних от темата? Мисля си следното: ако това, което взимаш от Моето общение, се ограничава до определение или понятие, никога няма да разбереш кои са правилните и неправилните части на тази идея. Просто ще бъдеш объркан — понякога ще мислиш, че тази идея е правилна; понякога ще мислиш, че тя е погрешна, но няма да ти е ясно какво е погрешното в нея или какво е правилното в нея. Освен това често ще практикуваш според този „принцип“ и винаги ще бъдеш объркан. Ако не можеш да виждаш ясно, няма да можеш да се избавиш от този вид идея. Ако не можеш да се избавиш от нея, можеш ли да практикуваш истината безусловно? Можеш ли безусловно да почиташ Божиите слова и да ги следваш като истината? Не и безусловно. Ще можеш само относително или понякога да мислиш, че Божиите слова са правилни или че Божиите слова винаги са правилни, и ще поддържаш това според доктрината. Но ако все още си повлиян и смутен от това така наречено познание и от тези думи, които изглеждат верни, но всъщност са лъжливи, тогава за теб Божиите слова винаги ще бъдат относително правилни, а не безусловна истина.