С развитието на епохите, с развитието на човечеството, с функционирането на всички неща, с подреденото от Божиите ръце и с Неговото върховенство, напътствие и водачество хората, всички неща и самата вселена се движат все по-напред. След като е било ограничавано от закона в продължение на хиляди години, човечеството под властта на закона вече не беше способно да го спазва и последва Божието дело към следващата епоха, на която Бог даде начало — Епохата на благодатта. С настъпването на Епохата на благодатта, Бог започна делото Си въз основа на факта, че е изпратил пророци, които да го предскажат. Тази фаза на делото не беше толкова нежна или желана, колкото хората си представяха, нито се усещаше толкова добре, колкото си мислеха. Напротив, отвън изглеждаше, че всичко се случва обратно на пророчеството. От тези условия възникна събитие, за което човек никога не би предположил, а именно, че тялото, в което Бог се беше въплътил — Господ Исус — беше приковано на кръста. Всичко това надминаваше предвиденото от човека. Отвън всичко това изглеждаше като жестоко и кърваво събитие и беше страшно да се наблюдава, но то беше началото на Божието прекратяване на Епохата на закона и започването на една нова епоха. Тази нова епоха е Епохата на благодатта, която сега всички познавате. Епохата на благодатта сякаш бе настъпила в разрез с Божиите пророчества от Епохата на закона. Разбира се, тя настъпи и под формата на приковаването на Божията въплътена плът към кръста. Всички тези събития се случиха толкова внезапно и естествено в условия, които бяха назрели за тях. Такива средства използва Бог, за да сложи край на старата епоха и да възвести нова — да осъществи нова епоха. Кое беше единственото нещо в Епохата на благодатта, което си заслужаваше да се ознаменува, макар че всичко, което се случи в самото ѝ начало, беше толкова жестоко, кърваво и невъобразимо, и дори неочаквано, и нищо не беше толкова прекрасно или нежно, колкото човекът си беше представял, и макар че началната ѝ сцена изглеждаше страшна и сърцераздирателна? Краят на Епохата на закона означаваше, че Бог вече не трябваше да търпи различните модели на човешко поведение съгласно закона. Означаваше, че човечеството е направило голяма крачка напред към една нова епоха в съответствие с Божието дело и Неговия план. Разбира се, това означаваше и че дните на Божието очакване са били съкратени. Човечеството навлезе в нова епоха, в нова ера, което означаваше, че Божието дело е направило голяма крачка напред, и че с напредването на Неговото дело желанието Му постепенно ще се осъществи. Настъпването на Епохата на благодатта не беше толкова прекрасно в началото, но според Бог човечеството, което скоро щеше да се появи и което Той искаше, се приближаваше все повече към Неговите изисквания и цели. Това беше нещо възхитително и похвално, нещо, което си заслужаваше да се ознаменува. Макар че хората приковаха Бог на кръста, което беше много печална гледка, самият момент, в който Христос беше прикован на кръста, означаваше, че е настъпила следващата Божия епоха — Епохата на благодатта — и разбира се, че Божието дело в тази епоха беше на прага на своето начало. Нещо повече, това означаваше, че великото дело на това Божие въплъщение е било изпълнено. Бог щеше да се изправи пред хората по света като победител, с ново име и образ, и съдържанието на новото Му дело щеше да се открие и разкрие пред тях. А същевременно, що се отнася до човечеството, то вече нямаше постоянно да бъде измъчвано от честите нарушения на закона, нито щеше повече да бъде наказвано от закона за това, че го е нарушило. Настъпването на Епохата на благодатта позволи на човечеството да излезе от предишното Божие дело и да навлезе в среда на съвсем ново дело, с нови етапи и нов метод на работа. Това позволи ново навлизане и нов живот на човечеството и, разбира се, породи връзка между Бог и човека, която беше по-близка с една крачка. Благодарение на Божието въплъщение хората можеха да се изправят лице в лице с Бог. Те чуха както действителния, реален Божи глас, така и действителните Му, реални слова. Видяха начина, по който Бог вършеше делото Си, както и Божия нрав и т.н. Хората чуха това със собствените си уши и го видяха със собствените си очи във всички аспекти. Осезаемо почувстваха, че Бог наистина и действително е дошъл сред хората, че наистина и действително е лице в лице с тях, че наистина и действително е дошъл да живее сред тях. Макар Божието дело в това въплъщение да не продължи дълго, то даде на тогавашното човечество стабилно и солидно преживяване на това какво всъщност е усещането човек да живее заедно с Бог. И макар че то не продължи дълго за онези, които го преживяваха, Бог изрече много слова в тогавашното Си въплъщение и тези слова бяха съвсем конкретни. Той свърши и много работа и имаше много хора, които Го последваха. Човечеството окончателно сложи край на живота под властта на закона на старата епоха и навлезе в напълно нова епоха: Епохата на благодатта.

След като навлезе в новата епоха, човечеството вече не живееше под ограниченията на закона, а с нови Божии изисквания и слова. Заради тях човечеството разви нов, различен по форма живот — живот на вяра в Бог с нова форма и друго съдържание. В сравнение с предишния живот под властта на закона, този живот беше с една крачка по-близо към удовлетворяването на критериите на Божиите изисквания към човека. Бог формулира нови заповеди за човечеството и нови норми на човешко поведение, които бяха по-точни и в по-добър унисон с тогавашния човек, както и критерии и принципи за възгледите на човека за хората и нещата и за поведението и действията му. Словата, които Бог изрече тогава, не бяха толкова конкретни, колкото сегашните, нито бяха в такъв голям обем, както сега, но тези слова и изисквания бяха достатъчни за човека от онова време, който току-що беше излязъл изпод властта на закона. Като се има предвид духовният ръст на хората по онова време и онова, с което бяха въоръжени, това беше единственото, което можеха да постигнат и да спечелят. Бог например каза на хората да бъдат смирени, да бъдат търпеливи, да бъдат толерантни, да носят кръста и т.н. Всичко това бяха по-конкретни изисквания, които Бог постави към човека след закона, и засягаха начина, по който трябва да се изживее човешката природа. Освен това, поради настъпването на Епохата на благодатта, човекът, който беше живял под властта на закона, се наслаждаваше на изобилен и несекващ поток от благодат, благословии и други подобни неща от Бог. Човечеството от онази епоха живееше наистина приятен живот. Всеки беше щастлив, всеки беше зеницата на Божието око, младенец в Неговата длан. Хората трябваше да спазват заповедите и освен това трябваше да имат няколко добри постъпки, които съответстваха на човешките представи и фантазии, но се радваха на повече Божия благодат. Те бяха изцелявани например от болести, причинени от обладаване от демони, и нечистите демони и злите духове в тях бяха прогонвани. Когато хората имаха проблеми или бяха в нужда, Бог правеше изключения за тях и показваше знамения и чудеса, така че да бъдат изцелени от различните си болести, да бъдат нахранени и облечени и плътта им да бъде заситена. В онази епоха хората се наслаждаваха на толкова много благодат и благословии. Освен простото спазване на заповедите, най-много да им се наложеше да са търпеливи, толерантни, любящи и т.н. Хората не подозираха за нищо друго, включващо истината или Божиите изисквания към човека. Тъй като единственото им намерение беше да се наслаждават на благодатта и на Божиите благословии и заради даденото им от Господ Исус обещание по онова време, по навик започнаха безкрайно да се наслаждават на Божията благодат. Хората си мислеха, че ако вярват в Бог, трябва да се наслаждават на Неговата благодат, че това им се пада по право. Те обаче не знаеха, че трябва да почитат Господа на творението или да приемат статуса на сътворени същества, да изпълняват дълга на сътворени същества и да бъдат добри сътворени същества. Нито знаеха как да са покорни и предани на Бог, как да приемат Неговите слова и да ги използват като основа за възгледите си за хората и нещата, за поведението и действията си. Човекът беше напълно невеж за всички тези неща. И освен да се наслаждава на Божията благодат като на нещо естествено, човекът искаше след смъртта си да влезе в рая, сякаш беше нещо естествено, и там да се наслаждава на добри благословии заедно с Господ. Нещо повече, хората, които живееха сред благодат и благословии в Епохата на благодатта, погрешно вярваха, че Той е само милостив и любящ Бог, че Неговата същност не е нищо друго, освен милост и любяща доброта. Според тях милостта и любящата доброта символизираха идентичността, статуса и същността Му. Истината, пътят и животът означаваха за тях Божията милост и Неговите благословии или може би просто начин да се носи кръстът и да се върви по пътя на кръста. В Епохата на благодатта това беше всичко, което се отнасяше до познанието им за Бог и насочването им към Него, както и за познанието за човечеството и самите хора и ориентирането към тях. И така, нека се обърнем към причините и да стигнем до корена. Кое точно доведе до тези обстоятелства? Никой не е виновен. Не можете да обвинявате Бог, че не е работил или не е говорил по-конкретно или по-задълбочено, нито можете да прехвърляте отговорността върху човека. Защо? Човекът е сътворено човешко същество, едно сътворено същество. Хората излязоха от закона и стигнаха до Епохата на благодатта. Колкото и години да са преживявали Божието дело, докато то напредва, онова, което Бог им дари, онова, което Той свърши, е това, което хората можеха да получат и да знаят. С изключение на това обаче човечеството не бе способно да разбере или узнае онова, което Бог не бе извършил, не бе казал и не бе разкрил. Ако погледнем обаче обективните обстоятелства и цялостната картина, когато човечеството, което е напредвало в продължение на хиляди години, е стигнало до Епохата на благодатта, разбирането му можеше да стигне само дотам, а Бог можеше да върши единствено делото, което вършеше. Това е така, защото излязлото от закона човечество не се нуждаеше от наказание или съд, нито от завоюване, камо ли да бъде доведено до съвършенство. Имаше само едно нещо, от което човечеството се нуждаеше по онова време. Какво беше то? Принос за грях, скъпоценната Божия кръв. Скъпоценната кръв на Бог — този принос за грях беше единственото, от което се нуждаеше човечеството, когато излезе от Епохата на закона. Така че в онази епоха, заради нуждите на човечеството и поради действителните обстоятелства, делото, което Бог трябваше да извърши тогава, беше да принесе скъпоценната кръв на Своето Собствено въплъщение като принос за грях. Това беше единственият начин да изкупи човечеството, живеещо под властта на закона. Със Своята скъпоценна кръв като цена и принос за грях Бог заличи греха на хората. И едва след като грехът им беше заличен, те имаха възможност да дойдат безгрешни пред Бог и да приемат Неговата благодат и Неговото постоянно напътствие. Божията скъпоценна кръв беше предложена на човечеството и тъй като беше принесена в жертва за него, то можеше да бъде изкупено. Какво би могло да разбере току-що изкупеното човечество? От какво се нуждаеше то? То не би притежавало способността да го приеме, ако веднага беше завоювано, съдено и наказано. Хората нямаха такава способност за приемане, нито условията им позволяваха да успеят да разберат всичко това. Затова, освен Божия принос за грях, както и благодатта, благословиите, толерантността, търпението, милостта и любящата Му доброта, тогавашните човешки същества не можеха да приемат повече от няколко прости изисквания, които Бог постави към поведението им. Нищо повече от това. А що се отнася до всички истини, които по-дълбоко засягат спасението на хората — какви погрешни идеи и възгледи имат; какъв покварен нрав имат; каква непокорна към Бог същност имат; каква е същността на традиционната култура, която поддържат, както неотдавна разговаряхме; как Сатана ги покварява и така нататък — човешките същества по онова време изобщо не можеха да разберат нищо. При подобни обстоятелства Бог можеше да наставлява и да поставя изисквания към човечеството само по най-прости, най-директни начини, с най-елементарни изисквания към поведението. Следователно човечеството в Епохата на благодатта можеше само да се наслаждава на благодат и безгранично да се възползва от скъпоценната Божия кръв като принос за грях. В Епохата на благодатта обаче най-великото нещо вече беше постигнато. И какво беше то? Именно че греховете на човечеството, което Бог трябваше да спаси, са били опростени чрез скъпоценната Божия кръв. Това е нещо достойно за ознаменуване. То беше най-великото нещо, което Бог направи в Епохата на благодатта. Макар че грехът на човека беше опростен и той вече нямаше да идва пред Бог като подобие на греховна плът или като грешник, а вместо това беше получил прошка за греховете си чрез приноса за грях, и сега беше пригоден да дойде пред Бог, връзката му с Бог все още не беше достигнала до тази на едно сътворено същество със Създателя. Тя все още не беше връзка на сътворени човешки същества със Създателя. При благодатта хората все още бяха много далеч от ролята, която Бог изисква от тях, а именно да бъдат господари и управители на всички неща. Затова Бог трябваше да чака и да бъде търпелив. Какво означаваше Бог да чака? Означаваше, че човешките същества трябваше да продължат да живеят сред Божията благодат, с различните методи на Божието дело от Епохата на благодатта. Бог иска да спаси много повече от шепа хора или една раса. Неговото спасение далеч не се ограничава до една раса или до хората от едно вероизповедание. Затова Епохата на благодатта трябваше да продължи хиляди години, точно както и Епохата на закона. Водено от Бог, човечеството трябваше да продължи да живее в новата епоха година след година, поколение след поколение. Колко много ери трябва да преживеят хората по този начин — колко звезди трябва да се преместят, колко морета да пресъхнат и колко скали да изчезнат, колко океани да отстъпят място на плодородни земи — и те трябва да претърпят разнообразните промени на човечеството в различните периоди, както и промените, които настъпват в безбройните неща на земята. И докато те преживяваха всичко това, Божиите слова, Неговото дело и фактът, че Господ Исус изкупи човечеството в Епохата на благодатта, се разпространиха до всички краища на земята, по улиците и алеите, във всеки ъгъл, докато не станаха известни на всяко семейство. И точно тогава тази епоха — Епохата на благодатта, която настъпи след Епохата на закона — трябваше да приключи. Делото, което Бог извърши в този период, не се състоеше просто в безмълвно чакане. Докато чакаше, Той работеше върху хората от Епохата на благодатта по различни начини. Той продължи Своето дело, основано на благодатта, като даряваше благодат и благословии на хората от тази епоха, така че действията, делото и словата Му, както и фактите, които изработваше, и намеренията Му в Епохата на благодатта да достигнат до ушите на всеки човек, когото Той би избрал. Той даде възможност на всеки човек, когото би избрал, да се възползва от Неговия принос за грях, така че вече да не идва пред Него като подобие на греховна плът, като грешник. И макар че връзката на хората с Бог вече не беше такава, сякаш никога не са Го виждали, както в Епохата на закона, а беше стъпка отвъд това, като връзка между вярващи и Господ, между християни и Христос, все пак в крайна сметка не такава връзка Бог иска да съществува между човешките същества и Бог, между сътворените същества и Създателя. Очевидно връзката им тогава пак беше доста далеч от тази между сътворените същества и Създателя, но в сравнение с връзката между човечеството и Бог в Епохата на закона тя представлява голям напредък. Това беше повод за радост и празнуване. Независимо от всичко обаче, Бог пак трябваше да води човечеството. Той трябваше да води напред хората, чиито дълбоки кътчета на сърцата бяха изпълнени с представи за Бог, фантазии, искания, изисквания, непокорство и съпротива. Защо? Защото подобно човечество може и да е знаело, че се радва на Божията благодат и че Бог е милостив и любящ, но освен това не знаеше нищо за истинската идентичност, статуса и същността на Бог. Макар да се наслаждаваше на Божията благодат, тъй като такова човечество е преминало през покварата на Сатана, същността му и различните представи и мисли дълбоко в сърцето му продължаваха да се противопоставят на Бог и да са в противоречие с Него. Човекът не знаеше как да се покори на Бог или как да изпълни дълга на сътворено същество, камо ли как да е задоволително сътворено същество. Още по-малко, разбира се, някой знаеше как да почита Господа на творението. Ако безбройните неща на света бяха предадени на поквареното до такава степен човечество, това щеше да е равносилно на предаването им на Сатана. Последствията щяха да са съвсем същите, без никаква разлика. Затова Бог все още трябваше да продължи делото Си, да продължи да води човечеството към следващия етап на делото, който Той щеше да извърши. Този етап беше нещо, което Бог отдавна очакваше, нещо, за което отдавна копнееше, и нещо, за което дълго плащаше с предишното Си търпение.

Сега най-сетне, след като са се наслаждавали на достатъчна и изобилна Божия благодат, този свят и тези хора съвсем очевидно са достигнали нивото, на което Бог ще извърши истинското Си дело по спасяването на човечеството. Човешките същества са стигнали до момента, в който Бог ще завоюва, накаже и съди човечеството, ще изрази много истини, за да усъвършенства хората и за да придобие група хора, която може да управлява всичко сред тези неща. Щом този момент е настъпил, вече не е нужно Бог да е търпелив, нито да продължава да води човешките същества от Епохата на благодатта, за да живеят в благодат. Вече няма нужда Бог да продължава да осигурява ресурс на човечеството, което живее в благодат, да се грижи за него, да бди над него или да го предпазва. Вече не е необходимо неуморно и безусловно да му предоставя благодат и благословии. Вече не е нужно да е безусловно търпелив към човечеството от благодатта, тъй като то алчно и безсрамно се домогва до Неговата благодат, без изобщо да Го почита. Вместо това Бог ще изрази Своето намерение, нрава Си, истинския глас на Своето сърце и същността Си. През това време, докато предоставя на човечеството различните истини и слова, от които то се нуждае, Бог също така проявява и изразява истинския Си праведен нрав. И изразяването на праведния Му нрав не се свежда до безучастното предлагане на няколко фрази, с които съди и порицава, а Той използва факти, за да разобличи покварата на човечеството, неговата същност и сатанинската му грозота. Той разобличава непокорството, съпротивата и отхвърлянето на хората спрямо Бог, както и различните им представи за Него и предателствата им към Него. По време на този период Той изразява не само милостта и любящата доброта, които проявява към хората, а и омразата, отвращението, неприязънта и заклеймяването, които изпитва към човечеството. Този внезапен завой на сто и осемдесет градуса или промяна в нрава и позицията Му сварва човешките същества неподготвени и те стават неспособни да приемат. Бог изразява нрава и словата Си с цялата внезапна сила на мълния. Разбира се, Той също така предоставя на човечеството всичко необходимо с огромно търпение и изключителна толерантност. Бог говори и изразява Своя нрав пред човечеството по различни начини и от различни гледни точки. Използва най-подходящите, най-правилните, най-конкретните и най-директните методи, с които може да се отнася към сътворените същества, като изхожда от позицията Си на Създател. Това са начините както на говорене, така и на работа, за които Бог копнее в очакване от шест хиляди години. Шест хиляди години копнеж; шест хиляди години очакване — това означава шест хиляди години Божие търпение, включително шест хиляди години предвкусване. Човешките същества все пак са човешки същества, сътворени от Бог, но след като са преминали през шест хиляди години на непрестанни промени на звезди и поглъщания на морета, това вече не са човеците, създадени от Бог в началото и същността им е различна. Ето защо, когато Бог започва да върши делото си днес, хората, които вижда сега, макар и да са такива, каквито е очаквал, предизвикват и отвращение у Него, и, разбира се, са твърде ужасни, за да ги гледа. Тук говорих за три неща. Помните ли ги? Подобно човечество, макар и да е такова, каквото Бог е очаквал, е и отвратително за Него. Какво беше другото нещо? (Те са твърде ужасни, за да ги гледа Бог.) Твърде ужасни са, за да ги гледа. Тези три неща присъстват едновременно у човека. Какво очакваше Бог? Че такова човечество, след като е преживяло закона и след това изкуплението, най-сетне ще върви към днешния ден въз основа на разбирането на някои основни закони и заповеди, които човек трябва да спазва, и вече няма да е наивно човечество с празнота дълбоко в сърцето си, каквито бяха Адам и Ева. Вместо това ще има известна доза нови неща в сърцето си. Именно тези неща Бог очакваше да притежават хората. И в същото време, те са такива, че предизвикват отвращение у Бог. И така, от какво тогава се отвращава Бог? Не го ли знаете всички? (Човешкото непокорство и противопоставяне.) Човешките същества са изпълнени с покварения нрав на Сатана, водят ужасен живот — нито съвсем като човеци, нито като демони. Те вече не просто са толкова наивни, че да не са способни да устоят на съблазънта на змията. Макар да имат свои мисли и възгледи, свои собствени категорични мнения и свои начини да се отнасят към безбройните събития и неща, във възгледите им за хората и нещата, както и в поведението и действията им, няма нищо от това, което Бог иска. Хората могат да мислят и да поддържат възгледи и при действията си имат своите основания, средства и нагласи, но всичко, което притежават, произхожда от покварата на Сатана. Всичко се основава на възгледите и философиите на Сатана. Когато човек дойде пред Бог, в сърцето му няма и следа от покорство към Него, нито има каквато и да е искреност. Човекът е пропит от отровите на Сатана, изпълнен е с неговото обучение и мисли, както и с покварения му нрав. Какво показва това? Бог трябва да изрече много слова и много трябва да работи върху хората, за да промени начина им на съществуване и отношението им към Себе Си — и по-конкретно, разбира се, за да промени начините и критериите им за възприемане на хората и нещата, както и поведението и действията им. Преди всичко това да е дало резултати, хората са обект на отвращение в Божиите очи. От какво се нуждае Бог, когато спасява обект на Своето отвращение? Има ли радост в сърцето Му? Има ли щастие? Има ли утеха? (Не.) Изобщо няма никаква утеха, нито каквото и да е щастие. Сърцето Му е изпълнено с ненавист. Единственото нещо, което Бог ще направи при подобни обстоятелства, освен да говори и то неуморно, е да прояви търпение. Това е вторият елемент от онова, което Бог изпитва към такива човешки същества, каквито вижда с очите Си: отвращение. Третият елемент е, че те са твърде ужасна гледка. С оглед на първоначалния Божи замисъл при сътворението на човечеството, връзката на Бог с човека е тази на родител с дете, на семейство. Този аспект на връзката може да не е като кръвната връзка при хората, но за Бог тя превъзхожда плътските кръвни отношения между човеците. Първоначално създаденото от Бог човечество е с напълно различен образ от това, което Той вижда в последните дни. В началото хората имаха наивно и незряло подобие и макар да бяха невежи, сърцата им бяха чисти и непорочни. В очите им можеше да се види чистотата и прозрачността дълбоко в сърцата им. Те нямаха различните видове покварен нрав, които човекът има сега. Изобщо нямаха непримиримост, надменност, нечестивост или измама и със сигурност нямаха нрав на неприязън към истината. От речта и действията на хората, от очите и лицата им можеше да се види, че в началото Бог е създал именно тези човешки същества и към тях е бил благосклонен. Но накрая, когато Бог отново гледа към човечеството, вече нито дълбините на човешкото сърце, нито очите му са толкова чисти. Сърцата на хората са изпълнени с покварения нрав на Сатана и когато се срещнат с Бог, лицата, речта и действията им Го отвращават. Има обаче един факт, който никой не може да отрече, и именно поради него Бог казва, че човечеството е твърде ужасно, за да го гледа с очите Си. Какъв е този факт? Това е нещо, което никой не може да отрече: със Собствената Си ръка Бог създаде човечеството, което отново е дошло пред Него, но то вече не е същото, каквото беше в началото. От очите на хората, през мислите им и чак до дъното на сърцата им, те са изпълнени със съпротива и предателство срещу Бог. Единствено сатанинският нрав на човека се проявява от очите на хората, през мислите им и чак до дъното на сърцата им. Сатанинският нрав на хората — непримиримост, надменност, измама, нечестивост и неприязън към истината — неприкрито и естествено се проявяват както от техните погледи, така и от израженията им. Дори когато са изправени пред Божиите слова или са лице в лице с Бог, поквареният сатанински нрав на хората и покварената им от Сатана същност неприкрито се проявяват по този начин. Има само една фраза, която може да опише чувството, което Бог изпитва от възникването на този факт, и тя е „твърде ужасно, за да се гледа“. Хората, които са дошли до днешния ден и до тази епоха, са достигнали нивото на Божиите изисквания за третия и последен етап от Неговото дело, този на спасението на човечеството, както по отношение на по-общата среда на човека, така и по отношение на всеки конкретен аспект на ситуациите и условията, в които се намират хората — но дори когато Бог е изпълнен с очаквания за тези човешки същества, Той е изпълнен и с омраза към тях. Разбира се, Бог още чувства, че са твърде ужасни за гледане, тъй като вижда пример след пример на човешка поквара. И все пак това, че Бог вече няма нужда да проявява безсмислено търпение и безсмислено да чака заради човека, е достойно да се ознаменува. Това, което Той трябва да свърши, е делото, което е чакал шест хиляди години, което е предвкусвал шест хиляди години и което е очаквал с нетърпение в продължение на шест хиляди години, а именно, да изрази словата Си, нрава Си и всяка истина. Разбира се, това означава и че сред човешките същества, които Бог е избрал, ще се надигне групата хора, които Той отдавна очаква, тези, които ще бъдат управители на всички неща и ще им станат господари. Ако разгледаме цялостната ситуация, всичко се е отклонило толкова далеч от очакваното, всичко е толкова болезнено и тъжно. Ала онова, което е най-достойно за Божието щастие, е че поради изминалото време и различната епоха дните на подчинение на човешките същества на покварата на Сатана вече са отминали. Хората са преминали през кръщението на закона и Божието изкупление и накрая са стигнали до последния етап от делото, което Бог ще извърши: етапът, в който крайният резултат от приемането на Божието наказание, правосъдие и завоюване е спасяване на човечеството. За човечеството това несъмнено е велика вест, а за Бог със сигурност е нещо дългоочаквано. Откъдето и да се погледне, това е настъпването на най-великата ера за цялото човечество. Във всяко отношение, независимо дали става въпрос за покварата на човечеството, за светските тенденции, за социалните структури, за човешката политика, за ресурсите на целия свят или за настоящите бедствия, изходът за човечеството е близо — това човечество е стигнало до финална права. И все пак това е кулминационният момент в Божието дело, моментът, който най-много заслужава човешкото възпоменание и тържество, и, разбира се, това е и настъпването на най-важния и критичен момент от шестте хиляди години на Божието дело по Неговия план за управление, моментът, в който се решава съдбата на човечеството. Следователно, каквото и да се е случило с човечеството и колкото и дълго Бог да е чакал и да е проявявал търпение, всичко това си е струвало.

Да се върнем към темата, която започнахме да обсъждаме: „Защо човек трябва да се стреми към истината“. Божият план за управление е разделен на три етапа на дело сред човечеството. Той вече е завършил предишните два. Ако разгледаме етапите досега, както законът, така и заповедите бяха полезни на човека само защото го караха да спазва закона и заповедите, да отстоява Божието име и вярата в дълбините на сърцето си, както и да спазва донякъде добро поведение и няколко добри догми. Човекът по начало не успява да постигне нивото, което Бог изисква — да бъде управител на всички неща и да им стане господар. Не е ли така? По принцип хората не успяват да го постигнат. Ако човешките същества, които са преминали през закона и Епохата на благодатта, бяха принудени да правят това, което Бог изисква от тях, те щяха да са способни да се занимават с всички неща само чрез закона или благодатта и благословиите, дадени им през Епохата на благодатта. Това далеч не отговаря на Божието изискване човекът да бъде управител на всички неща и хората не успяват да изпълнят нещата, които Бог изисква от тях, или отговорността и дълга, които Той изисква да изпълнят. Човекът просто не може да постигне или да отговаря на критериите на Божиите изисквания — да бъде господар на всички неща и на следващата епоха. Ето защо в последния етап от Своето дело Бог изразява и казва на хората всички аспекти на всички истини и принципи на практикуване, от които се нуждаят, за да познават критериите на Божиите изисквания, как трябва да се отнасят към всички неща, как трябва да гледат на тях, как трябва да им бъдат управители, как трябва да съществуват и да живеят пред Бог като истински сътворени същества под господството на Създателя. Щом разберат тези неща, хората ще знаят и какви са Божиите изисквания към тях. Щом ги изпълнят, те ще са изпълнили и критериите на Божиите изисквания към тях. Като се има предвид, че законът, заповедите и простите критерии за поведение изобщо не са заместители на истината, в последните дни Бог изразява много слова и истини, които са свързани с практикуването на човека, с неговото поведение и действия, с възгледите му за хората и нещата. Бог казва на човека как да възприема хората и нещата, как да се държи и как да действа. Какво означава, че Бог казва на хората всичко това? Означава, че Бог изисква от теб да възприемаш хората и нещата, да се държиш и да действаш в съответствие с всички тези истини, както и да живееш по този начин в света. Какъвто и дълг да изпълняваш и каквото и поръчение да приемаш от Бог, Неговите изисквания към теб не се променят. Щом си разбрал Божиите изисквания, трябва да практикуваш и да изпълняваш своя дълг и Божието поръчение към теб в съответствие с Неговите изисквания, така, както ги разбираш, независимо дали Той е до теб и дали те проучва внимателно. Само така наистина можеш да станеш господар на всички неща, който се ползва с доверието на Бог и е пригоден и достоен за Неговото поръчение. Не засяга ли това темата защо човек трябва да се стреми към истината? (Така е.) Сега разбирате ли? Това са фактите, които Бог ще осъществи. И така, стремежът към истината не означава просто да се отървеш от покварения си нрав и да не се противопоставяш на Бог. Стремежът към истината, за който говорим, има по-важно значение и по-голяма стойност. Той наистина засяга крайната цел и съдбата на човека. Разбирате ли? (Да.) Защо човек трябва да се стреми към истината? В по-тесен смисъл това се разглежда в най-основните доктрини, които човекът разбира. В по-общ смисъл главната причина се състои в това, че за Бог стремежът към истината е свързан с Неговото управление, с Неговите очаквания към човечеството и с надеждите, които Той му възлага. Това е една част от Божия план за управление. От това става ясно, че който и да си ти и колкото и дълго да си вярвал в Бог, ако не се стремиш към истината или не я обичаш, накрая неизбежно ще се окаже, че трябва да бъдеш отстранен. Това е ясно като бял ден. Бог върши делото на три етапа. Той е имал план за управление, откакто е създал човечеството, и след това е изпълнил един по един всеки от неговите етапи в човека и е водил човечеството стъпка по стъпка до наши дни. Колко голямо е ревностното му усилие и цената, която е платил, и колко дълго е търпял до крайната цел — да упражни върху човека изразяваните от Него истини и всеки аспект от критериите на Неговите изисквания, които казва на човечеството, като ги превърне в живот и реалност за човека. Според Бог това е изключително важен въпрос. Той му придава голямо значение. Бог е изразил толкова много слова, а преди това е извършил огромна подготвителна работа. Как ще гледа Бог на теб, ако в крайна сметка не се стремиш към тези слова или не навлезеш в тях сега, след като ги е изразил? Какво назначение ще ти даде? Това е ясно като бял ден. И така, това се отнася за всеки човек. Независимо от заложби и възрастта ти или от това, колко години си вярвал в Бог, трябва да насочиш усилията си към пътя на стремеж към истината. Не трябва да наблягаш на никакви обективни причини, а трябва да се стремиш безусловно към истината. Не прекарвай дните си в бездействие. Ако се стремиш към истината и полагаш усилия в стремежа си към нея като великото нещо в живота си, може да се окаже, че истината, която придобиеш и до която ще можеш да достигнеш в стремежа си, не е онази, която си искал. Ако Бог каже обаче, че ще ти даде подобаваща крайна цел в зависимост от отношението и искреността ти в стремежа, колко ще е прекрасно! Засега не се съсредоточавайте върху това каква ще е крайната ви цел и какъв ще е изходът ви или пък какво ще се случи и какво ви очаква в бъдеще, дали ще успеете да избегнете бедствието и да не умрете — нито си мислете за тези неща, нито питайте за тях. Съсредоточете се единствено върху това да се стремите към истината в Божиите слова и към Неговите изисквания, да изпълнявате дълга си добре и да удовлетворите Божиите намерения, за да не се окажете недостойни за шестте хиляди години, през които Бог е чакал и очаквал. Дай на Бог малко утеха, позволи Му да види някаква надежда в теб и нека желанията Му се осъществят в теб. Кажи Ми, смяташ ли, че Бог ще се отнесе зле с теб, ако го направиш? Разбира се, че не! И дори ако накрая резултатите не са такива, каквито човек би желал, как трябва едно сътворено същество да се отнася към това? Без да се съобразява с никакви лични намерения, трябва да се подчинява с Божията организация и подредби за всичко. Нима сътворените същества не трябва да възприемат именно такъв възглед? (Така е.) Това е правилната душевна нагласа. С това ще завършим нашето общение по основната тема за това, защо човек трябва да се стреми към истината.