Голяма част от вас вярват в Бог от поне десет години, малко или много, така че на какъв етап от житейското си преживяване се намирате сега? На какъв етап се намира в момента вашият духовен ръст? (Когато се уловя, че постоянно разкривам покварен нрав, вземам решение, че не трябва да бъда една от Божия народ, а само обслужваща. Тогава ставам негативна и се тревожа, че не съм годна да получа спасение.) Да се страхуваш, когато се определиш като обслужващ: това е знак, че духовният ти ръст е детински и незрял. Да си с детински духовен ръст означава, че ти липсва преценка, че ти липсва нормалната способност да претегляш и обмисляш проблемите, че ти липсват мисловните процеси на възрастен човек и че винаги си възпиран от бъдещите си перспективи и съдба. Някой друг иска ли да каже няколко думи? (Когато при изпълнението на дълга си се отклоня от курса си, винаги се тревожа и се чудя дали Бог няма да ме разкрие и отстрани.) Защо се страхувате да бъдете отстранени? Това нещо, което смятате за „отстраняване“: какво означава то в крайна сметка? (Да не се стигне до добър край.) Когато приемате, че „да бъдеш отстранен“ означава, че не ти е позволено да изпълняваш дълга си или че губиш всеки шанс за спасение, който може да имаш, дали това нещо — нещото, което си определил като такова — е същото като начина, по който Бог те вижда и начина, по който Той се отнася към теб? Тези, които имат детински духовен ръст, обикновено ще подхождат към всичко въз основа на човешките представи и фантазии, а не в съответствие с Божието слово или истината. Тези обаче, които са пораснали и са съзрели в живота, ще подхождат към всичко в съответствие с Божието слово и истината. Изследването на даден въпрос по този начин е много по-точно. Обичайно е при изпълнението на дълга си човек да се отклони или да попадне на трудности. Ако той бива отстранен още при първата грешка, никой няма да може да изпълнява дълга си правилно. Трябва да разберете, че целият смисъл на изпълнението на дълга се състои в това поквареният нрав на човека да се пречисти чрез преживяването на Божия съд, за да може човек в процеса на изпълнението на дълга си да започне да разбира истината и да навлезе в реалността, и за да може човек в процеса на изпълнение на дълга си да се освободи от влиянието на Сатана и да получи спасение. Ето защо Бог изисква от хората това — в процеса на изпълнение на дълга си да се научат как да търсят истината във всички неща и да решават проблемите в съответствие с Божието слово: това е необходим напредък в житейското преживяване. При обикновени обстоятелства никой индивид не е вещ във всичко, нито пък притежава всеобхватни умения, така че е почти невъзможно човек да избегне грешки при изпълнението на своя дълг. Но стига това да не е умишлен акт на смущение, то попада в рамките на нормалните очаквания. Ако обаче това се случи посредством човешка хитрост, ако е неблагоприятно последствие, предизвикано от умишлено злодеяние, тогава има нещо нередно с човешката природа на въпросното лице и това би било случай на умишлено смущение и разрушение. Тогава злият човек ще бъде напълно разкрит. По Своя преценка, Бог взема точна мярка и прави точна оценка на хората. Тоест, когато използва даден човек, когато го кара да направи нещо, Бог със сигурност поставя критерии, които този човек задължително трябва да изпълни. Бог не иска от теб да си свръхчовек, да си всемогъщ. Той по-скоро поставя изисквания към теб и ти връща отношение, основано на това, което е във възможностите на обикновените хора. В съответствие със знанията, с които разполагаш, с твоите заложби, с условията, в които живееш, и всички прозрения, които си придобил, включително това, което е в твоите възможности предвид настоящата ти възраст и преживяване, Бог ще определи най-точния и най-подходящия критерий за твоята оценка. Какъв е Божият критерий за оценка? Той е да се изследва намерението, принципите и целите на твоя начин на действие, да се види дали те отговарят на истината. Може би това, което правиш, отговаря на критериите, определени за теб от други хора, а ти трябва да получиш отлична оценка за това. Как обаче те оценява Бог? Критерият, по който Бог те измерва, е дали си способен да отдадеш цялото си сърце, ум и сила, дали можеш да стигнеш до момента, в който да предложиш всичко от себе си, да предложиш своята преданост. Това е Божият критерий за оценка. Ако вече си предложил всичко от себе си, тогава Бог ще приеме, че си изпълнил критерия. Всички изисквания, които Бог поставя към хората, са в рамките на техните възможности да ги изпълнят и не се намират извън техния обсег.

Понякога Бог използва определен въпрос, за да те разкрие или да те дисциплинира. Означава ли това, че си бил отстранен? Означава ли, че е дошъл краят ти? Не. Това е все едно детето да не е слушало и да е сгрешило. Родителите му вероятно ще му се скарат и ще го накажат, но ако то не може да разгадае намерението на родителите си или да разбере защо правят това, ще разбере погрешно намерението им. Например те биха могли да кажат на детето: „Не излизай сам от къщи и не ходи навън сам“, но това влиза през едното ухо и излиза през другото, а детето все пак се измъква само. След като родителите разберат това, те му се карат и за наказание го карат да стои в ъгъла, за да помисли за поведението си. Без да разбира намеренията им, детето започва да се съмнява: „Родителите ми не ме ли искат повече? Наистина ли съм тяхно дете? Ако наистина не съм тяхно дете, това означава ли, че съм осиновен?“. Върху такива неща размишлява. Какви са всъщност намеренията на родителите? Те казват на детето си, че е твърде опасно да прави това и че не трябва да го прави. То обаче не слуша и думите им влизат през едното ухо и излизат през другото. Затова се налага да използват някаква форма на наказание, за да възпитат правилно детето си и да го накарат да се поучи от грешките си. Какво искат да постигнат родителите, като постъпват по този начин? Дали само да накарат детето да се поучи от грешките си? Този вид учене не е това, което в крайна сметка искат да постигнат. Целта им с тези действия е да накарат детето да прави това, което му казват, да се държи в съответствие с техните съвети и да не прави нищо като израз на неподчинение, което да ги накара да се тревожат — това би бил желаният резултат. Ако детето слуша родителите си, това показва, че е съзряло в разбирането си, и тогава родителите му ще имат по-малко грижи. Дали тогава няма да бъдат доволни от него? Ще се налага ли все още да го наказват по този начин? Няма да се налага повече. Същото е и да вярваш в Бог. Хората трябва да се научат да се вслушват в Божиите слова и да разбират Неговото сърце. Те не бива да разбират Бог погрешно. Всъщност в много случаи загрижеността на хората произтича от тяхната собствена корист. Най-общо казано, това е страхът, че те няма да имат изход. Те винаги мислят: „Ами ако Бог ме разкрие, ако ме отстрани и отхвърли?“. Това е твоето погрешно тълкуване на Бог. Това са само твои едностранчиви предположения. Трябва да разбереш какво е Божието намерение. Когато Той разкрива хората, не го прави, за да ги отстрани. Той разкрива хората, за да изобличи техните недостатъци, грешки и тяхната природа същност, да ги накара да опознаят себе си и да станат способни на истинско покаяние. Затова разкриването на хората е с цел да помогне на живота им да израства. Ако хората нямат чисто разбиране, те са склонни да тълкуват погрешно Бог и да стават негативно настроени и слаби. Те дори могат да се поддадат на отчаянието. Всъщност, да си разкрит от Бог не означава непременно, че ще бъдеш отстранен. То е, за да ти помогне да опознаеш собствената си поквара и да те накара да се покаеш. Често, тъй като хората са непокорни и не търсят да намерят решение в истината, когато разкриват поквара, Бог трябва да ги дисциплинира. И така, понякога Той разкрива хората, като разобличава тяхната грозота и окаяност, кара ги да опознаят себе си, което помага на живота им да израства. Разкриването на хората има две различни последствия: за злите хора да бъдат разкрити означава да бъдат отстранени. За онези, които са способни да приемат истината, това е напомняне и предупреждение. Те са принудени да се замислят за себе си, да видят истинското си състояние и да престанат да бъдат своенравни и безразсъдни, защото да продължават по същия начин би било опасно. Разкриването на хората по този начин има за цел да им напомни да не би, докато изпълняват дълга си, да станат объркани и небрежни, да не приемат нещата насериозно, да се задоволяват само с няколко резултата и да си мислят, че са изпълнили дълга си на приемливо ниво, когато всъщност те далеч не са изпълнили Божиите изисквания, но въпреки това са все така самодоволни и смятат, че се справят добре. При такива обстоятелства Бог ще дисциплинира, ще предупреждава и ще напомня на хората. Понякога Бог разкрива тяхната грозота, което очевидно служи за напомняне. В такива моменти трябва да се самоанализираш: да изпълняваш дълга си по този начин е незадоволително, в теб има непокорство, има твърде много негативни елементи, всичко, което правиш, е нехайно и ако все така не се каеш, по право ще бъдеш наказан. От време на време, когато Бог те дисциплинира или те разкрива, това не означава непременно, че ще бъдеш отстранен. Към този въпрос трябва да се подходи правилно. Дори и да бъдеш отстранен, трябва да го приемеш, да му се покориш и да побързаш да размислиш и да се покаеш. В обобщение, какъвто и смисъл да има това да бъдеш разкрит, трябва да се научиш да се покоряваш. Ако проявяваш пасивна съпротива и вместо да коригираш недостатъците си, продължаваш да вървиш от лошо към по-лошо, със сигурност ще бъдеш наказан. Ето защо, когато човек се занимава с въпросите на това да бъде разкрит, той трябва да проявява покорство, сърцето му трябва да е обзето от страх и той трябва да стане способен на покаяние: само тогава ще е в съгласие с Божиите намерения и само ако практикува по този начин, може да се спаси и да избегне Божието наказание. Затова разумните хора трябва да са способни да разпознават собствените си грешки и да ги коригират, като най-малкото стигат до момента, в който разчитат на съвестта си, за да изпълнят дълга си. Освен това трябва да се обърнат и към истината, като не само стигат до момента, в който поведението им е принципно, но и до момента, в който отдават цялото си сърце, цялата си душа, целия си ум и цялата си сила: само ако го направят така, това ще е приемлив начин на изпълнение на дълга им, само ако го направят така, те ще станат хора, които наистина се покоряват на Бог. Какво трябва да приеме човек като критерий за удовлетворяване на Божиите намерения? Трябва да поставя действията си на основата на истините принципи, като главният аспект на това е да постави ударението върху интересите на Божия дом и върху делото на Божия дом, да има предвид цялостната картина и да не се съсредоточава върху определен аспект с риск да изпусне от поглед друг. Второстепенният аспект на това е да свърши правилно собствената си работа и да постигне желания резултат в съответствие с това, което се изисква от него, без да отбива номера по нехаен начин, без да позори Бог. Ако хората овладеят тези принципи, няма ли да се избавят от тревогите и погрешните си схващания? Оставиш ли настрана тревогите и погрешните си схващания, и повече нямаш никакви неразумни идеи за Бог, тогава негативните елементи бавно ще престанат да заемат господстващо положение вътре в теб, а ти ще подхождаш към този вид въпроси по правилния начин. Затова е важно да търсиш истината и да се стремиш да разбереш Божиите намерения.

Когато изпълняват дълга си, някои хора често са в състояние на негативност и пасивност или на противопоставяне и неразбиране. Те вечно се страхуват да не бъдат разкрити и отстранени, и вечно са възпирани от бъдещето и съдбата си. Не е ли това израз на малък духовен ръст? (Така е.) Някои хора винаги казват, че се страхуват, че няма да изпълнят добре дълга си, а без да навлиза в подробности, човек би могъл дори да ги вземе за доста предани. За какво действително се тревожат те в сърцата си? Тревожат се, че ако не изпълняват добре дълга си, ще бъдат отстранени и няма да имат добра крайна цел. Някои хора казват, че се страхуват да не станат обслужващи. Когато другите чуят това, те го приемат, че като не искат да станат обслужващи, тези хора просто искат да изпълняват добре дълга си като част от Божия народ, и така погрешно ги смятат за хора с непоколебимост. Всъщност в сърцата си тези хора, които се страхуват да не станат обслужващи, си мислят: „Ако стана обслужващ, накрая пак ще загина, няма да имам добра крайна цел и няма да имам място в небесното царство“. Това е подтекстът на думите им. Те се тревожат за своя изход и крайна цел. Ако Бог каже, че са обслужващи, те полагат по-малко усилия да изпълняват дълга си. Ако Бог каже, че са част от Неговия народ и че са одобрени от Него, те посвещават малко повече усилия да изпълняват дълга си. Какъв е проблемът тук? Проблемът е, че когато изпълняват дълга си в Божия дом, те не действат в съответствие с истината принцип. Винаги отчитат собствените си перспективи и съдба, и винаги са възпирани от определението „обслужващ“. В резултат на това не могат да изпълняват добре дълга си и въпреки че искат да практикуват истината, нямат силите да го правят. Винаги живеят в състояние на негативизъм и търсят скрития смисъл в Божиите слова, като се опитват да установят дали са Божият народ или обслужващи. Ако са Божият народ, тогава ще се постараят да изпълняват добре дълга си. Ако са обслужващи, тогава при изпълнението на дълга си ще са нехайни, като така предизвикват много негативни елементи, и ще бъдат възпирани от наименованието „обслужващи“, неспособни да се освободят. Понякога, след като са били сурово кастрени, те си казват: „Няма надежда за мен, явно съм си такъв. Просто ще правя каквото мога“. Така с пасивни, негативни и деградиращи мисли те се противят и продължават да изпълняват дълга си с неохота. Могат ли изобщо да изпълняват добре дълга си? Общението по време на сбирки винаги е свързано с истината — да обичаш Бог, да се покоряваш на Бог, да разчиташ на Божието слово в живота си, да показваш преданост към Бог — обаче такъв човек не е способен да приложи нито едно от тези неща на практика. Той мисли само за собствените си бъдещи перспективи и съдба, вечно е възпиран от ненаситността си за благословии, неспособен да приеме нито един аспект на истината. По този начин той е човек, който се противи и се противопоставя, който е негативен и изпълнен с недоволство, като в сърцето си винаги таи представи за Бог, издига бариери срещу Бог и държи Бог на разстояние. Винаги е нащрек срещу Бог, страхува се да не би Бог да прозре през него, да го овладее и да действа против неговите интереси. И в резултат на това винаги е неохотен и колеблив, хората отпред го влачат, а тези отзад го бутат напред, сякаш е затънал в кал и всяка една стъпка изисква толкова усилия, а това да си жив означава толкова много страдание! Как се стигна дотук? Стана така, защото човешкото сърце е твърде измамно, то винаги разбира погрешно делото, което Бог върши, за да спаси човечеството. Каквото и отношение да отдава Бог на хората, те винаги ще се съмняват, като си мислят: „Означава ли това, че Бог не ме иска повече? Накрая Бог ще ме спаси ли или не? Има ли смисъл за човек като мен да продължава със своя стремеж? Мога ли да вляза в царството?“. Когато хората постоянно таят негативни и противоречиви мисли като тези, това няма ли да се отрази на способността им да изпълнят дълга си? Няма ли това да се отрази и на стремежа им към истината? Освен ако не се отърсят от всички тези негативни елементи, кога изобщо ще са способни да навлязат в правия път на вяра в Бог? Трудно е да се каже. И така, най-трудно е справянето с хората, които отказват да приемат истината, и в крайна сметка единственото, което може да се направи с тях, е да бъдат отстранени.

Сред поквареното човечество има хора, в чиито сърца дълбоко са се загнездили някои противоречиви елементи, например неща като репутация, суета, статус, слава и придобивки, и т.н. Когато вярвате в Бог, ако искате да приемете истината, това означава да водите непрестанна битка с тези противоречиви елементи и да преодолявате всякакво тежко преживяване и борба. Едва когато истината, вече възтържествувала в хората, стане живот, тази битка ще приключи. През този период, когато хората са започнали да разбират истината, като ядат и пият Божието слово, и са придобили схващане за Божиите намерения, те ще започнат да практикуват истината и да се опълчват на плътта. В момента, в който истината стане техен живот, за тях ще е възможно да я използват, за да се отърват от тези отрицателни и противоречиви елементи. Суетата и личният престиж, славата, придобивките и статусът, човешките апетити, нечистата умисъл на човека, погрешното разбиране на Бог от хората, техния избор и предпочитания, тяхната самоправедност, надменност, измамност и какво ли още не — всички тези проблеми постепенно ще намерят решение, след като хората започнат да разбират истината. Процесът на зараждане на вярата в Бог всъщност не е нищо друго освен процесът на приемане на истината, процесът на използване на истината за преодоляване на плътта и процесът на непрестанно ядене и пиене на Божието слово, търсене на истината и използване на истината, която си разбрал, Божието слово, което си опознал, и истините принципи, които си възприел, за да разрешиш тези проблеми. Да имаш навлизане в живота означава да си преминал през тези преживявания и по този начин хората постепенно ще се преобразят. Тези покварени елементи присъстват във всички и няма нито един човек, който да не живее заради печалбата и славата. Всички човешки същества живеят за тези неща. Единствено начинът, по който всеки човек се справя с тях и изразява желание за тях, може да е различен. Но това, което хората разкриват, по същество е еднакво. Някои говорят на висок глас, други не. Някои се разкриват по очевиден начин, докато други се опитват да се скрият, като използват всевъзможни методи да прикрият нещата и да не ги извадят на показ, за да не могат другите да ги прозрат. Да не позволяваш на другите да те прозрат и да прикриваш нещата — мислиш ли, че като правиш това, Бог няма да разбере? Мислиш ли, че като правиш това, поквареният ти нрав ще изчезне? Покварената същност на всеки един човек е еднаква — каква е разликата между един човек и друг? Отношението, с което се подхожда към истината, може да е различно при отделните хора. Някои хора, щом приключат с изслушването на истината, са способни да я приемат. Приемат я така, както биха преглътнали лекарство, което е горчиво в устата, но е от полза за излекуването, като го използват за лечение на болестите и решаване на проблемите, които ги измъчват отвътре. При управлението на делата си, поведението си, изпълнението на дълга си, взаимодействието с другите и определянето на целта и посоката си в живота те търсят отговори в Божието слово и използват Божието слово, за да решават проблемите, които срещат в живота, като малко по малко практикуват това, което са разбрали. Например, когато Бог казва: „Всички вие трябва да се стремите да станете честни хора“, такъв човек ще се замисли: „Как да стана честен човек?“. Бог изисква от хората да станат честни. Те трябва да изричат честни думи, да отворят сърцата си за общение с братята и сестрите, и да приемат внимателната Божия проверка. Това са принципите, които се включват, и такъв човек ще ги приложи на практика веднага след като ги чуе. Естествено, през периода на практикуването му ще има моменти, когато е възможно да залитне наляво или надясно, да не успее да намери правилните принципи, независимо колко усилено ги търси, и ще има моменти, когато в практикуването му ще има леки изкривявания. Но като непрестанно се стреми да отговори на този критерий да стане честен човек, след няколко години той ще е все по-близо до желания резултат. Колкото повече живее, толкова по-човечен става и толкова повече чувства, че е в присъствието на Бог, а напредъкът му в живота е все по-добър. Такива са хората, които са благословени от Бог. Такива са хората от първия тип.

След като приключихме с обсъждането на хората от първия тип, нека продължим да говорим за втория. Въпреки че и двата типа слушат проповеди и четат Божието слово, човек от първия тип е способен да схване истината и когато разкрива покварен нрав, е способен да се самоанализира и да говори открито, като казва: „Аз съм надменен и самоправеден. Обичам да се хваля, когато правя нещо, като винаги крия собствените си намерения и апетити, изпитвам удоволствие от статуса и извличам наслада от домогването към слава и печалба“. Като казва това, той става способен на себепознание и на достигане до истината. При втория тип обаче е различно. Такъв човек може да признае в себе си, че е покварен, и когато е изправен пред кастрене, може дори да е способен да признае, че е сгрешил, но той просто няма да се поправи. Колкото и проповеди да слуша, колкото и слова и доктрини да разбира, той просто отказва да приложи истината на практика и продължава да прави това, което чувства, че трябва да прави. Такъв човек също е способни да се отвори за общение и да приеме кастрене, както и дисциплиниране от Бог. Но след като го приеме, той го счита за доктрина, приключва с него веднага щом го разбере, след което се връща към старите си навици и остава непроменен. Да вземеш истината и да я разглеждаш все едно е доктрина — какви ще са последствията за човек, който прави това? Той със сигурност ще сбърка спазването на правилата с практикуване на истината. Такъв човек не изпълнява дълга си в съответствие с Божието слово или Божиите изисквания, а по-скоро се опитва да решава проблемите в съответствие с философията на Сатана за светските отношения и с такива начини и средства, каквито е извлякъл за себе си. Въпреки че на думи може да признава Божието слово за истината, а философията на Сатана за заблуда, той все пак практикува сатанинската заблуда в реалния живот и дори чувства душевен покой, когато го прави. Човек, който признава Божието слово за истина и въпреки това не го прилага на практика — не е ли това човек, който мами Бог? Въпреки че може да признава Божието слово за истината, а философията на Сатана за заблуда, той разбира, че философията на Сатана може и да се окаже удобна, и затова възприема един компромисен метод, като избира да върви по средата между двете, и смята това за практикуване на истината. За да не застане нито на страната на Бог, нито на тази на Сатана, като по този начин не обижда никого от тях, той дори се намира за извънредно умен, като си мисли: „Аз съм човек, който изпълнява дълга си, а също и човек, който се стреми към истината, така че със сигурност ще мога да получа Божието одобрение“. Кажете Ми, дали това е човек, който практикува истината? (Не.) Той усърдно слуша Божието слово, старателно го записва и запомня, и дори прекарва време в размисли върху него, но какво всъщност прави с Божието слово? Каква е целта му, когато слуша Божието слово? (Той го използва, за да го разяснява на другите, с цел да се изтъкне.) Това е единият аспект. Нещо друго? (Приема го като правила, които трябва да се спазват.) Понякога го приема като правила, които трябва да се спазват, но какво друго? Тук има много ситуации. Някои хора превръщат Божието слово в правила, които трябва да спазват, като следват буквалния смисъл на Божиите слова и това е всичко. Когато например всички общуват за това как да бъдем честни хора, такъв човек общува наред с тях. А когато някой друг каже: „Къде е твоето действително преживяване на това да си честен човек?“, той отговаря: „А, чакай да проверя записките си“. Ако изобщо имаше някакво преживяване, нямаше ли просто да го посочи? Ако наистина е негово собствено преживяване, защо му трябва да чете от сценарий? Това напълно го разобличава, че не притежава никаква реалност. А има и някои хора, които след като изслушат проповедите, смятат, че са ги разбрали, и които, ако могат да цитират няколко реда от доктрина, смятат, че са разбрали истината: не е ли това погрешен начин на мислене? Такъв човек казва: „Аз съм способен да възприема истината, имам духовно разбиране, мога да разбера всеки аспект на Божието слово и всеки аспект на това, което съм чул за проповедите, а това означава, че притежавам истината реалност“. Той е сляп за факта, че Божието слово е истината, че то е това, което прави живота на човека, че истината не само трябва да се практикува, но и да се прилага за решаване на всеки проблем и трудност, които възникват в човека. Тъй като такъв човек е неспособен да приеме истината, когато се бунтува срещу Бог, той винаги се опитва да намери правдоподобни аргументи за поведението си. Без да осъзнава, че се бунтува срещу Бог, за него става невъзможно да търси истината, за да реши проблема със собственото си непокорство. В такъв случай как хората от този тип намират решение на своите трудности, знаете ли? Човек, който не приема Божието слово за истината принцип, след като изслуша Божието слово, ще размишлява по следния начин: „Наистина ли съм непокорен? Това е напълно оправдано при дадените обстоятелства. Всеки би мислил по същия начин, това е просто начин на мислене и не се брои за бунтарство. Ще бъде добре, ако следващия път не мисля по този начин, ще бъда добър и покорен!“. След това продължава да размишлява: „Ако мога да бъда покорен, това означава, че все още съм човек, който обича Бог, човек, на когото Бог се радва“. И така, по този начин той сам се освобождава от отговорност. Не анализира защо е способен да се бунтува срещу Бог или откъде идва бунтарството му, не се старае да опознае себе си по този въпрос и независимо колко бунтарство е спотаил, не се самоанализира — това е човек, който не се стреми към истината. Тъй като такъв човек не смята истината за живот, независимо какво прави и независимо какво бунтарство или поквара разкрива, той не прави опит да се съпостави с истината или да намери някаква връзка с нея и да си извади поука. Това е достатъчно да потвърди, че той не обича истината и не е човек, който се стреми към истината. Когато е изправен пред проблем, той никога не изследва себе си, никога не посяга към истината, никога не се опитва да намери връзка с истината — нима не е досущ като невярващ? Колкото и години да е бил вярващ, той не е имал навлизане в живота и в най-малка степен, а всичко, което прави, е да продължава да спазва няколко правила и да се опитва да върши по-малко злодеяния: как може това да се нарече практикуване на истината? Как може този начин на вярване в Бог да спечели Неговото одобрение? Сравнително много хора изповядват вярата си в Бог от десет или двадесет години и могат да цитират цял куп слова и доктрини. Чуе ли ги човек, който току-що е започнал да вярва, ще се впечатли силно, но въпреки това те не притежават и частица от истината реалност, нито са способни да споделят някакво автентично свидетелство за преживяване. Как се е получило така? Това да нямаш и частица автентично свидетелство за преживяване се превръща в проблем. Това означава да нямаш и частица навлизане в живота! Когато другите общуват с такъв човек относно истината, той ще каже: „Спестете си приказките, разбирам всичко и съм схванал всички доктрини“. Какво е основанието му да каже това? И какво не е наред с това изказване? Защо става така, че когато слуша проповеди и чете Божието слово, той може да схване само доктрината, но не и истината? Знае как да говори за доктрината, но не как да преживява Божието слово, в резултат на което не е способен, колкото и години да е бил вярващ, да реши нито един проблем. Как се е получило така? (Той не приема истината.) Точно това е. Защото не приема истината. Както в случая с лекаря, който редовно лекува пациентите си от техните болести, като им пише рецепти и им прави операции. Той може да разбира всеки един аспект от доктрината, която е в основата на медицинската практика, но въпреки това, когато самият той е диагностициран с рак, ще каже: „Никой няма да може да ме излекува от моята болест“. Когато някой му каже: „Трябва да се подложиш на химиотерапия, трябва да се оперираш!“, той ще отговори: „Не е нужно да ми казваш това, съвсем наясно съм“. Ако обаче, както е съвсем наясно, не предприеме никакви стъпки, за да се излекува, ще може ли да се оправи? Това, че е лекар, няма да му е от никаква полза. Човек, който разбира всеки аспект на доктрината, но въпреки това просто не я прилага на практика — той е от втория тип хора. По всичко изглежда, че човек от този тип приема да бъде кастрен, редовно да слуша проповеди и да участва в сбирки, и да показва ентусиазъм, когато върши работата си и изпълнява дълга си, когато понася трудности и отдава всичко. Има обаче един момент, с който такъв човек не успява да се справи, а този пропуск е от най-страшното естество: той никога не приема чутото от проповедите или Божието слово като истината, която трябва да се прилага на практика. Това означава, че той не приема истината. Какъв е основният проблем при човек, който не приема истината? (Той не обича истината.) А каква е гледната точка на човек, който не обича истината, какво е неговото отношение към Бог? Защо такъв човек не обича истината? Основната причина е, че той не смята истината за такава. Погледнато от неговия ъгъл, истината е просто добра доктрина. Знае ли този тип човек как да разпознава ересите и заблудите на Сатана във всичките им разнообразни форми? Категорично не, защото всички ереси и заблуди на Сатана изглеждат на човека като добра доктрина. Дори злият човек, който върши злодеяния, търси добре звучащи причини да подведе другите, така че те да го подкрепят, да го одобрят и да смятат, че е прав. Ако някой, който вярва в Бог, вижда истината като добра доктрина, това просто би било твърде нелепо. На този тип хора не само им липсва способност за възприемане, но те могат и лесно да бъдат подведени от другите и да послужат за инструмент на Сатана. Ето защо казвам: който няма способност за възприемане на истината, той е човек без духовно разбиране. Той си мисли, че да разбираш истината означава да разбираш доктрината, а стига някой да знае как да декламира доктрини, това означава, че е разбрал истината. Този тип човек категорично няма да знае как да приложи истината на практика, нито ще може да възприеме какво означава принцип. Единственото, което може да направи, е да се опита да спазва правилата в съответствие със собственото си разбиране за доктрина. След като е вярвал в Бог от сравнително много години и след като е успял да разбере една немалка част от доктрината, той ще спазва още известен брой правила и ще извърши още известен брой добри дела, или пък може да направи някаква жертва, като понася много трудности без оплаквания. Тези неща той смята за практикуване на Божието слово, за практикуване на истината. Всъщност колкото и да дава вид човек, че следва правилата, колкото и да страда, и каквато и цена да плаща, без да се оплаква, това не означава, че той практикува истината, а какво остава да се покорява на Бог.

С оглед на всичко казано, какъв е критерият за практикуване на истината? Как се измерва дали практикуваш истината или не? С оглед на всичко казано, дали си човек, който чува и приема Божието слово — как гледа на това Бог? Бог гледа следното: докато изповядваш вярата си в Бог и слушаш проповеди, взел ли си неправилното си вътрешно състояние, бунтарството си срещу Бог и всички различни форми на покварения си нрав, и заменил ли си ги с истината? Променил ли си се? Променил ли си се само във външното си поведение и действия, или промяна е претърпял и твоят живот нрав? Бог те измерва въз основа на тези съображения. След като толкова години си слушал проповеди, толкова години си ял и пил от Божието слово, дали промените в теб са повърхностни или са от съществен характер? Променил ли си се в своя нрав? Намаляло ли е непокорството ти срещу Бог? Когато се сблъскаш с проблем и непокорството ти е разкрито, способен ли си на самоанализ? Способен ли си да покажеш покорство пред Бог? Променило ли се е по някакъв начин отношението ти към твоя дълг и поръчението, което Бог ти е възложил? Нараснала ли е предаността ти? Имаш ли все още примеси в себе си? Намеренията, амбициите, апетитите и плановете, които криеш като личност — дали тези неща са били пречистени за времето, в което си слушал проповеди? Всичко това са критерии за оценка. В допълнение към горното, колко от твоите представи и погрешни схващания за Бог са били отстранени? Все още ли се придържаш към онези мъгляви представи, фантазии и заключения отпреди време? Все още ли таиш недоволство, съпротива или негативни емоции към изпитанията и облагородяването? Ако все още не си се заел истински с тези негативни елементи и ако все още не си претърпял някаква истинска промяна, това потвърждава един факт — че не си човек, който практикува истината. По същия начин, когато едно посято в земята семенце се полива и наторява, но въпреки това не успява да покълне след много дни, това доказва, че то няма живот. Например има хора, които вярват в Бог, защото преди винаги са били тормозени, изолирани и презирани, а сега вярват в Бог, за да могат в бъдеще да държат главата си високо. След като изповядва вярата си известно време, такъв човек продължава да крие тази умисъл, докато изпълнява дълга си и отдава всичко, и продължава да влага все повече енергия в това да отдава всичко, докато накрая стане водач в църквата и тогава чувства, че може да държи главата си високо. Вътрешно, с все още непреодолени намерения, той размишлява: „Ако стана още по-голям водач, няма ли това да ми позволи да държа главата си още по-високо? Вярата в Бог е пътят, по който да се върви!“. Идването му в Божия дом е било изцяло с цел придобиване на статус, за да може да държи главата си високо, а неговите намерения са останали непреодолени през цялото време. Толкова много години е вършил работа, толкова много години е слушал проповеди, толкова много години е ял и пил от Божието слово, но въпреки това не е успял да се заеме с този единствен проблем. Като вярва в Бог по този начин, той не пренебрегва ли правилните си задачи? Човек слуша проповеди и чете Божието слово с цел да придобие истината, да придобие живота, а той е изповядвал вярата си толкова години, без да придобие нито един аспект от истината или живота. Това е проблем, който заслужава да бъде обмислен. Някои хора, макар и да не знаят как да разговарят за истината или да свидетелстват за Бог, все пак имат някакво реално преживяване. Когато са изправени пред кастрене, те са способни на самоанализ и освен това могат да приемат истината, след което наистина правят промени, за да се поправят. Това доказва, че тези хора имат истинска вяра. Независимо колко страдания и нещастия ги сполетят, те не се отдръпват, а боголюбивите им сърца стават все по-истински. В управлението на делата те вече се ръководят от принципи, покварата, която разкриват, е намаляла значително и имат по-силно чувство за отговорност, когато изпълняват дълга си. Можеш ли да кажеш за такъв човек, че не разбира истината? Погледнато от ъгъла на промените в него, този човек несъмнено изживява истината реалност. Само по този начин той е попил Божието слово до дъното на сърцето си. Макар че може и да не притежава дар слово, той знае как да практикува истината и освен това се ръководи от принципи, когато се справя с делата, като прави всичко възможно, за да постигне конкретни цели, и понася всякакви трудности, без за момент да се оплаче. Това е доказателство, че Божието слово действа в него, постига своя ефект и започва да се превръща в негов живот.

Току-що говорихме за два типа хора. Поведението на първия тип хора е просто: чуе ли такъв човек Божието слово, той е способен да го приложи на практика. Човек от втория тип, след като е слушал Божието слово доста време, не се проваля напълно в прилагането му на практика. В собственото си съзнание той си въобразява, че го практикува, защото е изоставил семейството и професията си, и е пожертвал всичко от себе си. Има дори хора, които отдават целия си живот на Бог, като избират пътя на безбрачието, отхвърлят стремежа към богатство и принасят в жертва всичко, но вътрешното им състояние никога не се променя. Тяхното недоволство, техните погрешни схващания, представи и фантазии спрямо Бог, както и надменният им нрав, тираничното и своеволното им поведение — всичко това остава непроменено завинаги и те продължават да живеят според философията на Сатана, като почти не се различават от невярващите. Този тип хора вярват в Бог само на думи и са малко по-добри от невярващите само затова, че не вършат големи злодеяния. Външно такъв човек изглежда добър. Той обаче не се стреми към истината и колкото и да слуша проповеди, не внася никаква промяна в своя живот нрав. Какво разбира този тип човек от Божието слово? Приема го за добра доктрина. Смята Божието слово за истината, но това, което смята за истината, всъщност е доктрина — нещо с характера на доктрина, нещо, което не е твърде лошо. Той може да спазва няколко правила, но животът му нрав никак не се променя. Това са хората от втория тип.