Човечеството е толкова дълбоко покварено от Сатана, че всички хора имат сатанинска природа и надменен нрав. Дори глупаците и идиотите са надменни и считат, че са по-добри от другите хора, и отказват да им се подчиняват. Ясно се вижда, че човечеството е толкова дълбоко покварено и че на хората им е много трудно да се покорят на Бог. Поради своята надменност и самоправедност хората са станали напълно лишени от разум. Те няма да се подчинят на никого — дори ако казаното от други хора е правилно и отговаря на истината, те няма да им се подчинят. Именно поради надменност хората се осмеляват да съдят Бог, да Го заклеймяват и да Му се съпротивляват. Тогава как може да се преодолее проблемът с надменния нрав? Може ли да се разреши, като се разчита на човешкото въздържание? Може ли да се реши като просто се разпознае и признае? Категорично не. Има само един начин за справяне с надменния нрав и той е да се приеме Божия съд и Неговото наказание. Само онези, които са способни да приемат истината, могат постепенно да се отърват от надменния си нрав. Онези, които не приемат истината, никога няма да могат да се справят с надменния си нрав. Виждам много хора, които допускат да се възгордеят, когато покажат някакъв талант при изпълнение на дълга си. Когато проявят някакви способности, те смятат, че са велики, а след това живеят благодарение на тези способности и не се напрягат повече. Те не се вслушват в другите, каквото и да казват те, и смятат, че тези малки неща, които притежават, са истината и че те са най-висши. Какъв е този нрав? Това е надменен нрав. Те са твърде лишени от разум. Може ли човек да изпълнява дълга си добре, когато е с надменен нрав? Може ли да се покори на Бог и да Го следва до самия край? Това е дори още по-трудно. За да поправи надменния си нрав, той трябва да се научи как да преживява Божието дело, Неговия съд и наказанието Му, докато изпълнява дълга си. Само по този начин може истински да опознае себе си. Само като видите ясно покварената си същност, като видите ясно корена на своята надменност и след това я прозрете и анализирате, можете истински да опознаете своята природа същност. Трябва да изровите всички покварени неща в себе си, да ги съпоставите с истината и да ги опознаете въз основа на нея и тогава ще разберете какви сте: не само, че сте изпълнени с покварен нрав, и не само, че ви липсва разум и покорство, но ще видите, че ви липсват твърде много неща, че нямате истина реалност и ще видите колко сте жалки. Тогава няма да сте способни на надменност. Ако не се анализирате и не опознаете себе си по този начин, то когато изпълнявате дълга си, няма да знаете къде е мястото ви във вселената. Ще смятате, че сте велики във всяко отношение, че всичко у другите е лошо и че само вие сте най-добрите. Тогава през цялото време ще се изтъквате пред всички, така че другите да ви се възхищават и да ви се кланят. Това е пълна липса на самосъзнание. Някои хора постоянно се изтъкват. Когато другите сметнат, че това е неприятно, те ги критикуват, че са надменни. Но тези хора не го приемат. Продължават да мислят, че са талантливи и изкусни. Какъв е този нрав? Те са прекалено надменни и самоправедни. Способни ли са хората, които са толкова надменни и самоправедни, да жадуват за истината? Могат ли да се стремят към истината? Ако никога не могат да опознаят себе си и не се отърват от покварения си нрав, ще могат ли тогава да изпълняват добре дълга си? Със сигурност не.

Много хора изпълняват дълга си както им харесва и никога не се вслушват в предложенията на другите. Ако някой им предостави план, те ще го запишат в момента и ще се съгласят да го изпълнят, но впоследствие ще го оставят на заден план в съзнанието си и ще продължат да вършат каквото си искат. Какъв вид нрав е това? (Самоправеден и надменен нрав.) Има ли някаква непримиримост в това? (Да.) У всеки човек могат да се открият непримиримост и надменност. Когато хората чуят някой друг да казва нещо, което е правилно и разумно, ако подходят към въпроса със съвест и разум, те биха си помислили, че това трябва да се приеме, но дали биха могли да го приложат на практика? (Не е задължително.) Какво отношение е необходимо, за да го практикуват? На първо място, трябва да имат правилно отношение — трябва да се откажат от собствените си фантазии, преценки или погрешни разбирания, а след това да обмислят доброто предложение на този човек и да потърсят истината, и ако определят, че предложението му е правилно и съответства на истините принципи, трябва да го приемат и да му се подчинят. Не е ли това отношението, което те трябва да имат? Има ли някаква надменност в това отношение? В него няма никаква надменност. Това е сериозно, отговорно отношение, отношение на приемане на истината и отношение на любов към положителните неща. Ако, когато чуете някой друг да прави добро предложение, такова, което според вас съответства на истините принципи, вие казвате, че го приемате, за да запазите репутацията си или поради моментно разбиране, но когато дойде време да направите нещо, просто действате според собствената си воля, правите каквото си искате и загърбвате това предложение, което сърцето ви е признало за правилно, какъв човек сте? Това отношение на приемане на истината ли е? Какъв вид нрав е това? Това е надменност и непокорство, това е неприемане на истината, това е даване на предимство на собствената воля, даване на превес на собствените мнения и идеи и поставяне на истините принципи, положителните неща и Божието слово на заден план. Има други хора, които дават прекрасни обещания лице в лице, но когато нещо се случи, те не желаят да ги изпълнят и започват да си правят собствени сметки: „Ако постъпя според принципите, ще трябва ясно да разговарям за истината и да променя представите на хората, а това ще е много трудно. Ще трябва да приказвам много и се притеснявам, че може да не говоря ясно, което ще бъде загуба на време и енергия и твърде неприятно! За да си спестя неприятности, трябва да го направя по този начин и всички трябва да ме слушат, дори да не са съгласни. Аз ще имам последната дума по този въпрос“. Какво е това отношение? Това е предателско отношение. Когато дават обещанията си, те изглеждат искрени, верни, покорни и благочестиви, способни да приемат мнението на другите и истината, но когато дойде време да действат, те са съвсем различни и отношението им се променя. Защо се променя? Защо отношението им се обръща на 180 градуса? Какво ги подтиква към това? Те считат, че такова поведение е твърде изнурително физически и твърде неприятно, поради което изпитват неохота и нежелание да изтърпят тези трудности. Обетите или обещанията, които са дали преди, вече нямат значение за тях, нито пък справянето с нещата според истините принципи. Най-важното нещо за тях е да задоволят плътта си. Това е на първо място, а Божието поръчение те изтласкват на заден план и не го приемат сериозно. Това отговорен човек ли е? Това почтен човек ли е? Човек, който обича истината, ли е? Не. Има и хора, които обещават на другите, че ще се справят правилно с даден въпрос, когато са лице в лице с тях, и карат тези хора да се чувстват напълно спокойни, но когато се сблъскат с трудности в процеса на справяне с този въпрос, те просто го оставят настрана и се отказват. Този човек заслужава ли доверие? Това принципен начин на действие ли е? Особено когато изпълнява своя дълг и върши неща за Божия дом, той трябва да се придържа още повече към истините принципи и да защитава интересите на Божия дом дори ако това означава понякога да понася загуби и унижения, и никога не бива да позволява работата на църквата да страда. Хората, които постъпват по този начин, са честни, проявяват внимание към Божиите намерения и мислят за Божия дом на всяка крачка. Хората, които мамят, постоянно мислят за собствените си интереси, докато изпълняват дълга си, и никога не са готови да понесат и най-малката загуба, свързана с нещо, което вършат. Те по-скоро ще допуснат да пострадат интересите на Божия дом, отколкото самите те да загубят. Бог знае дали даден човек изпълнява дълга си в съответствие с истините принципи или не — Бог проучва внимателно мислите и идеите на хората. Ако Бог открие, че сърцето на даден човек е измамно и злонамерено, че действията му са породени от алчност поради плътските му интереси, че не обича истината и изпитва неприязън към нея, Той ще се откаже от този човек веднага щом проучи внимателно тези неща. И така, ще може ли самият човек да разбере всичко това? (Не.) Защо няма да може да го разбере? (Защото, когато природата на човека контролира действията му, докато плътските му интереси са задоволени, той няма да се изследва. Следователно няма да разбере, че постъпването по този начин не е съобразено с истината.) И така, благодарение на какво човек оцелява вътрешно? На покварения нрав на Сатана. Същността на човека е същността на Сатана и човекът живее според сатанинския си нрав, защитава единствено собствената си суета, гордостта си и плътските си интереси. Този вид егоистично и достойно за презрение мислене се е превърнало в природа на хората, поради което те смятат, че е много трудно и изтощително да практикуват истината, да се покоряват на Бог, да се вслушват безусловно в Божиите слова и да действат според истините принципи и Божиите критерии. Какъв е проблемът тук? Той е в това, че човекът е обвързан със сатанински нрав и е под негов контрол, а в сърцето му има твърде много негативни неща, така че той чувства, че практикуването на истината е твърде тежко и съвсем не лесно. Ако поквареният нрав на хората бъде пречистен и те съумеят да разберат истината и да проявят внимание към Божиите намерения, тогава те няма да се сблъскват с пречки или трудности при практикуването на истината и то няма да им се струва изтощително.

Ако човек изобщо не жадува за истината и не желае да я приеме, то той не притежава нищо ценно в себе си и винаги, когато нещо го сполети, ще живее само според философията на Сатана и ще изглежда невероятно беден, жалък и сляп. С други думи, той е мизерстващ и няма нищо в себе си. Той няма потенциала да побеждава греха, няма способността да се опълчва на собствената си плът, няма мотивацията да практикува истината, няма решителността да промени собствените си възгледи и няма решимостта напълно да се покори на Бог. Той е просто беден, жалък и сляп, и е нищожество. Когато става дума за умишлено вилнеене, той има много енергия, но е неспособен да действа според Божиите изисквания и истините принципи. Ако погледнете как изглеждат, някои от тези хора умеят да се изразяват добре, образовани са, имат някои дарби и силни страни и са способни хора — тогава защо казвам, че са бедни и жалки? Как се измерва това? Човек, който не притежава никакви истини, е беден и жалък. Могат ли образованието и знанието или дарбите и талантите да заместят истината? Могат ли да помогнат на някого да разбере истината и да премине през трудните моменти? Могат ли да накарат някого да остане непоколебим в свидетелството си и да придобие Божието одобрение? Категорично не. Хората обичат да действат въз основа на собствените си предпочитания, желания, представи и фантазии, каквото и да правят, и се чувстват много щастливи, доволни и спокойни от това. И все пак, ако трябваше да практикуват истината и да се покоряват на Бог, те биха се чувствали безсилни и напълно незаинтересовани да го правят, или дори така, сякаш са парализирани. Какво става там? Къде са сърцата им? На кого служат? Защо, когато хората вършат нещата, като използват дарбите и знанията си, и според добрите си намерения и предпочитанията си, те са много способни, разполагат с много трикове и просто притежават безгранична енергия, но когато от тях се иска да практикуват истината, да навлязат в истината реалност и да вършат нещата според истините принципи, колкото и забележителни личности да са, те стават безпомощни и безсилни? Каква е първопричината за това? Защо, когато практикуват истината и търсят истините принципи, хората приличат на идиоти, толкова бедни и жалки, но въпреки това се хвалят и се бият в гърдите, мислят се за по-добри от всички други и отказват да се подчиняват на когото и да било? Защо е така? (Хората не познават себе си.) Това, че не познават себе си, е един от аспектите на този въпрос, но основната причина е, че хората имат покварен нрав. Това е уродливото им състояние, характерът им и жалкият им вид, преди да разберат истината — те са нищожества. Всички онези, които не притежават истината, са такива. Колкото и извисени да са знанията или статусът им, всичко, което показват, е грозно състояние и окаян вид. Ето колко беден и жалък е човекът пред Бог и пред истината, когато не притежава нищо и е нищожество. Влизал съм в контакт с някои хора и когато разговарям и решавам въпроси с тях, виждам тяхното апатично, тъпо, бедно и жалко излъчване. Те могат да говорят малко за външни неща, но когато нещо е свързано с истините принципи, възгледите им клонят или наляво, или надясно, или изобщо нямат възгледи по този въпрос. Как може човек, който е вярвал в Бог толкова дълго време, който е чел толкова много Божието слово, който е слушал толкова много проповеди и живее духовен живот всеки ден, да е толкова апатичен, тъп, беден и жалък? Защо мнението му не е правилно, когато нещо се случи? Защо гледната му точка за нещата никога не се променя? (Той не е приел или не е практикувал истината.) Точно така. Той е изслушал много проповеди, но е чул само доктрини. Чел е доста Божието слово, но е разбрал само доктрини от него. Ходил е на доста събирания, но това, което е извлякъл, са само някои буквални неща и правила. С какво е свързано това? Защо той извлича именно тези неща? Онова, което Бог предоставя на човека, е истината, животът и истината реалност. Тогава защо при тези хора това дава именно такива плодове? Размишлявали ли сте някога върху този въпрос? Това е сериозен проблем, голям проблем. И така, как може да се реши този проблем? Трябва да ядеш и пиеш Божието слово, да го приемеш в сърцето си и да му позволиш да стане твоя реалност. Трябва да промениш вътрешното си положение и състояние и да имаш правилно мнение за всичко, с което се сблъскваш, и правилно отношение към него. Не е ли това пътят, който трябва да практикуваш? Не е ли това посоката, в която трябва да търсиш? Помислете, как можете да тръгнете по този път? Какво мислите всички вие? (Боже, чувствам, че когато ме сполетяват някои неща, трябва да премислям собствените си намерения, мотиви и разкриванията на покварения си нрав, а след това съзнателно да се опълчвам срещу грешните си намерения и разкриванията на покварата си и да действам според истината в Божието слово.) Това е правилният път, но способни ли сте да откриете собствените си проблеми в процеса на осъществяването му? (Понякога мога да ги открия, но понякога — не.) За това се изисква да се молите на Бог, да се самоанализирате и често да изследвате собствените си действия. Светият Дух ще просветли хората за нещата, които не разбират, и щом получите просветлението от Светия Дух, няма ли да бъдат решени проблемите ви? Когато човек се уповава на Бог, няма проблеми, които не могат да бъдат решени.

Ще дам пример, който всички вие да анализирате и да видите дали знаете как да се самоанализирате и дали можете да разпознаете собствените си затруднения чрез проблемите на другите. Веднъж прекарах известно време с един човек и в началото той беше внимателен и предпазлив, питаше какви са намеренията Ми, когато правех нещо, и каквото и да кажех, той кимаше, свеждаше глава и слушаше внимателно. Имаше вътрешна граница: „Ти си Бог, не мога да Те оскърбя, не мога да премина тази граница. Ще слушам какво говориш, ще правя всичко, което ми кажеш да сторя“. По принцип при него не се забелязваха никакви проблеми. Но след като прекарахме известно време заедно и разменихме някои реплики, той свикна с начина Ми на говорене и с тона на гласа Ми — тези неща му станаха познати и той си помисли: „Макар че ние двамата не сме равнопоставени и идентичността и статусът ни не са еднакви, аз се чувствам удобно, когато говоря с Теб, не ми се налага да крия нищо, мога да кажа каквото си поискам“. С течение на времето връзката между човек и Бог беше нарушена и той си помисли: „Знам какъв характер имаш, знам каква личност си. Знам кои неща няма да Те разгневят и да Те накарат да ме кастриш и ще избягвам да върша нещата, за които ще ме кастриш. Дори да ги върша, няма да допусна Ти да видиш това или да научиш за него. За да Ти попреча да разбереш, няма да кажа дори на близките до Теб хора какво правя зад гърба Ти. Така Ти няма да узнаеш за него, нали така? Ако не узнаеш за него, няма да ме кастриш, нали? Няма да ми се налага да губя престиж и да страдам заради това, нали? Това е чудесно! Ще правя всичко друго, което ми кажеш да сторя, и ще се покорявам, но трябва да имам относителна свобода“. Не е ли възникнал проблем тук? (Да.) Какъв проблем е възникнал? Няма ли я тук измамността на човешкото сърце? (Има я.) Дали пред другите хора, или пред Бог, хората винаги се опитват да скрият нещата, които не желаят да кажат на другите, дълбоко в сърцата си и това състояние на ума и на нрава е състоянието на измамност, което е налице при всеки човек. Тук има друг нрав — надменност. Къде се проявява надменността тук? Този човек си помисли: „Значи Ти също беседваш непринудено и разговаряш по този начин. Няма нищо толкова впечатляващо в начина, по който Ти говориш. Ти можеш просто да изричаш тези неща и ако Те опозная по-добре, ще мога да ги изричам дори по-добре от Теб. Ти така ли се обличаш? Аз имам по-добър усет за обличане от Теб. По-привлекателен съм от Теб. Ти просто притежаваш повече истини от мен. Така че с течение на времето, след като Те опозная по-добре, ще се осмеля да избърборвам всичко, което искам да кажа, и няма да се изразявам неправилно“. Не е ли това надменност? (Да.) Това са два вида нрав. Има още един вид скрит нрав. Открихте ли го? Когато човек разкрива надменност, измама и лицемерие пред Бог, осъзнава ли това в дълбините на сърцето си? (Да.) Когато наистина осъзнава това, какво прави с него? Въздържа ли се? Сдържа ли се? Самоанализират ли се? (Не.) Какъв вид нрав е налице, когато даден човек знае, че е разкрил надменен нрав, но въпреки това не се самоанализира и не се опитва да опознае себе си, а ако някой му обърне внимание върху това, той пак не го приема и вместо това се опитва да се защити? (Непримиримост.) Точно така, това е непримиримост. Какъвто и да е начинът, по който този вид непримирим нрав се проявява пред другите хора, и какъвто и да е контекстът, в който се разкрива такова отношение, това е човек с непримирим нрав. Колкото и лукави и прикрити да са хората, този непримирим нрав лесно се разобличава. Тъй като хората не живеят във вакуум и независимо дали са пред други хора, или не, всички хора живеят пред Бог и всеки човек е подложен на внимателна Божия проверка. Ако някой човек обикновено е своенравен, разпуснат, необуздан и има такива наклонности и такива разкривания на поквара, и ако дори когато разбере това, не се обърне назад, а когато го разпознае, не се покае, не се открие за общение или не потърси истината, за да реши този проблем, това е непримиримост. Що се отнася до проявите на непримиримост, те са два различни вида: „упорство“ и „непреклонност“^[а]. „Упорство“ означава човек да е много упорит, да не обръща посоката на поведението си и да не бъде мекушав. „Непреклонност“ означава, че другите хора не се осмеляват да се докоснат леко до нея и че изпитват болка, когато го правят. Обикновено хората не желаят да влизат в контакт с лица, които имат непримирим нрав, точно така, както не желаят да влизат в контакт с твърди неща и се чувстват неудобно, ако го направят. Хората харесват меки неща. Тъканта на меките неща кара хората да се чувстват удобно и им доставя удоволствие, докато непримиримостта е точно обратното. Непримиримостта кара хората да проявяват отношение, а това отношение е твърдоглавие и инат. Какъв нрав е налице тук? Това е непримиримият нрав. Това означава, че когато човек се сблъска с нещо, макар че е наясно или има смътно усещане, че това негово отношение не е добро и не е правилно, той бива подтикнат от непримиримия си нрав да си помисли: „И какво, ако някой разбере? Аз съм си такъв!“. Какво е това отношение? Той отрича проблема, не смята, че това отношение е лошо или бунтовно спрямо Бог, че идва от Сатана или че е разкриване на нрава на Сатана. Той не разбира или не осъзнава какво е Божието виждане за него и колко го презира Бог — това е сериозността на този проблем. Добър ли е непримиримият нрав, или е лош? (Лош е.) Това е сатанински нрав. Той затруднява приемането на истината от хората и прави още по-трудно тяхното покаяние. Всички видове сатанински нрав са негативни неща. Бог ги ненавижда всичките и никои от тях не са положителни неща.

И трите вида нрав, които току-що споменах — измамност, надменност и непримиримост — са смъртоносни. Ако разкривате надменност, измамност или непримиримост спрямо други хора, вие просто имате лош нрав или лоша човешка природа. Ако разкривате надменност, измамност или непримиримост спрямо Бог, това е проявление на съпротива спрямо Бог и може да накърни Неговия нрав — ако не се покаете, това ще бъде много опасно. Ако разкриваш тези видове нрав пред други хора, те не го приемат сериозно. Ако разкриваш тези видове покварен нрав по същия начин пред Бог, тогава ти ще се съпротивляваш на Бог и ще накърняваш Неговия нрав. Макар че това няма да е съзнателно или преднамерено, ти ще го вършиш неволно, подвластен на сатанинската си природа. Така че когато поквареният ти нрав се разкрие, ако не можеш да се самоанализираш и да се справиш с него чрез истината, рано или късно той ще се превърне в болест и щом тази стара болест се появи отново, тя ще бъде много неприятна. Ако многократно накърняваш Божия нрав, със сигурност ще бъдеш отстранен.

В примера, който току-що дадох, какъв друг нрав проявява този човек? (Изпитва неприязън към истината.) Коя част показва, че той изпитва неприязън към истината? Външно той обича истината, чувства, че е длъжен да прави всичко, което Бог изисква, всичко, което е негов дълг, и всичко, което попада в обсега на работата на църквата, така че как може да се каже, че той изпитва неприязън към истината? (Той никога не е търсил истината.) Той никога не е търсил истината. Това е ясно доказателство. И така, по отношение на детайлите, кои проявления показват, че той изпитва неприязън към истината? (Когато онова, което Бог е изисквал, е било в разрез със собствената му воля, той е избрал да следва собствената си воля, вместо да търси Божията.) Това са детайлите. Как основно се проявява у хората нравът, при който те изпитват неприязън към истината? Когато видят нещо положително, те не го преценяват посредством истината. Какво използват те, за да го преценят? Използват логиката на Сатана, за да го преценят и да видят дали това нещо е направено със стил, каква е формата му и колко е впечатляващо. Те преценяват всичко чрез методите, които Сатана използва за оценка на хората, т.е. чрез принципите и методите, които невярващите използват за оценка на хората. Те не търсят истината, когато вършат нещата, и отправната точка за всички техни действия е да ги преценяват, като използват собствените си фантазии и възгледи, както и философията за светските отношения и знанията, които са схванали, и като отхвърлят истината — така вършат всичко. Те използват човешките възгледи и сатанинската логика като свое мерило и след като преценяват отново и отново, откриват, че в техните очи никой не е толкова добър, колкото тях — те са най-добрите. Носят ли те в сърцата си Божиите изисквания към човечеството? Има ли там някакви принципи на истината? Не, няма. Те не виждат Божиите изисквания към човечеството, не виждат, че истината е реалността на всички положителни неща, не виждат, че истината е над всички неща, затова естествено гледат с пренебрежение на въплътения Бог и все имат идеи за начина на обличане и за речта и поведението на Божието въплъщение. И така, след продължителен контакт, те си мислят: „Ти не си толкова достолепен, величествен и проницателен, колкото си представях, и дори не си от такава класа като мен. Така, както стоя тук, не съм ли от класата на великите хора? Въпреки че казваш истината, не виждам в Теб нищо, което да прилича на Бог. Ти винаги говориш за истината, винаги говориш за навлизане в реалността. Защо не разкриеш някои тайнства? Защо не поговориш малко на езика на третото небе?“. Каква е тази логика и какъв е този възглед за нещата? (Това е сатанинският възглед за нещата.) Това произлиза от Сатана. Как смятате, че подхождам към тези неща? (Ти ненавиждаш този тип хора и не желаеш да общуваш с тях.) Грешите. Напротив, когато срещна такъв човек, ще се приближа до него и ще разговарям с него нормално, и ще предоставя каквото мога и ще помогна с каквото мога. Ако е твърдоглав и инат, не само че мога да се разбера с него нормално, но и ще обсъдя нещата с него, доколкото е възможно. Ще кажа: „Смяташ ли, че има резултат, когато нещата се вършат по този начин? Използвай който от тези методи смяташ за подходящ, а ако счетеш, че нито един от тях не е подходящ, измисли свой собствен начин за решаване на този проблем“. Колкото за по-велики се смятат този тип хора, толкова повече се разбирам с тях по този начин. Няма да важнича пред никого. Ако има две столчета, едно по-високо и едно по-ниско, ще го оставя да седне на високото, а аз ще седна на ниското. Ще му говоря с вдигната нагоре глава и най-сетне ще го накарам да се засрами и да осъзнае, малко по малко, че не притежава никакви истини, че е беден и жалък, безчувствен и несхватлив. Какво мислите за този метод? (Добър е.) И така, ако го пренебрегна, ще бъде ли това добре за него? Всъщност в това няма нищо лошо, но то няма да му донесе никаква полза. Ако този човек вярва в Бог с известна искреност, ако притежава някаква човешка природа и ако може да бъде спасен, тогава за Мен е в реда на нещата да общувам с него. В крайна сметка, един ден, ако разбере истината, той сам ще избере да седне на по-ниското столче и повече няма да бъде горделив. Ако го пренебрегна, той ще остане завинаги такъв невежа и глупак, ще говори и върши глупости и винаги ще бъде глупав човек, обеднял и жалък — това е грозното състояние на хората, които не се стремят към истината. Хората гледат с пренебрежение на положителните неща и ги ненавиждат и когато видят някой честен, любящ човек, който винаги практикува истината, но понякога му липсва мъдрост, те го презират от сърце. Те смятат, че такъв човек е безполезен и негоден за нищо, докато те самите са хитри, пресметливи, умеят да кроят планове и интриги, имат средства и дарби, способни са и се изразяват добре. Те мислят, че това ги прави обект на Божието спасение, но всъщност е обратното — това е типът човек, от който Бог се отвращава. Това е нравът, при който истината не се нрави на човека и той изпитва неприязън към нея.

Забележки:

а. Оригиналният текст не съдържа израза „те са два различни вида: „упорство“ и „непреклонност“.