Нека днес да продължим с общението и анализа на следващото твърдение за моралното поведение: „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“. Това описва един метод на общуване с другите, който е втълпен на хората от Сатана. Според него, когато общувате с другите, трябва да им дадете известна свобода на действие. Не трябва да сте твърде сурови с тях, не може да говорите за грешките им от миналото, трябва да пазите достойнството им, не може да си разваляте добрите отношения с тях, трябва да им прощавате и т.н. Тази поговорка за морала описва преди всичко една философия за светските отношения, която диктува отношенията между човешките същества. Във философиите за светските отношения има една максима, която гласи: „Ако си мълчиш за недостатъците на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство“. Това означава, че за да запазиш приятелските си връзки, трябва да си мълчиш за проблемите на приятеля си, дори и да ги виждаш ясно; че трябва да спазваш принципа да не удряш хората в лицето и да не посочваш недостатъците им. Хората трябва да се заблуждават взаимно, да се крият един от друг, да плетат интриги помежду си; и макар да им е съвършено ясно какъв човек е другият, те не го казват директно, а използват хитри методи да запазят приятелските си отношения. За какво му е на човек да пази такива отношения? Защото не иска да си създава врагове в това общество, в групата, към която принадлежи, което означава често да се излага на опасности. Като знаеш, че някой ще се превърне в твой враг и ще ти навреди, след като си посочил недостатъците му или си го наранил, и като не искаш да попадаш в такава ситуация, прилагаш максимата на философиите за светските отношения, която гласи: „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“. В този контекст, ако двама души имат такава връзка, броят ли се за истински приятели? (Не.) Те не са истински приятели, а още по-малко са си довереници. И така, какви точно са тези отношения? Не са ли те в основата си социални отношения? (Такива са.) В такива социални отношения хората не могат да разкриват чувствата си или да водят задълбочени разговори, а не могат и да говорят, каквото искат. Не могат да изрекат на глас това, което им е на сърцето, не могат да посочат проблемите, които виждат у другия, нито да кажат нещо, което би било от полза за другия. Вместо това те подбират хубави думи, за да запазят благоволението на другия. Не смеят да говорят истината или да отстояват принципите, да не би случайно да си навлекат враждебността на другите. Когато човек не е заплашен от никого, не живее ли в относително спокойствие и мир? Не целят ли хората именно това, като поддържат сентенцията „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“? (Така е.) Очевидно е, че това е хитър и лъжлив начин на съществуване с елемент на защитна реакция, чиято цел е самосъхранението. Хората, които живеят по този начин, нямат довереници, нямат близки приятели, на които могат да кажат каквото искат. Те се пазят един от друг, използват се взаимно и прилагат стратегии, като всеки взима от връзката това, което му трябва. Не е ли така? В основата си целта на „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ е човек да избягва да обижда другите и да си създава врагове, да се защити, като не наранява никого. Това е техника и метод, който човек възприема, за да се предпази от нараняване. Като разгледаме тези няколко характеристики на същината му, благородно ли е изискването към моралното поведение на хората „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“? Положително ли е? (Не.) Тогава на какво учи то хората? Че не бива да обиждаш и нараняваш никого, иначе в крайна сметка ти ще се окажеш нараненият; също така, че не бива да се доверяваш на никого. Ако нараниш някой от добрите си приятели, приятелството ви неусетно ще започне да се променя — от твой добър и близък приятел този човек ще се превърне в непознат или враг. Кои проблеми могат да бъдат разрешени, като се учат хората да се държат така? Дори и чрез такова поведение да не си създадеш врагове и даже да загубиш няколко, то ще накара ли хората да ти се възхищават, да те одобряват и да искат да запазят приятелството си с теб завинаги? Това отговаря ли напълно на стандарта за морално поведение? В най-добрия случай то не е нищо повече от философия за светските отношения. Може ли придържането към това твърдение и практика да се смята за добро морално поведение? Ни най-малко. Някои хора възпитават децата си така. Ако детето им бъде набито някъде навън, те му казват: „Ти си мекотело. Защо не отвърна? Ако някой те удари, изритай го!“. Това ли е правилният начин? (Не.) Как се нарича това? Нарича се подстрекателство. Каква е целта на подстрекателството? Човек да избегне загуби и да се възползва от другите. Ако някой те удари, ще те боли най-много няколко дни; ако обаче го изриташ, няма ли да има по-сериозни последици? И кой ще ги е причинил? (Родителите със своето подстрекателство.) Е, не е ли характерът на твърдението „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ някак подобен на това? Правилно ли е да се общува с хората според това твърдение? (Не.) Не, не е. Ако го погледнем от този ъгъл, не е ли това начин за подстрекаване на хората? (Да, така е.) То учи ли хората да бъдат мъдри в общуването си с другите, да умеят да ги разграничават, да гледат на хората и нещата по правилния начин и да общуват с другите мъдро? Учи ли ви, че ако срещнете добри хора, хора с човешка природа, трябва да се отнасяте с тях с искреност, да им помагате, ако можете, а ако не можете да им помогнете, да бъдете толерантни и да се отнасяте с тях подобаващо, да се научите да понасяте недостатъците им, да се примирявате с погрешните им разбирания и преценки за вас и да се учите от силните им страни и добрите им качества? На това ли учи то хората? (Не.) Е, в крайна сметка на какво се оказва, че учи хората тази поговорка? По-честни ли ги прави, или по-измамни? Тя води дотам, че хората стават по-измамни; сърцата им се отдалечават още повече, разстоянието между хората се увеличава, а отношенията им стават сложни; тази поговорка представлява усложнение на социалните отношения между хората. Сърдечното общуване между тях се загубва и се появява манталитет на взаимна резервираност. Могат ли човешките отношения да останат нормални по този начин? Ще се подобри ли така социалният климат? (Не.) Затова поговорката „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ е очевидно погрешна. Ако учим хората да правят това, няма да им помогнем да изживеят нормална човешка природа; освен това тя не може да направи хората открити, почтени или искрени. С нея със сигурност не може да се постигне нищо положително.

Поговорката „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ се отнася за две действия, от които едното е удрянето, а другото — упрекването. В нормалното общуване между хората правилно или грешно е да удариш някого? (Грешно е.) В нормалните човешки взаимоотношения да удариш някого проява и поведение на нормална човешка природа ли е? (Не.) Да удряш хората категорично е погрешно и няма значение дали ги удряш в лицето, или другаде. И така, постулатът „Ако удряш някого, не го удряй в лицето“ е изначално погрешен. Според тази поговорка очевидно не е правилно да удариш някого в лицето, но е правилно да го удариш другаде, защото при удар лицето се зачервява, подува се и е наранено. Това прави човека да изглежда лош и невъзпитан, а и те учи да се отнасяш с другите по един много груб, недодялан и неблагороден начин. И така, благородно ли е да удариш някого другаде? Не, и това не е благородно. Всъщност основното в тази поговорка не е къде удряш, а самата дума „удрям“. Ако в общуването си с другите ти се изправяш срещу тях и решаваш проблемите с удряне, самият ти подход е погрешен. Такова поведение е продиктувано от импулсивност и не се основава на съвестта и разума, присъщи на човешката природа, и, разбира се, още по-малко представлява практикуване на истината или придържане към истините принципи. Някои хора не накърняват достойнството на другите в тяхно присъствие — внимават какво говорят и се въздържат от това да ударят другия в лицето, но все въртят мръсни номера зад гърба му, когато се здрависват с някого, местят ножа в другата ръка, говорят сладки приказки в лицето му, но злословят зад гърба му, използват недостатъците му срещу него, дебнат възможности за отмъщение, топят го и плетат интриги, разпространяват слухове или създават конфликти и използват други хора, за да му сторят зло. По-добри ли са тези долни способи от това да удариш някого в лицето? Нима не са още по-жестоки от това да удариш някого в лицето? Нима не са още по-долни, порочни и лишени от човешка природа? (Да, такива са.) И така, постулатът „Ако удряш някого, не го удряй в лицето“ е изначално безсмислен. Самият възглед е погрешен и съдържа елемент на фалшиви претенции. Това е един лицемерен подход, което го прави още по-отвратителен, противен и омразен. Вече сме наясно, че самото удряне произтича от импулсивност. На какво основание удряш някого? Да не би да е разрешено от закона или да е твое право, дадено от Бог? Нито едното, нито другото. Е, защо тогава да удряме хората? Ако можеш да се разбереш с някого нормално, можеш да намериш правилен начин да общуваш с него и да се разберете. Ако не можеш да се разбереш с него, може всеки от вас да тръгне по своя път, без да се стига дотам да се действа импулсивно и да се нанасят удари. В рамките на съвестта и разума на човечеството това трябва да е нещо, което хората правят. Щом постъпиш импулсивно, дори и да не удариш човека в лицето, а някъде другаде, това е сериозен проблем. Такъв подход към общуването не е нормален. Това е начин на общуване между врагове, а не нормално човешко взаимодействие. Той ни най-малко не подобава на разума на човешката природа. А думата „упреквам“ в поговорката „ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ добра ли е, или лоша? Съдържа ли думата „упреквам“ значението „разкривам, разобличавам“ по смисъла на Божиите слова? (Не, не го съдържа.) Според Моето разбиране за думата „упреквам“ в човешкия език тя няма такова значение. В същината си тя се отнася за някаква злонамерена форма на разобличение; тя означава да разкриеш проблемите и недостатъците на хората или неща и поведение, за които другите не знаят, или някаква интрига, идеи или възгледи, които не са очевидни. Такова е значението на думата „упреквам“ в поговорката „ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“. Ако двама души се разбират добре и си имат доверие, ако между тях няма прегради и всеки се надява да е от полза и помощ за другия, то тогава би било най-добре да седнат на една маса и всеки да изложи проблемите на другия открито и искрено. Това е правилният начин и не е посочване на недостатъците на другия. Ако откриеш, че някой има проблеми, но виждаш, че все още не може да приеме съветите ти, просто не казвай нищо, за да избегнеш скарване или конфликт. Ако искаш да му помогнеш, можеш да разбереш какво мисли и първо да му кажеш: „Виждам, че имаш някакъв проблем, и се надявам да мога да те посъветвам. Не знам дали ще можеш да го приемеш. Ако си склонен да го приемеш, ще ти кажа. Ако не си, ще си замълча засега и няма да кажа нищо“. Ако той ти отвърне: „Имам ти доверие. Каквото и да имаш да ми казваш, то няма да е непремерено. Ще го приема“, то това означава, че ти дава зелена светлина и можеш да му споделиш всеки един от проблемите му. Не само ще приеме напълно това, което ще му кажеш, но и ще извлече полза от него, а отношенията ви ще останат нормални. Това не са ли искрени отношения? (Такива са.) Това е правилният начин да се общува с другите. Това не значи да упрекваш някого за недостатъците му. Какво означава „да не посочваш недостатъците на другите“, както се казва във въпросната поговорка? Означава да не говориш за слабостите им, да не говориш за тези техни проблеми табу, да не разобличаваш същината на проблемите им и да не я посочваш явно. Това значи да направиш само няколко повърхностни забележки, да говориш общи приказки, да казваш неща, които самият човек вече е склонен да възприеме и да не разкриваш предходни грешки или деликатни проблеми на човека. Каква полза има за другия, ако постъпиш така? Може би ще си спестиш това да го обидиш или да го превърнеш в свой враг, но начинът, по който постъпваш, по никакъв начин не му помага и не му е от полза. Затова фразата „не посочвай недостатъците на другите“ сама по себе си е уклончива и е форма на заблуда, заради която в човешките отношения не може да има искреност. Може да се каже, че този модел на поведение означава, че човекът храни зли намерения. Това не е правилният начин да се общува с другите. Невярващите дори гледат на поговорката „ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ като на нещо, което хората с благороден характер трябва да правят. Този начин на общуване с другите е очевидно заблуждаващ и хората прибягват до него, за да се защитят. Той никак не е подобаващ. Самият факт, че не посочваш недостатъците на другите, показва неискреност, а в посочването на недостатъците на другите може да има задни мисли. При какви обстоятелства обикновено виждате хората да си посочват недостатъците един на друг? Ето един пример. В обществото, ако двама кандидати се съревновават за дадена обществена длъжност, те ще си посочват взаимно недостатъците. Единият ще каже: „Ти си направил нещо лошо и си присвоил еди-колко си пари“, а другият ще каже: „А ти си навредил на еди-колко си души“. Те разобличават такива неща за другия човек. Нима това не е да посочваш нечии недостатъци? (Да, това е.) На политическата сцена тези, които си посочват взаимно недостатъците, са политически опоненти, а когато това се прави от обикновени хора, те са врагове. Казано на народен език, тези двама души не се погаждат. Щом се срещнат, започват да се карат, да си посочват взаимно недостатъците, да се съдят и заклеймяват взаимно и дори да си измислят разни неща и да си отправят изфабрикувани обвинения. Има ли нещо съмнително в делата на другия, те ще го разобличат и ще заклеймят другия за него. Ако хората се упрекват за много неща помежду си, но не и за недостатъците си, това благородно поведение ли е? (Не.) Не е, но хората продължават да гледат на това догматично схващане като на благородно поведение и го хвалят, което е наистина отвратително! Поговорката „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ сама по себе си не може да бъде аргумент за нищо положително. Тя не е като поговорките „На стореното добро трябва да отвръщаш с благодарност“, „Отвръщай на злото с добро“ и „Жената трябва да е добродетелна, мила, нежна и нравствена“, които поне поддържат похвално морално поведение. Сентенцията „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ е един постулат за морално поведение, който подбужда към негативно поведение и няма никакво положително въздействие върху хората. Той не им казва какви са правилните начини или принципи на поведение в живота на този свят — не им предоставя никаква информация за това. Единственото, което прави, е да им каже да не удрят другите в лицето, сякаш няма никакъв проблем да ги удрят навсякъде другаде, но не и в лицето. Удряй ги, колкото си искаш; посини ги целите, осакати ги, ако искаш, остави ги ни живи, ни умрели, стига само да продължават да дишат. А когато между хората възникне конфликт, когато се срещнат политически опоненти или врагове, те могат да си посочват един на друг каквото искат, стига само да не си посочват недостатъците. Що за маниер е това? Преди не одобрявахте ли тази поговорка във висока степен? (Да.) Да речем, че между двама души възникне спор и те започнат да се карат. Единият казва: „Аз знам, че съпругът ти не е баща на детето ти“, а другият отвръща: „Знам какви номера върти семейството ти, за да изкарва пари“. Някои хора коментират скарването им така: „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците. Вижте как раздухват малкото недостатъци и мръсни тайни на другия, като че ли са кой знае какво. Каква дребнавост! И каква липса на почтеност. Ако не друго, поне можеш да засвидетелстваш някакво уважение към хората — как иначе да се държат подобаващо занапред?“. Правилно или грешно е да се правят такива коментари? (Грешно е.) Водят ли те до дори най-незначителния положителен ефект? Има ли и една дума в тях, която поне малко да е в съответствие с истината? (Не.) Какви идеи и възгледи трябва да има човек, за да прави такива коментари? Те идват ли от човек, който има чувство за справедливост и който е разбрал истината? (Не.) Откъде произтичат такива коментари? Дали са направени, защото са изцяло повлияни от идеята на традиционната култура, съдържаща се в поговорката „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“? (Да.) Тези коментари изцяло произтичат от тази идея и този възглед на традиционната култура.

Да се върнем на спора между двамата души, за който говорихме току-що. Ако разгледате този въпрос от гледната точка на вярващия в Бог, как трябва да се отнесете към него според Божиите слова и въз основа на критерия на истината? Нима това не е въпрос, по който хората трябва да разсъждават? (Да, такъв е.) Трябва да разсъждавате по този въпрос. Към какви принципи трябва да се придържат вярващите? Те трябва да гледат на хората и на нещата, да се държат и да действат изцяло според Божиите слова и въз основа на критерия на истината. Ако между братята и сестрите възникне спор, те трябва да бъдат толерантни и търпеливи един с друг и да се отнасят помежду си с любов. Първо трябва да разсъдят и да придобият самоосъзнатост, а след това да разрешат проблема според истината в Божиите слова, така че да признаят собствените си грешки и да са способни да се опълчат на плътта, както и да се отнесат с другите според истините принципи. По този начин те ще преодолеят първопричината за проблема. Трябва да придобиете дълбоко разбиране за този проблем. Поговорката „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ не е стандарт за измерване на човешката природа, а просто една елементарна философия за светските отношения, която никак не може да ограничи поквареното поведение на хората. Тази поговорка е доста безсмислена и вярващите няма нужда да се придържат към едно такова правило. Хората трябва да общуват помежду си според Божиите слова и истините принципи. Именно към тях трябва да се придържат вярващите. Ако хората вярват в Бог, но все още са подвластни на възгледите на традиционната култура и на сатанинските философии и разчитат на идеи на традиционната култура като „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“, за да преценяват хората и да ги ограничават или за да отправят изисквания към себе си, то това е абсурдно и нелепо от тяхна страна и те са неверници. Поговорката „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ е сатанинска философия за общуване с приятелите, която не може да разреши съществените и изначални проблеми на междуличностните връзки. Поради това тази поговорка е едно изключително повърхностно правило, една изключително повърхностна философия за светските отношения. Тя е много далеч от стандартите на истините принципи, а придържането към едно такова повърхностно правило не може да доведе до никакъв успех и е във висока степен безсмислено. Правилна ли е тази формулировка? (Да, правилна е.) Когато между братята и сестрите възникне спор, според какъв принцип трябва да бъде разгледан и разрешен той? Чрез придържане към правилата на традиционната култура или според принципа на истината в Божиите слова? Кажете Ми какво мислите. (Преди всичко трябва да разнищим и да узнаем естеството на техния спор и импулсивните им взаимни обвинения според Божиите слова, като си даваме сметка, че това са изблици на покварен нрав. След това трябва да разговаряме с тях за съответния път за практикуване. Те трябва да се отнасят помежду си с любов, трябва да притежават разум и съвест и всичко, което казват и правят, трябва да бъде конструктивно за другия, а не да го наранява. Ако единият има недостатъци или е допуснал грешки, другият трябва да подходи към това по правилния начин и да помогне, ако може, а не да го напада, съди или заклеймява.) Това е начин да се помогне на хората. И така, какво можем да кажем, за да им помогнем и да разрешим техния спор? (Те спорят в църквата, а това само по себе си е недостойно за светците и в разрез с Божиите изисквания. Можем да разговаряме с тях с думите: „Когато установите, че някой има проблеми, помогнете, ако можете. Ако не можете да помогнете, няма нужда да спорите, защото това ще смути църковния живот, а ако продължавате, въпреки че сте били предупредени няколко пъти, църквата ще се справи с въпроса според управленските си закони“.) Явно всички вие знаете как да подхождате според принципите към хора, които смущават църковния живот, но все още не сте докрай наясно как да подхождате към споровете между хората или кои Божии слова да използвате, за да се справите с тях. Все още не знаете как да прилагате Божиите слова и истините принципи, за да решавате проблеми. Какви проблеми има всяка страна в този въпрос? И двамата ли имат покварен нрав? (Да.) Щом и двамата имат покварен нрав, вгледайте се в това какъв покварен нрав е проявил всеки от тях при възникването на спора и откъде произтича той. Установете покварените нрави, които са се проявили, и след това приложете Божиите слова, за да ги разобличите и разнищите, за да може и двамата да се върнат пред Бог и да придобият самоосъзнатост според Божиите слова. И така, кои са основните неща, за които трябва да разговаряте с тях? Може да кажеш например нещо такова: „Ако вие двамата признавате, че сте Божии следовници, тогава недейте да спорите, защото проблемите не се решават със спорове. Не се отнасяйте към хората, които вярват в Бог и Го следват, по този начин, и не се отнасяйте с братята и сестрите така, както невярващите се отнасят с хората. Това не е в съгласие с Божиите намерения. Как изисква Бог да се отнасяме с другите? Божиите слова са пределно ясни: прощавайте си, бъдете толерантни и търпеливи и се обичайте. Ако виждаш, че другият човек има сериозни проблеми и не си доволен от това, което е направил, трябва да разговаряш с него за това по разумен и целесъобразен начин и с нагласата да му простиш, и да бъдеш толерантен и търпелив към него. В добрия случай човекът ще може да го вземе и приеме от Бог. Ако не може да го приеме от Бог, ти пак ще си изпълнил задължението си и няма нужда да го нападаш стремително. Когато между братята и сестрите възникне спор и те си посочват взаимно недостатъците, това е поведение, недостойно за светците, което не е в съгласие с Божиите намерения. Това не е начинът, по който следва да се държат вярващите. А що се отнася до обвинения човек, дори и да мислиш, че си постъпил разумно и не би трябвало другият да те критикува, пак следва да се откажеш от личните си предразсъдъци и да приемеш проблема и обвиненията на другата страна спокойно и открито. Никога не бива да отвръщаш нападателно. Ако и двамата сте изпаднали в яростно състояние и не можете да се контролирате, най-напред трябва да се отдръпнете от създалата се ситуация. Успокойте се и не продължавайте да задълбавате в проблема, за да не попаднете в клопката на Сатана и да се поддадете на изкушението му. Можете да се помолите в усамотение, като застанете пред Бог, за да потърсите Неговата помощ, и се постараете да използвате словата Му, за да разрешите проблемите си. След като и двамата се успокоите и вече сте способни да се отнасяте един с друг спокойно и разумно, без да действате или говорите импулсивно, може да се съберете и да разговаряте по спорните въпроси, докато не постигнете съгласие и докато не се обедините в Божиите слова и не намерите решение на проблема“. Подходящо е да се каже това, нали? (Да.) Истината е, че когато двама души се скарат, и двамата проявяват покварения си нрав и импулсивността си. Всичко това е сатанинско поведение. Няма прав и крив и поведението на нито един от двамата не е в съответствие с истината. Ако можеше да възприемеш проблема и да подходиш към него според Божиите слова и истината, никога нямаше да се скараш с другия. Достатъчно е едната страна да възприеме хората и нещата и да се държи и да постъпи според Божиите слова, за да бъде избегнат спорът. Ето защо, ако двама души си посочват недостатъците и се удрят в лицето, и двамата са импулсивни мъжаги. В тях няма нищо добро. Никой от тях не е прав и никой не е крив. Въз основа на какво преценяваме дали нещо е правилно, или грешно? Зависи от гледната точка и позицията ти по този въпрос, от мотивите ти, от това дали се основаваш на Божиите слова и дали постъпките ти са в съответствие с истината. Очевидно мотивите за спора ви са да подчините другия човек и да надделеете над него. Разобличавате се и се наранявате с гадни думи. Няма значение дали това, което разобличавате, е правилно, нито дали темата на спора ви е правилна, или не, защото не подхождате към въпроса според Божиите слова и според критерия на истината, а вместо това проявявате импулсивност. Методът и принципите на действията ви се основават изцяло на импулсивност и на принудата, която ви оказва поквареният сатанински нрав. Поради това няма значение кой е прав, кой има предимство и кой е в неизгодно положение — и двамата сте криви и носите отговорност. Вие не подхождате към проблема въз основа на Божиите слова. И двамата трябва да се успокоите и внимателно да разсъдите върху собствените си проблеми. Едва след като и двамата се смирите пред Бог и погледнете на проблема хладнокръвно, можете да седнете и да разговаряте за него спокойно и сдържано. Стига само възгледите на двама души за хората и нещата, както и тяхното поведение и постъпки, да се основават на Божиите слова и на истините принципи, то всъщност между тях няма истински различия и няма проблем, колкото и различни да са идеите и гледните им точки по даден въпрос. Стига да подходят към различията си според принципите на Божиите слова и истината, със сигурност ще успеят да се разберат и да разрешат противоречията си. Така ли подхождате към проблемите? (Не.) Вие просто не знаете как да използвате истината, за да разрешавате проблеми. Знаете само да прибягвате до административни санкции. И така, каква е най-важната поука за цялостния подход към проблема? Не става въпрос за това да изисквате от хората да се справят с различията помежду си, а за това да разрешават тези различия по правилен начин и да постигат единство. На каква основа се преодоляват различия? (Въз основа на Божиите слова.) Точно така. Търсете основата в Божиите слова. Излишно е да се анализира кой е прав и кой е крив, кой е по-висш и кой — по-низш или кой има право и кой — не. По-скоро трябва да се разреши проблемът с идеите и възгледите на хората, което означава справяне с погрешните им идеи и възгледи, както и с погрешните им подходи към разрешаването на даден проблем. Проблемите могат да се разрешат истински и хората могат да живеят в истинска хармония и единство само чрез търсене на основа в Божиите слова и чрез разбиране на истините принципи. Иначе, ако прилагате постулати от традиционната култура и методи като „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“, за да се справяте с нещата, проблемите никога няма да бъдат разрешени, или поне различията между идеите и възгледите на хората няма да бъдат преодолени. Затова всеки трябва да се научи да търси основа в Божиите слова. Всяко едно Божие слово е истина и в Божиите слова няма никакво противоречие. Те са единственият критерий за преценка на всички хора, въпроси и неща. Ако всички се основават на Божието слово и възгледите им за нещата постигнат единство в Божиите слова, тогава няма ли да бъде лесно за хората да постигнат разбирателство? Ако всеки може да приеме истината, ще продължава ли да има междуособици сред хората? Ще продължават ли да възникват спорове? Все още ли ще има нужда да се използват идеи, възгледи и постулати като „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“, за да се ограничават хората? Няма да има нужда, защото Божиите слова могат да разрешат всеки проблем. Каквито и несъгласия и колкото и различни гледни точки да има между хората, всички те трябва да бъдат представени пред Бог и прозрени и анализирани съгласно словата Му. След това ще може да се определи дали те съответстват на истината. Когато хората са разбрали истината, те виждат, че повечето от идеите и възгледите на поквареното човечество идват от традиционната култура, от светилата и великите личности, които хората почитат. В основата си обаче те идват от сатанински философии. Поради това тези погрешни идеи и възгледи всъщност са лесни за преодоляване. Защо казвам, че са лесни за преодоляване? Защото, ако съпоставиш тези човешки идеи и възгледи с Божиите слова, ще установиш, че всички те са изопачени, нелогични и необосновани. Ако хората са в състояние да приемат истината, за тях е лесно да загърбят тези неща и вследствие на това всички проблеми могат да бъдат разрешени. Какво се постига, след като се разрешат проблемите? Всеки може да загърби своите собствени мнения и лични, субективни идеи и възгледи. За колкото и благородни и правилни да ги смяташ, от колкото и дълго те да битуват сред хората, ти трябва да ги отречеш и да се откажеш от тях, след като не съответстват на истината. След като всички хора приемат Божиите слова за своя отправна точка и се отрекат от всичко, което идва от хората, идеите и възгледите им няма ли в крайна сметка да се уеднаквят? (Да.) Когато всички идеи и възгледи, които определят човешките схващания за хората, и нещата и човешкото поведение и постъпки се уеднаквят, какви различия ще възникват между хората? Най-много да съществуват някои различия в хранителните и житейските им навици. Що се отнася обаче до въпроси, пряко свързани с покварения нрав на хората, пътя, по който са поели, и същината на човечеството, хората ще се слеят в едно, ако всички те приемат Божиите слова за своя отправна точка и истината за свой критерий. Няма значение дали си източен, или западен човек, дали си стар, или млад, дали си мъж, или жена и дали си интелектуалец, работник или фермер — щом можеш да общуваш с другите според истината в Божиите слова, ще има ли още препирни и конфликти между хората? Няма да има. И така, могат ли такива инфантилни изисквания като „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ все още да бъдат посочвани като решение на неразбирателствата между хората? Могат ли те да запазят статута си на максими, към които хората се придържат в общуването помежду си? Тези повърхностни правила нямат стойност за човечеството и не могат да влияят на човешките възгледи за хората и нещата, както и на поведението и постъпките им в ежедневния живот. Замислете се — не е ли така? (Да, така е.) Те трябва да бъдат отречени веднъж завинаги, понеже са твърде далеч от истината и нямат никакво влияние върху човешките възгледи за хората и нещата и върху човешкото поведение и постъпки.

Предвид това, за което разговаряхме досега, не може ли да се каже със сигурност, че Божиите слова и истината са тези критерии, според които трябва да бъдат преценявани всички хора, събития и неща, и че традиционната култура и етическите писания на човечеството са неубедителни и не заслужават да бъдат споменавани в лицето на Божиите слова и истината? (Да.) А от каква гледна точка трябва хората сега да възприемат онова почитано от тях „благородно“ морално изискване „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“? Следва ли хората да продължават да почитат тези думи и да се съобразяват с тях? (Не.) Как тогава да се откажете от тях? За начало спрете да проявявате прибързаност и импулсивност, когато нещо ви се случи. Отнасяйте се с всички и всичко правилно, успокойте се, застанете пред Бог, потърсете истините принципи в словата Му и намерете път за практикуване, за да можете да се отнасяте към хората и събитията точно въз основа на Божиите слова, вместо да бъдете оковани и възпирани от поговорката за морално поведение, която гласи: „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“. Животът ти няма ли да е по-лесен и по-радостен по този начин? Ако хората не приемат истината, няма как да се освободят от възпирането на покварения си нрав и им е трудно да общуват с другите в общността, в която живеят. Може някой, когото ти не тормозиш, да иска да тормози теб. Искаш да се разбираш добре с някого, но той все ти създава проблеми. Пазиш се от някои хора и ги избягваш, но те въпреки това те преследват и ти се натрапват. Ако не разбираш истината и не приемаш Божиите слова за основа, не можеш да направиш нищо друго, освен да продължиш да се бориш с тях докрай. Ако попаднеш на страшен душевадец, ще ти се струва, че нямаш друг избор, освен да се придържаш към поговорката „Никога не е късно за достойния мъж да си отмъсти“. Ще дебнеш точния момент да му отмъстиш, като прилагаш хитри методи, за да го съсипеш. Така не само ще намериш отдушник за страданието си, но и ще спечелиш аплодисментите на всички заради чувството си за справедливост и ще ги накараш да мислят, че ти си достойният мъж, а той е злодеят. Какво мислите за този подход? Това ли е правилният начин да се държиш в света? (Не.) Сега разбирате. И така, кой е добрият — достойният мъж или злодеят? (Нито единият от тях.) На тези достойни мъже, които невярващите почитат, им липсва един епитет: „фалшиви“. Те са „фалшиви достойни мъже“. И така, каквото и да правите, не бъдете достойни мъже, защото всички достойни мъже се преструват на такива. И така, как трябва да се държи човек, за да върви по правия път? Приемливо ли е да се държиш като „истински достоен мъж“, който „ако удря някого, не го удря в лицето; ако ще упреква някого, не му посочва недостатъците“? (Не.) Всички тези достойни мъже и известни хора са неискрени и измамни, те са фалшиви достойни мъже. Да вървят по дяволите! Е, какво тогава трябва да прави човек, за да се държи добре? Да се стреми към истината, да гледа на хората и на нещата и да се държи и да действа изцяло според Божиите слова и според критерия на истината. Само чрез такова поведение се става истински човек. Това ли е правилният начин, или не? (Да.) Какво трябва да направиш, ако някой постоянно ти посочва недостатъците? Можеш да кажеш: „Ако ти ме упрекваш, и аз ще те упреквам!“. Добре ли е да се нападате така? Това ли е начинът хората да се държат, да действат и да се отнасят един с друг? (Не.) Възможно е на теория хората да знаят, че не бива да правят това, но мнозина въпреки това не могат да се справят с такива изкушения и уловки. Възможно е да не си чувал някого да посочва недостатъците ти или да те нарочва, или да те съди зад гърба ти, но когато чуеш такива неща, няма да можеш да го понесеш. Сърцето ти ще започне да препуска и избухливостта ти ще се прояви. Ще кажеш: „Как смееш да ме упрекваш? Ако ти си груб с мен, и аз ще постъпя зле с теб! Ако ти ми посочваш недостатъците, не мисли, че аз ще пропусна да ти посоча твоите слаби места!“. Други казват: „Има една поговорка, която гласи: „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“, така че няма да ти посочвам недостатъците, но ще намеря друг начин да те сложа на място и да ти смачкам фасона. Да видим кой е по-голям мъж!“. Добри ли са тези методи? (Не.) Почти всеки човек първоначално би се ядосал, ако научи, че някой го е упреквал, съдил или е злословил за него зад гърба му. Ще пламне от гняв, няма да може нито да яде, нито да спи, а ако случайно заспи, ще псува дори насън! Невъздържаността му не знае граници! Това е просто една дреболия, но той не може да я преглътне. Това са лошите последици от покварените нрави на хората и въздействието, което импулсивността оказва върху тях. Когато поквареният нрав обсеби нечий живот, в какво се изразява той най-вече? В това, че когато на човека му се случи нещо, което той възприема като неприятно, това нещо първо влияе на чувствата му, а после води до проява на невъздържаност, вследствие на което човекът заживява в своята невъздържаност и разглежда въпроса през призмата на покварения си нрав. В сърцето му се надигат философските възгледи на Сатана и той започва да търси начини и средства да си отмъсти, като по този начин разкрива покварения си нрав. Идеите и възгледите на човека за справяне с такива проблеми, средствата и начините, които му хрумват, и дори чувствата и невъздържаността му — всичко това произтича от покварения му нрав. И така, какви покварени нрави се проявяват в този случай? Преди всичко, разбира се, злонамереност, последвана от надменност, измамност, нечестивост, непреклонност, неприязън и омраза към истината. Надменността вероятно оказва най-малко въздействие от тези покварени нрави. Какви тогава са покварените нрави, които най-вече завладяват човешките чувства и мисли и определят как човекът в крайна сметка ще се справи с проблема? Това са злонамереността, непреклонността и неприязънта и омразата към истината. Тези покварени нрави държат човека в смъртоносна хватка и той очевидно живее оплетен в мрежите на Сатана. Как възникват мрежите на Сатана? Нима не се пораждат от покварените нрави? Покварените ти нрави са ти оплели всякакви сатанински мрежи. Например, когато чуеш, че някой те съди, проклина или посочва недостатъците ти зад гърба ти, ти оставяш сатанинските философии и покварените нрави да бъдат живота ти и да вземат надмощие в мислите, възгледите и чувствата ти, което поражда поредица от действия. Тези покварени действия са резултат най-вече от това, че нравът и природата ти са сатанински. В каквато и ситуация да се намираш, щом си обвързан, контролиран и направляван от покварения сатанински нрав, всичко, което изживяваш, разкриваш и проявяваш, и всичките ти чувства, мисли, възгледи, както и средствата и начините, които прилагаш в действията си, са сатанински. Всички тези неща нарушават истината и са враждебни към нея и Божиите слова. Колкото по-далеч си от Божиите слова и истината, толкова по-подвластен и оплетен си от мрежите на Сатана. Ако обаче успееш да се освободиш от оковите и контрола на покварения си нрав и ако му се опълчиш, застанеш пред Бог и постъпваш и решаваш проблемите според методите и принципите, на които те учат Божиите слова, постепенно ще се освободиш от мрежите на Сатана. След като се освободиш, вече няма да изживяваш добре познатото старо подобие на подвластен на Сатана човек, контролиран от покварения си нрав, а подобие на нов човек, който приема Божиите слова за свой живот. Целият ти начин на живот се променя. Но ако се оставиш на чувствата, мислите, възгледите и практиките, породени от сатанинския нрав, ще продължаваш да прибягваш до добре познатите сатанински философии и различни техники като „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“, „Никога не е късно за достойния мъж да си отмъсти“, „По-добре да си истински злодей, отколкото фалшив джентълмен“ и „Този, който не търси отмъщение, не е мъж“. Те ще живеят в сърцето ти и ще диктуват действията ти. Ако приемеш тези сатанински философии за основа на своите действия, характерът на постъпките ти ще се промени, ще вършиш зло и ще се противиш на Бог. Ако приемеш тези негативни мисли и възгледи за основа на своите действия, очевидно си се отклонил много от Божието учение и Божиите слова, попаднал си в мрежите на Сатана и не можеш да се измъкнеш. Вие прекарвате практически цялото си ежедневие сред сатанински нрави. Живеете в мрежите на Сатана. Мъките на хората се коренят в това, че те са под контрола на сатанинския си нрав до такава степен, че не могат да се измъкнат. Живеят в грях и каквото и да правят, страдат. Дори когато си победил своя опонент, се чувстваш изтерзан, защото не знаеш кой ще бъде следващият враг, срещу когото ще се изправиш, нито дали ще успееш да го победиш по същия начин. Ти си уплашен и измъчен. А какво да кажем за победения? Той, разбира се, е също толкова измъчен. Чувства, че няма достойнство и почтеност в живота си, защото е бил тормозен. Тормозът е труден за приемане, затова той винаги дебне подходящия момент да нанесе удар и търси възможност да си отмъсти, да накаже опонента си — око за око, зъб за зъб. Такова мислене също е тормоз. Накратко казано, и този, който отмъщава, и този, на когото отмъщават, живеят в мрежите на Сатана, постоянно вършат зло, постоянно търсят начини да се измъкнат от опасната ситуация, в която се намират, и копнеят за мир, щастие и сигурност. От една страна, хората са под контрола на покварения нрав и живеят в мрежите на Сатана, като възприемат различните методи, мисли и възгледи, които той им предоставя, за да разрешават възникващите около тях проблеми. От друга страна, хората не спират да се надяват да получат мир и щастие от Бог. Тъй като обаче винаги са под контрола на сатанинския покварен нрав, оплетени са в мрежите му и не са способни съзнателно да му се опълчат и да се отърват от него, а и защото са се отдалечили от Божието слово и истините принципи, те все не могат да постигнат комфорта, радостта, мира и щастието, които идват от Бог. И в крайна сметка в какво състояние живеят хората? Нямат сили да се стремят към истината, макар и да искат, и не могат да отговорят на Божиите изисквания, макар и да желаят да изпълняват дълга си подобаващо. Не могат да мръднат и на милиметър. Това е мъчителна агония. Хората живеят в покварения нрав на Сатана въпреки себе си. Приличат повече на демони, отколкото на хора, често живеят в мрачни ъгли и търсят срамни и злонамерени методи, чрез които да се справят с множеството трудности, които ги спохождат. Истината е, че дълбоко в душите си искат да са добри и се стремят към светлината. Надяват се да живеят като човешки същества — достойно. Надяват се също така да имат възможността да се стремят към истината и да разчитат на Божието слово в живота си, да превърнат Божието слово в свой живот и реалност, но все не успяват да приложат истината на практика и въпреки че разбират множество доктрини, не могат да разрешат проблемите си. Хората се лутат в тази дилема и хем не могат да продължат напред, хем не искат да се върнат назад. Заседнали са. А чувството да си заседнал е мъчително, изключително мъчително. Хората имат воля да се стремят към светлината и не искат да изоставят Божието слово и правия път. Те обаче не приемат истината, не могат да приложат Божиите слова на практика и все са неспособни да се освободят от оковите и контрола на покварения си сатанински нрав. В крайна сметка им остава единствено да живеят в агония без истинско щастие. Нима не е така? (Така е.) Във всеки случай, ако хората искат да практикуват истината и да я придобият, трябва да преживяват Божиите слова постепенно, като започнат с малките неща, и да премахнат влиянието на тези поговорки за морално поведение върху своите идеи и възгледи и върху стремежа си към истината. Това е от съществено значение. Тези проблеми трябва да бъдат решени.