Що се отнася до проблема за представите, миналия път разговаряхме по три въпроса: първият беше свързан с представите за вярата в Бог, вторият — с представите за въплъщението, а третият — с представите за Божието дело. Приключихме обсъждането на първите два въпроса и говорихме за някои доста основни понятия по отношение на третия въпрос. Що се отнася до представите, свързани с този въпрос, или до съдържанието, свързано с тези представи, след това размишлявахте ли внимателно какво друго съдържание е свързано с тези представи и се отнася до тази истина? Нито една истина не е толкова проста, колкото буквалното ѝ значение. Всички истини имат свой собствен реален смисъл, който се съдържа в тях, и всички те се отнасят до навлизането в живота на хората, както и до всички аспекти на тяхното ежедневие и вярата в Бог. И така, от ежедневието си проумяхте ли някакво съдържание, свързано с този аспект на истината? Когато слушате общения за този аспект на истината, вие можете да разберете само част от него, в буквален смисъл, и да имате известна проницателност по отношение на очевидни представи. След това, чрез по-нататъшно размишление, молитва и търсене, както и чрез общение с вашите братя и сестри въз основа на вашите преживявания, би трябвало да сте способни да придобиете малко по-дълбоко и по-практическо разбиране. Разглеждайки тези три истини в буквалния смисъл, коя от тях засяга в най-голяма степен покварения нрав на хората, тяхното разбиране на Божия нрав и практическото им навлизане? Коя истина е най-задълбочена и проникновена? (Третата истина.) Третата истина е малко по-задълбочена. Първата касаеше представите за вярата в Бог, а тези представи са доста очевидни и повърхностни неща. Втората касаеше представите за въплъщението, които включват някакво съдържание, което хората могат да видят и да разберат, и с което могат да се сблъскат и над което могат да размишляват в живота. Третата касаеше представите за Божието дело, които се отнасят до покварения нрав на хората — тази последна истина е малко по-дълбока. И така, какво точно представляват представите за Божието дело? Какви представи имат хората за Божието дело? Как трябва да разбират и да се отнасят към тези представи и как трябва да ги преодоляват? Това е съдържанието на днешното общение.

Когато представите на хората за Божието дело прераснат от прилагането на разсъждения и преценки до поставянето на изисквания към Бог, до изразяването на екстравагантни желания към Бог, до влизане в конфликт с Него и до някои оценки или осъждания на Неговото дело, тогава тези представи вече не са просто гледна точка или убеждение, а са свързани и с покварения нрав на хората. Щом станат свързани с покварения нрав, това е достатъчно, за да накара хората да се противопоставят на Бог, да Го съдят и дори да Го предадат. Следователно не е голям проблем, ако представите на хората за Бог не стигат по-далеч от фантазиите и догадките. Но ако те прераснат в гледна точка и отношение към Божието дело, ако се превърнат в неразумни изисквания към Бог или в осъждане и заклеймяване на Бог, или се изпълнят с амбиции, желания или намерения, тогава това вече не са обикновени представи. Защо казвам, че вече не са обикновени представи? Защото тези представи и мисли са свързани с навлизането ти в живота, с разбирането ти за Божието дело, с това дали можеш да приемеш и да се покориш на Божието върховенство, дали можеш да признаеш Бог за свой Върховен владетел и за Създателя, а всичко това има пряко въздействие върху твоята позиция и отношение към Бог. Погледнато по този начин, сериозен ли е проблемът, ако хората имат такива представи? (Да.) За да разнищим тези представи, ако го направим от теоретична гледна точка, те може да изглеждат малко абстрактно или някак доста далеч от вашето ежедневие. Затова нека поговорим още малко за различните видове житейски ситуации на хората, които можем да видим в ежедневието или сред човечеството, или за тяхната съдба, или за различните им възгледи и нагласи към живота и към Божието върховенство, и към устроеното от Него, така че да разнищим представите на хората и да им позволим да видят как Бог управлява и устройва човечеството, и какви са действителните обстоятелства на Божието дело. Това е тема, по която не е толкова лесно да се разговаря. Ако общението е твърде теоретично, хората ще сметнат, че е кухо, но ако се занимава твърде много с незначителни въпроси или ако е твърде близко до реалния живот на хората, те ще го сметнат за много повърхностно и ще възникнат проблеми от този род. Което и от двете да изберем, нека все пак разговаряме по този въпрос по начин, който е съвсем прост и лесен за разбиране, а именно чрез разказване на история. Чрез сюжета и героите на историята, както и чрез житейската философия, отразена в самата история, и чрез явленията, които хората виждат, те могат да разберат някои от начините и методите, по които Бог върши делото Си, както и погрешните възгледи, които имат в реалния живот по отношение на Божието дело, Божието върховенство и устроеното от Него във всичко, или някои неправилни неща, в които хората се вкопчват — за хората е някак по-лесно да разбират, когато се разговаря по този начин.

Ето я и историята. Имаше някога едно момиченце, което се роди в не особено богато семейство. Още от съвсем малко то имаше едно желание: не искаше да бъде богато или заможно в живота, а искаше единствено да има на кого да разчита. Беше ли това желание твърде екстравагантно? Искаше ли твърде много? (Не.) Но за съжаление баща му почина, преди то да навърши пълнолетие, така че на практика нямаше на кого да разчита в живота. Беше изгубило основният човек, на когото можеше да разчита в този живот, единственият човек, на когото в младото си съзнание считаше, че може да разчита. Не беше ли обзето младото му съзнание от голяма мъка? Да се случи такова нещо, трябва да му е причинило голяма мъка. Носеше ли то травма в сърцето си? Определено носеше травма. Как се появи тази травма? Причината беше, че в младото си съзнание момичето все още не беше готово и казваше: „Мога да бъда независима, мога да се грижа за себе си, не е нужно повече да разчитам на родителите си“. Както се казва, тепърва му предстоеше да разпери криле. В наивните си мисли още не се беше замисляло какво да прави с бъдещето си и как ще оцелее без родителите си. Именно в тази ситуация, преди да беше осъзнало тези неща, баща му почина, което означаваше, че средствата му за препитание вече ги нямаше и че времената щяха да станат още по-трудни от сегашните. Можете да си представите какви трябва да са били дните му след това. То водеше труден живот с майка си и с малкия си брат, като едва свързваше двата края. Колкото и да се терзаеше обаче, животът трябваше да продължи, затова то просто се препъваше напред заедно с майка си и брат си. Няколко години по-късно момичето беше пораснало и можеше самостоятелно да изкарва пари, за да осигурява прехраната на майка си и брат си, но те все още в никакъв случай не живееха охолно. През цялото това време най-съкровеното му желание не се беше променило. То имаше нужда от някого, на когото да разчита, но от какъв тип човек? Какъв точно беше този, на когото искаше да разчита? Опишете Ми го. Какво означава „някой, на когото да разчита“ в най-простия смисъл? Означава някой, който би могъл да ѝ даде средства за живот, както и храна и дрехи, без да ѝ се налага да ходи и едва-едва да изкарва прехраната си сама, нито да страда по някакъв начин. Някой, на когото най-малкото би могла да се опре, когато нещата се объркат, някой, който винаги да я подкрепя, както се казва — на такъв човек се надяваше да разчита. Дори да не може да ѝ помогне или да я подкрепи финансово в живота, то поне винаги, когато нещо се обърка или когато почувства мъка, щеше да има рамо, на което да се облегне, някой, който да ѝ помогне да премине през трудните моменти и да се справи с бурята — това беше желанието ѝ. Беше ли прекалено много да иска това? Беше ли нереалистично това желание? Не беше нещо прекалено и не беше нереалистично желание. Нима много хора не си пожелават нещо толкова просто като това? Много малко хора могат да кажат, че са се родили, без да разчитат на никого освен на себе си. Повечето хора, които живеят на този свят и в една общност, се надяват да имат приятел или някого, на когото да разчитат, и това момиче не правеше изключение.

Докато се обърнеш, младата жена достигна брачна възраст, но все още искаше да намери някого, на когото да може да разчита, някой надежден човек. Този човек не трябваше да е особено богат или да ѝ осигури разкош, нито да е отличен събеседник. Трябваше просто да е до нея, за да я подкрепя, когато е в беда, когато я сполети трудност или болест, дори само да ѝ каже няколко утешителни думи и нищо повече. Дали това желание можеше да се сбъдне лесно? Това не е сигурно. Никой не знае дали желанията на хората са това, което Бог е планирал да им даде или да осъществи в тях, или дали в крайна сметка желанията им вече не са предначертани в съдбата им. Следователно никой не знаеше дали желанието на тази млада жена може да се сбъдне, а и тя самата не знаеше това. Тя обаче продължаваше да се държи за това желание, докато преминаваше към следващия етап от живота. В този момент се чувстваше много притеснена и неспокойна, но така или иначе, денят все пак беше настъпил. Тя не знаеше дали човекът, за когото планираше да се омъжи, наистина е някой, на когото може да разчита до края на живота си, но все пак искрено се надяваше в сърцето си: „Този човек би трябвало да е човек, на когото мога да разчитам. Последните двадесетина години от живота ми бяха достатъчно трудни. Ако накрая се свържа с човек, на когото не може да се разчита, остатъкът от живота ми ще бъде още по-труден. На кого другиго бих могла да разчитам?“. Чувстваше се огорчена, но нямаше какво да направи, затова просто продължи да се надява. За да оцелеят, когато хората не знаят защо са тук в този живот и как трябва да преминат през него, те се втурват напред с този вид желание и неизвестна надежда. Когато този момент настъпи, тя не знаеше какво ще бъде бъдещето ѝ. Бъдещето беше неизвестно. Младата жена продължи напред. Много факти обаче често противоречат на желанията на хората. Засега няма да коментираме защо Бог подрежда съдбата на хората по този начин — дали това е Божият промисъл, или причината е, че покварата и невежеството на хората са довели дотам, че исканията и изискванията им са диаметрално противоположни на съдбата, която Бог е подредил за тях, така че желанията им често не могат да се сбъднат и нещата често не се развиват така, както те са се надявали — нека засега не обсъждаме всичко това. Първо, да продължим със самата история.

След като младата жена се омъжи, тя навлезе в следващия етап от живота, като упорито се придържаше към желанието си. Какво я очакваше на този етап от живота? Тя не знаеше, но не можеше да го избегне само защото се страхуваше от неизвестното. Трябваше да се стегне и да продължи напред, и все пак трябваше да преживее всеки ден. В този важен повратен момент от живота ѝ най-накрая се появи съдбата, която Бог беше подредил за нея — и тя беше противоположна на това, за което тя копнееше. Уютният семеен живот, за който копнееше, с обикновено легло, малко бюро, обикновена, чиста стая, съпруг и деца — този прост живот, който искаше, никога не можа да се осъществи. След като се омъжи, съпругът ѝ цяла година отсъстваше от дома по работа, така че трябваше да живеят разделени. Какви перспективи предлага такъв живот за една жена? Да бъде тормозена и подложена на дискриминация. Да се сблъска с такава жизнена среда беше още един удар по живота и съдбата ѝ. Това беше нещо, което никога не си беше представяла, а също и нещо, което никога не беше искала да види или с което да се сблъска. Но сега фактите напълно се разминаваха с нейните желания и фантазии. Това, което не искаше да види или да преживее, всъщност ѝ се беше случило. Съпругът ѝ отсъстваше от дома по работа през цялата година. Тя трябваше да бъде независима както в живота, така и във финансово отношение. Трябваше да ходи и да печели пари, за да плаща сама сметките. Нямаше никой, който да ѝ помага в живота, и трябваше да разчита на себе си за всичко. В такава жизнена среда тази жена имаше ли в крайна сметка човек, на когото можеше да разчита, или изобщо нямаше такъв човек? (Изобщо е нямала такъв човек.) Дали след като се омъжи, желанието ѝ се сбъдна, или се разби на пух и прах? (Разбило се е на пух и прах.) Очевидно във втория важен етап от живота ѝ надеждата ѝ отново се разби на пух и прах и тя нямаше на кого да разчита. Човекът, на когото мислеше, че може да разчита в живота, не беше до нея и изобщо не можеше да разчита на него. На човека, когото смяташе за свой източник на сила, за своя опора и за човек, на когото може да разчита, изобщо не можеше да се разчита. Трябваше да прави всичко сама, да се справя с всичко и да посреща всичко сама. През най-трудните моменти тя можеше само да се скрие в леглото и да плаче под завивките, без да има с кого да сподели неприятностите си. Заради достойнството си, амбициозността си и от самоуважение тя често показваше страховита външност и се представяше за силна жена, но дълбоко в себе си всъщност беше много крехка. Тя се нуждаеше от подкрепа и копнееше за някого, на когото да разчита, но това желание все още не се беше сбъднало.

Няколко години по-късно тя се местеше от място на място с няколкото си малки деца, наемаше къщи и живееше живот без постоянно местопребиваване. По този начин едно от най-основните ѝ изисквания за живота постепенно се рушеше, малко по малко, с течение на годините. Всичко, което беше искала, бе да има малка стая с легло, малка маса за писане и печка за готвене, а семейството ѝ да може да се храни около масата, да отглежда няколко кокошки и да води прост живот. Не очакваше да бъде богата или заможна. Стига животът да е прост, спокоен и семейството да е заедно, това ѝ беше достатъчно. Сега обаче всичко, което можеше да прави, бе да живее на принципа „ден за ден“ с деца на ръце. Не само, че нямаше на кого да разчита, но още по-лошо, тя трябваше да се превърне в човека, на когото разчитат собствените ѝ деца. Освен това тя си мислеше, че след като животът в този смъртен свят е толкова болезнен, може би ще намери начин да преодолее тази болка, като например стане будистка монахиня или намери място, където да култивира духовните си добродетели, далеч от човешкото общество и далеч от това страдание, без да разчита на никого и без никой да разчита на нея, защото да живееш по този начин беше твърде уморително и болезнено. Но кое беше единственото нещо, което я крепеше и я караше да продължава напред? (Децата ѝ.) Точно така. Ако нямаше деца, може би всеки ден, в който живееше, щеше да е още по-болезнен, но щом се сдоби с деца, тя пое отговорности и се превърна в човека, на когото те разчитаха. Когато децата ѝ казваха „мамо“, чувстваше, че бремето върху раменете ѝ е твърде тежко, че не може просто така да загърби отговорностите си и че не може да разчита на другите, но че тя можеше да бъде тази, на която другите да разчитат — това, мислеше си тя, можеше да се разглежда и като източник на радост от живота, като отношение към живота и като мотивация да живееш. По този начин тя издържа още около десет години в името на децата си. Дали дните ѝ се струваха дълги? (Да, така е било.) Защо ѝ се струваха дълги? (Защото е живяла тежък живот, затова дните са ѝ се стрували дълги.) Знаете от опит, че тези думи звучат като думите на човек, който е изпитал това. Дните бяха тежки и мъчителни, затова изглеждаха изключително дълги. Всичко, което тя преживя, беше като някакво мъчение дълбоко в сърцето ѝ, затова тя трябваше да живее, броейки дните, а не беше лесно да се премине през такъв вид живот. Дори след като децата пораснаха, желанието ѝ пак не се промени. Тя все още имаше това желание дълбоко в сърцето си: „Децата са по-големи и вече не е толкова трудно да се грижа за тях. Ако съпругът ми можеше да бъде с нас и семейството да се събере отново, тогава животът ни щеше да бъде още по-добър“. Чудесната ѝ фантазия се върна и, точно както казват невярващите, това отново подхрани надеждите ѝ. Когато не можеше да заспи през нощта, тя си мислеше такива неща, като: „Сега, когато децата са пораснали, ако успеят да влязат в колеж, евентуално да си намерят добра работа и да печелят пари, тогава животът ще бъде по-лесен, а положението с храната, дрехите и жилището ще е по-добро, отколкото е сега. А ако съпругът ми се върне, животът ще бъде още по-добър и ще има на кого да разчитам! Двамата души, на които разчитах преди, ме предадоха, но сега имам повече хора, на които да разчитам. Небето беше доста добро към мен! Изглежда, че предстоят по-добри дни“. Тя вярваше, че предстоят по-добри дни. Това добро или лошо нещо е? Никой не знае. Никой не знае каква е съдбата на човека в живота или какво му предстои. Всички хора се препъват в живота по този начин, вкопчени в красивите си желания.

Минаха десет години, съпругът ѝ беше преместен на друга работа и семейството най-накрая се събра отново, което беше нещо добро. И така, можеше ли накрая съпругът ѝ да се превърне в човек, на когото тя да може да разчита? Можеше ли той да споделя с нея част от болката в живота ѝ? Тъй като никога не бяха живели заедно, нито бяха общували на дълбоко ниво, тя изобщо не познаваше добре съпруга си. През следващите дни тя и съпругът ѝ започнаха да се учат да живеят заедно и придобиха по-дълбоко разбиране един за друг. Въпреки това желанието ѝ не се промени. Тя се надяваше, че този мъж може да стане човекът, на когото да разчита, човекът, който да я утешава и да облекчава болката ѝ, независимо от всичко. Въпреки това обаче нещата не се развиха така, както ги беше замислила. Този съпруг, с когото никога не беше общувала на дълбоко ниво, този мъж, когото изобщо не разбираше, просто не можеше да се превърне в човека, на когото тя да разчита. Причината беше, че способностите за оцеляване на двамата, техните човешки качества, възгледите им за живота, ценностите и отношението им към децата, семейството и роднините им бяха напълно различни. Двамата постоянно се караха и непрекъснато се препираха за маловажни неща. Дълбоко в себе си тази жена се надяваше, че би могла да продължи да търпи, за да може евентуално съпругът ѝ да разбере нейната доброта, нейното търпение и нейните несгоди, а след това да бъде емоционално трогнат от нея и да възстанови връзката си с нея, но желанието ѝ все така не се сбъдваше. Според нея, дълбоко в сърцето ѝ, съпругът ѝ беше ли човек, на когото тя можеше да разчита? Можеше ли той да се превърне в човек, на когото тя да разчита? (Не.) Всеки път, когато тя се сблъскваше с трудности, съпругът ѝ не само не успяваше да я утеши и да облекчи болката ѝ, но всъщност увеличаваше болката ѝ, като я караше да се чувства още по-разочарована и безпомощна. В този момент какви бяха най-съкровените ѝ чувства и разбиранe за живота? Това бяха разочарование и болка, които я караха да се пита: „Има ли наистина Бог? Защо животът ми е толкова труден? Всичко, което искам, е да имам някого, на когото да разчитам, твърде много ли искам? Имам само това дребно желание. Защо все още не се сбъдва за всичките тези години, които съм преживяла? Изискванията ми не са прекомерни и нямам никакви амбиции. Искам просто някого, на когото да се опра, когато нещата се объркат, това е всичко. Защо дори такова дребно желание не може да бъде изпълнено?“. Тази ситуация продължи няколко години. Очевидно животът на това семейство не беше много хармоничен, в него често имаше кавги. Както децата бяха тъжни и нещастни, така и родителите им. В семейството нямаше нито спокойствие, нито радост и дълбоко в сърцето си всеки изпитваше само страх, тревога и ужас, както и болка и безпокойство.

Няколко години по-късно най-накрая настъпи обрат и евангелието на Господ Исус стигна до нея. Тя почувства, че желанието ѝ най-накрая може да се сбъдне. „Няма нужда да разчитам на баща си, на съпруга си или на когото и да било около мен“, помисли си тя. „Стига да се уповавам на Господ Исус, мога да бъда спокойна и да имам на кого наистина да разчитам, да намеря истинско спокойствие и щастие и тогава животът ще се превърне в по-малко изпитание“. След като прие евангелието на Господ Исус, тази жена стана много по-щастлива и, разбира се, животът ѝ стана много по-спокоен. Макар че отношението на съпруга ѝ към нея не се промени и той все още беше толкова суров, колкото и преди, все още я пренебрегваше и не ѝ показваше никакво уважение, внимание или загриженост, нито дори търпение, благодарност или толерантност, въпреки всичко, тъй като имаше спасението на Господ Исус в сърцето си, отношението ѝ към всичко това се промени. Тя вече не спореше и не се опитваше да вразумява съпруга си, защото беше разбрала, че човек няма какво да придобие от спорове за всички тези неща. Когато нещата се объркваха, тя говореше с Господ Исус и сърцето ѝ ставаше много по-открито. По този начин семейният ѝ живот изглеждаше сравнително спокоен. Но добрите моменти не продължиха дълго и животът ѝ взе друг обрат. След като започна да вярва в Господ Исус, тя проповядваше евангелието с пламенност, прегърна църковния живот и подкрепяше братята и сестрите си. Съпругът ѝ обаче не одобряваше това. Той започна да я преследва и често да я укорява, като казваше неща от рода на: „Искаш ли още да живееш с мен? Ако наистина не искаш, да се разделим!“. На нея не ѝ оставаше нищо друго, освен просто да се моли на Господ и да се примири с това. Макар че подобни дни бяха трудни и болезнени, травмата в сърцето ѝ беше много по-малка от преди, а освен това тя можеше да черпи утеха от молитвата. Всеки път, когато беше скръбна, се молеше на Господ. По този начин сърцето ѝ имаше на кого да се уповава и придоби временно удовлетворение, а тя почувства, че животът ѝ е много по-добър.

Постепенно децата пораснаха. Тъй като децата бяха живели с нея от малки и привързаността им към нея беше донякъде по-силна, тази жена считаше, че: „Сега, когато децата ми пораснаха, вече не е необходимо да разчитам на съпруга си, мога да разчитам на децата си“. На пръв поглед изглеждаше, че тя вече е започнала да се уповава на Господ Исус и е поверила сърцето си, семейството си и дори бъдещето и перспективите си в Неговите ръце. Но всъщност дълбоко в себе си тя все още се беше вкопчила в това желание по отношение на хората, които можеше да вижда и с които имаше отношения, и се надяваше, че това желание един ден ще се сбъдне. Тъй като хората не могат да видят къде е Господ Исус, те казват, че Господ Исус е до тях и в сърцата им, но тя си мислеше, че Господ не може да бъде докоснат или видян, така че това я караше да се чувства неспокойна. Мислеше си, че ще е достатъчно просто да се уповава на Господ Исус, за да я преведе през значими събития и сериозни проблеми, но че в реалния живот все пак ще трябва да разчита на децата си. През цялото това време желанието ѝ не се беше променило и тя не се избави от него. Сега тя вярваше в Господ Исус, но защо това желание все още не се беше променило? Има множество причини за това. Едната е, че не разбираше истината и не познаваше или не разбираше много добре Божието върховенство и устройване. Това е обективната причина. Субективната причина е, че тя беше страхлив човек. Макар че вярваше в Бог, след като беше преживяла толкова много болка, тя все още нямаше ясно прозрение за значението на вярата в Бог или за съдбата на хората, за устроеното от Бог и за начина, по който Създателят върши делото Си. Кои неща показват, че тя нямаше ясно прозрение за тези неща? На първо място, тя винаги обвързваше собственото си щастие и дълбокия си копнеж за по-добър живот с другите, като се надяваше, че желанието ѝ може да се сбъдне благодарение на помощта или протегнатите ръце на другите. Това погрешен възглед за живота и съдбата ли беше? (Да.) Този възглед беше погрешен. Като родител, грешка ли е да възлагате надеждите си на децата си, като се надявате, че те ще ви слушат и ще могат да ви подкрепят, когато пораснат? Това не е погрешно и не е прекомерно изискване. И така, какъв е проблемът тук? Тя постоянно искаше да разчита на децата си и да живее щастливо, като разчита на децата си, да прекара остатъка от живота си, като разчита на децата си, и да се радва на това и онова, като разчита на децата си. Какво беше погрешното във възгледа ѝ, като постъпваше така? Защо имаше тази идея? Какво стоеше в основата на този възглед, който тя имаше? Хората винаги прекомерно се надяват на определен начин на живот и на определен критерий за живот. Това означава, че още преди хората да разберат как Бог е предначертал живота им или каква е съдбата им, те вече са планирали какъв трябва да бъде критерият им за живот, т.е. че трябва да бъдат щастливи, да имат спокойствие и радост в живота си, да бъдат богати и заможни, да имат хора, които да им помагат и на които да разчитат — хората вече са планирали своя собствен жизнен път, своите житейски цели, своята крайна цел в живота и всичко останало. Във всичко това има ли вяра в Бог? (Не.) Не, няма. Тази жена винаги имаше възглед за живота: ако разчитам на този и този човек, животът ми ще стане по-спокоен, по-щастлив и по-богат. Ако разчитам на този и този човек, животът ми ще стане по-уреден, по-сигурен и по-радостен. Тази гледна точка правилна ли е, или е погрешна? (Погрешна е.) След толкова много години тя вече беше достигнала етапа на вяра в Господ Исус, но все още не беше видяла ясно какво представлява човешкият живот. Тя все още имаше свои собствени намерения и планове, изчисляваше бъдещия си път и планираше бъдещия си живот. От сегашна гледна точка правилно или неправилно беше това отношение към живота и този вид планиране? (Неправилно е било.) Защо? (Защото тя е преследвала собствените си идеали и желания, а не това, което Бог изисква от хората.) Това, което преследваше, нямаше нищо общо с Божието предначертание. Още преди да знае какво ще направи Бог, тя първо реши да намери някого, на когото да разчита. На този етап щеше да разчита на този човек, а на следващия — на онзи. По този начин тя загуби упованието си в Бог и започна да разчита единствено на хората, а не на Бог. С оглед на това, че непрекъснато имаше това желание и тези планове, дали имаше Бог в сърцето си? (Не.) И така, в известен смисъл, каква беше причината за болката, която произлезе от всичките ѝ борби? (Причината е била в нейното желание.) Това е безусловно вярно. И така, как се появи нейното желание? (Заради това, че не е вярвала в Божието върховенство и в устроеното и подреденото от Бог.) Точно така. Тя не разбираше как се случва съдбата на хората, нито разбираше как действа Божието върховенство. Това е коренът на проблема.

Нека продължим историята. Когато децата на тази жена пораснаха, някои от тях си намериха работа, а други се установиха, ожениха се и разбира се, трябваше да напуснат родителите си и да водят самостоятелен живот, и не можеха да се събират често с тях. И така, какъв беше следващият проблем, с който се сблъска тази жена? Желанието ѝ да разчита на децата си сякаш беше на ръба да бъде разбито на пух и прах за пореден път. Това беше поредната болезнена трагедия, поредният удар в житейското ѝ преживяване. Поради най-различни причини децата ѝ не можеха да живеят до нея и да ѝ правят компания, нито да я посещават често и да се грижат за нея. Затова надеждата ѝ, че децата ѝ могат да бъдат до нея, за да проявяват синовност и да се грижат за нея, и желанието ѝ да разчита на децата си, за да може да се отпусне и да живее по-удобно и щастливо — всичко това ѝ се изплъзваше все повече. Така загрижеността, тревогата и копнежът ѝ за децата ѝ ставаха все по-силни. Не беше ли това друг вид болка? С напредването на възрастта ѝ и с натежаването на годините малко по малко болката ѝ ставаше все по-дълбока, както и копнежът по децата ѝ. Минаха много години и макар че хората, на които тази жена разчиташе на всеки етап от живота си, бяха различни, всички те я напускаха в определеното време, като напълно разбиваха желанията или заблудите ѝ и я караха да се чувства изключително измъчена и изтерзана дълбоко в себе си. Какво ѝ донесе това? Накара ли я да размишлява над живота? Или да размишлява как Създателят подрежда съдбата на хората? Ако се има предвид нормалното мислене на хората, след като са слушали някои проповеди и са разбрали някои истини, те би трябвало да знаят някои неща за Създателя, за живота и за съдбата на хората. Поради различни причини и поради проблема със самата главна героиня в тази история обаче, до този момент тя все още не можеше да проумее и нямаше никаква идея за това, което е преживяла и с което се е сблъскала на всеки етап от живота си, нито какъв е нейният проблем, и дълбоко в сърцето си все още копнееше за някого, на когото да разчита. И на кого точно трябва да разчита? Вярно е, че Бог е Този, на когото хората се уповават, но Бог не е само за това хората да се уповават на Него, това не е всичко, което Той представлява. По-важно е хората да знаят как да се разбират със Създателя, как да познаят Бог и да Му се покорят — това не е просто отношение на това да разчиташ на някого и той да разчита на теб.

След като тази жена изгуби упованието си в децата си и достигна преклонна възраст, тя прехвърли надеждите си към съпруга си, който се превърна в последната ѝ сламка, за която да се хване. Трябваше да разчита на него за основните си нужди и за да продължи да живее. Трябваше да намери начини да накара съпруга си да живее още няколко години, за да може да извлече някаква полза за себе си. Именно на него разчиташе. След като беше живяла толкова дълго, старата жена имаше посивели коси, набръчкано лице и почти всичките ѝ зъби бяха изпопадали. Макар че външният ѝ вид се беше променил, това, което си оставаше същото, беше, че на всеки етап от живота си тя беше удряла на камък и макар че много пъти беше удряла на камък, имаше едно и също постоянно желание — да има на кого да разчита. Друго нещо, което не се промени, беше заблудата ѝ по отношение на Божиите обещания към хората, както и някои заблуди относно самата нея, относно човечеството и относно нейната съдба и перспективи. Макар че дълбоко в нея тези заблуди ставаха все по-размити и далечни, може би тя все още пазеше искрица надежда дълбоко в сърцето си: „Ако през оставащите ми години съм способна да живея щастливо с някого, на когото мога да разчитам, или ако доживея до деня, в който Божието дело приключи и Бог бъде прославен, тогава този живот няма да е бил напразен“. Такъв беше животът на тази жена. И това е краят на историята. Какво трябва да бъде заглавието на тази история? („На кого да разчитам?“) Това е доста добро и подтикващо към размисъл заглавие.

Да се върнем към темата на нашето общение — какво общо има тази история с представите на хората за Божието дело? Коя част от нея е свързана с представите на хората за Божието дело? С какви представи е свързана тя? Споделете вашите мисли. (Хората считат, че Бог трябва да осъществява нещата според техните очаквания и планове. Такъв вид представа имат хората.) В рамките на своите представи те смятат, че щом стремежите им са добри, положителни и подтикват към промяна, Създателят трябва да ги изпълни и че те не трябва да бъдат лишавани от правото да се стремят към красив живот. Това е представа. Дали изпълнението на Създателя е в съгласие с желанията на човека, с неговите надежди, с неговите фантазии? (Не е.) По какъв начин тогава действа Създателят? Независимо от това кой си ти и независимо какво си планирал, колко съвършени и благородни са твоите фантазии или доколко те съответстват на реалността на твоя живот, Бог не гледа нито едно от тези неща, нито им обръща внимание. По-скоро нещата се осъществяват, устройват и подреждат според Божиите предначертани методи и закони. Това е Божият праведен нрав. Някои хора си мислят: „След безбройните несгоди, които съм преживял в живота си, нямам ли право на добър живот? Когато дойда пред Създателя, няма ли да съм достоен да поискам и да се стремя към красив живот и красива крайна цел?“. Това не е ли човешка представа? Какво означават за Бог тези представи и тези породени от човека мисли? Това са неразумни искания. Как се появяват такива неразумни искания? (Хората не познават Божията власт.) Това е обективната причина. Каква е субективната причина? Тя е, че имат непокорен нрав и че не желаят да търсят истината или да се покорят на върховенството на Създателя или на подреденото от Него. Дали животът, който Създателят подрежда за мнозинството от хората, е изпълнен с несгоди, или е щастлив и безгрижен? (Изпълнен е с несгоди.) По-голямата част от хората водят живот в несгоди, изпълнен с твърде много трудности и твърде много болка. Каква е целта на Създателя, като подрежда несгоди за хората през целия им живот? Какво е значението им? От една страна, такива подредби имат за цел да позволят на хората да преживеят и да опознаят Божието върховенство, Божиите подредби и власт. От друга страна, основната цел на Бог е да позволи на хората да преживеят живота в неговата реалност и по този начин да осъзнаят, че съдбата на човека се контролира от Божията ръка и не се решава от никой човек, нито се променя в резултат на промени в субективната воля на хората. Каквото и да прави Създателят и какъвто и живот или съдба да е подредил за хората, Той ги кара да размишляват над живота и над това каква е истинската съдба на човека и докато размишляват върху всичко това, ги кара да дойдат пред Бог. Когато Бог изразява истината и казва на хората какво представлява всичко това, Той ги кара да дойдат пред Него, да приемат това, което Бог казва, да преживеят това, което Бог казва, да разберат каква е истинската връзка между всичко, което Бог казва, и всички неща, които хората преживяват в реалния си живот. Той им позволява да проверят практичността, точността и валидността на тези истини, след което те ги придобиват и признават, че човекът е контролиран от ръката на Създателя и че съдбата на човека се ръководи и подрежда от Бог. Щом хората разберат всичко това, те вече няма да имат никакви непрактични планове за живота си и няма да имат планове, които да противоречат на желанията на Създателя, нито на това, което Той е отредил и подредил. По-скоро те ще имат все по-точна оценка и разбиране или възприемане и план за това как трябва да живеят живота си и по какъв път трябва да поемат. Това е целта и значението на многото несгоди, които Създателят подрежда в живота на хората.

Да се върнем към историята. След като главната героиня преживя много несгоди, какво бе нейното разбиране за това защо е понесла несгоди и болка в този живот и защо Създателят е устроил и подредил нещата по този начин? Можете ли да видите това от историята? Придоби ли тя разбиране за тези неща? (Не.) Защо не го придоби? (Защото на всеки етап от живота ѝ и във всеки повратен момент от живота ѝ, когато желанията ѝ са разбити за пореден път, тя не е размишлявала и не си е направила извод защо мечтата на живота ѝ никога не може да се сбъдне. Ако е можела да размишлява и да търси истината, е щяла да се промени. Тя обаче не е разбирала върховенството на Създателя и е можела само решително да упорства в мечтата си и да се надява, че един ден съдбата ѝ внезапно ще се промени, което е невъзможно. По време на този процес тя непрекъснато се е противопоставяла и борила, откъдето идва и огромната ѝ мъка.) Така беше. Понеже беше избрала погрешен път, но не знаеше за това. Смяташе го за правилен път, за свой основателен стремеж и основателно желание, и след това работи усилено, бори се и воюва в тази посока. Никога не се усъмни дали желанието ѝ е реалистично, или не, нито се усъмни в правилността му. Вместо това упорито следваше тази посока, без никога да се промени или да направи обрат. Каква беше тогава целта на това Бог да ѝ даде толкова много несгоди в живота? Бог не направи всичко това случайно. В живота на всеки човек Бог му подрежда някои изключителни и някои болезнени преживявания. Всъщност Създателят използва този метод и тези факти, за да ти каже, че не трябва да продължаваш по този начин, че този път не води доникъде и че това не е пътят, по който трябва да поемеш. Какво виждате в това, нещо неосезаемо? Това е Бог, който избира път за хората, и това е и начинът, по който Бог говори на хората, Неговият начин да спасява хората и да ги накара да излязат от своите погрешни представи и упорити навици. Това е и начинът, по който Бог ти казва: пътят, който си избрал, е блато, огнена яма, път, от който няма връщане назад, и ти не трябва да вървиш по него. Ако продължиш да вървиш по този път, ще продължиш да страдаш. Това не е правилният път в живота, не е пътят, по който трябва да поемеш, и не е пътят, който Бог е предначертал за теб. Ако си умен, след като преживееш несгоди, ще се замислиш: „Защо преживях такава несгода? Защо ударих на камък? Дали този път не е неподходящ за мен? И така, по какъв път трябва да вървя и каква посока да поема в живота?“. Докато размишляваш, Бог ще ти даде някакво вдъхновение и напътствие или ще ти посочи правилната посока, в която трябва да направиш следващата си стъпка. Бог постоянно те напътства, за да можеш по-практично и точно да схванеш пътя напред, който Той е планирал за теб в реалния живот. Така ли постъпи главната героиня в историята, която току-що ви разказах? (Не, тя никога не е размишлявала.) Какъв нрав прояви тя? (Непреклонност.) Непреклонност — тя може да създаде толкова проблеми. От времето, когато беше дете, до времето, когато се превърна в сивокоса старица, желанието ѝ да има на кого да разчита никога не се промени. Било то преди да чуе Божието евангелие и да придобие прозрения за това как Създателят е създал небесата, земята и всички неща, или когато Божието евангелие дойде при нея и Бог ѝ каза истината за всичко това, желанието ѝ не се промени от началото до края — това е най-печалният аспект. Хората имат мисли и идеи. Каква беше целта на Бог да създаде всичко това за хората? Целта беше те да могат да възприемат и осмислят хората, събитията, нещата и средите, които Бог подрежда за тях. Като нормален човек, който притежава разум и съвест, всяко сътворено човешко същество ще разбере желанията на Създателя в по-голяма или по-малка степен и в различна дълбочина, когато преживява и оценява със сърцето си всички тези неща, които Бог е устроил. Това е един от начините, по които Бог върши делото Си, който е особено практичен и реален. Но тъй като хората са твърде надменни и непреклонни и не могат лесно да приемат истината, за тях е трудно да схванат намеренията на Създателя. Как се проявява непреклонността на хората? Независимо какво казва или прави Бог, хората продължават да се вкопчват в собствените си неща. Техният манталитет е следният: „Искам да планирам живота си. Имам идеи, имам акъл, образован съм и мога да контролирам живота си. Мога да видя източника на всичко в живота си и мога напълно да устроя всичко това, така че да планирам собственото си щастие, собственото си бъдеще и собствените си перспективи“. Когато ударят на камък, те казват: „Този път не успях, следващия път ще опитам отново“. Вярват, че така трябва да живеят хората и че ако човек няма състезателен дух, ще бъде изключително безполезен и слаб в живота. Какво стои в основата на тяхната упоритост? Каква е причината за нея? Тя се състои в това, че вярват, че непременно трябва да бъдат силни, а не слаби хора, и че не бива да бъдат обрулени от живота, още по-малко да бъдат гледани отвисоко от другите, и че хората трябва да бъдат независими и да имат състезателен дух, да притежават решителност и да се ползват с уважението на другите. Тези видове нрав, тези идеи и тези мисли взимат надмощие в поведението им, така че всеки път, когато се изправят пред трудностите, затрудненията или болката, които Бог им устройва, те избират същия начин, както преди: да упорстват със собствените си мисли, да не правят обрат и категорично да упорстват докрай в това, което смятат за добро, правилно и полезно за себе си, и да бъдат хора със състезателен дух. Точно този непреклонен нрав ги кара да правят много невежи и непрактични преценки и поражда много непрактични разбирания и преживявания.