Току-що говорих основно за талантите и даровете. Включват ли тези таланти и дарове знанието? Има ли някаква разлика между знанието и талантите? Талантът се отнася до дадено умение. Може да бъде област, в която човек е по-изявен от другите, част от неговите заложби, която е по-забележителна, това, в което е най-добър, или умение, в което е сравнително компетентен и сведущ. Всички тези се наричат таланти и дарове. Какво представлява знанието? За какво точно се отнася знанието? Ако един интелектуалец е учил дълги години, прочел е много класици, изучил е определена професия или област на знанието в голяма дълбочина, постигнал е резултати и притежава конкретен и задълбочен професионализъм, това има ли нещо общо с талантите и даровете? Може ли знанието да бъде включено в категорията на талантите? (Не.) Ако човек използва таланти, за да върши работата си, възможно е той да е някой недодялан и селски човек, да му липсва висше образование, да не е прочел нито една известна книга или дори да не може да разбере Библията, но все пак може да има малко заложби и да е способен да говори красноречиво. Това талант ли е? (Да.) Този човек притежава такъв талант. Означава ли това, че има знания? (Не.) Тогава какво означава знанието? Как се определя то? Нека го кажем така: ако човек е учил например педагогика, има ли знания за тази професия? Неща като това как да се образоват хората, как да се предават знания на другите, какви знания да се предават и т.н.? Той има знания в тази област, така че дали е интелектуалец в тази област? Може ли да се нарече талантлива личност, която притежава знания в тази област? (Да.) Нека използваме това като пример, ако човек е интелектуалец, занимаващ се с педагогика, какво обикновено ще прави, когато работи или ръководи църквата? Какви са обичайните му практики? Разговаря ли с всички така, както учителят разговаря с ученика? Няма значение тонът на гласа, който използва, важното е какво внушава на другите и на какво учи другите. Живял е с това знание много години и това знание в основни линии е станало част от живота му до такава степен, че във всеки аспект на поведението или живота му можете да видите, че притежава това знание и изживява знанието, което е усвоил. Съвсем нормално е да се види това. И така, на какво често разчитат такива хора, за да вършат работата си? На знанията, които са усвоили. Да кажем например, че чуят някой да казва: „Не мога да чета Божиите слова. Държа ги там, но просто не знам как да ги прочета. Как ще разбера каква е истината, ако не мога да чета Божиите слова? Как ще разбера намеренията Му, ако не мога да прочета словата Му?“. Те казват: „Аз знам как, имам знания, така че мога да ти помогна. Тази глава е разделена на четири абзаца. Ако статията е повествование, обикновено има шест елемента: време, място, герои, причина за събитието, процес на развитие и заключение. Времето, в което е публикувана тази глава от Божието слово, е посочено накрая — октомври 2011 г. Това е първият елемент. Що се отнася до героите, в тази глава от Божието слово се споменава „Аз“, така че първото лице е Бог, а след това Бог споменава „вие“, което се отнася до нас. След това се разнищват състоянията на някои хора. Някои състояния са непокорни и надменни, което се отнася за хора, които са надменни и непокорни, които не вършат действителна работа, които пакостят, лоши и зли хора. Ходът на нещата е такъв, че хората вършат лоши неща. Има и някои други неща, които са свързани с различни аспекти“. Какво мислите за този метод на работа? Хубаво е, че с такава любов помагат на хората, но каква е основата на техните действия? (Знанието.) Защо привеждам този пример? За да помогна на хората да разберат по-ясно какво представлява знанието. Някои хора не знаят как да четат Божието слово, но са получили образование и вероятно са се справили добре с хуманитарните предмети в училище, така че е възможно да отворят някоя страница от Божието слово, да прочетат и да кажат: „Тази глава от Божието слово е изразена толкова добре! В първата част Бог говори прямо, а след това във втората тонът показва известно величие и гняв. В третата част всичко е разобличено конкретно и ясно. Ето такова трябва да е Божието слово. Четвъртата част — общото резюме — дава на хората пътя на практикуването. Божието слово е съвършено!“. Дали тяхното заключение и обобщение на Божието слово идва от познанието? (Да.) Въпреки че този пример може да не е много уместен, какво искам да разберете, като казвам това? Искам да видите ясно грозотата на това да използвате знанието в подхода си към Божието слово. Това е противно. Такива хора разчитат на знанието, за да четат Божието слово, така че могат ли да разчитат на истината, за да вършат нещата? (Не.) Категорично не.

Какво е характерно за начина, по който правят нещата хората, които живеят съобразно знанията си? На първо място, какви предимства смятат, че притежават? Това са техните знания и обучение, фактът, че са интелектуалци, и фактът, че са работили в основани на знанието индустрии. Когато вършат неща, интелектуалците притежават стила, характеристиките и моделите на интелектуалците, така че те просто не могат да не внесат вид интелектуална нотка в нещата, които правят, което кара другите хора да им се възхищават. Ето така правят нещата интелектуалците. Винаги се съсредоточават върху този интелектуален маниер. Независимо колко слаби и нежни изглеждат външно, нещата вътре в тях със сигурност не са слаби или нежни и те винаги имат собствени възгледи за всичко. Винаги искат да се изтъкнат във всичко, да използват дребнавите си похвати и да анализират и да се справят с нещата въз основа на възгледите, нагласите и мисловните модели на знанието. Истината е нещо странично за тях и е нещо, което им е много трудно да приемат. Затова първото отношение на такъв човек към истината е да я анализира. На какво се основава неговият анализ? На знание. Ще ви дам един пример. Хората, които са изучавали режисура, притежават ли познания за режисурата? Независимо дали си изучавал режисура систематично по учебник или си я учил практически и си вършил такъв вид работа, с две думи имаш схващане за знанието в тази област. Независимо дали си изучавал режисура задълбочено или само повърхностно, ако се занимаваш с режисура в света на невярващите, усвоените от теб знания в тази област или опитът ти с режисурата биха били много полезни и ценни. Дали обаче притежаването на този вид знания означава, че със сигурност ще си способен да се справиш добре с филмовата работа в Божия дом? Може ли усвоеното от теб знание наистина да ти помогне да използваш филми, за да свидетелстваш за Бог? Не е задължително. Ако продължаваш да наблягаш на това какво са те научили учебниците, и на правилата и изискванията на знанията в индустрията, можеш ли да изпълняваш добре дълга си? (Не.) Няма ли тук момент на раздор или конфликт? Когато истините принципи се сблъскат с този аспект на знанието, как разрешаваш това? Дали приемаш за свой водач знанията си или принципите на истината? Можете ли да гарантирате, че всеки кадър, всяка сцена и всяка творба, която заснемате, не е примесена с вашите знания или съдържа съвсем малко от примесите на тези знания, и че е напълно в съответствие с критериитe и принципите, изисквани от Божия дом? Ако това не е възможно, тогава никое от придобитите от теб знания не е от полза в Божия дом. Помислете върху това, каква е ползата от знанието? Кое знание е полезно? Кой вид знание противоречи на истината? Какво носи знанието на хората? Когато хората усвояват повече знания, стават ли по-набожни и притежават ли повече богобоязливо сърце, или стават по-надменни и самоправедни? След като са усвоили много знания, хората стават проблематични, догматични и надменни. Има и още нещо пагубно, което те може би не осъзнават: когато са овладели много знания, хората стават хаотични отвътре и лишени от принципи, а колкото повече знания овладяват, толкова по-хаотични стават. Може ли в знанието да се намерят отговори на въпросите защо хората живеят и каква е стойността и смисълът на човешкото съществуване? Могат ли да се направят изводи за това откъде идват хората и накъде отиват? Може ли знанието да ти каже, че идваш от Бог и си сътворен от Бог? (Не.) И така, какво точно е това, което се обхваща от изучаването на знанието или се насажда в хората от знанието? Материални неща, атеистични неща, неща, които хората могат да видят, и неща на ума, които могат да разпознаят, много от които възникват от човешките фантазии и просто не са практически. Знанието също така насажда в хората философии, идеологии, теории, природни закони и т.н., и все пак има много неща, които то не може да обясни ясно. Например как се образуват гръмотевиците и мълниите или защо се сменят сезоните. Може ли знанието да ти даде тези истински отговори? Защо климатът в момента се променя и става анормален? Може ли знанието да обясни това ясно? Може ли да разреши този проблем? (Не.) То не може да ти обясни въпросите, свързани с източника на всички неща, така че не може да реши тези проблеми. Има и такива, които питат: „Защо някои хора се връщат към живота, след като умрат?“. Дало ли ви е знанието отговор на този въпрос? (Не.) Тогава какво ви казва знанието? То разказва на хората за много обичаи и правила. Например идеята, че хората трябва да отглеждат деца и да показват синовна почтителност към родителите си, е вид знание за човешкия живот. Откъде идва това знание? Традиционната култура учи на него. Какво тогава носи цялото това знание на хората? Каква е същността на знанието? В този свят има много хора, които са чели класиците, получили са високо ниво на образование, които са знаещи или са овладели някоя специализирана област на знанието. И така, имат ли такива хора правилната посока и цели по пътя на живота? Имат ли отправна точка и принципи за поведението си? Освен това знаят ли да почитат Бог? (Не знаят.) За да отидем още по-далеч, разбират ли някакъв елемент от истината? (Не разбират.) Тогава какво е знанието? Какво дава знанието на хората? Хората вероятно имат известно преживяване за това. В миналото, когато не са притежавали знания, отношенията между хората са били прости — дали сега, след като хората са придобили знания, все още са прости? Знанието прави хората по-проблематични и те вече не са чисти. Знанието прави хората по-лишени от нормална човешка природа и без житейски цели. Колкото повече знания усвояват хората, толкова повече се отдалечават от Бог. Колкото повече знания усвояват, толкова повече отричат истината и Божието слово. Колкото повече знания имат хората, толкова по-крайни, твърдоглави и нелепи стават те. И какъв е резултатът? Светът постепенно става все по-мрачен и все по-зъл.

Преди малко споменахме как трябва да се разрешават възникналите конфликти или противоречия между прилагането на знанието и истините принципи. Какво правите, когато попаднете в такава ситуация? Някои от вас биха предложили доктрина: „Какво е трудното на това да практикуваш в съответствие с истините принципи? Какво толкова има, от което не може да се избави човек?“. Когато обаче нещо ти се случи, продължаваш както преди, като следваш собствената си воля, представите и фантазиите си, и въпреки че може да има моменти, когато би искал да практикуваш истината и да действаш в съответствие с принципите, изглежда, че просто не можеш да го направиш, независимо от всичко. Всеки знае, че на теория е правилно да се действа в съответствие с истините принципи. Наясно е, че знанието със сигурност не съвпада с истините принципи и че когато двете влязат в конфликт или противоречие, трябва да започне с практикуване в съответствие с истините принципи и да се избави от знанията си. Но дали е толкова просто, фактологически погледнато? (Не.) Не, не е толкова просто. И така, какви трудности има при практикуването? Как трябва да практикува човек, за да действа в съответствие с истините принципи? Това са практически проблеми, нали? Как трябва да бъдат решени те? На първо място, човек трябва да се покорява. Хората обаче имат покварен нрав и понякога не могат да принудят себе си да се покорят. Те казват: „Насила хубост не става“ — такъв е случаят и с опита ти да ме накараш да се покоря, нали? Какво лошо има в това да действам, като използвам силата на знанията си? Ако настояваш да действам в съответствие с истините принципи, няма да се покоря“. Какво правиш в такива моменти, когато непокорният нрав е на път да причини неприятности? (Молиш се.) Понякога молитвата не може да реши проблема. Възможно е нагласата ти и начинът ти на мислене малко да се подобрят след молитвата, а ти донякъде да обърнеш посоката на състоянието си, но ако не разбираш съответните истини принципи или ти липсва яснота за тях, накрая може да се окаже, че покорството ти не е нищо повече от обикновена формалност. В такива моменти трябва да разбираш истината, да търсиш съответните истини и да се стремиш към способността да знаеш как това, което правиш, е от полза за делото на Божия дом, свидетелството за Него и разпространението на Неговите слова. В сърцето си трябва да си наясно с тези неща. Какъвто и да е дългът ти, каквото и да правиш, трябва да започнеш с мисълта за делото и интересите на Божия дом, за разпространението на Божиите слова или какво би трябвало да постигне изпълнението на дълга ти. Това е на първо място. Относно това никога няма място за двусмислие, нито за компромис. Ако в такива моменти правиш компромис, ти не изпълняваш дълга си искрено и не практикуваш истината — и което е по-лошо, ще е справедливо да се каже, че се занимаваш със свои собствени дела. Правиш неща за себе си вместо да изпълняваш дълга си на сътворено същество. Ако човек иска да изпълни Божието поръчение и да изпълни добре човешкия си дълг, истината, която трябва първо да разбере и да практикува, е тази, че трябва да удовлетвори Божиите намерения. Трябва да имаш това видение. Изпълнението на даден дълг не означава да вършиш неща за себе си или да се занимаваш със собствените си дела, а още по-малко да свидетелстваш за себе си и да се самоизтъкваш, нито пък опира до твоята слава, придобивки и статус. Това не е целта ти. Всъщност става въпрос за това да изпълняваш добре дълга си и да свидетелстваш за Бог. Става въпрос за това да поемеш отговорността си и да удовлетвориш Бог. Става въпрос за това да изживееш съвестта и разума на нормалната човешка природа, да живееш по подобие на човешко същество, да живееш пред Бог. С такъв вид правилна нагласа човек лесно може да прескочи препятствието на това да живее съобразно своите знания. Дори и да останат няколко предизвикателства, те постепенно ще се изместят в хода на този процес и обстоятелствата ще се променят към по-добро. И така, как изглежда вашето преживяване в момента? Подобрява ли се или е в застой? Ако винаги действате както ви казват знанията и мозъкът ви, и никога не търсите истините принципи, дали ще сте способни да израствате в живота? Стигнали ли сте до някакво заключение относно това? Изглежда, че всички сте все още доста объркани по въпроса за навлизането в живота и нямате конкретни принципи за това, което означава, че ви липсва по-дълбоко или по-автентично преживяване на принципите и пътя на практикуване на истината. Някои хора винаги действат съобразно знанията си, независимо какво им се случва. Те се придържат само към няколко истини принципи относно простите въпроси по начин, който обхваща голямата картина, като оставят знанията им да имат водеща роля през цялото време, а истините принципи – подчинена. Те практикуват по този своеобразен опосредстван, компромисен начин. Не изискват стриктно от себе си пълно покорство или действие, което да е в абсолютно съгласие с истините принципи. Правилно ли е това от тяхна страна, или не? Каква е опасността при този вид практикуване? Не създава ли то опасност за отклонение от посоката? За противопоставяне на Бог и накърняване на Неговия нрав? Това е нещото, което хората трябва най-много да проумеят. Сега ясно ли ви е каква е разликата между това да изпълняваш дълга си в Божия дом и това да си намериш работа в света и да изживееш някак живота си? Осъзнавате ли го ясно в сърцето си? Трябва да мислите по този въпрос и да го разглеждате често. Каква е най-голямата разлика между двете? Знаете ли? (Това да изпълняваш дълга си в Божия дом е свързано с придобиването на истината и предизвикването на промяна в покварения ни нрав. Това да си намериш работа в света е свързано с живота на плътта.) Доста близо сте, но има едно нещо, което не споменахте: да изпълняваш дълга си в Божия дом означава да живееш съобразно истината. Какво е значението на това да живееш съобразно истината? За хората това означава, че може да се промени нравът им и че в крайна сметка могат да бъдат спасени. За Бог това означава, че може да придобие теб – едно сътворено същество – и да признае, че ти си Негово творение. Тогава съобразно какво живеят хората, когато си намерят работа в света? (Сатанински философии.) Съобразно сатанински философии — погледнато събирателно, това означава, че живеят съобразно покварения нрав на Сатана. Все едно дали преследваш слава, придобивки и статус, или богатство, или искаш да изживееш дните си и да оцелееш — живееш с покварен нрав. Когато си намериш работа в света, трябва да си блъскаш главата, за да се опиташ да изкараш пари. За да се изкатериш по стълбицата на славата, придобивките и статуса, е необходимо да зависиш изцяло от неща като конкуренция, бой, борба, жестокост, злоба и убийство — това е единственият начин да се задържиш на краката си. За да изпълняваш дълга си в Божия дом, трябва да живееш според Божиите слова и трябва да разбираш истината. Негативните неща на Сатана не са просто безполезни — ти трябва и да се отървеш от тях. Нито едно сатанинско нещо не е устойчиво. Ако някой живее съобразно сатанински неща, той трябва да бъде съден и наказан. Ако някой живее съобразно сатанински неща и е твърдо решен да не се покае, той трябва да бъде отстранен и изоставен. Това е най-голямата разлика между изпълнението на дълга в Божия дом и намирането на работа в света.

Когато хората живеят съобразно знанията си, в какво точно състояние живеят? Какво е това, което преживяват най-дълбоко? Веднага щом научиш нещо в някоя сфера, се чувстваш компетентен и невероятен — и в резултат на това попадаш в оковите на знанията си. Приел си знанието за свой живот и когато нещо ти се случи, изплува именно това твое знание, за да ти диктува да направиш това и това. Искаш да се отървеш от него, но не можеш, защото то е гравирано в сърцето ти и нищо друго не може да го замени. Точно това означава и фразата „първите впечатления са и последните впечатления“. Има някои масиви от знания, които човек е по-добре изобщо да не е изучавал. Да ги изучиш е отговорност и досада. Знанието обхваща много области: образование, право, литература, математика, медицина, биология и т.н., като всички те произтичат от практическите преживявания на хората. Те са форми на практическо знание. Хората не могат да живеят без тях и трябва да ги изучават. Има обаче някои форми на знание, които са отровни за човечеството — те са сатанински отрови, идват от Сатана. Вземете например социалните науки, чиито учения включват такива неща като атеизъм, материализъм и еволюционизъм, както и конфуцианство, комунизъм и феодални суеверия: това са все негативни форми на знание, които идват от Сатана, и чиято основна цел е да поразяват, разяждат и изкривяват човешката мисъл, да обвързват и контролират мисленето на хората, за да могат накрая да ги покварят и да им навредят, и да ги унищожат. Например предаването на фамилното име и синовната почтителност, прославянето на семейството и формулата, която гласи: „Развивай себе си, сложи семейството си в ред, управлявай нацията и донеси мир на всички“ — всичко това са учения на традиционната култура. А редом с тях има и различни богословски теории, актуални в гражданското общество, на будизма, даоизма и съвременната религия. Те също попадат в обхвата на знанието. Някои хора например са служили като пастори или проповедници, или са изучавали богословие. Какво произтича от усвояването на такива знания? Благословия или проклятие е това? (Проклятие.) Как се превръща в проклятие? Ако такива хора не говорят, няма проблем — отворят ли обаче устата си, излиза религиозна доктрина. Те винаги се опитват да проповядват духовна доктрина. Насаждат у хората лицемерните маниери на фарисеите, вместо да им позволят да разберат истината. Теологическото познание е свързано преди всичко с богословската теория. Коя е най-забележителната черта на богословската теория? Тя внушава на хората неща, които те смятат за духовни, а след като хората попият такива псевдодуховни неща, това е първото и последното им впечатление. Дори да си се вслушал в словата, които Бог изразява, в този момент няма да си способен да ги разбереш и ще бъдеш възпиран от знанието и теориите на фарисеите. Това е много опасно. Нима няма да е трудно на такъв човек да приеме истината? Да обобщим: ако живееш съобразно доктрината и знанието, и ако изпълняваш дълга си и действаш, като разчиташ на даровете си, може би ще си способен да направиш няколко неща, които изглеждат добри на другите. Но когато живееш в такова състояние, ти знаеш ли това? Можеш ли да разпознаеш, че живееш съобразно знанията си? Можеш ли да почувстваш до какви последствия би могло да доведе това да живееш съобразно знанието? Не оставаш ли с едно празно чувство в сърцето си, с усещането, че подобен живот няма никакво значение? А защо това е точно така? Тези въпроси трябва да бъдат изяснени. Ето къде сме по въпроса за знанието.

Преди малко обсъдихме въпросите за знанието и даровете. Има още един въпрос: много хора са стигнали от първоначалната си вяра в Бог до настоящия момент, без даже да знаят каква е истината и как трябва да я практикуват и да се стремят към нея. През цялото това време те са живели по убеждение или съобразно човешките представи и фантазии. Казано по-просто, те живеят съобразно нещата, които смятат за правилни. В ежедневието си се придържат към тези неща вманиачено и дори ги приемат за истина. Смятат, че стига да упорстват в практикуването си докрай, ще бъдат победители и ще оцелеят занапред. Те вярват в Бог по силата на тази представа. Могат да страдат, да се откажат от семействата си и кариерите си, и да се избавят от нещата, които обичат — след което да съберат всичко в няколко правила, които практикуват все едно са истината. Когато например видят, че някой има трудни моменти или нечие семейство преминава през тежък период, те се заемат да му протегнат ръка за помощ. Интересуват се как е, наглеждат го и се грижат за него. Ако трябва да се свърши мръсна или трудна работа, те поемат инициативата да отидат и да я свършат. Мръсотията и трудностите не ги притесняват. Не са придирчиви. В отношенията си с хората не спорят с тях и правят всичко възможно да постигнат приятелско съгласие с всеки и с всички. Не се карат с другите и се научават да бъдат добронамерени и толерантни към хората, така че всеки, който прекара известно време с тях, ще каже, че са добри хора и истински вярващи. Когато става въпрос за Бог, те правят всичко, което Той иска от тях, и тръгват натам, където Той иска от тях. Те не се противопоставят. Съобразно какво живеят? (Съобразно своя хъс.) Това не е просто обикновена форма на хъс — те живеят с убеждение, което смятат за правилно. Такива хора няма да разберат истината дори след години вяра в Бог, нито ще знаят какво е да практикуваш истината или какво е да се покоряваш на Бог. Няма да знаят какво е да удовлетворяваш Бог, нито какво е да търсиш истината или какви са истините принципи. Няма да знаят тези неща. Те дори няма да знаят какво е да си честен човек и как да бъдеш такъв. Те смятат: „Всичко, което трябва да правя, е да живея по този начин и да продължавам да следвам. Каквито и проповеди да се четат в Божия дом, аз ще се придържам твърдо към моя начин на правене на нещата. Както и да се отнася Бог с мен, няма да се откажа от вярата си в Него, нито да Го изоставя. Мога да изпълнявам всякакъв дълг, който се иска от мен“. Те са с впечатлението, че могат да бъдат спасени, като практикуват по този начин. Колко жалко обаче, че макар да нямат някакъв голям проблем с нагласата си, те не разбират никакви истини, дори след като са слушали проповеди толкова много години. Не разбират истината за покорството, нито знаят как да го практикуват, не разбират истината за това да бъдеш честен човек или истината за това да изпълняваш предано дълга си, нито какво означава да бъдеш нехаен. Не знаят дали лъжат или дали са измамни хора. Такива хора не трябва ли да бъдат съжалявани? (Трябва.) Съобразно какво живеят те? Възможно ли е да се каже, че живеят съобразно своето голо детинско сърце? Защо е възможно да се каже това? Защото, както те смятат: „Сърцето ми е на показ пред цялата вселена. Това не е ясно на хората. Те не могат да го видят — но Небето знае“. Ето колко „искрено“ е сърцето им: никой не може да го разбере и то е недостижимо за всички. Защо го наричаме „голо детинско сърце“? Защото тези хора имат някакъв вид настроение, някакъв сантимент и използват този личен сантимент или това свое самозалъгване, за да тълкуват какво трябва да прави вярващият в Бог и какво представлява дългът. Освен това прилагат такива сантименти към Божиите изисквания. Те смятат: „Всъщност Бог не изисква от хората да правят каквото и да било, нито да имат много умения или да разбират много от истината. Достатъчно е човек да има голо детинско сърце. Толкова е просто да вярваш в Бог — всичко, което трябва да правиш, е да продължаваш да действаш със силата на голото детинско сърце“. И все пак лъжите им не спират, нито съпротивата им, нито непокорството им, нито представите им, нито предателството им. Каквото и да правят, не смятат, че то има значение, но си мислят: „Имам боголюбиво сърце. Никой не може да прекъсне връзката ми с Бог, никой не може да отслаби любовта ми към Бог и никой не може да посегне на моята преданост към Бог“. Що за начин на мислене е това? Не е ли абсурден? Абсурден е и е достоен за съжаление. Има определено състояние на духа на такъв човек — пресъхнал, изчерпан и жалък. Защо „пресъхнал“? Защото, когато се изправи пред нещо просто — да кажем, че е излъгал — той не го знае, нито го осъзнава. Не изпитва никакво угризение. Няма каквото и да било чувство. До момента е следвал Бог без строги критерии, по които да мери всичко, което прави. Не знае какъв човек е, нито дали е измамен човек, нито дали наистина е бил способен да бъде честен човек, нито дали е способен да се покори на Божиите изисквания. Не знае нито едно от тези неща. До такава степен е жалък и пресъхнал духом. Защо казваме, че е пресъхнал духом? Защото не знае какво изисква Бог от него, нито защо вярва в Бог, нито какъв вид човек трябва да се стреми да бъде. Не знае кои действия са лишени от разум или кои действия нарушават истините принципи. Не знае какво отношение да усвои към злите хора и какво отношение да възприеме към добрите хора. Не знае с кого трябва да взаимодейства и до кого да се приближи. Когато стане негативен, дори не знае в какво състояние е изпаднал. Ето какво е да си пресъхнал духом. Вие такива ли сте? (Да.) Не ми е приятно да чуя да казвате това, но това е състоянието, в което се намирате. Винаги сте емоционални и никой не знае това кога ще се промени.

Какво е да си емоционален? Ще разгледаме един пример. Някои хора чувстват, че много обичат Бог. По-конкретно, те се чувстват много привилегировани и двойно благословени за това, че са родени в последните дни, че са приели този етап от Божието дело и че са способни да чуят словата Му със собствените си уши и да преживеят лично Неговото дело. Следователно смятат, че трябва да намерят някакъв начин да изразят своето голо детинско сърце. И как го правят? Емоциите им избиват на повърхността, техният плам е готов да изригне внезапно, стават леко ирационални и емоциите им прерастват в ненормални. И от това се появява грозотата. Още в континентален Китай те се намираха в ужасяваща за вярата в Бог среда и живееха в потисничество. Тогава в тях имаше плам и те искаха да изкрещят: „Всемогъщи Боже, обичам Те!“. Но нямаше къде да го направят — не можеха, от страх да не бъдат арестувани. Сега са в чужбина и са свободни да вярват. Най-накрая имат място, където да дадат воля на своето голо детинско сърце. Имат нужда да изразят колко много обичат Бог. Затова излизат на улицата и намират някое място без много хора наоколо, където да крещят колкото си искат. Преди да могат да го направят обаче, те чувстват, че сякаш им липсва увереност да продължат. Поглеждат обстановката около себе си и някак си не могат да извикат. Какво им минава през ума? „Няма да се получи. Не е достатъчно да имаш само голо детинско сърце. Все още нямам боголюбиво сърце. Нищо чудно, че нямам какво да изкрещя“. И така, те се прибират вкъщи с тъга и болка, и се молят със сълзи на Бог: „О, Боже, не посмях да изкрещя „Обичам Те“, когато бях в обстановка, която не го позволяваше. Сега обстановката го позволява, но все още нямам увереност. Никакъв вик не излиза от мен. Изглежда, че духовният ми ръст и увереността ми са твърде нищожни. Не притежавам живота“. От този момент нататък те се молят по този въпрос, подготвят се и се посвещават на това. Често четат Божиите слова и се трогват до сълзи от тях, а тези техни емоции и ентусиазъм кипят и се трупат в сърцето им. Това продължава, докато един ден не се почувстват достатъчно изпълнени с емоции, за да могат да излязат на градския площад, който събира хиляди души, и да извикат пред тълпата: „Обичам Те, Всемогъщи Боже“ — и въпреки това, когато отидат на площада и видят всички хора там, не могат да извикат. Вероятно все още не са извикали, дори сега. Но независимо дали са го направили или не, какво би означавало това? Да викаш по този начин дали е практикуване на истината? Дали е свидетелство за Бог? (Не.) Тогава защо толкова искат да изкрещят това? Те са убедени, че този техен вик ще бъде по-силен и по-резултатен от всеки друг метод на разпространение на Божиите слова и свидетелстване за Бог. Ето какво означава да бъдеш човек с голо детинско сърце. Добро или лошо нещо е човек да има такива емоции? Нормално или ненормално е това? Може ли да се категоризира като попадащо в обсега на нормалната човешка природа? (Не.) Защо не? Каква е целта на Бог, когато кара хората да изпълняват дълга си и да разбират и практикуват истината? Дали целта е да извиси човешката емоция на любов към Него или човешката емоция на изпълнение на дълга? (Не.) Имате ли понякога такива емоции? А може би често? (Да.) Когато имаш такива емоции, чувстваш ли, че те се появяват внезапно и необичайно или че е трудно да ги потиснеш? Трябва да ги въздържаш, колкото и трудни за потискане да са те. Като оставим настрана всичко останало, това са просто емоции, а не постижения, които идват, след като хората разберат и практикуват истината или след като са следвали Божия път. Те са ненормално състояние. Може ли тогава това ненормално състояние да се причисли към крайното твърдоглавие? Различно е в зависимост от случая. Има различни степени. Някои състояния могат да се причислят към крайното твърдоглавие, а други стигат до нивото на абсурда. Нормално е човек от време на време да излее малко от това настроение. Тогава кои негови проявления са ненормални? Това да правиш нещо поради неудържима емоция. Когато човек живее всеки свой ден и се блъска заради това състояние, чете Божиите слова и разпространява евангелието също заради него, и изпълнява всякакъв и всеки дълг заради него — когато всичко се върти около това нещо и то се превръща в стойността и значението на неговото съществуване и живот — това предвещава неприятности. Целта и посоката на този човек се изкривяват. Има някаква грозота в хората, които живеят съобразно голите си детински сърца. Има нещо твърдоглаво в тях и те имат ненормални емоции. Ако някой живее съобразно тези неща и често живее в такова състояние, може ли да разбере истината? (Не.) Ако не може да разбере истината, какво е неговото разположение на духа, когато слуша проповеди? С какво намерение чете Божиите слова? Може ли човек, който винаги вярва в Бог с голо детинско сърце и религиозна церемония, да разбере и придобие истината? (Не.) Защо не? Всичко, което прави, не се основава на истината, а на религиозна теория, на представи и фантазии. Не става въпрос и за стремеж към истината и практикуване на истината. Той изобщо не се интересува от това каква в действителност е истината или какво казват Божиите слова. Не се интересува от това сякаш всичко, от което се нуждае човек, за да вярва в Бог, е голо детинско сърце, сякаш всичко, което трябва да прави, е да се справя с нещата и да полага усилия в църквата. За него е толкова просто. Не схваща какво е да разбереш и да практикуваш истината, нито към какво да се стремиш, за да бъдеш спасен. Може би понякога мисли за тези неща, но просто не може да ги проумее. През цялото време си мисли: „Стига да имам хъс, да достигна повишено ниво на емоции и да мога да постоянствам докрай, като нищо ще бъда спасен“ и следователно, увлечен от повишените си емоции, върши само глупави неща — неща, които противоречат на истините принципи. В края на краищата е разкрит и отстранен. Изглежда, че повишените емоции все пак не са толкова хубаво нещо.

Има и друго безобразно състояние в това да живееш с голо сърце по детски, и то е, че някои хора винаги разчитат на ентусиазъм, за да вярват в Бог. Огънят в сърцата им никога не угасва. Смятат, че всичко, от което се нуждаят, за да вярват в Бог, е голо сърце по детски. „Не е необходимо да разбирам истината, не е необходимо да изследвам себе си, не е необходимо да идвам пред Бог, за да изповядам греховете си и да се покая — и със сигурност не е необходимо да приемам каквото и да било правосъдие, наказание, кастрене или порицание и критика от когото и да било“, смятат те. „Нямам нужда от тези неща. Всичко, което ми трябва, е голо сърце по детски“. Това е принципът на тяхната вяра в Бог. Те си мислят: „Не е нужно да приемам правосъдие и наказание. Достатъчно ми е само да се чувствам добре в кожата си. Вярвам, че Бог със сигурност е доволен, че правя така. Ако аз съм щастлив, и Бог е щастлив — това е всичко, което е необходимо. Ще бъда спасен, ако вярвам в Бог по този начин“. Не е ли това ужасно наивен начин на мислене? Вие някога бяхте в подобно състояние, нали? (Да.) Ако живеете докрай в подобно състояние, неспособни на никакво реформиране, тогава е справедливо да се каже, че не разбирате ни най-малко истината. Истината няма никакво отношение към вас. Не знаете целта или значението на Божието спасение на човека и не разбирате в какво се състои вярата в Бог. Каква е разликата между вярата в Бог и вярата в религията? Всеки си представя, че вярата в религията се дължи на това, че на този човек му липсва препитание, че може да има трудности вкъщи. В противен случай става дума за това, че иска да намери нещо, на което да се опре, да намери духовна храна. Вярата в религията често не е нищо повече от това да накараш хората да са добри, да са добронамерени, да помагат на другите, да са любезни с другите, да вършат повече добри дела, за да трупат добродетелност, да не извършват убийство или палеж, да не нарушават закона и да не извършват престъпления, да не вършат лоши неща, да не удрят хората и да не ги ругаят, да не крадат или ограбват, както и да не мамят и да не мошеничестват. Това е концепцията за „вяра в религията“, която съществува в съзнанието на всеки. Доколко концепцията за вяра в религията съществува сега във вашите сърца? Дали тези неща, които се свързват с вярата в религията, са съгласно истината? Откъде точно идват? Знаете ли? Ако вярвате в Бог със сърце, което таи вяра в религията, какъв ще бъде резултатът? Това ли е правилният начин да се вярва в Бог? Има ли разлика между състоянието на вяра в религията и състоянието да имаш вяра в Бог? Каква е разликата между вярата в религията и вярата в Бог? Когато за пръв път си започнал да вярваш в Бог, може да си чувствал, че да вярваш в религията и да имаш вяра в Бог е едно и също нещо. Но днес, след като си вярвал в Бог от няколко години, какво точно смяташ, че е да имаш вяра? Има ли някаква разлика с вярата в религията? Вярата в религията означава да следваш някакви религиозни ритуали, за да донесеш щастие и утеха на духа си. Тя не е свързана с въпроси за това по какъв път вървят хората или как живеят живота си. Няма промяна във вътрешния ти свят. Ти си оставаш ти, а твоята природа същност си остава същата. Не си приел истините, които идват от Бог, и не си ги превърнал в свой живот, а просто си извършил някои добри дела или си следвал церемонията и правилата. Просто си се занимавал с някои дейности, свързани с вярата в религията — толкова, това е всичко. И така, за какво се отнася вярата в Бог? Тя означава промяна в начина, по който живееш, означава, че вече е настъпила промяна в стойността на твоето съществуване и целите в живота ти. Първоначално си живял заради неща като това да почиташ предците си, да изпъкнеш сред тълпата, да имаш добър живот и да се домогваш до слава и богатство. Днес си изоставил тези неща. Вече не следваш Сатана, но би искал да се отречеш от него, да се отречеш от тази зла тенденция. Следваш Бог, това, което приемаш, е истината, а пътят, по който вървиш, е този на стремеж към истината. Посоката на живота ти се е променила напълно. След като вярваш в Бог, подхождаш към живота по различен начин, имаш различен начин на живот, следваш Създателя, приемаш и се покоряваш на върховенството и подредбите на Създателя, приемаш спасението на Създателя и в края на краищата ставаш истинско сътворено същество. Не е ли това да промениш начина си на живот? Това е пълна противоположност на предишния ти стремеж, начин на живот, и на мотивите и значението, залегнали във всичко, което си правил — те са коренно различни, дори не могат да бъдат сравнени. Тук ще приключим по въпроса с разликата между вярата в Бог и вярата в религията. Можете ли да видите в себе си състоянието, при което имате „голо сърце по детски“, за което говорихме? (Да.) И така, живеете ли през повечето време съобразно голо сърце по детски или изпадате в това състояние само понякога? Ако е само понякога, това доказва, че вече си се отървал от това състояние и си започнал да се стремиш към истината, че си започнал да излизаш от това положение на нещата. Ако през повечето време все още живееш съобразно голо сърце по детски и не знаеш как да живееш според Божиите слова, според истината, нито как да се отървеш от въздържането на голо сърце по детски и да излезеш от това състояние, това доказва, че не живееш пред Бог, че все още не знаеш какво е истината или как да я търсиш. Голяма ли е тази разлика? (Да.) Ако продължаваш да живееш по този начин, без ни най-малко да разбираш истината, тогава си в опасност — рано или късно ще трябва да бъдеш отстранен. А що се отнася до това как се появява това голо сърце по детски, ще трябва да търсиш истината, да разнищиш състоянието си и да промениш това състояние. Защо човек би имал такова голо сърце по детски, какви последици ще има това да разчиташ на своя плам, за да вярваш в Бог, дали можеш да придобиеш истината, като вярваш в Бог по този начин, дали това ще укрепи вярата ти в Бог — в сърцето си трябва да си наясно по тези въпроси. Това изисква от теб да се явиш за сравнение, да премисляш и да търсиш решение.

Един вид хора са ентусиасти в сърцето си, когато вярват в Бог. Те нямат против да изпълняват всякакъв дълг, както и да се справят с известни трудности, но темпераментът им е нестабилен — те са емоционални и капризни, непоследователни. Действат единствено според настроението си. Когато са щастливи, вършат добре работата, която им е възложена, и се разбират добре с когото и да работят в екип, и с когото и да общуват. Освен това са готови да поемат и повече дълг — какъвто и дълг да изпълняват, имат чувство за отговорност към него. Ето така действат, когато са в добро състояние. Възможно е да има причина да са в добро състояние: вероятно са били похвалени за това, че се справят добре с дълга си, и са спечелили уважението и одобрението на групата. А може би много хора оценяват работата, която са свършили, и те са се надули като балон, който става все по-голям с всяка похвала. И така, те продължават да изпълняват един и същ дълг всеки ден, но през цялото време така и не разбират Божиите намерения, нито търсят истините принципи. Винаги действат въз основа на своето преживяване. Дали преживяването е истината? Надеждно ли е да се действа въз основа на преживяването? Дали това е в съгласие с истините принципи? Да се действа въз основа на преживяването не е в съгласие с принципите. Неизбежно ще има моменти, когато това ще претърпи провал. И така, един ден тези хора не изпълняват добре дълга си. Много неща се объркват и те са подложени на кастрене. Групата не е доволна от тях. Тогава те стават негативни: „Повече няма да изпълнявам този дълг. Справям се лошо. Всички сте по-добри от мен. Аз съм този, който за нищо не става. Който желае да го изпълнява, да започва!“. Някой разговаря с тях за истината, но тя не достига до тях и те не разбират, като казват: „Какво толкова има да се разговаря за това? Не ме интересува дали това е истината или не — ще изпълнявам дълга си, когато съм щастлив, и няма да го изпълнявам, когато не съм. Защо да усложняваме нещата? Сега няма да го изпълнявам, ще изчакам друг ден, когато съм щастлив“. Ето какви са тези хора през цялото време. Независимо дали в изпълнението на дълга си, четенето на Божиите слова, слушането на проповеди и посещението на сбирки, или във взаимодействието си с другите — във всичко, което се отнася до който и да е аспект от живота им, те разкриват състояние, което в един момент е облачно, а в следващия — слънчево, в един момент е въодушевено, а в следващия — потиснато, в един момент е студено, а в следващия — разгорещено, в един момент е негативно, а в следващия — положително. С две думи, състоянието им, добро или лошо, винаги е доста ясно изразено. Можеш да го видиш от пръв поглед. Те са непоследователни във всичко, което правят, като просто се отдават на темперамента си. Когато са щастливи, вършат работата си по-добре, а когато не са, са калпави — може дори да спрат да правят каквото и да било, и да се откажат. Каквото и да правят, те трябва да го правят според настроението си, според средата, според изискванията си. Изобщо нямат воля да понасят трудностите, обгрижвани и разглезени са, истерични, неподвластни на разума, и не правят нищо, за да се овладеят. На никого не е позволено да ги обижда. Всеки, който го направи, става мишена за тяхното настроение, което идва като буря — а веднага след като премине, те са негативни и емоционално потиснати. Нещо повече, правят всичко въз основа на своите предпочитания. „Ако тази работа ми харесва, ще я свърша. Ако не ми харесва, няма да я свърша нито сега, нито никога. Който от вас желае, може да я свърши. Аз нямам нищо общо с това“. Що за човек е това? Когато е щастлив и състоянието му е добро, сърцето му се вълнува и казва, че иска да обича Бог. Толкова е развълнуван, че плаче, по лицето му се стичат горещи сълзи, ридае силно. Дали сърцето му наистина обича Бог? Състоянието да обичаш Бог със сърцето си е нормално, но като погледнеш нрава на такъв човек, неговото поведение и това, което разкрива, ще си помислиш, че е някое десетгодишно дете. Този негов нрав, неговият начин на живот, показва капризност. Такъв човек е непоследователен, не е предан, безотговорен и небрежен е във всичко, което прави. Никога не се подлага на трудности и не желае да поеме отговорност. Когато е щастлив, няма против да прави каквото и да било. Няма против малко трудности, а ако интересите му понесат удар, това също е в реда на нещата. Ако обаче е нещастен, няма да направи нищо. Що за човек е това? Нормално ли е подобно състояние? (Не.) Този въпрос излиза извън рамките на ненормалното състояние — това е проявление на крайна капризност, крайна глупост и невежество, крайна детинщина. Какъв е проблемът с капризността? Някои хора вероятно ще кажат: „Това е нестабилност на характера. Такива хора са твърде млади и са преминали през твърде малко трудности, а индивидуалността им все още не е оформена, затова в поведението им често се наблюдава капризност“. Факт е, че капризността не се интересува от възрастта: понякога и четиридесетгодишните, и седемдесетгодишните също са капризни. Как може да се обясни това? Капризността всъщност е проблем на нрава на човека, при това изключително сериозен проблем! Ако някой изпълнява важен дълг, този проблем може да забави изпълнението му и напредъка на делото, като причини загуби за интересите на Божия дом. При обичайния дълг също може понякога да повлияе и да попречи на нещата. По никакъв начин не е от полза за другите, за самия човек или за делото на църквата. Дребните задачи, които изпълнява такъв човек, и цената, която плаща, излизат на чиста загуба. Особено капризните хора са негодни да изпълняват дълг в Божия дом, а има много такива хора. Капризността е най-често срещаното проявление на покварения нрав. На практика всеки човек има такъв нрав. А какво представлява този нрав? Естествено, всеки покварен нрав е една разновидност на нрава на Сатана, а капризността е покварен нрав. Казано по-меко, това е да не обичаш истината или да не я приемаш. Казано с по-силни думи, това е да изпитваш неприязън към истината и да я мразиш. Могат ли капризните хора да се покорят на Бог? Със сигурност не могат. Могат за известно време, когато са щастливи и имат полза, но когато са нещастни и нямат полза, изпадат в ярост и се осмеляват да Му се противопоставят и да Го предадат. Те ще си кажат: „Не ме интересува дали това е истината или не — важното е да съм щастлив, да съм доволен. Ако съм нещастен, каквото и да каже някой, няма да помогне! Какво значение има истината? Какво значение има бог? Аз съм шефът!“. Що за покварен нрав е това? (Да мразиш истината.) Това е нрав на омраза към истината, на неприязън към нея. Има ли в него елемент на надменност и самонадеяност? Елемент на непримиримост? (Да.) Тук става въпрос за още едно безобразно състояние. Когато такива хора са в добро настроение, те са любезни с всички и отговорно изпълняват дълга си. Другите ги смятат за добри, покорни хора, за хора, които са готови да платят цената, които наистина обичат истината. Станат ли негативни обаче, те ще си вземат шапката, ще се оплакват и даже ще бъдат неподвластни на разума. Тук се проявява тяхната порочна страна. На никого не е позволено да ги упреква. Те дори ще кажат: „Разбирам всяка истина, просто не я практикувам. Достатъчно ми е само да съм си спокоен!“. Какъв нрав е това? (Порочност.) Тези зли хора не просто са готови да се съпротивляват на всеки, който би могъл да ги кастри, а дори биха го наранили и биха му навредили досущ като зли демони. Никой не би се осмелил да се забърка с тях. Не е ли това крайно капризно и порочно от тяхна страна? Дали този проблем е свързан с младостта? Ако бяха по-възрастни, нямаше ли да са капризни? Ако бяха по-възрастни, щяха ли да бъдат по-сериозни и рационални? Не. Това не е въпрос на тяхната индивидуалност или на тяхната възраст. В тях се крие дълбоко вкоренен покварен нрав. Те се ръководят от покварения нрав и живеят съобразно този покварен нрав. Има ли покорство в човек, който живее с покварен нрав? Може ли той да търси истината? Има ли част от него, която обича истината? (Не.) Не, няма нищо такова. Вие всички имали ли сте капризно състояние? (Да.) Щяхте ли да го сметнете за проблем, ако не разговаряхме за него? (Нямаше.) Сега, след като разговаряхме за него, смятате ли, че е доста сериозен проблем? (Да.) Някои случайни прояви на капризност се появяват по обективни причини. Това не е проблем на нрава. Всички проблеми на нрава и всяко разкриване на покварен нрав в действията на човек ще доведат до негативни последици. Ето един пример за обективна причина: да кажем, че днес някой го боли ужасно корем. Изпитва такава болка, че едва има сили да говори. Иска просто да си полегне за малко. Точно тогава идва друг човек и разменя няколко думи с него, но той отговаря с малко рязък тон. Дали това е проблем с нрава му? Не, не е. Държи се така просто защото е болен и изпитва болка. Ако се държеше така в нормални обстоятелства, ако говореше по този начин, това щеше да е проблем с нрава. В този случай тонът, с който говори, е рязък, защото болката му е стигнала до определен праг. Нормално е да се случват такива неща. Ако има обективна причина и всички признават, че да се говори или действа по такъв начин е простено и разумно, като се имат предвид обстоятелствата, и че човешката природа просто е такава, тогава това е поведение и разкриване на нормална човешка природа. Вземете примера с човек, който е загубил роднина и започва да плаче от мъка. Това е съвсем нормално. И въпреки това има хора, които биха го осъдили и казали: „Този човек е сантиментален. През всичките тези години е вярвал в Бог, а още не може да се избави от привързаността си към семейството. Дори плаче, когато някой негов роднина почине. Колко глупаво!“. После става така, че умира майката на човека, казал това, и той плаче по-силно от всеки друг. Как трябва да се гледа на това? Не можеш сляпо да прилагаш правилата или да обобщаваш по този начин — някои неща имат обективни причини и те представляват поведение и разкриване на нормалната човешка природа. Какво е поведението и разкриването на нормалната човешка природа и какво не е — това се променя според обстоятелствата. Каквото и да е споменато относно това, съобразно което живее човек, казаното засяга в един аспект проблемите с нрава на хората, а в друг аспект става дума за проблеми във възгледите на хората, начините им на стремеж и пътищата им на стремеж. Изобщо не става въпрос за техния характер или индивидуалност, или за техните външни начини на вършене на нещата.